Кой ще разбере своите грехове?

Октомври 1, 2013 in Беседи, Начална страница

Автор : игумен Сергий Рибко

 

- По какви признаци можем да забележим в себе си загубата на духовната ревност?

 

- В началото, когато хората идват в Църквата, те всички са ревностни, особено ако са млади. Но тази ревност е душевна, юношеска.  След като измине определено време тя се превръща в духовна, когато дойде правилното разбиране на християнството и заповедите.  Като правило, това се случва, ако човек намери духовен ръководител, способен да преобрази душевната ревност в духовна, да научи на правилно разбиране на подвига съобразно силите и обстоятелствата на живота. Ако това не стане, ревността, която не е по разум, води до падане в нерадение.

 

Признакът за нерадение, указан от преп. Исаак Сирин е преди всичко охлаждането към молитвата; човек е обичал да се моли, да посещава храма, но изведнъж го е домързяло да прави това. Разбира се, периодично унинието и ленността нападат всички, понякога това е свързано с физическа умора. Но веднага след като човек престане да се стреми към духовни подвизи, започне да си прави отстъпки и да търси  удобства, както казва св. Теофан Затворник, той веднага пада в нерадение.

 

Тревожно е,  ако човек в продължение на дълго време се лени да ходи в храма, лени се да се причастява със Светите Христови Тайни, защото за християнина е естествено да гладува и жадува този Небесен Хляб на Живота, лени се да слуша Словото Божие, да чете духовна литература, да се принуждава към изпълнение на евангелските заповеди. Той започва да води разсеян живот, да ходи по гости, на концерти, да гуляе и да се развлича, с часове да стои пред телевизора.

 

Постепенно в него угасва стремежа към духовен живот и оживяват страстите, които започват да го увличат. На него му се струва интересно да изкара добри пари, да стане началник, или да пътува някъде, например в Африка да ловува слонове и т. н. Всичко това са бесовски мечтания, лъжа, както добре казва народа „не всичко, което блести е злато”. Тук е важно да съумеем да се спрем. Такава бран с нерадението, т. е. с унинието и леността предстои на всеки да понесе, но да се победи в нея, за съжаление, се отдава далеч не на всички.

 

- А защо в нерадение пада човек, който по-рано е бил ревностен?

 

-По най-различни причини. Преди всичко поради неправилна ревност, душевна, за която вече беше казано. Към правилния подвиг на богоугаждането се примесва излишно количество пост и молитва. Затова св. Игнатий Брянчанинов казва, че неголемият подвиг, но извършван постоянно, няма цена. А когато човек взема нещо по-горе от силите си, обезателно след това ще падни в нерадение, даже въобще може да излезе от Църквата.

 

Същото може да се случи и по причина на усвояване на неправилни понятия за духовния живот. Приемайки такива, човек започва да ги изпълнява, а доколкото се неправилни, подвигът му не е угоден на Бога.

 

Става и так, че човек в началото се подвизава ревностно, а после пада в нерадение, започва да се предава на леност, като че ли се изморява. Такъв човек няма постоянство, няма търпение в своя подвиг и оставя своята „първа любов” (Мт. 13:3-8) към Бога, както казва св. Иоан Лествичник. Понякога това се случва под влиянието на съблазните от заобикалящия свят.  За това се разказва и в притчата за сеяча, за която вече казахме. Излезе сеяч да сее и едното семе паднало на пътя, друго на камък, а третото в тръни. Ето че тръните израстнали (многочислените съблазни) и задушили кълна  (на ревността), който започнал да израства.

 

Само този няма да изгуби своята вяра, който пребивава в постоянството на подвига, не е оставил своето упование. Напротив всички съблазни, изкушения и беди, страстното желание на дявола да отнеме от него росток семето на царството небесно, още повече ще го укрепят в ревностно служение Богу. Както казва Свещеното Писание „Кой ще съгледа своите грешки”(Пс. 18:13).

 

Отпадането на ревностният човек от Бога се извършва в дълбината на сърцето. Затова докато сме на земята всичко може да се случи, падали са свети хора и чудотворци, дори в ерес, в нерадение. Готвейки се за св. Причастие ние всички четем прекрасния канон на Божията майка-Параклис, който е напечатан във всеки молитвослов. Човекът, който го е написал, по свидетелство на св. Игнатий Брянчанинов, отпаднал от Църквата и завършил много лошо. В началото той бил причастен на благодатта, имал дълбоки чувства и горещо се молел на Божията Майка, а след това престанал да спазва заповедите и паднал дълбоко и тежко, без да принесе покаяние.

 

В житията на светиите са описани немалко случаи, когато хора, паднали в нерадение и живеещи в грехове, след това се каели и се избавяли от това състояние. Но в живота такива примери са рядкост. Човек, обзет от нерадение, постепенно като че ли заспива, и за съжаление после е много трудно да го разбудиш, защото той пада в гордост и придобива греховен начин на мислене. Вече не слуша никого, не обръща внимание, той започва лукаво да оправдава своите страсти. За него няма авторитет и затова да го пробуди от греховния сън може само Господ. Преподобният Иоан Лествичник казва, че да се избавим от лукавството могат да помогнат Ангелите, а от гордостта- само Господ.

 

-Какво да правим, ако човек все пак е паднал в духовно нерадение?

 

-Мисля, че трябва да започне с изповед. Да намери свещеник, който ще помогне, ще се помоли и ще подскаже какво да се прави. При преп. Симеон Нови Богослов има интересен разказ за юношата Георги, който бил ревностен и се занимавал с Иисусовата молитва под ръководството на духоносен старец. Той се издигнал на такива висоти, че виждал на молитва Таворската светлина. В същото време, юношата имал длъжност в царския дворец и постепенно паднал в нерадение, след това в различни смъртни грехове и стигнал дотам, че не само се лишил от възможността да вижда нетварната Светлина, но даже не си и спомнял за предишните си духовни преживявания. Не искал да се моли, да чете Евангелието, а когато почвал да чете вече не можел да разбере прочетеното. В него се съхранило единствено благоговейното отношение към своя старец.

 

Георги периодически го посещавал и беседвал с него. Старецът отговарял на неговите въпроси и внимателно се стараел да го доведе до покаяние. Молитвите на духоносния старец, неговите думи и най-вече неговия пример на свят живот, в края на краищата докоснали сърцето на юношата и от килията на стареца той отишъл направо в пустинята, в манастир, там се подвизавал, каел се докато не го осияла отново Таворската светлина.

 

Възможно е да се принесе покаяние заради нерадението и другите грехове, но затова са нужни много сили. Затова съветвам да се намери ревностен човек, чийто пример и слово ще помогнат да се излезе от това състояние.

 

Преподобният Иоан Лествичник казва, че монах, който в началото на своя подвиг е бил много ревностен, ако охладнее, спомените за предишния подвижнически живот могат да му помогнат, а който от самото начало е живял нерадиво, е много трудно да се обърне.   Има ли смисъл миряните да се вдъхновяват от своята първоначална ревност, която, в много аспекти е била не по разум?

 

-Новоначалният се нарича по този начин, защото нищо не знае, не притежава нищо, освен благо желание, което още в много неща е плътско. Но доколкото Бог го е призовал и човек е приел св. Кръщение, то в него има духовно ядро, желание да се живее с Бога. Това е нужно до се помни, когато паднеш в нерадение. Навярно всеки има какво да си спомни от времето на своята духовна младост. Нашето усъвършенстване е старателен  труд продължаващ през целия живот, затова е нужно търпеливо да се чакат плодове. Един от тях е именно, че човек се освобождава от душевната ревност и постепенно намира правилно разбиране на духовния подвиг. Постепенно той достига до молитвата, борбата с помислите, смирението, кротостта, послушанието. Новоначалният, например, не може да разбере истинския смисъл на думата „смирение”, но с течение на времето, когато види смирени хора, започва да осъзнава много неща.

 

превод от руски “Духовная жизнь начинается с покаяния”

всички текстове на о. Сергий Рибко се публикуват с неговото благословение