Примерът в живота ни
Юни 20, 2019 in Беседи, Начална страница
Автор : Архим. Ефрем Панаусис
Вие казвате на детето си: И да не се гневиш! Чуваш ли? Да не се гневиш! Или: не пуши! И след това гневно му казвате: Я върви до павилиона да ми купиш цигари! Детето обаче възприема това, което му сте показали, а не това, което сте му казали. Детето „държи един тефтер” и записва (нашите постъпки).
Христос казва, че този, „който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно”. Христос дойде сред нас и проповядва с Неговото изцелително слово, което подчерта със Своя пример. Спомнете си, че последните увещания към единството, любовта, смирението не останали само на думи. Последното дело, което направил спрямо учениците Си като жертва, било да умие нозете им. И не само на добрите ученици, на тези, за които предварително знаел, че няма да Го предадат, но и нозете на хората, за които знаел предварително, че ще Го предадат. И за да сме искрени, всички Го изоставили и се скрили поради страх от юдеите. Споменът и носталгията по словото на Христос дошли много по-късно, тъй като Неговият пример бил толкова голям, че можел всекидневно да говори в живота им.
Христос чрез изцелителното Си слово дал на всички еднакви възможности, говорил им за много неща, но преди всичко ги обикнал до смърт. Неговата кръстна смърт, Неговото мъченичество най-добре подчертали проповедническото Му дело.
Една моя позната дала под наем къща на чужденци, които нищо не плащали. Решила да ги изгони. Наближавала и Пасха, както се казва в Евангелието. Тя ходила на библейски курсове, проповеди, беседи и т.н. Нейният съпруг г-н Коста не ходил много на църква. Понякога хората извън Църквата – ги боли от това – сякаш ходят на църква, а тези в нея сякаш никога не ходят. В това е въпросът. Олга, така се казва, дойде и ми каза:
- Имам този проблем. Отче, какво да правя с тях? Да ги изгоня ли? Имам тази дилема. Не знам какво да правя.
Аз я попитах:
- Коста какво ти казва?
- „Добре“, – ми казва, – „идва Пасха и ти искаш да ги изхвърлиш на улицата?“
И й го казал един човек, който не ходи много на църква, а тя искала да ги изгони. С това искам да кажа, че водим два живота – един за пред хората и един в нас.
Нашият пример показва автентичността на вярата ни, която не се вижда в лесните неща, а когато ножът опре до кокала, тогава се проявява. Примерно чувстваме някаква болка и отиваме на лекар, който ни преглежда и казва: трябва да направим компютърна томография! Тази томография вече е като аспирин – всички си правят томография. И тези лекари казват каквото им е на ума:
- Нещо виждам!
Страшно е, той го казва с лекота, а в същото време душата ти ще излезе от тези негови думи, животът ти минава пред тебе като на лента и си казваш: край, това беше! Децата ми, какво ще стане с тях?! Мъжът ми ще се ожени повторно и т.н. И го казваш ти, вярващата? Представи си да не вярваше, тогава какво щеше да става! След това започваш да обвиняваш и Бога: аз, която ходя всяка неделя на църква и нося елей, вино и просфори? И (всичко това) напразно! Ако въпросът е да умираме като кучета, за какво ни е Бога като Приятел? Въпросът е да ни помага в трудните неща, да ни избавя в последния момент! Ако ще се терзаем повече от другите хора, за какво ни е вярата?! – така си мислим.
Автентичността на вярата при светците не се проявявала така – защото Христос никъде не е казал, че тези, които Го обичат, ще живеят в комфорт, а че който Ме обича, ще вземе кръста си и ще Ме последва. Той говорил за кръст, мъченичество, болка. Говорил и за утехата от Бога, но само когато човекът влезе в разпнатата любов. Защото никой, който Го последвал, не живял с комфорт.
Един старец, Филотей Марис от Патмос, свят човек, казва: ако отидеш при Бога и не си намериш белята, не е добре. Виждали ли сте някой светец, от Божията Майка до последните старци, чели ли сте съвременните жития, някой от тях да е живял в комфорт? Няма светец, който да е живял безбурен живот. И ако четете синаксарите, просто имената се сменят – Паисий, Порфирий, Георги. Тяхна обща черта била болката, както и утехата от Бога. Всички извървели живота си с окървавени нозе.
Това показва автентичността на вярата. В лесното всички сме добри и приятели, 99% сме православни. Но кои православни, какви православни? Коя е автентичността на вярата ни?
Примерът е нещо, което първо става наше вътрешно преживяване, и след това се проявява навън.
Един семинарист ми каза:
- Да те попитам нещо, отче? Ако набия някой човек, след това мога ли да стана поп?
Казах му:
- Виж, ако го биеш и ти кажа, че е позволено да го набиеш, ти след това ако станеш поп и дойде някой да те попита същото, ти ще му кажеш „Разбира се, че можеш да го набиеш, аз бих и станах и поп”!
Но ако този твой пример е лайтмотив на живота, можем да го направиш и лайтмотив и на други хора.
В житията на светците виждаме различни начини, по които те са извървели този духовен път – един се качил във висока планина, друг върху стълб – св. Симеон Стълпник, трети на Метеора, отшелници, в света със семейство. Или примерно св. Давид в Солун, който се подвизавал върху бадемово дърво и дори раздавал бадемите като благословение. Животът на християнинът не означава копиране, всеки християнин живее по различен начин, но общият път бил примерът. Не всички проповядвали, нито всички били вселенски учители, нямаме много Златоусти, но никъде няма да намерим един светец, който да не е подчертал своето слово чрез примера си. Всички първо поучили с примера си. Имало мъченици, които никога не говорили. Имало светци, които се подвизавали в мълчание, но примерът им бил гръмогласна проповед, глас, който се чува до днес до ада, до нашия ад.
Примерът показва автентичността на вярата ни. Какво имаме предвид? Св. Юстин Попович казва, че светците са въплътените примери на св. Писание. Той пише, че ако беше станало нещо и изчезнеше Библията и нямахме Евангелията, то житието на един светец би могло да въплъти Евангелието в епохата ни. Тоест житията на светците са въплътени Евангелия. Четейки житието, разбираш, че пътят на светостта и вярата е осъществим, разбираш как един обущар може да стане свят обущар, как един министър може да стане свят министър – трудно. Но имаме образеца на св. Йоан Дамаскин, който бил член на тогавашното „народното събрание”. Също важи и за лекари, адвокати и др. Св. Юстин ни казва, че светците показват как Евангелието може да се въплъти. Всеки светец е отворената книга, която се чете от всички.
Една история от о. Стефан Анагностопулос, която описва в своя книга. Един много възрастен християнин умирал в болницата, болен от рак. Човек с дълбока вяра, търпение и с голяма любов към Бога. До него лежи един невярващ човек, който има абсолютно същите симптоми, но посреща болестта със смут, гняв срещу всички живи и мъртви, кара се с всички. Много хора посещават този християнин и се поучават от него. Той става светлина и чаша, от която прелива любов и търпение. Другият е освирепял човек, който изкарва омраза. Омраза към всички. В един момент той се обърнал към християнина:
- Кажи ми, как го правиш? Откъде намираш силата? Защото зная, че боли! Откъде намираш сила и издържаш?
А християнинът вместо отговор му казал:
- Виж начина, по който умират християните!
Не след дълго смъртта приближила, но въпреки непоносимите болки излъчвал автентичност и святост. С търпеливостта в болката показал автентичността, увереността, че съществува друг живот, че ще отиде в него. Починал. Това събитие накарало другия постепенно да се промени. Така този камък в сърцето му започнал постепенно да се троши, а когато християнинът издъхнал, стаята се изпълнила с неизречено благоухание и нетварна светлина. Другият силно се потресъл и това станало причина да промени целия си живот, който нямало да продължи дълго, но бил толкова поразителен, че можел да го отведе в Рая. Потърсил духовник – това бил авторът на книгата о. Стефан, изповядал се и се очистил, казвайки греховете си от майчина утроба. След като казал всичко, бил готов да последва един друг път, на който го поучил този християнин. Вече бил решен да се промени и казвал на множеството хора, които го посещавали: ако имате да ми кажете нещо за Бога, останете! Ако нямате да ми кажете нещо за Бога, ви моля да ме оставите на спокойствие! Изгубих много време в живота си и нямам време за нищо друго. Този човек само чрез примера на един християнин намерил Бога. Накрая и той се оказал спътник и небесен жител – защо не – в Божията прегръдка, когато приел това послание на огромното търпение от един християнин, който си заминал от този свят с високо вдигната глава, с болки, но и с вяра, голяма колкото планина. Това именно кара вълците да стават агнета в живота си. Всичко друго са думи да се намираме на приказка.
В крайна сметка автентичността откроява златото от останалите материали. Ако отсъства проповедта, тогава примерът може да покрие празнотата. Но ако липсва примерът, тогава проповедта няма никаква значение. Защото нашият пример се отпечатва в сърцата на хората.
Четейки житията, се дивим на големите плодове на вярата на светците. Четем например за св. Паисий, св. Порфирий, за св. Яков, за всички тези съвременни светци, които Бог ни прати за утеха. Нека ги призоваваме, не защото са по-големи от древните отци, а те ни показват, че не се е загубила надеждата, че Църквата продължава да бъде работилница за светци. И това е утешително за нашата епоха, защото показва, че Бог не ни е забравил. И днес има светци, непознати, живеещи и в градовете. И в Атина, в апартаментите има душици, в които Бог почива. Не мислете, че вече няма светци, защото злото вдига много шум, празните тенекии кънтят, докато пълните, ако почукате върху тях, не издават звук. Има хора, пълни с благост, които обаче не се чуват, но Бог върши работа чрез тях. Те са като солта, която не се вижда в яденето, но именно тя го овкусява. Сега лекарите ще кажат, че солта не е здравословна, но Христос казва, че християните са солта на земята – значи е нещо добро.
Една история със стареца Яков, който казва, че много лесно пазил пълно въздържание в храната. Ако кажем да на малките неща, ще го кажем и на големите. Затова постът помага, той е обучение. Старецът казвал, че лесно пазил въздържание в храната. И се питаш защо той го правил по-лесно от нас? Защо за нас е толкова трудно? Защото играела роля, казва старецът, примерът на майка му. Кой е чувал за майката на стареца Яков? Никой. Тя обаче била толкова силен характер, че научила Яковчо, така го наричали като малък, да пости. Чуйте сега историята. Трудни години, бежанци от Мала Азия малоазийци, живеят в областта близо до преп. Давид. Той е с майка си, която го държи за ръцете и вървят по пътя. Той чувства силен глад. Минават покрай една градина, в която има круша, пълна с плодове. Яковчо я гледа, помисълът го победил и казал на майка си:
- Круши, майко!
Майката се направила, че не чува и го хванала още по-здраво. А той отново:
- Круши, мамо!
След като настоявал, майка му решила да отговори:
- Я ми кажи, Якове, тук ли е градинарят да го попитаме?
- Не – казал. Но няма да вземем от тези горе, а от тези на земята. Не е ли грях да се развалят?
- Не, Якове. Това е най-големият грях и ще погубим душата си.
Така той останал гладен. И какво биха яли – круши. И на свещеника да го каже, той би казал: добре правиш, яжте! Но именно майката му, неука жена, която не била чела четирите тома на св. Григорий Палама за обожението и нетварната светлина, от опит обаче знаела това в живота си, и научила стареца на пълно въздържание. Дължа го на майка ми, защото тя ме научи да постя, да не угаждам на вехтия човек, на това, което вика в мен: ела сега, хайде и ти! Кой ще те види, Бог не зачита за грях да си хапнеш малко, Бог зачита любовта ни! Да, но ако Го предаваш в малките неща, след това ще Го предадеш и в големите. Така започва всичко.
Обвиняват ни, че само външно сме християни и ни боли от това, защото чувстваме, че са прави. Ние си казваме: защо, не водя ли борба, не правя ли това, не ходя ли на църква? Нека подредим нещата. Боли ни от това, защото се подлагаме на операция без упойка. Другите ни обвиняват, че сме неделни християни и след това, когато се върнем вкъщи, сякаш нищо не сме чули и видели. Например мъжът ви не ходи на църква и вие ходите сама. Вие сте единственият човек от целия род, който ходи на църква. Смятате го за чест. Връщате се, мъжът ви се е събудил преди малко, ако е неделя и е лято, мие колата, защото какво друго да прави в неделя сутрин, освен да мие колата, за какво са неделите! И ти си смутена. Чувстваш отвращение от мъжа си, който непременно ще отиде в ада, понеже не е дошъл на църква, а ти, понеже си отишла, ще отидеш в Рая! И чувстваш гняв в теб и казваш на Бога: Боже мой, какво да Ти кажа сега! С право живи да ни изгориш! Казваш това и не чувстваш болка за човека, който не е дошъл на църква, а радост, че ти ще се спасиш, а другите ще изгорят! Звучи странно?
Вижте, ние не носим любов и мир у дома. Не казваме на човека, че там, където сме отишли (в храма), е хубаво, и той не вижда това върху лицето ни. Видял ни е да си тръгваме от дома свирепи и да се връщаме още по-свирепи. Един човек, който не ходи на църква, се пита: бре, детето ми, ако там ще стана по-зле, по-добре да не ходя!
Св. Йоан Златоуст прави едно сравнение с Ноевия ковчег и казва, че Църквата е (Ноев) Ковчег, но разликата е, че в Ноевия Ковчег вълкът вълк влязъл и вълк излязъл, а в Църквата вълк влизаш и излизаш агне, преобразяваш се, става нещо. Въпросът е другият какво ще види в нас, да види нещо, на което заслужава да му подражава. Ако се връщаме пълни с гняв, смут, отвращение, или както казват бабите на село, които преди св. Причастие се бутат: изчакай да се причастя и ще те науча аз! тоест малко отлагане на караницата и след това ставаме същите.
Една малка история. Една девойка започнала работа в заведение за бързо хранене и понеже била добра, бързо се издигнала. Но „идеологията” на това заведение била, че трябва да „юркаш” подчинения.
Малко отклонение. Завчера дойде едно детенце, първи клас. Знаете, днес децата растат много бързо, нямат детски години, в моето детство единствената ми грижа бе дали имам топка – сега имат други приоритети.
Детето дойде. Аз го попитах:
- Как си какво правиш?
- Добре, но майка ми ме натиска да уча! – ми каза с неприсъщ за дете тон.
- Защо те натиска?
- Не е виновна, и учителката на свой ред я натиска! А нея я натискат от министерството!
Първи клас дете да казва: какво прави министърът на образованието?!
Казвам това, защото шефовете карали това момиче да „юрка” подчинените й, но тя се опитвала да помага на всички. В даден момент шефът я извикал и й казал:
- Седни. Видяхме как работиш. Бих искал да ти задам един въпрос.
- Кажете!
- Ходиш ли на църква? Имаш ли духовник?
Тя се изумила. Мислила, че не е нужно да заявява това.
- Да, ходя на църква, имам и духовник.
- Тоест изповядваш се, причастяваш се редовно?
- Да.
Той се обърнал и казал на другите, които били там и им казал:
- Казах ви! На църква ходи, за да се държи така с подчинените й!
Там примерът говорил преди проповедта, тя не била заявила, че ходи на църква, нито че има духовник, а оставила това самό да се прояви, както водата от извора тече за всички. Така примерът течал по-бързо от словото.
В големите жилищни блокове обикновено този, който звъни на полицията, се черкува всяка неделя, защото лесно се дразни. Ако има дете на горния етаж, и ние ходим на църква, това е проблем за нас. Или ако една майка дойде с детето си на църква. Какво ще прави детето на църква в храма? Ще седи толкова време да слуша Помилуй ме, Боже, помилуй ме!? То ще прави детски неща. Една майка влиза в храма и се чувства виновна, чувства Църквата като мащеха, а не като майка. Никой не иска да й отстъпи място, тя е с три деца и никой не става да й помогне, да вземе едното, а я оставят да се мъчи, да се чувства неловко, чужда у дома. Да знаете, че децата са утрешните свещеници, и утрешният псалт е тук, не ги гонете, защото храмовете накрая ни ще останат празни дувари. Защото, ако и нас бяха гонили като деца, днес не бихме били тук.
Казали на архиеп. Христодул:
- Нима е позволено децата да вдигат шум в църквата?
А той отвърнал много хубаво, почти разтърсващо:
- Те вдигат шум в храма. Другите къде са? Къде вдигат шум?
Любов е нужна, бре детето ми! Вдигат шум на горния етаж. Кажи си, че все едно е дъщеря ти, която вдига шум. Ще извикаш полиция на дъщеря си? Кажи си, че е твой близък човек, че е детето ти. Къде е примерът? Проблемът е, че хората отъждествяват Църквата с нас.
Примерът смекчава човека. Ние се движим на две скорости, тоест едно показваме навън, а сме други у нас.
Имам познати многодетни съпрузи – водят съзнателен духовен живот, вече като големи открили Христос най-вече благодарение на стареца Ефрем Филотейски, по болничните коридори – там се открива Христос, там е най-доброто място, където можеш да Го срещнеш – в Пресвета Богородице, спаси нас! и в здравните картони. Там „подхващаш” разговор с Него.
Когато съпругът бил малък, майка му била починала и баба му го гледала. Тя го слагала да спи, а през нощта ставала, палела кандилото, кадилничката, в 3-4 часа и се молила. Малкият я виждал и си мислел, че всички баби правят така нощем. Пораснах – казва той – в даден момент баба почина. Юнакът останал сам, минали години, намерил добра девойка, не църковна, но добра, и решил да създаде дом. Съпругата му не след дълго забременяла и тогава: за първи път започнах да мисля какво ще кажа на детето, как ще го възпитам, какво знам, което да му кажа, какво имам в ума и сърцето си? И първото нещо, което ми дойде на ум, бяха поклоните на баба ми и кадилницата. Отидох на църква, потърсих духовник и той ми обясни за първи път какво говореше баба ми нощем в молитвата.
Тази картина на една молеща се старица бил най-добрият пример за обръщането на този младеж, след това на семейството му и за избора да създаде християнско многодетно семейство. Именно този пример станал причина години след това той да се обърне към вярата…
Превод: Константин Константинов
