Възкресението на Исаак
Юни 24, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница
Автор : Протопрезвитер Константин Стратигопулос
Тази история, която прилича на жив синаксарий на новомъченик ми разказа моята баба и тя остана запечатана дълбоко в паметта ми. Бащата на баба ми бил свещеник в едно от селата на Горен Босфор, което днес се казва Бейкоз. О. Антоний (така се казвал той) имал много деца, едно от които се казвало Христодулос. Тогава, когато се случила тази трагична история, то било на 10 години. На Велики петък от Страстната седмица детето било откраднато от евреи и разпънато на кръст, също като Христос. На следващия ден момчето било намерено от минувачи. Било в безсъзнание. След няколко дена, когато царяло възкресното настроение, то умряло. Това била истинска история. Всяка година, в навечерието на Възкресение, ние си спомняхме подобни истории и случки и всеки път се настройвахме враждебно към евреите. Върхов момент на израз на тази наша вражда беше изгарянето на чучело на евреин, което ставаше на Велики петък веднага след изнасяне на Плащаницата.
В съседство с нас, в района, наричан Ставродроми, живееха много евреи. През цялата година обикновено ние си играехме в съседските дворове заедно с еврейските деца. Обединяваше ни омразата към турчетата. Но в навечерието на Великден по навик всичко се променяше. Еврейчетата не можеха да играят в нашите „християнски игри“. Обикновено през Страстната седмица нашата дружинка се събираше в притвора на храма на Пресвета Богородица и оттам тръгвахме да играем из двора или околностите.
Исаак живееше в един от домовете на ъгъла на голямото нанадолнище, в района на Хамалбаси, на няколко метра от нас. Той беше едно от еврейчетата, които бяха наши добри приятели. Нямаше някаква обща щуротия, в която той да не вземе участие. В някои от сложните ситуации, в които изпадахме, той неведнъж ни отърваваше със своята досетливост. Спомням си, че веднъж у родителите ни дойде една съседка, за да се оплаче, че звъним на звънците по къщите и бягаме. Исаак с невъзмутим вид каза:
- Ами ние го правим от добро, заради вас. Ще вали дъжд и само ви напомняме да си съберете прането отвън.
- Къде видя дъжд, безсъвестно хлапе такова? – взе да крещи госпожа Катина Балу.
- Ама как, нали по радиото съобщиха за предстоящата прогноза? – възрази в отговор Исаак.
Обаче сега, в навечерието на Великден, Исаак, който толкова пъти ни беше отървавал със своята находчивост и острия си ум, беше „причислен към синагогата“. Та нали беше евреин. В тези дни, в навечерието на Велики петък, той не можеше да играе с нас, и това ни се струваше напълно естествено. Това беше наказанието му, че се е родил евреин. А пък нали точно евреите са разпнали Христа.
Настъпи Разпети петък. Ден на големи игри. Църквата беше отворена през целия ден. Беряхме цветя за украса на Плащаницата, пръскахме с одеколон, бършехме металните обковки на иконите, следяхме за реда в храма и се занимавахме с много други интересни неща.
По време на Царските часове някой ни съобщи, че в църковния двор се е появил Исаак. Исаак в църковния двор? Това беше изключено. В такъв ден?
- Той затова е дошъл, да ни оскверни – каза Сулис.
- Точно затова – закрещяха всички събрали се.
- Трябва да разбере, че на такъв ден евреин не може да ходи, където си иска, с високо вдигната глава, все едно, че нищо не е станало. Сякаш им е малко, че са разпнали Христос, че и искат да играят с нас – изкрещя високо Ламбрис Го.
„Го“ беше прякорът му, защото не можеше да произнася правилно „р“, а казваше вместо това „г“.
Сулис, главатарят ни, веднага подхвана думите му, нали се имаше за най-главен сред децата, които помагаха в олтара. Обърна се към мене и ми каза:
- Дино, я иди и му кажи, че не искаме да го виждаме тук. Ти най-добре се знаеш с него, нали ти е съсед.
- Добре – отвърнах аз, но малко нерешително.
- Ти какво, страх ли те е?
И Сулис добави:
- Той е евреин, разбра ли? През тази седмица сме длъжни да им го показваме. Та нали са разпнали Христос. И затова ние ще разпнем тях!
- Ама нали Христос не е разпнал ония, които са били виновни за Неговото разпване – реших се да изрека аз.
- Ти какви ми ги разправяш? Или така ми се стори? Ти какво, да не си с евреите? Я ми кажи!
- Не – отговорих аз.
- Затова млъквай и отивай да направиш онова, за което ти казах, че нещо не ми харесваш. Иначе не идвай на Възкресението. И повече няма да играем с теб.
- Добре – казах уплашено.
Излязох на двора. Наистина, Исаак беше там. Приближих се към него с нарочно страшно изражение.
- Исаак, какво искаш?
- Защо, не може ли? На кого преча?
Но после той се сепна и каза с вече друг тон, топло и доверително:
- Дино, какво ти става? Къде остана нашето сърдечно приятелство?
- Нас ни разделя Христос, Исаак. Вие, евреите, сте разпнали Христа, значи, нямате право да се появявате в такъв ден тук.
- Но Христос не е гонил никой, който е идвал при Него.
- Исаак, казвам ти, сега от това няма да излезе нищо. А след Възкресение пак ще си бъдем приятели – изрекох аз бързо и избягах, защото не можех да продължавам повече този разговор. Веднага щом службата свърши и започнахме играта в църковния двор, почувствах някакво стягане в гърдите. Все едно, че бях един от тия, които са участвали в разпването на Христос. Бях ли прав или грешах? Цялата оная радост, която бях почувствал в тези святи дни преди това, сега пропадна някъде. Но неочаквано намерих изход. Случи се тогава, когато стоях, огорчен и разстроен, при Кръста. Пред онова крайно, най-висше смирение. Длъжен бях да направя нещо. Та нали Този, Който е бил разпнат на кръста е проявил толкова голямо снизхождение към нас, грешните… И тогава се реших. Отидох в дома на Исаак. Той седеше на стъпалата на прага, с наведена глава. Когато ме видя, очите му блеснаха радостно, макар че външно остана невъзмутим.
- Исаак – обърнах се аз към него – извини ме за сутринта. Нали знаеш, не говорих от свое име, а от името на нашите момчета. Ти знаеш какво мислят те… Имам хубава идея. Хайде да им кажем, че ти, макар и евреин, в душата си обичаш Христа и много съжаляваш, че евреите са Го разпнали.
Исаак много внимателно ме наблюдаваше със своя не по детски пронизителен поглед.
- Дино – каза ми той – макар, че не си пророк, но всъщност аз мисля същото.
Дълбоко въздъхнах и казах:
- Довечера ще те чакам при изнасяне на Плащаницата. А за момчетата аз ще имам грижата.
Но момчетата за нищо на света не искаха да ми повярват. Колкото и да се стараех да ги убедя, оставаха си непреклонни.
- Но нали Христос е простил и се е молил за разпналите Го?
- Мълчи и нищо повече не говори, ако не искаш тази вечер да те изгорим заедно с чучелото на евреина – извика Сулис.
Вечерта по време на изнасянето на Плащаницата заваля малко. Винаги през тази вечер ръмеше. Всички ние, християнчетата, според обичая, вървяхме след Плащаницата по големия църковен двор около храма Пресвета Богородица.
Сред тълпата аз разпознах Исаак. Очите му бяха влажни и не можах да разбера дали бузите му са мокри от дъжда или от сълзи. Но дори и да плачеше, може би това бяха сълзи на обида, че децата не го бяха приели, независимо от смелото му признание? Или от това, че му е било жал, че сме толкова безсърдечни?
След изнасянето на Плащаницата Сулис, който беше забелязал Исаак, ми подхвърли:
- Ей, видях те аз тебе, видях те! Видях те как си разменяхте приятелски погледи с този евреин. – И Сулис добави:
- Тази вечер няма да участваш в изгарянето на чучелото на евреина.
- Добре – казах аз на Сулис – вземам вината на Исаак върху себе си.
И наблюдавах изгарянето на чучелото от прозореца на дома ми. В края на тоя своеобразен „ритуал“ до прозореца ми притича един пратеник на Сулис и извика:
- Слушай, Дино, тази година няма да празнуваш Възкресението: нито ти, нито евреина.
Критичният момент настъпи през Пасхалната нощ. В Константинопол дълги години Възкресение се посрещаше не в полунощ, а в пет часа сутринта, на разсъмване. Моментът на Възкресението винаги е най-отчаяно-сложния. Това е слизането на Христос в Ада. Това е поражението на Ада. Освобождението на умрелите.
Всичко това преживяхме през това утро по време на Пасхалното богослужение. Момчетата дойдоха в храма с джобове, пълни с яйца и фойерверки. В пет часа, на разсъмване, в същото време, когато се раздава радостното „Христос възкресе!“, трябва да започне най-главния момент за нас, дечурлигата. Чукането на яйцата и пускането на фойерверките, излитащи високо над главите ни.
Дойдох на църква уплашен. Не посмях да вляза вътре. Момчетата ме видяха и ме гледаха враждебно. Застанах недалеко от онова място, където раздаваха на вярващите Благодатния огън от олтара. „Елате, приемете Светлината“ – „Христос Воскресе!“
Неописуема радост. В този момент забравих всичко. Изпитвах огромна радост. Вече не се плашех нито от Сулис, нито от който и да е. Радостта ми нямаше предел. Фойерверките, излитащи към небето, придаваха някаква войнствена атмосфера. Възклицания, викове, тържество на безкрайна радост. Сред целия този шум дочух някакви озлобени викове. Сякаш ругаеха или дори биеха някого. Обърнах се заедно с децата на тази страна, от която се носеха крясъците, беше на един изстрел разстояние, недалеч. Но да… наистина, в края на краищата ставаше нещо съвсем необичайно. Оказа се, че бащата на Исаак тайно проследил сина си, който избягал от къщи. В момента, в който Исаак извикал „Христос Воскресе!“, баща му се нахвърлил върху него с юмруци и започнал да го бие безжалостно. Как е възможно само, евреин да посмее да прославя Възкресението Христово?
Срам, голям срам и позор за цялото семейство. Видях как бащата блъсна на земята Исаак и започна да го тъпче ненавистно с крака.
- Какво каза? Какво каза? Христос бил възкръснал? – неистово крещеше той.
Исаак беше много зле. Опита се да стане – от устата и носа му бликна кръв. Но той се осмели да произнесе:
- Да, татко, Христос възкръсна. Ние, евреите, сме разпнали Христа. Но Христос възкръсна!
Исаак безсилно се отпусна на земята, без да охне, съвсем като мъченик и тихичко прошепна напева:
- Христос воскресе из ме – е – е – ртвих…
Напомни ни за мъченичеството на мнозина други хора, които са извиквали „Христос възкресе“ на залятата с кръв земя на Константинопол.
След това изгуби съзнание. Не смеехме да се приближим до него. Момчетата бяха замрели. Баща му го взе на ръце. Не, по-скоро го повлече по земята. Ние гледахме случващото се със затаен дъх. Сулис ме погледна, после аз него. Трикратно ме разцелува по двете бузи и ми каза:
- Воистину воскресе!
Очите му бяха пълни със сълзи.
- Да, воистину воскресе!
По-нататък изгубихме Исаак от погледа си. По-късно узнахме, че е лежал няколко месеца на легло. А след това си заминали от нашия район.
Минаха години и веднъж, без да искам, чух от един човек, че в един скит на Света гора в Атон се подвизава йеромонах, по народност евреин, който преди живял в Константинопол. По-късно приел Православната вяра. Казвали, че този монах куцал заради някакъв нещастен случай…
Така ми казаха и аз мисля, че… да, сигурен съм, че това е не някой друг, а моят приятел Исаак.
Христос възкресе!
Източник: Православие ру: из книгата „Кръстопътят на моето сърце“, издание на „Филокалия“, стр. 9, май 2002 г.
