Увереност в себе си или самоувереност?

Май 9, 2013 in Беседи, Начална страница

Автор : митр. Атанасий Лимасолски




Грешно ли е да си уверен в себе си и да вярваш в себе си, т. е. да считаш, че можеш да се справиш с всяка възникваща ситуация на жизнения път? В какво се различава разумната увереност в себе си от егоистичната самоувереност?

 

Да се отговори на тези въпроси  не е толкова просто, защото това е тънък проблем, който всеки преживява по своему. Какво може да се каже? Съвсем не е задължително, че човекът, действително желаещ да измени своя живот, има егоистична самоувереност. Като правило, християнинът казва, че ще направи всичко зависещо от него, а Бог ще помогне.

 

Припомням си монашеските обети давани при пострижението, когато даващият ги обещава да ги спазва, без да се уповава само на себе си.

 

Постригваният бива питан:

 

- Ще пребъдеш ли в подвига и в обителта до последния си дъх?

 

Той отвръща:

 

- Да, с Божия помощ.

 

- Ще съхраниш ли въздържанието с предпазливост и благоговение?

 

- Да, с Божия помощ.

 

- Ти си дошъл да съхраниш послушание до самата смърт?

 

- Да, с Божия помощ.

 

И така, на човека задават няколко много важни въпроса, при това на някои от тях той не може да даде веднага точен отговор – по силата на ограничените човешки способности, но той уверено отговаря: „Да, аз ще правя това, което казвате, но само с помощта на Бога”. При това личната свобода не е отменена от никой, а следователно не се отменя и нашата собствена личност. Когато ние говорим за нашето битие, личност, имаме предвид, какво можем да ръководим със свои сили и воля. Ето аз говоря, аз желая да направя това и това, а Бог нека да ми помогне да го изпълня. Но, ако аз не достигам до желаното, смирявам се и моля Господа да ми прости, с кротост и покаяние запълвам тази пустота, която се създава заради невъзможността от осъществяването на това, което съм искал.

 

Всичко казано по-горе касае, преди всичко, младите хора, за които е особено характерна самонадеяността. А когато човек е вече възрастен, на години… Каква увереност в себе си може да има? Ако е на 60 или 70 години той вече може да започне да се прощава с всички. След 50 г. започва да се готви, „да опакова своя багаж” – подобно на този, който се връща вкъщи от отпуска. Живял е тук месец, но отпуската свършва, останали са два три дена, накрая трябва да се подготви, да си събере нещата, дрехите, да ги опакова, изпере, подреди в куфара, за да е готов да си тръгне след няколко дена.

 

Вие се държите съвсем различно в първия ден от отпуската, когато знаете че ще останете на това място месец два, и в последните дни. Тогава вече всичко е свършило – остава само да си съберете нещата.

 

Когато човек е в началото на някакъв път, той трябва да има дръзновение, но и предположения за това, как да започне своето дело, как да се разпореди с дните, от своя живот, как да встъпи в брак, да създаде семейство, да се движи по стъпалата на кариерата, да вземе кредит, да построи свой дом. Ако човек е лишен от такъв поглед в бъдещето, ще стои настрана заявявайки: „Аз нищо не мога да направя” – в това няма нищо добро – това е нездраво, болезнено пораженчество, а и Бог не иска ние да сме такива, защото Господ ни е създал царе, а не пораженци и роби. Но, разбира се, царе ставаме само след като обуздаем своите страсти и грехове, които ни превръщат в свои слуги. Само тогава духовната свобода ще претвори в реалност нашите решения и дела.

 

Всичко, което ние правим, го правим, защото така искаме: т.е. аз следвам Христа в своя живот защото искам да вървя след Него. И така, аз искам да съм християнин, може и да не се получи при мен, но аз искам това в съработничество с Бога. С Божия помощ и уповавайки се на Неговата поддръжка, аз мога. Нужно е да покажа своето намерение и Бог ще ми даде съответните сили, както гласи прекрасното изречение от Патерика, което Отците често повтарят: „Нека Бог даде сила на вашите намерения и желания”.

 

Ние нямаме сили, възможно е при нас да липсват много неща, но главното е, че имаме своя воля. „Да, аз искам да направя това, искам да съм християнин, искам да следвам Евангелието, искам да удържа своето обещание към Бога. Ще мога ли? Не зная, но знам, че искам това. Така че ако аз проявявам своята воля, то Бог ще ми даде сили. Моята свобода и Божията сила ще работят заедно за моето благо като човек, на пътя на съвършенството.

 

Така се отговаря на въпроса: „Увереност в себе си ли имам или егоистична самоувереност”. Наличието или отсъствието на егоизъм става ясно благодарение на съвсем друго.

 

Понякога човек трябва да окаже съпротивление. Трябва да е настойчив в това, което е негово. Мнозина ще ви казват: „Вие сте инатливи, следвате само своята воля”. Е, какво ако е така? Нима съм длъжен да съм като сламка, която вятъра люлее насам натам. Да не си мислите, че ако изкомандвате: „Ей, я ела тука” и аз ще побягна?

 

Нужно е да имаме твърдост да кажем: „Не, аз няма да отида на това място, не е за мен, нямам желание да ходя там, а вие можете да отидете… Вие можете да правите каквото искате, аз уважавам вашата свобода, не мога да и преча, но аз безусловно, не смятам за задължително да правя това, което не искам. Това е всичко”.

 

Както всички вие знаете от собствения си опит човек понякога трябва да е толкова твърд и непоколебим в своите убеждения, че даже цялото обкръжение да го притиска или заплашва, все пак той ще отговори: „Няма да се откажа от моята гледна точка, а вие можете да правите всичко, което искате”.

 

Не е нужно човек да разрушава себе си и не трябва да действа така, че винаги и във всичко да отстъпва, като че ли от смирение. Такава позиция няма отношение към смирението, защото истинското смирение не обезглавява човека. Смирението ни прави съвършени; то ни предоставя свободата на избора в разбирането на това, къде трябва да устояваме и къде не, къде трябва да кажем „не” и да останем на място, а къде напълно и безусловно да се подчиним на друг човек.

 

Така че не можем да мислим, че за нас е неприлично да искаме да изменим нещо в своя живот, да имаме мечта, особено в младостта, да станем лекари или нещо друго. Някой ще ви каже, че това е невъзможно, е, и какво? Трябва да престана да желая? Даже велики светии са имали големи желания. Какви? Да изпълнят Божията воля. И макар светиите обикновено да са отстъпвали поради смирение, когато нещо касаело Божията воля, те оставали непреклонни. Били непоколебими, така че и целия свят да им се стоварел отгоре, те не биха изменили своето положение.

 

Да си спомним какво е казвал св. Козма Етолийски: „Когато видиш турци и те искат сребро, позволи им да вземат среброто, ако поискат земя-отдай им полето, разреши им да вземат всичко и не се съпротивлявай. Само не давай на турците душата си”. В това ти трябва да останеш непоколебим. Трябва да се научиш какво значи „не” и да отвърнеш на всички, които посягат на душата ти „не”. За съжаление в наши дни много юноши казват: „…но това са мои приятели – какво мога да направя? Това е моята компания, как мога да им кажа „не”? Нима мога да ги разочаровам и да тръгна против тях?”

 

Тук не може да има две мнения. Има определени граници в нашите отношения с хората. Както се казва в поговорката: „Не даваш на всеки да легне в твоето легло”. Да, може да влезе в гостната, даже в кухнята, но до твоите лични покои достъпът не му е позволен. Просто непознати не могат да влизат там. Има определени граници и ние казваме: „Не, тук не можете да влезете”.

 

Необходимо ни е да се научим да обозначаваме тези предели. Както казахме истинското смирение прави човешката личност извънредно силна, но безопасна за всички. Тя не вреди на никого, както и Сам Бог, Който управлява света, без да нанася някому вреда.

 

Бог ни е дал свободата да правим всичко, което искаме. Имаме свободата да Го отхвърляме, да Го оскърбяваме… Той ни е дал тази свобода, защото при Бога няма чувство за беззащитност. Смиреният човек също няма такова чувство, той не е склонен към подозрителност или слабост; той позволява на другите да постъпват, както искат, но сам остава непоколебим в своите решения. Той е уверен, но не пречи на никого.

 

Егоистична самоувереност има в случай, когато човек казва: „Аз мога да правя всичко сам и от никой нямам нужда”. Но не и в случая, когато казвате: „С Божията помощ, аз ще го направя, ще се опитам да го направя, моля Бог да ми помогне…”

 

Примерно казвате: „Исках да взема тези изпити; направих всичко възможно, учих, във всичко постъпвах така, както трябва, но не ги взех”. Това открива вашата вътрешна същност като духовно здрава. Да, вие чувствате разочарование – по човешки, но не и униние или отчаяние, така че да захвърлите всичко. Казвате си: „Добре, приемам този неуспех, разглеждам го като възможен резултат. Това не ме плаши, не предизвиква в мен паника. Неуспехът няма да ме смаже. Това е допустимо, сблъсках се с неудачност, но тя не винаги има отрицателни последствия… Аз съм човек, ограничен в своите възможности, не съм идеален, всемогъщ, не мога да направя всичко…”

 

Ето защо даже когато светиите грешели, в тях имало сили да се изправят отново с простота и здраво отношение. Ако грешели, те се каели от  дълбината на сърцето си и така до самата смърт. Никога не се подавали на чувството на угнетеност и депресията. Ние, когато имаме грехове, започваме да се занимаваме с мъчително ровене в душата и терзание, като че ли да сгрешиш е нещо странно за нас… Нима вие наистина се считате за толкова важни и непогрешими, че разчитате никога да не сбъркате и в нещо да сгрешите?

 

Грехът и грешката са редом с нас във всяка минута, те са „замесени” в нас. Това е нормално за нашето състояние и затова даже скромния човек трябва да е благоразумен. Той ще си каже: „Ей, аз трябва да съм внимателен и да не се подлагам на опасност”. Смиреният човек ще действа внимателно, докато надменният ще каже, че няма проблем, а след това-хоп! – пада…

 

Да живеем в Христа не означава, че вие можете спокойно да „проспите” целия си живот, всичко ще върви гладко, без грижи. Не. Животът в Христос преминава в сериозна борба; длъжни сте да платите своята свобода с кръв. Словата: „Аз ще следвам Христос”, не е просто да се изпълнят, и в това няма нищо странно. Животът в Христа изисква много, понякога твърде много. За да се открие този живот е необходимо да се приложат всички сили. С други думи, вие не седите, скръстили ръце и очаквайки от съдбата да ви поднесе всичко, каквото поискате. Вие се борите. Животът в Христос – това е борба.

 

 

 

превод от руски

Източник: http://www.pravoslavie.ru/put/46292.htm