Радостта да се грижиш за своите пасоми

Май 20, 2020 in Беседи, Начална страница, Свещеническа конференция

Автор : Йеромонах Клеопа (Данелян)

 

Всеки, влязъл в храма, се нуждае от внимание, грижа и утешение. И кой, ако не свещеникът, призван за такава работа, ще трябва да му каже някоя дума, ще му протегне ръка, ще му окаже такова внимание? Днес ще поговорим за неповторимите, радостни чувства на пастира, които се проявяват в бащинско преживяване за пасомите и за това, какво им придава устойчивост в житейските бури, за помощта, давана на енориашите.

 

Грижата за всекиго

 

Господ се грижи за всеки човек еднакво, за това свидетелства и ап. Павел, че всички сме умити с кръвта на Господ Иисус Христос (Евр. 9:14; 13:12. Рим. 5:9. Еф.1:7. Откр.1:5). Той се грижи за нас, както всяка любяща майка се грижи за любимите си деца. И пророк Исайа говори с думите на Господа: „Както майка утешава някого, така и Аз ще ви утеша(Ис. 66:13). Постоянно увеличаващият се брой на нуждаещите се от пастирска любов изисква от пастира грамаден запас от духовна енергия. Тук се проявява една любов, която не е краткотрайна и насочена към малко хора, а неограничена по обем и трудна по същество.

 

При истинския пастир местоимението „аз“ изчезва и се заменя с „ние“. Пастирското настроение, отзивчиво към всички, се явява на паството жив и нагледен образец на любов. Обичайно всеки редови мирянин, който се покайва и очиства от грехове, се грижи преди всичко за себе си и само отчасти за ближния си, като начин да преодолее самолюбието си, но за пастиря този път трябва вече да е извървян. В противен случай той не може да покаже пред паството си ръководен образец за подражание. Спасителят казва за Себе Си на апостолите: „Да любите един другиго, както Аз ви възлюбих“ (Йоан 15:12); „Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото и Аз ви направих“ (Йоан 13:15). Очевидно е, че у пастирите любовта трябва да бъде плод на тяхната всепоглъщаша грижа за спасението на паството.

 

Скръбта за греховете на пасомите като за собствените си, грижата за тях като за себе си самия, любовта към тях като за самия себе си се явява основното условие за истинското пастирско душелечение.

 

Както казваше еп. Вениамин (Милов), основният принцип на пастирското вразумление се свежда до следното: пастирът не трябва да оставя без грижа, вътрешно наблюдение и ръководство и най-малкия член на паството си. И най-малкият от тях има душа по образ Божий, има Ангел-пазител. Христос е дошъл да спаси всекиго със Своята Кръв. Тази вяра заставя пастира да вижда във всеки човек истинска овчица от стадото Христово, която само се е заблудила в планината и е готова да падне в пропастта. Да раздуха Божията искра в грешната човешка душа, да я накара да загори, да заживее, да отдели от нея като капка кал нечистото от чистото – това е пряката пастирска задача.

 

Както разказват за праведния Алексий (Мечев): „О. Алексий посрещаше всички дошли в храма за помощ, които бяха натежали от грехове, които бяха забравили Бога, със сърдечна приветливост, любов и състрадание. В душите им се вселяваше радостта и мира Христов, появяваше се надежда за Божия милост, възможност за обновяване на душата. Тази отеческа любов пораждаше у всекиго чувство, че той е най-обичаният, съжаляваният, утешаваният. Отецът беше преизпълнен с любов. Той не познаваше жестоката дума „наказвам“, а милостивото – „прощавам“. Не налагаше на чедата си тежко послушание, от никого не изискваше големи подвизи, но всеки път подчертаваше нуждата от някакъв поне малък външен подвиг. Казваше, че трябва да напрегнат силите и възможностите си и да извършат онова, което са решили, с цената на всичко. „Пътят към спасението се заключава в любовта към Бога и към ближния“, казваше той. И сам бе преизпълнен с тази любов“.

 

Пастирът е длъжен да проявява проникновеност към проблемите на своето паство, да съпреживява тяхната борба и ревност за спасение. Да скърби заедно с тях, да се грижи за тях като за самия себе си. Любовта към ближния е в основата на истинското пастирско служение.

 

Който не обича ближния си, той не може да го разбере, защото само във великия миг на самоотвержение човек се слива с другия и може да прочете онова, което е в душата му.

 

Веднъж, при една среща на о.Алексий с праведния о. Йоан Кронщадски, той го попитал: „Да споделите моята скръб ли сте дошли?“ О. Йоан отговорил: „ Не, а да споделя радостта, че Господ те посещава“. И посъветвал:„Винаги бъди с народа, влез в чуждата скръб, вземи я в себе си и тогава ще видиш, че твоето нещастие е съвсем незначително в сравнение с общата скръб, и тогава ще ти стане по-леко“.

 

Ето какво споделиха посетилите веднъж архимандрит Йоан (Крестянкин): „Побеседвахме и след това му предадохме подаръците от енориашите на нашия храм „Св. Св. Петър и Павел“. О. Йоан се радваше като малко дете. Взема бонбоните и казва: „О, бонбонки. Сигурно са много вкусни?“ А това бе в 1985 г. и тогава шоколадовите бонбони бяха рядкост. Казваме му: „Да, отче, сигурно са вкусни“. „О, каква радост, каква радост. Е, добре, вземете ги за себе си“. Отговаряме: „Но, отче, дадоха ги за вас“. „Не, не. Ах, така се радвам. Вземете ги за вас. За вас е добре да си похапнете нещо сладичко“. И така правеше с всички подаръци. Радваше им се много и ги връщаше. После пак побеседва с нас. Като че ли нищо особено не ни каза. Просто: „Не забравяйте молитвата, не забравяйте за това, че Небесният наш Отец беседва с нас по време на молитвата. Помнете това винаги. Пазете се. Светът е опасен. Днес животът в света е по-тежък от живота в манастира. И човекът, живеещ в света изпитва по-голяма радост, когато побеждава своите страсти“. Всичките му думи бяха простички, достъпни, и това беше толкова важно за нас“.

 

Едно духовно ръководство, на всяко място, е добро тогава, когато пастирът началства не толкова над своите пасоми, негови братя по природа, но повече над пороците им. Преди всичко той трябва да вижда в грешника невидимия Божий образ. Заради него е възможно да бъде обичан всеки човек, независимо от душевните му качества. Именно за пастирите казва Господ: „Идете и научете всички народи“ (Мат. 28:19).

 

Арх.Йоан (Крестянкин) така проповядвяше на своето паство: „Скъпи мои, чеда Божии, вярвайте в Бога, доверявайте Му се! Всичко, което ви се дава в тоя живот приемайте – и радост и мъка, и благоденствие и немотия, като милост и истина в пътищата Господни, от нищо не се бойте, освен от греха. Само той ни лишава от Божието благоволение и ни оставя във властта, произвола и тиранията на врага. Любете Бога, любете Любовта и един другиму до самоотверженост. Господ знае как да спаси ония, които Го обичат“.

 

С цел да излекува душите, пастирът трябва да наставлява грешниците в мисли за Божията любов и всеопрощение, за смисъла на живота и за ненормалността на оня, който съгрешава – че той е като болен. Нека всеки грешник да може да даде най-доброто от себе си, да се откаже от греха, постепенно да се озари от Евангелската светлина чрез пастирското слово. Пастирското увещание към отделните членове на паството е най-доброто средство да се извисят над страстите си и да бъдат подбудени сами да си повлияят в пътя към спасението.

 

Митрополит Вениамин проповядваше така на Възкресение Христово: „Длъжни сме да ви напомним, че всички ние сме съкровища, купени с драгоценната кръв на Спасителя. Настоящият век е век на крайната злоба, завист, самолюбие, век на бурния разлив на страстите. Но всичко това сега, във великата, свята нощ, ще изгуби силата си – ще утихне злобата, ще замре разяждащата душата завист, ще изчезне самолюбието, ще се притъпят човешките страсти, сърцата ни ще се изпълнят с неизразима духовна радост, възторг и ликуване. И тази радост няма да бъде от това, че в храма ще е радостно, не от това, че ще има събран много народ, а от това, че Господ ще приближи Своето Царство към нас, ще ни даде Своята благодат с особено щедра ръка. Та нали в църква човек е тих, спокоен и радостен, а прибирайки се вкъщи, той пак се потапя в тинята на житейските грижи и вълнения и губи радостта си. В него пак се пробуждат греховните чувства и той отново започва да живее както преди. Как губим тая благодат, получена в толкова велик ден? Сам Господ казва: „Прочее, внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преядане, пиянство и житейски грижи“ (Лука 21:34). Прибирайки се, ние по традиция ще прекратим поста. Но прекратяваме не само телесния пост, а и духовния. Човек цял се вдава само на мисълта за ядене, забравя за всичко, пресища се. Като следствие на това наддава на тегло и му се доспива, налитат го блудни мисли, често извършва някакво падане в грях, или го обхваща някакъв тежък, мрачен сън, който му отравя цялата радост от Възкресението Христово. Човек напълнява, почва да го мързи да прави каквото и да е, даже и да мисли. Ето защо, за да не губим радостта от празника, нека да бъдем умерени в яденето, да се постараем да се запазим бодри и радостни, колкото може по-дълго“.

 

Пастирът, който тясно обвързва своя живот с проповедта си и човешкото възраждане, започва да смята недостатъците и греховете на хората като свои собствени, счита ги като доказателство за недостатъчната си ревност и отсъствие на мъдрост и святост. Обвинява себе си за всички и за всичко. Преподобният Силуан винаги покорявал със своята сила всеки, който наистина искал да бъде верен на Христа. По Негов образец, никога и в нищо не настоявал, никого не принуждавал, дори и не молил да се съгласяват с него – веднага млъквал, когато чувствал в човека някаква вътрешна съпротива. Но имал други дарове, даровете на светците – сам да се поробва заради другите. И това поробване за всички води към победа, която никой и нищо не може да отнеме.

 

Такъв пример за пастирска любов към ближните дава в своите писма Николай Сръбски: „Отец Михаил бе родом от Сереза. От детство мечтаел за монашество. Веднъж в храма му се явил св. Николай и му казал, че ще стане монах. Изпълнен с радост, той оставил дом и родина и отишъл на Света гора. Там изживял целия си останал живот. „Аз съм старец на своите старци и отец на своите отци. Длъжен съм да наставлявам, да отхранвам, да укрепвам в любовта и да осигурявам хляб, макар сам да съм необразован и немощен. И всичко с Нейна помощ, с помощта на Богородица. Тя не ни оставя, нашата „Сладкое целование“! Останахме на светата литургия. Народът поиска от отеца да произнесе слово. Той излезе от олтара и каза: „Давам ви три наставления: първо – нашето спасение е по-тънко и от косъм; второ – където е умът ни, там е и домът ни; и трето – ние в този свят сме на тържище, за да си купим нещо благо и да си го занесем у дома“. Благодарният народ побърза да поиска благословение от светия старец. Той непрестанно мислеше за братята си и никога за себе си. И в грижи за тях, да им дава любов и достатъчно хляб, той така изнури тялото си, че скоро се представи пред Господа. Сега неговата душа се радва в Царството Небесно, в което царува „Сладкое целование“.