Кои сме ние?
Юни 9, 2014 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница
Автор : схиархим. Йоаким Пар
Това е един от постоянно задаваните човешки въпроси. Нека погледнем към историята на човека. Ранното развитие на човека, ранните цивилизации. Човек винаги пита едни и същи въпроси. Става въпрос за тези хора, които са рационални, които мислят, защото ние знаем, че има и хора, които само функционират и рядко мислят. Когато ние говорим за човека, ние имаме предвид цялото общество, цялата култура. Човек винаги си задава едни и същи въпроси: Кои сме ние? Защо сме тук? Защо е всичко това, което става? Има ли всичко това някакво значение? Сам ли съм аз? Има ли някаква разлика какво върша аз? Ние продължаваме да си задаваме тези въпроси. И в зависимост от това дали имаме източник, от който да получим отговори, нашият живот може да бъде или продуктивен, мирен, щастлив и пълноценен, защото ние сме разбрали истината за всичко това, или ние можем да бъдем в постоянно смущение, нашият живот може да се променя всеки път, когато чуем нещо ново, можем да страдаме от депресия, от някакво смущение на съзнанието. Като вярващи в Бога хора, като християни, ние знаем, че Бог се явява ориентир и фокус на нашето битие. Ако ти попиташ пет или шестгодишно дете, или дете, което е първокласник: “Кой си ти?”, то ще ти каже своето име, своята фамилия, и ако този въпрос продължава, то би могло да ти каже, че е от Ню Йорк, а когато неговото разбиране за самия него стане по-всеобхватно, то ще ти каже, че е американец, а когато започне да разбира себе си още по-широко, ще каже, че е човек, че принадлежи на света и не се определя от своя „заден двор“, т.е. от мястото, където живее. Но когато аз кажа, че съм американец, аз затварям себе си за останалия свят. Ако кажа, че съм руснак, това означава да отделя себе си от много по-големия свят. В същото време обаче това ми помага да се идентифицирам. Но ако това разбиране, образно казано, ме затваря в едно тясно пространство, ако аз не зная, че съм личност, човек, част от целия свят, тогава аз живея само част от своето съществуване.
Ето ние имаме безумието на политиката. Хора, които живеят на една малка част от земната повърхност и други, които живеят на друга такава си мислят, че техните малки реалности се явяват целия свят. Това е лудост. После те започват да хвърлят камъни едни срещу други, започват война заради най-незначителна глупост и си мислят, че са цивилизовани. Кои сме ние? Единствената личност, която може да каже какво всъщност се явява дадена картина, която някой рисува, не е този, който я гледа. Защото гледащият не може да каже какво всъщност тази картина изобразява, не може да каже в пълнота за какво наистина говори това произведение. Той може само да ти каже какво е неговото възприятие, неговото разбиране за тази картина. Но ако иска да получи пълно разбиране, ще трябва да разговаря с този, който е нарисувал картината. Ние можем да се вглеждаме в себе си, може да се опитваме да разберем себе си, но се получава така, че сякаш гледаме картина, която някой друг е нарисувал и ние само си мислим, че я разбираме, поради нашата ограничена способност да рисуваме. Ние не можем да знаем кои сме ние без Този, който ни е създал, без Бог.
Преди около 20 години отидох в един старчески дом в Ню Йорк. Това беше една руска общност, на фондация „Толстой“, като хората там водеха различен начин на съществуване. От една страна там имаше съвършено самостоятелни стари хора, със свои собствени домове, водещи свой собствен начин на живот, заплащайки си ежемесечно, но имаше и група от хора, които зависеха от други за храна, за поддържане на жизнените условия и когато на тях им трябваше по-голяма помощ за преживяване, те отиваха в специални учреждения. Аз посетих един от енориаршите там и в стаята до неговата имаше мъж и жена, които живееха заедно. Това не беше нещо обичайно, защото иначе стаите бяха разделени на мъжки и женски. Аз бях удивен да видя на едното легло мъж, а на другото жена. Те бяха съпрузи. Мъжът беше в чудесно здраве, но той беше избрал да живее близо до своята съпруга. Той ми каза: „Аз просто не искам да живея без моята жена.“ Поведохме разговор с него. Той ми каза, че той и съпругата му са провели целия си живот заедно. Но от три години тя повече не можела да ходи и тъй като мъжът и не можел да се грижи за нея, се преместили в старчески дом. Те били в брак от 76 години. Аз не бях чувал никога за хора, които са живели толкова дълго в брак. Казах му: „Това е невероятно!“ Попитах го също: „Как ви се отдаде това?“ Той каза: „Ние работихме над това.“ Попитах: „ Какво правехте? Никога ли не ти се искаше да се предадеш, да се откажеш?“ Той ми отвърна: „ Аз винаги помнех Кой е Първи“ „Тя ли е първа?“, попитах, но той ми каза „Не.“ „Тогава сигурно ти?“ На това той се подсмихна и каза: „Не. Ние винаги помнехме, че Господ Бог е на първо място. Длъжен съм просто да ти го кажа: Бог беше на първо място, моята жена на второ, а аз на трето място. Тя също разбираше, че Господ Бог е на първо място, аз бях на второ място, а тя на трето. Ние разбирахме, че в нашите взаимоотношения по всяко време аз бях само една трета от нашата реалност, а другите две трети ми даваха възможността да съществувам. Не бях аз, който вършеше всичко и позволяваше на другите да навлязат в моя живот – Господ Бог и другите ме поддържаха жив, за да имам аз битие, за да съществувам. Аз му казах: „Това е прекрасно! Ти трябва да напишеш това нещо, за да го прочетат хората“. В отговор той се засмя. „Господ Бог и пророците вече са го казали и не са ги послушали. Защо ще послушат мен?“ И наистина – тези неща човек трябва сам да ги разбере, защото ние всички мислим, че знаем всичко и никой нищо не може да ни каже. Това е точно така. Ние сме само една трета от всяка връзка. Даже във взаимоотношенията със себе си е невъзможно без Бог и е невъзможно без другите. Човек не идва сам на този свят. Даже в стаята не стоим сами. Ти не можеш да построиш дом сам на хиляди мили от всички и да бъдеш там сам. Има Го още Бог и целият останал свят, освен теб. Наистина оказва голямо влияние това дали ти разбираш тези неща или не. Как ние достигаме до тези безумни мисли: „Това е моят живот. Аз мога да върша каквото си искам. Никой не ми е нужен. Аз съм отговорен за всичко, аз съм главен.“ Откъде сме наследили това? Мисля, че това произлиза от една илюзия, от липса на жизнен опит, от неразбиране на самия себе си. Много пъти съм се ползвал от следния пример, ще го направя и сега. Когато бях малък самохвалко (сега аз съм голям самохвалко, тогава бях малък такъв), моят брат имаше колело без помощни колелца, караше го наоколо и аз много исках да направя същото като него. Моят баща ми каза: „Ти не можеш да караш без помощни колелца.“, но аз в отговор виках:“Аз мога! Махнете ги!“ Мама ми казваше същото – че няма да мога да карам без тях. Все пак, накрая баща ми привидно се съгласи: „Добре. Ще направим както искаш.“ и свали колелцата. После ме постави на колелото и зад гърба ми държеше седалката, за да мога аз да карам без да падна. Аз карах колелото и виках на всички: „Вижте! Аз карам сам!“, но през всичкото време баща ми ме поддържаше, за да не падна. Моята гордост беше толкова голяма, че аз не разбирах това. Аз си казвах: „Аз правя това! Аз карам колелото сам!“ Какъв идиот! На мен не ми е нужен никой! Това е моят живот! Аз вървя по мой път, не ми е нужно да слушам никого! А всъщност Господ Бог ни поддържа във всеки един момент, без ние да имаме някакво разбиране за това. Когато ние сме егоистични, закриваме себе си. Това не означава, че нямаме отношение с някой друг. Това означава, че нямаме отношение със самите себе си, живеем в илюзия, в заблуждение за себе си – че сме именно това: на нас не ни е нужен никой друг, ние сме сами и вземаме свои собствени решения.
Спомням си за един приятел, помня го от детство. Той казваше: „Аз ще отида да живея сам в гората, в планината, аз не се нуждая от никого. Ще живея по мой начин.“ Когато бяхме средношколци, той постъпи наистина така. Неговата приятелка беше много разстроена. Той я остави и замина, но тя помоли своя брат и други приятели да придружат „отшелника“. Моят приятел прокламираше на всички, че ще живее свой собствен живот, а братът на приятелката му започна да му се смее. Това дотолкова го разстрои, че той освирепя. Братът на момичето му каза: „Погледни се! Ти ли отгледа кравата, за да имаш тези обувки? Ти ли заколи кравата и обработи кожата, за да си направиш тези обувки?“ Отговорът беше: „Не. Аз си купих тези обувки.“ Братът продължи: „А ти ли произведе стоманата, за да имаш тази брадва, с която сечеш. Ти зависиш от всички и от всичко, за да живееш сам за себе си. И ти казваш, че си направил всичко това сам. Ти сам не си направил нищо.“ Но моят приятел, разбира се, настояваше на своето и каза: „Ще живея без вас.“
Ето какви сме ние – глупави, слепи, не разбираме, че сме свързани с всички и най-лошото нещо, не разбираме колко много дължим един на друг. Ние не можем да бъдем сами, не сме създадени да живеем в самота. Единствено когато не си във връзка със самия себе си, само тогава ти можеш да си мислиш, че си сам, че можеш да живееш сам. Да бъдеш човек, това означава винаги да бъдеш свързан.
