За духовната прелест

Март 29, 2020 in Външни

Един от светците на нашата Църква, свети Серафим Саровски, казва, че целта на християнския живот е придобиването на Светия Дух. Това, с две думи, е целта на Църквата, целта на хората, които се подвизават в Църквата и дори целта на всичко, което Христос направил. Защото, ако Христос не беше изпратил Светия Дух в света, тогава ние щяхме бъде едно добро, но мъртво тяло. Именно Светият Дух ни животвори.  Тайната на Светия Дух идва в нас чрез Тайнството Миропомозание. Тоест веднага щом един човек се кръсти в името на Света Троица, облече се в Христос и стане член на Църквата, тогава веднага го помазваме със св. Миро, което се дава от епископа на цялата Църква и това помазване със св. Миро и молитвата на Кръщението е моментът, в който Светият Дух слиза в този човек и му дава силата да активира това, което е получил при Кръщението.

Много пъти се питаме какво е благодатта на Светия Дух. Благодатта е енергия, която не е емоция, не е нещо, което се създава от нас.  Тя е енергия, която идва от Бога.  И когато дойде в човека, тогава той разбира, че това, което има, не е негово, а е от Бога. Защото благодатта никога не действа неопределено в човека, не е нещо мрачно, неопределено, скришно.  Божиите дела са явни. И когато благодатта дойде в душата на човека, той чувства, че това, което има в себе си, е Божия енергия. Това е много тънък момент и навярно е мястото, в което много хора са се прелъстили духовно. Защото съществуват много енергии около нас.  И когато не се съветваме с духовни хора, които имат опит от благодатта, тогава  объркваме много неща.

Чуваме понякога духовни изопачения дори сред църковни хора. Виждаме хора, които се молят (които мислят, че се молят) и тези хора усещат различни енергии или влизат в различни „духовни” пространства на мир и радост, тишина, кротост и т.н., и мислят, че това е енергия на Светия Дух, че е благодат. Но един духовен човек с опит от благодатта разбира, че това не само не е благодат, а страшна прелест. Знаем от опита на светците, от творбите на светците и от живото предание на Църквата, че прелестта прилича много на благодатта. Тя подражава на делата на благодатта, както казват отците. Както действа Божията благодат, по подобен начин действа и прелестта. И каквито плодове има Божията благодат, по сходен начин, външно същите плодове има и прелестта. И понякога  прелестта има  по-очевидни плодове. Да ви дам един пример.

Вземете един човек еретик и го оставете да ви говори за неговите ереси и ще да видите, че е много кротък, усмихнат, мирен. Има една кротост, която ще те подлуди, тоест предава ти една демонична енергия, и ти ставаш на миш-маш,  а той е кротък.  И когато ти се смутиш, той ти казва: ама, защо се смущаваш, ти християнин ли си? Не можеш ли да говориш мирно? Какво ти става?  Неговата душа толкова се е увредила от тази демонична енергия, от енергията на прелестта, че той наистина пребъдва в една егоистична кротост и ти предава цялата демонична енергия. Това е като инжекция, в чийто край има игла, чрез която влива в теб цялата отрова.  Знаете ли, че за  да говорите на един прелъстен човек е нужна голяма сила, голямо укрепление, за да не ти предаде целия този смут, който чувства. И понякога може да изглежда, че той не го чувства, но ти предава това  състояние.

Както естествено става и със светите хора. Ако някой има духовни очи и духовен опит, тогава е лесно да повдигне първата покривало и веднага да разбере всички сплетни на сатаната, които стоят отдолу.  И ще види именно  знакът на прелестта.  Знакът, онази малка основна разлика, която отделя мрака от светлината, прелестта от благодатта, сатаната от Светия Дух. Припомнете си, че св. ап. Павел казва, че дяволът се преобразява в ангел на светлината, за да прелъсти човека.  Знаем от историята на монасите, на подвижниците, че много монаси, пустинниците, подвижници били прелъстени; в историята на Църквата, от първата година до днес се прелъстяват с демонични прелести. И колкото и да искаш да им обясниш, нищо не разбират. Приснопаметният  старец Йосиф Исихаст казваше, че да възкресиш мъртвец е лесно, но да върнеш обратно прелъстен е почти невъзможно.


Но защо това е толкова трудно нещо? Защото духът на прелестта има свойството да затваря всички сензори на човека. Говориш му и не чува, не разбира, не приема това, което му казваш, гледа други неща. Говори и казва нещата, които си иска. Ти му говориш, казваш му твоето, той нищо не чува. Не може да разбере, невъзможно е.  Слагаш ръката му върху белега на истината и не го приема,  казва ти: не, не е така, иначе е! Не знам дали ви си е случвало да разговаряте с такива хора, ние, за съжаление, много често влизаме в контакт с прелъстени хора и наистина е много изморително, трудно, непоносимо нещо така да се каже.  По-добре човек да е грешен, да  е много окаян, как да го кажем, да е потопен в най-страшните грехове, това не е толкова проблем.

Грешникът се връща, обръща, спасява се, лесно е да се върне, но прелъстеният не прави това, а  изменя всичко в себе си, сякаш неговата душа има един филтър и  каквото му кажеш, го филтрира и изкарва отрова. Там действително е нужно, какво да кажем, намеса на светци? Сам Бог? Възкресение от мъртви? Какво да кажа?  Този демон, помните учениците не могли да го изкарат, и когато бащата отишъл при Христос, Му казал, че синът ми е тук и Твоите ученици не можаха да го излекуват, а Христос запретил на демона, който обитавал в човека и му казал: „Дух неми и глухи, Аз ти заповядвам: излез из него, и не влизай вече в него!” (Марк 9:15). Той нарекъл онзи демон ням и глух дух, тоест нито говори, нито слуша. Наистина този дух на прелестта затваря всички сензори и не можеш да влезеш. Главен източник на този дух е егоизмът, неудържимият егоизъм, който може да се крие под маската на смиреномъдрието, смиренословието, отричането от много неща.  Този дух обзема по-лесно тези, които се подвизават, или тези, които си мислят, че се подвизават.  Ако спазят някой пост, направят някое бдение, ходят на църква и т.н., тогава  това себеоправдание, че правим нещо, става почвата, чрез която може да проникне и да се укрепи в човека този ням дух и след това човек да си построи собствени теории, идеи, поучения. След това, каквото и да му кажеш, нищо не приема, абсолютно нищо. Ако анализираме това състояние на демонична прелест, тогава ще видим, че причината е неудържимият егоизъм, самомнението, където човек си мисли, че това, което казва, това е истината.

Затова, когато говорите с еретици, те постоянно ще ви казват: аз намерих истината! Аз чета и разбрах! Аз знам! Аз го разбирам! Аз, аз, аз. . . ние, добрите! Йеховистите ни казват: ние нямаме престъпления, както вие имате, нашите владици не се карат както се карат вашите.  И тъй, ние сме добри, а вие лоши!

И ние казваме: много хубаво! Ние сме лоши и признаваме, че сме  най-лошите, по-лоши отколкото мислят хората, но дори ние, които го признаваме, имаме апостолската вяра, защото апостолите записали в книга Деяния Апостолски всички пороци на ранната Църква. За да ни покажат, че истината не е въпрос на нравствено качество, а на апостолско предание. Няма никаква връзка дали са добри или лоши. Дали са добри или лоши, това е техен проблем. Въпросът е кой опит  и предание следваш. Опитът, преданието в това пространство, дали е истината? Дали  е опитът на Светия Дух? Или е човешко изобретение?  И всички движения, ересите, които се основават от човеци, винаги се позовават на тяхната човешка страна – че са изключително добри,  имат любов и сътрудничество помежду си, братолюбиви са и правят толкова добрини.  Огледайте се да видите тези тъмни организации, че всички те обещават равенство, справедливост, с хубави обръщения помежду си, много мирни и добри. Именно защото тяхната теория, основата на техния успех е в това дали са добри хора.

При нас обаче не важи това. Истината на Църквата не е в това дали сме добри или лоши. Истината е нещо отвъд човека,  Сам Бог е Истината. И Сам Бог се дава на нас. И ние не сме добри, а сме хора, които се покайваме. Това е християнинът. По тази причина , когато Христос дойде в света, Той не ни даде просто няколко заповеди, които са много малко и с второстепенно значение по отношение на делото, което е извършил. Христос не дойде, за да ни даде Неговите заповеди. Защото можеше да ни ги каже преспокойно чрез един пророк. Той обаче дойде и изпрати Утешителя в света, Светия Дух, тази сила, тази енергия на Светия Дух.


превод: Константин Константинов

 

Ако сам не си навредиш, човек не може да ти причини вреда

Март 25, 2020 in Външни

Не се боя от злодеяния, боя се само от греха. […] На това искам да ви науча. Не се страхувайте от злодеянията на силен човек, а се бойте от силата на греха. Ако сам не си навредиш, човек не може да ти причини вреда. Ако нямаш грях, нека те заплашват хиляда мечове, Бог ще те спаси. Ако имаш грях, дори да си в рая, ще бъдеш низвергнат. Адам бе в рая – и падна; Йов бе на бунището – и е увенчан. Каква полза донесе на единия раят и каква вреда причини на другия бунището? Никой нямаше зла умисъл против Адам – а той падна. Срещу Йов бе дяволът – а е увенчан. […]


Спазвайте този закон, умолявам ви и докосвам нозете ви, ако не с ръка, то мислено, и проливам сълзи. Съблюдавайте този закон и никой няма да ви навреди. Никога не завиждайте на богатия; не смятайте никого за нещастен освен онзи, който стои в грях; облазявайте праведните. Не свойствата на вещите, а душевната нагласа прави хората богати или бедни.

Не се бой от меч, ако съвестта ти не те обвинява; ако съвестта ти е чиста, никога не се бой. Къде са отклонилите се, кажи ми? Не се ли прекланяха всички пред тях? Не трепереха ли пред тях повече от всички властимащите? Не им ли угаждаха? Но дойде грехът и всичко е съборено: низкопоклонниците станаха съдии, ласкателите- палачи; целувалите ръка сами го повлякоха (Евтропий) от църквата; който вчера е целувал ръка, днес е враг. Защо? Защото и вчера неискрено го е обичал. Дойде време и маските паднаха. Не беше ли ти, който до вчера му целува ръцете, наричаше го спасител, покровител и благодетел? Не му ли измисляше ти хиляди похвали? Защо днес го обвиняваш? Вчера – хвалител, днес – обвинител? Вчера похвали, днес – съставяш обвинения? Що за промяна? Що за превръщения? Но аз не съм такъв; аз станах защитник на онези, които ми мислеха зло. Претърпях много бедствия и не отмъщавах, защото подражавам на моя Господ, който ми каза на кръста: „Прости им, понеже не знаят, що правят“ (Лука 15:4). Казвам ви това, за да не се заразите от мнителността на злите хора. […] Докога пари? Докога сребро? Докога злато? Докога леене на вино? Докога ласкателство на слугите? Докога украсени чаши? Докога сатанински пиршества – служене на волята на дявола?

Ти нима не знаеш, че настоящият живот е пътешествие? Ти нима си гражданин – ти си пътник. Разбра ли какво ти казах? Ти не си гражданин, а пътник и странник. Не казвайте мой е този град, а мой – онзи. Никой няма град, градът е във висините, а настоящето е път. И ние пътешестваме всеки ден, докато се движи природата. А има ли такъв, който по пътя да заравя злато? Когато влезеш в страноприемница, кажи ми украсяваш ли я? Не, а ядеш и пиеш и бързаш да излезеш. Настоящият живот е страноприемница. Ние сме дошли и прекарваме тук настоящия си живот; да се постараем да излезем с добра надежда; нищо няма да оставяме тук, за да не загубим там. Когато влезеш в страноприемницата, какво казваш на слугата? Гледай къде оставяш вещите; да не забравиш нещо тук, да не се загуби нищо, нито една дреболия, нито една вещ, за да донесем всичко вкъщи. Така и в настоящето ще гледаме на живота като на страноприемница и нищо няма да оставяме тук, в нея, а всичко ще отнесем в отечеството. Ти си пътник и странник, даже си по-малко от пътник. Как така? Сега ще ти обясня. Пътникът знае кога влиза в страноприемницата и кога ще излезе от нея, защото това е в негова власт. Някога аз си приготвям прехрана за дълго време, а Господ ме призовава: „Безумецо, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане?“ (Лука 12:20) Неизвестен е изходът, нетраен е имотът, хиляди стръмнини, от всички страни вълни. Защо се увличаш безумно от този призрак? Защо, като оставяш истината, прибягваш към сенките?

 

Да не се смущава сърцето Ви

Март 16, 2020 in Външни

Живеем в трудно време и нито един човек не остава незасегнат – всички сме  сякаш в един кораб, в нашата малка родина, насред бурята, и не знаем къде отиваме, нито къде се намираме. Когато ни сполетят трудности – независимо дали в семейството, в обществото или лични, то това винаги е мъчително. В такива моменти не утешаваш човека, казвайки му, че нищо не се случва. Правилното е да знаем, че сме в затруднение, да видим как да го преодолеем и как да се отнесем към случващото се.  Когато човек бива изпитван, той се терзае, тревожи, страда, скърби и има неприятни последици. Това не означава, че затруднението е от Бога, защото Бог не иска да затруднява хората, нито съдейства на злините, които ни се случват.  Скръбта, тревогата и всяко притеснение никога не произлизат от Бога, а от нас самите или от дявола. Но откъдето и да идват, изкуството и мъдростта на човека е да се опита да се отнесе правилно към сполетелите го трудности, за да ги оползотвори духовно и от затруднение да го претвори в благословение, от гъст мрак – в истинска светлина. Никой не може да избегне трудностите – грешни и свети хора, богати и бедни, всички ще вкусят от горчилката на трудностите. Въпросът не е как човек да се отърве от тях, а как да ги възприема.

И св. ап. Павел, когато говори на скърбящите, не им казва: „Християни, вас Бог ще ви избави от скърбите и смъртта”, а им казва „Не скърбете както останалите, които нямат надежда”. Тоест, със сигурност ще се наскърбите, със сигурност меч ще прониже душата ви, но внимавайте да не станете като останалите, които нямат надежда. Тоест вие, чедата на Църквата,  посрещайте и преминавайте това затруднение, имайки упование само на Владиката Христос. Не съществува никой друг, на който можем да се надяваме. Не е лесно човек да отвори вратата, когато нуждата почука на нея, както казва Дионисий Соломос. Разбира се,  тези думи имат и друг смисъл, който ни учи на много неща. Ние носим отговорност за трудностите, които срещаме днес, защото нашият ум  се отдалечи от правилните основи и намира сигурност в неща, които не са сигурни, а напротив, са рисковани.  Но в дългосрочен план тези трудности несъмнено ще донесат и много добрини.  Със сигурност обаче първите усещания са горчиви и много болезнени.

Ние какво можем да правим в това състояние? Преди всичко трябва да имаме непоклатима вяра, че Бог е Този, Който управлява всичко. Не управляват тези, които мислят, че ръководят света.  Дори когато дяволът отишъл при Христос, показал Му всички царства на света и Му казал: „Ако ми се поклониш, ще ти ги дам всичките”, Христос му казал: „Господу, Богу твоему ще се поклониш, махни се от Мене, сатана” (Мат. 4:10) и го отхвърлил. Съществуват хора, които мислят, че със светски и човешки машинации може да се постигне всичко. Със сигурност, ако носиш някаква отговорност, си длъжен да направиш всичко по силите си и да използваш всички обстоятелства, за да постигнеш възможно най-добрия резултат,  след като ти е поверена отговорност за кораба, който управляваш. Но преди всичко трябва да знаеш, че Този, Който управлява света, и Този, Който ще каже Да! и Не! за това, което става в света, е Бог, а не хората.  Злобата на хората може да подготвя всички онова, което замисля, дяволът и неговите оръдия може да предизвикват проблеми за хората, семействата, държавите и в целия свят, но нямат никаква власт над хората, ако Бог не позволи това. Когато Пилат разпитвал Христос и Христос не му отговарял, Пилат Му казал: „На мене ли не отговаряш? Не знаеш ли, че имам власт да те предам на кръст и имам власт да те пусна?”, а Христос му отвърнал: „Ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако не ти  бе дадено свише” (Йоан 19:10), т.е. ти не би могъл да Ми направиш нищо, ако нямаш власт от Бога за това, което искаш да правиш. Следователно, трябва да имаме дълбока и непоклатима вяра, че нищо повече и нищо по-малко няма да стане от това, което Бог позволи. Ние също сме виновни за всички тези затруднения и сме уязвими спрямо последиците заради нашата безразсъдност, лекомислие и лоши действия, които сме извършили. Въпреки това ние сме призвани да търсим от Бога Неговия промисъл за нас, за да ни помогне, да ни спаси и да ни избави. Как става това?

Когато човек с голямо покаяние застане пред Бога и признавайки своето лошо досега поведение и лоши навици, признавайки, че неговият живот е бил повърхностен и безбожен, покае се и плаче пред Бога, тогава ще привлече Божия промисъл към себе си. Защото всички тези злини стават не само, защото така са поискали някои хора, които имат свои планове и зад тях е дяволът, който дърпа конците им, но  защото и ние реално, живеейки далеч от Бога, отдалечихме Божия промисъл от себе си с нашите грехове и безразсъдство. Естествено,  колкото повече човек се отдалечава от Бога, толкова повече доближава врага на нашето спасение, връхлитат го злини и бури и е по-уязвим към всичко, което ще се случи в живота му.

В Стария Завет светите пророци, пратениците на Бога, винаги посочвали като причина за всички беди греха, отстъплението от Бога и предсказвали, че ще се случат злини в света и затова човеците трябвало да променят начина си на живот и да се покаят.  Човеците обаче не се покайвали, живеели както преди и дори гонели пророците, отхвърляли ги, осмивали ги, пропъждали ги, за  да не им говорят неща, които ги дразнят.  Когато впоследствие бедите идвали, заедно с Божия народ се терзаели и пророците и затова те са велики светци пред Бога, защото страдали заедно с Божия народ,  приемали последиците от безразсъдството на този народ и вървели заедно с него, за да го подкрепят и приведат в пътя на спасението. И какво указвали пророците? Със сигурност не светски решения и изходи. Те указвали връщането към Бога, покаянието, промяната на мисленето, „Покайте се!”, казвали пророците, – и се завърнете при вашия Бог Отец и след като се върнете у Бога, ще привлечете Божия промисъл и постепенно нещата ще се подобрят.
Целта не е просто да се променят нещата и да станат както преди, защото, ако стане така, и ние станем отново такива, каквито бяхме преди, накрая нищо няма да излезе. Целта не е да се излезе от една материална и светска безизходица, а да променим манталитета и начина си на мислене, което от друга страна означава покаяние.  Този, който постигне това, означава, че е работил правилно върху това нещо и е превърнал затруднението в духовен труд. В противен случай, само нещата леко да се охлабят, пак ще се върнем в същото положение.


Пророците  проповядвали покаяние и завръщане у Бога. Всички други неща в крайна сметка са суетни – и щастието, и материалното благосъстояние, дори географската свобода е земно събитие. Бог иска първо човеци свободни от греха, страстите, отстъплението и мрака на Божието отсъствие. След това тези истински свободни човеци ще придобият и свободна родина. Ако имаш свободна родина и си пленник на твоите страсти и грях, тогава и свободната родина ще я поробиш и обезсилиш, както и твоя вътрешен свят.
Ние, които живеем в това състояние, преживяваме цялото безпокойство и тревога, която хората изпитват, трябва да концентрираме това в нашата душа и да канализираме в молитва целия натиск на събитията. Трите момци, когато се намирали в огнената пещ във Вавилон, казвали: „Съгрешихме, беззаконствахме, вършихме неправда пред Тебе”, хвърлили тежестта върху себе си и казали: “Ние сме достойни за това наказание, Боже мой, защото наистина съгрешихме, вършихме неправда, не вървяхме в съгласие с Твоите заповеди и в пътя на живота, който ни показа. Достойни сме за тези злини, които ни застигнаха.  Но Ти, Който си Бог на отците и Бог, Който обича човека и не иска гибелта и нещастието на никого, молим да ни избавиш и ако ни унищожиш справедливо за нашите грехове, поне да съжалиш Твоя народ и да го доведеш до пътя на спасението”. Молейки се така, св. момци и себе си предпазили в огнената пещ, но и Божия народ спасили.


Такива човеци, слава Богу, в Църквата има много и тяхната молитва има сила. И не само живи човеци, но и починали, защото и те се молят за нас, нашите светци, нашите предци, нашите отци, които се упокоиха в Господа, за да отмине затруднението. Преди всичко те се молят да се вразумим и да поправим грешките, които направихме.  Човекът, който се уповава на Господа, неговото сърце не се смущава и не изпада в състояние на паника.  Христос казва: „Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши”. Бог ни зове да не се смущава сърцето ни, да не се плашим, да имаме вяра в Него, не защото нищо няма да стане.  Може да стане всичко, което планират и много по-лошо и много неща, защото не знаем какво ни приготвят и е възможно нещата да станат и по-трудни. Това обаче няма значение. Каквото и да стане, човекът, който вярва в Бога,  въпреки че като човек скърби, притеснява се, страда, тревожи се и се мъчи, но неговото сърце не се смущава. Той има упование в Бога, защото е убеден, че Бог следи всичко и каквото и да допусне, той го приема с упование във всемогъщия промисъл на Божията любов. Той не се страхува от смъртта, защото побеждава смъртта чрез Христос. Какво ще ни направят? Ще унищожат живота ни, страната? Нека правят каквото мислят, каквото могат и каквото замислят.  Ако Бог им позволи, да го направят. Ние като Божии чеда трябва да се научим да преодоляваме страха. Страхът е рожба на неверието.  Защо да се страхуваме?  Нека оставим всичко в Божиите ръце.  Ще ни вземат  парите, работата, автомобила, всичко? Не е приятно, но всъщност не е и нещо.  Душата ни могат ли да я вземат? Не. Нашата душа, следователно, има тази велика ценност. Всички други неща са второстепенни.  Доказали са го и нашите предци, които  оставиха всичко по време на окупацията на Кипър. Хората загубиха всичко, носеха със себе си обаче своята душа. И с нея съградиха останалото. Ако човек опази душата си, тогава не претърпява никаква щета. Както Христос казва: „Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?”


Така, без наивни лозунги и имайки съзнание за трудността, ще направим това, което можем да направим  и каквото зависи от нас. Ще извървим обаче този път, който и да е той, с вяра в Бога, с усърдна молитва и превъзмогване на човешките и материални неща, дори на самата смърт.  И колкото и събитията и реалността да ни  застрашават, трябва да опазим нашата душа да не се смути, да не се разтърси.  В Псалтира Давид казва „Защо униваш, душо моя, и защо се смущаваш? Уповавай се на Бога!” Надявай се на Бога. Ако Бог няма силата да те спаси, нима ще те спасят парите, познанствата, банките, големците и видните хора от този свят? Ако Бог е с тебе като твое прибежище и упование, не се бой. Каквото и да стане, „Аз съм с теб”, казва Бог. И ако Бог е  с нас, кой ще е против нас?  И какво може да бъде срещу нас? Никой не може да ни вземе душата.  Когато св. Козма Етолийски говорил на гърците, той им казвал „да имате вяра и да не се страхувате. Когато турчинът иска вашите грошове, дайте му вашите грошове. Когато иска вашите животни, дайте му вашите животни,  когато иска вашите къщи,  вашите ниви,  и каквото и да ви поиска, дайте му го, душата си обаче никога да не давате!”. Това има значение. Когато човек разбере това, тогава всичко придобива друг смисъл. Така или иначе,  рано или късно,  въпрос на време е кога ще приключи този земен път. Как ще предадем нашата душа в Божиите ръце -  чиста и без неправди или най-малкото очистена чрез покаянието?


Ако посрещаме сполетялото ни затруднение с дух на молитва, с надежда в Бога, със славословие към Бога, с оптимизъм, тогава имаме надежда, че ще преминем през него.  И каквото и да стане, ще го преминем. Каквото Бог допусне заради нашите грехове, не защото Той е причината, а защото ние сме причината. Така са правили  светците. По този начин, след като поставяли пръст в белега от гвоздеите, те едновременно започвали и изцелението. Ако не започнеш така, а започнеш да обвиняваш един или друг, пак ще направиш същите грешки. Всеки от нас с дух на любов и милост трябва да крепи другия. Така ще минем през това затруднение. Имаме упование в нашата Пресвета Богородица, в нашите светци и в молитвите на нашите отци, че всички тези неща ще отминат и ние, станали по-благоразумни, ще стигнем до нови обстоятелства в живота си…

 

Из псалмите на преподобни Ефрем Сирин

Март 16, 2020 in Външни

:: Псалом 10. Христе, не мога да се справя със себе си – дарувай ми дух на покаяние

:: Псалом 11. Няма да се справя със себе си и врага – Ти, Господи, ми помогни!

:: Псалом 66. Врагът ме увлече и аз много нагреших: изповядвам си греховете – помилвай ме!

Лошите навици ме оплитат като мрежи, и аз се радвам, че съм свързан. Потапям се до дъното на злото и това ме развеселява. Врагът ежедневно обновява въжата си, понеже вижда колко се радвам на разнообразието им.

Това е достойно за ридание и плач, в това е и позорът и срамът – че съм вързан от желанията си. И още по-ужасно е това, че се връзвам с тези въжа, които ми налага врагът, и се умъртвявам с онези страсти, които го радват.

Зная обаче колко страшни са тези въжета, грижливо ги крия от всички зрители под благовидна външност. На вид съм облечен в прекрасните одежди на благоговението, а душата е омотана със срамни помисли. Пред зрители съм благоговеен, а вътре съм изпълнен с всякакво непотребство. Съвестта ми ме изобличава в това – и аз като че искам да се освободя от тези връзки и всеки ден се жалвам и въздишам за това – но все се оплетен оплетен в същите мрежи.

Жалък съм; жалко е и ежедневното ми покаяние, защото няма твърда основа. Всеки ден полагам основа на зданието и пак със собствените си ръце го разрушавам.

Покаянието ми не е положило още добро начало; на злото ми нерадение обаче не се вижда края. Поробен съм от страстите и злата воля на врага, който ме погубва.

Изчаквам с надежда за покаяние и се залъгвам с това суетно обещание, додето умра. Винаги казвам: ще се покая, но никога не се кая. На думи уж усърдно се кая, а в делата си съм много далеч от покаянието.

Какво ли ще стане с мене в деня на изпитанието, когато Бог открие всичко пред съдилището Си! Разбира се, тогава ще бъда осъден на мъки, ако тук със сълзи не умилостивя Теб, моя Съдия.

Дори след като вече познах истината, станах убиец и обиждам, карам се за нищо, станах завистлив и жесток към живеещите с мене, немилостив към бедните, гневлив, спорлив, упорит, ленив, раздразнителен, храня зли помисли, обичам красивите одежди, и до днес още много скверни помисли, изблици на самолюбие, чревоугодие, сластолюбие, тщеславие, гордост, зложелателство, осъждане, тайноядене, униние, съперничество, негодувание има в мене.

Не означавам нищо, а мисля за себе си много; непрестанно лъжа и се гневя на лъжците, осквернявам своя храм с блудни помисли и строго съдя блудниците, осъждам падащите, а сам непрестанно падам, осъждам злоречивите крадци, а сам съм крадец и злоречив. Ходя със светъл взор, макар че целият съм нечист.

В църквите и на трапезите искам да съм на първо място. Виждам иноци и се величая, виждам монаси и ставам надменен. Домогвам се да изглеждам приятен пред жени, величав за чужди, разсъдителен и благоразумен пред свои, най-съвършен пред благоразумните; с благочестивите се държа като най-мъдър, неразумните презирам като безсловесни.

Ако съм оскърбен, отмъщавам; ако съм почетен, гнуся се от онези, които ме почитат; ако искат от мен нещо по право, започвам тъжба; ако някой ми казва истината, такива почитам като врагове. Когато ме изобличават, се гневя; но ако ме ласкаят, не съм недоволен.

Не искам да почета достойния, а сам, бидейки недостоен, търся почести. Не искам да се обременявам, а ако някой не ми услужи, гневя се срещу него. Не искам да ида заедно с работещите, а ако някой не ми помогне в дело, злословя срещу него.

Горделиво отказвам на брата си, когато е в нужда, а сам при нужда се обръщам към него. Ненавиждам болния, а когато сам съм болен, желая всички да ме обичат. Не ща да зная за висшите, а нисшите презирам.

Ако се удържа от неразумно пожелание, обзема ме тщеславие; ако преуспявам в бдението, падам в мрежата на непокорството и прекословието; ако се въздържа от храна, потъвам в надменност и високомерие; ако съм бодър в молитвата, победен съм от раздразнителност и гняв; ако виждам в някого добродетел, не го удостоявам с вниманието си.

Презрял съм светските наслади, но не оставям суетното им пожелаване. Ако виждам жена, се развеселявам. Външно смиреномъдърствувам, а в душата си съм високоумен; на вид съм нестяжателен, а всъщност страдам от любостяжание. И защо да говоря повече? Уж съм се отрекъл от света, а на дело пак все си мисля за светското. По време на служба се отдавам на разговори, блуждаене на помислите, на суетни спомени. На трапезата изпадам в пустословие, алчен съм за подаръци, вземам участие в чуждите падения, изпадам в гибелно съперничество.

Такъв е моят живот! С колко злини препречвам спасението си! И моето високомерие, моето тщеславие не ми позволяват да помисля за язвите си, за да се изцеря. Ето моите доблестни подвизи! С такова множество грехове се опълчва срещу ми врагът! И при все това се домогвам да се прославя със святост, аз окаяният. Живея в грехове, а желая да ме почитат като праведник.

Едно оправдание имам: дяволът ме изкуши. Но това не послужи за оправдание на Адама. Да, и Каина научи дяволът, но и него не подмина осъждането. Какво ще правя, ако ме посети Господ? Нямам никакво оправдание за нерадението си.

Уви, надвилият ме грях намери в мене свое жилище, и с всеки ден все повече и повече ме унижава и потапя в дълбините си; и аз, окаяният, не преставам да прогневявам Бога, без да се страхувам от този неугасим огън, без да треперя пред безкрайните мъки.

О, каква власт имат над мене греховните страсти! О, какво е господството на злохитрия и коварен змей! Действайки по природата, той започва търг, дава залог, за да продам ума си на самия грях. Убеждава ме да угаждам на плътта под предлог да я употребявам за служение на душата; и аз съм победен от сластолюбието и веднага отдал се на невъздържан сън, напълно се лишавам от услугата й. Когато се моля, внушава ми мисъл за някакво нищожно удоволствие и с нея като с медна верига държи слабия ми ум – и не отслабва хватката си, макар умът ми и да се опитва да избяга.

Така грехът пази под стража ума и затваря пред мен вратата на познанието. Врагът непрестанно наблюдава ума ми, за да не достигне той съгласие с Бога и да не препятства да се продава плътта; за това довежда множество объркани помисли, уверявайки, че на съда не ще стане дума за такава дреболия, че не може дори да се знаят тия помисли и че всичко, що е подобно на тях, ще потъне в забрава. Но аз представям пред взора си своето изобличение и зная, че ме очаква наказание.

Виждам, Господи, греховете си и се измъчвам, понеже са многочислени. Уви, как ме застигна такова бедствие? Езикът ми говори прекрасно, а поведението ми е срамно и презряно. Горко ми в деня, когато се открият тайните!

Прекрасни са думите ми за другите, а делата ми са отвратителни. Другите уча на ред в света, а сам, нещастният, се отдавам на страстта.

Всичките ми дни протекоха и се изгубиха в грехове, и нито ден не съм служил на правдата. Едва започвах да се кая с намерение повече да не греша, когато идваше лукавият и ме улавяше поради ненавистта си. Горко ми, защото доброволно падам в мрежите му.

Ако ида да се поразходя, стъпвам като праведник и мъдрец. Видя ли че някой греши, смея се и му се подигравам. Уви, ще се разкрият беззаконията ми и ще се посрамя!

О, по-добре да не се бях раждал! Тогава не би ме развратил този преходен свят; ако не го виждах, не бих станал виновен, не бих се осквернил с греховете си и нямаше да се боя от изтезанието, съда и мъченията.

Едва дал обет да се покая, аз отново се връщам и падам в същите грехове. Радва ме часът, проведен в грях; и дори мисля, че върша похвално нещо. Уви! Досега не разбирах, че ме очаква геената.

Лукавата воля ме въвежда в грях; но когато съгреша, хвърлям вина на сатаната. Но горко ми! Защото аз сам съм причина за моите грехове. Лукавият не ще ме застави насила да съгреша, греша по своята воля.

Благодатта Ти, стигайки сърцето ми, среща там зловонието на скверните помисли, затова веднага отстъпва, като не намира за себе си вход и не може да влезе и да се всели в мене, както тя желае.

Нищ съм, окраден от змея; немощен съм, свързан с тлението; нямам сили, потиснат от греха. Изгубих Твоя дар и затова нямам съвършено благоразумие. Изгубих общението с Тебе, затова не зная накъде вървя. Нищо си нямам. Ако и да имам нещо, Ти милосърдно си ми го дал. Безкрайно съм нищ; ако се обогатя, всичко това ще бъде дарувано от Тебе. И сега то е Твое, и преди Твое е било.

Моля само за благодат – изповядвам, че чрез Тебе ще се спася, ако изобщо се спася! (3, псалми 10, 55, 69, 71, 98, 128).

 

 

Псалом 10. Христе, не мога да се справя със себе си – дарувай ми дух на покаяние

Пред Твоята слава, Христе Спасителю мой, ще изрека всичкото мое разпътство и ще изповядвам всичката неизмеримост на Твоите щедрости, които Ти изливаш върху мене по Твоята благост!

От утробата на майка ми аз започнах да Те огорчавам и за нищо да не зачитам Твоята благодат.Тъй бях нерадив за душата си! Но Ти, Владико мой, по безчислените Си щедрости, милостиво и търпеливо гледаше на всичкото мое двуличие. Твоята благодат въздигаше главата ми, и все пак аз всеки ден я унижавах с греховете си.

Лошите навици ме оплитат като с мрежа; и аз, окаяният, се радвам, че съм вързан. Потопявам се в самата дълбина на злото, и – това ме весели! Врагът ежедневно подновява моите окови, защото вижда колко се радвам аз на разнообразието им!

Това е достойно за ридание и плач, това е моят позор и срам, че аз съм вързан от собствените си прищевки. И още по-ужасно е, че аз се връзвам с оковите, що ми налага моят най-зъл враг, че умъртвявам себе си с такива страсти, които страшно го радват!

И макар да зная колко страшни са тия вериги, аз грижливо ги скривам от всички зрители под благовидна външност. Наглед съм облечен в прекрасната одежда на благоговението, а душата ми оплетена в срамни помисли! Пред зрителите съм благоговеен, а вътре съм изпълнен с всяко непотребство.

Съвестта ме изобличава в туй, и аз искам да се освободя от оковите; но макар всеки ден да тъжа и въздишам – пак се оказвам вързан от същите вериги!

Жалък съм аз! Жалко е и моето всекидневно покаяние, защото няма твърда основа! Всеки ден полагам основа на зданието, и пак със собствените си ръце я разорявам!

Моето покаяние няма още добро начало. А краят на лошата ми воля не се вижда. Аз съм поробен от страстите и от злата воля на врага, който ме погубва.

Кой ще даде вода за главата ми и водни извори за очите ми, за да плача постоянно пред Тебе, милосърдни Боже, та дано, като изпратиш благодатта Си, да извлечеш грешника от морето, разсверепяло от вълните на греховете и бурно нападащо душата ми?

Защото моите желания са по-лоши от люти рани, които не понасят никакви лечебни превръзки!

Изчаквам с надежда за покаяние, и мамя себе си с това суетно обещание, докато може би, умра! Винаги казвам: ще се покая! – и никога не се покайвам както трябва. На думи уж усърдно се кая, а на дело съм твърде далеч от покаянието.

И тъй, какво ще бъде с мене в деня на изпитанието, когато Бог открие всичко пред Своето съдилище? – Разбира се, аз ще бъда осъден на мъки, ако тук не Те умилостивя, о мой Съдия!

И пак, уповавайки се, въпреки всичко, само на Твоето безкрайно милосърдие, Господи, отново припадам пред Тебе и Те умолявам: подари ми дух на истинско покаяние! Изведи ме из тъмнината на беззаконията моята бедна душа! Да блесне в моя разум лъч от светлината на Твоята благодат, докато още не съм заминал за Страшния съд, който ме очаква и дето няма да има място за покаяние!

 

 

Псалом 11. Няма да се справя със себе си и врага – Ти, Господи, ми помогни!

Никой не може да излекува болестта ми, освен Оня, Който познава сърдечните глъбини.

Колко пъти си турях предели и строех прегради между себе си и греха! Но мисълта ми прескачаше преградите и волята ми подкопаваше стените, – защото пределите не бяха обезопасени със страх Божий и стените не бяха основани на искрено покаяние!

И ето пак: чукам на вратата, за да ми бъде отворена. Не преставам да се моля, за да получа исканото! И не зная срам, домогвайки се до помилване от Тебе, Господи!

Господи, Спасителю мой! Защо си ме оставил? Смили се над мене Ти, едничък човеколюбивий! Спаси грешника, едничък безгрешний!

Измъкни ме от тинята на моите беззакония, за да не потъна в тях навеки! Изтръгни ме из челюстите на врага, който като лъв обикаля и рика, искайки да ме погълне.

Дигни силата Си и дойди да ме спасиш! Блесни с Твоята светкавица и пръсни силата на врага, та поразен от страх да избяга от лицето Ти! Защото той няма сила да стои пред Тебе и пред лицето на ония, които Те любят. Щом види знака на Твоята благодат, той дохожда в трепет от Тебе и бяга далеч.

И сега, Владико, спаси ме, защото към Тебе прибягнах!

 

 

Псалом 66. Врагът ме увлече и аз много нагреших: изповядвам си греховете – помилвай ме!

Според Твоята благодат, която ни призовава да се приближаваме към Тебе, а не да погиваме, о Благий, Който си ни дал обещание и казваш: призовете Ме и ще ви чуя, – в дверите на Твоята благост хлопам и аз, Избавителю мой! Чуй ме по Твоите щедрости и не гледай на моите беззакония! Помилвай ме Господи, помилвай ме, по Твоята благост, защото много съм виновен пред Твоята правда!

Ти си ме създал, Господи, нарекъл си ме по Твоя образ, сътворил си ме по Твое подобие. Ти си ме научил да зная пътя към живота, показал си ми пътя към геената. Лукавият по завист ми постави скрити засади, отклони ме от Твоя път, и ето – аз съм потънал в мерзости. Горко ми, Господи наш, много съм виновен аз! Помилвай ме, Господи, и ме спаси по Твоята благодат.

Разбойникът-похитител на душата ми коварно отне свободата ми, измами ме и се подигра с мене. Чрез поглед на очи ме прелъсти и плени, като вложи в мене греховни мисли. Погледнах аз, и – пожелах; позяпах с любопитство и – съгреших. А понеже и ръцете ми се протегнаха за беззаконно дело, то погинах аз изцяло! Горко ми, сега ме заплашва огън! Спаси ме Милосърдни, да не умра!

Аз съм най-нещастен от всички родени от жена, защото самичък аз, с делата си, направих себе си нещастен и се хвърлих в пагуба. Всеки ден грешах аз и се забавлявах с това, без да помисля, че смъртта ме дебне. Уви, близо е вече Ангелът на смъртта, изпратен с повеление да ме грабне за съд! Уви, всичко тайно там ще бъде разкрито и аз ще се покрия със срам!

Ето, делата ми са отбелязани от вечното правосъдие; не е забравена даже и една едничка думичка. В голямата книга на Съдията са записани всички мои дела и беззакония. Горко ми, когато Правосъдието прочете там всички грехове, каквито съм извършил от младини до старост! Какво ще правя в оня час, къде ще бягам от Тебе, Господи?

Горко ми, Господи, колко много съм виновен аз! Горко ми, защото греших и не принесох покаяние! Боже, Който си помилвал грешницата, аз имам Твоята Плът и Кръв, съединени с моите членове. Не, Господи, не гледай на делата ми! Нека Твоята благодат изглади вините ми!

Не влизай в съд с мене, Господи наш, защото пред Тебе няма да се оправдае нито един от живите. Ти едничък, Господи си чист. Пощади ме и ме очисти от греховете, по благодатта Си; удостой ме, Господи милосърдни, с Твоите велики щедрости! Нека се обогатя с тях и да получа прощение, и да се възрадва, според думите Ти, Твоите ангели, о Милосърдни към грешниците!

Св. Ефрем Сирин

 

 

Светът е голям театър

Март 7, 2020 in Външни

Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене

Когато човекът страда заради Христос, заради любовта към Него, тогава неговото затруднение се облекчава, горчивината се услажда и получава голяма утеха и сила, за да продължи напред. Ако той не осъзнае тези думи „заради Мене” в живота си, когато претърпява гонения, хули и лъжесвидетелства, може да стигне до страшни неща, може да убие другия, може да се самоубие. На мене ми се случи да видя човек, който се самоуби, видях го с очите си, за съжаление се обеси на едно дърво, защото го обвиняваха. Някой го обвини, всъщност беше една лъжа. Добре, лъжа, в която имаше истина. Стана така, както вестниците го описаха, но не с целта, която тиражираха. Получи се недоразумение. Този човек притежаваше някаква древна книга, която изпрати някъде без да знае, че е толкова древна. Той сметнал за добре да я изпрати като подарък. В пощата отворили колета за проверка, намерили книгата и арестували човека. Новината била разпространена по вестниците и го обявиха за контрабандист.

Както обикновено става, в такива мигове изчезват „приятелите” и остават само тези, които истински обичат човека. Дори да е контрабандист – добре, направил е една грешка. Ако си негов истински приятел, ще го подкрепиш в този труден час. Не да се скриеш, понеже уж бил контрабандист и тебе ще те обвяват за  негов приятел… Както и да е. Някои негови приятели го оставиха и той стигна до такова отчаяние, че за съжаление се обеси. Въпреки че много хора се опитаха да му помогнат, и аз също, но нямах силите да го убедя да не си причини зло, накрая не ме послуша и отиде и се  обеси. Имах и неприятното преживяване да го намеря мъртъв и да чакам един час докато извикат линейка да го приберат. Беше много тежко да виждаш един обесен човек, защото го изкарали контрабандист. Аз му казвах по-рано – бре, детето ми, голяма работа, че те нарекли така, след като не си го направил! Добре, някои те оставили и ти казали, че нямат да ти говорят по телефона, когато си им се обадил. И какво от това? Прояви търпение! Ще отмине.

Тогава още не бях минал през това, което ми предстоеше да мина (преди години срещу митрополит Атанасий се водеше умишлено клеветническа кампания – бел. прев.) и му говорих разни работи. Нямах опит.

Знаех и друг човек, който искаше да убие някой друг. Защото, знаете ли, когато почувстваш неправда, когато почувстваш, че биваш онеправдан, те обхваща гняв, така се движим в нас – когато бъдеш ощетен, изричат лъжи срещу теб и чувстваш затруднение, човек си, в теб се надига чувството за справедливост и ставаш звяр. Или кълнеш другия да му се случи зло, или, ако ти мине през ума, може и зло да му сториш, ако беше лесно за теб да го направиш. Наистина, не е странно. Ако оставим нашето „аз“ на свобода, дори дотам може да стигнем, да помислим зло за другия. Нашата душа може толкова много да се възпротиви, дали в отчаянието, дали в ужасния гняв, че да избухнем срещу другия и да „стане пълна каша”. И в двата случая, които по човешки донякъде са оправдани, единствената противотежест е Христос. Трябва да осъзнаеш, че всички тези неща ще получат отплата в царството Божие, там всичко ще се изясни, както и че Христос знае истината, знае сърцето на всеки човек, знае какво става. И дори грях да сме направили, да речем, че паднах в страшен грях, извърших убийство, обир, някакво голямо зло, добре, човек съм, направих едно зло – нима ти трябва да ме убиеш, да ме смажеш, застреляш,  понеже направих едно зло? Няма ли място за покаяние, няма ли покаяние? Ако Сам Бог ни оставя да се покаем и ни дава толкова време, за да се покаем, кои сме ние, които ще отнемем времето за покаяние на някой човек? Но много пъти като човеци не правим това.

Във всичко това именно Бог ни утешава,

Неговото присъствие и любов, утехата на нашия Баща дори справедливо да страдаме. Тук Христос казва „когато кажат лъжа срещу вас“. Но казвам, че дори и истина да кажат, нека кажат истина, направили сме лоши неща и хората ни обвиняват. С право ни обвиняват. Ако посрещнеш това смирено и кажеш: „Добре, с право страдам справедливо. Извърших зло и нека пострадам. Сега ще проява търпение, хулят ме, осмиват ме, унижават ме, но нека проявя търпение, да приема това, да ми се счете за очистване на душата ми –  Бог вижда търпението на всеки човек и това ми принася духовна  полза.“

Някога, когато следвах в Солун, избухна голям скандал в  Гърция. Казваха за един митрополит, че имал връзка с една жена, градът се разтресе. Имаше афиши по улицата. Никой от нас не можеше  да се движи свободно, защото ни наричаха с името на онзи владика и ни се подиграваха. Беше голяма драма. Аз отидох  в Света Гора и казах на старец Паисий:

– Геронда, това, което става навън, не е за говорене…

– Какво става?

Казах му така и така, чу се за един владика, градът е пълен с плакати, хората ни се подиграват.

Той каза:

– Виж, ако всичко това, което казват, е истина, и този владика претърпява цялото това терзание и очерняне и прояви търпение, Бог ще му прости греха, защото е претърпял всичко това. Но ако всичко това, което казват, е лъжа, и той го претърпява, той е голям светец.

Наистина, след 15 години се оказа, че всичко е било лъжа. Разбира се, човекът изпи всички онези, не чаши, а цели варели (с обвинения). Той прояви търпение, изгониха го от митрополията му, остана в дома си и имаше преподобна смърт. Стана голям светец.

Вижте св. Нектарий Егински.

Не гледайте сега, когато се покланяме на негови икони. В неговата епоха знаете ли за какъв го смятали? За порочен, покварен човек. Хората го смятали за такъв. След като го изгонили от Александрийската патриаршия с обвинението, че бил порочен човек. Той умрял с такава слава. Разбира се, веднага щом починал, започнали множеството чудеса и станал велик светец на Църквата до днес с хиляди, безбройни чудеса. И когато една монахиня се питала: какво е направил той, че стана толкова велик светец? Нито е бил голям подвижник, нито мъченик, нито постник, а един нормален църковен човек, владика. Тогава св. Нектарий й се явил и й казал:

– Имаш право, не върших големи подвизи, нито бях мъченик, но проявявах търпение в клеветите. Затова Бог ми даде тази благодат.

Когато човек има доверие в Бога, тогава Бог действа като противотежест, идва баланс, Бог неутрализира състоянията и човек минава през тези неща. Добре, със сигурност имаме скърби, хора сме, не сме безчувствени, когато ни хулят и осмиват, когато някой телесно ни навреди. А колко повече мъчениците. Но във всичко това противотежестта е  Христос.

Помня един мой състудент от Крит, ръкоположиха го за дякон и веднага дойде в Солун да следва. Аз бях в по-горния курс и бяхме съседи. Един ден дойде и вреше и кипеше:

– Какво ти има?

– Ще се пръсна! Идва ми да счупя вратите и  стените!

Критянин, не е шега работа, от истинските критяни, онези смелчаци, които нямат много търпение, от онези юнаци.

– Какво стана, бе, детето ми? Какво се случи?

Той каза:

– Отидох да купя нещо от магазина, но по пътя ме спря един човек и ми направи грозни жестове и ми каза лоши думи. Как не го удуших на място! Сдържах се, но сега ми идва да отида да го намеря!

– Бре, стой тук!

За съжаление, съществува този лош навик в Гърция, сега и в Кипър дойде постепенно, но там беше по-силно изразен. Изключително много пъти са ни плюли, хулили и ругали.

Прояви търпение. Той не го направил за теб. Откъде да те знае, сине мой? След като си непознат за него. Той го направил, защото носиш расо. Видял расото, твоето свещенство! Заради Христос си претърпял това. Заради любовта към Христос. Ако не носеше расо и не беше свещеник, нямаше нито да те плюе, нито да ти каже лоши думи. Напротив, щеше да ти казва приятни думи и да те обслужи. Затова прояви търпение.

Е, критянинът се успокои, но веднага щом се сетеше, искаше да го намери. Трудно нещо е да подчиниш себе си.

По каквато и да е причина човекът да понася хули, гонение и да изричат срещу него лъжи, дори всичко да е истина, а и да не е, нека си казваме: добре правят и заслужено страдаме, добре да си изпатим, защото сме такива, че и по-лоши! Ако проявим търпение в това състояние, тогава наистина имаме голяма душевна полза, защото тази полза има вечни измерения, научаваме се да се смиряваме, да гледаме другия  човек с любов, макар и да ни е навредил. Научаваме се на друго велико нещо – научаваме  какво означава театърът на този свят. Светът е голям театър, който обаче има и край.

Ще ви кажа един пример от наши дни.

Знаете, че нарекох папата еретик.

Аз обичам папата. Колкото и да ви се вижда смешно, изключително много го обичам. И понеже го обичам, затова казах тия неща. Някои известни  хора излезли с декларации срещу мен. Аз не знаех това, защото не бях чел вестници, в митрополията не получаваме вестници, просто има една система в компютрите, където служителите събират „изрезки” от вестниците, т.е. това, което ни интересува. Къде да намерим време да четем вестници. Един вестник днес е цяла енциклопедия, има 50 страници.

Не знаех, че всички тези хора са писали във вестника от онзи ден и са ме обвинявали. Отидох на една събитие по задължение, където бяха и всички тези мои обвинители. Веднага щом ме видяха, парадоксално, за първи път видях усмивки върху техните лица. „Добре дошли! Добре дошли! Заповядайте, Ваше Високопреосвещенство! Как сте? Какво правите?“ – казваха.

Господи помилуй! Ама тези хора и друг път са ме срещали и не бяха толкова ентусиазирани от това, че ме виждат. Сега ме обикнаха толкова много? Промених ли нещо по мен? Отслабнах ли? Разхубавих ли се? Какво ми стана? Заради операцията (митрополитът претърпя операцията на колената – бел. прев.) ли излъчвам преподобие? Какви им стана на тези хора? 5-6 такива известни хора. Казах си: „Слава Богу! Може хората да са в процес на блага промяна, може Бог да ги е просветлил, може да са в духовно умиление, знам ли и аз.“ Както и да е. Стана време да си ходя. Върнах се в митрополията. Дойдоха и отрезките от вестника. Чета: „еди-кой си: осъждам заявленията на Лимасолски митрополит Атанасий, това е проява на  фанатизъм и т.н. „Ама след като преди малко видях човека и беше толкова радостен да ме види! Чета по-надолу друг от тези, които ми се усмихваха „Осъждаме с мерзост заявленията на митрополит Атанасий”. Всички тези, които ме поздравяваха, бях писали във вестника. 5-6 човека, имаше и техни  снимки. Казах си: „Бре, детенцето ми. Виж театъра на този свят.“ Както казва св. Йоан Златоуст, животът на човека е театър, както театърът свършва и всеки си отива у дома и неговата роля свършва и се завръща в реалността, така е и с този свят.

Затова трябва да бъдем много приземени и нито когато ни хвалят, умът ни да се надува и да мислим, че сме само ние и няма никой друг, нито когато ни плюят и осмиват да ни обхваща отчаяние. Така са нещата от този свят. Те са отминаващи сенки, сънища, като сънищата, които свършват и когато се събудиш, се оказваш в реалността.

Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата; тъй бяха гонени и пророците, които бяха преди вас

Това е пътят на пророците. Но само на пророците? На всеки човек. На всеки човек пътят е пълен с такива случаи, в нашия живот е нормално да чуем и добри и лоши думи, похвали и обвинения; да има хора, които днес ни обичат, а утре ни мразят. Хора, които днес ни мразят, а утре може да ни обичат. Спрямо всички тях ние сме длъжни да имаме едно и също отношение – любов. И да гледаме към Бога, да знаем, че не настоящите неща имат тежест. Нека хората да са живи и здрави, да имат добро мнение за нас, това помага и на тях, но и на нас, независимо дали изричат добри или лоши думи за нас, това, което важи, е какво Бог ще каже, а не хората. И да знаете, че в живота ще настъпят мигове, както при децата ви, където от любов някои пъти трябва да им кажете: „Не! Няма да правиш това! Няма да ти позволя!“ От любов. Може да  огорчиш и да разстроиш детето, може за момент да ти каже, че ти си най-лошата майка на света и най-лошият баща, но това  е за тяхно добро, то трябва да има своите граници и ще му кажеш: „Ще се съсипеш, ако продължиш да правиш това нещо!“ Естествено когато това е в необходимите граници, когато можеш да кажеш нещо  на децата си. Любовта не означава винаги да говорим хубави, благи и красиви неща, а много пъти означава, че трябва да накараме другия да изпита болка, както и лекарят може да ни накара да изпитаме болка от любов, за да ни излекува. Както и в изповедта, когато идват хора, които разказват различни неща от живота си. Духовникът трябва да се отнесе с голяма любов, но и да бъде искрен. Не може да се усмихваш на другия човек, не може да го гледаш как върви към гибел и да му казваш: „Не прéчи! Продължавай така и добре вървиш!“ Може да му кажеш: „Това е грях! Това е грешка. Това е грях, виж как ще го оправиш постепенно.“ Така не го отчайваш, не го подтикваш към гибел, но никога няма да кажеш на черното бяло и на бялото черно. Трябва да си искрен, както лекарят е искрен, когато  прави диагноза и лекува болния човек. Както и Христос е направил с нас. Той така ни е изцелил – с любов и истина. Любовта и истината вървят заедно, естествено с голяма разсъдителност за това как тази истина може да бъде приета от всеки човек, за да бъде за негова  полза и спасение.

превод: Константин Константинов

Неделя Сиропустна – Евангелието за поста

Февруари 29, 2020 in Външни

Матей, 6:14-21

Да не се предава на врага е основното правило за войника в борбата. Военачалникът предварително предупреждава всеки войник да се пази от мрежите на врага, за да не бъде измамен и пленен. Сам, прегладнял, премръзнал и гол, войникът ще бъде в голямо изкушение да се предаде на врага. Лукавият враг ще се възползва от неговото положение по всички възможни начини. И въпреки че войникът гладува, врагът ще му подхвърля по малко хляб, за да му покаже, че има храна в изобилие. И въпреки че мръзне дрипав и гол, ще му подхвърля някакви дрехи, за да му покаже колко добре е облечен и богат. Ще му подхвърля и писания, в които ще се хвали, че неговата победа вече е напълно гарантирана, и ще лъже бедния войник, че вече много полкове от негови другари отляво и отдясно са се предали, или как неговият генерал е убит, или как неговият крал е молил за мир! Ще му обещава бързо завръщане край домашното огнище, и положение, и пари, и всичко, което един човек в крайна нужда може само насън да пожелае. За всички тези вражески мрежи и трапове военачалникът предварително напомня на войниците и ги предупреждава да не вярват на нищо от това, а да стоят на своето място, да не се предават и да останат верни на своето знаме дори до смърт.

Да не се предава на врага е основно правило и за Христовия воин в борбата със злия дух на този свят. И Христос, като наш Цар и Военачалник в тази борба, ни напомня за всичко и ни предупреждава за всичко. Отсега ви казвам, преди да се е сбъднало (Мат. 24:15; Йоан. 13:19), говори Той на Своите ученици. Опасността е голяма, а врагът на човешкия род е по-страшен и по-лукав от всеки друг възможен неприятел. Господ изразява това и на друго място: Ето, сатаната поиска да ви сее като пшеница (Лук. 22:31). Сатаната непрестанно търси хората, още от деня, в който измамил първия човек – още от този ден той си присвоява правото върху човешкия род и го отнема от Бога като свой. С всички възможни измами той привлича Христовите воини към себе си, примамвайки ги с лъжливи обещания и показвайки им своите богатства. Никой не е по-гладен от него, но той показва хляб на гладните хора, подтиквайки ги към предателство. Никой не е по-гол от него, но той мами хората с цветовете на своето лъжливо и привидно облекло. Никой не е по-беден от него, но той като фокусник на панаир трие динар о динар и показва нещо на жадните очи на зрителите, като че ли има милиони. Никой не е по-пропаднал от него, но той никога не престава с лъжите, че уж е победител, че Христовите войски уж са победени, че Христос уж е избягал от бойното поле и се е скрил. Той е лъжец и баща на лъжата, и цялата му сила и богатство е само в лъжата. Предупреждавайки Своите последователи за всички дяволски измами и оръжия, Господ Иисус ги напътства с пример и слово как да се противят на всичко това и с какви оръжия да се борят.

Преди всичко самият Той, Христос, е главното оръжие на нас, Неговите последователи. Неговите последни думи, записани в Евангелието, гласят: И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършеха на света. Амин (Мат. 28:20). И ето, наистина, Неговото присъствие се е проявявало през вековете чрез онези милиони и милиони неустрашими Негови борци, апостоли, мъченици, изповедници, богоносни отци, благочестиви девици и светии; проявявало се е не само в миналите времена, но и до ден-днешен се проявява очевидно и несъмнено чрез всеки, който още не се е предал докрай на злия дух. То се проявява не само днес, но и в самия край на времената ще се явят такива силни богоносци, каквито са били Енох и Илия (Откр. 11:3). Очевидна и несъмнена е и силата на Неговите Тяло и Кръв, на Неговите страдания, на Неговите слова, на Неговия честен и животворящ Кръст, на Неговото Възкресение и Неговата безсмъртна слава. Вие, които сте се уверили в тази непобедима Христова сила, струяща като електрически ток от Неговите верни, говорете за това на другите! А вие, които още не сте се уверили, но искате да се уверите, направете всичко, което Евангелието предписва да правим, и ще се уверите. Оставете онези, които злобно се съмняват, да продължат да се съмняват! Те не се озлобяват срещу Бога, а срещу себе си, съмнявайки се, те не причиняват вреда на Бога, а на себе си. Скоро ще дойде време, когато нито ще могат да се съмняват, нито пък ще им се даде да вярват.

Но освен Христовото присъствие и сила, кое е нашето главно оръжие в борбата против злия дух? Господ Иисус е препоръчал още няколко вида оръжие, които ние сами, но с Негова помощ, трябва да изковем за себе си. А тези оръжия са: непрестанно покаяние, непрестанно милосърдие, непрестанна молитва, непрестанна радост в Господ Иисус и страх от Съда и душевната погибел; а после и доброволно понасяне на страдания за Него с вяра и надежда, прощаване на обиди, гледане на този свят, който е, като че не е, причастяване с Неговите свети Тайни, бдение, пост.

Споменаваме поста накрая не защото постът е най-малко важното оръжие – пази Боже! – но само защото днешното Евангелие говори за поста, а ние с радост ще разтълкуваме днешното Евангелие.

Ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви. Така започва днешното Евангелие. Защо започва така? Ще кажете: каква връзка има това с поста? Има връзка и то много тясна, както има тясна връзка с поста и завършекът на това Евангелие, който не говори за поста, а за събирането на богатства не на земята, а на небето, където молец не ги яде, ръжда не ги разяжда и крадци не ги крадат. Защото когато постът се разбира в истинския християнски смисъл, а не в законнически и фарисейски, тогава и прощаването на обидите и въздържанието от сребролюбието е пост, и то главният пост, или, ако искате – най-важният плод от поста. Защото наистина много малка цена има въздържанието от храна без въздържание от връщането на обида за обида и без въздържание от илюзията на земните блага.

Господ не ни заповядва със Своята власт: прощавайте греховете на хората! Той ни оставя на нашата свободна воля да прощаваме или да не прощаваме. Той не иска да наруши нашата свобода и насила да ни накара да правим нещо, защото тогава нашите дела всъщност не биха били наши, а Негови; те не биха имали за нас онази стойност, която имат, когато ги вършим свободно и доброволно. Той, наистина, не ни нарежда по силата на Своята власт, но ни предупреждава какво ще ни се случи: и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви. А тогава кой ще ни прости греховете, ако Бог не го направи? Никой, нито на небето, нито на земята. Никой. Хората няма да ни простят, защото и ние не им прощаваме, а Бог няма да ни прости, защото хората не ни прощават. Тогава къде сме и къде ще бъдем? Тогава ще преживеем този живот, затрупани под планината на греха, а в онзи живот тежестта на тази планина ще бъде още по-голяма и ще трае цяла вечност. Затова да се упражняваме да не отвръщаме на обидата с обида и на злото със зло, нито да въздаваме за греха с грях. Защото ето, когато видиш пиян човек, паднал в калта, ще легнеш ли и ти в калта до него? Или ще се потрудиш да го вдигнеш и извадиш от калта? А всеки грях е кал. И всяка страст е пиянство. Ако твоят брат е вкарал душата си в калта на греха, защо трябва и ти да вкарваш душата си в същата кал? Затова въздържай се от онова, което прави твоят грешен брат, и побързай да изправиш и очистиш и него. За да изправи и очисти Небесният Отец и твоята душа от всички твои грехове, тайни и явни, и да те постави сред Своите ангели на Страшния съд.

А кога постите, казва Господ, не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда. Лицемерни са онези, които не постят заради Бога, нито заради душата си, а заради хората. За да ги видят хората, че постят, и да ги похвалят. Но тъй като всички хора не могат всеки ден да ги гледат какво ядат и пият, те се стремят да направят лицето си такова, че хората по техните лица да могат да разберат, че постят. Те правят лицата си мрачни, бледи и скръбни, намръщени и изпити. Не помазват главата си с ароматен елей, нито мият лицето си. И хората ги гледат и им се удивляват, и ги хвалят. Хората ги възнаграждават със своето удивление, отплащат им се за техния пост със своите похвали. Какво повече могат да очакват от Бога? Те не са постили заради Бога. Постили са заради хората. Заради хората са постили, а хората са им отдали похвала за това. Наистина, те са получили своята награда. И Бог не им дължи нищо, нито ще им въздаде нещо за техния пост в другия живот.

А ти, кога постиш, казва Господ, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. Това е главното предписание за поста. И неговият външен смисъл е ясен. Когато постиш, ти постиш заради Бога и заради спасението на своята душа, а не заради хората. Не е важно ни най-малко това да те видят хората и да знаят, че постиш, дори за теб е по-добре те да не видят и да не знаят. И ти не очакваш никаква награда от хората за това. Защото какво могат да ти дадат онези, които и сами очакват всичко от Бога, както и ти? Важното е, че Бог вижда и знае. А Бог ще види във всеки случай, от Него не може да се скрие нищо. Затова не показвай своя пост с никакви външни знаци. Бог не чете твоето сърце по външните знаци; Той го чете отвътре, от самото сърце. Както си помазвал главата си преди поста, така можеш да я помазваш и по време на поста, както си умивал лицето си преди поста, така можеш да го умиваш и по време на поста. Нито помазването, нито непомазването на главата ще увеличат твоята заслуга пред Бога. Умиването или неумиването на лицето няма нито да спасят, нито да погубят душата ти.

Но тези Христови думи: помажи главата си и умий лицето си, изречени така категорично, имат своя вътрешен, дълбок смисъл. Защото, ако Господ имаше предвид само физическата глава и физическото лице, Той в никакъв случай не би дал заповед по време на пост да помажеш главата си и да умиеш лицето си, а би казал, че за плодовете на поста е нещо външно и незначително това дали помазваш, или не помазваш главата си, дали умиваш, или не умиваш лицето си. Очевидно зад тези думи е скрит някакъв тайнствен смисъл. Иначе който би разбрал тази изрична Христова заповед според нейния външен смисъл и би започнал специално през поста да помазва главата си и да умива лицето си, такъв би паднал в един друг, противоположен вид лицемерие. Той отново би изнесъл своя пост на показ пред хората, само че по друг начин. А Господ специално е искал да отучи хората да правят това. Следователно, няма съмнение, че тази заповед има своя вътрешен смисъл. Какъв е той? Смисълът на тези думи е подобен на онзи, който апостол Павел придава на обрязването, изтъквайки обрязването на сърцето като спасително и смятайки външното обрязване за равно на необрязване (Гал. 6:15; Рим. 2:29). И така, помажи главата си значи: помажи ума си с Дух Свети. А това значи: пости от всички зли мисли и се въздържай от всички лоши и непотребни думи, и изпълни ума си с мисли за Бога, за светостта, за чистотата, за вярата и любовта и за всичко онова, което е достойно за Духа Свети. Така постъпвай и със своя език – защото говоренето и мисленето са едно – или изобщо се въздържай от говорене, или, ако говориш, говори само онова, което е за слава Божия и за спасение на душата. Така прави и със сърцето си: пости от всяка омраза и злоба, завист и гордост, богохулство и човекохулство, от всеки грях и грешно желание, от всяка страст и похот – въздържай се от всичко това и пусни Духа Свети – нека Той да сади в градината на твоето сърце всички видове божествени и богоугодни семена и небесни цветя. Така прави и с волята на своята душа: пости от всички грешни намерения и грешни дела, въздържай се от всяко зло и остави Светия Дух да помаже със Себе Си като с ароматен елей закоравялата ти душа, да изцели раните й, да я издигне към Бога, да направи угодни на Бога нейните добри дела, да я изпълни с жажда за всяко добро, което е от небесата.

Това значат думите: помажи главата си. С една дума – обуздай и възпри своя вътрешен човек, който е главният човек, от всяко зло и го насочи към всяко добро.

А какво значат думите: и умий лицето си? Лицето означава външният телесен, сетивен човек, с една дума – човешкото тяло. Чрез тялото душата се проявява в този свят. За Бога душата е лицето на човека, но за света тялото е лицето на човека. С телесните сетива и органи ние разкриваме на света какво мислим, какво чувстваме и какво искаме. Езикът говори онова, което мисли умът, очите показват онова, което сърцето чувства, и нозете отиват там, което волята на душата желае.


Умий лицето си значи: очисти тялото си от вършенето на всеки грях, от всяка нечистота и всяко зло. Въздържай сетивата си от всичко излишно и пагубно. Забрани на очите си да шарят насам-натам по суетата на този свят; забрани на ушите да слушат всичко онова, което не служи за спасението на душата, забрани на носа да попива миризмите на този свят, които бързо се превръщат в смрад, забрани на езика и стомаха да се лакомят за много ядене и пиене. Изобщо, забрани на тялото да се разнежва и да иска от теб повече, отколкото му е необходимо, за да съществува. Наред с това забрани на ръцете да бият и мъчат хора и добитък, забрани на нозете да тичат към греха, към буйното веселие, безбожните забави, към бой и кражба… И насочи цялото си тяло към това да бъде истински храм на душата ти – не крайпътен хан, където се отбиват всевъзможни разбойници, делят плячката и кроят нови планове за грабеж – а храм на Живия Бог.


Това значат думите“ умий лицето с“и. Това е пост, който води към спасение. Това е постът, който Христос препоръчва; постът, в който няма лицемерие; постът, който изгонва и прогонва надалеч злите духове и доставя на човека славна победа и богат плод и в този, и в отвъдния живот.

Тук е важно да отбележим, че Христос първо споменава главата, а след това лицето, тоест първо душата, а след това тялото. Лицемерите са постели само с тялото и са показвали своя пост пред хората. Противно на това Христос изтъква първо вътрешния, душевен, а след това външния, телесен пост, но не защото подценява телесния пост (и Самият Той е постил телесно), а за да започне от самото начало и първо да избистри извора, а след това реката, първо да очисти душата, а след това огледалото на душата. Човек трябва да възприеме поста първо с ума, сърцето и волята си, а след това да го изпълни доброволно и радостно и с тялото. Както един художник първо изобразява една картина вътре в душата си, а след това бързо и радостно я изпълнява с ръката си. Така и телесният пост трябва да бъде радост, а не скръб. Затова и Господ употребява думите „помазване“ и „умиване“ –  защото както тези две неща създават приятност и радост на физическия човек, така и постът – душевен и телесен – трябва да създава приятност и радост на душевния човек. Защото постът е оръжие, много силно оръжие в борбата против злия дух. Воинът в борбата, когато изгуби оръжието си, скърби, защото невъоръжен трябва или да бяга, или да се предаде. А когато получи оръжие, е радостен, защото тогава може да стои на своето място и да дава отпор на врага. Как да не се радва християнинът, когато се въоръжи с пост срещу най-черния враг на своята душа? Как да не затрепти сърцето му и да не заблести лицето му, когато види в ръцете си оръжието, от което неговият враг бяга презглава?

Ненаситността прави човека мрачен и страхлив, а постът го прави радостен и храбър. Но както ненаситността предизвиква още по-голяма ненаситност, така и постът подтиква към все по-голямо и продължително въздържание. Цар Давид толкова се усъвършенствал в продължителен пост, че сам казва: колената ми изнемощяха от пост (Пс. 108:24). Когато човек види благодатните плодове на поста, той пожелава да пости все повече и повече. А тези благодатни плодове на поста са безброй.

Чрез поста човек облекчава тялото и духа си от мрака и дебелостта. Тялото става леко и чисто, а духът –светъл и ясен.

Чрез поста човек издига душата си над земната тъмница и прониква през мрака на плътския живот в светлината на Божието царство, тоест в своето отечество.

Постът прави човека силен, решителен и храбър пред хората и пред демоните.

Постът прави човека великодушен, кротък, милостив и смирен.

Чрез пост Моисей се удостои да приеме закона от Божиите ръце.

Чрез пост Илия заключи небето, за да няма дъжд три години; чрез пост низведе огън от небето върху идолопоклонниците и чрез пост толкова очисти себе си, че можеше да разговаря с Бога на Хорив.

Чрез пост Даниил се спаси от лъвовете в пещерата и тримата младежи – от огъня в горящата пещ.

Чрез пост цар Давид издигна сърцето си към Господа и Божията благодат слезе на него и той изпя най-сладките и възвишени молитви, каквито никога никой смъртен човек преди Христа не беше възнасял към Бога.

Чрез пост цар Йосафат без борба победи своите врагове, амонитците и моавците (2 Пар. 20:23).

Чрез пост евреите се спасиха от гонението на царския заместник Амам (Естир 4:3).

Чрез пост град Ниневия се спаси от гибелта, която й беше предсказал пророк Йона.

Чрез пост св. Йоан Кръстител стана най-големият от всички, родени от жена.

Въоръжен с пост, свети Антоний победи всички демонски пълчища и ги прогони от себе си. Какво? Само свети Антоний ли? Безброй християнски светци и светици се очистиха чрез пост, укрепиха се чрез пост и станаха най-големите подвижници в човешката история. Защото победиха онова, което е най-трудно да се победи – самите себе си. А побеждавайки себе си, победиха света и Сатаната. (Свети Василий казва: „Истинските подвижници се въздържат от храна не защото я смятат за зло по природа, а за да укротят чрез въздържание горящите членове на тялото”. А Блажени Йероним: „На Бога, Твореца и Господаря на вселената, естествено, не е необходимо къркоренето на празния стомах, но без това не може да има целомъдрие”).

И накрая, не е ли започнал и Самият Господ Иисус Своето божествено дело на човешкото спасение с продължителен, 40-дневен пост? И с това не е ли показал ясно, че и ние трябва да започнем истинския християнски живот с пост? Първо е постът, а всичко останало идва заедно с поста и чрез поста. Със Своя пример Господ ни е показал какво силно оръжие е постът. С това оръжие Той е победил Сатаната в пустинята, а с това победил и трите главни сатанински страсти, чрез които Сатаната има свободен достъп до нас. А това са: сластолюбието, честолюбието и сребролюбието; трите пагубни страсти и трите най-големи примки, в които злият враг на човешкия род примамва Христовите воини.

Но тъй като сребролюбието улеснява и благоприятства действието на останалите страсти, то, по думите на апостола, е корен на всички злини (1 Тим. 6:10). Затова Господ Иисус завършва Своето учение за поста с напомняне да не бъдем сребролюбиви, а да се въздържаме от трупането на земни блага, което отдалечава нашето сърце от Бога и го затъпква в земята. Не си събирайте съкровища на земята, казва Господ, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви. Който събира земни блага, си събира мъка и страх. Такъв погубва себе си в своето богатство и сърцето му се затрупва с прах. („Много древни светии наистина са имали големи богатства, като Авраам, Йов, Давид и много други, но те не са имали пристрастие към богатството, а всички неща са смятали за Божии”. Петър Дамаскин).

Ние непрестанно сме в компанията на своето съкровище, все едно дали нашето съкровище е на земята, или на небето. Нашите мисли са с нашето съкровище, нашето сърце е с нашето съкровище; цялата ни воля е с нашето съкровище – все едно дали нашето съкровище е на земята, или на небето. Ние сме свързани със своето съкровище като река със своето корито – все едно дали нашето съкровище е на земята, или на небето. Ако се обогатим със земно богатство, ще бъдем временни богаташи и вечни сиромаси; ако пък се обогатим с небесно богатство, ще бъдем временни сиромаси и вечни богаташи. От нашата свободна воля зависи да изберем едното или другото. В тази свобода на избора е нашата слава, но и нашата мъка. Ако изберем вечните блага, до които няма достъп нито молец, нито ръжда, нито крадци, нашата слава ще бъде вечна. А ако изберем онова другото богатство, които трябва да пазим от молци, ръжда и крадци, тогава нашата мъка ще бъде вечна.

По вътрешен смисъл под земно богатство се разбират и всички земни придобивки, земната култура и земното благородство, доколкото то е отделено от Бога и Евангелието. Забравата разяжда това богатство като молец; житейските несгоди и страдания го развалят като ръжда, а злият дух го подкопава и окрадва като всеки крадец. Да събираме небесно богатство, според вътрешния смисъл на тези думи, значи да обогатяваме ума си с познание за Божието битие и Божията воля; да обогатяваме сърцето и душата си с евангелската култура и благородство. Защото само такова богатство не е подвластно на преходността, развалата и кражбата. Събирайки такова богатство, ние веднага го даваме на Бога за съхранение. А онова, което е от Бога, е далеч и от молци, и от ръжда, и от крадци. Това богатство Бог ще изпрати да ни посрещне тогава, когато ние, след телесната смърт, ще отидем да срещнем Бога. Това богатство и ще ни изведе пред Божието лице. А всяко друго богатство, което и на земята ни е отделяло и отдалечавало от Бога, и на небето ще ни отдели и отдалечи от Бога за вечни времена. Защото ако сме предали сърцето си на земното богатство, то сме предали душата си на Сатаната. И тогава ще бъдем като войници, които са изменили на своето знаме и са се предали на своя зъл и коварен враг.

Затова да отворим очите си, докато още има време. Да бъдем твърдо уверени, че крайната победа принадлежи не на дявола и неговите слуги, а на нашия Цар и военачалник Христос. Затова да побързаме, да вземем победоносното оръжие, което Той ни препоръчва за борба – честния пост, който за нас е светло и велико оръжие, а за нашия враг – страшно и смъртоносно.

Да се въздържим от излишно ядене и пиене, за да не се обременят от това сърцата ни и да не се заровят в тление и мрак.

Да се въздържим от събиране на земно богатство, за да не ни отдели от Христос Сатаната и така да ни принуди към предателство.

А когато постим, да постим не заради човешки похвали, а за спасението на душата си и за слава на нашия Господ и Спасител Иисус Христос, Когото прославят ангелите и светиите на небето и праведниците на земята, заедно с Отца и Светия Дух – Единосъщната и Неразделна Троица, сега и винаги и във вечни векове. Амин. I www.svetosavlje.org

 

Милостинята като вкусване на Божията любов

Февруари 23, 2020 in Външни

В своята книга за авва Исая старецът Емилиан Симонопетритски говори за етоса на църковния опит – за милостинята:

Авва Исаия говори за милостинята и казва: тя е нашата милост към ближния, абсолютното признаване и на най-окаяния човек…

Абсолютното, а не относителното признаване… на кого? На най-окаяния човек. Това е милостинята, нашата любов, нашата милост и снизхождение.

Милостинята е да виждаш във всеки човек бог, това е скланянето и смирението пред всеки човек…

Моят близък човек да бъде бог за мен. Това не е чувство, за което насилваш себе си, а е естествено разположение на човека, който е вкусил Божията любов.

Когато обаче човек не вижда брата си с вътрешна милост, със състрадание, той показва, че в него не съществува никаква добродетел.

Без това разположение не съществува никаква добродетел, защото без него не съществува Бог, не съществува Божия благодат, нищо не съществува. Зад онези чувства, които привидно може да ни се струват любов, може да се крие нашият егоизъм. В повечето случаи любовта ни всъщност е егоистично желание да обикна някого, за да го спечеля и той да стане мой, а не аз да дам нещо от себе си. Често нашата любов е усилие към една цел – да бъдем признати от другите. Дори когато родителите казват на детето си: „Ами хайде, излез от дома, за да видиш дали ще можеш да живееш без нас!“, всъщност имат предвид: „Ние не можем да живеем без тебе!“. Родителят обаче го казва по начин, по който да не се излага, да не накърнява авторитета си, да изглежда, че стои по-горе от детето. Истинската добродетел съществува само тогава, когато имаме милост, разбиране и състрадание към всеки човек.

Хората, които ни обграждат, са и не престават да бъдат икони на Бога, членове на тялото Христово. Живи организми в Църквата и поканени в царството небесно, дори когато са потопени в най-големия грях.

Не ме интересува какъв е другият – и в най-големия грях да е паднал, важното е кое е неговото призвание, неговата възможност. Това гледаме. Не го оценявам по това, което виждам тук и сега, а го оценявам по това, което може да стане, с възможностите, които той има. Това трябва да е нашият подход.

Следователно милостинята е добродетел, която ме кара да не гледам страстите на човека, неговите грехове, немощи, и оттук да го обичам и да признавам неговата святост…

Ние не сме свети сами по себе си, а доколкото сме насадени в тялото на Църквата, което е тяло на Христос. В този смисъл и най-грешният човек е свят. Следователно милостинята означава да не гледам страстите, немощите и греховете на другия човек; да не очаквам нищо от него, а не да казвам: „Обичам го, защото очаквам да се поправи!“. Не, а да го обичам така – без да никакви очаквания. Ако казвам, че обичам, а имам очаквания, това не е любов, а егоизъм. Когато майката и бащата обичат детето си и в тази любов очакват то да стане уравновесен и отговорен човек, това е нещо естествено. Но много пъти те обичат с очакванията детето им да се вмести в тяхната светска рамка за успех и правят всичко – дават купища пари, правят жертви, за да постигнат тази цел, но това не е любов. Не и когато му казваш: „Ако станеш такъв, няма да те обичам, ще си помисля колко ще те обичам…“.

Нека прави каквото иска, нека казва каквото иска. Ако аз му кажа „Добър ден!“, а той ме похули, изгони, прокълне, няма да го съдя и ще подмина това негово поведение.

С други думи, това е милостинята – каквото и да е поведението на другия – несъмнено ще ме засегне, човек съм, но милостинята е вътрешното движение на сърцето ми, за да се задейства онова в мен, което пренебрегва това поведение, не съди и не претендира. Това е нашата всекидневна борба. Другият идва и те подлудява с начина, по който се отнася. В нас се появява напрежение, гняв, който много пъти проявяваме, но много пъти сдържаме. Цялата работа обаче е в това чрез молитвата и вътрешната борба да стоплим сърцето си и да придобием милостинята. Тоест да придобием такъв вид чувствителност, че глупавата постъпка, безумието, което е сътворил другият, да не докосва сърцето ни, а само лицето на човека да докосва сърцето ни и да го гледаме със същото разположение, със същата любов независимо дали се отнася добре или зле към нас. Това е духовната милостиня. Да, трудно е, защото е дар на Светия Дух, не е наше постижение.

Това не става без молитва, без вътрешен духовен опит – само ако ни се даде, тогава нещата се получават с голяма лекота. Не да гледаме външната страна на нещата, а да проникваме в дълбочина. Не се взирам в образа на другия, в който той се проявява в своята немощ, а прониквам в същността на човека, в това, от което той има нужда, в това, което е забравил, в това, което може да бъде, в неговите възможности. Затова е безумно да влизам в процес на съд и осъждане защо другият е направил едно, а другият – друго. Старецът Емилиан продължава:

Съдейки по външната страна, Църквата е пълна с грях, хората пишат и говорят постоянно за греха на Църквата… Църквата обаче е една и свята, защото има Христос за Глава и в нея действа Светият Дух.

Точно това става и във всяка душа, във всеки човек. Ако погледнем на Църквата с взискателността на нашия интелект, сме готови да възкликнем: „Каква Църква е това?!“. Сдружението в квартала е по-здрава общност и с по-духовно поведение от Църквата, може да каже някой. Това обаче е външната страна, не е същността на Църквата. Ако се вгледаме в дълбочина, ще видим светотайнственото тяло на Църквата, където е Светият Дух, Тайнствата и енергиите на Бога.

Какво на практика означава това за другия? Ако имаме този етос в себе си, другият го усеща, вкусва без думи от тази милост и главното, което чувства, е надеждата, че е ценен и може да се спаси. Това благоразположение, което усеща, че има към него, го издига и дърпа нагоре. Това благоразположение, което нося в себе си, се отразява в погледа ми и обгръща другия човек, приема го такъв, какъвто е, и го признава. Както когато Бог ни дава дар, в своето удивление си казваме: „Да не би да е станала някаква грешка? Да не би цялата тази радост да е предназначена за друг, а не за мен – окаяния и грешния? Как така Бог ми даде тази любов?„… Това е изненадата на Божията благодат.

Човек не се поправя толкова чрез укорите, които получава за грешките си, колкото чрез това, че не се вглеждаме в грешките му. Това му дава надежда, че за него има шанс да се промени и да се развие. Това изцелява човека и го насърчава, че е ценен и е способен да направи това, което иска.

Когато се вглеждаме в немощите, недостатъците и проблемите, които ни създава другият, скоро стигаме до извода, че никой не е за рая, че никой не е Христов и изпадаме в униние…

В такова разположение на духа скоро стигаш до извода, че никой не е достоен, че всички сме погубени. Няма нищо по-демонично от това и няма нищо по-духовно от това да гледаш навсякъде грях и да виждаш навсякъде светци. Това е велик парадокс. Христовият човек вижда надеждата, която съществува зад греха и намира добрите страни на човека отвъд неговата сквернота. Това подлудява дявола. Защо? Защото е напразен трудът му да ни събори в грях. Не печели нищо. Пак имаме надежда. Накрая той се опитва да те осмее: „Виж се какъв наивник си само! Сто пъти прощаваш!“...

...скоро стигаме до извода, че никой не е за рая, че никой не е Христов и изпадаме в униние – така укрепваме нашето беззаконие… Казваме си, че можем да живеем като грешници, след като установим, че всички са такива. „Всички сме такива! Нима аз ще се отличавам?“, казваме си. Когато обаче не гледаш към прегрешенията на другия, а се занимаваш само със своите, за които търсиш прошка от Бога, това означава, че не гледаш на повърхността, а виждаш в дълбочина…

„След като всички са такива, значи и аз имам право да бъда такъв!„; „Чакай, всички съгрешават, а аз ли ще се правя на свят?„, казваме си. Нашите взаимоотношения дори на психическо равнище срещат проблем именно тук – че пропускаме да дадем това, от което другият има нужда. Връзката на психическо равнище означава способността на човека да декодира външното поведение на човека, да се вглежда в сърцето му. Тогава се поставя началото на реалната връзка между двама души. Доколкото оставаме във външните явления и ги тълкуваме с нашето собствено разбиране, логика и код, това означава, че сме затворени в себе си, че сме големи нарциси. Всичко пречупваме през перспективата единствено на собствените си сетива, не сме способни да излезем от себе си и затова не се разбираме, затова хората се разделят. Връзката означава да обясня, да декодирам поведението на другия съобразно неговите възприятия, чрез посланията, които той ми изпраща, да се опитам да открия неговия вътрешен, съкровен човек в душата му.

Не гледам човека външно, а навлизам в неговото вътрешно битие. Например в управлението на Църквата не виждам нещо друго, освен апостолите, пространството на апостолите, на пророците, Самия Христос. Отвъд конкретния грях на някого, виждам една душа, която Христос е създал.

Това означава, че гледам с духовните си очи… А вместо това ние, когато срещнем някой скитник, в него виждаме само и единствено скитника, а не една душа, създадена от Христос. Това само майката може да го разбере. Колкото и да е лошо, нейното дете ще бъде нейно дете, тя ще го защити, няма да го отхвърли, ще изпита болка за нещата, които прави. Защо майката изпитва болка? Детето е направило грозни неща, които са за отхвърляне, но тя не може да отхвърли детето си. Усеща раздвоение в себе си и затова страда. Но как мога да видя една душа, която Христос е създал, как мога да я видя по този начин, ако не живея в Църквата?

Как мога да зная дали той няма да съди мен горе, на небето при Второто пришествие? Защото скитникът в царството небесно ще ми открие какъв е бил моят собствен критерий, според който съм съдил при срещата си с него и според него ще бъда съден аз.

Другият човек ще ни съди или по-точно това как сме подходили към него. Защо? Защото хората, които съм срещнал по пътя си, с които съм живял – в техните лица ще видя мярата на моя собствен съд. Дали ги видях като скитници или като икони на Бога? В този смисъл те ще ни съдят. Няма да ни съдят светците, а скитниците. Няма да ни съдят добрите, а лошите.

Христос не съди никого. Разбойникът ли? Той се е самоосъдил за това, че не е приел Божията любов заради своето жестокосърдечие. Той смятал другия разбойник за зъл, имал за критерий „справедливото наказание“. Разбойникът, който се спасил, виждал с болка в лицето на другия разбойник неправдата, която извършил в свое лице. Затова бил спасен.

Затова в аскетическия език на Църквата „пренебрегвам“ носи смисъла на „прониквам“, „задълбочавам се“, откривам какво съществува зад външната страна на нещата. Откривам истината, скрита в образа на другия.

Затова всички действия или постъпки на другия човек показват не това, което се вижда, а неговите затруднения, немощи и нужди. Тогава, ако имам молитва и любов, ще мога да го видя в различна светлина.

 

Само аз съм грешният. Другият е иконата на Бога, той е светец. Милосърдието, т.е. отношението с любов към другия поражда в мене най-необходимите елементи на духовния живот – разсъдливост и проницателност. Дарове, чрез които мога да проникна в света на другия.

 

Тази милосърдна любов поражда разсъдливост и проницателност да разбера какво става в душата на другия човек. Мога да разбера другия не защото съм умен, а само когато имам нагласа да прощавам.

Когато обаче се занимавам с това защо този се държи така, а онзи – онака, се превръщам в едно дърво. Преставам да разбирам. Не схващам най-дълбоко битие на човека, ако не открия в него Светия Дух, Който очаква момента на неговото възкресение.

Ако все се вглеждам в поведението на другите към мен и ме боли от това, засягам се, аз се превръщам в един безчувствен предмет. И колко хубаво го казва старецът – Светият Дух очаква момента на нашето възкресение и проявява търпение. Кога ще дойде моментът да се събудим? Но другият, също важен въпрос е кога точно се превръщам В своята книга за авва Исая старецът Емилиан Симонопетритски говори за етоса на църковния опит – за милостинята:

Авва Исаия говори за милостинята и казва: тя е нашата милост към ближния, абсолютното признаване и на най-окаяния човек…

Абсолютното, а не относителното признаване… на кого? На най-окаяния човек. Това е милостинята, нашата любов, нашата милост и снизхождение.

Милостинята е да виждаш във всеки човек бог, това е скланянето и смирението пред всеки човек…

Моят близък човек да бъде бог за мен. Това не е чувство, за което насилваш себе си, а е естествено разположение на човека, който е вкусил Божията любов.

Когато обаче човек не вижда брата си с вътрешна милост, със състрадание, той показва, че в него не съществува никаква добродетел.

Без това разположение не съществува никаква добродетел, защото без него не съществува Бог, не съществува Божия благодат, нищо не съществува. Зад онези чувства, които привидно може да ни се струват любов, може да се крие нашият егоизъм. В повечето случаи любовта ни всъщност е егоистично желание да обикна някого, за да го спечеля и той да стане мой, а не аз да дам нещо от себе си. Често нашата любов е усилие към една цел – да бъдем признати от другите. Дори когато родителите казват на детето си: „Ами хайде, излез от дома, за да видиш дали ще можеш да живееш без нас!“, всъщност имат предвид: „Ние не можем да живеем без тебе!“. Родителят обаче го казва по начин, по който да не се излага, да не накърнява авторитета си, да изглежда, че стои по-горе от детето. Истинската добродетел съществува само тогава, когато имаме милост, разбиране и състрадание към всеки човек.

Хората, които ни обграждат, са и не престават да бъдат икони на Бога, членове на тялото Христово. Живи организми в Църквата и поканени в царството небесно, дори когато са потопени в най-големия грях.

Не ме интересува какъв е другият – и в най-големия грях да е паднал, важното е кое е неговото призвание, неговата възможност. Това гледаме. Не го оценявам по това, което виждам тук и сега, а го оценявам по това, което може да стане, с възможностите, които той има. Това трябва да е нашият подход.

Следователно милостинята е добродетел, която ме кара да не гледам страстите на човека, неговите грехове, немощи, и оттук да го обичам и да признавам неговата святост…

Ние не сме свети сами по себе си, а доколкото сме насадени в тялото на Църквата, което е тяло на Христос. В този смисъл и най-грешният човек е свят. Следователно милостинята означава да не гледам страстите, немощите и греховете на другия човек; да не очаквам нищо от него, а не да казвам: „Обичам го, защото очаквам да се поправи!“. Не, а да го обичам така – без да никакви очаквания. Ако казвам, че обичам, а имам очаквания, това не е любов, а егоизъм. Когато майката и бащата обичат детето си и в тази любов очакват то да стане уравновесен и отговорен човек, това е нещо естествено. Но много пъти те обичат с очакванията детето им да се вмести в тяхната светска рамка за успех и правят всичко – дават купища пари, правят жертви, за да постигнат тази цел, но това не е любов. Не и когато му казваш: „Ако станеш такъв, няма да те обичам, ще си помисля колко ще те обичам…“.

Нека прави каквото иска, нека казва каквото иска. Ако аз му кажа „Добър ден!“, а той ме похули, изгони, прокълне, няма да го съдя и ще подмина това негово поведение.

С други думи, това е милостинята – каквото и да е поведението на другия – несъмнено ще ме засегне, човек съм, но милостинята е вътрешното движение на сърцето ми, за да се задейства онова в мен, което пренебрегва това поведение, не съди и не претендира. Това е нашата всекидневна борба. Другият идва и те подлудява с начина, по който се отнася. В нас се появява напрежение, гняв, който много пъти проявяваме, но много пъти сдържаме. Цялата работа обаче е в това чрез молитвата и вътрешната борба да стоплим сърцето си и да придобием милостинята. Тоест да придобием такъв вид чувствителност, че глупавата постъпка, безумието, което е сътворил другият, да не докосва сърцето ни, а само лицето на човека да докосва сърцето ни и да го гледаме със същото разположение, със същата любов независимо дали се отнася добре или зле към нас. Това е духовната милостиня. Да, трудно е, защото е дар на Светия Дух, не е наше постижение.

Това не става без молитва, без вътрешен духовен опит – само ако ни се даде, тогава нещата се получават с голяма лекота. Не да гледаме външната страна на нещата, а да проникваме в дълбочина. Не се взирам в образа на другия, в който той се проявява в своята немощ, а прониквам в същността на човека, в това, от което той има нужда, в това, което е забравил, в това, което може да бъде, в неговите възможности. Затова е безумно да влизам в процес на съд и осъждане защо другият е направил едно, а другият – друго. Старецът Емилиан продължава:

Съдейки по външната страна, Църквата е пълна с грях, хората пишат и говорят постоянно за греха на Църквата… Църквата обаче е една и свята, защото има Христос за Глава и в нея действа Светият Дух.

Точно това става и във всяка душа, във всеки човек. Ако погледнем на Църквата с взискателността на нашия интелект, сме готови да възкликнем: „Каква Църква е това?!“. Сдружението в квартала е по-здрава общност и с по-духовно поведение от Църквата, може да каже някой. Това обаче е външната страна, не е същността на Църквата. Ако се вгледаме в дълбочина, ще видим светотайнственото тяло на Църквата, където е Светият Дух, Тайнствата и енергиите на Бога.

Какво на практика означава това за другия? Ако имаме този етос в себе си, другият го усеща, вкусва без думи от тази милост и главното, което чувства, е надеждата, че е ценен и може да се спаси. Това благоразположение, което усеща, че има към него, го издига и дърпа нагоре. Това благоразположение, което нося в себе си, се отразява в погледа ми и обгръща другия човек, приема го такъв, какъвто е, и го признава. Както когато Бог ни дава дар, в своето удивление си казваме: „Да не би да е станала някаква грешка? Да не би цялата тази радост да е предназначена за друг, а не за мен – окаяния и грешния? Как така Бог ми даде тази любов?„… Това е изненадата на Божията благодат.

Човек не се поправя толкова чрез укорите, които получава за грешките си, колкото чрез това, че не се вглеждаме в грешките му. Това му дава надежда, че за него има шанс да се промени и да се развие. Това изцелява човека и го насърчава, че е ценен и е способен да направи това, което иска.

Когато се вглеждаме в немощите, недостатъците и проблемите, които ни създава другият, скоро стигаме до извода, че никой не е за рая, че никой не е Христов и изпадаме в униние…

В такова разположение на духа скоро стигаш до извода, че никой не е достоен, че всички сме погубени. Няма нищо по-демонично от това и няма нищо по-духовно от това да гледаш навсякъде грях и да виждаш навсякъде светци. Това е велик парадокс. Христовият човек вижда надеждата, която съществува зад греха и намира добрите страни на човека отвъд неговата сквернота. Това подлудява дявола. Защо? Защото е напразен трудът му да ни събори в грях. Не печели нищо. Пак имаме надежда. Накрая той се опитва да те осмее: „Виж се какъв наивник си само! Сто пъти прощаваш!“...

...скоро стигаме до извода, че никой не е за рая, че никой не е Христов и изпадаме в униние – така укрепваме нашето беззаконие… Казваме си, че можем да живеем като грешници, след като установим, че всички са такива. „Всички сме такива! Нима аз ще се отличавам?“, казваме си. Когато обаче не гледаш към прегрешенията на другия, а се занимаваш само със своите, за които търсиш прошка от Бога, това означава, че не гледаш на повърхността, а виждаш в дълбочина…

„След като всички са такива, значи и аз имам право да бъда такъв!„; „Чакай, всички съгрешават, а аз ли ще се правя на свят?„, казваме си. Нашите взаимоотношения дори на психическо равнище срещат проблем именно тук – че пропускаме да дадем това, от което другият има нужда. Връзката на психическо равнище означава способността на човека да декодира външното поведение на човека, да се вглежда в сърцето му. Тогава се поставя началото на реалната връзка между двама души. Доколкото оставаме във външните явления и ги тълкуваме с нашето собствено разбиране, логика и код, това означава, че сме затворени в себе си, че сме големи нарциси. Всичко пречупваме през перспективата единствено на собствените си сетива, не сме способни да излезем от себе си и затова не се разбираме, затова хората се разделят. Връзката означава да обясня, да декодирам поведението на другия съобразно неговите възприятия, чрез посланията, които той ми изпраща, да се опитам да открия неговия вътрешен, съкровен човек в душата му.

Не гледам човека външно, а навлизам в неговото вътрешно битие. Например в управлението на Църквата не виждам нещо друго, освен апостолите, пространството на апостолите, на пророците, Самия Христос. Отвъд конкретния грях на някого, виждам една душа, която Христос е създал.

Това означава, че гледам с духовните си очи… А вместо това ние, когато срещнем някой скитник, в него виждаме само и единствено скитника, а не една душа, създадена от Христос. Това само майката може да го разбере. Колкото и да е лошо, нейното дете ще бъде нейно дете, тя ще го защити, няма да го отхвърли, ще изпита болка за нещата, които прави. Защо майката изпитва болка? Детето е направило грозни неща, които са за отхвърляне, но тя не може да отхвърли детето си. Усеща раздвоение в себе си и затова страда. Но как мога да видя една душа, която Христос е създал, как мога да я видя по този начин, ако не живея в Църквата?

Как мога да зная дали той няма да съди мен горе, на небето при Второто пришествие? Защото скитникът в царството небесно ще ми открие какъв е бил моят собствен критерий, според който съм съдил при срещата си с него и според него ще бъда съден аз.

Другият човек ще ни съди или по-точно това как сме подходили към него. Защо? Защото хората, които съм срещнал по пътя си, с които съм живял – в техните лица ще видя мярата на моя собствен съд. Дали ги видях като скитници или като икони на Бога? В този смисъл те ще ни съдят. Няма да ни съдят светците, а скитниците. Няма да ни съдят добрите, а лошите.

Христос не съди никого. Разбойникът ли? Той се е самоосъдил за това, че не е приел Божията любов заради своето жестокосърдечие. Той смятал другия разбойник за зъл, имал за критерий „справедливото наказание“. Разбойникът, който се спасил, виждал с болка в лицето на другия разбойник неправдата, която извършил в свое лице. Затова бил спасен.

Затова в аскетическия език на Църквата „пренебрегвам“ носи смисъла на „прониквам“, „задълбочавам се“, откривам какво съществува зад външната страна на нещата. Откривам истината, скрита в образа на другия.

Затова всички действия или постъпки на другия човек показват не това, което се вижда, а неговите затруднения, немощи и нужди. Тогава, ако имам молитва и любов, ще мога да го видя в различна светлина.

в дърво за човека отсреща? Ако при съпрузите единият не разбира другия, значи там липсва прошка, има единствено вглеждане в грешките на другия.

Кой е проницателен – този, който има истинна любов, той гледа в сърцето на човека. Проницателността ме кара да познавам човека. Когато не позная някой човек, не мога да го обикна; трябва да те позная, за да те обикна. Тези, които се опитват единствено чрез думи да обикнат другия или да се обикнат помежду си, те издигат стените на самотата.

Тоест когато единствено чрез думи, чрез външна комуникация се опитвам да обикна другия човек, да обясня неговото поведение, да го анализирам, да го прекарам през моя филтър, за да видя дали си заслужава трудът да го обикна, това не е любов и никога не мога да се свържа истински с този човек.

Кога обичам някого? Когато подминавам неговото поведение и го приемам. Но когато се опитвам да обикна другия чрез думи, логически, това е моето его. Трябва да подмина поведението на другия, неговите действия, за да могат да рухнат стените. Когато искам да се доближа до другия чрез един логически процес и ставам съдник на неговото поведение, в този момент се затварям за него и вдигам здрави укрепления около себе си.

И обратното – да виждам другия като ангел, като Божи син, сътворен от Божиите ръце, ми дава сензорите, които ме известяват каква е най-дълбоката същност на другия и ме правят способен да го обикна.

И така, кое е това средство, което ще ме накара да обикна истински? Мълчанието, мълчанието на моя помисъл, не вярвам на моите помисли. Мълчание и молитва…

Когато се говори за мълчание, се има предвид мълчанието на нашия егоизъм, мълчанието на гневните ни мисли, които крещят в ума ни: „Сега ще видиш ти! Как се държиш така с мене!“… Пренебрегвам тези помисли и се държа по такъв начин, че да почета другия човек – може с мълчание, може с думи. Всъщност ние много добре знаем кога се засягаме и чрез нашето мълчание отмъщаваме на другия, и кога отново чрез нашето мълчание го почитаме.

Да виждам в другия ангел – ако имам такова разположение на духа, тогава в мене се активират други сензори, придобивам друго възприятие и то ми разкрива вътрешната красота на другия. Това общение поражда любов.

Злото го знаем, виждаме го, не можем да кажем, че не е зло, но трябва да продължим нататък. Пренебрегвам го и се занимавам не с него, а с доброто. Балансът е сложен, защото подхождаме към нещата с нашата логика, която вижда в черно и бяло. Но ако чрез молитвата и вътрешната ни нагласа видим божествения Логос, отношението ни към другите съвсем естествено ще се промени.

Думите на стареца Емилиан ни посочват върха. Говорим за него не защото утре ще станем такива, а за да знаем коя е нашата посока. Да разберем докъде стига нашето духовно пътуване. Не може да те гнетят мисли от рода на: „Този е лош, а онзи е добър!“. Подобно отношение към другите ще ни подлуди. За нас няма да има нито покой, нито радост. Но ако знаем кой е пътят, това ще ни смирява, ще ни дава надежда. Докъде ще стигна – това зависи от Божията благодат, но накъде ще се обърна: дали ще избера пътя на себеоправданието („Другите са за отхвърляне, а аз съм правият!“), или ще видя другия с Христов дух и ще продължа напред? Това е единствено мой избор и моя отговорност.

 

Притчата за милосърдния баща

Февруари 15, 2020 in Външни

В притчата за блудния син се говори за любовта на Бога, нашия Баща към човека. Повече би й подхождало заглавието Притча за милосърдния Отец, защото очевидно по-важно е милосърдието на бащата, а не блудството на сина.


Един мъдър духовен човек е казал, че ако някога се изгуби Евангелието и остане само този текст, той е достатъчен, за да ни покаже от една страна, любовта на Бог Отец към човека, а от друга – възможността на човека да се върне при Отца си. И не само това, но и цялото величие на връзката между Бога и човека и на бащинското отношение към човека, който е Божие чедо.


В тази притча може човек да види себе си в много етапи от живота си. Разбира се, необходимо е много време, за да разгледаме тази притча дума по дума. Тя има толкова дълбоки смисли, всяка дума съдържа неизмерима дълбочина. Мисля, че сега най-важното е да видим отношението на Бога – бащата в притчата – а на второ място – блудството на сина. Защото блудство на сина го знаем и ние правим подобни неща като него.

 

Външно може да нямаме същите условия, но всеки един от нас в своя житейския път е прахосал в блудство това богатство на божествената любов, богатството, което Бог ни е дал при нашето сътворение. Това блудството може да не плътско и външно, а душевно, духовно и интелектуално. В нашата гордост, егоизъм, самохвалство сме пръснали богатството на божествения си произход. Разбира се, тези, които са намерили пътя и са се върнали обратно, със сигурност са преоткрили бащината прегръдка. Тези, които обаче не са намерили пътя, още се терзаят, пасейки свине по нивите и полетата.

Виждате отношението на Бога – нашия Баща, Който не само ни показва какъв е Той, доколкото това може да се опише, но мисля, че ни разкрива и образеца за баща и майка. Защото това Негово поведение е поведение, което Христос описва. Виждате, че по-малкият син отишъл при баща си и му казал – моля те, татко, дай ми дела от имуществото, което ми се полага. Той веднага разделил имуществото и дал дела на своя син без да му възрази, т. е. не му казал – няма да ти го дам! Или: – Че какво ще го правиш? Ще го прахосаш! Ще го пръснеш! Ще ти дам малка част и след като умра, ще вземеш останалото! – както ние казваме. Бащата нищо не казал, а проявил благородство, спокойствие и мир, докато знаел какво ще направи синът му, който отишъл и с голямо безочие поискал да му даде полагащата се част от имуществото, сякаш било негово и баща му го е задържал. След това събрал всичко и отишъл в далечна страна да не го вижда баща му, да няма някакъв контакт с баща си, да не може баща му да го контролира. Това означават думите, че отишъл в далечна страна. Той не искал да има никаква връзка с баща си и там пръснал своето имущество, живеейки в блудство, това драгоценно имущество, което имал, го прахосал в разпътство. Естествено, когато пръснал всичко, настъпил голям глад, той започнал да чувства недоимъка, отишъл при един от многото стари свои приятели и жител на тази страна, който се погрижил за него както трябва. Той не го поставил в дома си да му каже – ела, приятелю! Остани вкъщи! Толкова време бяхме заедно! Ела у дома да си прекараш добре, както всички си прекарваме! Не! Той го пратил да пасе свине по полетата. Този богат младеж отишъл да пасе свине.

Отците казват – колко е жесток врагът на нашето спасение – той не съжалява човека и когато ни подчини в нашите страсти, ни унизява и ни съсипва без ни най-малко да зачита нашето достойнство. Докато пасял свине и бил достоен за оплакване, малкият син толкова гладувал, че поискал да яде дори от храната на свинете. Той искал да яде от това, което ядели свинете – рожковите – но дори това никой не му давал. Тоест той се оказал в по-лошо положение и от свинете. Намирайки се в това затруднение и терзание, той дошъл в себе си, защото си припомнил дома, баща си и казал – слугите на баща ми в този момент имат хляб в изобилие, а аз от глад умирам. Ще стана, ще отида при баща си и да му кажа – татко, съгреших пред небето и пред тебе, не съм достоен да се наричам твой син, направи ме като един от твоите слуги. Защо казал така? – защото познавал баща си, знаел, че когато отида при баща ми, той ще ме приеме, няма да ме отхвърли, ще ме приеме и ще ме направи реално това, което бях преди, но понеже бил благовъзпитан, знаел начина, по който ще се обърне към баща си. Той не се върнал и не му казал нагло – виж, дойдох си обратно, не ме питай какво стана с имуществото ти, не те интересува какво направих и къде ходих! Отидох-върнах се, сега съм вкъщи, ти си ми баща, длъжен си да дадеш отново каквото можеш! Нищо от всичко това.

Той знаел как трябва да се обърне към баща си, имал хубави спомени от дома. Това е изключително важно. Тези от вас, които не са родители и ще станат, както и тези, които имат деца, трябва да знаете, че е изключително важно да дадем на децата хубави и добри спомени и представи за дома, да знаят, че каквото и да правят, каквото и да им се случи, в каквото и зло да се забъркат, баща им, майка им ще ги приемат. Същото нещо важи и за Църквата и за духовните отци – човек трябва да знае, че каквото и да е направил, в каквото и злото да се е забъркал, милиони злини да е извършил за една секунда, Църквата ще го приеме обратно, в който и момент да се завърне. Църквата, тоест Бог чрез Църквата и нейните пастири ще го приеме обратно, ще се погрижат за него, ще го обгрижат, ще му помогнат. Човек трябва да има този образ в себе си.


Знаете ли колко деца всекидневно се сблъскват с много проблеми, изключително много, но не смеят да ги кажа на родителите си? Защо? Защото родителят ще бъде много строг и детето се страхува – ако му го кажа, ще ме пребие! Ще настъпи хаос! И затова не му казва. Ако пък родителят е много чувствителен: ако го кажа на баща ми или на майка ми, ще умрат! Ще отиде да се самоубие – баща ми, майка ми, ще рухнат, ще паднат на легло, няма да могат да се задържат на нозете си! И отново не им казва. Резултатът за детето обаче е трагичен, защото в този случай не може да говори с родителите си. Трябва да даваме на децата чувството, а не впечатлението, че каквото и да ни кажат, каквото и да чуем, няма да го подминем с безразличие и да се отнесем грубо. Децата трябва да знаят, че баща им, майка им или духовният им отец и духовните им братя са готови да ги чуят и да оценят правилно това, което ще кажат и аналогично ще търсят начини за тяхното изцеление; не безразлично, не много строго, а търсейки най-доброто за неговото изцеление. Същото нещо важи и за съпрузите: в брака съпрузите трябва да са готови да се изслушат, каквото и да се е случило.


А знаете какво чувам съпрузите да казват – дали оженени, неоженени или разведени: Ако ми изневериш, ще те убия! Ще се разведа! Всичко друго понасям, освен това! Естествено не казвам мъжът да мами жена си или обратно – горко ни! Това със сигурност е рана, тежко е, трудно е, но от момента, в който се отнасяш така, като доказателство, че ти никога няма да постъпиш така спрямо съпруга си, ако дадеш това послание, как в момент на изкушение другият ще има смелостта и силата да ти го каже? Да ти каже, знаеш ли, имам изкушение, един човек, трето лице ме доближи – мъж или жена и чувствам немощ, че се разлюлявам, че се замайвам, помислите ми ме предават, силата ми ме изоставя! Как да ти го каже, когато ти предварително си й казал или си му казала, ако направиш това, всичко ще приключи! Със сигурност няма да ти каже нищо. Това обаче е много трагично за съпрузите, защото трябва да знаете, че за съжаление, щем-не щем, всички сме хора и сме изложени на разнообразни изкушения и никой човек не може да каже, че, знаеш ли, аз нямам изкушения, не се изкушавам! – никога не казвай такова нещо. И св. Антоний Велики да си, и на 200 години да станеш, никога не казвай – аз не съм в опасност! Само един безумен човек, който не знае какво означава духовна борба, може да каже тези думи; винаги си в опасност, който и да си, до каквито и духовни висини да си стигнал, на каквато и възраст да си, ти си в риск, защото такава е човешката природа.


И тъй, и мъжът, и жената са изложени на разнообразни обстоятелства, изкушения и предизвикателства. Между съпрузите трябва да съществува такова чувство на сигурност, за да може единият да казва на другия това, което чувства, това, което усеща, т. е., че друго лице го изкушава – без да се страхува, че другият ще стане жесток и неумолим, и ще наеме детектив да го следи или да я следи, или ще изпадне в депресия и ще се нуждае от психиатър, за да се съвземе.


И друг път съм ви казвал, че е много важно и често виждам това сред съпрузите, а именно, че е много важно, когато един човек ни казва проблема си, да го разбираме и да не го омаловажаваме, нито да го преувеличаваме. Да знае, че разбираме проблема му и че можем да му помогнем реално, а не с лъжовни думи или с безразличие, или като заявяваме: не ми го казвай, защото не мога да го слушам! Или: не го мисли!


За нашата логика това, което другият ни говори, може да е смешно и абсурдно, но за него то да е много сериозно и този, който го слуша – неговият съпруг, съпругата, бащата, майката, учителят, духовен отец – не трябва да го съди чрез собствените си дадености. Тоест, ако при мене, който съм монах от 18 годишна възраст, дойде някой и поиска да ми опише проблемите си в съпружеския живот, а аз му кажа – за какво ме хвана сега, аз съм калугер, монах, какви са тия неща? Не ме интересуват! Или да му кажа добре, добре, не го мисли, не го мисли! Веднъж, когато на Света Гора пътувахме с корабчето към Неа Скити, с нас беше един англичанин, май с гръцки произход. Той слушаше за проблемите на един друг човек и веднага щом другият му кажеше някой свой проблем, той казваше – Forget! Forgfet! Forget! (забрави, бел. ред.) На едното: Forget, на другото: Forget! Аз бях наблизо, слушах, слушах и си казах: ама разрешават ли се така проблемите? На едното – забрави; на другото – забрави, на третото – забрави! Това ми напомни за моя духовник в Солун, който, когато му казвах – гладен съм! – ми казваше – Не! Аз ям едно само кисело мляко вечер! Не ме разбираше. Бях студент първи курс в Солун.


- Отче, гладен съм!


- Гладен ли?!


- Да!


- Не яде ли на обед?


- Е, ядох на обед. А за вечеря?


- Не! Едно кисело млекце! Кисело млекце! Аз ям едно кисело мляко!


Ама ти си 50-годишен и ако ядеш едно кисело мляко, се чувстваш добре, но аз гладувам и искам да ям. Това стана един, втори, трети път и той разбра, че не можем да се разберем. Казах си, забъркахме се с ангели тука! Отидох при друг. Казваше се Генадий – да го спомена, о. Генадий, бивш военен служител, полковник, воювал в Корея, следвал медицина, завършил Философския и Богословския факултет, син на кмета на Солун и след това стана свещеник и йеромонах. Много хубав човек, изключителен, висок, с дълга брада. Аз отивах при него и веднага щом ме видеше, ми казваше:


- Добре дошъл, злато мое!


- Благословете, дядо!


- Яде ли? Да отидеш да хапнеш!


Имаше един познат в ресторанта отсреща – г-н Яни, там ходехме често всички, които учехме в Солун. О. Генадий ми казваше: „Отиваш при Яни да се наядеш и старецът (т. е. той) ще плати!”.
На часа! Знаеше, че ми харесва да ям и не можех да оставам гладен. Или казваше: „Върви да донесеш и да хапнем банички!”.


Другият духовник беше светец, безплътен, не ядеше, не пиеше и не можахме да се разберем. Аз исках според мярката ми, да му казвам гладен съм! И да ме разбира, а не да му каже гладен съм! И да ми каже изяж едно кисело мляко!
Така е и в брака, ако жена ти казва – знаеш ли, един човек ме доближава и разбирам, че има лоши помисли за мене!, а ти кажеш – забрави го! или от друга страна – какви са тия неща!? Нищо не е! – тогава не го разбираш. Преди всичко трябва да видиш защо жена ти чувства, че е уязвима спрямо атаките на някой друг човек – да не би ти емоционално да не я удовлетворяваш? Да не би ти да не си достатъчно открит в твоята любов, нежност и обич и да се е намерила някой по-различен от тебе, който да й е казал: колко хубава рокля, обувки, коса, очила, нокти, зъби, очи! – такива неща… И не мислете, че някой вярва на тези неща, никой не вярва, но това е изкуство.


Веднъж в нашето братство имахме затруднение и отидохме при архим. Емилиян Симонопетритски, защото нашият старец много го уважаваше и го смяташе за сериозен и мъдър човек, и му изложи проблема. И аз бях там. О. Емилиян го изслуша и ни каза следното: наистина се намирате в много трудно положение! Вместо да ни каже: Нищо страшно няма, не се плашете, ще отмине! Първоначално се стъписахме, буца ни заседна в гърлото, но след това разбрах, че по този начин ни показа, че разбира напълно това, което казахме. То може да е било нещо незначително, но за нас, които го преживявахме, беше много значимо.


Много е важно човек да знае, че когато отиде при другия човек и това, повтарям, може да бъде моят родител, баща, майка, съпруг, съпруга, духовник, приятел или който и да е, той ще ме разбере и няма да ми се присмее, няма да ме отхвърли, няма да ми се ядоса, няма да ми се скара, няма да прави нищо от това. В „Наръчника за духовен живот” св. Никодим Светогорец казва: внимавай много добре, духовнико, когато при тебе идват хората, изповядват се и ти разказват своите грехове! Знаете ли, има хора, които разказват греховете много образно и в суров вид. В началото се ужасяваш, но с течение на времето свикваш. Не прави ни най-малкото движение от това, че си се удивил, че си възнегодувал, или че си се погнусил от това, което си чул или си се озадачил. Представете си да отидете и да кажете на духовника: отче, откраднах! и той възкликне: Открадна??? Как ще продължите по-нататък? Как? Трябва да му дадеш усещането, че си готов мирно и спокойно да чуеш всичко. Тоест нито да презираш, нито да преувеличаваш нещата. И още нещо важно: че си готов да застанеш близо до другия човек, да не чувства несигурност: дали ще му кажа или не – все тая! Няма да ме подкрепи, няма да ми помогне. Добре, няма да ми се скара, няма да ме отхвърли, но и нищо няма да прави! И това важи главно за мъжете, които трябва да дават на жените си чувство за сигурност, както бащата да дава на децата си. А не онези глупави неща: не се плаши, аз съм тука! или облегни се на мен! – това не са хубави неща. Мисля, че човек може да даде това чувство и с думи, т. е. да изрази и да покаже тази сигурност, но преди всичко това трябва да става чрез цялото негово поведение и общуване.


Виждате, че в притчата бащата дал това чувство на детето си, че баща ми е там, чака ме и зная, че когато отида и се върна, ще мога да му говоря, няма да затвори врата пред лицето ми, няма да ме изхвърли навън, но и от друга страна няма да ме приеме, без да му кажа: татко, съгреших пред небето и пред тебе! Трябва и аз да разбера, че направих грешка, че съм осъзнал моята грешка, че имам чувство за станалото, а не да се върна и да мразя баща ми и утре да взема другата половина и да отида там, където бях. Затова именно този блуден син имал дръзновението да отиде при баща си, защото го познавал много добре. Децата трябва да ни познават. Да ни познават и да се осланят на нас – и децата ни, и нашата съпруга, и хората, които са до нас, и тези, които се трудят до нас, и всички да знаят и да са уверени, че могат да чувстват сигурност и безопасност на първо място в Бога, но и в човека, който е до тях – моят баща, жена, мъж, дете и т. н.


Той се върнал при баща си – кога се върнал? Когато изпаднал в трудно положение, когато си „счупил главата”. Понякога всички виждаме това в живота си, за съжаление трябва да си строшим главата, иначе не ни идва акълът. Затова някои казват – остави го да направи грешките си! Добре, но това е опасно. Може много да си строшиш главата, а накрая да останеш и без глава. Но ако не съществува друг начин, какво ще правим? Ако не се вразумяваме по друг начин? Как ще узрее човек? Затова трябва да сме малко рискуващи, в добрия смисъл и да не ни разяжда тревогата и агонията за децата ни и когато ги виждаме, главно в юношеството, но и по-късно, да правят различни неща – като родители ще си кажем своето, ще ги посъветваме, ще ги защитим, ще им помогнем – но и не пречи да ги оставим да си ударят малко главата. Понякога човек не се вразумява, докато не си удари главата. Когато блудният син огладнял, смирил се, унижил се и тогава си спомнил за баща си. Въпреки това Бог не се отвърнал от него. Много хора казват не искам да ходя при Бога сега, когато имам нужда от Него. Или някои казват – ето, всички тия, дето ходят на църква, защо ходят на църква? Защото са стари и искат да отидат в рая сега или когато умрат. Или – дават предварителни изпити за рая. Нашите баби и дядовци се подготвят за изпитите за рая. Или нещо им стана и ходят на църква! Не е така; но дори да е така, и ако мнозина от нас са влезли в Църквата, защото им се е случило нещо в живота, това нещо няма значение за бащата, а значение има, че – така или иначе – се върнах вкъщи. Намерих бащинската прегръдка, намерих бащинската порта. Може да съм я намерил чрез терзания, чрез обърквания, дори и чрез случайни събития. Веднъж ел. техник дойде да смени изгоряла лампа в църквата. Почука на врата, тогава беше канцелария, не беше още параклис, и аз изповядвах. Той отвори врата, влезе вътре и каза:


- Извинявайте, какво става тук?


- Имаме изповед.


- Аз дойдох да сменя лампата!


Качвайки си на стълбата и сменяйки лампата, той гледаше надолу да види какво става. Ние изчакахме малко, той слезе и излезе, а аз му казах да затвори вратата. След това той отвори врата и каза:


- Може ли и аз да се изповядам?


Казах му:


- Видя ли лампата какво направи?!


Той дойде да смени лампата и се изповяда.


Човек може да стигне святост чрез „случайни” събития. Бог никого не отхвърля. Въпреки че този негов блуден син отишъл, огладнял, изтерзал си, Той го приел. И колко хубаво казва Евангелието тук: Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си. Тогава нямало телефони да му се обади, да му изпрати смс: татко, идвам си в толкова часа! Бащата нищо не знаел. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля. Св. Йоан Златоуст казва: как го е видял баща му, след като е бил далеч? И отговаря – бащата винаги гледа и всичко вижда, един баща, колкото и да е далеч неговото дете, го разбира. Разбрал го, усетил го е, видял е детето си, защото го обича, той бил негов баща, то било негово дете и когато бил далеч, бащата не казал – остави го да дойде и като дойде ще го подредя едно хубаво! Каквото имам, ще му го кажа – бре, хулиганино, изяде всичко, изяде имуществото и си дойде така?! Ела вкъщи да видиш какво ще те направя! И след това ще има да прави физиономии няколко дена. Нищо от всичко това не е станало. Той го видял, докато не можел да го види, т. е. той го видял с очите на бащинската любов и му домиляло. С други думи, не го съжалил, не се казва съжали го, а домиля му, което означава, че се движи от цялата тази любов, която човек чувства, и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува. Бащата се втурнал, намерил детето си, прегърнал го, целунал го и му устроил целия онзи прием, за който се говори по-нататък.


Такъв е небесният Баща и Той е образец за земния баща, за съпруга, за всеки човек, ако искаме да имаме здрави връзки в семейството ни, с децата ни, с колегите ни, с всеки човек, който е до нас: за образец имаме небесния Баща.
Тази сцена ни показва именно начина, по която можем да действаме по отношение на многото грешки, които правим, когато отглеждаме децата. В Божието слово можем да видим как да действаме правилно, от което има нужда човек, който за момент може да се бунтува, но за всеки е изключително важно усещането за сигурност, безопасност, любов, чистота, сигурността на дома, увереността на бащата, на брата, на съпругата, че ще го приемат.


Ако имахме време, щяхме да се спрем и на другия син, който се възмутил и не го било грижа за баща му. Кой от двамата приличал на баща си? Блудният, макар и да правил неразбории; докато „добрият син” – не го било грижа за баща му – защо? По-големият син се ядосал: дойде си този твой син, който изяде имуществото ти с блудниците и за него приготви толкова неща, а за мене – нищо! Той не казал дойде си брат ми, а: този твой син! И вие казвате така, ако се скарате помежду си, не го ли казвате – мъжът казва на жената – синът ти!


- Ти го направи такъв!


- Аз го направих такъв? Ти го направи такъв!


И ако в онзи час дойде и свекървата:


- Ела да видиш синът ти какво направи!
Единият обвинява другия. Не казват детето ни! А: Синът ти, синът ми, синът му и хайде!


И тъй, по-големият син, добрият, който никога не напуснал дома, който винаги работел не го било грижа за баща му. Докато другият въпреки положението, до което изпаднал, го било грижа за баща му, бил мъртъв, но оживял, бил погинал, и се намерил. Това дава надежда на всички нас, които сме мъртви и погинали, защото, колкото и да сме мъртви, имаме надежда за живота, не можем да умрем в Църквата, защото Христос е Животодател – Самият Живот и не можем да погинем, защото Той дойде да намери загубената овца, която е всеки един от нас, които търсим да намерим смисъла на живота сред лъжливи неща.


Превод: К. Константинов

 

 

Религиозната витрина на фарисейството

Февруари 9, 2020 in Външни

Фарисеят е известно лице в религиозната психология. Това е човекът, който повече от всичко и всички смята себе си за център на вселената. Съществува такова благочестие, което е егоцентрично и себелюбиво, и именно фарисеят е неговият изразител. Той застава пред Бога и Му казва: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци – грабители, неправедници, прелюбодейци“, и сякаш не стига всичко това, а добавя: „И не съм като този тука!“.

Как знаеш кой си ти и кой е митарят? Фарисеят сам решава, че е този, който си мисли, че е. Никой не му го казва обаче и още повече Бог не му го казва – ти си това, което мислиш, че си или нещо повече. Той сам си придава определени качества. Такъв съм – точен, истинен, важен, велик, добър, благ, постник, милостив и Ти благодаря! А Бог го гледа, както ние понякога гледаме малкото дете, което казва: „Татко, виж, за първи път обух сам панталоните си!“. Добре, обул си сам панталоните си – това е новина, когато става дума за малкото дете. Когато обаче един възрастен човек каже: „Обух си сам панталоните!“, го гледаш неразбиращо и се питаш какво ли трябва да значи това. В този случай това изобщо не е нещо толкова значимо.

На друго място в Писанието четем за човешката правда. Нашата правда пред Бога е като дрипата на някоя просякиня. Христос ни казва – когато извършите всичко това, тогава казвайте, че сте непотребни слуги. Направил си това, което си направил – ти си негоден слуга, а не: „Оттук нататък, Боже, Си ми задължен!“ Ние смятаме, че Бог ни е длъжен, че Той съществува за нас. Създаваме своя религиозна вселена, в която присъства и Бог, но по някакъв начин Той служи на собствената ни въображаема картина, на нашия живот, такъв, какъвто го имаме в ума си. В нашата нарцистична картина, която е илюзорна и която обожаваме, Бог се превръща в огледало, в което се оглеждат собствените ни съвършенство и важност.

Тъй като морализмът се е наложил (някога само на Запад, а днес го срещаме и тук), смятаме, че грехът засяга просто външни дела и затова приемаме, че са съгрешили нашите ръце, крака, очи или уши… Но ако съм сляп, нямам ли грехове? Ако съм глух, не греша ли? Някой, който е напълно парализиран, не греши ли? Грехът според нашето богословско Предание се намира в произволението на човека. Дяволът няма нищо – нито очи, нито уши; той нито блудства, нито яде, нито пие, нито спи. Той обаче е зло произволение, дълбоко зло произволение.

Разбирате ли колко трагичен е случаят на фарисея?! Вчера съм направил, помислил съм, видял съм нещо грешно, изповядам се и какво се случва? Дали всичко това е приключило за мен, дали е минало? Да, приключило е в смисъла на това, че Господ ми дава благодатта Си, но не е приключило в смисъла на това, че съм безгрешен или чист пред Бога. Настъпи ли дълбоката промяна в мен, която е промяна на произволението? Започнах ли в този миг да обичам нещо друго? Това е големият въпрос. Има хора, които са смъртоносно добродетелни, но в тях нища не се побира – нито Бога, нито човека, нито света. Може би на някого му се струва странно това, за което говоря, но човек може да е съвършен по закона, а в себе си да бъде като скот, който не разбира нито Бога, нито човека, нито връзката между небето и земята…

Идва фарисеят и пита: „Не съм ли си наред?!“ Това видимо не е никакъв въпрос, а констатация: „Благодаря Ти, че съм наред!“. Свещеник съм, владика съм – това не означава ли автоматично, че и на мен всичко ми е наред? Великият ориентир, който в този случай ни дава отговорите и ни помага е аскетическото предание на Църквата. Монахът излиза от шумотевицата на светския живот, от площада, от навалицата, и отива в общежитийния манастир, за да се разрови в себе си и да намери корена на своите проблеми. Това е трудът, това е духовното усилие. Правя стъпка назад, набивам спирачка и си казвам „Спри!“. Така казваше о. Николай Хаджиниколау (понастоящем Месогейски и Лавреотикийски митрополит – бел. прев.). Днес мнозина на Запад избират Православието именно по тази причина – защото православният човек рови в себе си. Протестантите казват: „Всички сме спасени! Злите са извън нас, а ние сме спасени!“. Кой решава това? „Пише го в Евангелието: вярващият в Мене ще се спаси“, би бил отговорът. И край! Това е наивност. Православният човек обаче, който е преживял 2000 години аскетическа борба, си казва: „Почакай, нещата не стоят точно така!“ Св. Николай Кавасила коментира възгласа от светата Литургия „Нека сами себе си, един другиго и целия си живот на Христа Бога да отдадем…“. Колко са хубави тези думи, но как да ги осъществим на дело, пита той. Това изобщо не е лесно. Светията казва нещо особено важно – трябва и Бог да се съгласи с нас в убеждението ни, че сме Му се отдали. Аз може да Му казвам: „Твой съм!“, но Той да не е съгласен, защото вижда какво става вътре в мен, вижда, че докато Му казвам „Аз съм Твой! Води Ме!“, в същото време задържам нещо в себе си, което е много повече от онова, което съм готов да Му дам и което Му давам. Обикновено така и правим. Мнозина от нас търсим Бога в труден момент, искаме Той да се намеси в живота ни като допълнение на нашата въображаема картина за света. В критичен момент търсим Неговата закрила, но тогава Той може да каже „Не!“. Заявяваме, че сме Негови, но Той може да ни каже: „Не, не си!“. Затова и в деня на Съда Той ще каже на някои: „Аз никога не съм ви познавал; махнете се от Мене, вие, които вършите беззаконие“ (Мат. 7:23).

Малкото дете притежава едно умение, което ние сме изгубили – то ти се отдава изцяло. Бог иска подобно отдаване и именно затова казва: „Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно“ (Мат. 18:3). Защо? Защото само така ще създадем реална връзка с Бога и помежду си, но ние пропускаме тази възможност, задържайки много неща за себе си. В това се крие големият проблем на човека. Затова и се мъчат всички хора на тази земя, това всъщност се крие човешкото падение.

А какво прави митарят? Той не си казва: „Толкова хора ме уважават, пет пъти повече хора се страхуват от мен, десет пъти повече хора ми завиждат, защото съм богат – имам всичко, с евреите се разбирам добре, с римляните – още по-добре!…“ Той не използва думи на оправдание, а застава пред Бога и се моли: „Боже, бъди милостив към мене, грешника!“ В този миг той създава една реална, цялостна връзка с Бога. Оставя зад гърба си ласкателствата на околните, а със сигурност покрай него е имало много ласкатели, имал е и много високопоставени приятели. Могъл е да прави каквото си поиска, бил е най-влиятелната личност в онази епоха – нещо като министър в съвременния свят. Той обаче знае, че и на пръв поглед да има всичко, всъщност няма нищо. Той би могъл да каже: „Благодаря Ти, Боже, Ти ме направи митар! Имам всичко, щастлив съм, и сега отивам да върша дела според волята си!“ Вместо това митарят от Евангелието е смирен и именно затова му се дава спасителната благодат – защото вижда кой е в действителност и не казва: „Слава Богу, че съм вярващ!“

Дълбоко в себе си фарисеят е експлоататор на народа – няма разлика между него и митаря. Бедните отивали да принесат дара си и фарисеят им казвал: „Къде носиш дара си? На камъните? Донеси го тук, на мен, за да подейства, да ти се опростят греховете, да се спасиш!“. И единият, и другият – и фарисеят, и митарят са били експлоататори. Но първият живеел с чувството, че Бог му казва „Браво!“, а другият нямал това лъжеусещане. Митарят бива оправдан от Бога, той е оправданият грешник, защото, за да бъдеш оправдан пред Бога, трябва да знаеш, че си грешен; ако не го знаеш, не биваш оправдан.

Много е важно да разберем, че не сме това, което си мислим, че сме. И когато настъпи този час да осъзнаем хала си, изкушенията отстъпват; когато започнем да се променяме в онова, което мислим и говорим, изкушенията отстъпват още повече; ако започнем да се интересуваме и от другите, тогава изкушенията изчезват, а ако вземем решение да се посветим на другите изцяло и да забравим себе си, тогава изкушенията биват унищожени. Тоест трябва да изберем – или себелюбието, в което ни връхлитат много изкушения, или братолюбието с малко или дори без изкушения. Условието обаче е винаги да има искреност, голяма искреност, която днес човек може да открие повече сред обикновения народ, отколкото някъде другаде. На младини Христос Янарас* членувал в православно братство, както почти всички по онова време, и вярвал (както всички), че да си християнин означава да си обличаш хубавите дрехи, когато ходиш в църквата, и че няма особено значение какво носиш отвътре. Защото отвътре така или иначе никой не те доближава. Никой няма да търси какво се крие вътре в теб, нали?! Това е морализмът. В своята биографична книга той пише: „Отидох в казармата и там срещнах хора, коит ме поразиха. Бяха обикновени войници, но в тях имаше много по-голяма човечност… имаха груб език, често псуваха, но и казваха, че са погинали… Те бяха по-истински…“

За съжаление, често се случва да общуваш с някой религиозен човек и да не можеш да пробиеш петнайсетте щита, с които се е бронирал. Когато станах свещеник, си мислех, че според изискванията и очакванията, трябва да съм свят, да се правя на свят… Но нито свещенството, нито Църквата имат необходимост и духовна полза от подобна „святост“. Веднъж един приятел филолог, въцърковен човек, ми разказваше за участието си в поетична вечер, посветена на любовната поезия. „… и всеки от участниците прочете любимите си стихове за любовта от гръцки поети. Разбира се, не те поканихме!“, отбеляза в края на своя разказ моят приятел. „Ако ме бяхте поканили, щях да ви прочета моята любовна поезия“, отвърнах му аз и тази моя реплика напълно го стъписа. Но защо не? Защо поставяме такава ограничителна линия, сякаш не бива да се вижда, че религиозният човек е реален човек?! Всички хора разкриват себе си чрез това, което правят, а защо ние да не се откриваме? Бог се открива, когато обича някого като мене или като тебе, а аз защо да не се откривам? Защо се затварям в собствената си фарисейска кула? И всъщност нека се запитаме защо стана Въплъщението! Нима не стана, за да освети нашето реално битие?!…

Не е случайно, че, навлизайки във времето на Великия пост, Църквата те призовава да изоставиш светските грижи, не за да станеш безгрешен, а за да станеш искрен. Да се вгледаш истински в себе си. Митарят не е безгрешен, а искрен, а когато си искрен, тогава ставаш и смирен. Но когато си лъжлив пред себе си и пред другите, виждаш неща, които не съществуват в действителност, и смяташ, че си над и отвъд всички. Превръщаш се в „религиозен“ човек, който обаче не може никого да убеди във вярата; ставаш смъртоносно банален, не знаеш един виц да разкажеш. Разбира се, с това нямам предвид, че критерият за духовност е да можеш да разказваш вицове, а с това искам да кажа, че този призив за пълна откритост се крепи на примера на светите хора, които ми се е случило да срещна в живота си. Сещам се за първата ми среща със стареца Паисий. Щом го видяхме, на всеки от нас му идваше да попита едно единствено нещо: „Но къде е старецът Паисий?“ Не си представяхме, че той е толкова реален човек – да казва шеги, да се смее, да ни потупва приятелски по гърба. Представяхме си го като някакъв загадъчен човек, като пророк от Стария Завет – два метра висок, с брада дълга до земята, да изрича пророчества. А той беше толкова естествен, изпълнен с Божия благодат. Също и старецът Порфирий, старецът Яков, старецът Ефрем Катунакиотис и още много хора като тях, велики православни светци. Всеки, който общуваше с тях, можеше ясно да усети, че те се откриват такива, каквито са, на тях не им е нужна сцена, на която да представят себе си по определен начин.

Но изкушението на тази сцена, на тази духовна витрина е проникнало в нас и се е наложило като определен тип болна религиозна психология. Затова някои млади хора не могат да се задържат в църквата. Понякога, не казвам винаги, но понякога, това е знак за духовно здраве. Те не издържат да гледат тази витрина на фарисейството и бягат от нея. Това си проличава ясно, когато се случи да срещнат истинни открити хора на вярата, което ги кара напълно да променят своето разположение към Църквата.

Виждаме примера на отците пустинници, както и на юродивите заради Христос, които са имали голяма святост и се правели на безумни, за да се освободят от социалното его. Това е подвиг, който не е по нашите сили, но нека се вслушаме в едни думи, които принадлежат именно на тях: „Ако бягаш от света, бягай! Ако не, го осмей!“. Да се надсмеем над светските неща в голяма степен означава да се надсмеем над собствения си образ, чрез който искаме да се представим пред околните. Това изразява нашата свобода в Христос. Ако тази свобода ни липсва, нека се стремим да я придобием! В противен случай постоянно ще сме роби на духовния образ, който искаме да създадем за себе си, така че, ако някой ни доближи, да му казваме: „Не гледай мен, а моя образ (имиджа ми)!“, а ако този някой реши да се вгледа по-надълбоко в нас, панически да го пропъждаме.

В повечето случаи нашите близки ни виждат такива, каквито сме. Ако имаме дръзновението да се разкрием и пред света, ще си спестим десетилетия живот в напрежение, защото все ще се намира някой, който да ни казва: „Не си това, което показваш!“, а ние все ще настояваме: „Не, аз съм това, което показвам!“ Има хора, които четат светоотечески текстове и дори образоват другите с убеждението, че ако са чели за смирението, знаят какво означава да си смирен. Четат и работят не за същността си, а за образа, който показват. Безупречни са по закона, особено държат и се грижат да поддържат своя „религиозен имидж“ и така жертват не само своите ближни, но и Самия Бог.

Първото и основно нещо, което правят отците на Църквата, е да насочат вниманието ни към противоречивостта, която съществува вътре в самите нас. Те сякаш ни призовават: „Не казвай, че си някой, а просто работи в себе си!“. В този процес е истинското щастие. Знаете ли какво спокойствие получаваш, каква енергия си спестяваш, когато се лишиш от тази въображаема картина за себе си?!…

Виждаме, че днес всеки работи за имиджа си: някой вижда, че колегата му си купува скъп автомобил, и той пожелава непременно да има същия; някой строи къща и съседът му веднага решава, че ще построи по-голяма къща от неговата. В Гърция сякаш тече нестихваща битка за този имидж, всеки за всеки е конкурент и всеки иска да се докаже: „Аз съм по-висш от другия!“, което неизбежно ражда завист и омраза. Именно заради имиджа хората са толкова стресирани, болни, днес има дори смъртни случаи сред младите хора от стрес… Като някои търсят и Бога, за да служи и Той на техния имидж. А животът на онзи, който е свободен от бремето да се грижи за своя образ пред света, е много спокоен – той спира да се срамува за глупави неща, започва да принадлежи на себе си, а не на някаква лъжлива идея; започва да вижда, че по парадоксален начин има всичко, а преди е мислел, че няма нищо. Започва да чувства, че е по-облагодетелстван от безброй други хора и смирено да благодари за Божиите дарове, които е получил… Това е раят на земята.

Нека спрем да се страхуваме да не би някой да ни види по пижама! Царят, както знаете от Андерсеновата приказка, бил гол и никой не смеел да му го каже. Неговото собствено его не му позволило да се погледне и да заяви на висок глас пред себе си и пред всички: „Та аз наистина съм гол!“. А колко по-щастлив би бил, ако е имал реална представа за истинския си образ! Затова този въображаем цар останал в история не със своята мъдрост, а с глупостта на обсебващата си суета…

* Проф. Христос Янарас е виден гръцки богослов и философ.

Превод: Константин Константинов

 

Бог ще говори в сърцето ти, когато си готов

Февруари 5, 2020 in Външни

В тази беседа митр. Атанасий коментира откъси от книгата на стареца Софроний за св. Силуан, давайки обяснения за това как Божията благодат действа в човека, какво е духовната борба и защо се налага тя да се води.

„У св. Силуан започнали различни промени в духовното състояние: веднъж посещение на благодатта, друг път богооставеност, трети път дори демонични нападения и всичко това предизвиквало болка в душата му и направило борбата му още по-болезнена и трудна. Цялото състояние на духовна борба обаче има конкретен смисъл и цел: чрез него се придобива разсъдливост за това как помислите на различните страсти безшумно приближават и как действа благодатта. Св. Силуан влиза в етапа на съзнателния подвижник и към основните изследвания на живота му спадат въпроси, като това как се придобива благодатта, как се опазва, защо и по коя причина тя напуска душата”.

Много често казваме, че целта на християнския живот, въобще на живота на всеки човек, и особено на тези, които се намират в лоното на св. Църква, е придобиването на Светия Дух, т. е. обитаването на Бога в нас. За съжаление, ние често смятаме – под влияние на училищното образование, на неделното училище, на други обстоятелства – че когато влезем в Църквата, като четем различни духовни книги или вършим духовни подвизи, правим всичко това, за да станем добри хора. Този начин на разглеждане на духовния живот обаче е напълно чужд на православния опит от живота в Христос, защото св. Отци не са ни предали духовния живот като нравствена или моралистична система, а като опит от благодатта на Светия Дух. Затова те не са се занимавали с това кои дела са добри и кои лоши; кои дела трябва да правим, за да сме добри и кои трябва да отбягваме, за да не сме лоши, а са се занимавали със същността на духовния живот, а тази същност е именно това, което се казва в този параграф: как се придобива благодатта на Светия Дух.

 

Това е цяла наука, опитът, който се предава в Църквата от род в род. Можем да кажем, че този опит от боговидението, от вселяването на Бога в човека, започва от първия човек – Адам, продължава в старозаветните патриарси, в Моисей, пророците, апостолите, св. Отци и до днес. Голямо благословение за нас, православните християни, е че нашата Църква – апостолската Църква – държи  непоклатимо и неизменно това завещание на опита от Светия Дух.

И така, продължаваме напред с конкретен начин на духовна борба, с конкретна цел, с конкретен метод и с конкретни резултати. Всяко дело в Църквата, в духовния живот, което е абстрактно, има абстрактна цел и неопределени и тъмни резултати, духовно не е здраво, защото знаем много добре, че цел и край на всички наши състояния е Божията благодат, Самият Христос, където се постига лично общение, връзка и обитаване на Бога в човека. Но за да може човек да стигне там и реално да стане храм на Светия Дух и Христов член, както казват Отците, това е цялостно пътуване. В това пътуване човек трябва да се научи на изключително много неща, а това духовно знание е в много малка степен гносиологическо, т. е. много малко се научава от книгите и дори от беседите, които всъщност са описания на този опит. Но то се превръща в жизнено знание поради множеството разнообразни духовни състояния, които настъпват в душата на човека, който поставя духовно начало и започва да се подвизава. Трябва да знаем, че непременно ще минем всички през всички тези промени на състоянията: напускането на благодатта, идването на благодатта, опасността от нашата гибел във всеки момент, което е изключително трудно състояние. Неуспехите в нашия живот са необходими, за да може нашата душа – в нейната  дълбочина – да се научи на смирение. Защото не е възможно човек да се смири по друг път. Вътрешно, в нашия ум можем да мислим смирено, да знаем, че сме смирени, немощни, че имаме недостатъци, че имаме нужда от Божията милост. Тази дълбочина на смирението, като опит до дълбините на нашето битие, обаче не можем да придобием нито с изследване, нито с различни наши теории, които развиваме в нас, а само чрез изключително много и опасни изкушения, т. е. чрез промени и противоположни състояния, които много пъти ще ни се случат в пътуването на духовния живот.

Виждаме пътя на старец Силуан – въпреки че от началото той видял Христос и получил от св. Богородица като харизма дара на непрестанната молитва, той обаче непременно трябвало да мине през целия този лабиринт на разнообразните промени на духовните състояния. Разбира се, това че състоянията са се променили, не означава, че са проява на някаква форма на грях или трябва да води светеца или дори нас до отчаяние и безнадеждност и страх, т. е. да се питаме какво ли ще стане?! Трябва да знаем много добре, че непременно ще минем през тях и не трябва да се безпокоим и да се страхуваме от тези неща, защото знаем, че в духовния живот никога не сме сами. Човекът никога не е сам, а от първия момент, в който реши да влезе в тази духовна борба, Бог непременно винаги ще е до него, с него ще са благодатта на Светия Дух, ангелите, всички светци, молитвите на Църквата, които го крепят и водят.

По тази причина човек никога не трябва да се отчайва или да се страхува, а да върви напред, имайки пълно доверие в Божия промисъл. Нито пък трябва да мисли: Ами ако се проваля? Дори този помисъл не е добър, защото, след като тръгнем в духовния живот, имайки убеждението, че Бог ни и е поставил в духовното пространство на Църквата, и това, което правим, е духовно дело, което Бог иска, тогава не съществува никаква вероятност за прекъсване на нашето пътуване. Защото, само да помислим, че вероятно ще се провалим, и вече започва маловерието. Това е деликатен момент. Тогава – ще каже някой – защо някои се провалят? Те се провалят не защото Божията енергия е сгрешила да ги постави в Църквата или Божият промисъл е безсилен да ги защити, а се провалят, защото те самите са се поколебали. Виждате примера в евангелието, където св. ап. Петър се намирал в кораба, настъпила буря в морето и той повикал Христос, когато Го видял да ходи по водата и Му казал: Господи, позволи ми, дай ми сила да дойда при Тебе! И Господ му казал: Дойди! Той веднага скочил с устрема на вярата, която имал, и вървял по водата. Но след това изчезнала вярата и нейният първоначален устрем и дошла логиката, която му казала: какво правиш? Стоиш върху бурни вълни, в нощта, в морето! – и той веднага започнал да потъва, но Христос го грабнал и му казал: маловерецо, защо се усъмни! Виждаме, че безсилието не е било в заповедта на Христос, а в колебанието на св. ап. Петър. Това се случва и с нас. Когато влизаме в този океан на духовната борба, непременно имаме като придобивка в нашите ръце Божия призив, защото както Сам казва: „Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил” (Иоан 6:44). И призивът на небесният Отец е отправен към всеки човек.

Ние влизаме в Църквата с нашите немощи, недостатъци, болести, терзания, всички тези състояния, които всички носим със себе си. Църквата е духовна лечебница. Влизаме болни, но всички, без изключение, сме призвани там от Божия глас. Знаем, че Бог никога не прави грешки, не прави погрешни действия и затова Неговият призив към нас не е бил грешка. Също знаем, че Бог не оставя незавършени Своите дела. Божиите дела са съвършени и Той ги върши докрай. Защото Той има сила, мъдрост, любов, промисъл, благодат, която отменя ограниченията на природата. Следователно, Той довежда Своите дела докрай и така не съществува вероятност да остави по средата Своето духовното дело, което е започнало да се извършва в нашата душа и затова от страна на Бога всичко е завършено. И призивът, и пътуването, и краят. Сега, ние сме тези, които трябва да свършим нашата част от делото, да покажем дали ще останем верни на Божия призив и ще продължим към Христос, или ще проявим маловерие, ще се поколебаем, ще започнем да потъваме в насрещните вълни, които ще срещнем пред себе си. Знаем още, че целият този път на обожението, цялото това състояние на освещението, на обожението на човека не може, нито трябва да става по магически начин, т. е. веднъж щом Бог ни е призвал, веднага сме се променили.

Днес има много системи, школи, теории, философии и много ереси, които ти казват – само повярвай! И когато повярваш, че Христос те обича и те вика, веднага ще се промениш! И тези хора се променят, как да го кажем – за един час. Парадоксалното обаче е, че не само не се променят, а преживяват огромна духовна измама, т. е. в тези системи егоизмът и самомнението толкова много нарастват, че вече от тщеславие и егоизъм тези хора стават кротки, приветливи, въздържатели, „благочестиви” и смятат, че от момента, в който повярвах, всичко това стана веднага! Една магическа промяна. Виждаме, че нито в пътя на апостолите, нито на пророците, нито на светците има такива състояния. Да, те са приели Божия призив, послушали са го, но са започнали огромна духовна борба, опасна борба, която ги е превеждала през изключително много трудни пътечки, докато стигнат до определено духовно състояние. Но дори когато стигали там, те отново съзнавали, че станалото не е от тях самите, а от Божията благодат. Затова виждате, че Христос ни казва: Дори да направите всичко заповядано, казвайте, че сте непотребни слуги – нищо не сме направили, абсолютно нищо, защото, ако Бог не е бил с нас, дори една крачка не можем да направим. И да знаете, че дори само това, че сме тук и идваме да чуем Божието слово, и стоим в храма, и се чувстваме добре и не ни обхваща тревога и стрес, защото искаме да си тръгнем, това е знак, че в душата ни съществува искрата, искрата на Божието слово. Защото, ако човек няма тази искра в себе си, дори една минута не може да остане в църква, дори половин минута не може да изслуша нещо, което засяга Христос, и в него се създава такава съпротива, че се разгневява. Виждали сме това много пъти, т. е. хора, които са отишли на св. Литургия, да излизат навън и да са като демонизирани, как да го кажем, да са така изнервени, да са с такова вътрешно смущение, че дори сами не знаят какво правят. Защото целият техен вътрешен свят се е възпротивил. Ясно е, че съществуващият в човека дух не е в съгласие с Божия Дух, Който съществува в духовните пространства.

И след като говорим за пространства, трябва да кажем, че ние сме същества материални и духовни, имащи душа, но и тяло. Затова пространството в Църквата се освещава. Виждате един храм, който е построен и осветен чрез Тайнствата на Църквата, чрез присъствието на св. икони, чрез постоянното слушане на Божието слово, на песнопенията, славословието и благославянето на Бога. Това пространство е силно наелектеризирано и натоварено с благодатта на Светия Дух. И когато влизаме в храма, където може в този момент да не се извършва Литургия, а просто да е отворен, влизайки в него чувстваме друг свят, усещаме друга атмосфера, защото душата ни чувства обитаващия Бог, Светия Дух, Който е там. Същото става и когато влизаме в места, които нямат Светия Дух, в места, където вместо да се чуват молитви, песнопения и славословие на Бога, се чуват хули, възпявания на греха, песни към сатаната, към неща, противни на Бога, и цялото онова място е наелектризирано и натоварено с дух, противоположен на Божия. Божият човек не може да остане на това място, не издържа, ще се почувства толкова зле, че няма да издържи и ще поиска да си тръгне. Затова е необходимо да знаете, че ние, християните, трябва да имаме подходящи места, където да се срещаме. Не е случайно, че се събираме, затова се казва еклисия (църква) – т. е. събрание на народа на едно място, за да служим на Бога и да се молим. И дори, както казват св. Отци, нашият дом трябва да е църква. Но как? Създавайки в нашия дом условия и такава среда, че да съществува духовната атмосфера, която ще породи молитвата, мира, усещането за Божието присъствие. Знаете, че ако отидете в манастир, в монашеска килия, ще видите, че тези места са пълни със св. икони, с духовни символи, с духовни книги и дори само да стоиш в стаята си, където има икона на Христос, на св. Богородица, на светците, това носи осезаемото присъствие и на Христос, и на светците. Това обаче не е идолопоклонство, в каквото някои обвиняват Църквата. Една икона ще е идол, ако кажа, че дървото, на което е изписана, е Бог. Ние не казваме такива неща. Понеже Бог стана Човек и е приел човешки образ, ние можем да Го  изобразяваме като Човек, да виждаме Неговото лице и по този начин да сме в общение с Него. Разбира се, това не е нещо духовно съвършено, но е необходимо за нас, които се намираме в начална духовна възраст.

С това отклонение исках да кажа, че трябва да знаем, че дори мястото, където се намираме, движим се и живеем, трябва да е чисто в духовен аспект – място, напоено с благодатта на Светия Дух. Затова, ако в нашите домове виждаме смут, трудности, неразбории, тогава трябва да се стремим да превърнем нашия дом в място на мир, на духовен мир чрез нашата молитва и присъствието на освещаващите средства на Църквата: Тайнствата, св. икони на Христос, на св. Богородица и на светците.

Отново към текста:

В тази борба и опазването на благодатта монахът Силуан стигнал до мяра, която на други се виждала неприемливо жестока и навярно би предизвикала мисълта, че такова немилосърдие към себе си е изопачение на християнството. Разбира се, това не е правилно. Душата, която е познала Бога, възвисила се е в съзерцание на света на небесната светлина и след това е загубила тази благодат, се намира в такова състояние, което дори не може да си го представи този, който не е го е познал лично. Мъчението и скръбта на такава душа е неизказано”.

Виждате, че това преживяване на Бога е толкова мощно, това усещане за Бога е толкова силно, че побеждава всеки друг опит от този живот. Човекът, който се намира в това трудно състояние на оттегляне на благодатта, много пъти прави неща, които за нас изглеждат непонятни, сурови, немислими, и дори както казва тук старецът – могат да изглеждат дори като изопачение на християнския дух. Затова много пъти чуваме християни, които разглеждат духовния живот като философия, като академизъм, и питат: защо е било нужно този светец да отиде да се затвори през целия си живот в една дупка, или да прави толкова трудни неща? – това са болни състояния. Не е така, защото тези, които са правили това, са имали своята причина. Те са чувствали толкова голяма болка в душата си поради това, че Бог си е тръгнал, поради това, че са били изоставени от благодатта и не можели да постъпят по друг начин. Тази болка ги е подтиквала да направят всичко, което могат да направят, за да придобият отново благодатта. Защото, както казахме  преди, това е била тяхната цел. Нищо друго не ги е интересувало. Знаете ли, има светци в нашата Църква, които са правили неща наистина щури. Например юродивите за Христос, за които, ако чете някой „порядъчен” християнин, ще се скандализира. За известно време много кръгове от православни християни изтегляли от обращение житията на юродивите заради Христос, защото не можели да разберат как е възможно един светец да прави лудории? За тях това е било немислимо, защото са искали всичко да бъде подчинено на логиката. Тяхното благоговение минава първо през тяхната логика, вместо да правят обратното – логиката да се кръсти в благоговението и в благодатта – те се опитвали да сложат благодатта и благоговението в логиката. Църквата, която естествено има здрава мисъл, поставя юродивите заради Христос във висините на духовния живот и имаме юродиви светци, т. е. щури, това означава, щур човек, които са правили неща несъответстващи нито на правилата за социално поведение, нито на външните правила на морализма, т. е. тези хора са доказали, че в себе си имат свободата на Духа, за да се подвизават с всичките си сили, за да придобият реално Христос в сърцето си.

Тази болка от усещането за напускането на благодатта предизвиквала страшно страдание и напрежение както в душата на св. Силуан, така и естествено във всяка душа, която се намирара в такова състояние, до степен действително да ги накара да забравят, че живеят, че може да съществува самосъжаление. Те стигали до краен предел в духовната борба, обръщайки се срещу страстите, срещу греха, които виждали да съществуват живо в тях. Съпруг, който губи жена си, много скъпо същество, или майка, която губи единородния си син, могат да разберат донякъде и отчасти страданието на човека, който е загубил Божията благодат.

Така че присъствието на Бога в нас е толкова реално и силно, че когато го загубим, тогава това страдание вече с нищо не може да се опише. То е по-голямо от болката на майката, която губи детето си. Представете си тогава колко голяма болка е това. Трябва винаги да имаме предвид, че в пространството на Църквата, в нашето духовно пътуване, непременно ще минем през изключително много скърби и с голяма болка, непоносимо много голяма болка. Затова трябва да бъдем готови, за да не се скандализираме, когато виждаме много скърби в живота си. Знаете, че Юда е предал Христос – разбипа се, че е той е имал злоба в себе си, но причината, по която отстъпил от Христос е била, че се е скандализирал, когато видял, че Христос не станал цар, а отишъл и им казвал, че ще бъде разпнат. Юда се намирал в кръга на Църквата, на ранната Църква, на Христовите ученици, но имал погрешно впечатление и мислел, че намирайки се там, един ден и той ще царува заедно с Христос, Който ще стане земен цар и ще възстанови царството на Израил. Когато обаче видял, че Христос нямал такова намерение, нито се занимавал със земното щастие и с бляновете за „възстановяване на мира, социалността, реда и здравето на хората”, а говорил за други неща и просто посочвал това затруднение на хората, за да им даде възможност за тяхното спасение, тогава Юда реално се разочаровал и се обърнал, и предал Христос. Подобно нещо се случва с много хора, които влизат в Църквата, но когато дойде часът на болката, когато настъпват обрати, трагични неща, болести, смърт, нещастия, страдания, телесни, духовни, душевни, тогава веднага започват да казват: защо Бог прави това, защо не прави онова? Защо при онзи, който не ходи на църква, всичко върви добре, а при мене всичко е наопаки? И започват да се скандализират, защото са влезли по погрешен начин, т. е. очаквали са, че влизайки в Църквата всичко  им ще върви добре. Христос обаче не ни е казал такова нещо. Той ни е казал, че ще имаме скърби, ще имаме трудности, ще бъдем като овци сред много вълци. И естествено, знаете, че когато пет овци са сред 500 вълци, участта на овцете е преодпределена. Кое обаче е утешителното: че всичко това се оценява в царството Божие, вечното царство Божие, което възстановява човека реално в неговото място.

На Сретение Господне св. Богородица 40 дена след раждането на Христос Го взела и завела в Храма, за да Го представи на Бога. Праведният Симеон, този велик светец и пророк, който имал известие от Светия Дух, че няма да умре преди да види Христос, когато Го взел и разбрал, че Той е Този, Когото очаквал, казал онези страшни думи, с които Го предал на св. Богородица. Той не й казал: Поздравления! Браво! Роди Бога, щастлива жена си! Най-важната жена на света! Той не й казал нищо подобно, а само това: „Ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия, и на сама тебе меч ще прониже душата, – за да се открият мислите на много сърца” (Лука 2:34-35). Двуостър меч ще прониже душата ти. Естествено, когато меч прониже сърцето ни, това е ужасна болка. Христос, св. Богородица и всички светци са страдали по неописуем начин и тяхната болка е била огромна. Тази болка изпитваме всички, естествено всеки според мярката на силите си. Така и св. Силуан се намирал в този стадий на личната болка чрез усещането за богооставеността. Трябва да ви припомня, че това, което наричаме оттегляне на благодатта, не е буквално оттегляне на благодатта, а благодатта просто се скрива, свива се, т. е. там е, крепи човека, укрепва го в неговата борба, но не действа, не изглежда, че действа, както е действала, когато за първи път влизаме в духовния живот и чувстваме радост, духовна еуфория в нас и всичко ни е толкова хубаво в църковното пространство. Когато дойде часът на изпитанието, тогава всичко ни изглежда трудно, Църквата ни дотяга, духовната борба ни се струва неблагодарна, всичко върви срещу нас, не чувстваме никаква утеха и не само вътрешните и лични неща вървят накриво, а много пъти имаме  много изкушения, противопоставяне и неодобрение от нашите близки, дори от хора, които досега са ни крепили и утешавали, но виждаме, че вече не ни крепят, не ни утешават. Всичко това е в плана на Божия промисъл, за да може човек да пребъдва почти сам, пребъдвайки в този хаос на духовната борба. Той обаче трябва да знае, че благодатта се намира скрита в него и очаква именно болката да проникне в дълбината на битието му, за да може сърцето да се отвори колкото се може повече, за да влезе Христос, Бог, вътре и оттам да започне да гледа нещата с напълно различни очи, със здраво духовно зрение, с което разглеждаме събитията от света и от нашия собствен живот.

Борейки се, подвизаващата се душа стига до изчерпването на силите си, но не постига жадуваното. Благодатта само в определени моменти и за малко свидетелства, че се намира наблизо и отново си тръгва. Подвижникът страда ужасно под мрака на богооставеността”.

Разбирам, че тези неща навярно за повечето от нас са непознати и не можем да ги разберем, но поне да вземем от това, колкото можем и това, което съответства на нашата духовна мяра. Тук се казва, че въпреки че направил каквото могъл и положил всякакви усилия, но въпреки това нямало резултат. И защо нямало резултат? За да разбере, че в крайна сметка идването на благодатта не зависи от нашите сили, техники и методи, а от Божията милост, която се излива към смирения човек. Бог никога не понизява Себе Си в методи и когато чувате: ако направиш това, ще получиш това! – да знаете, че то е чуждо на пътя на благодатта. Не са такива нещата, нямаме техника за придобиването на благодатта, нито метод, а имаме път, пътят на покаянието, на смирението, на търпението спрямо навярно много големи и множество изкушения и скърби, които ще срещнем в пътуването на живота. Всички скърби, които се случват в живота на един християнин може да се използват в борбата на неговия духовен живот. Някой може да попита: ако имам съпруг или съпруга, който е жесток човек и превръща живота ми в мъчение, значи ли, че това е духовна борба и че засяга моя духовен живот? Или имам дете, което ми причинява терзания, или някаква болест, или съм беден, не вървят добре моите работи? Всички тези неща могат да станат част от борбата на духовния живот чрез търпението. Когато човек търпи, моли се, благодари на Бога и слави Божието име, тогава насажда всички тези неща в духовния си живот. По какъв начин? Болката обработва душата. И когато я обработва, й дава сили да надскочи оковите на материята, да се отлепи от този свят, от материалните неща и оковите на обкръжението, от оковите на своята логика и сила и да напредне с голям устрем към Бога, който е Единственият, Който никога не разочарова човека. Да знаете, че накрая ще се разочароваме от всички и от всичко. Кога? В часа на смъртта ни. Тогава ще ни разочарова всичко, дори нашето собствено аз, защото ще видим, че е свършило неговото пътуване в този живот. И най-скъпите ни хора ще отминат и всичко, което около нас ни е утешавало, ще отмине, всичко ще ни изостави, и остава само едно – Бог. Затова вярата в Бога е основата на цялото пътуването на духовния живот, дори мога да кажа и на целия човек. Виждаме, че в крайна сметка цялата тайна се състои в този факт.

Вяра и неверие. Човекът, който има вяра, прилича на този, който стои на скала и идват изкушенията, изпитанията, разочарованията, но той остава върху камъка на вярата в Бога и не се поклаща. Той може да скърби, да се огорчава, да проявява нетърпение, но не се погубва и не пада. Докато човекът, който не познава вярата в Бога, гради върху неща, които един ден от само себе си са осъдени да се срутят. Защо ли? Защото, когато градиш живота си върху едно лице – независимо дали се казва съпруг, дете, приятел, учител в училище, или полагаш зданието върху твоите пари, слава, ум, здраве, върху себе си, ще дойде час, когато всички тези неща вече няма да са мощни и ще станат много слаби; и още повече ще дойде неизбежният час, в който всичко ще се срути и човек ще стигне до пълно разочарование. В онзи миг, човек трябва да се е научил да постави за основа на зданието на живота си вярата, която побеждава смъртта. Именно вярата в Бога е силата, чрез която можем продължим напред и да правим всички неща, които е правил св. Силуан и е стигнал до края на духовния живот.

За разбирането на Божията воля в духовната борба

Много е трудно да разберем Божията воля, защото Бог открива волята Си на човека, който е готов да я приложи и малцина имат готовност да приложат съвършената Божия воля. Затова Бог от любов много пъти не я открива, за да не ни направи по-гузни, когато след това видим, че не искаме да Го последваме, не че не можем, можем, всичко мога чрез Христос, Който ме укрепва, казва св. ап. Павел, можем да пазим Божията воля, обаче не искаме – по много и различни причини. Поне засега, по-късно може да искаме. Но сега не искаме. Оттук, Божията воля се скрива от бащинска любов от страна на Бога.

Най-сигурният път са  въпросите – човек да пита духовния отец за това как трябва да върви в духовния си живот и имайки послушание, което е Тайнство в живота на Църквата и става в името на Иисус Христос и на Божията любов, той получава от духовния наставник отговор, който приема като Божия воля и Бог благославя този път. Това е най-сигурният път, друг за нас не съществува, освен този, както и пътят на търпението сред много пречки – там се вижда Божията воля. Не можем да познаем непосредствено Божията воля, както са правели светците, защото не сме мъртви за греха, както са били те, защото имаме много желания в нас и нашата воля ни отделя от Божията воля.

Как човек идва в Църквата?

Бог иска всички хора да се спасят и да дойдат до познание на истината. Той иска всички хора да дойдат при Него и затова Христос е дошъл в света, разпнал се и е казал, че когато бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си, и е направил всичко това, което е направил, за да ни трогне. Един  светец пита: защо е било нужно Христос да бъде бит, да претърпи жажда, да пострада  всички тези неща? Не е ли можело да Го убият един път и да не страда, минавайки през мъчения? Защо е измъчвал Себе Си? За да даде основания на нашата мъртва душа да се трогне по-силно пред делото, което Той е извършил в света. Кога човек идва при Бога е тайна, която не можем лесно да разберем, затова имаме заповед да говорим за Божието слово, да се опитваме да помогнем на нашите братя да се доближат до Бога, а след това да не ни обхваща тревога и страх защо не влизат в Църквата. Да оставяме всичко на Божия промисъл, ще дойде часът, когато Бог ще използва това, което правим, както Той знае. Имаме много примери: защо Той не призвал св. ап. Павел по-рано, а го е оставил да направи всички онези злодеяния? Защото тогава Павел не е бил готов. Бог, Който познава човека, ще говори в сърцето му, когато той е готов. Това е тайната. Той иска всички хора да отидат при Него, защото това е целта на човека, това е осъществяването на земното ни присъствие – да тръгнем и да срещнем Бога.

Относно гносиологическия характер на духовния живот

Духовният път има гносиологически характер, т. е. попада в описанието на живота на светците, на ученията на св. Отци. Знаем приблизително как ще вървим, но духовното познание, което получаваме, когато вече вървим по този път, не засяга ума, а сърцето, и е опит, т. е. познанието е опит. Когато казваме знание в Църквата, имаме предвид опит, а не както разбираме някое философско определение за свободата, за любовта, за справедливостта, когато казваме, че справедливостта означава еди-какво-си, свободата еди-какво-си и ги разбираме с ума си, доколкото можем. В Църквата обаче всичко това е опит и понеже е опит, никой не може да се лиши от това духовно знание – и най-необразованият, и най-простоватият, и интелектуално най-немощният може да приеме това духовно познание. Затова в тропара на Петдесетница казваме: Рибарите си направил премъдри. Бог ги направил премъдри! Какво означава премъдър? Нима ги е направил математици, физици и астрономи? Те не са имали представа от тези неща, а след Петдесетница станали премъдри, защото придобили Божията мъдрост като опит – опит от Светия Дух. Това е опитното знание и всички останали неща – описанията за духовният живот – ги знаем от думите на светците и от учението на нашата Църква.

Превод: Константин Константинов

 

 

Дяволът в нашия ум

Януари 31, 2020 in Външни

Хората повече мислят, отколкото дишат. Докато поемем въздух, можем да имаме хиляди мисли и това е нещо, за което не помисляме. Не си даваме сметка, че мислите, които имаме, формират нашия характер, придават облик на нашата персоналност, създават нашата идентичност и явяват това, което сме до такава степен, че един американски философ казва: „Вие сте това, което мислите”.


Целият наш живот е резултат от нашите мисли. С мислите си например можем да променим нашето бъдеще, което не е даденост, не е записано, не съществува късмет, ние ще решим какво ще бъде нашето бъдеще. С нашите мисли можем да накараме и Бога да промени бъдещето, което има за нас.

Колкото и невероятно да звучи това, колкото и налудничаво да звучи, това е учението на Светото Писание. Виждаме го например в историята на пророк Йона и Ниневия. Един голям град изпаднал в грях и Бог решил да унищожи този народ. „Ниневия ще бъде разрушена”.

Той взел решение, това щяло бъде бъдещето на Ниневия. Пророк Йоан отишъл да проповядва покаяние, ниневийци се покаяли и Бог променил решението Си. „И Бог се разкая”, се казва буквално в Светото Писание и всички хора се спасили. Какво може да направи промяната в нашите мисли, как подготвя нашето бъдеще!

Нека направим една разлика. Едно е мисълта, друго е помисълът. Много пъти те се отъждествяват. Казваш, дойде ми една мисъл, имам помисъл. Същото е, но помисълът буквално е настоятелна мисъл, не е мисъл, която просто е минала и отминала. Това е мисъл, която идва, връща се обратно, безпокои ни, настоява, тази мисъл наричаме помисъл. Страшна е силата на тези помисли, на тези мисли, не само в нашия живот в настоящето или в бъдещето, но дори и по отношение на нашето тяло. Как може дадена мисъл да повлияе на тялото ни?

Бях в един манастир, където имаше един отец, който по никакъв начин не можеше да го накараш да яде тахан, халвата обаче му харесваше. И ядеше та се късаше. Друг отец се учуди и му каза:

– Добре, как става така, че на тебе, който не харесваш тахан, ти харесва халвата?

А отецът отговори:

– Защо, каква връзка има халвата с тахана?


– Ама халвата се прави от тахан!

Само като чу това, той започна да повръща. Как мисълта въздейства върху тялото!

Един психиатър в Атина, много добър, духовно чедо на един много известен архимандрит, имаше за пациент госпожа със страшен психологически проблем. Заради нея той доставяше някакви редки, скъпи, много трудни за намиране хапчета от Холандия и й обясняваше:

Внимавай с тях, вземай точно тези, които ще ти кажа! Не е лесно да ги намерим отново, не е въпрос на пари, не е лесно да ги намерим, ще ги вземаш по този и този начин.

Тя му благодареше и беше трогната от любовта на лекаря, който толкова много се погрижи за нея. Тя взела хапчетата точно както той й казал. Тя оздравяла, прославила Бога и отишла да благодари и на лекаря, защото болестта я измъчвала повече от 10 години и благодарение на тези хапчета се възстановила. В какво се състои въпросът? Въпросът е в това, че хапчетата били обикновени бонбони. Те не били хапчета. Виждате ли какво прави мисълта? Виждате ли как мисълта въздейства върху тялото? Нещастието е, че не винаги въздейства положително, както в този случай.

Нека ви кажа и един друг случай, напълно налудничав и напълно истинен. След това, ако искате, ще ви кажа и името на лекаря. Лекарят разказваше:

„Един мой роднина отишъл при една жена, която гледала чрез кристали, която му казала, че има проблем със сърцето и при следващото пълнолуние щял да умре.

Моят роднина беше щастлив, здрав, жизнен човек. Той обаче имаше голямо доверие на тази жена, която имаше голяма слава. Тя гледала в някакъв кристал и казвала на всеки човек какво му предстояло да се случи. Много от тия неща се оказали верни и тя беше спечелила неговото доверие. Тя му направила едно последно внушение и той приел помисъла. Той се ужасил и мозъкът му прилепнал към мисълта, че при следващото пълнолуние щял да умре, дори започнал да казва и на други, уредил наследството си, направил своето завещание и това страшно внушение се сбъднало, тъй като той напълно повярвал в него. Той умря, умря без да му има нещо!”.

Такава е силата на помислите и по отношение на доброто, и на злото.

Има три вида помисли, нека ги разделим: Нашите собствени помисли, нашите собствени мисли, тези, които човешкия мозък произвежда. Второ, помислите, мислите, които дяволът ни представя. Казваме например „Дойде ми една мисъл”. Човек не може да си представи колко буквално говори много пъти, когато казва този изречение. Действително ти е дошла, действително някой я е довел.

Дяволът е дух и като дух може да сее мисли в ума ни. Говорим за нашите собствени мисли, които ние създаваме, мисли, които дяволът причинява, и мисли­помисли, които благият Бог изпраща. Как можем да ги разделим по такъв начин, че да се занимаваме с нашите мисли и с мислите, които Бог ни изпраща, и да отхвърлим мислите, които дяволът ни изпраща?

Как ще направим това разграничение между помислите? Много е просто, не можем да го правим, по никакъв начин не можем да различим кои са нашите, които са Божиите и кои са от дявола. Нужна е голяма упражняване, нужна е голяма борба, отците на Църквата казват, че благодатният дар на различаването на помислите е най­великата добродетел.

Тогава как ще приемем Божиите помисли, за да живеем, и как ще отхвърлим нашите зли помисли или тези от дявола, за да не се погубим? Принципно приемаме добрите помисли и отхвърляме злите.

Изглежда просто, но не е, защото веднага се появяват два проблема:

Първо, как посрещаме и как отхвърляме злия помисъл и второ, когато дяволът ни представя благ помисъл, как ще узнаем, че е от дявола, за да го отхвърлим?

Защото всички знаем, че е минало времето, когато дяволът идваше с рога и опашка, сега е еволюирал, знае как да се прикрива, идва като някоя хубава идея, като човек с харизми, като убедителен политик, като църковен човек, който ще те грабне с проповедите си.

Как ще разберем, че в този случай зад всичко се крие дяволът? Когато помисълът е лош, добре, ние го отхвърляме, когато обаче идва като добра мисъл и е от дявола? Какво ще правим? Защото казва и Светото Писание: „Има пътища, които се струват човеку прави, но краят им е път към смъртта” (Притч. Сол. 16:25)

Има пътища, по които тръгваш и ти е хубаво, но накрая те очаква смъртта. Как ще разберем това, за да не тръгваме по този „добър” път, който ще ни доведе до смъртта? За първото, как да посрещнем и как да отхвърлим лошия помисъл, ще вид дам едно малко очертание за развитието на помисъла, което е много просто, за да можете да го запомните.

Всеки помисъл следва определено развитие. Например, минаваме покрай някакъв публичен дом или виждаме някакъв портфейл, и ни идва помисъл, „Влез вътре!” или „Вземи го!”. Този стадий на мисълта, на помисъла се нарича прилог. Той ни напада, атакува, удря ни. Ти отхвърляш мисълта, казваш, не, няма да вляза. Няма да сложа в джоба си портфейла, който намерих. Помисълът отново настоява, влез да видиш как е, може да има някоя добра. Портфейлът изглежда издут, не би загубил много този, който го е загубил. Изглежда има пари. Отново изпъждаш помисъла, ще кажеш „Не!”, но помисълът отново се връща. Първото нещо е прилогът. Пред Бога нямаме отговорност за тази неприятна мисъл, колкото и греховна да е, и за този грозен помисъл. Пред Бога сме невинни. Помисълът се връща – ние го пъдим, той идва, ние го пъдим.

Вторият стадий е борбата. Борим се с помисъла, за прилога не сме отговорни, за борбата не само не сме отговорни, но и ще бъдем увенчани от Бога. Ще получим възнаграждение от Бога, тъй като се борим, пъдим помисъла, нещо, което много пъти е болезнено за нас, защото искаме да правим това, което ни подтиква нашето желание, помисълът ни влече, но заради Христовата любов ние няма да го направим. Ще получим награда от Бога. Чрез тази битка ще се спасим.

Но ако в ума си започнем да го обсъждаме и казваме:

Добре, ще вляза, да я видя, може да е някоя хубава, нищо няма да правя, просто да видя как е и ще изляза, или ще взема портфейла и ще дам и малко милостиня, достатъчно има вътре, ще задържа малко, ще направя и едно добро.

Внимавайте, оттук нататък започва нашето провинение. Още нямаме вина, просто започва провинението, нарича се свързване, опитваме се да закърпим нещата, опитваме се да оправдаем ситуацията, оттук започва нашето провинение. Началото е в момента, в който ще кажем:

– Ще вляза!

От момента, в който ще кажем:

– Взех го и го сложих в джоба си.

Историята е свършила. Виновни сме пред Бога.

Няма значение дали ще влезем или не, дали ще го вземем или не. Това вече зависи от външни фактори. Може да мине някой, да ни види, да ни гледа, да ни досрамее и да си тръгнем. Да не влезем в публичния дом. Няма значение, злото е извършено в ума ни. Това се четирите стадии на помисъла – прилог, борба, свързване и съгласие.

От съгласието тръгват всички неща, няма зло, което правим, ако предварително в ума си не сме се съгласили да го направим. Малко са злините, малко са престъпленията, малко са греховете, които правим по невнимание, тъй като сме разсеяни, тъй като дяволът ни е намерил в момент, в който не внимаваме. Повечето пъти вътрешно сме се съгласили да направим злото и го правим.

Затова, ако злото не се извърши в нас, то никога няма да стане извън нас. Това има предвид Христос, когато казва, че „всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си.” Затова Божият Дух говори в Писанието „Всякой, който мрази брата си, е човекоубиец” (Йоан 3:15), този, който мрази брата си, го е убил в себе си. Той ще бъде съден като убиец и отците на Църквата говорят за убийствената силата на омразата.

Когато мразиш някого, когато завиждаш на някого, в себе си вече си го убил, това е потенциално убийство. Затова Христос настоява, първо изчистете чашата отвътре, за да бъде чиста и отвън. В противен случай, колкото и добри да изглеждаме отвън, казва Той, ще бъдете като гробове, които блестят външно от мрамора, а вътре има червеи, кости и паяжини.

Затова отдаваме толкова голямо значение на помислите. Изброихме четирите стадия на помисъла. Ще кажем и четири начина за тяхното посрещане. Всички те могат да се доразвият и систематизират. Оставаме просто в тази схема и това, което казваме, е изцяло в телеграфичен вид. Просто едно начертание, за да можем да помним как да посрещнем помисъла. Отблъскваме го още в началото. Не трябва да го оставяме да пусне корен в нас. Само да ни дойде някакъв помисъл, веднага го изпъждаме, когато си личи, че е лош. Когато знаеш, че е лош, на часа го изгони преди да придобие сила в тебе. Сякаш знаеш, че някакъв убиец идва да те убие и хлопа на вратата на градината, по външната врата на къщата. Ако не му отвориш, тъй като е много далеч, си обезопасен. Ако го оставиш да премине през външната врата и започне да хлопа по къщата на вратата, той се е доближава още повече.

Сега, за да го изпъдиш, трябва да го изкараш от двора. Ако му отвориш вратата и той се качи горе и започне да хлопа по вратата на стаята, в която се намираш, оттам нататък става още по­трудно да го изтласкаш навън. Ако му отвориш вратата и започнеш да се бориш, става още по­трудно.

Същото става и с болестта. Лекарят ти казва:

– В началото на болестта си, вземи тези хапчета, едно малко лечение!

Проявиш ли търпение, ще се избавиш. Не проявяваш – ставаш по­зле, ще имаш нужда от повече хапчета, повече антибиотици, повече лечение. Няма да направиш и това? Ще стигнеш до операция. Не знаеш дали накрая ще живееш. Затова веднага, от самото начало изпъждаш помисъла. Когато знаем, че нещо е зло, нямаме оправдание. Не трябва да мислим лоши неща, не приемаме лоши помисли и зли мисли.

Да, но въпросът е как ще стане това.

Вижте, нужно е упражняване. Както учим всичко с упражняване, с настояване, малко по малко. Трябва да се научим да бъдем будни, да не бъдем разсеяни. Някой ни говори. Какво ни казва сега? Да внимаваме! Умът ни се разсейва? Да го върнем обратно. Отплеснах се, пропуснах нещо, което каза. Където е тялото ни, там да бъде и умът ни. Не трябва тялото да бъде на едно, а ние на друго и умът ни ­ на трето място.

Имаше един комунист, фанатик. Десните бяха убили майка му, баща му, бяха насилили деветгодишна му сестричка, заколиха я след това, заколиха братята му. „Мечтата ми беше (казва) да убия един жандарм и след това ако ще да умра, но да не умра, ако не убия някоя жандарм, някой полицай”.

Човешките неща са променливи, нещата се променили, той повярвал в Бога. Станал монах и отишъл на Света Гора.

Тялото дойде, а умът?

– Къде сме днес, момчето ми? – го питаше неговият старец.


– Ах, геронта, бяхме с Ленин и Крупская, жената на Ленин и проповядвахме идеалите на комунизма в еди-­коя си част.

Старецът се смееше.

– Казвай молитвата, чедо мое: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме”, да се събира умът.

След една седмица:

– Как вървим, момчето ми, къде е умът?


– Ето, геронта, в Гърция сме, поправяме Гърция, не трябваше да стават тези неща, на това събрание на левите, което стана там, трябваше да вземат други решения.

Смееше се старецът. След малко:

– Как вървим, момчето ми?


– А, геронта, стигнахме в Уранополис.


– Как вървим, момчето ми?


– А, геронта, Епистасията не постъпи правилно, като взе това решение.

Умът му беше поставил началото и беше влязъл в Света Гора.

– Манастирите трябваше да действат по друг начин! – поправяше Света Гора сега, уреждаше тамошните въпроси.

След известно време:

– Как вървим, момчето ми?


– Е! Ето, обикаляме в Скита, геронта.

Лека-­полека, не можем внезапно да съберем ума си и той да бъде на мястото си.

Когато цял живот сме учили ума си да се разсейва и когато постоянно го оставяме да разсейва, тогава това се превръща в навик и когато дойде часът на молитвата, или когато ще трябва да извършим някой духовен труд, да прочетем нещо и да остане нещо в нас от прочетено, ще трябва да внимаваме в това ­ Е, в този час умът не може да се събере, след като цял ден обикаля и събира баластра и боклуци.

Затова постепенно, от сутринта, умът трябва да е на мястото си. Къде съм? Тук съм. Какво правя? Правя тази работа. Важно е, че теглиш ума към тук и сега. Упражняваш се, това става навик и накрая умът се научава. Това са неща, които знаем. Живеем и знаем, че са така. И те са толкова прости, че можете и вие да установите, че е така.

Да, но какво ще мислим? Умът не може да остава празен. Трябва нещо да мисли. Не можем постоянно да мислим за този лист хартия. Нещо трябва да мислим. Какво ще правим? Много просто, няма да пълним ума с хиляди неща.

Умът не може да остане неподвижен, не може да остане в покой. Той иска да мисли нещо. Има една индийска пословица за това как да мислим само добри неща: „Ако в една стая сложиш слон, няма да има място за нищо друго”. Хипербола, но много характерна. Църковните отци казват: „изследвай добре, за да не изследваш зле”. Мисли добре, за да не мислиш зле. Гледай хубаво, за да не гледаш зле. Слушай добре, за да не слушаш зле. Умът не може да остане неподвижен. Той иска храна, той работи. Ще му дадеш добри неща, за да не остане място за зли. Това е вторият начин. В една от молитвите, която четем преди св. Причастие, се казва „погреби чрез благите помисли моите лукави намерения”.

Умът не може да остане неподвижен. Чрез благите помисли ще погребем помислите на лукавия, ще ги изхвърлим, няма да ги оставим вътре.

Първият начин е отблъскването, рязко, от самото начало. Вторият начин е да не им правим място. Третият е да избягваме причините, които раждат помислите.

Вижте, не можем да казваме, че няма да мислим за блудни, плътски неща, и от друга страна, да гледаме порнографски филми, да зяпаме по павилионите и да гледаме телевизия в часове, в които знаем какво ще видим и след това да казваме, че ще държим ума чист. Трябва да избягваме причините, които пораждат злите помисли, които ни завладяват и които искаме да изпъдим.

Не можеш да казваш, че няма да имаш зли помисли, а ще мислиш добри неща, когато слушаш хулни песни. Те ще се прилепят към твоя ум. Трябва да избягваш от местата, които са причина за злото. В Писанието се казва нещо хубаво относно Содом и Гомора, където Бог казал на Лот­ „Напусни Содом и Гомора”. Той не му казал само „Напусни Содом и Гомора!”, а „Далеч! Качи се високо в планините! Дори не във околности! За да се спасиш!”.

Един наркоман отишъл при старец Паисий, който му казал:

– Какво да те правя бе, ти си като този, който иска да откаже цигарите и се върти около павилиона, няма да вземе един път, няма да вземе втори път, третия път ще вземе. Трябва да бягаш и от местата, които пораждат злото в тебе, не само да внимаваш в помислите.

Отците казват „Бягай и се спасявай!”. Когато бях студент, се подготвяхме да ходим да гледаме един неприличен филм. Казах на един друг приятел:

– Ще дойдеш ли?

Той ми каза:

– Христос би ли отишъл?


– Какво каза? – му казах.

– Ето, когато искам да отида някъде, казвам, Христос би ли отишъл там, където искам да отида? И гледам. Ако съвестта ми се съгласи, отивам и аз.

Аз се вцепених. Той беше намерил начин да избягва местата, в които имаше клопки.


Нещата се прости: просто ще ги научим, ще ги помним и ще ги приложим на дело. Това е третият начин: отбягването на причините.

Вижте сега, проблемът е, че: „Искаме!”, но „Не можем!”. Искаме да отблъснем директно помисъла, но не можем. Искаме да отбегнем местата, които ще ни доведат до падения, но не можем. Искаме да мислим добри неща, за да не мислим зли, но не можем.

Свети ап. Павел казва „Всичко мога”. Как така може всичко? Човешкият ум има стогодишен опит, няма повече, защото умираме. Дяволът има вековен опит. Как ще се справим? Как може св. ап. Павел? „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява” (Филип. 4:13), когато Сам Христос ми дава сила.

Сам Христос е казал: „Без Мене не можете да вършите нищо” (Иоан. 15:5), нищо не можем да направим без Христовата помощ. И само да се запътим към духовния изповедник, вече сме отсекли нозете на дявола. Свещеникът чете опростителната молитва? Дяволът изчезва. Не можем да се смирим пред нищото.

Смирението, което сами правим, е безсмислено. Значение има, когато се смирим пред някой друг заради Христовата любов, за да опазим Христовата заповед.

Казахме преди, че мина времето, когато дяволът идваше с рога и опашка. Сега идва като хубава идея, като здрав помисъл. Затова, както ви казах преди: ­ чрез отблъскването, като не оставяме пространство, като избягваме причините и чрез Тайнствата на Църквата се избавяме от помисъла, който изглежда и знаем, че е зъл.

Какво става обаче, когато идва като добър помисъл и е от дявола? Когато идва като добър приятел и е самият дявол? Тогава как ще го разбера? Братя мои, има много видове демони и два вида завладяване от демоните. Дяволът завладява изцяло някого по два начина.

Съществуват груби демони, демонът на чревоугодието, на блуда, на сребролюбието; това, което чувстваме, не винаги е естествено. В съседен нам манастир имаше един отец, внезапно започна да яде, да яде и да яде и цели десет самуна хляб за един ден. Той не беше пълен. Къде отиваха? Десет цели хляба на дена, къде отиваха?

Отците го хванаха и започнаха да му четат заклинателни молитви, след една седмица се оправи и този, който не се насищаше с десет самуна, се насищаше с два филии. Можем да кажем много неща по тези въпроси. Демонът на блудството, демонът на гнева, демонът на чревоугодието, са груби демони.

Съществуват и демони – князе, началници, като бръсначи. Горко на този, който падне в техните ръце, нищо не го избавя. Ако Бог лично не направи чудо за този човек, той с нищо не може да се избави. Такива са демонът на гордостта, демонът на ереста, демонът на прелестта. Другият, прелъстеният, приема кожата му да одереш, но с нищо не му можеш да му одереш прелестта.

Казах ви, че има два вида демонично обсебване. При първия дяволът сграбчва ума ти, властва в мисълта ти и приемаш всеки помисъл, който ти идва. Така биват обсебени тези, които са велики умове, които са много умни, които са много надарени, тъй като изпадат в голяма гордост.

Дяволът властва изцяло в техния ум и оттам нататък те приемат всички свои мисли за истинни, приемат ги като здрави и страшното е, че не разбират това. Всички други хора освен самият човек разбират, че той не върви добре. Това е изобретателността на дявола, лукавството на дявола, но той не е мъдър. Ако беше мъдър, щеше да се покае и да се спаси, това е лукавството на дявола.

Свети Ефрем Сириец казва: „Колко мъдър е врагът, той не ме връзва с окови, които аз мразя, той ме оковава с окови, които ми харесват и се радвам, когато съм окован”. Да бъдеш победен, да бъдеш поробен от нещо и дори да се радваш. Това е лукавството на дявола, когато дяволът идва като харизма, като добродетел, облечен с одеянието на свободата, „Свободен съм да правя каквото искам!”.

Затова преди малко ви казах, че ако Бог не направи някое чудо, човекът, който се е демонизирал по този начин, чийто ум е завладян от дявола, никога няма да може да се избави и да разбере това. Един човек само зная, един писател, който го разбра и нищо не можеше да направи.


Какъв беше резултатът? Това, че дяволът да го убеди, че ще бъде новият месия на човечеството, че ще спаси човечеството. Един толкова интелигентен човек прие това. Стигна дотам да пише на един архимандрит в Америка. Имам неговите писма: „Сине на гърма, нека се приготвим, трябва на всяка цена да основем църкви в различни места. Трима сме, не пречи.” Една компания, този архимандрит и още някакъв човека щяха да основат своята църква. „Не пречи, че сме трима, Христос искаше дванайсет, Христос е по­слаб, имал нужда от повече да Му помагат. На мене ми стигате вие двамата”. „Ти основи орден в Америка, аз ще основа един в Берлин и в Полша, първите църкви. Лефтерис е третият, ще започнат апостолските пътешествия, борбите, мъченичествата, трябва да се свика и Вселенски събор след две­три години”.

Внимавайте, за да стане първият Вселенски събор, тоест да се съберат епископите от цялата земя и да обсъждат първата ерес на Християнството са били нужни триста години, но религията на този нещастен умник тук била толкова по­висша от Христос, философията му толкова по­дълбока, че след три години щели вече да го изопачат. След като казва, че след три години иска вселенски събор, това означава, че след три години проповедта ще се е разпространила по цялата вселена, в целия свят ще бъдат основани църкви, ще има негови свещеници в целия свят, негови епископи, митрополити в целия свят, и за три години дори ще са го изопачили и би трябвало да се свика вселенски събор. 

И си казваш, той наред ли е? Безумен ли е? Един от най­интелигентните хора, които Гърция и светът са познали. Как стигна до такова падение? Това явление отците на Църквата и особено от пустинните отци наричат пленяване. Когато дяволът плени ума, оттам нататък плащаш. Нищо не можеш да правиш, той прави с тебе каквото си иска.

Затова не трябва да оставаме сами с нашите възгледи и мисли. Трябва да ги обсъждаме и да търсим съвет. Да не се опитваме да наложим нашия възглед насила върху другия. Да слушаме другия, да нямаме доверие в нашия помисъл. Да се научим да отстъпваме, да приемаме съвети.

Ще ходим и да се изповядваме. Ще казваме това на духовния изповедник просто, без много думи, а също трябва да се научим да слушаме и неговите съвети. В Писанието се казва, че човекът, който не пита, е враг на самия себе си, няма нужда от друг враг. Достатъчно е да не питаш и имаш враг, който ще те унищожи.

Дяволът не се страхува нито от нашата интелигентност, нито от нашите знания. Той има повече. Той не се страхува дори от добродетелите ни, има повече. Една добродетел няма и тя го убива и чрез нея се спасяваме. Коя добродетел няма и е тази, която го убива?

Веднъж постигнах нещо и гордо отидох при стареца си. Само като ме видя, разбра, че съм стъпил на динена кора и преди да успея да му каже повече, той ми каза:

– Защо ние да се гордеем, момчето ми? За кое нещо да се гордеем? За това, че постим, че ядем малко? Дяволът пости повече от нас, никога не яде. За това, че будуваме, не спим през нощта? За това, че спим малко? Дяволът бодърства повече от нас, никога не спи. За това, че се въздържаме? Че пазим девство и сме чисти? Дяволът е по­-девствен и от нас, защото и да иска да блудства, не може, той е по-­девствен от нас, няма тяло.

Не повярвах на ушите си. Каквито и добродетели да придобием, и дяволът ги има. Колкото и добродетели да придобием, добродетелите, които дяволът имал, когато бил архангел, няма да ги придобием никога. И всички били погубени, защо ли? Защото му липсвала една добродетел. Трябва да се стараем да придобием тази добродетел, за да се спасим.

Дяволът ни бори не само с греховете, той ни бори с добродетелите повече от греховете. Греховете ги виждаме, можем да ги избегнем, но за добродетелите се подвизаваме, за да ги придобием.

Един светец на Църквата казва „искаш да постиш, дяволът ти помага, искаш да даваш милостиня, дяволът ти помага, да строиш храмове, дяволът ти помага, защо ти помага? Защото знае, че с всичко това, което постигаме, може да ни хвърли в гордост и всичко да се погуби”. Трябва да имаме тази добродетел, която той няма. Да бъдем смирени! Това именно е направил Христос. Какво се казва в Писанието? „смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна” (Фил. 2:7­8). Трябва да станем смирени, да се научим да имаме смирен дух.

Трябва да имаме смиреномъдрие, а не да говорим смирено. Не на думи, а в духа – да имаме смирен дух, да имаме смирена мисъл и смирена мисъл означава да не считаме другите за по­низши от нас и да не считаме себе си за много важни. Виждаме, че имаме някакво добро? Ще казваме ”Бог ми го даде”.

Имаме благодатни дарове? „Бог ми ги дари”. Правим нещо друго? Ще го направим естествено с Божията помощ. Веднага ще се предпазим, ще поставим един щит, всичко ще отдаваме на Бога, защото благодарение на Него постигаме тези неща. Така пазим нашето смирение и не изпадаме в гордост.

В килията ми беше дошъл един човек, който ми каза:

– Аман, бре, геронта, ти ли правиш всичко тук?


– Какво имаш предвид? – го попитах.

– Ето, ­ казах на твоя послушник – яденето е много хубаво! Пък той „Старецът, старецът”. Хубаво е това нещо, каквото и да му кажа „Старецът, старецът”. Всичко ли ти правиш?

Той беше схванал смисъла. Направеше ли нещо друго ­ „Направих го по молитвите на моя старец. С Божията помощ го направих”.

И ние ще правим това. Каквото и да правим, да имаме смирен дух. Не е необходимо да се правим на смирени в мисълта ни. На дело ще бъдем смирени, когато е необходимо. Например, когато виждаме, че се създава напрегната ситуация. Спречкваме се с някой, но отстъпваме. Отстъпи, нека другият има право, когато не е нещо сериозно, отстъпи.

Милвай душата на другия. Не го предаваш на дявола, тук е нужно внимание. Едно е да си смирен и друго е да си страхливец и да не се бориш. Едно е да си смирен и друго да си мижитурка. Когато виждаш, че ти отстъпваш, отстъпваш, отстъпваш, другият вижда това, прекалява и ще ти се качи на врата, тогава ще застанеш на нозете си и ще го поставиш на мястото му.

Това не означава, че няма да си смирен. Ще внимаваме в това. С нашата отстъпчивост не трябва да ставаме причина другият да съгрешава. Има случаи, когато ще отстъпим и ще бъдем смирени, тъй като от любов сме смирени заради другите, и има и случаи, когато ще стоим на нозете си и ще поставим другия на мястото му и пак ще бъдем смирени.

Сам Христос ни дава пример. Христос не е поучавал само със словата Си. Той поучавал и с живота Си. Когато Го заловили, удряли и окървавили, преди да бъде разпнат и предаден на Кръста, един войник отишъл и Го ударил.

Какво е казал Самият Христос? Ако те ударят по едната страна, обърни и другата! Войникът Го ударил веднъж, обърнал ли е Той и другата страна? Не! Защо? След като е казал, че когато те удрят по едната страна, трябва да обърнеш и другата. Той не я обърнал, а казал на войника „Ако ти направих нещо лошо, докажи го, в противен случай защо Ме удряш?”.

Какво е искал да ни покаже с това? Именно това. Възможно ли е да не приеме плесницата, след като приел Кръста? Плесницата ли Го заболяла? Той приел гвоздеите, и копието приел и такава мъченическа смърт приел, за да ни покаже именно това: едно е да си смирен, а друго страхлив. Нека имаме предвид това.

Ще бъдем смирени и едновременно ще знаем и да се подвизаваме. Връщаме се отново, нека не забравяме силата, която имат мислите. Нека никога не забравяме случая на дявола. Пророк Исая казва, че дяволът станал дявол чрез мисълта си. „А в ума си думаше (По – 70­те). Той си помислил „ще възляза на небето, ще издигна престола си по­горе от Божиите звезди и ще седна на планината в събора на боговете, накрай север ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния” (Исая 14:13­14)

Падението на дявола станало преди светът да се създаде. Бог още не бил създал човека, дяволът никого не бил убил. Кого да убие, след като никой не съществувал? Хората не съществували, той не казал лъжа на никого, никого не осмял, светът не бил сътворен.

Първо станало сътворението на духовния свят и падението на Луцифер и след това бил сътворен материалният свят. Следователно той станал дявол само с мисълта си. Каква сила имат мислите!


­­­­­­­­­­­
Срещу скита, в който живея, на един висок връх едва се вижда една килия, в която преди живееше един духовен изповедник, позволете ми да ви прочета, пропускайки много неща, нещо впечатляващо, което стана в тази килия. Той се казваше папа­Сава. Сред мнозината, които изповядвал, се казва в текста, бил и един дякон-­румънец.

Този дякон бил още млад, когато дошъл на Света Гора и живял в безмълвие в пустинята не далеч от скита „Света Анна”(това станало преди доста години).

Духовни изповедниче, (казал един ден натъжен дяконът) не забравяй да упоменеш утре на Литургията майка ми, която навърши три дена (тоест тя била починала преди три дена). Без да демонстрира тревога, духовният изповедник го попитал:

– Я ми кажи, чедо мое, утре ще се навършат три дена от смъртта на майка ти, тоест тя умряла е завчера. Умряла е в Румъния. Как за два дена научи за смъртта й?

Настъпило кратко мълчание, нямало телефони, както и ние в скита, нямаме ток. Нямали телефони.

– Как го научих? – започнал да говори плахо дяконът . ами, каза ми го . .

– Кой ти го каза?

– Каза ми го моят Ангел­Хранител.

– Твоят Ангел­ Хранител. Видял си твоя ангел?

– Удостоих се да го видя. Не един или два пъти, вече две години ми се явява и ме съпътства в молитвата. Казваме заедно Акатиста на Света Богородица, правим поклони, водим духовни разговори.

Онова „две години” огорчило много папа ­Сава:

– И защо чедо мое, толкова време не ми спомена нищо?


– Ангелът ми каза, че не е необходимо.

– Чедо мое, сигурен ли си, че този, който ти се явява, е Божий Ангел? Убеден ли си?

– Напълно убеден, геронта, ама, заедно се молим, правим всекидневно хиляди поклони, говорим за бъдещия живот, за рая, това е моят ангел-хранител.

Дяконът изглеждал непоколебим. Онова обаче, което го направило сговорчив, било доверието му в неговия богоозарен духовен изповедник. Той обаче пак се питал как може демонът да го укрепва в молитвата? Той воюва с молещите се. Накрая те се съгласили да прибягнат до няколко изпитания, за да изпитат Ангела­хранителя.

– Помоли го веднага щом дойде да каже „Богородице Дево” – казал папа­ Сава – също така му кажи да се прекръсти!

Нещата обаче не били толкова прости. Когато цели две години дяволът те държи в прелест, тогава той прелъстява и очите ти, и ушите ти и си въобразяваш, че чуваш „Богородице Дево” и мислиш, че го виждаш как прави кръстно знамение и се прекръства.

При следващото посещение дяконът с известно удовлетворение казал на духовния изповедник:

– Геронта, нещата са така, както ти ги казах, това е Божий ангел, моят Ангел­хранител! И „Богородице Дево” каза и кръстното знамение направи!

Пропуснах да кажа, че светците и Ангелите знаят какво мислим. Внимавайте, дяволът няма силите, които мислим, че има. Да не му придаваме по­големи качества от тези, които има, той има ужасни недостатъци, ужасни минуси. Сега няма да споменем други неща, само това, че не знае това, което ние мислим.

Внимавайте тук, Ангелите знаят какво мислим. Светците, не само тези, които са преминали на небето, но и тези между нас, веднага щом ни видят, знаят какво мислим. Дяволът не знае това.

Тогава какво става с мислите? Той ни оставя една мисъл. Той не знае, че сме я приели. Ако види, че променяме програмата си, тогава разбира, че сме я приели. Той посява някаква плътска мисъл и не знае дали сме я приели. Когато види, че нашият пулс се покачва, че започваме да променяме нашите планове, тогава разбира, че сме я приели.

Той не знае какво мислим. Това е един от големите му недостатъци. За другите ще кажем друг път.

Папа­ Сава казал на дякона:

– Внимавай какво ще направим. В този момент аз ще помисля нещо (той помислил нещо във вреда на дявола), и ще го оставя скрито, в мене. Ти помоли вечерта ангела да ти го каже. Ако го открие, тогава без съмнение е Ангел от Бога и ще дойдеш да ме известиш.

Дяконът се върнал в колибата си, нещо го смущавало, чувствал нещо като тревога, имал нещо като неприятно предчувствие. От друга страна, той се удивявал на хубавата идея на своя духовен изповедник. Въпросът щял да мине през своя критичен етап. Веднага щом през нощта помолил ангела за решение на проблема, един трудноуловим смут сбръчкал светлото му лице. Очевидно той бил объркан.

„Но възлюбени ми отче, защо ти, извисеният човек, да се интересуваш за помислите на един поп? Това е падение, оскъдни желания. Не предпочиташ ли тази вечер да ти покажа ада, рая, славата на Владичицата Богородица?”. Дяконът, който започнал да има известни подозрения, настоявал по въпроса. „Проявявам послушание към моя духовен изповедник, кажи ми той какво си помисли!”. Ангелът с няколко уловки се опитал да насочи разговора в друга насока.

Дяконът обаче настоятелно го пренесъл в това, което обсъждали. От друга страна, тези изкуствени избягвания не му направили добро впечатление.

– Кажи ми какво си помисли духовният ми изповедник! Въпросът е лесен! Защо го отбягваш? Не го ли знаеш?


– Внимавай, дяконе, с неприличното си поведение, което показваш, рискуваш да загубиш моята благосклонност!


– Не знам, моля те за нещо лесно. В крайна сметка, знаеш ли какво си помисли моят духовен изповедник, или не?

В този момент светлата маска паднала. Пред него се открил ужасен образ и като от уста на звяр се чули думите:

– Да загинеш, нищожни, утре в този час в ада и в огъня, ще те изгорим и ще те погубим, утре в този час!

Дяконът останал сам. Той бил пълна развалина. Цялата сладост от виденията през двете години не можели да се сравнят със сегашната му горчивина.

Ако не го подкрепяли отдалеч молитвите на духовния му изповедник, който не спял и се молел за него, той щял да предаде дух. Минали доста часове, докато се съвземе и застане на нозете си. Колибата му вече не го побирала. Вече никъде не намирал сигурност, освен до духовния си изповедник. През целия път в ушите му бучала заплаха „Утре този час в ада!” и го пронизвал ужас до мозъка.

Той някак стигнал до колибата „Възкресение”. Там той хванал расото на духовния си изповедник и не го пуснал нито за миг, а когато той трябвало малко да поспи, до него бил ужасеният дякон. „Не се страхувай, чедо мое, успокой се!”

– Как да не се страхувам, духовни изповедниче, когато часът наближава? Наближава часът, когато ще ме вземат! Христе мой, спаси ме!

Действително, в нарочения час лукавите духове яростно го нападнали.

Какви викове на ужас и безнадеждност били това:

– Спаси ме, духовни изповедниче, загивам! Вземат ме! Спаси ме!

Папа ­Сава коленичил и, изпълнен с болка и сълзи, се помолил на Господа да съжали Своя раб и да запрети на лукавите духове. Неговото прошение било чуто. Измъченият дякон се спасил от устата на лъва.

С времето и под наставничеството на папа­Сава дяконът­румънец се успокоил. Духовният му живот се развил благоприятно, по­късно бил ръкоположен и за свещеник и винаги се отличавал със своето благочестие. Въпреки това годините, през които бил в прелест, оставили някои неприятни следи. Дяволът бил придобил права върху него. Той би ли му дал толкова сладки видения ей­така? Затова в целия си по­нататъшен живот той се измъчвал от различни дразнещи изкушения и всички проницателни отци виждали в тях остатък от двегодишното му съработничество с ангела, който не бил ангел.­­­­­­­­

Братя и отци, нямаме друг удобен случай, за да придобием нашия живот и спасение от случая, който сега ни се предоставя. Нямаме друг живот, само този тук имаме и е жалко да погинем. Благият Бог ни е дал всичко за нашето спасение. Дяволът днес има на свое разположение толкова оръжия, които никой друг път не е имал. Но и християните за първи път имат толкова оръжия, за да се отбраняват, както никой друг път. Никога преди един християнин не е имал на разположение християнски радиостанции, както днес. Никога не са се разпространявали толкова книги­ християнски и духовни, не богословски, а християнски, духовни, които ни принасят полза във всекидневния живот.

Никога не сме имали толкова неща. Никога не е имало толкова касети, да може човек да слуша нещо духовно, някакъв съвет, нещо духовно, за да има полза. Дяволът е въоръжил своите, и благият Бог е въоръжил своите. Имаме всичко, за да се спасим, и най­вече имаме Тайнствата на Църквата.

Не се отдалечавайте от енорията си. Не се отдалечавайте от епитрахила на свещеника. С толкова неща, които имаме, нямаме оправдание да отидем в ада. Само чрез нашия мързел ще отидем в ада, чрез нищо друго. Един отец казва: с всичко, което имаме, по­лесно отиваме в рая, отколкото в ада. Трябва да се измориш повече, за да отидеш в ада; в рая отиваш по­лесно.

Да внимаваме в това нещо. Всичко тръгва от нашия ум. От никъде другаде. Дяволът има толкова сила, колкото ние му дадем. Защо с едни прави какво иска, а с други не може да направи нищо? Защо мъдреци като този, за който ви казах преди, ги превъзнася и ги кара да говорят такива глупости и целият свят да им се смее и те нищо да не разбират? И да казва „Искам църкви, искам Вселенски събори!”
И всички да се смеят… и той да не разбира…

Един старец­светогорец казва „В горницата се събрали апостолите и приели Пресветия Дух”. . . и приели Светия Дух”. Светото Писание казва, че преди Христовото Възнесение апостолите били събрани в една горница. Горницата била най­-високата част на къщата. Как казваме, таванска стая?

И тук старецът казва:

– В тази духовна горница, която се нарича ум, (умът се намира в най­горната част на тялото), както апостолите били събрани в най­горната точка на къщата и приели Светия Дух, тук, в тази горница и ние приемаме благодатта на Светия Дух.

От това зависят животът и смъртта, раят и адът, отправната точка надолу или нагоре. Нека направим ума свещена работилница. Оттук започват всички неща. Нека казваме молитвата, която се отправя към Света Богородица след Светото Причастие „Пресвета Владичице, светлина на помрачената ми душа” и малко след това „и ме призови, когато бъдат пленявани помислите ми”, да събера отново помислите си, които дяволът пленява.

Свети ап. Павел казва „Прочее, братя мои, за това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала, ­ само за него мислете (Фил. 4:8). И ние да кажем заедно с псалмопевеца: „с властния Дух ме утвърди” (Пс. 50:14).

Амин! Молете се!

 

Юродивите ради Христа в Светогорската традиция

Януари 22, 2020 in Външни

Своето име Света Гора дължи на светостта на своите обитатели – стотици познати светци и една дълга поредица от блажени мъже, горещи приятели на добродетелта, стигаща дори до наши дни. Светогорската добродетел е развивана систематично, с търпение и настойчивост, поради което и ни е дала различни благоуханни цветове на преподобие: отшелници, еримити [2], ктитори на манастири, ръководители на киновии и киновийници, игумени и послушници, клирици и монаси, свещеноапостоли и затворници в безмълвие, пещерници, кавсокаливити, пребиваващи в скитове и в килии, химнографи, агиографи, писатели, свещенопевци, чудотворци, мироточиви и христоносци.

Измежду всички тях се отличават фигурите на тези, които са избрали трудния път на светостта, тези, които биват, според св. ап. Павел, „младенци в Христа” за през целия си живот или в определени периоди от време, съответно подигравани и унижавани от околните – незнаещите и невнимателните – в търсене да придобият все по-голямо смирение. Ако светостта като цяло предизвиква невкусвани духовни преживявания и мълчаливо контролира живота на светиите, то тази форма на святост е странна, неразбираема и учудваща, в някои случаи дори и за обитателите на самата Света Гора и богословските среди.

Преобръщането на установения порядък, отказът от формално поведение, отхвърлянето на самозадоволеността от себеодобрението и изпълняването на някакви видими добри дела, предизвикват възмущението и неприемането им от мнозина. Незнайният им мистичен живот скривал добрите елементи на тяхното човеколюбие и боголюбие. Цялото им поведение, непонятните им думи, приятелствата им, обичайно вехтите им и странни дрехи, оскъдната им и импровизирана храна, мястото им на обитаване, обрисуват светостта не както ние си я мислим, представяме или би ни се искало да е.

Неглижирането от събратята им, дори и когато ги унижавали, осъждали и иронизирали, не ги притеснявало особено, тъй като това била и тяхната скрита и най-дълбока цел. В себе си те оставали в ненарушима молитвеност, боголюбие и добролюбие. Именно това тяхно състояние изявява великото измерение на преподобието им. Наместо тях говорел тихият им живот – въплъщение на мълчанието, търпението и понасянето на всичко. Болезненият избор бил за тях радостно състояние, тъй като ги отвеждал към спасителното и изкупително смирение. Така видени юродивите ради Христа се оказват най-умните, най-събраните и героични борци, живеещи в непрестанна борба да се харесат на Господа, а не на претенциозната обществена среда.

Юродивите ради Христа са били хора като нас. Светогорските старци казват, че те по начало си имали някаква естествена идиоритмичност или странност, или още особеност, както бихме казали днес, която обаче сама по себе си не значела нищо. Например, много хора, които са изпадали в същите или подобни на тях състояния, не само че не са ги преодолявали, но са потъвали в безпокойство, униние, тревожност, самоизолираност и отчаяние. Докато изумителната проява на мъжество на тези светии им спечелва присмеха на света, който обаче по никакъв начин не успявал да ги докосне по дълбоката им същност. На подигравките те отговаряли с мълчание. Мълчанието бил избраният от тях път за укриване на добродетелта им и отдалечаването от опасните похвали. Цялостното им поведение всъщност прикривало една дълбока мъдрост, която повечето хора не виждали.

Юродивостта ради Христа не е някаква измислица на момента, а резултат от дълъг аскетичски подвиг, от съзнателен избор на мъченически начин на живот и правилна оценка на онова състояние, което води към по-добро достижение на въздигащото смирение при непрекъснатото потискане на собственото его в следване на древния традиционен път благодатен и освещаващ, очистен от болни чувства и демонски прелести. Затова и винаги внимаващата Църква е поставила тези свои верни чада в своя агиологий [3], от които най-известни са преподобните Андрей и Симеон Емесийски.

Църквата никога не е имала някакво съмнение по отношение на този рядък вид святост, който, разбира се, е изключение, а не правило. Резервите на някои към нея биха били оправдани само ако Църквата не бе причислила тези истински приятели на добродетелта към ликовете на светците. Мистичната любов, невидимото човеколюбие, любовта към добродетелта, пълнотата на подвижническата убеденост, вярното следване на монашеския живот, послушанието към старец, умната трезвеност (ниптизъм) и съзерцанието, делата и животът, светостта на чувствата и чистотата на ентусиазма, с който те прегръщат евангелския живот, са удовлетворяващите свидетелства за тяхното точно и правилно място в църковната традиция.

Юродивостта ради Христа е може би най-трудният път на съвършенство. По собствена воля този, който върви по него бива жестоко унижаван, в етическо отношение бива измъчван – постоянно подкачан, посрамван, осмиван и подлаган на толкова силно напрежение, за което е нужно богатство от скъпоценно съкровище на вътрешни сили и свише подкрепа, за да може да бъде посрещнат един такъв насилнически потискащ климат. И когато борецът в тези толкова неблагоприятни условия опазва своята молитва, спокойствие, безгневност, мир и смирение, тогава се и вижда величието на високия му подвиг. Благостта и незлобието на тези светии били чудно свръхмерни.

Юродивостта ради Христа изследва неразумната логика на множеството, тя отправя критика към злото в света, към греховния живот, без да осъжда отдавна или временно падналия грешник, за който именно тя се бори да го отправи към спасението. Желае да преобърне лъжовната и гнила окръжаваща действителност и да принесе вечното послание на неописуемата красота на царството небесно, където властват равновесието, благодатта, радостта, нескончаемият мир и цялостното здраве, а не тлението на временното, отминаващото и ефимерното, импровизираното и болнавото.

Така юродивите ради Христа са по евангелски спасители на Църквата, хора на смирението, на жертвената любов, простота, бедност и борбеност.

Необичайният призив за юродивост ради Христа може да се търси и открие в пустините на раннохристиянския Изток, на древното православно монашество. Евагрий в своята „Църковна история” говори за монаси, подвизаващи се сред пустините, бягащи от човешка слава, в оскъдица живеещи, бездомни, недояли, недоспали. Висарион Египетски, например, живеел като птиче, както и Прохор, и Макарий Атинянин и други. Стълпници, дендрити [4], спилиоти [5], некъпани, голи, в земята само гледащи, безимотни и парцаливи, рушащи демонските мрежи на насладата. Юродивите ради Христа се отличавали по някой път с известна небрежност и непослушание по причина на една по-висша свобода и пълно доверяване на Бога, като например, преподобна Исидора, преподобни Серапион Сидонийски, преподобни Макарий Египетски и други. Във всеки случай, факт, който трудно може да се отрече, е че в началото на монашеството пустинниците и юродивите ради Христа са имали много повече прилики, отколкото отлики – нещо, в което християнският Запад никога не успя да спре да се съмнява.

Монашеството, разпространявайки се през следващите векове от юг към север и преминавайки през Мала Азия, се установява за постоянно на Атонския полуостров. Един от значимите аскети на светораждащия Атон и пръв известен негов преподобен – Петър Атонски, живял насред сурова местност 53 години гол в една пещера, хранейки се с небесен хляб, претърпявайки множество изкушения от демони и изпитания от заобикалящата пустиня, с величие на духа в името на бъдещата слава, постоянно укриван от хората и увенчан с божествени свидетелства.

Преподобни Евтимий Нови идва на Света Гора от Олимп Витински, където се обучавал при опитни старци. В продължение на три години той живял затворен в пещера, имайки за храна жълъди, кумар и кестени. След това за известен период от време заживял извън Солун като стълпник, където просвещава мнозина със светлото си учение. Скита се из остров Свети Евстратий, местността Враста на Халкидическия полуостров, из околностите на Солун, остров Йера при Пагасейския залив и така предава подвижническия дух на множество свои ученици.

Преподобни Никифор, ученик на свети Атанасий Атонски, идва във Великата Лавра от Калабрия. В Калабрийските планини живеел без облекло. Преподобни Атанасий му разрешил да продължи строгото си подвижничество и в киновия [6], закрит с чаршаф, под който носел железа, и хранейки се с трици, които разбърквал с малко сол и мокрел с хладка вода. След упокоението си той замироточил.

Преподобни Атанасий Атонски, ктитор и ръководител на киновията на известната Велика Лавра, от Олимп Витински идва в Света Гора и укривайки себе си в началото той се прави на неграмотен, въпреки значителното си образование. В Меланската пустиня пещерата, която обитавал, става място на чести демонски нашествия, но и на божествени видения.

Преподобни Антоний Киевски се приема за основател и баща на руското монашество. Като младеж той се подвизавал на Света Гора и с благословението на стареца си Теоктист се завърнал в Русия, пренасяйки там подвижническия атонски дух. В една пещера край Киев преп. Антоний изградил знаменитата светохранителница – своята Лавра, която основал на атонските молитви и благословии.

Един от тамошните ученици на преподобни Антоний е преподобни Исаак, който се упоменава като първия руски юродив ради Христа. Антоний му дал благословия да живее в пещера и на всеки два дена му давал хляб и вода. Носел една овча кожа и бил посветил нощите си не на съня, а на сладчайшата молитва. Демоните за него били като мухи. Всички го считали за безумен и губели ума и дума, когато го виждали да надминава границите на физическата издръжливост.

Според прекрасно написаното от свети Филотей Кокин житие преподобни Сава Ватопедски и Солунянин прекарал своя живот на Света Гора гладен и жаден в непривични и свръхмерни бдения. Когато той бил принуден да я напусне, продължил своето подвижничество, почти оголял, без подслон, незнаен, странник, безимотен и безпризорен. Избирайки трудния път на юродивостта ради Христа той преминал през различни известни манастирски центрове, учудвайки всички там и чрез примера си предизвиквайки ги за повече борбеност. Единственото, което носел със себе си, разказва неговият житиеписец, е собственото му тяло, поучавайки останалите и чрез мълчанието си и чрез думите си. В Кипър, където също отишъл, му изписали икона. В своя земен живот преподобни Сава Нови почитал подвига на юродивия ради Христа като по-велико от което и да е друго подвизание, извършващо се за любовта Христова.

Преподобни Йоан Кукузел пристигайки първоначално във Великата Лавра се правел на неграмотен, за да остане незнаен и непрославен.

Преподобни Максим Кавсокаливит на младини имитирал свети Андрей юродиви ради Христа. От Константинопол той пристигнал на Света Гора, където продължил „да се преструва на младенец и да изглежда в очите на хората юродив, бидейки всъщност мъдрец, който пазел плода на добродетелта да не бъде отвян от вятъра на човешкото одобрение”. Отначало той влязъл в послушание при киновията на Великата Лавра. Отпосле се изкачил на върха на Атон, където сама Пресвета Богородица му казва: „Приеми, уважаеми атлете, благодат срещу демоните, и заживей в подножието на връх Атон, защото това е волята на моя Син, за да се изкачиш на върха на добродетелта и да станеш учител и ръководител на мнозина и да ги спасиш”. Оттогава той започнал да живее в уникална нестяжателност. „Като почти безтелесен, животът му преминавал по пустини и непроходими места, като правел само малка колиба, която после изгарял и отивал на друго място; затова и бил наричан бродещ, както и кавсокаливит [7]“. Както е видно от разговора му с преподобни Григорий Синаит той притежавал непрекъсваема молитва, виждане на нетварната светлина и божествени съзерцания.

Препдобни Нифон Кавсокаливит изследвал Псалтира и стоял на един крак, за да се подвизава и внимава. На Света Гора той обитавал пещерата на преподобни Петър Атонски. В течение на 14 години веднъж седмично ядял сух хляб. Бил без подслон и се хранел с трева. Заради великото му подвизание го мислели за изпаднал в прелест. Бил първият житиеписец на житието на преп. Максим Кавсокаливит и негов неразделен приятел.

Преподобни Филотей Дионисиатски, „не можещ да понесе човешката слава”, която започнали да му отдават заради добродетелите му, дошъл на Атон и самопровъзгласявайки се за „заболял и изкуфял” се отдалечил в една пещера извън манастира Дионисиат. Там той се показал като чуден подвижник и победител на демони. Ядял „ден след ден само хляб и сол” и когато престорената му болест била разкрита той променил мястото си на подвизание. На учениците си оставил заповед „да не погребват тялото му, а да го оставят непогребано, за да бъде разкъсано от зверовете”.

Преподобни Нил Сорски след дълго подвизаване на Света Гора се върнал в Русия и основал там живота в скитове на място блатисто и труднопроходимо. Вярвал безрезервно в нестяжателността, евангелската свобода и любовта, благодарение на която и станал юродив за своите братя, на които казвал: „никога да не ставаме харесвани на хората и омразни на Бога”. В завещанието си казал и това: „Да хвърлите тялото ми в пустинята, та да го изядат зверовете и птиците, защото то много прегреши срещу Бога и не е достойно да бъде погребано”. Подобно нещо поискал преди своето упокоение и преподобни Теофил Мироточиви.

Преподобни Симеон, облечен само с един хитон и винаги босоног „с една дреха само и то вехта и продрана” живял в „силен пост, бдение безмерно, денонощно в изправено положение”. След пристигането си от Света Гора в Пилион, където се установява „в подвизание за три години под едно ябълково дърво… продължил да носи същия хитон и бил все така с голи крака, безразличен към зимния мраз и студ”. Нестяжателните монаси често биват сравнявани с юродивите ради Христа, които срещаме и в наши дни.

През 1768 г. на 19 август починал „монах Фотий, юродив ради Христа, известен в цяла Света Гора. Той бил погребан в свещения манастир „Кутлумуш”. В една своя поема монах Кесарий Дапонтес прекрасно обрисува неговия образ и живот.

Старецът Теофилакт Кавсокаливит, когато живеел в пещерата на свети Нифон, се преструвал на юродив и глух, за да не бъде притесняван от посетители. Той предвидял своя край и след като се причастил и се сбогувал поотделно с всеки един брат от скита, положил кръстообразно ръцете си и се упокоил в Господа през 1924 г. След три дни монасите го открили с усмивка на уста. Един старец Кавсокаливит ни разказа, че когато го посещавал в пещерата, те провеждали дълги разговори за умната молитва и очистването от страстите. Вън от нея той се разхождал с лице нацапано със сажди, удряйки по едно тенеке и преструвайки се на малоумен. Бил съвършено безимотен и силно милостив.

Старецът Дионисий Кавсокаливит, който починал през 1880 г., бил достоен труженик на умната молитва, чиито тайнства откривал на малцина. Повечето го мислели за побъркан, луд и неуравновесен, а той се радвал, че го подценяват.

Йеромонах Симеон Кариотис произхождал от селата край Спарта, където се и завърнал да живее в една пещера с оскъдна храна, преди всичко трева, преструвайки се на ням и смахнат. Упокоил се самичък и незнаен в тишина и молитва.

Йеромонах Иларион Агианнски, който се упокоил през 1962 г. в манастира Дамастас, Фтиотида, Гърция, до края на живота си също опазвал нестяжението и милостинята. На гърба си влачел един чувал с камъни, за да се уморява. Не приемал никакво обгрижване, готвел рядко, малко и безвкусно, не обичал похвалите и любезностите и често се самоизтощавал.

Йеромонах Антим от България монашествал на Атон по манстирите Симоно-Петра, св. Пантелеймон и Зограф, но също и в много пещери и дървесни хралупи. Когато го забелязвали, той се правел на ненормален, почвал да бръщолеви и да се прави на смешен. Облеклото му било едно кърпено расо, а по-късно един чувал. Вътрешната му чистота и велико смирение му носели дар на прозорливост. Упокоил се на 9 декември 1867 г.

Старецът Константин Кариот живял много смирено и бедно, тихо и мълчаливо, занемарен и необгрижен. Мнозина го приемали за луд и дори стигнали до там да го изпратят в лудница, където лекарите не му открили нищо. Тогава пък го изпратили в дома за стари хора, където се и упокоил в слъзни молитви и чудейки се на невръстността на човеците, които го измъчвали без причина.

Като юродиви ради Христа живеели и румънският монах Иродион в Капсала, монах Теодулос при Кутлумушкия скит, монах Яков Агианнски и други.

Светогорците юродиви ради Христа винаги са били мъдри за Бога и безумни за света, вътрешно уравновесени, а външно не. Преструващи, прикриващи се, правещи се на глупави, играещи, самоизтощаващи се докрай, смаляващи се и вдетиняващи – така те се борели да унищожат мрежите на човешкото одобрение и суета, на себелюбието и егоизма. Тяхното поведение заклеймява светското лицемерие, несправедливост и лъжовност. Те – осмиваните – са острото изобличение на християнската самозадоволеност, на монашеската невъзпълненост, на суетността на светската слава, на пустинното безплодие.

Тези светци са съвременната критика, отправена към нас. Те са, които не ни дават право да осъждаме, а ни учат на търпение в изпитанията, наставят ни как да видим живота и ближните си през един по-различен поглед, при една логика много по-разумна от установената, в едно време като нашето съвремие, когато, както казва св. Антоний Велики, лудите ще наричат разумните луди и обратното.

Златен стих: Милостта ти, Господи, търся през всички дни на живота ми.

 

За благодатния дар на прозорливостта

Януари 15, 2020 in Външни

“Само този, който има смирение, получава дарове от Бога, принася ги на Бога и ги използва за Негова слава”


Божиите тайни се откриват на човек със здрава душа

Човекът, който е достоен за Бога, се изпълва със Светия Дух. Той има Божията благодат. В Христовата тайна Бог му дава радост, мир, кротост, любов. Той му дава тези свойства, които св. ап. Павел изброява: “А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон” (Гал. 5:22-23). За Бога няма минало, настояще, бъдеще. “И няма твар, скрита за Бога; а всичко е голо и открито за очите на Оногова, пред Когото ние ще отговаряме” (Евр. 4:13). По този начин Божиите тайни се откриват на човека със здрава душа и той познава волята Му в степента, в която Бог позволява това.

Но за да дойде Божията благодат в човека и да остане в него, са необходими определени предпоставки.

Само този, който има смирение, получава тези дарове от Бога, принася ги на Бога и ги използва за Негова слава. Добрият, смиреният, благочестивият, обичащият Бога, този, който има добродетели, не изпада в прелест благодарение на Божията благодат. Той усеща в себе си, че е недостоен и всичко това му се дава, за да бъде добър, и затова се подвизава.


Обратно на това, Божията благодат не осенява егоистите, хората, които нямат съзнание за своето духовно състояние. Човекът, който има сатанински егоизъм, мисли, че е изпълнен с Божията благодат, но се намира в прелест. Той е човек на дявола. Прелестта е психологическо състояние. Тя е човешкото погрешно съждение за реалността. Всъщност прелестта произлиза от егоизма. В човека, който е в състояние на прелест, се появяват халюцинации, изкусителни фантазии и той се измъчва по този начин. Много е трудно да са поправи прелестта. Тя се поправя чрез Божията благодат. Възможно е някой друг да се помоли на Бога за прелъстения човек и Бог да го помилва. Ако той се потруди, ако се вгледа в “огледалото” – а това огледало е добрият духовник – и искрено се изповяда, Божията благодат ще го изцели.

Свещеното Писание ни просветлява да различаваме духовете

Днес много често може да видим свети хора, както и прелъстени хора. Може да отидеш при някой отшелник, при някой подвижник и щом той те види, да ти каже: “Добре дошъл!” и веднага след това да те назове по име. А след това да те попита, защо не си внимавал и си се забъркал в това и това нещо? Виждаш, че ти казва името без да те познава, споменава твоите най-съкровени неща. Веднага си казваш: “Той е свят човек!” Каза името ми и ми разкри тайни. Обаче отиваш и при някоя врачка – да знаете, че светът се е напълнил с врачки, които трупат огромно богатство – и тя ти казва откъде идваш и накъде отиваш. Тогава оставаш в недоумение и си учуден. Мислиш си: “Какво става тук, къде е истината? Онзи светец ми каза истината, но и тази врачка ми каза истината. Тя ме назова и по име. Дали и тя не е свята?” Ето така се объркваме.

Свещеното Писание ни просветлява да различаваме духовете; затова трябва добре да го опознаем и внимателно да го изучаваме. Едно е благодатното опиянение на апостолите чрез Божията благодат, а друго нещо се случва с коривантите[1] в транс, при които ясно се вижда присъствието на сатанинския дух. Това, което става при врачката е прелест, съпроводена с неприлични и безсмислени постъпки. Противникът, демонският дух се явява като светъл ангел (срв. 2 Кор. 11:14). Ако не познаваш неговите лукавства, няма да можеш да разбереш, че това, което виждаш, не е от Божия Дух, като може да се случи да бъдеш заблуден и да мислиш, че това е някакво добро въодушевление. Така мнозина са пострадали.

В тези състояния има две неща: добро и зло. Добрият ангел и злият ангел, демонът, злият дух. Също така и в нас има добро и зло, тоест старият човек и човекът, обновен в Христос. Старият човек се подчинява на своето старо аз. Злият дух има силно влияние върху него и той става лош. Той гледа злобно на целия свят, желае злото на всички и непрекъснато кълне. Той прилича на Франкояну от произведението на Пападиамантис, която преживяла много мъки в живота си и заради това била дълбоко наранена душевно.

По този начин човекът, който приема влиянието на злия дух, например някоя врачка, непрекъснато богохулства. Тя може и да предрича, да предсказва бъдещето, но всичко, което предсказва, е на зло. Тя гледа надолу: подтикната от злия дух, тя извършва лоши неща, които произтичат от нейното старо аз. Тя изпада в демонско състояние, а не във възвишено духовно състояние. Там Бог не съществува. Тя обаче казва за себе си, че е Христова. Може привидно да принадлежи към Църквата, да е кръстена, може да познава Евангелието, но е подвластна на злото в нея, а нейните мисли, въображение и душа са болни.

Такъв човек може да прелъсти и други хора. Тя има обичай да казва: “Видях Христос, видях Богородица. Той ми каза или тя ми каза, че ще има война, ще се извърши убийство или някакво друго зло…”. И то наистина става… Става, защото дяволът е замислил злото и затова той знае за него. Разбрахте ли? Но всичко това са ненормални неща. И ако такъв човек ти казва, че е видял Пресвета Богородица или Света Троица, или св. Серафим и че те са му казали еди-какво си, то в действителност може да става дума за медиум. Разбрахте ли? Тя пада на земята, изпада в несвяст, излиза пяна от устата й и плаче. Тогава се вижда, че този човек не е Христов. Тя може да мисли, че вдъхновението й идва от Христос, от Пресвета Богородица или от светците, но това не е истина.

Ако някой отиде при човек, който е обсебен от зъл дух, и му каже: “Ти си измамник!”, като му удари плесница и му каже някаква лоша дума, последният ще започне да псува и хули всичко, дори Бога. Той се намира в демонско състояние, което с времето ще го отведе в лудницата. С други думи, всички тези състояния, спиритуализъм и други подобни, са болестни състояния.

Бог дава големи откровения на достойните за Него



Ще ви дам няколко примера, за да разберете, че Бог дава големи откровения на достойните за Него по един прост и естествен начин. Той открива събития от миналото и настоящето, но и това, което ще се случи в бъдещето. Той открива дълбините на човешката душа, болките и радостите на хората, техните греховете и благодатните дарове, техните телесни и душевни немощи, времето и начина на тяхната смърт. Чуйте ме!

Високо горе на Синай има много отшелнически места. Някога там живял някакъв старец със своя послушник. Старецът бил на сто години. От Бога му било открито, че скоро ще умре. По-надолу на един склон имало пръст. Той казал на своя послушник:

-  Изкопай ми гроб, защото скоро ще умра. След малко ще те извикам.

Послушникът веднага го послушал и изкопал гроб. През това време старецът се молел. След малко го извикал:

- Ела, Пафнутие, чедо мое, хвани ме за ръка и ме заведи до гроба. Защото, когато умра, как ти ще можеш сам да ме спуснеш в него? Ела, хвани ме за ръка.

Лека-полека, като се опирал на бастуна си и с помощта на послушника, старецът слязъл по склона. Стигнали до гроба и той казал:

- Дръж ме, дръж ме!

С помощта на послушника той слязъл в гроба, като преди това се сбогували и разцелували. Той влязъл в гроба, легнал, затворил очи и в молитва предал Богу дух.[2]

Видяхте ли? Изглежда невероятно. Обаче точно така станало!

Много свети хора са били удостоени да бъдат пренесени на други места по тяхно желание, да отидат там “с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная” (2 Кор. 12:2) и да бъдат видени и от други.

Веднъж игуменът на Синайския манастир отец Георги бил болен. Той обаче имал желание да отиде и да вземе причастие от ръцете на патриарха в Йерусалим. В този момент в килията му дошли послушници и го попитали дали ще може да дойде в църквата.

- Не – отговорил той. – Няма да дойда.

Щом излезли, старецът останал сам телесно, но духовно, със своя ум, отишъл в светия храм Възкресение в Йерусалим и там участвал в Светата Литургия. Той видял как патриархът влиза в храма. Също така всички присъстващи свещеници, дякони, архиереи видели игумена по време на Светата Литургия, а в часа на Причастието му донесли епитрахил. Той се доближил до светата Трапеза и взел тайните Христови от ръцете на патриарха. След края на светото Причастие всички свещеници отишли да си измият ръцете при олтарния умивалник. Минал отец Георги и застанал пред патриарха, който му казал:

- На обяд те чакам на трапезата.

Отец Георги нищо не му отговорил, а само се поклонил.

Междувременно на Синай, след края на Светата Литургия, в неговата килия влезли дяконът, един йеромонах заедно с друг монах, който в ръце държал свещ и кадилница и го причастили.

В Йерусалим, когато дошло времето за обяд, патриархът чакал отец Георги да се появи. Времето минавало, а него го нямало. Повече не можели да го чакат и започнали да се хранят. Патриархът много се наскърбил и изпратил трима братя от Йерусалим в Синай, за да видят защо игуменът не го послушал, а си тръгнал, след като бил известен със своето послушание. Пратениците на патриарха пристигнали, влезли в манастира и казали:

- Вашият старец дойде в Йерусалим и се причасти в храма Възкресение. Всички го видяхме там, а патриархът го покани да дойде на трапезата. Той обаче си е тръгнал. Това много наскърби патриарха, който не погледна с добро око на това, и ни възложи да го смъмрим за това негово непослушание.

Братята от манастира се слисали.

- Ама, какво говорите! – им отговорили. – Нашият старец петдесет години не е излизал от манастира! Имате грешка!

- Не! – отговорили. – Всички го видяхме.

-  За да ви докажем истината, всъщност елате да ви заведем при стареца.


Те ги завели и щом го видели, му предали възмущението на патриарха. Той не отговорил, но след малко им казал:

- Кажете на Негово Блаженство, че го моля да ми прости и му предайте още една радостна вест: Бог ми откри, че след шест месеца ще се срещнем; затова нека се приготви.

Виждате, синайският игумен отишъл в Йерусалим без самият той да знае дали е бил в тяло, или извън тяло. Във всеки случай, и други го видели, че е бил там[3].

Още нещо. Много от нашите светци се разбирали помежду си отдалеч и заедно се молели, макар че са били далеч един от друг. Всичко е възможно чрез Божията благодат. С помощта  на Божията благодат не съществуват разстояния. Нека Бог ми прости, че ще кажа това, но някога с един йеромонах от манастира “Св. Харалампий” на остров Евбея, отец Павел, много пъти се разбирахме отдалеч.

Ще ви разкажа един конкретен случай.

Когато след моя престой в Света Гора отидох там, имах сериозен проблем. Поради моето здравословно състояние – както ви казах, върнах се от Света Гора много болен – трябваше да ям по малко яйца и да пия по малко мляко. Тогава не трябваше да ям фасул, леща и други подобни храни. В манастира ядяха основно фасул, бакла, нахут. Здравето не ми позволяваше да остана заедно с другите братя и да ги съблазнявам, като ям специална храна. Така чувствах нещата. Но ме беше срам да го кажа и мислех да напусна манастира. Един ден седнах под голямо дърво, което се нарича алое. Бях обзет от мисълта да напусна манастира, когато пред мене се показа отец Павел, който в ръка държеше голяма книга. Беше Свещеното Писание – Стар и Нов Завет. Той беше ходил навътре в гората, сред дърветата и четеше Свещеното Писание. Внезапно той стана, дойде при мен и ми каза:

- Как си, отче Порфирие? Знаеш ли за какво си мисля? Зная за твоя проблем. Зная, че си болен и много страдаш от болките в стомаха, който не може да приеме храните, които ядем в манастира. И тъй, реших да ти даваме мляко и яйца. Имаш право на това, защото си болен, и можеш да пазиш специална диета.

Аз го попитах:

- Кога го измисли това?

- Ето – каза той  – сега, докато идвах насам към тебе. . .


Виждате, всичко прави Божията благодат.

По-рано, но и сега, често “отлитам” до Света Гора над връх Атон и се моля заедно със светогорските отци. Чувствам дълбоко благодатта на подвижниците и тамяна, който благоухае, като се възнася към небето. Над Атон има цели облаци от благоуханен тамян! По тези места са ходили светци, които са живели с голяма отдаденост и молитва към Бога. Там дори скалите и камъните са напоени с Божията благодат, която светите подвижници са привлекли чрез своя живот. Тези хора са били Божии ангели, изпратени тук, на земята. Те живели ангелски живот, в най-дълбока любов и отдаденост към Бога.

Когато нощем се събуждам тук, в манастира, “виждам” Света Гора изпълнена с благодат от утринните молитви на отците. Щом удари клепалото, те бързат да чуят: “Станали от сън…”[4] (От сна возстав) и започват молитвите с копнеж, любов и радост. Какво да ви кажа! Раят се отваря. Това усещам чрез Божията благодат и това говоря. Оставете ме да ви говоря! Искам да ви говоря. Правя го от любов към вас.

Сега ще ви открия още една тайна. Нощем по телефона разговарям с един светогорски подвижник. Той изучава усилено светите отци и ми разяснява много неща. Разговаряме по духовни въпроси. Лудост! Какво да ви кажа!… Това се случи и днес сутринта. По-точно в три часа през нощта. Докато разговаряхме, се чу камбанният звън. Разговаряхме половин час за много хубави неща. Искрено ви казвам, почувствах голяма радост, по-голяма от тази, която мога да изкажа. Слава Тебе, Боже! Докато водехме този духовен разговор, той ми рече:

- Камбаната бие за църква, ще бързам, за да стигна навреме.

 

Казах му:

- Отче, не ме оставяй!

- Добре, добре – с голяма радост отговори той. – Ела, нека отидем заедно в църква и да гледаме Божието величие, Светата Литургия, Христовата благодат. Ела, в Иисус Христос, нашия Господ, не съществуват разстояния, никакви разстояния!


Аз “отидох” с него в църквата. През цялото време се молех с него. Виждах всички свети икони, големи и малки свещи, кандилата как горят. Гледах как свещениците извършват Света Литургия в състояние на духовен възторг. Църквата беше пълна с подвижници. Всички бяха много радостни в себе си и пееха: “Елате, верни, да видим къде се роди Христос… Дева днес… Христос се ражда, славете…”. На призива на свещеника: “Със страх Божий, вяра и любов пристъпете”, той отиде да се причасти. Аз стоях развълнуван до него развълнуван, благодарение на благодатта на нашия Господ. Виждах как всички братя се молят.

Простете ми, че ви говоря това! Почувствах голяма радост. Всичко, което те виждаха, го виждах и аз. Тази света Литургия беше богат духовен пир заедно със свети подвижници, с тези радостни души, които чувстваха и преживяваха Христовото Рождество. Така дълбоко преживяваха всичко това! Как бих искал и вие да бяхте там, за да чуете думите, които те изговаряха!

Моята радост става много голяма, когато някой друг ме уверява, че това, което “виждам”, наистина е така, защото разбирам, че това знание не идва отникъде другаде освен от Бога. Нека ви кажа какво имам предвид с това. Често искам от вас да ми прочетете някакъв откъс, например от писанията на някой свети отец, и тогава ви казвам: “Вижте на десета страница, втория абзац, в средата на страницата, и ще намерите това, което ви казах”. Вие отваряте книгата и наистина, на конкретната страница, намирате мястото и ми го прочитате. Написано е точно така, както съм ви го казал. Вие се чудете защо изведнъж ставам много радостен; казвам ви: “Е, не го знаех. За първи път го чувам”, а по-рано съм ви казал това място дума по дума.

Но, истина ви казвам. Не лъжа. Наистина не го знаех, защото никога преди не съм го чел. В момента, в който ви казах откъса, за който става дума, в същия момент Божията благодат, Светият Дух ми го откри вътре в мен. Но аз за първи път го чух, когато го прочетохте, защото никога не го бях чел и това ми прави голямо впечатление. Затова се радвам, когато вие потвърждавате това, което ми открива Божията благодат. Ще ви дам още един пример.

Един ден в седем часа вечерта игуменът на Великата Лавра в Света Гора имаше беседа в Археологическото дружество в Атина. Молитвено “отидох” и го “видях”. Проследих неговата беседа близо половин час. Залата беше пълна с хора, които слушаха с внимание и вълнение. И какво видях! Видях игумена, който беше толкова изпотен, че потта беше избила върху расото. Река от пот се изливаше от този човек, докато говореше! В действителност, когато ви се обадих по телефона, за да ви питам как е протекла беседата, вие ми казахте:

- Много хубаво говори, всички присъстващи бяха развълнувани, но какво да ви кажем, потта от него течеше като река.

Каква тайна! Този, Който е навсякъде и всичко изпълва…

Друг път с четири-пет човека отидохме на екскурзия в северна Евбея. Автомобилът минаваше през много красива природа. Отляво растения, дървета, цветя, а отдясно безкрайното море. Всичко беше красиво, чисто, обляно в светлина. Никой не говореше. Внезапно попитах спътниците си:

- Какво виждате отвън? Всичко, което виждате, го “виждам” и аз, слепият, точно сега, чрез вашите очи.

Започнах да пея песен:

“Твоите очи са мои очи,

твоите вежди са мои вежди,

ключове са твоите две ръце,

които отключват моето сърце.”

Това е светска песен, но трябва да я разбираме в преносен смисъл. Разбирате ли? Съществуват и други очи, очите на душата. С телесните очи човек може да вижда ограничено, а с очите на душата може да виждаш и зад луната. Вие виждате с телесните очи. Същите неща виждам и аз чрез благодатта, като ги виждам дори по-хубаво и по-ясно, отколкото се виждат с телесните очи. С телесните очи виждаш нещата външно. С очите на душата виждаш по-дълбоко. Вие гледате на нещата външно, а аз виждам и вътрешността. Виждам и чета душата на другия човек.

Тези, които са възлюбили своя старец и искрено са се прилепили към него, са придобили благодатния дар, който той е имал

Бог ми даде тази благодат заради моето послушание към старците ми. Тези, които са възлюбили своя старец и искрено са се прилепили към него, те са придобили благодатния дар, който самият той е имал. Св. Прохор е придобил благодатен дар от св. Йоан Богослов, св. Прокъл от св. Йоан Златоуст, св. Симеон Нови Богослов от своя старец. И в Стария Завет виждаме, че пророк Илия е дал пророческия дар на своя ученик, пророк Елисей:

“И взе Илия кожуха си, сви го и удари с него по водата, и тя се раздели на тъй и на тъй, и преминаха двамата по сухо.

Когато преминаха, Илия каза на Елисея: искай, каквото желаеш да ти направя, преди да бъда взет от тебе. Елисей отговори: духът, който е в тебе, да бъде двойно върху мене. А той каза: мъчно нещо искаш; ако видиш, как ще бъда взет от тебе, тъй ще ти бъде; ако ли не видиш, няма да бъде. Както вървяха и се разговаряха по пътя, изведнъж се яви огнена колесница, и огнени коне, и ги раздвоиха един от други, и Илия се понесе във вихрушка към небето. А Елисей гледаше и извика: отче мой, отче мой, колесница на Израиля и негова конница! И вече го не видя.


И хвана дрехите си, та ги раздра на две. И вдигна той на Илия кожуха, който бе паднал от него, па се върна и се спря край брега на Иордан; взе на Илия кожуха, който бе паднал от него, удари с него по водата, и каза: де е Господ, Бог Илиев – Самият Той? И удари по водата, и тя се раздели на тъй и на тъй, и Елисей премина. И видяха го отдалеч синовете пророчески, които бяха в Иерихон, и казаха: Илиевият дух слезе върху Елисея. И излязоха насреща му, поклониха му се доземи” (4 Царств. 2:8-15).

Пророк Илия ударил със своя кожух по водата на река Йордан и тя се разделила и свила от двете страни. Така двамата преминали през сухия проход, който се оформил, и отишли на другия бряг. А след това видяхте ли какво поиска Елисей от пророк Илия? Поискал двойна благодат и по неговото благословение я придобил. След като пророк Илия се възнесъл на небето, Елисей вдигнал кожуха, който неговият старец хвърлил върху него и ударил с него по водите на река Йордан. Но водата не се разделила, нито раздвоила, защото той не получил благословение от пророк Илия. Тогава Елисей казал: “де е Господ, Бог Илиев – Самият Той?” Къде е сега Бог на Илия, на моя старец? Какво казва Стария Завет по-нататък в четиринайсети стих: “И удари по водата, и тя се раздели на тъй и на тъй, и Елисей премина.” Този път водата се разделила, защото Елисей разбрал своята грешка и потърсил благословението на пророк Илия.

Нищо не се постига без благословението на стареца. Нищо не се постига без Божията благодат. Действително ще разберете това, когато дойде благодатта. Когато дойде Светият Дух, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко. Както казва св. Йоан Богослов, любимият ученик на Господа: “А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил” (Йоан 14:26).

Бог ми даде благодатния дар, за да стана добър

Често пъти съм ви казвал, че този благодатен дар нито го очаквах, нито го исках, нито го търсех. Моите старци нищо не са ми казвали. Пазеха такова предание. Те не ме поучаваха с думи, а само със своето поведение. Всичко научих от житията на светците и от светоотеческите писания. Светите отци не търсели нищо насила. Не търсели знамения, нито искали благодатни дарове. Бог ми даде благодатния дар, за да стана добър.


Когато чрез Божията благодат “виждам” нещо, аз много му се радвам в дълбините на душата, и то с радост в Господа. Когато ме посещава Божията благодат, когато чрез нея гледам и чета душата на ближния, тогава самата Божия благодат внася въодушевление в мене. Чрез това въодушевление се проявява Божествената благодат, която носи приятелство, близост, братство, единство с всички. След преживяването на това единство настъпва голяма радост, толкова голяма, че имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Но се страхувам да проявявам това. Виждам, но не говоря, въпреки че благодатта ме уверява, че това, което виждам, е истинско. Когато обаче благодатта ме увери, че трябва да говоря, тогава говоря. Казвам някои неща, за които Бог ме е просветлил да ги кажа от любов към всички, за да могат хората да усетят прегръдката, с която Христос прегръща всички нас. Моята цел е да помогна на християните да се спасят, като се намират в общението на любовта с Христос.

Простете ми, че ви говоря така. Никога не искам от Бога да ми открие нещо, защото не обичам да Го питам. Мисля, че това е противно на Неговата воля, че не е учтиво и че – най-лошото – по този начин Го изнудвам. Затова молитвено казвам думите: “Господи Иисусе Христе, помилуй ме”, а след това се предавам на Христос. Нека бъде това, което Той иска, нека се открие това, което Той иска да се открие.

Бог крие в Себе Си толкова много тайни, които не ни е открил. На този, който Го обича, макар той да живее и в пустинята, Бог открива някои от тях. Такъв човек ги вижда, но не говори за тях; съобщава само това, което Бог му позволи. От друга страна, този, който живее в света, сред хората и вещите, който е заобиколен от средствата за масова информация, може нищо да не разбира и нищо да не знае.

Сега, когато всичко виждам, се чувствам много смирен. Не знам как да ви го обясня… Бог ме закриля. Изпраща ми Своята благодат. На това аз казвам: “Аз съм толкова беден и толкова недостоен! Какво иска Бог от мене?” Обаче Бог обича и грешниците, какъвто съм и аз и иска те да станат добри. Такива неща прави Божията благодат.

Този дар е Божий дар, дар на Божията благодат, но и от човека зависи дали той ще го опази. Когато не внимава, човек губи духовните благодатни дарове. Нужно е внимание в тези духовни неща. Не казвайте на други за благодатните духовни преживявания, които имате. Не е хубаво. По този начин губим Божията благодат. Видяхте ли примера на Пресвета Богородица? Тя запазила мълчание. Тя не изказала на Йосиф тайната на Благовещението. Ангел Божий му открил това. Йосиф спал и на сън чул гласа на ангела. Ангелът дошъл тайно, безшумно, предпазливо. “Никой от нечистите да се не допира”[5]. Внимавайте! Бог се скрива много добре. Така се скрива, че мислим, че не съществува. Той се явява на тези, които са се удостоили с дара на смирението.

Аз отдавам всичко на Бога за Негова прослава. За себе си вярвам, че съм една стара ръждясала тръба, но тръба, през която тече чиста, жива вода, защото извира от Светия Дух. Когато си много жаден, не се замисляш дали водата тече през пластмасова, метална или ръждясала тръба. Интересува те само водата. На мене, така да се каже, душата ми едва се крепи, а, ето, хората идват при мене, клетия. От мене нищо не може да се вземе. Аз нямам нищо. Само Христос притежава всичко.

 

Когато човек се изпълни с Божията благодат, той става друг. Неговата душа, така да се каже, играе от радост! Неговата душа чува Божия глас и се радва. Благодатта ме кара и аз да чувствам това. Променя ми се гласът, лицето, всичко се променя. Научих се да се хваля не със своите постижения, а с Божията благодат, която настоятелно и очевидно иска да ме привлече към себе си чрез всичко онова, което явява в живота ми, откакто малък отидох в Света Гора. Но аз винаги имам едно и също чувство -  че не успях да живея в Христос с копнеж. Колко съм назад! Колко съм далеч!

 

За всичко, което Бог ми дарува вътре в мене, моята душа силно ме осъжда. Чувствам страх в себе си. Размишлявам и за това, което се казва в Свещеното Писание: “Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие” (Мат. 7:22-23). Размишлявам за това, но не губя надежда. Оставям се на Божията любов и на Неговата милост, като повтарям златните думи от молитвата преди светото Причастие: “Знам, Спасителю, че друг като мене не ти е прегрешил, нито е извършил деянията, които аз извърших…”[6].

 

Когато с вяра и благоговение казваме тези златни думи, които отците са написали, сякаш и ние ги преживяваме.

 

От любов към вас ви казвам някои от нещата, които Бог ми открива


Казвам ви много неща, които са дълбоко в мене, които са вътрешни, мои. Може би някой погрешно ще схване това, че не скривам моите преживявания, всичко това, което Бог ми открива, и че говоря толкова много. Някой може да каже, че съм егоист, защото откривам моите преживявания пред другите. Правя го от голяма любов към вас, моите деца. Правя го заради вашата духовна полза, за да тръгнете и вие по този път. Какво казва премъдрият Соломон? и той казва нещо подобно… Казва: “И не ще тръгна заедно с чезнещия от завист, защото такъв няма да има дял с премъдростта” (Пр. Сол. 6:25). И още нещо: “… и няма да скрия от вас тайните…” (Прем. Сол. 6:22). Премъдрият Соломон не искал да скрие Божията Премъдрост. Бог го подтиква да открие тайните на премъдростта.

Това, което правя, като ви откривам това, което Бог ми даде, е в съгласие с апостолски думи. За това говори св. ап. Павел в своето послание до Римляни: “защото копнея да ви видя, за да ви предам някой духовен дар за ваше укрепване, сиреч, като бъда между вас, да се утешим взаимно чрез общата вяра – ваша и моя” (Рим. 1:11-12). “Предаване” означава, че ако си получил нещо, го предаваш на другите с любов. Не смяташ, че имаш нещо свое. Това, което имаш, е Божие и го предаваш на другите. Това е истинско смирение.

За разлика от това, някой фанатичен старокалендарец казва: “Виж, виж! Говори за себе си – това е егоизъм!” Свети апостол Павел прави това за “укрепване” на християните. Както когато духа силен вятър, дървото се огъва, така става и с човека. Затова е нужно да има опора, за да не се огъва и изкривява. Ако се изкривиш, се развиваш накриво и така “загрубяваш”, не си достоен за Бога.

 

Разбира се, когато става дума за тайните, които Бог ни открива в нас, най-добре е да се мълчи. Но пък може да ни се случи това, което се е случило на св. ап. Павел, който казва: “Станах безумен с хвалбите си: вие ме принудихте. От вас трябваше аз да бъда препоръчван, защото в нищо не съм по-долен от върховните апостоли, ако и да съм нищо” (2 Кор. 12:11). По същия начин се тревожи и авва Исак, който се принуждава да открие тайните и дълбоките преживявания на своето сърце, движен само и изключително от любов. Ето как той говори за това: “Станах безумен; не мога да запазя тайната в мълчание, а ставам безумен заради ползата на моите братя…”[7] Това, което аз правя, е правил и той  преди толкова години!

 

И аз, клетият, от любов към вас ви казвам някои от нещата, което Бог ми открива. Но дълбоко в сърцето ми имам усещането, че някои Друг ги говори. Дълбоко вярвам това, защото виждам нещо, но веднага след това чувствам своята слабост; защото това, което виждам и преживявам, не е нито от светост, нито от нещо друго, а от Божията любов към мен, от любовта, с която Бог иска да стана добър. Но това, което Бог ми открива, го поверявам само на малцина, защото човек трябва да бъде духовен, за да го разбере. Възможно е някой учен да види и чуе нещо, да говори или пише за него и накрая да каже: “Ето, същото казва и Платон”. Но в нашия случай не е така. Защото може да използваме същите думи, но с различен смисъл.

 

Когато не искам да кажа нещо от това, което виждам, не трябва никой да ме кара насила, защото съм свикнал да бъда послушен. Много съм отстъпчив и простодушен и когато не искам да дам нещо, а някой ме притисне да го дам, по-късно се кая. Това е моя слабост, която е последица от крайното послушание към моите старци в Света Гора.

 

И когато някой път виждам, че човек върви към пропастта, нищо не мога да направя. Аз му го показвам донякъде, но след това той не разбира. Аз не трябва да се намесвам грубо и да ограничавам неговата свобода. Това изобщо не е просто работа.

 

Там, сред боровете, видяхме Божието величие


Много пъти навлизам в някакво друго, духовно състояние чрез Божията благодат. Гласът ми се изменя, а лицето ми се намира в атмосферата на божествената светлина. Това ми се е случвало на Света Гора, но и на други места. Изпитах това в селото Агоряни, в планината Парнасос, в параклиса “Света Троица”[8]. В това състояние ме видяха две девойки: Василики К. и Панайота К, които бяха с мене. Тогава църквата ме вдъхнови; става въпрос за един параклис на пусто място. Нека ви кажа какво се случи там.


Както вървяхме през гората на планината Парнасос, стигнахме до един параклис. Беше посветен на Светата Троица. Влязохме вътре. Тръгнах към царските двери. Двете девойки останаха на входа на църквата. Аз още в първия момент усетих въодушевление. Видях живота на църквата. Видях много неща, които са станали на това място. С духовните си очи видях как свещеници служат Литургия на храмовия празник преди много годни; чух молитвите на свети хора, усетих изливането на болката на толкова страдалци; видях и една Литургия, на която служеше един много свят владика…

 

При това с въодушевление започнах по памет да пея канони, тропари и други църковни песнопения, а най-много величания в прослава на Светата Троица. Усетих неизказана радост, гласът ми стана неузнаваем, сякаш се чуваше гласа на сто човека, много сладък, силен, хармоничен, небесен, “глас като че от много води, и глас като че от силни гръмотевици” (Откр. 19:6). Вдигнах ръце, лицето ми засия, изразът на моето лице се промени. Бях в духовно състояние. Изведнъж църковният купол се сля с небесния свод, а боровете със своите клонки се превърнаха в своеобразни свещници.

 

Двете девойки стояха на три метра зад мене. Опитаха се да запишат на магнетофон моя глас, но аз не им дадох. “Видях” ги и им попречих. От малък на Света Гора научих, че трябва да оставам на тайно… Но след няколко дена, на връщане към Атина, потърсих от тях записа на тези песнопения. Искаше ми се да чуя отново този глас. Стана ми жал, че не ги записахме. Казах им:

 

- Да имахме сега тези песнопения! Беше толкова хубаво. Как щяхме да се зарадваме да ги чуем! Онзи глас не беше човешки, не беше мой; това беше гласът на Божията благодат. Искаше ми се да ги чуя и да се върна в онзи ден. Там, сред боровете видяхме Божието величие. Нали? Колко хубаво беше! Там “запалихме огън” и “изгорихме” гората! Но тъй като бях свикнал да оставам на тайно, не исках да ме записвате с магнетофона. Спрях ви заради чувството на смирение.

 

На Патмос преживях събитието на Божественото Откровение


Веднъж с господин Георги и госпожа Кети П. отидохме на поклонение на св. Йоан Богослов, на Патмос. Беше утро. Чувствах как благодатта на св. Йоан ме обгръща. В пещерата на Откровението имаше много хора. Страхувах се да не издам чувствата си. Ако допуснех да проявя чувствата си, щях да ме помислят за луд. Сдържах се. Излязох от църквата. Не е хубаво другите да виждат преживяванията на нашето духовно общуване с Бога. Затова казах на моите спътници да излезем. Същия ден следобед беше тихо и мирно. Бяхме само ние тримата. Нямаше никой друг в църквата. Преди да влезем вътре ги подготвих за това, което щеше да последва. Казах им:


- Каквото и да видите, не мърдайте и не говорете.


Влязохме вътре благоговейно, тихо, мълчаливо, просто, смирено. Застанахме пред мястото на Божието Откровение. Тримата се преклонихме; аз бях по средата. Паднахме ничком. Казвахме молитвата “Господи Иисусе Христе…” близо петнайсет минути. Аз се чувствах празен. Никакъв трепет. Нищо. Пустош в душата. Противникът, дяволът, разбра и поиска да ми попречи. “Това не става с предначертание”, си помислих. Казвах си Иисусовата молитва. Исках да я казвам – или, по-точно, нито я казвах, нито я исках, защото когато я казваш и когато я искаш, понякога противникът забелязва. Това е много съкровен момент. Не можеш сам да презреш противника. Дори да го презреш, това трябва да стане с помощта на Божията благодат. Това е нещо необяснимо за вас.

 

Обърнете голямо внимание. Не принуждавах себе си, не насилвах нещата. В духовните неща не трябва да постъпваме със  сила. Излязох отвън. Разгледах цветята, сякаш исках да бъда равнодушен към това, че моята душа не се открехваше. Гледах известно време морето. Влязох отново в църквата, сложил малко въгленчета в кадилницата, запалих ги, сложих малко тамян, прикадих – тогава се отвори сърцето ми. Тогава дойде Божията благодат. Някакво сияние обгърна лицето ми. Бях въодушевен, по-точно казано, бях в Бога. Вдигнах ръце и започнах да плача. Сълзите постоянно течаха от очите ми. В един момент паднах ниско на пода. Както по-късно ми казаха моите спътници, в това положение съм останал двайсет минути…

 

Това чудо, което преживях в Патмос, е голяма тайна. То крие в себе си велик смисъл. Видях събитието на Откровението. Видях св. Йоан Богослов, неговия ученик, Прохор, преживях събитието на Божието Откровение, точно както е станало. Чух гласа на Христос от пукнатините в скалата…

 

На никого не казвайте за това! Господи Иисусе Христе… Нека Бог ме помилва. Защо ви го казах? Кажете ми… Казах ви го, за да се научите да са оставяте в ръцете на Бога нежно, а не насила. Тогава Той ще дойде във вашите души и ще ви дари Своята благодат. Ако лукавият ви поставя препятствия – презрете го. Разбрахте ли? И аз така направих. Занимах се с нещо друго, когато усетих, че нещо друго се намесва. В това има голяма дълбочина.

 

Казвам това, но някак си не ми изглежда добре, че ви говоря за това.

 

Имам чувството, че не трябва да говоря за това… това са тайни, не мога да ги обясня. Единственото нещо, което казвам, е, че всичко трябва да се извършва просто, смирено, благо. Когато искаш и очакваш да се съединиш с Бога, когато изнудваш Бога, Той не идва, а идва в ден, в който не очакваш, и в час, който не се знае (срв. Мат. 24:50). Това е много свят начин на богопознание, но не можеш да го научиш отвън. Трябва тайно да влезе в тебе, за да можеш да го усвоиш чрез Божията благодат.

Превод: К. Константинов

 

Евангелието за Св. Йоан Предтеча

Януари 6, 2020 in Външни

Господ идва в света, за да излекува и обнови този свят, да го възкреси от мъртвите. Как идва? Идва като военачалник, пред когото и зад когото вървят войски. Небесните войнства се тълпят около Него, обкръжават Го отвсякъде.

Ти би казал: ще видите царски син в свила и багреница – а то Дете, родено в овча пещера и повито във волски ясли!

Ти би казал: ще видите генерал, пред чиито врати стои гора от щикове, които пазят живота му от внезапни, коварни вражески нападения. А то – невъоръжено, незлобиво Дете, Което земните царе и управници тръгнали да преследват веднага след раждането Му, както се преследва елен.

Ти би казал: ще видите цар в порфира, който се носи в златни колесници, придружаван от именити големци. А то – Работник, който неизвестен и непознат дълго върви пеша по каменистия път, по прашния друм и по трънливите пътеки, чак до Назарет и устието на Йордан, за да наведе главата Си под ръката на Йоан Кръстител и да се кръсти заедно с другите хора.

Но къде са Неговите войски, ще попитате. Те са тук, около Него. Това са пресветли ангелски войнства, които в лицето на Христос виждат своя Войвода и Цар. Те биха искали да Го носят на херувими, но Той не иска – и само Той знае защо не иска, Той и Неговият Отец, и Дух Свети. Ангелските войнства биха искали да Го облекат в слънце, да Го окичат със звезди и да Го препашат с дъги, но Той не иска това, и само Той знае защо не иска. Ангелите биха искали с гръмогласни тръби да обявят за Неговото идване; биха искали със своята сила изведнъж да отворят очите на всички хора на земята, за да прогледнат и да познаят своя Господ. Ангелите биха искали – и биха могли – да дадат език и на дървото, и на камъка, и на водата, и на въздуха, за да Го посрещне цялата природа с възклицание: „Осана! Осана!“. Но Той не иска това – и само Той знае защо не иска.

Ние сега знаем защо Той не е искал това. Той има цялата тази прослава във вечността. Но Господ сега е слязъл в мрежата на времената, в тъмницата на греха и смъртта, където безброй Негови братя плачат и ридаят, обезумяват от греха и гният от смъртта. Влязъл е във вражеския лагер и, преоблечен като пленник, подобен на всички останали пленници, ходи внимателно и мъдро, за да хване и върже светоуправника на този тъмничен лагер, а Своите пленени братя да освободи и да ги въздигне в Царството на Бога и безсмъртните ангели.

Тези ангелски воинства винаги са били видими за Него, а за другите хора само са проблясвали тук-там като редки слънчеви лъчи през тъмен облак. В Неговия живот на земята е имало три основни начала. Първото начало е зачатието и рождението, второто е кръщението и третото – възкресението. Първото начало означава Неговото пришествие в света, второто – Неговата публична проповед със слово и чудеса (защото Той и като дете проповядвал и вършел чудеса, но това било тайно, неизказано и невидяно), а третото – основаването на Неговото безсмъртно Царство. При първото и при последното начало ангелите са станали видими и за другите хора. А при второто начало, тоест при Неговото кръщение, се явила самата Света Троица. Но и второто начало не е било без явяването на ангели. Явил се е един ангел, и това е бил не безплътен ангел, а човек, на име Йоан, син на първосвещеник Захария и жена му Елисавета. Той не е бил ангел като другите ангели, но бил наречен ангел от пророка. Ето, Аз пращам Ангела Си, и той ще приготви пътя пред Мене (Мал. 3:1).

С това пророчество започва своето Евангелие свети евангелист Марко. И това е една мила тайна. Всеки евангелист започва с някакво особено начало. Евангелист Йоан започва от вечността, Матей започва от Авраам, Лука – от земното раждане на Спасителя; а Марко – от кръщението Му на Йордан. Защо всички евангелисти не започват от едно и също място? Но кажете ми, къде е това едно начало на Иисус Христос? Трудно е да вървим след една мъртва вещ до нейното начало, а колко по-трудно е да вървим след живия човек, и още повече – след Подателя на живота, от Когото започва животът. Всъщност и всеки от нас има четири начала, достъпни или за нашия ум, или за нашето наблюдение. Първото е нашето начало в Бога, второто е в нашите прародители, третото – в нашите родители, и четвъртото – във времето, когато започваме да проявяваме нашата най-голяма активност в този свят. Но Христос има и едно пето начало по отношение на тебе, както и на всеки от нас. А именно: началото на Иисус Христос, Сина Божи и Неговото Евангелие за тебе е тогава, когато Той оживее в твоето сърце и ум като единствен твой Спасител; когато Той престане да бъде в тебе само едно златно кандило, напълнено с елей (което обаче не гори, докато не се запали) и започне да сгрява и осветява цялото ти същество; когато Той стане за тебе насъщен Хляб, без който не можеш да преживееш нито ден; когато Той стане най-ценното нещо за тебе в цялата вселена, по-ценно от всички блага, от близките и приятелите, и по-скъпи от самия ти земен живот. Тогава за тебе е истинското начало на Иисус Христос. Едва тогава ще можеш да разбереш и останалите четири начала, споменати от четиримата евангелисти.

Евангелист Марко започва своето Евангелие с началото на Христовата проповед и дело в света. И веднага посочва пророчеството на пророк Малахия за Йоан Предтеча, като ангел, който върви пред лицето на Господа. Защо и пророкът, и евангелистът наричат Йоан ангел, след като той не е бил ангел, а човек? Първо защото Йоан със своя живот е бил подобен на небесен ангел, и се е доближил до ангелския живот най-много от всички хора. Второ, за да научиш, че целта на Христовото дело на земята е да направи от хората ангели – от смъртните и грешни, и поробени по природа хора да направи безсмъртни, безгрешни и по природа свободни същества, каквито са светите ангели на небесата. С какво свети Йоан се е уподобил на ангел? Първо, със своето послушание към Бога; второ, със своята свобода от всичко, и трето, със своето безгрижие за телесния си живот. Първото е основа на света, второто произлиза от първото, а третото – от второто.

Ангелите са съвършено послушни на Бога. На тях всекидневно и непосредствено се откриват неизказаните тайни на Божията мъдрост, сила и любов, и те са послушни на своя Творец не по принуда, а от радост и смирение. И свети Йоан е бил съвършено послушен на Бога от самото си детство. Роден от престарели родители, той още в ранно детство останал сирак и Бог бил единственият му родител, единствената опора и любов. Неговият баща бил първосвещеник и това помогнало на Йоан още по-съвършено да познае Бога. Неговото зачатие в утробата на възрастна, безплодна майка с Божията сила и воля не е могло да остане скрито от него. След като евангелист Лука е можел да знае чудната история за Йоановото зачатие, много преди това я е знаел самият Йоан. Той е знаел, че ангел Божи е обявил на баща му за неговото рождение, знаел е и пророческите думи на ангела: той ще бъде велик пред Бога, и ще се изпълни с Духа Светаго още от утробата на майка си; и ще върви пред Него (пред Иисус) в духа и силата на Илия. Всичко това дълбоко се е запечатало в сърцето на малкия Йоан като на каменни скрижали. Бог от най-ранно детство му открил пътя на неговия живот и той ясно разбирал какво има да прави и как трябва да живее. Йоан веднага се оттеглил в пустинята (Лук. 1:80), за да внимава денонощно с духа си във волята на Живия Бог. Той изцяло се предал на Бога и всичко очаквал от Бога. Не трябвало да го учи някой от хората, защото Този, от Когото хората са получили най-доброто си знание и го предавали един на друг, непосредствено общувал с него и Сам му откривал Своята воля. Така, отделен от света, Йоан изцяло се прилепил към Бога, подобно на небесните ангели. И като ангелите пиел направо от Първоизвора на мъдростта, силата и любовта. Затова и пророкът го нарича ангел.

Йоан бил подобен на небесните ангели и по своята свобода от света и от хората. За него светът бил прах и пепел, който става ту зелен, ту черен, но винаги е прах и пепел. За него хората са били заблудено стадо, което е изгубило от погледа си своя пастир… Защо да се страхува от света, когато целият свят живее в страх и диша страх? Затова Йоан, като Божи ангел, ни най-малко не се свързвал със света и ни най-малко не се страхувал. Именно затова Йоан безстрашно гърми против грешните йерусалимски велможи, пред които другият свят се кланя като пред идоли: рожби ехиднини! кой ви подсказа да бягате от бъдещия гняв (Лук. 3:7)? И върху Ирод сипе укори зарад всичко, що бе лошо направил Ирод (3:19). Йоан не се съобразява с никого, освен единствено с Живия Бог и Неговата свята воля. Той не различава хората нито по облекло, нито по чест, нито по власт, нито по ученост, нито по богатство, нито по възраст – различава ги единствено по това, което е в душата им. Неговите очи не виждат хората в тяло, а голите човешки души, които за очите на другите са скрити под маската на тялото. Такава свобода от света и от хората имат само Божиите ангели. Затова и пророкът нарича Йоан ангел.

Йоан се уподобил на ангелите и по безгрижността за своя телесен живот. Ангелите не са телесни като хората, но те имат бляскаво облекло на своята личност, която може да се нарече небесно тяло (1 Кор. 15:40). Ангелите са напълно безгрижни по отношение на себе си. Не ги мъчи грижата какво ще ядат, нито какво ще пият, нито какво ще облекат. Служейки на Бога, те знаят, че Бог ще ги храни, пои и облича. Кой е този домакин на земята, който оставя своите верни слуги да гладуват и да ходят голи? А колко повече Бог се грижи за Своите верни раби. Па и кой от вас със своята грижа може да придаде на ръста си един лакът? Ние сме заобиколени от Бога повече, отколкото от светлината и въздуха. Той познава нашето битие и знае нашите нужди. И всекидневно задоволява нашите потребности. Но защо всички хора не могат да видят това? Защото от време на време има неплодородие и глад! А защо Бог допуска това? Защото Бог трябва да храни не само нашето тяло, но и нашата душа. Опитът показва, че телесната храна понякога е глад за онази храна, с която се храни душата. Най-очевидно доказателство за това е постът. Обикновено ситото тяло винаги показва гладна душа. Който пости, той храни душата си. Колкото повече човек привикне да пости, толкова повече намалява грижите за тялото и увеличава радостта за душата си. Това не е достатъчно само да се каже и чуе, то става ясно едва когато човек го изпробва и практикува в живота.

Както много свети хора, и свети Йоан не е живял с книжна мъдрост, а с действителни неща, проверени от опит. Той се научил на безгрижност за своя телесен живот не чрез четене на книги и слушане на мъдреци, които казват, а не показват, а изпробвайки безгрижността. Той е изпитал поста и видял, че човек може да живее не само без всички онези ястия, за които толкова много се грижи, но и без хляб. Йоан се хранел с див мед и акриди. Не употребявал нито вино, нито каквото и да било силно питие. И не се казва някога да се е оплаквал от глад или жажда. Не са го хранели акридите и дивият мед, а Божията сила, която се давала на верния и послушен раб чрез акридите и дивия мед. Хляб ангелски яде човек (Пс. 77:25). Така става обикновено с верните и послушните, докато неверните и непослушните трябва заедно с разкошната кухня да имат и голяма аптека. Защото чрез разкошните ястия и питиета неверният и непослушният не получават храна за тялото и душата, а тежест, гняв и болест. Йоан не се грижел и за жилище, нито за облекло. Жилище му била пустинята, покрита с небесния свод, а облекло – дреха от камилска вълна и кожен пояс на кръста. Така и Илия бил препасан с кожен пояс, което означава мъртвост за страстите и готовност за изпълняване на Божията воля. А обувки? А шапка? От дългото ходене бос краката му сами станали като обувки. И от дългото ходене гологлав под звездния свод, звездната корона станала по-удобна на главата му, отколкото тясната шапка от вълна и трева. Той гледал на своята душа повече като на облечена в слънчевата дреха на небесните Ангели, отколкото в земно тяло („Подвижниците, изтънявайки тялото, изтъняват и греха; стремят се да бъдат безплътни, изнурявайки смъртното с безсмъртно“, Григорий Богослов). Вероятно и той, както и апостол Павел, и много други светии, често не е знаел в тяло ли е, или извън тялото (2 Кор. 12:3-4). Почивал и спял или под ясното небе, или в някоя от многобройните пещери в задиорданската пустиня. Но какво го е било грижа за това, когато душата му е почивала под царския покров на небесния Творец? Отровните ехидни и гладните лъвове му били съседи. Но той не се страхувал от тях, защото знаел, че над него бди всевиждащото Око. И защо да се страхува от тях, след като те не можели да навредят на душата му? Той виждал своята същност в душата си, а не в тялото. Хората, които виждат своята същност единствено в тялото си, се борят за своето тяло, търсят угодното на тялото, грижат се за него. А свети Йоан бил свободен от всички телесни грижи. Неговата душа била цялата му грижа, а Божията воля – единственият закон и господар на неговата душа. В това той се уподобил на небесните Ангели; затова и пророкът го нарича ангел.

Но има и друго пророчество за свети Йоан. Великият пророк Илия го нарича „глас на викащия в пустинята“. Гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му. Докато първото пророчество се отнася повече до личността на свети Йоан, то второто се отнася повече до характера на неговата служба и мисия. И така, каква била неговата служба? Да бъде глас, който вика в пустинята, който напомня на хората да приготвят пътя за Господа. Под пустиня на първо място се разбира задйорданската пустиня, откъдето силният Христов Предтеча затръбил тревога на човечеството:

Покайте се!
Ето, секирата стои при корена на дървото!
Всяко дърво, което не дава плод, се отсича и хвърля в огъня!
Ето, иде Този, Който е по-силен от мене, и лопатата е в ръцете Му!
Той ще събере плявата и ще я изгори във вечния огън!
Покайте се!

Под пустиня се разбира цялото човечество и цялата история на човечеството, изсъхнала от греха като от тежка болест. Предтеча е първата лястовица на новата пролет. Но самият той не е нито пролетното слънце, нито пролетното ухание, нито пролетната песен – той е само тръбач, който буди заспалите от дългата зима. Той е само вестител на пролетта, а самата пролет е Господ Христос.

Под пустиня се разбира и вехтата човешка душа, откъсната от Бога и погребана в смъртната тъмнина като река в пясъчна пустиня. Свети Йоан е съвест, която издига реката към слънцето, а Христос е самото Слънце. Съвестта е предшественица на любовта, както Йоан на Христос.

Пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му. Как? Изповядайте се и се покайте. Направете и едното, и другото час по-скоро, защото Господ иде. Той ще чука на вратите на всяка душа. Който се изповяда и се покае, той ще държи вратите на своята душа отворени, и Господ ще влезе през тях и ще му донесе вечен живот. А който не се изповяда и не се покае, ще държи вратите на душата си ръждясали от греха и затворени. И Господ ще мине край него. Но след Него иде секирата и огънят, както пред Него върви пролетта със слънцето, уханието и песента. Господните пътища и Неговите пътеки – това са човешките души; неравностите по тях са греховете и беззаконията.

Какво значи да приготвим пътя Господен, това обяснява и пророк Исаия със следните думи: всякой дол да се изпълни, и всяка планина и хълм да се снишат (Ис. 40:4). Тоест: всичко, което смятате за унижено и слабо, издигнете нагоре, а всичко, което смятате за високо и силно, наведете надолу. Или, с други думи: Бога сте смятали за ниска долина, въпреки че Той е най-високата висота; а материалния свят сте смятали за най-голяма висота, въпреки че той е низина и подножие на Божиите нозе. Грехът е обърнал целия свят наопаки. Отхвърлете греха и светът отново ще се изправи. Затова се изповядайте, покайте се и се кръстете с покайно кръщение за опрощаване на греховете. Йоан кръщаваше в пустинята и проповядваше покайно кръщение за опрощаване грехове. С какво Йоан е Христов Предтеча? Само с това ли, че се е открил на света няколко месеца преди Христос? Не, но и със своята проповед и дело, с които е подготвял хората за посрещането на Христос. Цялата Негова проповед е призив към покаяние; цялото негово дело е покайно кръщение за опрощаване на грехове. Покаянието, което Йоан проповядва, предшества изповедта на греховете; кръщението, което Йоан извършва, следва след опрощаването на греховете. Изповедта, покаянието и кръщението с вода Йоан извършва сам, но опрощаването на греховете не е в неговата власт. Само Христос може да опрощава грехове. Сам Йоан е признал и изразил това с думите: аз ви кръщавам с вода, а Той ще ви кръсти с Дух Светии и с огън (Лук. 3:16). С това той признал, че със своето кръщение само подготвя хората за Христовото кръщение. Неговото кръщение е повече знамение, а Христовото кръщение е истинско кръщение, с което човек се очиства от греха и става нова твар, бива осиновен от Бога и се причислява към пълноправните граждани на небесното царство.

Пустинният пророк Йоан е познавал човешката природа в най-дълбоката й същност, с цялата й слабост, склонност към зло и колебливост. Той е придобил това познание през тридесетте години на своя уединен живот в пустинята. Чрез себе си е познал целия свят и всичко, което става и може да стане в света. Неговата победоносна борба със самия себе си му е донесла и едно неизчерпаемо познание за човешката природа. Затова той сега излиза пред хората със свободата на победител. Неговото знание не е от книгите, а от първа ръка, от Бога чрез собствения му опит. Оттук и неговата проповед има чисто практически парактер. Той не вярва на думите на хората. Дори когато един човек искрено се изповядва и изразява своето покаяние за извършените грехове, Йоан не му вярва. Защото той знае слабостта и колебливостта на човешката природа. Йоан знае това и настоява покайниците да засвидетелстват своите думи и с дела. Грехът се е превърнал в навик за човека. Сега добродетелта трябва да стане навик за човека, а това е възможно само чрез дълго упражняване в добродетелта. „Времето храни и добрия, и лошия навик така, както дървата поддържат огъня“ (Петър Дамаскин). Затова Йоан, гледайки със съмнение на моментните покайници, вика след тях: сторете плодове, достойни за покаяние (Лук. 3:8).

На гордите фарисеи, садукеи и йерусалимски книжници, които се гордеели със своя произход от праотеца Авраам, Йоан вика със силен глас: не помисляйте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чеда Аврааму (Мат. 3:7-9). Грешната мисъл и грешните думи в душата са първото тайно зло в човека, от което извира цялото явно зло. С какво ще помогне изказаното на глас покаяние, ако човек продължи да мисли и да говори зло в себе си?

Злата мисъл и злите думи в сърцето не са само мисъл и думи, но и зло дело, дори и когато не бъдат засвидетелствани от външно зло дело. Змията, която има отрова в зъбите си, е отровна змия, независимо дали хапе, или не; и когато не хапе, тя е отровна змия, а не незлобив гълъб. Бог може от тия камъни да въздигне чеда Аврааму. Това има много значения. Първо, Бог наистина е силен и от камък да сътвори за Себе Си такива хора, каквито иска. Затова Йоан посочва на народните първенци от Йерусалим простия покаял се народ, който те презирали като мъртви и неодялани камъни. От този прост народ Бог ще издигне за Себе Си апостолите, евангелистите, светителите и героите над героите, а народните първенци, които блестят със земен, преходен и лъжлив блясък, Бог ще отхвърли, ако не покажат плод, достоен за покаяние. Трето, и от езичниците, които се кланят на мъртвия камък и дърво, Бог може да направи Свои раби. Напразно израилските мъдреци се гнусят от тях като от нещо нечисто и недостойно и за земята, за небето; ако същите тези мъдреци не се покажат на дело като чеда на Авраам, подобни на праведния и верен на Бога свой праотец, Бог и от езичниците ще направи верни на Себе Си, както езичниците са си направили богове от камък. И накрая, мъдреците на този свят да не се гордеят само със своето знание на земните закони и Божиите закони, ако сърцето им е твърдо като камък. Наистина, докато сърцето им е твърдо като камък, дотогава техният ум, пълен с най-различни знания, ще ги води направо във вечния огън. Те са свикнали да ценят само знанието, но са занемарили сърцето и все повече се превъзнасят с коравостта на своето сърце. Но Бог може да направи сърцето отправна точка за спасението на човека, именно сърцето, а не ума, както е казал чрез пророците: ще ви дам ново сърце и нов дух ще ви дам; ще взема из вашата плът каменното сърце и ще ви дам сърце от плът (Иез. 36:26). Натрупаното знание не е успяло да смекчи сърцата им. Но Бог със Своята благодат може да смекчи сърцата на истински каещите се, както се топи восък от огън; и тогава с топлината и светлината в сърцето на верните ще просвети и ума им с цялото необходимо знание.
Така Йоан учи жестокосърдечните йерусалимски мъдреци да покажат на дело искреността на своето покаяние. А най-голямото дело, което те, горделивците и презрителите на останалите хора, могат да извършат, е да оставят своите горделиви мисли и думи, че са чеда на Авраам.

От другите хора Йоан изисква по-различни плодове на покаяние, именно: който има две дрехи, нека даде ономува, който няма; и който има храна, нека прави същото (Лук. 3:10-11). Йоан знае, че тези покайници са отровени от злия навик: като имат две дрехи, да отнемат от ближния и третата, и като имат в излишък храна, да не я делят с бедните, а да трупат все повече и повече. Затова сега ги учи на нов обичай: да дават милостиня, да помагат на бедните, да раздават и да делят с другите, и така да разширят своето тясно сърце и да почувстват братството на другите хора и бащинството на Бога, в което ще ги въведе докрай по-Силният от Йоан чрез кръщението с Дух Свети и с огън.

А на митарите Йоан препоръчва други плодове на покаяние, сходни с техния лош обичай да вземат от народа повече, отколкото е определено от закона. Митарите са били събирачите на данъци, които са се обогатявали с прекомерно и противозаконно вземане от народа. Този обичай е бил така вкоренен в тях, че те се гордеели с неправедно придобитото богатство, както и йерусалимските мъдреци със своята мъдрост, основана на неправда. С какво са могли по-добре да засвидетелстват своето покаяние, ако не отхвърлянето на тези лоши навици и придържането към установеното от закона? Затова и мъдрият Йоан им дава лекарство против болестта.

Какво съветва Йоан войниците? Никого не притеснявайте, не клеветете, и задоволявайте се с вашите заплати (Лук. 3:14). Ето пак лекарство против болестта. Въоръженият човек е склонен да върши насилие, самото оръжие го подтиква към това. За да извърши насилие, той трябва да има някакво привидно оправдание както пред своята съвест, така и пред света. Затова на въоръжения човек, който върши насилие, е присъщо да клевети другите и да се оплаква от малката си заплата. За да има по-голяма стойност покаянието на войниците, те трябва да оставят своите зли навици, именно насилието, клеветата и оплакването от малката заплата.

Всичко, което свети Йоан препоръчва като плодове на покаяние, не е достатъчно за спасението на душата от греха, но то може да направи хората достойни да излязат пред Христос. Все пак задачата на Предтеча е била в това да обяви тревога, та хората поне малко да се очистят, за да се удостоят да застанат пред Божественото лице на Спасителя.

Христос е дошъл, за да научи хората на забравеното смирение и нарушеното послушание. Той ни е дал съвършен пример със Своето смирение и Своето послушание към Небесния Отец. И Неговият Предтеча ни учи на смирение и послушание – със своя пример на безгрешно смирение и послушание пред Христос. Онези, които нямат смирение и послушание, нямат мъдрост и любов. А който няма това, той няма Бога. А който няма Бога, той няма и себе си, и е като несъществуващ: тъмнина и смъртна сянка.

Ако някой между нас каже: Христос е непостижимо висок пример за мен, аз не мога да Му подражавам – тогава ето му Йоан Предтеча, който като човек е по-близо до смъртните хора. Нека подражава на смирението и послушанието на Йоан. Но уви, когато някой не иска да върши добро, той винаги ще намери оправдание за това, че избягва доброто. А който търси светлината в своето скръбно земно съществуване, той винаги с радост ще я намери в звездата на Йоан Кръстител. Блазе на такъв човек, защото тази звезда, както е довела влъхвите от Изток във Витлеем, ще доведе най-сияйното Слънце, Господ Иисус Христос, Който е единствената песен на ангелите и единственото спасение на хората – вчера, днес и утре. Затова на Него подобава слава и хвала, с Отца и Светия Дух – единосъщната и неразделна Троица, сега и винаги, и във вечни векове. Амин.

 

Младенецът Христос започва Своя кръстен път

Декември 24, 2019 in Външни

Годишният кръг спокойно и неумолимо, по Божие веление, се завърта и като ярка звезда проблясват в него напомнянията за Божествената любов – Господните празници.

И сега е Рождество Христово!

Да дойдем всички и да се поклоним пред скромните ясли, сияещи с Божествена слава, защото Младенецът Христос тук започва Своя кръстен път по лицето на земята. Да се поклоним, защото тук е началото на нашето спасение, началото на нашата вечност. Пътят, Истината и Животът – Христос Бог се яви в света. И Богомладенецът донесе на земята Своя мир, и Божия мир дари Христос Спасителят с подвига на краткия Си земен живот. Но Божият мир влиза в живота ни чрез подвига на нашата вяра – Божествената любов и Божественото милосърдие. И дали защото в объркания ни свят, очакващ бедствия, се изтощи нашата вяра, в него се мержелеят два противоположни образа – образът на поруганата Божия любов и тържествуващият смях на дяволската злоба. Тази вражеска злоба сега изтръгва от средите на Църквата тези, у които е оскъдняла любовта – и братът престава да разбира брат си, и синът забравя баща си, и образът на поруганата Божия любов възвещава смърт.

Приятели, да се стреснем от видяното, да се приближим до Богомладенеца Христа с покаяние и молба, изливайки пред Него тихи молитви. И Той, Нашият Господ и Бог, ще вразуми, обнови и запази всички нас, които в бедите си се обръщаме към Него.

Днес е Рождество Христово, денят, в който започва подвигът на Спасителя на света. Днес е денят за изпитване на нашата любов и вярност към Него. И нека светът да чуе истината, възвестена чрез нашия живот: “С нами Бог, разумейте язици… яко с нами Бог!” С радостта на големия празник на Христовото Рождество ви поздравяваме!

Бог Господ Христос като Младенец, повит в пелени, се явил в света. И Майката-Дева се навежда над Него в изумление пред необятността на разкритата пред света тайна. И Майката, непорочната Дева Мария, която послужила на “великата тайна на благочестието”, в този момент познала цялата висота на радостта от това, че Човек и Бог се явиха в света. И това знае засега само тя. И само тя в този миг трепетно е предусетила и цялата дълбочина на мъката на кръстния път, по който поемала сега с Младенеца в ръцете й.

И днес е денят на достойната почит на Майката Божия, Непорочната Дева Мария, послужила на тайната на въплъщението на Сина Божи. Малко е казано за нея в Свещ. Писание, малко събития от личния й живот са запазени в Преданието. Но зад всяка стъпка на нейния Божествен Син стои тя, започвайки от Неговото раждане и завършвайки с Кръста на Голгота. И за нас не е трудно да си представим величието на нейния изключителен човешки майчински подвиг. Но много по-трудно е да разберем тази най-висока степен на чистота и святост, тази пълна преданост на волята Божия, които я правят “зора на тайнствения ден” и чрез които тя постига близост със Самата Троица, ставайки дъщеря на Бога Отца, Майка на Сина Божи и Невеста на Св. Дух. Обещанието, дадено още на първите хора, че ще дойде време и ще се роди на земята Спасител на света и семето на жената ще порази главата на змията (дявола) се изпълнило, но не изведнъж. Човечеството изминало дълъг път на подготвително очистване и освещаване, докато накрая не се явила богоизбраната отроковица и ангелите изпели на Въплътилия се божествен химн, небесата предизвестили великото събитие чрез чудната звезда, земята предоставила пещера, а човешкият род дал Майката Дева, изпълнила Божествения съвет на Всевишния Бог.

И тази свобода от греха, която постигнала Приснодевата, била преди всичко велик Божи дар и неин личен подвиг на любов към Бога. Защото нейното сърце от младенческа възраст винаги било обърнато към Него. Обетът на нейните родители, даден при раждането на дъщеря им, да я посветят на Бога, станал обет и на нейното сърце. И подвигът на нейния живот се подхранвал от молитвите на нейните родители, от молитвите и очакванията на цялото ветхозаветно човечество, на целия сонм патриарси и праведници.

И за целта на въплъщението на Сина Божи – възраждането и обновлението на света, премахването от него на всички последствия на грехопадението, възстановяването на първосъздаденото Царство Божие – за тази велика цел послужила Пресветата Дева.

Чрез нейния подвиг, молитви и любов ние придобихме вечно спасение. И “Бог (сега) се нарича наш Отец, защото Словото се приобщи към нашата плът, защото Синът прави така, че Неговият Отец става и наш Отец” – казва св. Атанасий Александрийски. А волята на нейния Божествен Син и Спасител на света е осиновила целия човешки род на Божията Майка. Чрез вярата ние придобиваме този неоценим дар – Отец и Майка. И как да не възклицаваме от глъбините на вярващите сърца хвалебни песни и химни за Майката Божия, Пресветата и Пренепорочна Дева Мария.

 

 

Стрелата на тщеславието

Декември 13, 2019 in Външни

Св. Йоан Златоуст е голям анатом на човешката душа, велик психолог, както всички велики отци. Защо те всички са имали познание за дълбините на човешката душа? Защото те самите били чисти и когато човек се очисти чрез Божията благодат и радост, тогава пред него ясно се разкриват много тайни…

Например той знае защо човек боледува, защо му идва плаче, когато има всичко, защо не се радва на моментите на щастие и благословение, които получава, и най-вече защо Бог отсъства в живота му. Когато човек се отдалечи от Бога, тогава започва да събира плодовете на своето отдалечаване – не се радва на нищо, и не само не се радва, а добавя нови грехове и проблеми към своите пороци и страсти.

„Тщеславието е демон, който има очарователна форма“, казва св. Йоан Златоуст. Всички грешки и страсти на хората са като меда, пък казва о. Теоклит Дионисийски, тълкувайки други по-ранни св. отци. Той казва, че всяка страст първоначално открива пред нас един омайващо красив образ, ние се очароваме от тази страст, но накрая тя оставя в нас горчивина. Това е като меда – ядеш, ядеш мед, но накрая ти остава горчивия вкус. И както казва един старец, сякаш пием вода от извор, бидейки жадни, и в момента, в който пием, заедно с водата поглъщаме малките жабчета, които плуват в нея.

Св. Йоан Златоуст казва, че както демонът се опитва да изкушава монасите, представяйки лицето на някоя жена, за да ги предизвика, така и тщеславието има хубав, съблазнителен образ, но накрая остава човека в много по-лошо състояние.

На друго място той казва, че тщеславието е мания – онзи, който е обзет от нея постоянно иска все повече и повече слава. Тщеславието не е страст, за която от един момент нататък човек може да каже, че се е наситил. Тщеславието постоянно храни човека, превъзнася го душевно. Той си мисли, че се намира на върха, че е центърът на света, че е Алфата и Омегата. Това се случва и засяга всички нас. И при онези, които правят първите си стъпки в духовния живот, и при напредналите. Стрелата на тщеславието преследва всички нас!

Какво всъщност е тщеславието, как се е изменила тази слава, която е била вложена в нас от Самия Бог? Според учението на Църквата славата (т.е. стремежът да управляваме) е вложена в човека от Бога. Това за някого може би ще прозвучи като оксиморон. Възможно ли е славата, тоест желанието да властваме, да управляваме, да бъде вложена от Бога? Разбира се, защото Бог е вложил тази слава, т.е. нуждата да управляваме нашите страсти, нашите движения на сърцето, лошите си помисли, за да бъдем господари на нашия живот и да не ставаме роби на самите себе си. Освен тази слава, Бог е вложил в нас и любовта към Божията слава. С други думи, от момента на Сътворението Бог сътворява човека да обича Божията слава, да прославя Бога, да гледа ангелите, тварите, природата и цялото творение да отнася като слава към Бога и да бъде доволен, да изпитва радост от тази прослава. Човекът обаче е паднал. Падението, както знаем, променило и подменило всичко и покварило и отчуждило човека от божественото. Той вече се отвръща от това, което е обичал първоначално.

Припомнете си, че когато змията, дяволът отишъл да изкушава човека, той започнал да му говори лъжи и да клевети Бога. Към клеветенето, той добавил и внасянето на съмнение в Божията слава. Така онова, на което човекът доскоро се радвал като благословение, а именно да прославя Бога, сега дяволът го подменя и казва: „Не, Бог го прави за Себе Си, защото теб те смята за нищо!“. Човекът започва да прави сравнения и казва: „Защо мен да не ме счита за нещо?Защо и аз да нямам това, което има Той?“. Той започнал да „къса парчета“ от тази Божия слава и вместо да благоугоди на Бога, както казва св. ап. Павел, човек реално започва да угажда на себе си – става самовлюбен, тщеславен, горделив, придобива самомнение. След падението човекът се променя вътрешно. Той възприема върху себе си черти, които не е имал по-рано, губи своето безсмъртие, придобива тленност, вече чувства болка и се стреми да угоди не на Бога, а на себе си. Той става нарцистичен, гледа самовлюбено, непрестанно сравнява другите със себе си. Припомнете си, че когато Бог възложил отговорностите на първите хора, Адам още с първата си грешка бил готов да „продаде“ Ева като казал: „Не аз, а тя ме увлече!“. Като него, и ние днес във всеки момент искаме да избягаме от тежестта на нашата отговорност, вместо да я поемем. Защото нашето тщеславие, самомнение и гордост, както всички страсти, ни заслепяват и веднага сме готови да кажем: „Не аз, всички други са виновни!„. Адам казал това и ние сме наследили този негов навик – нагласата да се оправдаваме.

И така, човекът трябва да господства над себе си, тъй като Бог го е направил господар, за да може да има власт над себе си. Много е важно, че когато човек е управляван от страстите – от тщеславието, самомнението, гордостта, осъждането, въпреки че чувства, че прави това, което иска, всъщност той става роб на своите страсти. Сякаш в него живее господар, който му казва – прави това, прави онова! Често ние имаме лъжливи усещания, главно младите хора, които не са понесли толкова много удари от живота и затова са по-горделиви и самоуверени в своите избори, докато възрастните имат житейски опит и затова са по-смирени, защото животът им е нанесъл повече удари и така ги е смирил.

Веднъж в един автобус се качил духовник, който седнал в един ъгъл, в близост до него една група млади хора започнали да го иронизират, говорели много, но свещеникът не им отговарял. В един момент обаче той станал, хванал най-опърничавия от тях и му казал:


– Може ли да ти кажа нещо?


– Можеш.


– Слушай, ти се държиш по този начин и си казваш: „Правя каквото си искам и никой не ме интересува!„, но ти се вслушваш в някого, вслушваш се в собствения ти Аз, каквото ти каже той, ти си готов да го направиш. Той ти казва: „Върви там!„, и ти веднага му угаждаш… Аз съм по-анархист от тебе!

Младежът го погледнал невярващо и казал:


– Ти си по-анархичен от мене и носиш расо?! Ти си от системата! Аз съм по-анархичен от тебе! Защо ти да си?

– Защото при мен е така – каквото ми каже моят Аз, правя обратното! Казва ми: „Отиди да спиш, изморен си!„, а аз му казвам: „Не, няма да спя, ще отида на бдение!“. Казва ми: „Хапни си нещо вкусно!„, а аз му казвам: „Не, няма, ще постя!„. Следователно кой е по-голям бунтар от нас двамата?

Младият човек свел глава и повече не казал нищо.

Момчето и историята са реални. От тази среща в автобуса минало време и същият този старец и младежът се срещнали на Света гора, в Дафни, където духовникът чакал корабчето с други свои духовни чеда. Докато седял, някой се приближил към него и му казал: „Геронда, благослови!“. Той се обърнал и видял висок монах, който го запитал: „Знаете ли кой съм? Аз съм онзи млад човек, с когото говорихте в автобуса, и вашите думи дадоха плод. Тогава си казах – какъв е този поп, който се противи на себе си, и ми стана ясно колко важно е да не правиш онова, което Аз-ът ти нарежда, а винаги да правиш това, което Бог иска.„.

Затова ние, хората, въпреки че вярваме, че сме свободни далеч от Бога, в действителност сме роби. Затова св. Нектарий казва, че изборът между злото и доброто е една псевдодилема за свободната воля на човека. Свободни сме само когато избираме доброто. Защото, когато избираме злото, тогава ставаме роби, но не на Христос. На друго място св. Нектарий Егински казва, че Христовият роб означава да бъдеш абсолютно свободен, а блажени Августин казва: „Обичай и прави каквото искаш!“. Защото този, който обича Бога, стои в пътя на Божията благодат и Христос му казва какво трябва да прави и какво не.

Говорим за стрелата на тщеславието и стигаме до трите изкушения, които Христос е изпитал. Едно от тях е това на славолюбието, когато дяволът Му показал всички царства на света и тяхната слава и Му казал: „Всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш.„. Разбира се, дяволът не предлагал свои неща. (Един последовател на „Свидетели на Йехова“ отишъл при стареца Паисий и по повод този евангелски епизод му казал: „Дяволът би ли дал нещо, което не е негово?!“. А старецът му отвърнал: „Защо, не може ли дяволът да излъже? Толкова е просто…“.) И така, сред изкушенията било и това на тщеславието – дяволът се опитал да изкуши Христос със славата, да Му каже, че това, което има, ще се увеличи. Когато някой става монах, той дава три обета – за девство (целомъдрие), за послушание и за нестяжание, които съответстват на трите изкушения, които били отправени към Христос. Монахът върви по следите на Христос, Учителя, отивайки в пустинята, в усамотени места, там се бори с трите големи изкушения, които измъчват не само монасите, а и всеки човек. Това са изкушението на славолюбието, на сребролюбието и сластолюбието. Но за тях имаме и съответните лекарства: послушание – за славолюбието, нестяжание – за сребролюбието и целомъдрие – за сластолюбието. Това важи не само за монасите, които открито, пред останалия свят, дават тези обети. Нека си припомним, че в миналото бракосъчетанието във Византия се извършвало с въпроси и отговори. Подобно на монашеските пострижения. Това е нещо много сериозно, не гледайте днес, когато всичко е „видео и снимки“. Затова Църквата е издигнала брака до Тайнство и човек трябва да осъзнава смисъла му – не просто да споделяш покрива си с един човек, който довчера не си познавал, а ти самият, твоето тяло и душа, да бъде половината на друг човек. И така, не само монахът дава обет, а и брачният човек, в рамките на семейството. Въпросът с обета за девство, ще кажете, няма обаче как да важи и за брака. Но важи, защото така, както монахът, който се посвещава на Бога, е „сключил“ брак и не трябва да разкъсва тази връзка, така и брачният човек не може да има друга връзка и по никаква причина не може да разкъса нейното единство. В брака обетът за целомъдрие се разбира именно в смисъла, че онзи, който живее в брак, може да има само една връзка.

Въпросът за послушанието също е свързан с темата за тщеславието. Наистина, какво означава да имамe послушание? Не означава ли това „вместване“, „побиране“ (от гръцката дума „σύγχωρω“)? Да се дръпна малко назад, за да се поберем и двамата… Да проявявам послушание означава да разбирам, да проумявам волята на другия. Не означава, че аз съм чорбаджия и ще правя това, което мисля за добре, защото то е правилното! Всички мислим, че нашето е правилно. И затова и се борим за него докрай. На никого от нас не му хрумва, че не е прав. Естествено, от това се пораждат много и ужасни проблеми. Затова и в рамките на семейството, не само на монашеството, се вричаме в послушание. От друга страна, не може всички да бъдат капитани и е добре да осъзнаваме смисъла на екипажа, защото нито капитанът може да управлява сам кораба, нито екипажът може да остане без управление. Трябва да осъзнаваме ролите и служенията в семейството. Главата на нашето тяло е необходима и без нея човек не може да живее, но за да живее, главата се нуждае от тялото. Както главата има нужда от останалото тяло, така и тялото – от главата. Понятието за ролите изобщо не ни понизява в семейството, а ни указва нашата роля.

Тщеславието е, както казват лекарите за някоя болест, като микроб, който има дълбоки корени, които не знаем откъде тръгват, както и не знаем докъде стигат, до каква дълбочина. Нека видим някои симптоми. Отиваме на работа и ме питат за мнението ми. Казвам го, другите също споделят тяхното, и накрая моето не минава. Как аз посрещам това? Огорчавам се, започвам да водя гневен диалог в себе си. Започвам да съдя другите и да ги обвинявам, защото съм стъпил върху лъжлива основа и си мисля, че не съществува възможност мнението на другия да е по-правилно от моето. Това те изпълва с терзания и мъчителни мисли. Тоест онова, което тщеславието поражда в нас, е по-болезнено за самите нас, отколкото за хората, към които се отнася.

Една маскирана форма на тщеславие е т. нар. работохолизъм или перфекционизъм. Това го виждам изключително много в себе си, когато понякога си мисля, че трябва да направим нещо съвършено, или това, което правя е съвършено и т.н. Това е маскиран егоизъм. Кой ми каза, че това, което говоря, е правилно и перфектно? Вдигам моята летва и казвам, че всички трябва да минат оттам и който не мине оттам, значи греши? Откъде накъде? Вместо това нека да съизмервам себе с летвата, поставена от Христос! Да, въпреки че разликата е безкрайна, но да кажа, че аз мисля правилно, а всички други, които не ме следват, грешат, мисля, че това е опасно и поражда много проблеми. Ако в семейството се държим по този начин, тогава отношенията охладняват. Затова е много важно да имаме благост и да даваме на другия – дори когато няма право – да говори, да не го съкрушаваме, като го поставяме в ъгъла… Много е трагично, повярвайте ми, много ме плаши този образ – на затворената врата за петте неразумни девици, на които Христос казва: „Не ви познавам!„. Затова нека ние не изваждаме хора „от сметката“ и нека не казваме: „Ти не знаеш, ти не ставаш!“. Тоест оставяме ги вън и мислим, че „Ние сме!„. И си мислим, че водим духовния живот. Повярвайте ми, Бог много пъти позволява ние, които уж знаем какво е духовен живот, да се поучим от хора, които може и да не стъпват в църква. С това Бог ни казва, че тази духовна сграда тук, ако не стъпва върху смирение и истински духовен живот, е гнила и ще се срути. Ако не си се научил да слушаш и да имаш послушание, ти си без корен.

В Патерика се говори за един старец, който носел вериги и наказвал себе си по този начин. Веднъж до него седнал друг старец, който, като го видял, че носи вериги, си помислил за него, че притежава голяма добродетел. Но за да го изпита и да му помогне духовно, той станал и внезапно му ударил силен шамар. Другият веднага се засегнал и започнал да крещи, да роптае. Тогава неговият събрат му казал: „Жалко за твоите подвизи, заради хората ги носиш, а не за Бога!“. Тази история ни разкрива нещо много сериозно и… страшно – този фалш, който показваме дори в нашата вяра. Изпитвам страх за момента на Второто Пришествие, когато реално в онзи миг ще се окажем пред погледите на всички хора и ако допреди това те са мислели нещо по-различно за нас, тогава всичко ще се открие по страховит начин и ще видят кои реално сме. Това, което сме изградили с гордост, ще се срути по ужасяващ начин. Понякога мисля за това, разтърсвам се и си казвам: „Да пази Господ! Не изобличавай моите дела пред ангелите…“, както пеем в Молебния канон към Света Богородица.

Последиците от тщеславието наистина са страховити и трагични. Не само за нас, за нашия духовен живот, но и за хората около нас. Вятърът на тщеславието – казва св. Йоан Златоуст, разпръсва всички съкровища на добродетелта. Сякаш събираме скъпоценни съкровища, но духва силен вятър и ги разпилява. Мнозина християни, казва светият отец, които мислят, че са пострадали много заради добродетелта, но са гледали към човешката слава и не са вършили всичко за Божията слава, са понесли много загуби в духовния живот.

Духовният ни живот означава постоянно изкачване и слизане. Когато полагаме някакво усилие в духовния си живот, например спазим някой пост, тогава и идва изкушението, което ни казва: „Сега си добър! Сега, когато не яде, си добър! По-добър от другите!“. Духовният живот е непрестанно „вървене по въже“ – никога не можем да кажем, че сме застанали на сигурно място, че сме на твърда земя, а не в кораба, който се клати. Понякога дяволът минава и по заобиколни пътища: някой ти казва нещо лошо, дяволът ти казва: „Отвърни му!„, а ти стискаш зъби и не отвръщаш, и тогава дяволът минава по заобиколния път и ти казва: „Браво! Така правят добрите християни! Сега си много добър!„.

Войната е неумолима, жестока, кървава, но човекът, който води тази борба, не остава сам по пътя – той има Божията благодат и сила.

А тщеславният човек, стига до гибелни резултати и последици. Първата последица е разклащането на връзката ми с Бога. Не приемам Бога за Причина, Благодетел и Начало на всяко добро в живота си, за всеки дар, всеки талант, който имам. Живея с убеждението, че всичко това е изцяло мое, че е моя заслуга… Втората последица е, че освен връзката със Самия Бог, се разклаща и връзката със собствения ми Аз. Много пъти се намирам във война със самия себе си. Имам впечатлението за себе си като за добър човек, а нещо дребно, някаква малка неправда спрямо мен ме кара да се разкъсвам отвътре. Тщеславието не ни помага в себепознанието. Ефикасно лекарство срещу него е смирението, изповедта, отсъствието на срам. Срамът е вид тщеславие. Когато духовникът ни каже нещо и се огорчим, трябва много да внимаваме, защото това е скрит егоизъм. Не ни харесва. Веднъж старецът в манастира ми беше казал нещо, аз се огорчих и тогава той ме запита: „Защо се огорчи сега? Понеже си допуснал грешката, или понеже ти направих забележка?“. Ако е защото си допуснал грешка, това е правилно, здраво огорчение, но ако е защото ти направих забележка, тоест тъй като си станал за резил, тогава егоизмът продължава да работи в теб. Просто е сменил формата си, но продължава да си играе игрички с нас. И трето, тщеславието не ни помага в отношенията с другите. Тщеславният човек трови отношенията си с другите. Смята, че всички гледат към него, но повярвайте ми – хвалбите към тщеславния човек лесно могат да се обърнат в думи срещу него…

В капана на тщеславието лесно падат хора, които водят духовен живот. Затова трябва да сме особено внимателни! Смятаме, че тъй като не сме паднали в тежки грехове, уж сме по-добри от другите, от онези – изтерзаните, които се мъчат със своите страсти, зависимости и т. н. Но повярвайте ми, това е далеч от истината. О. Атанасий Ивиритис някога казваше, че „облажава“ греха. С тези думи той не е имал предвид, че е хубаво човек да падне в грях, за да се покае, но много пъти онзи, който е вкусил от греха, престава да бъде надменен, не смята себе си за по-добър от другите и затова той може с по-голямо смирение да намери Божия път. Старецът не казва – „за да намерите пътя към Бога, вървете да грешите, за да се покаете после„, а ни казва да внимаваме, да пазим с двойна стража. Важно е не само да събираш духовни плодове, а и да ги съхраняваш. Бог от нищо не се гнуси толкова много в духовния живот, казват светите отци, колкото от егоизма.

Един човек отишъл на небето и почукал на портите на рая:

– Кой е? – попитали отвътре.


– Аз.


– Няма място за тебе!

Той отново слязъл долу на земята, където го попитали:

– Ходи ли горе?


– Ходих – отвърнал той.


– И какво ти казаха?


– Казаха ми, че няма място за мене.


– Върви пак.

Той отишъл отново и пак почукал:

– Кой е?


– Аз.

Нищо. Никакъв отговор. Отново се върнал долу и тогава някой го попитал:


– Я ми кажи, когато отидеш горе, какво казваш?


– Хлопам на врата, отвътре ме питат кой съм и казвам, че съм аз.


– Е, благословени човече, Аз-ът влиза ли някога в рая?

Когато отново похлопал на райските врати и го попитали кой е, той казал:


– Никой не е. Един изтерзан човек, най-последният от всички. Такъв съм.


Тогава раят се отворил и го приели вътре.

Важно е да знаем, че без Бога неизбежно ставаме егоцентрични, както казва о. Михаил Кардамакис, и всички други хора стават средства и оръдия за нашето тщеславие. Ако Бог отсъства от моя живот, ако за мен Той не е Владика и Цар на живота ми, тогава моето его заема Неговия трон, тронът на Христос в мене и започва да командва. Ако нямам Христос в мене, Който да ме насочва как трябва да се отнасям към другите, тогава егото ми сяда на трона на моето сърце и то започва да ми нарежда. Този път е много опасен и дано Бог не допусне да вкусим от него, а ако минаваме оттам и получаваме удари и рани по тези пътища, Бог да ни дава сили да ги преминем успешно!

Превод: Константин Константинов

 

За осъждането

Декември 6, 2019 in Външни

1. Злословенето е голямо зло. Както малкият рул насочва целият кораб накъдето пожелае, така и езика води човека или към добро, или към зло. Светите Отци силно порицават осъждането на греховете на другите хора, техните грешки или порочни навици. Когато съдим нашия ближен, навличаме върху себе си голям грях. Но когато покрием нашия брат, Бог също ще ни защити от големи грехове. Когато изобличаваме нашият брат, прогонваме далеч от нас Божията благодат и Той допуска ние да извършим същия грях, така че да разберем, че всички сме немощни и Божията благодат е тази, която ни крепи. Този, който внимава над езика си, пази своята душа от големи грехове и тежки падения. Главната причина за осъждането и злословието са гордостта и егоизма, тъй като човек смята себе си за по-добър от останалите. Поради тази причина е от голяма полза за човек да смята себе си за по-ниско от всички останали, така че да счита своите ближни за по-добри от него и по този начин, с Божията помощ, да се избави от това зло.

2. Ако нещо те подтиква да критикуваш, независимо дали става въпрос за даден брат или за манастира, опитай вместо това да се помолиш относно дадената ситуация, без да я преценяваш със своя разум. Ако се вглъбиш в себе си чрез молитва, смирение и съкрушеност, ще откриеш духовно богатство – просто дръж далеч от себе си гордостта и склоноста да критикуваш.

3. Бъди бдителен, дете мое, да не осъждаш никого. Защото Бог допуска човекът, който осъжда своя ближен, да съгреши, така че да изпита съчувствие за слабия брат. Божията милост крепи всички ни, но ако станем горделиви, Бог ще отнеме Своята благодат и ще изпаднем в по-лошо състояние от останалите. Едно нещо е да осъдиш някого, а друго да се бориш с помислите за осъждане. Да съдиш е ужасна страст, но да се бориш с такива помисли и да устоиш – това е повод за венци.

4. Всеки човек следва да търпи слабостите на другите. Кой е идеален? Кой може да се похвали, че сърцето му е неосквернено? И така, всички ние сме болни, и който осъжда своя брат не разбира, че самият той е болен, тъй като болният човек не осъжда друг болен човек. Любов, търпение, прощаване, да не се гневим, да не се възпламеняваме, да прощаваме един другиму, и така да наподобим нашият Христос и да бъдем достойни да бъдем близо до Него в Неговото Царство. Деца мои, избягвайте осъждането – това е голям грях. Бог се натъжава много, когато осъждаме и презираме хората. Нека грижата ни бъде за нашите собствени грехове – за тях следва да ни боли. Нека осъждаме себе си и тогава ще намерим милост и благодат от Бога.

5. Обичайте се един другиго и не се огорчавайте чрез себичността. Смирението е сигурен петеводител; то не позволява на притежаващия го да се сблъска със скалите на небрежността и да претърпи крушение, но като светоносен гид ни води безпогрешно към безопасни места. Самомнението е най-голямо зло; то причинява всички наши прегрешения чрез непокорни помисли. Бойте се от това и се старайте да го избягвате, защото колкото повече се задържа в нас, толкова повече ще ни нарани със съответната болка. Моля ви да не се критикувате един друг, защото това несъмнено е самомнение. Извинете грешката на вашия брат; това е признак на смирение и любов. Братът, който постъпва така, ще получи голяма благодат от Господа, ала онзи, който осъжда и се гневи на своя ближен, трябва да знае, че не само няма да намери благодат, но дори и да има такава, ще я загуби, така че да усвои урока на смирението чрез страдание. Бъдете особено внимателни с вътрешната склонност към критика, имам предвид помислите на осъждане, защото те не стават явни чрез изречени слова, като в такъв случай биха могли да бъдат поправени от някого. Внимавайте, казвам, от вътрешната си критичност, която неусетно ни прави крайно виновни, лишава ни от благодатен живот и ни предлага най-горчива напитка, носеща смърт на душата. Моля се любовта и свободата от това да критикуваме да властва във всеки аспект на отношенията помежду ви, така че Светият Дух да обитава във вашите души.

6. Опитът показва, че не е правилно да обвиниш някого и да го осъдиш, без да го оставиш да се защити. Както казва светото Евангелие: осъжда ли нашият Закон човека, ако първом го не чуят и узнаят, какво върши?(Йоан 7:51). Ако не бъдем внимателни, множество грехове за това, че осъждаме другите, могат да се натрупат в нас и тогава е нужно покаяние. Колко често се налага да се каем заради изреченото! Нека имаме предвид словата на авва Арсений: „Често се разкайвам за казаното, но никога за това, че съм замълчал“. Ако често се случва сетивата ни заблуждават, колко повече става това от думите на другите. Поради това, нужно е голямо внимание, защото вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне (срв. 1 Пет. 5:8).

Християнинът трябва да бъде като многоок херувим, тъй като злото се е разраснало много, особено грехът на осъждане, който се среща често, подобно на „хляб и масло“. Нека Господ ни изчисти и освети за Своя слава. Слънце да ви не залязва гневни (Еф. 4:26). А именно, нека никой не се гневи и ядосва срещу своя брат след залез слънце. Чували ли сте за онзи брат, който бил небрежен и мързелив, който не присъствал на всенощните бдения и не изпълнявал задълженията си, и когото братята познавали като нерадив монах? Когато се разболял и часът на неговата смърт наближил, братята се събрали да чуят нещо полезно, или да го утешат, или да може той да им каже нещо, ако пожелае, ала го видели преизпълнен с радост. Един брат се възмутил и казал: „Какво виждаме при тебе, братко?Намираме те радостен, макар да наближава твоята смърт. Но ние мислехме, че не полагаш достатъчно усилия, така че откъде при теб тази смелост и весело лице? Как оправда себе си?“ „Да, братя, казал той, наистина бях небрежен човек и не изпълнявах задълженията си. Но постигнах едно добро нещо, с Божията благодат: да не осъждам никой брат и да не обиждам никого; и никога нямах в сърцето си нищо срещу брат от манастира, щом слънцето залезеше. И както не осъдих никого от братята, вярвам, че и Бог няма да ме съди, защото Той е казал: Не съдете, за да не бъдете съдени (Мат. 7:1) и след като не осъждах, няма да бъда съден“. Братята се почудили и рекли: „Братко, успял си лесно да откриеш пътя на спасението“. И братът починал с голяма радост. Виждате ли как Отците са се борили и как открили пътя на спасението?

Откъс от „Съвети от Света Гора“

 

Блажен е знаещият вратата на Бога

Ноември 27, 2019 in Външни

По време на св. Литургия дяконът или свещеникът отправя следното прошение:

Защити, спаси, помилвай и запази ни, Боже, с Твоята благодат.

Защити. Тоест грабни ни от там, където сме. Тази дума означава грабвам някого от мястото, в което се намира, подкрепям го, помагам му, укрепвам го, пазя го. Този глагол ни показва нашата реалност, защото в живота всички ние сме в открито море. И ако някога сте имали преживявания в морето с бури, които вече не са толкова обичайни, както в миналото, когато хората пътували с малки кораби и лодки – именно тогава чувстваме нуждата Бог да ни грабне от нашето затруднение и да ни укрепи,  спаси, помилва и  опази със Своята благодат. В крайна сметка  сред тези големи затруднения само Бог може да помогне човека.

Един човек може да има всички сили на света, да е силен, богат, млад, здрав, красив, да има 50 къщи, добре е, че ги има, но ако ги няма, тогава нито добавят, нито отнемат нещо. Защото само Бог може да ни укрепи и помогне. Той е Утеха и Надежда на света. Сред трудните часове, които човек неизбежно има, е блажен този, който знае вратата на Бога. Той наистина е блажен. За съжаление, в нашата страна не сме изследвали голямото значение на Божието присъствие в живота на човека. Въпреки това, когато човек се нуждае от опора, той възражда в душата си тази нужда да прибегне и да се облегне на Бога – неговия Баща. Понеже като клирици често влизаме в контакт със страдащи хора, както стана по-рано с падналия самолет – и тогава за пореден път констатирах колко важно  е това, че нашият народ има вяра в Бога. Както казах, може да не сме много пламенни и особено привързани към Христос и Църквата, но в душата на всеки човек съществува това знание и усещане за Божието присъствие и той се обляга на Бога. И какво бихме могли да кажем на един страдащ човек, който губи всичко, или сам погива, или губи свои хора и всичко, което е градил толкова години, рухва? Какво бихме могли да кажем на един такъв човек, освен да има упование в Бога? Нищо не може да устои. Какво да му каже – да ти дам 10 милиона? Върви при един човек на смъртно легло и му кажи: Не се бой! Ще ти дам 10 милиона евро! Ама след няколко часа или няколко дни той ще умре. Лекарят му е казал, че дните му са преброени. Какво да прави с милионите? Или някой други губи детето си, какво да му дадеш, какво равностойно нещо на загубеното да му подариш? Нищо не можеш да му  дадеш. Само Бог е Този, Който може да стане противотежест сред трудностите на този живот. Особено в нашата епоха, в която има много проблеми и всеки ден се сгъстяват облаците, не природните, а облаците на всички тези  състояния, които ни задавят. Аз вярвам, че накрая това ще се окаже за наше добро, но докато стане, маслото ни ще излезе!

Отче, в Кипър вече няма бедни…

Сещам се, че когато дойдох в Кипър преди 20 години, в първите отседнах в дом в един друг град. Там ни сложиха обяд, дойдоха и други хора, разговаряхме и аз казах нещо за милостинята. Една госпожа, добра жена, сериозен човек, каза:

– Отче, в Кипър вече няма бедни.

– Няма бедни?

– Няма. В Кипър няма. Всички са богати и устроени.

Тогава не знаех ситуацията в Кипър.  Добре, имаше бедни, но не толкова много. И си казах – колко нещастни хора – да нямат бедни да правят милостиня? И как ще правят милостиня без бедни? Както и да е.

В моята наивност повярвах, че няма бедни, а и току-що бях излязъл от Света Гора. И се питах какво ще стане с тези хора без бедни? Как ще дават милостиня? Казах: е, нещо ще намерите да правите, дори да няма бедни. След това естествено установих, че госпожата просто беше много богата и не можеше да разбере, че има и бедни около нея. Понякога така става, когато човек живее в неговия свят и казва, че не съществуват бедни. След това нещата се променят.

Днес сред всички проблеми, които имаме, човек не вижда пред себе си край, но единствената утешителна светлина е преблагият Бог. Както пеем на Вечернята, когато има петохлебие – богатите обедняха и огладняха, а тези, които дирят Господа, няма да се лишат от никое благо. Но не е само това да обеднееш и да гладуваш откъм хляб. Това може да не ни се случи, но очевидно ще ни се случи. Добре, на някои може да не се случи. Човекът може да обеднее и да загладува и за много други неща, да стане беден и гладен за  две утешителни думи, за две радостни думи, за една подкрепа, от която може да имаш нужда, но да я нямаш. Или един допреди богат на приятели и познати човек, внезапно да вижда, че всички бягат от него.

Той е същинската надежда за света и не оставя никого

Тогава виждаш, че само Бог остава истинска надежда и това го казваме буквално – Той е същинската надежда за света и не оставя никого. Няма да се намери човек, който да каже: аз се надявах на Бога! – и да бъде опроверган и да каже: виждаш ли, напразно се надявах на Бога! Надявах се, но бях опроверган. Разбира се, когато се надяваш на Бога, зависи и какво очакваш от Него да ти даде, защото може да не ти даде това, което очакваш. Бог ще постъпи като твой Баща и ще позволи това, което е действително е полезно за теб. Нашият старец ни разказваше и го видяхме ако не хиляди, то стотици пъти – когато беше в пустинята, в „Малката св. Анна”, в пещерите, по време на окупацията хората били в много трудно състояние, парите изчезнали и те живеели чрез обмяна на продукти, даваш една тенекия жито, вземаш една тенекия елей. Така било. Нашият старец ни казваше, че за да отиде от Света Анна в Дафни плащали с елей. За да отидеш там да вземеш три хляба, трябва да дадеш една бутилка елей. Така живели хората. И тъй, тогава много богати хора гладували. Тези пустинници обаче никога не гладували, те живеели аскетически, оскъдно, но никога не гладували. Много пъти нямали крайно необходими неща и старецът Йосиф Исихаст виждал от онази пещера, където живеели, че Бог им пращал храна и казвал: отци, вземете животните и вървете долу, нещо ще ни пратят. На арсаната винаги имало нещо за тях, което Бог устройвал в Неговия промисъл. Когато човек се надява на Бога, призовава Божието име и от любов към Бога проявява търпение, подвизава се, полага усилия, Той не го оставя. Знаете ли, че часовете на големите скърби, които са много трудни часове, изключително трудни, само този, който ги е вкусил, може да ги разбере, са най-ценните и значимите часове в живота на човека. Може да са горчиви, но са като горчивото кафе, което след това носи голяма сладост, както казват тези, които пият кафето без захар, че пият кафето, за да е сладка водата след това! След онази горчивина на скърбите идва голямата сладост на божествената утеха. Както казваше приснопаметният старец Паисий: не узнах по-голяма благодат в живота ми от тази, която чувства душата на човека, когато го онеправдават, защото, когато бива онеправдан, казваше той, тогава в му душата идва Христос и пребивава там безсрочно. Влиза там и не излиза. Както някои добри наематели, които влизат и не излизат и предпочиташ да им го подариш твоя дом или магазина, отколкото да имаш някой друг. Така прави Христос – влиза в онеправданите хора и не излиза оттам – защото Бог защитава онеправдания човек. В крайна сметка, най-щастлив е този, който е вкусил в живота си такива часове, които са трудни, но много значими и изключителни. Помня един митрополит, който мина през много трудни моменти в живота си. Нашият старец искаше да отидем да го видим. Той каза: бре, детето ми, човек е, оклеветиха го, обвиниха го умишлено, за да го принудят да се оттегли.

Когато дойде часът на голямото затруднение и скръб, всички избягаха от него, останаха един-два човека, както обикновено става. След това, когато отидохме да го видим, той ни разказваше, че избягал един, избягал друг, а когато минали трудностите, всички един по един се появили. Ама сега какво да ви правя?  – им казвал. Сега има много, които ми казват на многая лета, владико! Сега нямам  нужда от вас. Кога имам нужда от теб? Когато съм на кръста и се нуждая от една капка вода. Както Господ върху Кръста, където не се намерил един човек да Му даде капка вода – Този, Който нахранил  хиляди души. Нито един човек не Му дал вода – и не само не Му дали вода, там нямало вода, къде да намерим да Му дадем, тогава не е имало бутилирана вода, която да носят от гражданска защита, които отиват и спасяват изпадналите в нужда. Не само, че не Му дали една капка вода, а Му дали жлъчка с оцет. Разбира се, Христос допуснал всичко това за нас, за да имаме пример в нашия живот, да се облягаме върху Него и да казваме, че ако Той не получил дори капка вода, т.е. минимална човешка утеха, тогава и ние трябва проявяваме  търпение и да имаме упование в Бога. Наистина, триждиблажен е този, който е имал много изпитания, но е вкусил и божествената утеха. Тази сладост на божествената утеха вкусва само този, който е влязъл в пещта на скърбите, изкушенията и изпитанията. Намирайки се в тази пещ, молим Бога да ни поеме и да ни спаси, помилва и опази чрез Неговата благодат от всички неща, които искат да ни задушат.

Всички зверове искат да изядат душата ти

Направи ми голямо впечатление и видях това, не както го е видял този старец (във видение), за който ще ви разкажа,  но го виждам  в нашия  живот и в живота на други хора. Този старец е жив и развива голяма дейност в страната, в която се намира. Той ми разказа, че веднъж се затруднявал изключително много, имал много изкушения, проблеми, атаки и клевети – и до днес. Както се молел в килията си, видял следното видение чрез Божията благодат. Видял, че се намира в дълбока гора, в джунгла и в обятията си държал едно бебе, но го преследвала грамадна змия, за да го погълне. Той бягал тревожно и минавал сред скали, реки, пропасти, с голяма агония и труд, държейки бебето в обятията си. Отляво и отдясно излизали змии, лъвове, пантери, за да го разкъсат. Той изпитвал страшна тревога и бил на косъм от това да го изядат. Намирайки се в тази агония, той забелязал, че това, което искали да изядат, било не толкова него самия, а бебето. Той обаче го държал и бягал, ако можете да си представите, че сме реално на мястото на този човек. Внезапно, бягайки и мъчейки се да спаси бебето и себе си от всички тези зверове, се оказал в тесен проход, между две скали, а в края на прохода го очаквала грамадна змия, която бил готова директно да го глътне. Той нямал изход, защото, ако се върнел обратно, другите зверове щели да го изядат, отляво и отдясно другите зверове отново щели да го разкъсат, а пред него змията бил готов да го погълне. Веднага щом се оказал в този много труден момент, той извикал: Пресвета Богородице! Спаси ме! Веднага щом казал това, той чул женски глас, който казал: Михаиле!  и видял св. Архангел Михаил с меча в ръка  да поразява змията. След това старецът се събудил от видението. В агонията,  в която се намирал, се питал какво е това нещо, което видял. Не на сън, а в молитва, в духовно благодатно състояние. Тогава Бог му отговорил: това е твоят живот. Той казал – а бебето? Бебето е твоята душа – всички тези зверове нея искат да изядат, а твоята борба е как (ще преминеш) през всички тези събития от всекидневния живот, които били страшни, не мога да ви разкажа, защото той е жив, и зверовете са живи, някои от тях. Когато почине, ще го научите.

Не се бой от тези, които ни обвиняват, а от тези, които ни хвалят!

И тъй, всички тези зверове искат едно нещо от нас. Какво? Да погубим душата си. Това търсят. Това са скърбите, изкушенията, изпитанията, премеждията в живота ни. И не само отрицателните, защото отрицателните събития не са толкова опасни, може да са много болезнени, когато ни обвиняват, клеветят, осмиват, презират, това са много болезнени неща, но не са толкова опасни за душата ни. Кои са по-опасни? – другите,  когато ни казват добри думи: ама колко си добър! Браво! Поздравления! Колко хубави неща правите! Колко хубави думи говорите! Тези неща са по-опасни. Нашият старец, който чуваше  обвинения в живота си  – той почина и още  слуша такива неща – когато му казваха, че еди-кой си те обвинява!, той казваше:

– Бре, не се бой от тези, които ни обвиняват, а от тези, които ни хвалят!

Именно те ни вредят. Когато другият ти казва: браво, отче! Колко хубаво говориш! Ама колко си добър! Ама колко си златен! Ако те нямахме, какво щеше да стане с нас! И ти си казваш: добре, че съм аз да спася света!  И дори вярваме на тези  неща!  И смяташ за голямо благодеяние това, че те има в света. Колко сме глупави. Голяма глупост е да вярваш на това. Както и да е. Човекът си вреди  повече с тези неща.

превод: Константин Константинов

 

Вседобродетелната Пресвета Богородица

Ноември 20, 2019 in Външни

Мястото на Пресветата Владичица наша Богородица Приснодева Мария в Православната църква е особено високо. Според свети Йоан Дамаскин то е непосредствено второто след това на Светата Троица. Ние, православните християни, подир почитта си към Света Троица, оказваме почитание към Пресветата.

Боговдъхновените свети евангелисти я упоменават с изключително уважение и любов, особено св. ев. Лука. Личността на Пресветата се явява като образец и пример за вярваща жена, която е призвана към спасение през своята вяра по благодат Божия. Тя заема отличително място в Църквата. Тя е красивата, скромна и смирена дъщеря, която приема всецяло божественото Слово с пълно доверие. За разлика от първата жена – Ева, тя оказва послушание към божествената воля, към Божия призив, към най-съвършения образ.

Тя е единствената майка на Бога и на човеците. Личност свещена и неповторима. Най-доброто, което човечеството можа да даде на божествеността. Божествеността откри в нейно лице скромността, смирението, чистотата, непорочността, послушанието, в техния най-подобаващ и прекрасен вид.

Пресветата се намира по Божи промисъл в такова особено състояние, което не принадлежи на никой друг член на Църквата. Тя е единствената Девица-майка. Майка на Господа, по нейно съгласие. Тя приема да роди Сина и Словото Божие заради народа Божи, който народ тя изобразява и който тя (чрез себе си) свързва с това приемане на спасението, което Бог ѝ предоставя. Така Христос става Новия Адам, Пресветата – Новата Ева.


Светите Отци на Църквата проследяват следите на Пресветата през целия Стар Завет. Те говорят за нейните предобрази и символи.

Първото съобщаване за нейната честна личност става в т. нар. „Първоевангелие”.

Когато Бог казва на змията-демон, че ще всее вражда между него и жената, Той има предвид Пресвятата. Тази, която ще даде плод, за да порази главата на дракона, който само ще ужилва Сина ѝ по петата (Бит. 3:15).

Друг предобраз е неизгарящата къпина. Тази, която видял боговидецът пророк Мойсей в богообходената планина Синай. Къпината горяла без да изгаря. За великия догматист, св. отец на Църквата ни, Йоан Дамаскин тя предобразява Богородица и явяването на Светлината чрез Израилева щерка Девица. Особено любещият Богородица св. Григорий Палама говори тук за нетварната светлина (църк., Благодатния огън), славата Господня, каквото е явяването на Христос в историята на света. Светлината идва от Пресвятата, която не се поврежда от носенето и раждането на Спасителя.

Друг изключителен предобраз е лествицата в съня на патриарх Яков, която свързва земята с небето. Според светоотеческото тълкувание по тази стълбица се спуснал Бог, за да дойде на земята. Пресвятата става мостът, който свързва разделените. Красиво се възпява това в Акатистния химн: „Радвай се, мосте, който превеждаш от земята на небето” и „Радвай се, стълбо небесна, по която слезе Бог”. […]

Събитието на Благовещението

Явява се небесният пратеник архангел Гавриил на Дева Мария и ѝ казва, че тя ще роди Спасителя на света. Самата вест е покъртителна, ужасяваща и чувана за първи път. Отговорът на смирената дъщеря, по Евангелието на Лука, е:  „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти”. Следва тук да се отбележи това, което казват специалистите херменевти. На еврейски език думата „раб” обикновено няма значение на слуга, а на сътрудник. Което ще рече, че думите на Пресвятата в тази фраза означават нейното свободно волево съгласие за осъществяването на великото тайнство на Въплъщението.

Пресвятата не е била безволева, неразумна, небрежна, разсеяна или неосъзнаваща случващото се. Когато запитва как ще стане това, след като не е познала мъж, тя знае какво говори, размишлява сериозно и добре, не губи „ума и дума”, внимава. И когато ангелът ѝ отговаря, че това ще се случи чрез снизхождането на Пресветия Дух, тогава тя си отдъхва, успокоява се, съгласява се, скланя, приема Божията воля. Бог не изнудва, не налага волята Си, не завладява и не потъпква човешката свобода и воля. Той я уважава – та нали Той е дарил чудното себевластие на човека. Приемането на Божията воля означава сътрудничество, съработничество. Тоест

служението на Пресвятата е висше служение

Тя предоставя себе си за спасението на света. Става съработник в сотирологичното Божие дело за света.

Тропарът на празника напомня: „Днес спасения нашего главизна, и иже от века тайнства явление: Син Божий син Деви бивает” (Днес е начало на нашето спасение и явяване тайната от вечност: Синът Божи Син на Дева става). Пресвятата става начало на нашето спасение. Много е трудно да се схване и да се разбере напълно величината на висшето дело на Богородица в света. Колкото повече би се очиствал и просветлявал човек, толкова повече той би и разбирал по нещичко ново и би се съкрушавал, заливайки се в благодарствени сълзи. Исихастите особено много обичали празника Благовещение, както и новоисихастите – свещенодостойните коливади, които живели и на светия този остров*. Коливадите, където и да отивали, издигали храмове, посветени на празника Благовещение.

Една завладяваща и покъртителна картина за живота у Бога на Богородица е нейната среща с майката на Честния Предтеча, света Елисавета. При своя поздрав към Елисавета, Пресвятата заявява доброволното си съработничество за спасението на човешкия род и дълбокото познаване на случващото се в тайнството на божественото домостроителство. Според евангелист Лука, щом Елисавета приела поздрава на Пресвятата, почувствала оживлението в своята утроба на младенеца, който носела – св. Йоан Предтеча. Елисавета, пророчески изпълнена със Свети Дух, високо извиква към Пресвятата: „Благословена си ти между жените, и благословен е плодът на твоята утроба! И откъде ми е това – да дойде при мене майката на моя Господ? Защото, щом гласът на твоя поздрав достигна до ушите ми, проигра младенецът радостно в утробата ми. Блажена е тази, която е повярвала, понеже ще се сбъдне казаното ѝ от Господа” (Лука. 1: 42-45).

Тогава, улавяйки удалата ѝ се възможност, Пресвятата изрича славословния химн: „Душата ми величае Господа и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, задето Той показа милост към смирената Си рабиня. Защото, ето, отсега ще ме облажават всички родове, задето Всемогъщият Бог ми стори велико нещо. Свято е името Му и Неговата милост е из рода в род за ония, които с почит Му се боят. Той показа Своята сила; разпръсна на горделивите плановете, що крояха в мисълта си. Повали управници от техните престоли и въздигна смирени. Гладни нахрани, а богати отпрати с празни ръце. Помогна на обичния Свой отрок Израиля, не забравайки обета, който даде на нашите прадеди – че ще помилва Авраама и наследниците му довека” (срв. Лука. 1: 46-55).

Пресвятата остава при Елисавета в продължение на три месеца. [...]

Ние, православните, разбира се, обичаме и почитаме Пресвета Богородица. Но най-голямата почит, според свети Йоан Златоуст, е да усвоиш мисленето на почитания от тебе. Хубаво нещо са обетите, поклонничествата и посвещенията, но много по-добре е да погледнем надълбоко в нещата. Защото, пребивавайки само на повърхността, при външните неща, даровете и посещенията, ние си оставаме само с лесните и безболезнени дела. Не дълбаем навътре в себе си, не разработваме вътрешната си градина, с размишление, съкрушение, себеопознаване, самоконтрол, себеотречение, себеизследване, себекритичност. Оставаме си само в един проучвателен обход, в една проучвателна разходка, в едно постоянно наблюдаване на другите с доста строго око, избягвайки полезната за самите нас критична строгост.

Това привеждане и копане навътре в нас има голямо значение и ценност. Непрекъснатото прехвърляне на отговорността, самодоволното оправдаване на обичното ни Аз, постоянното ни сравняване с тези, които са по-лоши от нас, повърхностното отлагане сериозно затруднява духовния ни ход нагоре, оставяйки ни по нанадолнището или в застоя на едно печално състояние. Същевременно, състоянието на Пресвятата е изобличение на нашето духовно бездействие (теолог., апраксия). С благородство, любов и изключително различаване на нещата тя ни явява своята красива, скромна, светла и радостна личност за подражание. Скромността, мълчанието, чистотата, смирението на Пресвятата влизат в остро противоречие със съвременния свят на разюзданост и непрестанно зловещо наслаждение, свят на страшна гордост, материалолюбие, сребролюбие, плътолюбие, вещолюбие, властолюбие, славолюбие, себелюбие и насладолюбие.

Пресвятата е била винаги и всякога преди всичко смирена

Не смирена на думи и на външен вид, прикриваща богомразно лицемерие, а истински, чисто, непокварено и непорочно смирена. Не се е правела на смирена – била е смирена. Тази царица на добродетелите – смирението, я е красяла и тя е привлякла върху нея благодатта Божия и да стане майка Господня. Нейното смирение било непреривно, постоянно, жизнено, силно. Тя го е била обикнала, усвоила в себе си, не можела и не искала да живее по друг начин. За нея това бил начин на живот естествен, прост, неподправен. Без изисквания, напрежения, забързаност, безпокойства, шум, тревоги, стрес и измъчване на себе си.

Тя носела в себе си безоблачно и слънчево небе

Животът ѝ бил неразлюлявано море, спокойно езеро, тиха река, цъфтящо цвете, уханна ливада, благовонна градина. Не се борела да я забележат, да я зачитат, да я слагат на първо място, да ѝ дават думата, да я хвалят, да я ласкаят и да я възхваляват. Така тя нямала комплекси, страхове, несигурност, безсъние, неприятности, обърканости, странности, капризи, мизерности, неудачи, преструвки и излишно любезничене. Смирението на Богородица било нейното най-безценно и бляскаво украшение, от което се излъчвала светлината и благодатта на смирения Иисус.

Нейното смирение я карало да понася, да очаква, да чака, да следва сянката на Сина си, да замълчава, да се моли, да търпи и да се надява. Нямала ни най-малкото изискване да се съветват с нея светите апостоли, да я слагат отпред, да влияе върху нещата, да се меси, да става на нейното. Какъв чудесен човек, колко уникален, рядко срещан и изключителен!

Наблюдаваме, покланяме се и прегръщаме свещената ѝ икона и се вдъхновяваме. Смирената дъщеря от Генисарет – какво ли няма тя, на което да поучи съвременния арогантен, надменен, егоистичен, горд, индивидуалистичен, себичен, добре прекарващ си, ксенофобски, небратолюбив, нехуманен, нечадолюбив и свадлив свят. Главният проблем, братя мои, на съвременния свят не е икономическата криза, а

бумът на гордостта

Животът е сив, без усмивка, жесток, лукав, труден, несмиряем. Преблагият Бог ни дава възможности – допуска до нас изпитания, изкушения за умъдряване, поправяне, променяне, обръщане, преобразяване, преобръщане и възкресяване, но за съжаление, те остават неизползвани. Дори понякога човек сред трудностите, които му се случват, се ожесточава още повече и съвсем няма разположение за смирение и покаяние.

Христос обаче дава Своята благодат на смирените.

Смирените Той обича най-много

тях благославя, облажава и ще ги настани всички тях в рая. Пресвятата се моли за всички, но най-много тя се моли за смирените. Нека ние сега, при почитането на нейната памет, горещо я призовем да ни даде мъничко от своето красиво смирение. Тогава ние и сред икономическо затруднение да сме, и в болест или в скръб, в злополучие или в безработица, ще имаме търпение, надежда, утешение и оптимизъм. Смирението на Богородица има вероятно много на какво да научи и жените. Нека всички я призовем.

Всички ние страдаме от голяма липса на смирение

Светото смирение ще ни даде комфорт, свобода, радост, благодат, освещение, изкупление, предвкусване на райската нежност, ще ни направи безметежни, весели и наистина радостни. [...]

За съжаление, скъпи братя, нашата епоха е твърде нечиста. В един такъв хаотичен свят Непорочната, Пречистата Приснодева Богородица се явява странница, далечна, непозната, чужда и – позволявам си да кажа – старомодна. Нашата Пресвята Преблагословена Неневестна Невяста не само не познала мъж, не извършила грях, не помислила зло, но намразила всичко онова, що е несвещено, нечисто, мръсно, зловонно и гнусно. Нейната чистота е във висша степен, с огромна тежест, недостижимо съвършенство. Нежеланието ѝ спрямо всяко едно мръсно нещо било неин пожелан избор, съзнателен, волеви.

Има много какво да каже ослепителната красота на нейното девство на нашия материален и сластолюбив свят.

Наистина, не липсват и в наши дни добрите приятели, верните ученици, съзнателните следовници, обичните подражатели на Пресветата Дева. Младежи и девойки с весели, мирни и светли лица, с невинност, чистота и голямо благословение, монаси и монахини с карцерно въздържание, хора в света без лукавство, добронамерени, борбени, въздържателни, достойни за уважение. Нека се молим Господарката на ангелите да очисти очите на душите и телата ни, та да не гледаме лукаво братята си. Да гледаме и нагоре, да гледаме и навътре в себе си, чисто, смирено, благо.

Не е нужно да се правим на безсърдечни моралисти, но мисля, няма да преувеличим, ако си кажем, че нашето време е безсрамно. Ние описвамедействителността и го правим с надеждата вседобродетелната Богородица да спомогне да обикнем богоявената добродетел и да намразим носеното от демони зло. Скромността на Пресвятата я опазваше неодпадаемо смирена, винаги чиста, мълчалива, сериозна, благородна, грижовна, Милующа, Отрада (Утешителна), Скоропослушна, Проговаряща ни и Спасяваща.

Вседобродетелната Богородица е винаги преготова да ни вдъхнови за добродетел, да ни хване за ръката и да ни поведе към Христос, да ни подкрепи в усилията за придобиването на добродетели, да ни избърше сълзите, да облекчи болките, да ходатайства пред Сина си да не съди делата ни пред ангелите (на Съдния ден), да ни спомогне навреме, да ни приюти в своята прегръдка, както Христа.

Пресвятата “носеща в своята утроба въплътения Бог Слово” ни явява Христос, свързва ни с Христос. Отношението, степента на почитание, благодарност и любов към Богородица Мария сочат степента на нашия православен духовен живот. Колкото повече се чувстваме немощни, неспособни, малки, бедни и я възпяваме за множеството ѝ дарове, толкова повече ние ще сме по-близо до истината.

Затова нека ѝ благодарим горещо от все душа и сърце, че в своето преславно успение тя не изостави света, но въпреки множеството ни прегрешения, като ги подминава, тя като грижовна, съчувстваща, състрадаваща майка ходатайства пред Престола на Владиката, непрестанно молеща се за всички нас – млади и стари, бедни и богати, болни и немощни, маловерци и заблудени, подлъгани и наплашени. Пресвятата не съди, не се сърди, не помни, че сме я забравяли. Тя има голяма прегръдка, в нея има място за всички, има велика, богата, безценна добродетел, която ни подканя да ѝ подражаваме.

Добродетелта ще просвети света

ще прогони мрака, ще даде сладост и изкупление.

Пресвета Богородица е единствената ни след Бога надежда. Благодарим ѝ горещо с всесърдечна благодарност!

* За първи път беседата е произнесена в митрополитския храм на о. Идра, 13.08.2010 г.

Със съкращения из „Достижима ли е днес светостта”, Карея, Света Гора, 2010 г.

Слабост ли е смирението

Ноември 14, 2019 in Външни

Човек понякога може да чуе, че християнското смирение е вид духовна слабост. Съгласни ли сте с това мнение? И наистина, не е ли слабост редовно да подлагаме бузите си наляво и надясно, да отстъпваме, да жертваме нещо свое?

Ако се замислим, християнското смирение все пак не е малодушие и не е вътрешна слабост. Дори и малодушният човек да иска да си отмъсти, неговата вътрешната страхливост няма да му позволи да стори това, защото той си мисли, че няма достатъчно физическа и психическа сила. Това не е някакво смирение, а констатиране на своето безсилие.

Напротив, смирението е истинската сила на ума, когато можеш да отвърнеш на удара с удар и смело да победиш гнева, обидата в себе си, да покажеш благородство, любов към човека, който те е обидил. Разбира се, ако е Божия воля да се прояви сила, тогава тя трябва да бъде проявена, защото истинската сила на духа е твърда надежда към Бога, съчетана с лична смелост. Но в крайна сметка истинската смелост не е да смажеш врага като източник на опасност, а да направиш от врага приятел.

Тогава защо е необходимо да се смиряваме?

Свети Николай Сръбски ни предлага следното мъдро наставление: „Престъплението – винаги е слабост. Престъпникът е страхливец, а не герой. Затова винаги имай предвид, че който ви прави зло, е по-слаб от вас; и както не отмъщаваш на малко дете, така и не отмъщавай на онези, които са ти причинили зло. Защото той не е злодей заради силата, а заради слабостта. По този начин ще намериш сила в себе си и ще станеш като море, което никога не напуска бреговете си, за да удави всички хора, които хвърлят камъни по него.“

В житията на светиите се среща името на малко известната днес свята мъченица Фавста (началото на IV век). Тя в много млада възраст, в тринадесетата година от живота си, била подложена на мъчения заради Христовата вяра. Императорът заповядал на мъчителя Максим да излее над светицата целия ужас от своите мъчения. Сред жестоките мъчения на Фавста, противно на очакванията на  хората, тя само благодарила на Бога и кротко се молила за мъчителя си, казвайки следните думи:

-Моля те, Господи, възлюби Максим, просвети го с вяра и утвърди го в Твоя страх!

Тази кратка молитва и желание за добро на своя мъчител толкова силно проникнали в сърцето му, че самият Максим повярвал в Христос и заедно със света Фавста приел мъченичество. Така любовта и смирението винаги завършват с духовна победа.

Така, ако видите, че страстите кипят около вас, че ви гледат с гняв и досадно ви говорят или повдигат всякакви клевети срещу вас, вие не се поддавайте на импулсите на собственото си раздразнение. Ако хората, които ви обиждат, искат да горят в огъня на собствените си страсти, в пламъка на собственото си възмущение, то поне вие сами не влизайте в този огън. С мирна молитва в душата, отнасяйте се със съчувствие към негодуващите и стойте далеч от тези страсти. Кой знае, може би вашата молитва като изобилна бистра вода ще охлади огъня, след което в душите на враговете ви ще останат само съжаление и разкаяние.

В реалностите на нашия страшен свят има такова явление като сатанизма. Служителите на този безумен култ, избрали откровеното зло и насилие като основни ценности на живота, понякога не се колебаят да принасят в жертва на дявола живи хора. Малко хора знаят, че в този зверски ритуал, немислим в своята жестокост за здравия ум, самата жертва е моментът, в който нещастният човек допуска в себе си гняв към мъчителите. И това се признава за победа.

Уви, култовата интуиция на сатанистите в случая съответства на духовните реалности. Затова Христос побеждава на Кръста дявола, защото по време на невинни, несправедливи страдания Той разкрива в Себе си любов, доброта и прошка, а не злоба, омраза или жажда за отмъщение. Само по този начин доброто побеждава злото. Със смирение на Кръста Господ смазва гордостта на дявола и затова през последните две хилядолетия тъмните сили се страхуват от кръстния знак.

В Древния Патерик има история за това, как във Вавилон дъщерята на един от идолопоклонниците имала демон в себе си. Един монах, който познавал баща ѝ, му казал:

– Никой не може да излекува дъщеря ти, освен отшелниците, които познавам. Но дори и те, ако ги попитате, няма да искат да правят това от смирение. Ето какво ще правим: когато те дойдат да продават ръкоделието си, ние ще се престорим, че искаме да го купим от тях. Щом влязат в къщата, за да получат пари за нещата, които сме купили от тях, ние ще кажем, да прочетат молитва и аз вярвам, че дъщеря ти ще бъде изцелена.

И така, двамата отишли на пазара и видели монах, който продавал кошници. Той бил поканен в къщата, за му да дадат там парите. Щом монахът влязъл вътре, беснуващатата жена изтича да го посрещне и го удари по бузата. Той веднага обърнал другата си буза според Христовата заповед. Демонът започнал да се мъчи и извикал:

– О, беда! Заповедта на Иисус Христос ме прогонва!

Момичето веднага се изцелило. Те казали за случилото се на старците, които прославили Бога и казали:

– Обикновено гордостта на дявола пада пред смирението на Христовата заповед.

В Древния Патерик се разказва и как един човек бил обладан от демон и бълвал много пяна. Веднъж демонът ударил един старец-отшелник по бузата. Старецът обърнал другата си буза. Демонът не издържал на смирението на отшелника и веднага напуснал бесноватия. Древнохристиянският подвижник авва Моисей казва: „Който има смирение, смирява демоните, но който няма смирение, той се усмирява от демоните.“

И така, защо ние говорим за важността на смирението? А отговорът е прост, защото сме християни и Христос прояви смирение в живота си. „Защото и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина.“ ( Марк 10: 45). Пътят към славата, даден от Христос, преминава чрез смирение, се разкрива от Сина Божий.

Архимандрит Софроний (Сахаров) е разкрил тази истина образно. Човешкото общество е като пирамида, на върха на която стои лидер – цар, президент, някакъв владетел. Освен това, върху слоевете близо до върха стоят хора, които имат власт, близка до царската, а в основата на пирамидата са подвластните хора. Обикновено в света най-силният подчинява най-слабите, царствата на падналите хора се основават върху експлоатация и насилие. Христос обаче обърна тази пирамида с главата надолу. Самият Той застанал начело на обновеното човечество е основата на пирамидата и по отношение на подчинените Си се е превърнал в слуга. Затова в Христовото Царство по-големият служи на по-малкия, най-силният се смирява пред немощния. Съответно така човек може да достигне истинска висота само като следва примера на Христос, а не примера на тези, които Го разпънаха на Кръста.

Стойността на добродетелта на смирението не може да се разбере рационално. Стойността му се разбира от опита на духовния живот, когато сърцето не е разбито от страстни мисли за отмъщение, негодувание, вражда, а когато усеща мир и свобода. Нека Господ укрепи всеки християнин за искрено изпълнение на заповедта за смирението, която е толкова значима за придобиване на истинска духовна сила.