Който носи в себе си благодатта на Св.Дух, знае за какво говоря

Юни 8, 2020 in Външни

За пастирите

След Възнесението на Господа апостолите се върнали, както е казано в Евангелието “с голяма радост” (Лука 24:52). Господ знае каква радост им е дал; и техните души са преживявали тази радост.

Първата им радост е, че са познали Истинния Господ Иисус Христос. Втората – че са Го обикнали. Третата – че познали вечния небесен живот. И четвъртата – те желаели на света спасение тъй, както и на себе си.

А освен това са се радвали и защото са познали Светия Дух и са видели как Той действа в тях.

Апостолите ходели по земята и проповядвали на хората словото за Господа и за Царството Небесно, но душите им тъгували и жадували да видят любимия Господ, затова те не се боели от смъртта, а с радост я срещали, и ако искали да живеят на земята, то е било само заради хората, които обичали.

Апостолите обичали Господа и затова не се бояли от никакви страдания. Те обичали Господа, обичали и хората, и тази любов премахнала в тях всеки страх. Те не се бояли нито от страдания, нито от смърт, и затова Господ ги изпратил в света да просвещават хората.

И до днес има монаси, които изпитват Божията любов и се стремят към нея ден и нощ. И те помагат на света с молитва и писания. Но повече това е грижа на църковните пастири, които носят в себе си такава голяма благодат, че ако хората можеха да видят славата на тази благодат, целият свят би ú се удивил; но Господ я е скрил, за да не се възгордеят служителите Му, а да се спасяват със смирение.

~~~

Господ призовава епископите да пасат Неговото стадо, и даром им дава благодатта на Светия Дух. Светият Дух, както е казано, е поставил епископи в Църквата и в Светия Дух те имат власт да връзват и развързват грехове. А ние сме Господните овци, които Той е обикнал докрай и ни е дал светите пастири.

Те са наследниците на апостолите и по дадената им благодат ни водят към Христос. Те ни учат на покаяние; те ни учат да спазваме Господните заповеди. Те ни говорят словото Божие, за да познаем Господа. Те ни наставляват към спасение и ни помагат да се изкачим до висотата на смирения дух Христов. Те събират в оградата на Църквата скърбящите и заблудени Христови овци, за да намерят душите им покой.

Те се молят за нас Богу, всички ние да се спасим. Те, като приятели на Христос, могат да склонят Господ с молитва: за живите да изпросят смирение и благодатта на Светия Дух; за починалите – прошка на греховете; а за Църквата – мир и свобода.

Те носят в себе си Светия Дух и чрез Светия Дух ни прощават греховете. Те са познали Господа в Светия Дух и, подобно на ангелите, с ума си съзерцават Бога. Те имат силата да откъснат и нашия ум от земята и да го приковат към Господа.

Те скърбят, когато виждат, че оскърбяваме Бога и не даваме на Светия Дух да живее в нас. Върху тях падат скърбите на цялата земя, и техните души са привлечени от Божията любов, и непрестанно се молят, за да изпросят за нас утеха в скърбите и мир за целия свят.

Със своите пламенни молитви те и нас увличат да служим Богу със смирен дух и любов.

Заради тяхното смирение и любов към народа ги обича Господ. Те непрестанно вършат огромен труд и подвиг и за това са обогатени с разума на светиите, на които подражават със своя живот.

Господ ни е обикнал толкова, че е страдал за нас на кръста; и Неговите страдания са били толкова големи, че не можем да си ги представим, защото малко обичаме Господа. Така и нашите духовни пастири страдат за нас, макар често ние да не виждаме техните страдания. И колкото по-голяма е любовта на пастиря, толкова по-големи страдания тя му носи; а ние, овците, трябва да разбираме това, и да обичаме, и да почитаме своите пастири.

Братя, да имаме послушание към нашите пастири, и тогава ще има общ мир, и Господ чрез Светия Дух ще бъде с всички нас.

~~~

Велико лице е иереят, служителят при Божия Престол. Който го оскърбява, оскърбява Светия Дух, Който живее в него.

Какво да кажем за епископа? На епископите е дадена голямата благодат на Светия Дух; те са поставени по-високо от всички; те като орли се издигат нависоко и оттам гледат безкрайното пространство, и с разума на богословието пасат Христовото стадо.

~~~

Светият Дух, както е казано, е поставил в Църквата епископи да пасат стадото на Господа (Деян. 20:28); и ако хората помнят това, те ще обичат пастирите с голяма любов и душата им ще се радва, като вижда пастиря. Който носи в себе си благодатта на Светия Дух, знае за какво говоря.

Един смирен и кротък мъж вървял с жена си и с трите им деца. По пътя си те срещнали архиерей, който пътувал в каляска, и когато селянинът започнал с благоговение да му се покланя, видял благославящия го архиерей покрит в благодатен огън.

Но някой ще попита: “Ако Светият Дух е поставил епископите и ги управлява, защо тогава ние нямаме мир и не преуспяваме?”

Защото неправилно мислим за поставената от Бога власт и с това ставаме непослушни. Но ако се предадем на Божията воля, бързо ще преуспеем, защото Господ обича смирената, послушна душа и Сам я ръководи, а непослушната Той чака търпеливо и милостиво кога ще се поправи. Господ премъдро учи душата със Своята благодат, като добър учител и роден баща. Но и родният баща греши, а Господ винаги е истинен; и учителят не знае всичко, а Господ е всезнаещ.

Всички беди идват от това, че ние не питаме по-старите, които са поставени да ни ръководят, а пастирите не питат Господа как трябва да постъпват.

Ако Адам беше попитал Господа, когато Ева му е дала да вкуси плода, Господ е щял да го просвети и Адам нямаше да сгреши. И за себе си бих казал, че всички мои грехове и грешки са били заради това, че в миг на изкушение и нужда не съм призовавал Господа; а сега се научих да моля Божията благост и по молитвите на моя духовник Господ ме пази.

Така и архиереите, макар и да имат дара на Светия Дух, но не всичко разбират, както трябва, и затова при нужда трябва да търсят Господ да ги просвети; а те постъпват по своя преценка, и с това оскърбяват Божието милосърдие и объркват хората.

Преподобният Серафим казва, че когато е давал съвети от своя ум, са ставали грешки; а грешките могат да бъдат малки, но могат да са и големи. Така че всички трябва да се учим да разпознаваме Божията воля; а ако не се учим, никога няма да познаем този път.

Господ е казал: “И ме призови Ме в скръбен ден; Аз ще те избавя, и ти ще Ме прославиш” (Пс. 49:15). Господ чрез Светия Дух просвещава човека, а без Светия Дух никой човек не може да разбира правилно. До идването на Светия Дух и апостолите не са били твърди и мъдри, затова Господ им казал: “Докога ще ви търпя?” (Матей 17:17).

~~~

Господ е дал в Светата Църква пастири и те служат по примера на Христос, и на тях е дадена власт да прощават греховете чрез Светия Дух.

Ти може би си мислиш: как може еди кой си епископ, или духовник, или свещеник да има Светия Дух, когато обича да си похапва и има други слабости?

Но аз ще ти отговоря: това е възможно, ако той не приема лоши помисли; така че дори и да има някакъв порок, това не пречи на благодатта да живее в неговата душа, както зеленото дърво има някои сухи клони, но това не му пречи и то да дава плодове; или както на полето има много пшеница, и макар сред нея да има и плевели, това не ú пречи да расте.

 

За духовниците

През Великия Пост на вечерня в Стария Нагорни Русик Господ даде на един монах да види иеросхимонах Авраамий в образа на Христос. Старецът-духовник стоял с епитрахила си и изповядвал. Когато монахът влязъл в изповедалнята, той видял духовника, побелял старец, че е с младо, момчешко лице, и целият сияе и прилича на Христос. Тогава монахът разбрал, че духовникът се намира и извършва тайнството в Светия Дух, и че Светият Дух прощава греховете на каещия се.

Ако хората видеха в каква слава служи свещеникът, те биха паднали по очи от това видение; и ако самият свещеник би видял себе си, в каква небесна слава е той, когато извършва служението си, той би станал велик подвижник, за да не оскърби с нищо благодатта на Светия Дух, която живее в него.

Пиша тези редове и моят дух се радва, че нашите пастири приличат на Господа Иисус Христос. Но и ние, овците, макар и да имаме малка благодат, също приличаме на Господа. Хората не знаят тази тайна, но Иоан Богослов ясно е казал: “Ще бъдем подобни на Него”, и това е не само след смъртта, но и още тук на земята, защото Милостивият Господ е дал на земята Светия Дух и Светият Дух живее в нашата Църква; Той живее в непорочните пастири; Той живее в сърцата на вярващите; Той учи душата на подвиг; Той ни дава сили да изпълняваме Господните заповеди; Той ни учи на всяка истина; Той така е разхубавил човека, че човекът е заприличал на Господа.

~~~

Трябва винаги да помним, че духовникът извършва служението си в Светия Дух, и затова трябва да благоговеем пред него. Вярвайте, братя, че ако на някого се случи да умира в присъствието на духовник и умиращият каже на духовника: “Отче свети, благослови ме да видя Господа в Царството Небесно”. И духовникът каже: “Върви, чедо, и виж Господа”, с него ще стане така, както е благословил духовникът, защото Светият Дух и на небето, и на земята е един.

 

Велика сила имат молитвите на духовника. Много страдах аз от бесовете заради своята гордост, но Господ ме смири и ме помилва заради молитвите на духовника, и сега Господ ми откри, че на тях почива Светият Дух, и затова много почитам духовниците. Заради техните молитви ние получаваме благодатта на Светия Дух и радост в Господа, Който ни обича и ни е дал всичко нужно за спасението на душата.

 

Ако човек не казва всичко на духовника, неговият път е крив и не води към спасение, а който казва всичко, ще отиде направо в Небесното Царство.

Един монах ме попита: “Кажи, какво да сторя, за да поправя живота си?” Той обичаше да яде много, и не в определеното за това време. Аз му казвам: “Пиши всеки ден на един лист, колко си изял и какво си помислил, а вечерта прочитай това на духовника”. Той ми казва: “Не мога да направя това”.

И така, той не можа да преодолее малкия срам да изповяда немощта си, и затова не се поправи, и умря от удар. Да прости Господ нашия брат, а нас да избави от такава смърт.

~~~

Който иска непрестанно да се моли, трябва да има мъжество и мъдрост и за всичко да пита духовния си отец.

И ако духовникът сам не е минал с опита си пътя на молитвата, ти пак го питай, и за твоето смирение Господ ще те помилва и ще те запази от всяко зло; а ако помислиш, че духовникът е неопитен, че е в суетата, и затуй “сам ще си се ръководя по книгите”, ти си на опасен път и не си далече от прелест.

Много такива зная, които така се излъгаха в своите помисли и заради пренебрежението си към духовника не напреднаха. Те забравят, че в тайнството действа благодатта на Светия Дух, която и ни спасява. Така врагът мами подвижниците, за да няма молитвеници, а Светият Дух дава мъдрост на душата, когато слушаме съветите на нашите пастири.

~~~

Чрез духовника в тайнството действа Светият Дух, затова, когато излезеш от духовника, душата чувства обновлението си по мира и любовта към ближния, а ако излезеш смутен от духовника, значи не си се изповядвал чисто и сам не си простил на брата си от сърце прегрешенията му.

~~~

Духовникът трябва да се радва, когато Господ довежда при него някоя душа на покаяние, и според дадената му благодат трябва да лекува тази душа, и за това ще получи от Бога голяма милост, като добър пастир на своите овци.

 

 

Клатя си краката заради любовта към Христос

Юни 2, 2020 in Външни

И ни дай с едни уста и с едно сърце да славим и възпяваме пречестното и величествено Твое име на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги, и во веки веков!

Молим Бога да ни даде тази благодат, така че да Го славим, да Го благославяме и да Му се покланяме с една уста и едно сърце. Молим Бог да ни даде нещо конкретно. Тук има два момента. Първо, молим, и второ, от Бога. Правим едно движение, и Бог правим едно движение, ние молим и Бог дава. Когато търсим нещо от Бога, това означава, че ние влагаме всичко, което зависи от нас. Когато казваме на Бога: „дай ни да Те благославяме с една уста и с едно сърце“, това означава, че първо водим цялата борба, правим това, което зависи от нас да имаме любов към всички, да сме съединени с всички, да нямаме  вражди и боричкания помежду ни, и тогава Бог ще направи това, което зависи от Него. Това става и с цялата духовна борба – когато трябва да отсечем една страст, казваме например: „Боже, помогни ми да отсека една страст, цигарите“, тогава означава, че се бориш да отсечеш цигарите и Бог прибавя от Своята сила. Затова е необходимо намерението на човека, не е необходимо само да молиш, а ти трябва да направиш нещо.

Или, дори да не можеш да направиш нищо, най-малко дай твоето намерение. Кажи: „искам, Боже мой! Искам да спра това нещо. За съжаление не мога нищо да направя“. И това е нещо. В Патерика се казва, че веднъж един монах-подвижник отишъл и седнал на една скала и си клател краката. Както правят децата, когато седят някъде. Другите подвижници го видели и го попитали:

– Какво правиш тук?

– Клатя си краката заради любовта към Христос.

Какво е това нещо? Каква връзка има едното с другото? Той обаче защо направил това? Този човек имал някаква война, не знаем каква, по-скоро е известната война на унинието, той стигнал до душевно и телесно униние и не можел нищо да направи. Помисълът му казвал: „Тук не правиш нищо! Непотребен си! Няма да видиш Христос. След като не правиш нищо“. Той казал: „Добре, не правя нищо, нито молитва, нито четене, нито постя, нито служби, какво да правя? Клатя си краката. Макар и това, все е нещо – клатя ги от любов към Христос“. Той правил това, което можел. Знаете, че Бог иска от нас дори най-малкото, което можем да направим за Него. Но и това да не направим, най-малкото да Му кажем: „Искам!, но не мога„. Това е съществено.

Така, когато  молим и казваме дай ни каквото и да е, означава, че го искаме. Ако го искаме, Бог ще го даде. Не е възможно да не стане. Сам Бог ни казва: „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори“.

Сещам се за един монах, който казваше – „Не става, Боже мой! Няма да спра, ако не ми сториш това нещо!“ Разбира се, той не искаше материални неща, а духовни. „Ти каза да бием по вратата. Добре, ще викам, ще настояваш докато ме помилваш!“ – така казваше.

Ние идваме на Литургията, молим се и пеем с една уста, но може да не сме с едно сърце. Идваме тук, пеем или съучастваме в богослужението, казваме Символа на вярата, останалите химни, но в нас още не сме стигнали до духовното равнище да сме едно сърце, а сме една уста. Това е първото стъпало. Така влизаме в събранието на църковна общност, която е нашата енория, която е нашият храм. Затова е необходимо да ходим на църква, не можем да се молим сами, тоест можем да се молим, но не може да не ходим на Литургията, да не се събираме в храма заедно в името на Христос. Защо? Защото сме призвани да станем едно тяло, ние сме Тялото на Църквата, членове на Църквата, Тялото Христово, не можем да не участваме в това събрание. Отивайки на църковното събрание, на Литургията, на службата, тогава правим това, което зависи от нас и с една уста възпяваме Бога. Сетне лека-полека ставаме и едно сърце.

Виждате, че когато човек започне да ходи на църква, на първо време мисли, че всички го гледат, всички се взират в него странно и си казва: ама какво правя тук сега? Всички ме гледат, чувствам се неприятно, неловко, коментират ме, съдят ме. Докато нищо от това не е вярно. Кой те е видял, детенцето ми, дали си влязъл или излязъл и дали изобщо съществуваш? Кой те погледна? Или, дори да те е погледнал някой, нима това означава, че те е изкоментирал? Докато с времето човек започва да се движи свободно и не се дразни от тези неща. След това може наистина да го коментират, когато вече го опознаят. Колко човека са в храма? Редовните  50 – една година да ходиш и да не знаеш кой е другият? Най-малкото го гледаш. Оттук, и да видиш нещо странно, примерно някой дойде един ден с бастун, виждаш го внезапно и ти минава през ума: ама какво му се е случило, че държи бастун? До вчера беше без бастун. Това обаче не ни дразни, защото сме придобили усещането за едно сърце и така се получава единство.

Затова, ако не направим това в Църквата, не сме една уста и едно сърце, тогава как ще бъдем една уста и едно сърце и в семейството ни? И още повече как това единство ще напредне към нашето вътрешно аз? Всъщност разпадът е станал  първо в човека. Първо се разпаднало единството на неговата човешка природа, а след това прекъснал връзката си с Бога и с другия човек. Помните в кн. Битие, когато човекът нарушил Божията заповед, той веднага се отделил от Бога, разединил се и се отлъчил от жена си. Докато преди бил съединен с Бога, със себе си и с човека до него.

Събрание на едно място на Църквата, усилието да сме една уста и едно сърце, това е нашата всекидневна борба, която водим чрез аскезата. Човек започва от духовната аскеза – молитвата, очистването на страстите, изхвърлянето на себелюбието, на лукавството, на себичността, на егоцентризма, на егоизма, и упражняването на молитвата, започва лека полека да се интегрира като личност, вижда, че сам той като човек вътрешно се интегрира, става единен. Докато преди  умът му едно е искал, сърцето му друго, тялото му трето. Сега тялото се подчинява на ума, умът е в съгласие със сърцето и Светият Дух постепенно обитава в човека, целият човек се освещава и става напълно свят, освещава се тялото му, тялото няма движения, похоти, няма неща, които в миналото са били интензивни, тиранични, поробвали са го, вижда, че се освещава тялото, освещават се потребностите на тялото, дори външният вид. Виждате лицето на някой светец. Целият човек се освещава и външният му вид, спира да мисли лукаво, подозрително, не подозира другия човек, не е лукав, не е себичен, не се страхува. Има друго усещане за нещата, сърцето му се освещава, не само умът му съди правилно, но и сърцето му функционира  здраво и така стига, както казват св. отци, до първата простота, от съставен става несъставен, докато преди е бил многосъставен, сега става несъставен и така разбира много добре какво става в него.

Много хора, най-вече млади, не могат да вземат решение за едно нещо. Виждате,  че има младежи, които не могат да решат дали ще се оженят, дали ще работи, дали ще последва Бога, дали няма да Го последва. Получава се объркване в него. И човек казва, добре, ама защо, какво става? Защо? Защо е тази нерешителност, защо е цялото това объркване? Нима е възможно там, където е Божият Дух, да има объркване? Не е възможно да има объркване там, където Бог присъства. За да го има това объркване, това означава, че се нуждаем от духовна труд. Но ако човек влезе в това течение на Божия Дух, тогава виждаме, че постига психосоматично единство и лесно различава и разбира Божия Дух,  Божията заповед и това, което трябва да прави. Когато човек вътрешно се  интегрира, преодолее своите психосоматични болести и разпада на човешката личност, тогава веднага става едно и с другия човек, има любов, социален е, общува с брата си. Затова казвахме, че разпадът не е симптом и белег на духовен човек.

превод: Константин Константинов

 

 

Св. Тихон Задонски: Духовни напътствия

Май 24, 2020 in Външни

От всичко, което се случва в земния живот, един­ствено грехът трябва да опечалява християнина.

В тежки изкушения трябва да викаш към Гос­пода: „Да бъде Твоята воля! Помилуй, облекчи!”

Ако искаш да бъдеш истински християнин, имай и търпи лишения във всичко, защото нетърпящият лишение не е християнин.

Греховете се очистват от слъзното покаяние и търпенето на обидите е в духа на незлобието. Затова не страни от обидите: не се лишавай от венци, не бя­гай от изцеляването на душата.

Врагът винаги се стреми да въоръжи срещу чо­века неговите домашни. Трябва да бъдем готови за това и да помним, че всичко това е по Божия воля и за очистване на нашите грехове.

Никога не трябва да униваш: съгрешил си – сега пък се покай и бъди мирен.

Говори добронамерено с тези, които те злословят, моли се за тези, които ти нанасят различни оскърбления, обиди, беди, гонения.

Търпейки обиди, да се радваме, а не да скърбим; да се радваме затова, че ни се дава благоприятен слу­чай, прощавайки на своя ближен, да получим прошка на всички наши съгрешения. В това се състои познаването на истината.

Когато страстите се разбушуват, умьт се помрачи и загуби самообладание пред големината на изкушенията, помислите започват да нападат с настой­чивост и неистовствост, тогава не само срещу блудните помисли, но и срещу помислите на гнева, скръбта, унинието, отчаянието, с една дума -срещу всички греховни помисли,най-надеждното оръжие е молит­вата, в която участва също и тялото направи си поменик на всички, които са те ненавиждали и обиждали (живи и мъртви) и ежедневно ги споменавай в молитвите си,

Най-главното е да се научим на търпение и смирение: със смирението ние ще победим всички врагове-бесовете; а с търпението – страстите, които воюват срещу душата и тялото.

Утешавай себе си с това, че не е възможно да се сподобиш с вечния покой, без да поскърбиш и да се поотрудиш тук.

Помнете, че ропотът и малодушието са също кръст; кръст, макар и също голготски, но кръст на  отхвърления разбойник.

Ако от време на време съседите ви смущават с шум и викове, претърпете заради Господа, като си казвате: „Това Господ допуска заради моите грехове“.

Във време на скръб започвайте молитвата си с благодарение.

Едно от стъпалата към съвършенството е безропотното и благодарно понасяне на всички скърби възприемането им като средство за духовното усъвършенстване и за очистването на греховете.

При борбата с унинието ни се дарува най-големия венец. Който не търпи борения и нападения, той е станал приятел на демоните.

Едно от свойствата на смирението е да приемаш униженията с удоволствие.

Ако сториш нещо добро някому,чакай скръбно изкушение заради това.

Страшно е да оставаме дълго без скърби. Застоялата вода се превръща в блато, а бурите и ветровете я освежават и способстват за нейната пригодност.

Когато бащата оставя сина си без наказание и му позволява да живее според своята си воля, от   това се вижда, че той го е отхвърлил от себе си:така,когато и Бог оставя човека без наказание,това е знак за неговото изоставяне от Божията милост; и не друго нещо ще последва за такъв, освен търпенето на вечния гняв Божий.

 

Кръстът е да позволя на другия да бъде несъвършен

Май 18, 2020 in Външни

Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса

Всички вие сте едно. Другият е различен и важното е, че е едно с мен, че го възприемам като дар. Другият е дар за мене – това е тайната тук.

Всички тези неща са истинни само по една причина и по един начин – хората сме дар и откровение един за другиго и така другият наистина може да стане твой член и ти негов член. Тази велика тайна, да бъдат всички едно – думи на Христос – както ние сме едно. Да си едно с другия е страхотно – не смееш след това да го нараниш, а можеш само да му благотвориш. Кой би взел трион сам да си среже ръката? Това да си едно с другия означава, че вече не можеш да му сториш зло, а искаш да му благотвориш и дори да се правиш на глупав заради него, дори да се правиш на идиот. „Идиот”, колко хубав роман на Достоевски, само „идиоти” могат да бъдат всички, които разбират нещата, за които сега говорим във връзка със светската изтребителна логика. Тя е човекоядна логика, единият винаги се приготвя да изконсумира другия. Ако си едно с другия, не можеш да направиш това, само тогава не можеш да му сториш зло. Както някои стари филми, в които хората бяха толкова благородни помежду си, че си казваш: „трябва да са идиоти, единият не иска да засегне другия, дори един юмрук не иска да му удари“. В американските филми имат само бой, бой, убийства и нищо друго!, защото е едно общество с параноичен антагонизъм, и ние го имаме, но тук е по-слаб, оставяш другия на неговото безумие. В англосаксонските държави конкуренцията е толкова голяма, че другият чувства нужда да стане себелюбив. Затова имаме и дългите CV-та, в които има какво ли не. Тоест една огромна възможност да мога да изтребя другия, за да оцелея, защото, ако не го изтребя, няма да оцелея. Това именно предават на малкото дете, че ако евентуално убиеш всички, накрая ти ще оцелееш. И давай, след 500-600 жертви във всеки филм оцелява окървавеният герой, който търси причината защо е станало това, което е станало. С други думи тук имаме този хаос, за който говорихме.

Ако пък вие сте Христови, тогава Авраамово семе сте, и по обещание наследници

Съществува едно обещание, „нотариален акт”, в който се казва, че си наследник на много голямо наследство. Казва ти: внимавай, това е огромно наследство. Какво е това наследство? Виждали сме го в живота на светците, на съвременни светци, които оттук живеят това наследство – велики харизми, висши състояния, чудеса, неща, които, ако ги игнорираш, няма да знаеш за какво говориш, просто не знаеш по коя причина е станало Въплъщението, по коя причина съществува Църквата, това е и царството – наследството, за което говорихме. Примерно седиш и гледаш как e станала битката при Маратон, както казваше св. Порфирий. Той виждал това в Светия Дух. Вижте какво нещо е царството Божие и как ще бъдем някога, ако го искаме. Царството Божие ще бъде състояние, в което ще гледаме един другиго и няма да се  отегчаваме, но това е друга история; както един влюбен не се отегчава. Ако си влюбен, скучаеш ли? Не. Ако любовта изчезне, след това от всичко се отегчаваш. Така е, царството Божие е висша любов. Бог открива цялата безкрайна красота и хубост, която е вечна, Негова, и твоята и на другия, която нашата низост скрива от нас.

Виждаш някоя майка, която обича детето си, тя казва колко хубаво дете! Един баща ми казваше за своето 1-2 годишно дете и ми изброяваше колко болести има. И си казваш: „виж какво прави любовта!“ Любовта ти дава сила да понасяш разтърсващи неща (страдания), които наистина съществуват и ги виждаш. А ние не виждаме това, затворени сме в себе си, в нашия хаос и гледаме да употребим другия. Чувате ли вие, които сте по-млади? Които имате мечти и т.н.? Единият гледа да употреби другия. И не трябва да го обвиняваш, защото и ти тръгваш да направиш същото с него. Друго е зрялостта, друго е любовта. Това не става с щракане на пръсти, понеже внезапно сме разменили погледи и нещо е станало. Нещо е станало означава нищо не е станало. .

Казвам още: наследникът, докле е невръстен, с нищо се не отличава от роб, макар и да е господар на всичко

По нищо не се различаваш от един роб. Наследникът на царя е като роб, защото е младенец. Вземете детенцето на един император и му кажете: ти си цар! То ще ти каже: „Подай ми играчката! Не разбирам какво ми говориш!“ Няма да ти го каже така, но просто не разбира.

но е под настойници и домоуправители до определения от бащата срок

Които го ръководят, за да може да някога да стане зрял, за да може да познае баща си, бидейки зрял. Сега е незрял, затова е младенец, затова не разбира нищо и сякаш не съществува като наследник. Това нещо става при мнозина от нас. В Църквата сме като роби и младенци. На нас това обаче ни е удобно, защото казваме добре, Бог съществува, виждаме чудесата, нещо става. Това обаче може да ме затвори, аз да имам лични критерии – това е великата тайна на епохата, за чието формиране са били нужни векове. Тази вяра в личната автентичност започва от 18-ти век, вяра в това, че аз имам истината в себе си, имам природата, която говори и иска да бъде задоволена. Това са неща от Просвещението, след Просвещението се установяват личните критерии, имам право да ги имам и те имат ценност. Мога да имам и Бога и да съм секуларизиран, както е в американското общество. Бог е изключително полезен и е изключително полезно да не Го влагам в живота си, когато не искам. Да Го имам „по поръчка”, когато аз искам. Тази вяра „по поръчка” днес е най-разпространеното нещо. Тоест една вяра, която се използва, но без духовност и посвещение. Във всеки момент мога да Го оставя и да правя каквото си искам. Това състояние се нарича младенчество. Сякаш имаш един много луксозен и мощен автомобил, който може и да лети и да плува в морето, но ти не знаеш как да го използваш. Затова казваш: „Не е ли по-добре да имам велосипед? Да гледам автомобила, да го лъскам, но ако вляза вътре и се получи някакъв проблем? Понеже не зная какво е и не мога да го използвам както трябва, оставам върху велосипеда“. Понякога върху магарето, даже не и върху велосипед. Това също е едно себелюбиво движение, което ме държи в младенчество. Тук съществува една разлика:

Така и ние, докле бяхме невръстни, бяхме поробени под стихиите на света

Тоест поробени на всичко това, което светът смята за драгоценно, лайфстайлът, който нарекохме дедстайл (игра на думи от английски – lifestyle (начин на живот)-deathstyle (начин на смърт) – бел. ред). Казвали сме, че желанието ми винаги е желание за другия, другият да ме признае. Следователно аз искам каквото другият иска, защото няма друг начин да бъда признат от него. Не мога да го обикна, искам да бъда признат от него, т.е. желая каквото той желае. Така в списанията за автомобили един от критериите да си купиш автомобил е доколко привлича погледи на пътя.

Искаме това, което другият иска, поробени сме в желанието на другия, затова, мразейки един други, другият е моят ад, което означава постоянно правя каквото той иска. Вижте младите от Лицея, от университета, всички са облечени по един и същ начин, някой трябва да им каже, че не им отива, но никой не го казва и всички се чувстват свободни, докато всички правят едно и също и никой не смее да направи нещо по-различно! И наричат това свобода. Следваш желанието на другия, при всеки един избор. Ще намериш приятелка, защото другите имат! Ще намериш приятел, защото другите имат, ще правиш едно, второ, трето, защото другите са така, ще носиш това, ще ядеш това, ще говориш така! И ако срещнат един поп да им каже нещо по-различно, казват: „Аз искам да съм свободен!“ От какво да си свободен? Роб си, от отгоре до долу.

Затова в общества със силно изразен индивидуализъм хората чувстват повече самота и депресия. В английското общество жените не си приличат помежду си, както са жените в Гърция, където всички са едни и същи! Видял си една – видял си всички! Там, понеже съществува силен индивидуализъм и себезатваряне, не си приличат толкова много помежду си.

Евангелието ни кара да говорим за най-невероятните неща. Или си младенец, или си зрял. Когато си младенец ти налагат – не сварваш даже да поискаш и не знаеш какво искаш. Затова обожавам монашеството. Монашеството върви добре, защото има това „аз не искам!“ и затова всички казваме „Леле! Да не ставаме монаси!“ Защото не разбираме какво означава свободата – колко страшна свобода е да отхвърлиш всички тези светски желания, които не са желания, а робство, и да кажеш „ще погледна нещата отначало, с чист поглед, както Бог ги е направил!“ Това е монашеството.

но, когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона

Христос се подчинил на закона, защото и Той бил съден с критериите на закона. С критериите на закона Христос бива разпнат – с  тях не трябваше да казва: „Аз съм Син Божий,  второ, кой ще Ме изобличи в грях“, след това не би могъл да прави чудесата, които правил, не би могъл да проповядва царството Божие. Защо Той направил това? – За да ни покаже как излизаме от закона, да ни покаже, че Бог е отвъд закона и всичко, което прави, е отвъд закона.

за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението

С  други думи да станем деца на един такъв страхотен Баща, Който ще ни даде толкова страхотни неща и от нещастни животинчета ще ни направи богове по благодат, което е нещо напълно ново.

Помисляли ли сте какво е животът на един мъченик? И защо Църквата полага да се чете това апостолско четиво в памет на великомъченици? Когато обикновено слушаме беседи в памет на мъченици, чуваме неща, които най-малкото мене ме ядосваха, когато бях по-млад, не можех да ги слушам – „Какъв герой! Каква съпротива! Какъв бунтар! Каква съпротива. . .“ светецът. Тоест светецът бил един бунтар! Ама не съществува бунт в момента, в който те пържат член по член. Не съществува бунт, дори логиката не работи в момента, в който стават тези страшни мъчения, описани в Синаксарите.

Мъченикът е зрял, ние сме младенци. Мъченикът е достатъчно зрял, затова и е свят. Не мъченичеството прави светостта –  мъченичеството изявява светостта. Светостта поражда мъченичеството. И дори да няма гонение, всеки светец е мъченик, защото се занимава с хаоса и духовното младенчество на всички хора и няма право да ги  срази. Защо не го прави? Защото духовният човек няма права, както казва св. Паисий. Този който страда, няма права в този живот. От момента, в който излизаш от хаоса и духовното младенчество, се занимаваш постоянно хаоса и духовното младенчество на другия. Това е мъченичество на съвестта, защото не можеш да погребеш другия жив, както би искал ветхият човек, нямаш това право. Защо? Защото Бог не го прави. Бог защо не го прави? Защото навсякъде съществува това младенчество като фундаментален проблем на човека. Светците са зрели и постоянно виждат Божието царство. Затова, когато гонителят им казва:

– Ще ти отнемем живота!

Мъченикът се смее:

– Животът ми? Какъв живот? Какво говориш сега? Видях това, което видях, живея това, което живея (т.е. Бога). Час по-рано да свърши всичко!

Вярата е знание, светецът знае Бога, както вие знаете, че другите съществуват. Светецът не казва: „Казваш, че  Бог съществува? Една висша сила?“ И така, не съществува нито висша, нито низша, нито средна сила, съществува реалността на Бога. Ако съществува за теб, не си младенец във вярата, ако не съществува, си младенец. Ако започнеш да я живееш и виждаш, тогава узряваш, и когато човек узрее, върви към мъченичество, по естествен път – мъченичество на работа, в семейството, в обществото, но това мъченичество е блажено състояние. Виждали ли сте нещастен светец? След като дори днес черпим от радостта на светците. Помните историята със света великомъченица Евфимия, която се явила на стареца Паисий. Тя какво му казва? Имаме тези велики неща, които са страшно откровени. Тези мъчения не са нищо – му казва. Дори съжалявала, че нямало още.

И така, светецът е триждиблажен в момента на мъченията, точно в онзи момент, в който никой от нас не би искал да е на неговото място, в онзи момент съществува това блаженство, защото има огромното Божие откровение. Колкото по-големи са мъченията за човешката природа, толкова по-велико е откровението, което получава в онзи момент. И съществува цялата тази огромна мъдрост, логичност и реалността на Бога и вечен живот, който сега започва. Не съществува вече живот и смърт в онзи миг, не съществува болка, нищо друго не съществува. В началото съществуват всички сплашвания, цялата човешка агония, но и накрая няма нищо от това.

Следователно светецът не се терзае, докато ние с нашата младенческа мъдрост постоянно се терзаем.

Идват хора да ти говорят срещу вярата и се терзаят. На един от тях казах:

– Покажи ми малко от радостта си.

И ме гледаше изумен. Къде е радостта? Мъка съществува.

Когато казваме мъка, нямаме предвид кръст. Мъката е мъка, всички имаме мъки, кръст нямаме. Кръст става от момента, когато реша да го претърпя заради Христос и както Христос. Да дам пример – една крива съпружеска връзка, крив мъж, крива жена, криви деца. Завчера ми се обади една госпожа и ми каза:

– Помолете се, защото вкъщи духат твърде много бофорти (мерна единица за силата на вятъра)!

И исках да ѝ кажа, но рекох да не го казвам: Искате ли да промените всички около вас?

Както постъпваме, само мъки теглим. Какво би направил Христос на мое място? Какво би направил ап. Павел? Когато претърпя нещо заради Христос, тогава това става кръст. Мъката става кръст и тук има право да се намеси благодатта и да направи невероятни неща, които не можете да си представите. Бог тогава може да действа. Само тогава. Тоест не мога да отида на сафари и да „взема” Бог с мен. Както правили кръстоносците, които искали да очистят целия свят, да спасят Йерусалим и накрая направили големи престъпления. Искам да кажа, че кръстоносният поход, това да използваш Бога не означава, че Бог присъства, Бог започва да присъства от момента, в който ще направиш тази лична жертва заради Него. Не казва ли така св. Серафим Саровски? Да вършиш добродетели не на шега, а заради Христос. Отвъд твоята логика, която ти казва, че нещата са трудни, имаш икономически проблеми, събирай пари, не мърдай оттам, където си! Но Христос казва друго: свобода от всичко, безгрижие от всички; да притежаваш сякаш нищо нямаш и т. н.

Логиката какво казва? Да огранича другия, да ми бъде под ръка, да прави това, което искам. Децата ми да ме представляват, да ме величаят, да ме славят. И идва реалността на Бога и казва:  „остави другия да се възпълни като личност, да узрее, да ти е благодарен за твоето присъствие и така печелиш и него“. Но това е кръст. Кръстът е да позволя на другия да бъде несъвършен.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Евангелието за чудото във Витезда

Май 10, 2020 in Външни

(Йоан 5:1-15)

Блажен е човек, който с търпение и надежда на Бога понася всички страдания в този живот! Един негов ден ще натежи на небесните везни повече, отколкото месеците и годините на безбожника, който или се весели без страдания, или страда без търпение и надежда на Бога.

Блажен е човек, който не роптае срещу страданието, но изследва причините за своето страдание с търпение и надежда на Бога! Къде ще намери страдащият причините за своето страдание? Ще ги намери или в самия себе си, или в своите родители, или в съседите си – тук страдалецът ще намери причините за своето страдание. Цар Давид страдал заради свой собствен грях; Ровоам – заради греха на своя родител цар Соломон, а пророците страдали заради греховете на своите съседи.

Но ако страдащият потърси още по-далеч и по-дълбоко причините за своето страдание, къде ще ги намери? Ще ги намери или в първоначалното неверие на човека към Бога, или в мрачния и зъл дух на злобата, в бездънната и отровна тъмнина, или в човеколюбивия и лековит Божи Промисъл – тук страдалецът ще намери по-далечните и дълбоки причини за своето страдание. Адам и Ева страдали заради своето неверие към Бога; праведният Йов страдал заради мрачния и зъл дух на злобата; а слепороденият младеж, на когото милостивият Господ отворил очите, страдал за слава Божия и за своя вечна награда.

Свойство на разумния човек е да търси причините за своето страдание първо в самия себе си, а на неразумния – винаги и всякога да се оплаква от другите. Разумният помни всички свои грехове от детство, помни ги със страх от Бога и очакване на страдание за своите грехове; и когато наистина го сполети страдание, било чрез приятели или врагове, чрез хора или зли духове, било веднага или по-късно, той веднага разбира причините за своето страдание, защото знае и помни своите грехове. А неразумният забравя всички свои неправди; и когато го постигне страдание, той се обръща в мъката си и учуден пита: защо точно него да го боли глава? Защо точно неговото богатство да пропадне? Защо точно неговите деца да умрат? И в своето неразумие и гняв той сочи с пръст всяко същество на земята и на небето, като виновник за своето страдание, преди да посочи с пръст самия себе си, тоест истинския виновник за своите мъки.

Блажен е човек, който се възползва от своето страдание, знаейки, че всяко страдание в този кратък живот е допуснато на хората от Човеколюбивия Бог за тяхно добро и полза! По Своята милост Бог допуска страдание на хората заради техните грехове по милост, а не по правда. Защото, ако беше по правда, всеки грях би довел до неизбежна смърт, както казва и апостолът: грехът, извършен, ражда смърт (Иак. 1:15). Вместо смърт, Бог изпраща лекарство чрез страданието. Страданието е Божият метод, метод за лечението на душата от проказата на греха и смъртта.

Само неразумният мисли, че страданието е зло. А разумният знае, че страданието не е зло, а само проява на злото и в същото време лечение от злото. Само грехът в човека е истинско зло, а извън греха зло няма. Всичко останало, което хората обикновено наричат зло, не е зло, а горчиво лекарство против злото. Колкото по-тежко болен е някой, толкова по-горчиво е за него лекарството, което му дава лекарят. Понякога дори лекарството се струва на болния по-тежко и по-горчиво, отколкото самата му болест. Така и на грешника страданието понякога му се струва по-тежко и по-горчиво от извършения грях. Но това е самоизмама! Няма страдание в света, което би могло поне приблизително да бъде толкова тежко и пагубно, колкото е грехът. Всички страдания на хората и народите на земята не са нищо друго, освен изобилни лекарства, които вечната Милост дава на хората и народите, за да ги спаси от вечна смърт. Всеки грях, дори и най-малкият, би причинил неизбежна смърт, ако Милостта не допусне страдание заради отрезвяването на хората от пиянството на греха, за лечението, което чрез страданието извършва благодатната сила на Светия Дух.

Вие ще кажете: човек се страхува от страданието, защото се страхува от смъртта, но страданието може да доведе до смърт? Но кое довежда тялото до смърт: болестта или лекарството? Несъмнено болестта, а не лекарството. Така не страданието ще доведе душата до смърт, а грехът, който причинява и болест на душата, умиране на душата. Именно грехът е семето на смъртта, преужасно семе, което, ако своевременно не се открие чрез страданието и не се изгори с пламъка на Дух Свети, ще порасне и ще опустоши цялата душа, така че цялата душа ще бъде не съсъд на живота, а съсъд на смъртта.

И така, очевидно е, че страданието трябва да се понася с търпение и надежда на Бога; нещо повече: с благодарност към Бога и с радост. Ти си напращал върху мене много и люти беди, но и пак Ти си ме оживявал и пак си ме извеждал от земните бездни. И аз ще славя на псалтир Тебе, Твоята истина, Боже мой; ще Те възпявам на гусла, Светийо Израилев! Радват се устата ми, кога Ти пея, и душата ми, която си Ти избавил (Пс. 70:20,23). А апостол Петър препоръчва на верните: радвайте се, доколкото участвувате в страданията на Христа (1 Петр. 4:13); доколкото страдате с Христос, тоест съзнателно и разумно, кротко и търпеливо, за очистване от греховете, за оживяване, за усъвършенстване на живия Христос в себе си и около себе си. Когато великият Златоуст умирал тялом в изгнание, измъчван и унижаван от хората, последните му думи били: „Слава Богу за всичко!”. Свещеното Писание и историята на Църквата предлагат най-добрите примери за търпение в страданието, каквито човешкият род изобщо е виждал някога. И днешното Евангелие описва един подобен пример на велико и продължително търпение в страданието. Но не само това.

Описвайки разслабения човек, който тридесет и осем години страдал от парализа с търпение и надежда, днешното Евангелие също така ни  потвърждава две велики тайни. Първата е, че този болен, който дълго страдал, носел причината за своята болест, за своето страдание в самия себе си, тоест в своя грях. Втората тайна е, че всесилният Господ Иисус Христос е изцелил този болен със Своята божествена сила с думите: стани и ходи! С това още веднъж се проявило Неговото божествено човеколюбие и Неговото божествено всемогъщество, което външно било скрито зад лекото страдално покривало на човешкото тяло.

В онова време Иисус възлезе в Йерусалим. А в Йерусалим, при Овчи порти, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора. Преди това Господ се намирал в Галилея, откъдето дошъл в Йерусалим за празника. Трудно е да се каже какъв празник бил това – Пасха, Петдесетница или Пурим. Но това всъщност не е толкова важно, защото, ако беше важно, самият eвангелист не би пропуснал да го спомене. Овчата къпалня, или Витезда*, се e наричала така именно защото наблизо се намирали Овчи порти, през които били прогонвани овцете, определени за жертва; а и поради това, че в тази къпалня били изкъпвани жертвените овце преди принасянето им в жертва. Тази къпалня съществува и днес в Йерусалим, но голяма част от нея е разрушена и тя е неизползваема. Но по времето на eвангелистите тази къпалня все още била действаща; затова eвангелистът говори в сегашно време: в Йерусалим се намира Овчата къпалня. Петте покрити притвора около къпалнята служели за пребиваването на множеството болни, които търсели лек за себе си в тази къпалня, както се вижда от следните думи:

В тях лежеше голямо множество болни, слепи, хроми, изсъхнали, които очакваха да се раздвижи водата, защото Ангел Господен от време на време слизаше в къпалнята и раздвижваше водата, и който пръв влизаше след раздвижване на водата, оздравяваше, от каквато болест и да бе налегнат. Множество болни от всякакви болести от всички страни се събирали на това чудно място, за да намерят лек за себе си, напразно търсен от хората и от природата по други места. Че тази вода не е лекувала сама по себе си, поради своите естествени свойства и минерален състав, а посредством небесна сила, е ясно от това, че тя от време на време ставала лековита, тоест само тогава, когато по Божи Промисъл слизал ангел над нея и я раздвижвал. Каква чудна и драматична сцена! Представете си пет притвора, препълнени с най-отчаяните страдалци от цял един народ! Представете си пет купчини с човешка болка и скръб, сълзи и гной! Наоколо градът е пълен с човешки същества, които тичат след удоволствия, стремят се към богатство, борят се за чест и власт, които правят комедия и с тялото, и с душата си. А тук – предсмъртна агония, бавно, болезнено умиране и – една-единствена точка, към която са отправени очите на всички – водата; едно-единствено очакване – на ангела; едно-единствено желание – здравето. За какво ви е здраве, да ги питате. Не e ли заради онази обща комедия на тялото и душата, която се разиграва около вас? Но не е ли достатъчен и без вас броят на онези, които играят тази комедия? Или за да служите на Бога? Но не служи ли много добре на Бога и онзи, който страда с търпение и надежда? Или искате здраве заради самото здраве, живот заради самия живот? Но онова, което е средство, не може да бъде цел. Когато Бог ви е пратил в този живот, ви е пратил с някаква цел; когато ви дава здраве, пак ви го дава с някаква цел. Не е ли изпитание земният живот на човека, и дните му не са ли като дни на наемник? – казва праведният Йов (7:1). Ако е на война, тогава е за упражнение, борба и победа, ако дните му са като на наемник, тогава го чака отплата в залеза на дните му. Но живот заради живота – и то земен живот заради земния живот! – и здраве заради здравето – това значи безцелен живот и безцелно здраве. А живот и здраве заради комедията на греха – това не е ли остър нож под гърлото? Пет притвора, препълнени с живи инвалиди – о, какво чудно място за упражняване в търпение и надежда на Бога! О, каква чудна и жива картина, какво чудно и осезаемо предсказание за онова състояние, в което скоро могат да се окажат и всички онези, които в града, близо до къпалнята прахосват своя живот и своето здраве – и то за какво? Само за купуване на грях, за натрупване на грях!

Но ако петте притвора на къпалнята Витезда отдавна са разрушени, то не мислете, че историята на човешката беда, която лежала натрупана под тях, е свършила завинаги. Съвсем не мислете, че тази история е далеч от вас и няма нищо общо с вашия живот. Не са ли и във вашите пет сетива, като в пет притвора, струпани цели купчини болка и страдание, сълзи и гной, грях и беззаконие, болни мисли, слепи желания и страсти, хроми опити и сухи надежди? О, Витезда, колко си универсална! В теб някога ангел Божи изпълнявал службата на пастир и спасявал хората един по един като изгубени овце, докато не дошъл всеобщият Пастир на ангелите и човеците. Мълчаливият ангел, служител на своя Творец, използвал твоята вода, за да умие от греховната зараpа заболялата овца, а когато Добрият Пастир с творческото Божие слово слязъл в теб с Тяло и на дело, Той със Своето творческо слово прогонил заразата на греха и с това те направил ненужна. Добрият Пастир! Затова ти пророчески си наречена Овча къпалня. Моите овци слушат гласа Ми, и Аз ги познавам, и те вървят подире Ми (Йоан. 10:27), слушат гласа на Добрия Пастир.

Там имаше един човек, болен от трийсет и осем години. Иисус, като го видя да лежи и като узна, че боледува от дълго време, казва му: искаш ли да оздравееш? Болният му отговори: да, господине; но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; когато пък аз дойда, друг слиза преди мене. Прозорливият Господ предварително и отдалеч предвидял къде какво трябва да направи. Например Той неслучайно тръгнал по море и преминал в Гадаринските предели – въпреки че това би могло да изглежда така на Неговите спътници, но Той със Своя Дух предвидил и видял, че в тази предели има двама измъчвани от бесове, които трябва да изцели. Нито пък случайно се оказал пред портите на град Наин точно тогава, когато изнасяли мъртъв сина на вдовицата, но Той пак предвидял и знаел, че на това място и по това време Го чака велико дело. Също така не случайно се оказал в Йерусалим на този празник, какъвто и празник да бил, нито пък случайно, от любопитство, се отбил в този дом на болката, в Овчата къпалня, но всичко това се случило поради Неговото предзнание и предвиждане предварително и отдалеч в пространството и времето. Очевидно е, че Той не е дошъл в Йерусалим заради празника, както изглеждало на Неговите спътници, а именно заради този болен и заради делото, което имал да изпълни на него.

Изключителен болен, страшен болен! Една болест от тридесет и осем дни изглежда безкрайна на хората, а какво да кажем за болест, продължила тридесет и осем години! Усещането за продължителността на времето зависи от нашето състояние и разположение. Часовете на щастие са крилати, докато часовете на мъка нямат крила, а често и крака. За парализирания човек и времето изглежда парализирано; струва му се, че времето е неподвижно като самия него. Ако това време от тридесет и осем години боледуване умножите най-малко по три, ще получите приблизително реалната дължина на това време за един здрав, подвижен, работещ, радостен човек. Следователно едно цяло столетие от време на здравите хора прекарал този парализиран човек, лежейки на постелята си и бутайки времето пред себе си, вместо времето да бута него. Какво героично търпение у този човек! Какви свръхчовешки усилия да се добере до къпалнята в часа, когато ангел Божи раздвижвал водата! Каква несломима надежда за оздравяване, и то от ден на ден, от година на година, да, от десетилетие на десетилетие! Макар и този болен толкова да страдал заради собствения си грях, все пак човек не може да не му се удивлява; и мислейки за него, не може да не си помисли за много слаби, бледи характери на мъже и жени, младежи и девойки в наши дни, които под бремето на много по-малки и по-кратки мъки посягат на своя живот, отивайки на онзи свят като убийци на самите себе си.

Искаш ли да оздравееш? – попитал го един Приятел, навел се над неговата постеля след тридесет и осем години. Да, Господине; но си нямам човек! Слепите имат водачи, хромите имат сродници, изсъхналите имат приятели, а аз нямам никъде никого в този широк свят, никой, който да се смили и да ме донесе до водата в този момент, когато тя става лековита. Докато допълзя до водата, друг бива спуснат в нея и изцелен, и аз с мъка повтарям същото усилие, докато допълзя обратно до постелята си. И така вече тридесет и осем години! Нямам човек, а на слуга не мога да платя. Нима при толкова хора в Йерусалим, бездействащи, богати, силни, няма нито един човек, който би ти подал ръка за помощ само заради душата си, или който поне би изпратил слугата си да ти помогне? Нито един! Нима е трябвало да дойде Човек чак от Галилея, да измине пеша три дни изморителен път, докато толкова бездействащ свят в светия Град денонощно се разхожда само няколко метра от твоята постеля? Има, Господи, има много ходещи близо до мен, но човек няма. А има толкова свещеници! Ето, храмът е точно насреща през улицата! Там безброй свещеници четат Закон Божи и учат народа на милосърдие – нима няма нито един, който да дойде или да изпрати някого, за да ти помогне? Има, Господи, има много свещеници там, в храма, но човек няма. Има и много евреи, хиляди и хиляди, които се събират в Йерусалим за празника. Но на тях не им е до един нещастен и мълчалив страдалец, на тях им е до съботата. Те идват с хиляди и хиляди само за да се поклонят на съботата, както техните предци са се покланяли на златния телец в пустинята. Хиляди и хиляди евреи, но човек няма.

Ето един Човек – един-единствен! Ето Господа – по-състрадателен от сродник, по-милостив от приятел, по-услужлив от слуга. Той не е предприел този дълъг и уморителен път от Галилея за Йерусалим заради съботата и празника, а заради този страдалец. Той е дошъл, за да изобличи – с дело, а не само със слово – страшното немилосърдие на един затъпял род. Дошъл е Човек заради човека.

Иисус му казва: стани, вземи одъра си и ходи. И той веднага оздравя, взе си одъра и ходеше. От този час, вероятно завинаги, ангелът Божи престанал да слиза в Овчата къпалня и да раздвижва водата; защото ето, дошъл е Месия, Началникът на ангелите, Който Сам непосредствено лекува. Докато хората били под закона, докато били слуги на закона, дотогава Господ чрез слуги изпращал помощ на слуги. А когато благодатта дошла и заменила закона, тогава Сам Господ се приближил до хората, като баща към синове, и Сам, непосредствено от Своята ръка, им предлагал дарове. Някой може да се запита: защо Господ не поставил на този болен обичайния въпрос: вярваш ли? Защо от него не изисквал вяра, както от много други? Но нима вярата на този страдалец не била повече от очевидна? Тридесет и осем години той търпеливо лежал на това единствено място с вяра в небесната помощ. Но той не само че вярвал в чудесното действие на Божия ангел; той донякъде вярвал и в Господ Иисус, иначе не би се обърнал към Него с Господ. Да, Господине, искам да оздравея, но си нямам човек. Между другото трябва да си спомним, че Господ изцелил много бесновати и глухонеми, от които не можел да изисква вяра, изцелил ги от чисто милосърдие. Следователно и в този случай във Витезда Господ се ръководел, от една страна, от чисто милосърдие към един дългогодишен страдалец, който толкова много страдал в една немилосърдна среда. От друга страна, Той се ръководел от намерението с това дело на Своето милосърдие да изобличи немилосърдието не само на йерусалимските граждани, но и немилосърдието на всички хора от всички времена, които гледат своя ближен в мъки и не искат и пръста си да помръднат, за да му помогнат. Накрая, Господ съзнателно изцелил този болен в събота – въпреки че можел да направи същото и в петък, но Той искал да изобличи еврейското идолопоклонство към съботния ден и да покаже, че човек е по-важен от съботата и че милосърдието е по-важно от всички формалности на закона. И това Христово дело има онази уникална отличителна черта на Божия метод: именно, че с едно действие постига много цели.

А тоя ден беше събота. Поради това иудеите думаха на изцерения: събота е; не бива да си дигаш одъра. О, дребни души! О, затъпели сърца! Вместо да се радват, че един пълзящ червей се е изправил и отново станал човек, вместо да му честитят оздравяването, вместо да заговорят из целия град и да го съберат за прослава на живия и човеколюбив Бог – вместо всичко това, те се сърдят на човека, който е взел на рамо бедната си постеля и си отишъл у дома! И мъртвец да възкръсне от гроба пред очите им, те не биха се удивили на неговото възкресение, но биха го укорили с думите: защо си прашен в събота?

Той им отговори: Който ме изцери, Той ми рече: вземи одъра си и ходи. Попитаха го: кой е Човекът, Който ти рече: вземи одъра си и ходи? Изцеленият човек първо споменава своето изцеление, като главно нещо, а след това носенето на одъра, като второстепенно, докато евреите дори не обръщат внимание на неговото изцеление, на неговия живот. След неговия отговор би било естествено да го попитат: Кой е този човек, който те изцели? Но не, те питат само за второто, за онова, което е външно и второстепенно: кой е Човекът, Който ти рече: вземи одъра си и ходи? Виждате ли как се е изродил избраният род? Виждате ли какъв плевел е израснал на нивата, родила някога Моисей, Исая и Давид? Виждате ли как някога високото благочестие на израилските хора се е изродило в едно шпиониране за спазването и неспазването на съботата? И как свещеническото служение на живия Бог се е изопачило в едно полицейско пазене около идола на богинята Събота?

Но изцереният не знаеше, кой е, защото Иисус се бе отдръпнал поради тълпата, що беше на онова място. Изцеленият болен погледнал от постелята си Господа в очите; почувствал Неговия животворен дъх; познал Неговата чудотворна мощ; нещо повече: нарекъл Го Господ – но при всичко това той не знаел да каже нито името на своя Изцелител, нито мястото, откъдето е. А Господ, след като завършил Своето дело, веднага се отдалечил от множеството народ и оставил събитията да се развиват от само себе си. Той е Сеячът, Който сее добро семе и оставя семето да расте и с времето да принася плод според земята, на която е паднало. След като извършил добро дело, божествено дело и по сила, и по милосърдие, Той се отдалечава от хората и за пример на всички нас, които се наричаме християни. Доброто дело е съвършено тогава, когато се върши от чисто човеколюбие, за слава Божия. Всеки, който иска да върши добри дела, нека ги върши не заради суетна слава и човешка похвала. Защото който съзнателно изнесе на пазара своето добро дело, ще прилича на човек, който би оставил овцата си сред вълци. Следователно, трябва внимателно да пазим своето добро дело, за да не предизвика нито човешката похвала, нито човешката завист. А който съзнателно предизвиква похвала и завист у хората, той с едно добро свое дело ще извърши две лоши дела: похвалата ще навреди лично на него, а завистта ще навреди на другите.

След това Иисус го срещна в храма и му рече: ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо. След като изцелил тялото му, Господ сега завършва Своето дело и в духовен план, обявявайки неговия грях за причина за неговата страшна болест и предупреждавайки го повече да не греши, за да не го сполети нещо по-лошо. Не се знае какъв грях е извършил този човек: но това не е и необходимо да се знае, тъй като е известно, че всеки грях е оскърбление към Бога и отстъпление от Него, както и че всеки грях, за който не е принесено покаяние, рано или късно трябва да донесе страдания и мъки. Недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо; тоест, ти сега си помилван от Бога и грехът ти е простен; затова не изкушавай повече Бога, защото вместо милост, можеш да изпиташ меча на Божията правда. Ако си могъл да се оправдаеш за предишния си грях с недостатъчно познаване на Бога и Неговата сила, след това, което се е извършило над теб, вече няма да можеш да се оправдаеш с нищо. Ето дивни и страшни предупреждения и към всички нас, та когато веднъж почувстваме Божията милост над себе си, да не грешим повече, за да не ни сполети мъка, по-голяма от онази, след която сме помилвани.

Човекът отиде, та обади на иудеите, че Иисус е, Който го изцери. Той казал това добросъвестно и добронамерено. Бил питан за Иисус, и мислел, че трябва да каже. В същото време се чувствал длъжен пред своя Благодетел, и мислел, че трябва да съобщи Неговото име на всички и на всеки, особено на онези, които питат за Него. Лежейки тридесет и осем години и не мислейки за нищо друго, освен за своята мъка, той, бедният, не можел и да си представи колко зло е сърцето на тези хора, които разпитват за Иисус. Откъде е можел и да предположи, че те разпитват за Него не за да Го прославят като чудотворец, а за да Го убият като нарушител на съботата?

Забележете: той отишъл и казал на евреите, че Иисус е Онзи, Който го изцели. Не Който му казал да вземе одъра си в събота, а Който го изцели. Той изцяло бил зает с мисълта за своето изцеление и Изцелителя, докато евреите били заети с мисълта за съботата и нарушителя на съботата. Може би в тези необикновени минути той дори не чувствал разликата между него и евреите в мисълта за Иисус. Той пренасял своята мисъл върху тях, своята велика и вдъхновена мисъл за Божието посещение, за Божието чудо над себе си, и не е могъл дори да забележи техните дребни и злоковарни мисли, скрити като змии под листа. Той мислел да прославянето на Господ Иисус, своя Благодетел, а евреите мислели за Неговото убийство. Защото по-нататък се казва: иудеите търсеха случай да убият Иисуса (Йоан. 5:16). Защо да Го убият? Затова ли, че Той бил единственият Човек, Когото парализираният болен във Витезда видял за тридесет и осем години? Да, затова. И още за това, че Той бил единственият Човек, Който ценял живота на един човек повече, отколкото мъртвия идол на еврейската богиня Събота.

Но Господ преминал невредим през всички примки и засади на юдеите, разпространявайки Своето Евангелие на човеколюбието с дела и думи, чак до онзи час, когато Му било угодно да се остави в ръцете на юдеите, та чрез унижението да покаже Своето истинско величие и чрез смъртта да победи смъртта. Затова на Него да бъде слава и хвала, заедно с Отца и Дух Свети – на Единосъщната и Неразделна Троица, сега и винаги и през всички времена и вечност. Амин. I www.svetosavlje.org

* Витезда. – Тази дума не се среща никъде в Стария завет. Когато Евангелистът казва, че това е еврейска дума, той безспорно има предвид онзи еврейски, който се е говорел по негово време, тоест арамейски. Овчи порти се споменават у Неемия 3:1, 32; 12:39).

 

 

Каква е тайната на светците

Май 4, 2020 in Външни

Илия беше подобострастен нам човек (Иак. 5:17)

Светите хора са подобострастни нам, както казва св. ап. Иаков. Затова не трябва да си ги представяме като някакви същества, които са свръхестествени, извънземни или хора, които не са като нас, а трябва да разберем, че светите хора са хора като нас, с човешки черти и белези, дори много пъти с немощи и несъвършенства, защото и съвършеният човек пред Бога е несъвършен. Светият човек не е непогрешим, нито безгрешен, той е и грешен, и той прави   грехове и  грешки. Разликата се състои в това, че светите Божии хора се подвизавали в добрата борба на покаянието, покайват се за грешките си, след като са смирени и знаят този велик подвиг на покаянието, обичат Бога с цялото си сърце над всичко. Затова Бог е център на техния живот и те минават през техните трудности,  изкушения и скърби с вяра в Него и голямо търпение.

Светите Божии хора обикновено минават през големи изкушения, скърби, изпитания. Никой не се е възлязъл на небето сред удобства, казва авва Исаак. Всички се изкачили  по тази стълбица, която води към небето, с голям труд, борба, сълзи, скърби и трудности. В тази борба влизат и паденията, които те имат като човеци и всекидневното затруднение, безсилие и немощи. Виждате и св. ап. Павел, толкова велик светец и апостол, но казва: и виждам в мен друг закон, който се  противи на Божия закон и ме кара да правя нещо, което не  искам. Той нарича себе си „нещастен аз човек, кой ще ме избави от тялото на тази смърт?“ Тоест законът на стария човек на тлението и смъртта угнетява и светите хора.

Казах това, не за да принизя светците, светците са прославени от Бога и сияят като слънцето в царството Божие и ние призоваваме техните молитви и благословения –  не за да ги  принизя, а по две причини.

Първо, за да разберем ние, които живеем в Църквата, и всекидневно виждаме човешки неща около нас, дори в свети хора или в подвизаващи се хора, примерно виждаме един църковен човек, който се бори, полага усилия, води голяма борба, има добродетели и духовно състояние, но проявява човешкото несъвършенство и казваш: Такава борба води този човек, толкова молитви, пости, но не разбира, че едно малко нещо, което прави, го принизява, някаква дребнавост или дори начин на поведение. Той не го разбира и прави неща, които го принизяват или скандализират нас, хората. Трябва да разберем, че човешката природа е такава. Най-показателен е примера с Христовите ученици, които били апостоли, имали такава благодат от Бога, но правили  грешки и преди Христовото Разпятие единият искал да седне отдясно, другият отляво, единият предал Христос, другият се отрекъл от Него, всички Го изоставили. Това били човешки дребнавости  и несъвършенства.  Бог оставя да се виждат тези неща, за да се вижда човешката природа и да не мислим, че в Църквата ставаме свръхчовеци. Не, хора сме, подвизаваме се, падаме, но и се покайваме, всекидневно падаме, всекидневно се покайваме, но преди всичко обичаме Бога. Това е тайната на светците, чието голямо смирение помага  на голямото им покаяние и любовта към Бога  преди всичко. Заради тази любов претърпяват всичко.

Разбира се, когато казваме това, не мислете, че ги претърпяват така, смеейки се, с усмивка и песен. Когато претърпяват изкушения, това са изкушения, скърби, трудности, човек стига до крайния предел на своята издръжливост, не издържа повече и мисли, че още малко и ще издъхне. Това е реалност, не е лъжа, както и Самият Христос. Виждате какво се казва в Евангелието: И понеже се намираше във вътрешна борба, молеше се по-усърдно, а потта Му беше като кървави капки, падащи на земята. За да ни покаже, че не вървял към Страданията, скачайки и пеейки и да каже някой:  Е, Ти си Христос, добре си беше! Питай нас, които сме хора, какво теглим! Не! Той изпил чашата на смъртта и скръбта както никой друг в света. Никога няма да има човек в света, който ще вкуси по-голяма скръб от Христос. И никой друг човек няма да бъде ранен повече от св. Богородица, Неговата Майка. Помните какво ѝ казал св. Симеон Богоприимец „и на сама тебе меч ще прониже душата, – за да се открият мислите на много сърца”. Бог допуснал тя да мине през тази голяма скръб. Няма скръб по-голяма от нейната скръб и от тази на Христос. Най-големият Страдалец, по човешки казано, е Христос, след това Пресвета Богородица и тогава всички светци. Затова нека знаем, че нашият път не е евдемонистичен път, а път, където вървиш сред реалността  и всекидневно ще срещаш различни обстоятелства. И това е така, не защото сме християни –  и християни да не сме, пак ще минем през изпитания и скърби. Но това, че сме християни ни помага да имаме къде да се уловим в сравнение с  другите, защото най-малкото имаме вярата, имаме надеждата за Царството Божие, за вечността, настоящата катастрофа не ни сломява да кажем: Пресвета Богородице, загинах! Какво да правя? – моите работи, семейство, животът ми, рухнах,  умирам, стигнах до края, всичко свърши. А какво става? Ако нямаш вяра, разбира се, че е трудно. И с вярата пак ще минеш през тази голяма агония, няма да ти е  лесно,  трудно ще е, но поне имаш къде да се уловиш, имаш едно въже, което държиш и не загиваш. Може да изглежда, че си сам, Бог ни оставя много пъти, Божията благодат се крие и ни оставя сами, но не изчезва, Бог е там, проследява ни, до нас е и ни държи, но не за да ни онеправдае духовно, а ни оставя да действаме, сякаш сме сами. Както една добра майка, за да не онеправдае своето детенце, а за да го научи да ходи, ще го остави  малко да ходи само,  то ще падне, ще се страхува, ще вика,  тя не го държи постоянно в прегръдката си, ако го държи от голяма любов в обятията си  и не го оставя да ходи, детето никога няма да проходи. Така и Бог, ако не ни остави привидно да ходим сами, как ще възмъжеем и ще станем завършени хора? Ако Той постоянно ни дава утехи, тогава няма разберем нито свободата, нито ще възмъжеем духовно.  Това е едното – да разберем, че и светците минават през големи изпитания, скърби и трудности.

Да не се скандализираме, когато виждаме братя, които се подвизават всеки по своя път, да проявяват черти  на човешко несъвършенство и на човешко безсилие. Да не търсим съвършенство от никой човек, съвършен е само Бог, никой друг не е съвършен. Всички други сме несъвършени. Оттук, когато в някой друг се проявя несъвършество, да не ни обзема паника, а виж какво направи еди кой си духовник, владика, старец, свещеник, монах! Какво означава? Човек е. Това, че има някакво несъвършенство, не означава, че целият му живот отпада, вземаме това едно несъвършенство и гледаме само него. Човекът не е само това, което се вижда, а и толкова много други неща, които не се виждат. Видя немощта му, но видя ли  борбата му?  Познаваш ли сърцето му, виждаш ли сърцето му,  виждаш ли неговия подвиг и скръб? Не ги виждаш. Затова не се хващай за тези неща.

И второ. Това ни помага  в личната борба, когато виждаме, че  имаме всички тези несъвършенства, дребнавости, грешки, срамни неща в помислите, похоти и сатаната ни бори с отчаянието и ти казва: ама, защо помисли сега така? Защо направи така? Защо едно, защо друго и така защо до безкрай, да не се „улавяме” на това. Хора сме, човек си,  тоест какво искаше? Какво си помисли, че си? Ангел? И няма да имаш война? И се разсърди, понеже имаш плътски помисли, ядоса се, защото направил нещо, паднал си в един грях? Какво се ужасяваш и какво  се чудиш? Кое е било най-естественото? Най-естественото е това – да имаш война. Не казвам да приемаш греха и падението. Не. Но  от друга страна, да не се паникьосваш, понеже имам войни, помисли, похоти. Е, какво искаше да имаш? Тоест? И къде е  парадоксалното в това? Не знаеш ли, че  такова е естеството на нещата? Не го ли знаеше, че си човек и със сигурност ще имаш от всички тези неща?  Твоето дело е да  се подвизаваш, да претърпяваш, да застанеш там, да призовеш Божието име, да разбереш, че твоето спасение не идва от твоите сили и добродетел, които нямаш, а от Бога и от благодатта Му и това ще те укрепи. Както и в твоите падения да останеш мирен и тих. Виждате Бог какво казва на Каин, който убил Авел – извърши грях, успокой се! Направил си греха, който си направил, успокой се и не влошавай положението. Виж нещата така, както са, стой с мир и се покай пред Бога, осъзнавайки  уязвимостта на човешката природа и приеми твоята реалност с дух на покаяние, смирение, разбери, че Бог е Този, Който ще те спаси, а не твои добри дела. Този, който вярва в своите добри дела, се ужасява, когато вижда, че има толкова грозна маска. Смиреният човек, човекът, който се покайва, който е разбрал себе си, вижда своето лице, знае своя грях, не се паникьосва, не се ужасява, а скърби по Бога, не по човешки, да го обзема депресия и светски неща, да отиде да се самоубива и да казва защо да ми се случи, защо на мен и защо всичко това? Всичко това са неща, които ни водят до отчаяние. Прояви търпение и дори, ако имаш духовна сила, благодари на Бога за всичко, защото  всички скърби и изпитания функционират в човека  като очистителни средства, които го очистват от неговия грях. Защото имаме много грехове, но търпението сред изпитанията и изкушенията ни очиства от голямата тежест на греховете.  Затова предният път ви  дадох примери със съвременни светци, които и аз познавах, не за да ги принизя, а за да разберете, че и тези хора, за които четете днес книги и мислете, че са летели и са били ангели на земята, те наистина са били свети, но са били хора, имали са всички тези човешки неща, които съставят един човек, който обаче се покайва, моли, подвизава се и най-вече обича Бога с цялото си същество.

и с молитва се помоли да няма дъжд: и не валя дъжд на земята три години и шест месеца.
И пак се помоли: и небето даде дъжд, и земята произведе своя плод.

Не че пророкът се ядосал и наказал хората. Ако хората са били праведници и невинни, Бог нямаше да допусне  това нещо. Но понеже делата на хората било достойни за това наказание, така да се каже, затова дошло наказанието чрез духовния закон, не за да ги унищожи, а за да им помогне да се покаят. Защото дори нещата, които ни се виждат като наказания от Бога, не идват от някакво зло разположение на Бога към хората, а защото и те помагат човек да се пробуди, да се съвземе, да се обърне към покаянието и да се освободи от последицата на духовния закон. Затова евреите си изпатили всички злини, не защото Бог искал да ги измъчва и наказва, а защото техните дела били такива, че отдалечавали Божията грижа от тях и  изпадали в изкушения, изпитания, злини, които, ако ги използвали правилно, биха им помогнали. Например казваме за Содом и Гомор, че паднал огън и ги изгорил. Защо? Защото Бог се ядосал? Така се казва, добре, Божият гняв. Но дали Бог се гневи?  – делата на хората били причина за онова наказание, а не Божият гняв. Ако някой се покайва в това изпитание, въпреки че той самият е причина за изпитанието, това изпитание може да се превърне в спасение. Както разбойникът, който оползотворил правилно своето изпитание. Тоест дори наказанието за греховете ни, чиято причина сме ние, ние сме причина за нашите злини, и ако него го оползотворим правилно, то функционира в нас като покаяние, спасява ни и освобождава от действието на  духовния закон.

Сякаш  изглежда, че пророк Илия проклел хората и казал да не вали три години и шест месеца. Първо нека кажа, че е нужно голямо внимание  да се научим да не се изразяваме с тежки думи за другия човек и никого да не кълнем. Какво са проклятията? Те са зли пожелания, тоест желая на хората да им се случи зло. И разбира се, не се моля на Бога на любовта, а на сатаната, той е злият и причината за злото.  Когато някой казваше: аз не го  проклех, а казах: Бог да му го върне!,  преп. старец Паисий казваше: това са любезни проклятия, така ги наричаше. Или християнски проклятия, тоест не го проклинам да си изпати същото,  а казваме: добре, аз му прощавам, но това, което е направил, Бог да му го върне!  Тоест ти излизаш „чист”,  а Бог да го  „научи” него! Но зависи кой „бог” ще свърши тази работа. Затова е нужно голямо внимание, винаги да внимаваме и да не говорим тежки думи. Знаете ли, Бог да ни пази,  но понякога това наше зло разположение може да причини зло на другия, той да си изпати някакво зло и после ние ще бъдем  виновни за това и злото ще ни обременява. Но дори нищо да не му стане, когато кълнем другите  хора, тогава проклятието се връща върху нас. Проклятие, което е излязло и не намерило място, се връща в този, който го е изпратил. Когато кажеш лоша дума за другия човек, а той е невинен, тогава това проклятие се връща върху теб и теб ще улови. Нещата не са толкова лесни,  както си  мислим, и отваряме уста и говорим излишни думи. Нека внимаваме и ако другият се изтърве, веднага да казваме: Христе, прости му, благослови го, не позволявай да му се случи никакво зло!

Ако някой между вас, братя, се отклони от истината, и друг го обърне,
нека тоя знае, че, който е обърнал грешник от лъжливия му път, ще спаси една душа от смърт и ще покрие много грехове.

Виждате, че заповед на любовта не е да крием Божието слово, а с голяма разсъдителност, любов и благородство да се опитаме да помогнем  на нашия брат, който виждаме, че се заблуждава и губи своя път. Вежливо, смирено, да му помогнем да не погине, защото не е шега работа да погине душата му, не е нещо незначително. Затова нека му кажем една здрава дума, да се помолим за него, да направим нещо, за да му помогнем. Ние сме задължени от Христовата заповед за любовта да помагаме на нашите братя, да не бъдем безразлични, да не казваме: а еди-кой си станал еретик! Еди-кой си кривнал от пътя! Е, мен не ме интересува! Аз себе си да гледам! Не е така.  Св. Йоан Златоуст казва, че няма по-хладно нещо от християнина, който не принася полза на другия. Няма по-хладно нещо от един християнин, който не помага на никой друг. И понякога човек се разочарова, когато вижда някой християнин, който живее духовно, изповядва се, моли се, но  държи това за себе си. Отиваш някъде, работиш в един офис, но никога не си казал една дума на човека до теб. Църковен човек си, но другите дори не знаят, че си такъв, защото – не искам да ме осмеят, да ме закачат, да ме дразнят! Добре, не ти казах да си окичиш табела, че си от Църквата. Но как можеш да понесеш да гледаш твоя брат да се заблуждава, да прави грешки и да казва неща, които му вредят и да имаш правилна връзка с него? Можеш да му кажеш една дума, да му дадеш да прочете нещо, не ви казах да му правите проповед, но поне една  добра дум. Ние обаче нищо не казваме. Нямаме ли отговорност за този човек? За тази душа, която е до нас, наш ближен е, съсед, колега, в семейството ни, а ние мълчим и не казваме абсолютно нищо? Разбира се, нямам предвид да започнем навсякъде да правим проповеди, нужна е разсъдителност, голямо смирение и благородство, но една дума можеш да кажеш. Не ти казах да отправяш огнени слова, а една дума, едно изречение, дори една въпросителна. Това, което казваше старец Паисий, вложи в него благото безпокойство. Тоест кажи му: брате, ами ако нещата не са така, както ти  ги казваш, какво ще правиш?

Сещам се, че  веднъж по един църковен въпрос  бях заел определена позиция, разговаряйки с един духовен човек от Света Гора, опитвах  се да подкрепя моите думи, а той ми каза: Добре, до голяма степен си прав с тези аргументи, но ако нещата не са така, както ги казваш? Нужно е голямо внимание спрямо другия човек и да вложиш благото безпокойство в него, да се отдръпнеш малко и да видиш дали нещата не стоят малко по-различно. Много повече, когато се касае за категорични заблуди. Идва някой, отправя обвинения и казва: в Църквата всички са такива и такива, всички свещеници и духовници! Добре, не ти казах да му правиш проповед в защита на свещениците, владиците и духовниците, но можеш да му кажеш: имаш право, много свещеници може да скандализират, но дали всички са така? Възможно ли е? Постави тази въпросителна в него. Един добър и положителен настроен човек ще разбере това.

Ти не знаеш какво става, Божието слово е като семето, което пада в нивата, но минава време, не се вижда, може да минат години докато поникне и след това ще израсне голямо дърво. От едно малко семе ще произлезе това дърво и това семе може да са били твоите думи, които ще паднат в сърцето на другия и Бог ще му помогне. Видяхме много такива примери в нашия живот – с хора, които се върнаха при Бога с една дума. Може да са някакви много прости думи, които някой им е казал. Сещам се за един млад човек, който беше забогатял  и имаше много пари. Сестра му, която беше църковен човек, му каза: Осъзнаваш ли, че стана самохвалко по начина, по който се държиш? Само това, нищо друго. Той го приел в себе си, беше добър човек, поработи върху него, пробуди се, осъзна своя проблем, то подейства и го доведе до покаяние и Бога, наред с други неща, но това беше първият тласък. Затова сме длъжни и това ни го налага заповедта на любовта към нашия брат. Нима мога да го гледам да се заблуждава и да не кажа една  дума? Това любов ли е? Любов ли е да зная, че има нужда от Бога или в крайна сметка хората имат нужда от Бога и правят това, което правят (а аз нищо не правя)? Те Бога търсят. Затова му  кажи му две думи и ще спасиш една душа от смърт и ще покриеш много грехове.

Другото тълкувание на тези думи е, че този, който говори на другия, той сам ще спаси душата  си, тоест и за теб самия е от голяма полза да станеш причина по човешки някой човек да се върне при Бога, някой да чуе Божието слово. Затова трябва да сме много внимателни. Разбира се, понятно е, че нашият живот ще потвърждава нашите думи. Тоест, ако нашият живот не ги потвърждава, по-добре да мълчим, ако ние хулим, псуваме и сме иронични, зли и проблемни, тогава по-добре нищо да не казваме, а само да се молим за другите. Защото другият ще ни каже: добре, сега ми говориш Божието слово, но ти какво правиш? Хулиш, крещиш, вдигаш кавги за най-малкото? Тоест нашето слово трябва да е съпроводено  от нашия живот. Не казах, че (от самото начало) трябва  да бъдем съвършени, но  поне  грубите неща да не вършим, за да не се окаже накрая, че едно  правим, а друго говорим пред очите им хората и да създаваме допълнителни проблеми за тяхната съвест…

 

Дръжте прошката в сърцето си

Април 27, 2020 in Външни

В Евангелието Господ разказва притчата за длъжника на десет хиляди таланта (Мат. 18:23-35) – за един слуга, който имал голям дълг към своя господар. След молбите на слугата, господарят опростил дълга му. Самият слуга обаче не сторил същото за своя длъжник, а поискал да получи обратно дължимото, като хвърлил дори човека в тъмница. Когато господарят разбрал за немилосърдната постъпка, се разгневил и предал слугата на мъчителите, докато изплати целия дълг. Притчата завършва с думите, че Господ ще стори така и с нас, ако не прощаваме от сърце на другите.

Първо, нека имаме предвид най-важното, което ни разкрива тази притча – че нашето разположение за прошка от сърце на прегрешенията на другия е от ключово значение за духовния живот. Всъщност без това разположение духовен живот въобще не може да съществува. Без това разположение за нас няма Божия благодат. Без него ние скоро стигаме до „мъчителите“ – тоест до загуба на благодатта, до духовна гибел.

Какво е главното основание да откриваме тази взаимовръзка между липсата на разположение за прошка и оскъдняването на благодатта? Откриваме я в това, че Самият Господ ни взема от тинята, от незнанието, вкарва ни в пътя на Неговата любов и ни прощава всичко. Тогава с какви очи не искаме да прощаваме на другия, който ни причинява някаква малка неправда? Не искаме, защото притежаваме особена арогантност. Пребиваваме в собствените си страсти и само леко да усетим Божията милост над себе си, в живота си, се успокояваме и започваме да изобличаваме и съдим всекиго. Това е хула срещу Божията любов, но най-вече хула срещу самите нас. Сигурен знак за духовна незрялост.

Нека оставим настрана всяко философстване, всяка упоритост и хитри стратегии, с които воюваме за правата си… Едно нещо трябва да ни остане: сърцето ни да е разположено добре към всеки – познат и непознат. Нека бъдем скарани с разположението да съдим и изобличаваме другия. И не само външно, а от сърце. Това ще бъде свидетелството, че живеем в Божията благодат.

Все се оплакваме и казваме „онеправдаха ме”, „нараниха ме”, „не ме разбират”. Мислите от този тип са път към загуба на благодатта, особено когато търсим собственото си оправдаване понякога дори и в тайнството на Изповедта. Защо така излизаме извън кожата си, когато другият ни онеправдае? Защо стремежът ни да заобичаме някого е изпълнен с коварство и себелюбие? Защо сме така жадни да защитим правотата си на всяка цена, да получим признание? Защото не ни изнася да разберем, да заживеем според логиката на Божията любов. Дали Бог прощава прегрешенията ни, за да станем по-силни в битките си срещу другия? Може би за да имаме силата да атакуваме, да презираме, да осъждаме, да отхвърляме ближните?

Нашата душа се разболява, когато свикнем Бог да ни прощава, а същевременно не влагаме духовен ум да придобием зрялост, така че да сме прощаващи и положително настроени към всички. Душата ни заболява и започва да губи духовните си сензори. И когато това заболяване на душата навлезе в напреднала фаза, тогава едно нещо може да я излекува по принуда: болката.

Затова ни смиряват разни неочаквани събития, които връхлитат в живота ни. Нашите кръстове и болки са пътят, по който Бог ни смирява… когато не прощаваме на другите. За да не се разболеем от коравосърдечие и непреклонност, което е най-лошото подхлъзване. А коравосърдечието и непреклонността са особено характерни за „добрите християни”, за онези, които се чувстват оправдани.

Нещата са изключително прости – достатъчно е да влезем в скришната стаичка на душата си и да се изправим пред собствения си хал. И тогава да коленичим и да потърсим Божията милост. Когато потърсим тази милост, тогава се променя и животът ни. Наистина! Виждаме промяната, когато усетим в сърцето си, че искаме спасението на всеки човек; чувстваме се толкова изпълнени с благост и смисъл, че никакво човешко дразнение и неправда не могат да ни засегнат. Тогава придобиваме фина духовна чувствителност; достигаме до състояние на такава благост, че да желаем доброто на всички хора.

Нима за това са ни нужни дипломи? Нима ни е нужно богословско знание? Нека оставим всичко това настрана и да преживеем простата яснота на казаното от Господа: „Искате да ви простя дълга? Прощавам ви го и го заличавам. Но направете и вие това за другия – дръжте прошката в сърцето си!”.

Но когато се превръщаме в роптаещи дребнави същества, които с прецизна наблюдателност откриват недостатъците на другите, щателно ги изследват и това ни кара да се чувстваме силни, тогава сами се обричаме на духовна смърт.

Духовното ни състояние наистина е окаяно, щом не преставаме да се измъчваме от въпроси като: „Защо не ми говори този човек? Защо ме гледа така? Защо не ми отдава значение и не ме почита?”. Може и да правим поклони, може да се молим, може да се изповядваме, може да се причастяваме, но тези неща се оказват без полза за нас, ако не позволим прошката в нас да придобие значимост и сила.

Затова и не сме духовно свободни. Мисля, че това е имал предвид св. Козма Етолийски, когато е казвал на християните: „Ако има някой, който е прелюбодействал, който е убил, който е блудствал, и дойде и каже: „Прощавам на брата си!”, и ще му простя, и ще го оставя да се причасти, а ако някой, който не е извършил всички тези грехове и е добродетелен, но не прощава на брата си, няма да му позволя да се причасти…”.

Такъв е етосът на Евангелието – той ни дава духовна свобода, кара ни да се чувстваме уютно в общението си с другите. Човекът, който притежава този етос, преживява по естествен начин отношенията си с околните.

Ето кое е решението, което Господ ясно ни е го дал. На нас, християните, ни е дадено знанието за първопричината. Но това знание трябва да превърнем личен опит. Ние имаме „формулата“: след като сме приели всеопрощаващата Божия любов, можем ли да не дадем и от себе си, да не предадем нататък поне частица от нея?!… Ето това казва и разумът!…

 

Превод: Константин Константинов

 

Христос Воскресе!

Април 18, 2020 in Външни

След най-тъмната нощ е просиял най-светлият ден в историята на човешкия род.


След Велики Петък е изгряло Възкресение Христово.


Това се е случило така, както е казал и предсказал прозорливият наш Господ.


Осъденият Христос се е явил като Съдия на света.


Битото и убито Негово тяло е оживяло.


Заплюваното лице е заблестяло като слънце.


Вместо трънен венец – корона на Цар на славата.


Вместо самота – обкръжение от ангелски воинства.


Вместо десетима разбягали се ученици – днес половин милион последователи Го прославят.


Вместо тесен гроб – стотици хиляди посветени на Него храмове по цялата земна планета.


Оголеното тяло се е облякло в небесна слава. Лютите рани са заблестели като звезди. Кръвта от Неговите рани непрестанно се излива в милион потири – животворното Питие на верните!


Обезобразеният от ударите се е явил в неизказана красота.


Окованият роб се е показал всесилен Господар на небето и земята.


Бездиханният Мъртвец се е явил като Творец на живота.


Отхвърленият от хората е засвидетелстван като единствен Спасител на човешкия род. Продаденият за тридесет сребърника е станал мерило за ценността на всичко. Мерило за всяко добро!

Неизвестният сега е най-известен.


Загадъчният сега е Ключ на всички загадки.


Най-отдалеченият сега е най-близък на всяко човешко сърце.


Погребаният Праведник е възкръснал.


Неправедно осъденият от хората е поставен от Бога за Съдия на живи и мъртви.


Поколение след поколение се е опивало от Него.


Племе след племе се е приближавало към Него.


Народ след народ Му се е покланял.


Вълчето царство е отстъпвало място на царството на Агнеца.


Кръвожадните езически племена, очистени с Неговата кръв,
са издигнали факела на Божията истина и братолюбието.


Неизвестните тогава континенти сега са населени със стотици милиони християни.


И населяването на този американски континент е започнало в Негово име и за Негова слава.


Бащите на този народ са били онези, които са обичали Него повече от своя живот.


Като такива не са се уплашили от смъртта нито в бурния океан,
нито в непроходимата пустиня, нито от стрелите на диваците.


Защото са знаели, че който умре за Него, ще живее вечно.


Всеки християнин, който се е борел за истинската свобода, се е борел в Негово име.


Който е търсел правдата, се е позовавал на Него.


Който е търсел Бога, не е можел да мине без Него.


Който е проповядвал братство, е проповядвал Него.


Който е примирявал скарани, е поставял пред тях Кръста и Евангелието.


Грешниците са се каели от срам пред Него.


Злосторниците са били побеждавани от Неговата любов.


Измъчваните от бесове са се изцелявали с Неговото име.


Отчаяните са придобивали сила, гледайки Неговото Разпятие.


Каещите са викали към Него за опрощение.


Умиращите са предавали душите си в Неговите ръце.


Страдащите са се уповавали на Него.


Борците за истина и свобода са носели Неговото кръстно знамение.


Кръстоносните войски са се заклевали в Него.


Мъчениците за Неговото име и Евангелието са бързали към смъртта като към веселие.

Не говоря за онези няколкостотин или няколко хиляди от тях, чиито имена са записани в календара, а за безбройните милиони от всички кръстени поколения по целия свят в продължение на две хиляди години, чиито имена се знаят и са записани на небесата: за Христовата войска, против която никой не може да воюва, и пред които всички противникови войски са като „преломена тръст и тлеещ лен”; за спасените народи на небето, чийто брой вече е почти колкото броя на морския пясък и небесните звезди, както било обещано на Авраам.

Христовите противници още в първото поколение са говорили помежду си: „Какво да правим? Нима не виждате, че нищо не можем да направим? Ето, цял свят тръгна след Него”. Това, което тайно са си шепнели помежду си, злобно и уплашено за живота на Иисус, в първото поколение кръстени хора, същото днес можем радостно да обявим с тръби и възклицания: Наистина никой нищо не може да Му направи! Ето, светът наистина тръгна след Него!

Защото човек може да победи друг човек, но не и сатаната. А Той е победил и сатаната. Човек може да победи дивата природа, но не и смъртта. А Той е победил смъртта. Човек може да убие човека, но не и да възкреси човек. А Той е възкресявал мъртви, възкресил е и Себе Си, и накрая ще възкреси милиони от онези, които са повярвали в Него. Това ще бъде Неговото свято семейство в святото и вечно Негово царство. Бог да даде и всички вие да се окажете в това свято Христово семейство, в което вече се намират милиони ваши предци, стари и нови.

Нима не чувствате, че всичко, което ви говоря, го говоря не само за евангелската и общата църковна история, но и за историите на вашите богоносни и кръстоносни предци: свещениците мъченици и работниците страдалци, селяните, които понякога прековаваха плуговете си на мечове, а понякога мечовете на плугове; кръстоносните воини, които воюваха с кръста, побеждаваха с кръста или умираха под кръста; князете, кралете, царете и всички велики боголюбци, които със своето богатство съграждаха храмове и манастири по своята и чуждата земя, придържайки се към народната мъдрост: „Всичко за душата, а душата за нищо”; девиците и юношите, вдовиците и сираците, които, подобно на света Петка, свети Сава и цариците Милица и Йелена, презряха всички временни радости на живота и тръгнаха по тесния и трънлив път на монашеските подвизи в Христовите обятия; безбройните старци и младенци, които за Христовото име бяха водени като овце на клане, и то не само в старото гусларско време, но и в нашите епически дни.

Старата православна вяра във възкресението на разпнатия Христос и на разпнатата Правда изобщо често е потвърждавана и подновявана от легиони нови и най-нови сръбски мъченици за Христа. Ето един от многото примери на нашето време и нашето поколение:

Когато безбожните управници строили в две редици в Кралево 2200 граждани от различна възраст и пол, невъоръжени и невинни, за да ги разстрелят заради 22-ата техни войници, загинали в борбата с националните сръбски четници, тогава един богомолец, Драгослав, клисар в нашата катедрала, стоейки в строя, започнал спокойно да чете Новия Завет. Като видял, че врагът бързо стреля с картечница, той затворил свещената книга хвърлил я в пазвата си и извикал силно:

„Не бойте се от смъртта, братя, ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!”

В отговор на това от две хиляди гърла се разнесъл гръмогласен вик:

„ВОИСТИНУ ВОСКРЕСЕ!”

Тогава загърмели залпове и 2200 християнски тела паднали на земята, а 2200 души се възнесли в небесното воинство на Христовите мъченици. Защото, макар и някой от тях да бил грешен като разбойника на кръста, и той отишъл в рая, защото преди смъртта си признал и изповядал Христовото Възкресение.

Всички те са мои духовни чеда от скръбното място, на което пребивавам. Сякаш заедно с тях със същата слава съм отишъл от този свят в по-добрия! Но Божият съд не е искал това, а ме е оставил да се мъча и да преживявам мъките на своя народ.

Но с това не ви разказвам тъжна история, а историята на славата на вашия народ. И се въздържам да ви говоря повече, за да не се възгордеете. Защото знайте, че добродетелите на предците не спасяват небрежните потомци. Затова да се потрудим да стоим до смърт на духовна и нравствена стража, и така да останем на висотата на нашите кръстоносни предци.

Не се отклонявайте нито на ляво, нито надясно, но гледайте напред по правия Божи път, за да заслужите да влезете в небесното Христово царство, което са придобили всички ваши кръстени предци, и да се удостоите с великата Среща с Христос и със своите мъченици-роднини от по-стари и по-нови времена. А има ли нещо по-сладко от тази среща? За да застанем в строя на безбройните войнства от ангели и светии, и заедно с тях в хор да славим вечната Христова победа над смъртта и да пеем:

Христос възкръсна от мъртвите, като със смърт смъртта потъпка, и на тези, които са в гробовете, живот дарува.

Христос Воскресе, братя и сестри!

Христос Воскресе, радост донесе!

 

Беседа на Възкресение, Чикаго, 1946. I www.svetosavlje.org.

 

 

Надежда за безнадеждно болните духом

Април 4, 2020 in Външни

Когато човек е тежко болен, понякога се стига до страшния миг, в който лекарят влиза при близките и тихо, за да не чуе болният, казва: „Няма надежда. Не можем да го спасим. Медицината е безсилна. Гответе се за най-лошото”.

Но колкото и мъчителна и неизлечима да е болестта на тялото, тя не може да попречи на вечния живот, на вечната радости в Небесното царство. Понякога даже напротив, именно болестта пробужда в душата онези сили, които я правят достойна за Вечността.

Но има и друга болест – грехът. Понякога той така поразява човека, че неизлечимостта и обречеността на болния са очевидни за всички. И, най-ужасното е, че финалът на тази болест е далеч по-страшен от смъртта на тялото. Онова, което се случва с безсмъртната душа на този тип болни, след като напусне тялото, е по-страшно от всичко, което ние можем да си представим. Именно за такива случаи говори Господ, за да ни предпази: „И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената (Мат. 10:28).

Случва се, лекарят да „осъди” телесно болния на смърт, а близките и самият болен не вярват и протестират. При безнадеждно изпадналите в смъртни грехове много често всичко е ясно и без лекар – и за болния, и за околните. „Пропаднал човек”, – казват за такъв, едни с болка, други с осъждане, трети със злорадство.

За една такава „неизлечимо болна” и „безнадеждно пропаднала” си спомня Православната Църква в петата неделя на Великия пост.

Преди много-много години на пристанището в Александрия един кораб се готвел за отплаване. Той заминавал за Светите Земи, пътниците му били поклонници-християни, тръгнали да се поклонят по местата на Господните страдания и да се докоснат до Животворящия Кръст Христов, който тогава се намирал в Светия Град. Преди самото отплаване към благочестивите поклонници се присъединила и една жена, която мнозина познавали. Това била известната в града блудница Мария.

Както по-късно разказвала сама, това било добра възможност да се отдаде на разврат по време на морското пътешествие в компанията та толкова много мъже. Мария нямала пари за пътуването, но, когато казала, че може да заплати „по друг начин”, моряците, със смях и груби шеги, я пуснали на кораба. След време, когато се покаяла, Мария станала отшелница в Йорданската пустиня, достигнала съвършена чистота и святост, и с ужас си питала, как ли морето е издържало онзи разврат, който вършила по време на пътуването. Нямало мъж или юноша, които да не била съблазнила, блудството ѝ нямало граници през целия път.

Съвсем млада, почти дете, тя била обладана от похот, от жажда за плътски наслаждения. Всички ние,в една или друга степен, сме поразени от този грях: кой на дело, кой словом, кой с мисли или потайни чувства. Някой се бори – повече или по-малко успешно, а друг, без да се съпротивлява, следва желанията си, като ту се осъжда, ту се оправдава.

Силна и твърда по натура, Мария Египетска се отдала на този порок изцяло. Дълги години тя живяла единствено за наслаждения, като с времето страстта се разпалвала все повече и повече, и тя не виждала в живота друг смисъл. Ако някой беше попитал жителите на Александрия, които я познавали (както благочестивите, така и онези, които се ползвали от „услугите” ѝ), дали е възможно тя да се спаси от вечната погибел, едва ли някой би потвърдил тази възможност. А ако им бяха казали, че тази жена не само ще се спаси, но ще стане една от най-великите светии, почитани от Църквата, – те биха приели това за безумие.

Но Небесният Лекар може онова, което не е по силите на земните лекари. За неизлечимо болните телесно лекарят може да каже: „Няма надежда”, въпреки протестите на роднини и близки и на самия болен, които не искат да губят надежда. Целият свят може да се отчае от потъналия в пороците човек, а Небесният Лекар продължава да вярва в него, да се надява на неговото обръщане и изцеление.

Обръщане и изцеление… Това не е едно и също. Много протестантски проповедници призовават и обещават: „Обърнете се към Господа – и сте спасени. Приемете Христа в сърцето си, и Той ще ви приеме в Своето Царство”. Православната Църква не гледа на нещата така просто. Обръщането е само началото на изцелението, то прави спасението възможно, но не и случило се, все още не.

Предстои дълга и мъчителна работа. Грехът е поразил духа, душата и тялото. Обръщането е насочване на духа от мрака към Светлината, пълна преоценка на ценностите, желание да напуснеш греха и да тръгнеш към Бога, към Истината, към Светостта и Чистотата. И в този момент, когато решението е взето, когато новият път е ясен, изглежда, че ще бъде толкова лесно и радостно да се върви по него. Но ако нашият дух е решил нещо, това съвсем не означава, че душата и тялото веднага ще се съгласят с него. И ако волята и съвестта са против греха, то много често тялото и душата жадуват за него още по-страстно от преди. След обръщането идва борбата. И тази борба е през целия живот на всеки истински християнин.

Пристигнала в Йерусалим в Деня на Въздвижението на Честния Животворящ Кръст, Мария Египетска имала страшно знамение. Тя не могла да влезе в храма, някаква Невидима Сила я спирала. И жената разбрала, що за Сила е това. Разбрала, първо, че Бог наистина съществува; и второ, че тя, ТАКАВА, няма място до Него.

Този ден станал повратен в нейния живот. Първо била молбата за прошка и решимостта да започне друг живот. И Мария получила прошка, но не спряла дотук. Тя знаела, че покаянието е много повече от молбата за прошка и получаването ѝ. Покаянието – това е пълна промяна на съзнанието и очистване, възстановяване, преобразяване на цялото човешко същество: на духа, душата и тялото. Едно е – да осъзнаеш греховността и гибелността на похотта, друго е – да отучиш от нея душата и тялото.

Мария отива в пустинята, която става бойно поле в неспирната й война за чистота, целомъдрие и святост. Първите 17 години борбата била мъчителна, изглеждала, безнадеждна. Душата и плътта искали това, към което били така привикнали и без което сякаш не можели. И едва след 17 години Мария почувствала освобождение. Следващите години били вече не очистване, възстановяване, а израстване, възход към богоподобно съвършенство.

За подвига на Мария Египетска Православната Църква си спомня всяка година в петата неделя на Великия пост. Не може да не се възхищаваме от постоянството и силната воля на подвижницата; не може да не се радваме на факта, че за нито един грешник не е затворена възможността за обновление, а това значи, че и за нас, докато сме живи, не е затворен пътят към съвършенството. Но на мен в тези дни ми се иска да поговорим и за нещо друго – за онова, което се случило преди обръщането ѝ: за злополучното плаване, за което с такъв срам си спомняла Мария, и с което завършила греховната част от нейния живот. И дори не за самата Мария, а за онези пътници, с които тя съгрешавала.

Пътниците, да припомним, не били случайни, а благочестиви, и плавали не по някакви свои дела, и не за отдих, и не за развлечение, а за да се молят на Бога в най-святото място на Земята – в Йерусалим. Целта на пътуването им била да вземат участие в празника Въздвижение на Кръста – на онзи Кръст, на който бяха умити с Кръвта на Христос греховете на света, греховете на всеки един от нас.

А нима нашата Църква не прилича на кораб, и нима курсът на този кораб не е към Йерусалим (духовния Йерусалим!)?

А ако е така, то не е ли онзи кораб, на който плавала Мария, образ на нашия кораб? И ние, членовете на Христовата Църква, не приличаме ли по нещо на онези поклонници, които добре знаели целта на пътуването си, но това не им попречило по пътя да вършат онова, което вършили?

Мнозина, вероятно, са презирали Мария, смятали са себе си за истински християни, а на своята спътница гледали като изчадие адово. И никой от тези „християни” не е можел да си помисли дори, че сред тях е една велика светица. Съгрешавайки с блудницата, те вероятно са винили нея, а за себе си са разсъждавали така: „Да, немощни сме. Но, когато стигнем брега, ще се покаем, и милостивият Господ, знаейки нашата немощ, ще ни прости”. И ако бяха ги попитали, дали е възможно покаяние и обръщане за Мария, едва ли някой би отговорил утвърдително: „Такива като нея са погинали окончателно и безвъзвратно”.

Ето такъв бил корабът, такова било пътуването, такива били поклонниците. А аз не мога, отново и отново, да не си помисля: за нас става дума там, това е нашият кораб, и поклонниците сме пак ние – ако не всички, то повечето. Знаейки накъде води пътят, какво правим ние по този път! Не мога да си представя, че блудният син, връщайки се при баща си, е продължавал да греши по пътя. Ние също, уж се връщаме, но как се връщаме! И утешението ни дори е готово: „Бог е милостив, Той знае нашата немощ”. И още – сред нас винаги има една позната „Мария”, било тя или той, която ни се струва хиляда пъти по-грешна от нас: „Е, за тях точно няма прошка със сигурност”. И когато Господ е казвал: „митарите и блудниците преварват ви в царството Божие” (Мат. 21:31), не го ли е казвал на нас?

Нашият кораб плава към Светите Земи. С каквото и да се занимаваме на него, както и да се държим, той няма да промени своя курс. Нищо не може да отмени онази среща, с която завършва всеки човешки живот. Да се надяваме на Божията милост, не е излишно, но милосърдието действа само там, където има искрено, дълбоко покаяние, истинско обръщане. Има ли го в нас?

Преподобна майко Марийо, моли Бога за нас! Амин.

 

За духовната прелест

Март 29, 2020 in Външни

Един от светците на нашата Църква, свети Серафим Саровски, казва, че целта на християнския живот е придобиването на Светия Дух. Това, с две думи, е целта на Църквата, целта на хората, които се подвизават в Църквата и дори целта на всичко, което Христос направил. Защото, ако Христос не беше изпратил Светия Дух в света, тогава ние щяхме бъде едно добро, но мъртво тяло. Именно Светият Дух ни животвори.  Тайната на Светия Дух идва в нас чрез Тайнството Миропомозание. Тоест веднага щом един човек се кръсти в името на Света Троица, облече се в Христос и стане член на Църквата, тогава веднага го помазваме със св. Миро, което се дава от епископа на цялата Църква и това помазване със св. Миро и молитвата на Кръщението е моментът, в който Светият Дух слиза в този човек и му дава силата да активира това, което е получил при Кръщението.

Много пъти се питаме какво е благодатта на Светия Дух. Благодатта е енергия, която не е емоция, не е нещо, което се създава от нас.  Тя е енергия, която идва от Бога.  И когато дойде в човека, тогава той разбира, че това, което има, не е негово, а е от Бога. Защото благодатта никога не действа неопределено в човека, не е нещо мрачно, неопределено, скришно.  Божиите дела са явни. И когато благодатта дойде в душата на човека, той чувства, че това, което има в себе си, е Божия енергия. Това е много тънък момент и навярно е мястото, в което много хора са се прелъстили духовно. Защото съществуват много енергии около нас.  И когато не се съветваме с духовни хора, които имат опит от благодатта, тогава  объркваме много неща.

Чуваме понякога духовни изопачения дори сред църковни хора. Виждаме хора, които се молят (които мислят, че се молят) и тези хора усещат различни енергии или влизат в различни „духовни” пространства на мир и радост, тишина, кротост и т.н., и мислят, че това е енергия на Светия Дух, че е благодат. Но един духовен човек с опит от благодатта разбира, че това не само не е благодат, а страшна прелест. Знаем от опита на светците, от творбите на светците и от живото предание на Църквата, че прелестта прилича много на благодатта. Тя подражава на делата на благодатта, както казват отците. Както действа Божията благодат, по подобен начин действа и прелестта. И каквито плодове има Божията благодат, по сходен начин, външно същите плодове има и прелестта. И понякога  прелестта има  по-очевидни плодове. Да ви дам един пример.

Вземете един човек еретик и го оставете да ви говори за неговите ереси и ще да видите, че е много кротък, усмихнат, мирен. Има една кротост, която ще те подлуди, тоест предава ти една демонична енергия, и ти ставаш на миш-маш,  а той е кротък.  И когато ти се смутиш, той ти казва: ама, защо се смущаваш, ти християнин ли си? Не можеш ли да говориш мирно? Какво ти става?  Неговата душа толкова се е увредила от тази демонична енергия, от енергията на прелестта, че той наистина пребъдва в една егоистична кротост и ти предава цялата демонична енергия. Това е като инжекция, в чийто край има игла, чрез която влива в теб цялата отрова.  Знаете ли, че за  да говорите на един прелъстен човек е нужна голяма сила, голямо укрепление, за да не ти предаде целия този смут, който чувства. И понякога може да изглежда, че той не го чувства, но ти предава това  състояние.

Както естествено става и със светите хора. Ако някой има духовни очи и духовен опит, тогава е лесно да повдигне първата покривало и веднага да разбере всички сплетни на сатаната, които стоят отдолу.  И ще види именно  знакът на прелестта.  Знакът, онази малка основна разлика, която отделя мрака от светлината, прелестта от благодатта, сатаната от Светия Дух. Припомнете си, че св. ап. Павел казва, че дяволът се преобразява в ангел на светлината, за да прелъсти човека.  Знаем от историята на монасите, на подвижниците, че много монаси, пустинниците, подвижници били прелъстени; в историята на Църквата, от първата година до днес се прелъстяват с демонични прелести. И колкото и да искаш да им обясниш, нищо не разбират. Приснопаметният  старец Йосиф Исихаст казваше, че да възкресиш мъртвец е лесно, но да върнеш обратно прелъстен е почти невъзможно.


Но защо това е толкова трудно нещо? Защото духът на прелестта има свойството да затваря всички сензори на човека. Говориш му и не чува, не разбира, не приема това, което му казваш, гледа други неща. Говори и казва нещата, които си иска. Ти му говориш, казваш му твоето, той нищо не чува. Не може да разбере, невъзможно е.  Слагаш ръката му върху белега на истината и не го приема,  казва ти: не, не е така, иначе е! Не знам дали ви си е случвало да разговаряте с такива хора, ние, за съжаление, много често влизаме в контакт с прелъстени хора и наистина е много изморително, трудно, непоносимо нещо така да се каже.  По-добре човек да е грешен, да  е много окаян, как да го кажем, да е потопен в най-страшните грехове, това не е толкова проблем.

Грешникът се връща, обръща, спасява се, лесно е да се върне, но прелъстеният не прави това, а  изменя всичко в себе си, сякаш неговата душа има един филтър и  каквото му кажеш, го филтрира и изкарва отрова. Там действително е нужно, какво да кажем, намеса на светци? Сам Бог? Възкресение от мъртви? Какво да кажа?  Този демон, помните учениците не могли да го изкарат, и когато бащата отишъл при Христос, Му казал, че синът ми е тук и Твоите ученици не можаха да го излекуват, а Христос запретил на демона, който обитавал в човека и му казал: „Дух неми и глухи, Аз ти заповядвам: излез из него, и не влизай вече в него!” (Марк 9:15). Той нарекъл онзи демон ням и глух дух, тоест нито говори, нито слуша. Наистина този дух на прелестта затваря всички сензори и не можеш да влезеш. Главен източник на този дух е егоизмът, неудържимият егоизъм, който може да се крие под маската на смиреномъдрието, смиренословието, отричането от много неща.  Този дух обзема по-лесно тези, които се подвизават, или тези, които си мислят, че се подвизават.  Ако спазят някой пост, направят някое бдение, ходят на църква и т.н., тогава  това себеоправдание, че правим нещо, става почвата, чрез която може да проникне и да се укрепи в човека този ням дух и след това човек да си построи собствени теории, идеи, поучения. След това, каквото и да му кажеш, нищо не приема, абсолютно нищо. Ако анализираме това състояние на демонична прелест, тогава ще видим, че причината е неудържимият егоизъм, самомнението, където човек си мисли, че това, което казва, това е истината.

Затова, когато говорите с еретици, те постоянно ще ви казват: аз намерих истината! Аз чета и разбрах! Аз знам! Аз го разбирам! Аз, аз, аз. . . ние, добрите! Йеховистите ни казват: ние нямаме престъпления, както вие имате, нашите владици не се карат както се карат вашите.  И тъй, ние сме добри, а вие лоши!

И ние казваме: много хубаво! Ние сме лоши и признаваме, че сме  най-лошите, по-лоши отколкото мислят хората, но дори ние, които го признаваме, имаме апостолската вяра, защото апостолите записали в книга Деяния Апостолски всички пороци на ранната Църква. За да ни покажат, че истината не е въпрос на нравствено качество, а на апостолско предание. Няма никаква връзка дали са добри или лоши. Дали са добри или лоши, това е техен проблем. Въпросът е кой опит  и предание следваш. Опитът, преданието в това пространство, дали е истината? Дали  е опитът на Светия Дух? Или е човешко изобретение?  И всички движения, ересите, които се основават от човеци, винаги се позовават на тяхната човешка страна – че са изключително добри,  имат любов и сътрудничество помежду си, братолюбиви са и правят толкова добрини.  Огледайте се да видите тези тъмни организации, че всички те обещават равенство, справедливост, с хубави обръщения помежду си, много мирни и добри. Именно защото тяхната теория, основата на техния успех е в това дали са добри хора.

При нас обаче не важи това. Истината на Църквата не е в това дали сме добри или лоши. Истината е нещо отвъд човека,  Сам Бог е Истината. И Сам Бог се дава на нас. И ние не сме добри, а сме хора, които се покайваме. Това е християнинът. По тази причина , когато Христос дойде в света, Той не ни даде просто няколко заповеди, които са много малко и с второстепенно значение по отношение на делото, което е извършил. Христос не дойде, за да ни даде Неговите заповеди. Защото можеше да ни ги каже преспокойно чрез един пророк. Той обаче дойде и изпрати Утешителя в света, Светия Дух, тази сила, тази енергия на Светия Дух.


превод: Константин Константинов

 

Ако сам не си навредиш, човек не може да ти причини вреда

Март 25, 2020 in Външни

Не се боя от злодеяния, боя се само от греха. […] На това искам да ви науча. Не се страхувайте от злодеянията на силен човек, а се бойте от силата на греха. Ако сам не си навредиш, човек не може да ти причини вреда. Ако нямаш грях, нека те заплашват хиляда мечове, Бог ще те спаси. Ако имаш грях, дори да си в рая, ще бъдеш низвергнат. Адам бе в рая – и падна; Йов бе на бунището – и е увенчан. Каква полза донесе на единия раят и каква вреда причини на другия бунището? Никой нямаше зла умисъл против Адам – а той падна. Срещу Йов бе дяволът – а е увенчан. […]


Спазвайте този закон, умолявам ви и докосвам нозете ви, ако не с ръка, то мислено, и проливам сълзи. Съблюдавайте този закон и никой няма да ви навреди. Никога не завиждайте на богатия; не смятайте никого за нещастен освен онзи, който стои в грях; облазявайте праведните. Не свойствата на вещите, а душевната нагласа прави хората богати или бедни.

Не се бой от меч, ако съвестта ти не те обвинява; ако съвестта ти е чиста, никога не се бой. Къде са отклонилите се, кажи ми? Не се ли прекланяха всички пред тях? Не трепереха ли пред тях повече от всички властимащите? Не им ли угаждаха? Но дойде грехът и всичко е съборено: низкопоклонниците станаха съдии, ласкателите- палачи; целувалите ръка сами го повлякоха (Евтропий) от църквата; който вчера е целувал ръка, днес е враг. Защо? Защото и вчера неискрено го е обичал. Дойде време и маските паднаха. Не беше ли ти, който до вчера му целува ръцете, наричаше го спасител, покровител и благодетел? Не му ли измисляше ти хиляди похвали? Защо днес го обвиняваш? Вчера – хвалител, днес – обвинител? Вчера похвали, днес – съставяш обвинения? Що за промяна? Що за превръщения? Но аз не съм такъв; аз станах защитник на онези, които ми мислеха зло. Претърпях много бедствия и не отмъщавах, защото подражавам на моя Господ, който ми каза на кръста: „Прости им, понеже не знаят, що правят“ (Лука 15:4). Казвам ви това, за да не се заразите от мнителността на злите хора. […] Докога пари? Докога сребро? Докога злато? Докога леене на вино? Докога ласкателство на слугите? Докога украсени чаши? Докога сатанински пиршества – служене на волята на дявола?

Ти нима не знаеш, че настоящият живот е пътешествие? Ти нима си гражданин – ти си пътник. Разбра ли какво ти казах? Ти не си гражданин, а пътник и странник. Не казвайте мой е този град, а мой – онзи. Никой няма град, градът е във висините, а настоящето е път. И ние пътешестваме всеки ден, докато се движи природата. А има ли такъв, който по пътя да заравя злато? Когато влезеш в страноприемница, кажи ми украсяваш ли я? Не, а ядеш и пиеш и бързаш да излезеш. Настоящият живот е страноприемница. Ние сме дошли и прекарваме тук настоящия си живот; да се постараем да излезем с добра надежда; нищо няма да оставяме тук, за да не загубим там. Когато влезеш в страноприемницата, какво казваш на слугата? Гледай къде оставяш вещите; да не забравиш нещо тук, да не се загуби нищо, нито една дреболия, нито една вещ, за да донесем всичко вкъщи. Така и в настоящето ще гледаме на живота като на страноприемница и нищо няма да оставяме тук, в нея, а всичко ще отнесем в отечеството. Ти си пътник и странник, даже си по-малко от пътник. Как така? Сега ще ти обясня. Пътникът знае кога влиза в страноприемницата и кога ще излезе от нея, защото това е в негова власт. Някога аз си приготвям прехрана за дълго време, а Господ ме призовава: „Безумецо, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане?“ (Лука 12:20) Неизвестен е изходът, нетраен е имотът, хиляди стръмнини, от всички страни вълни. Защо се увличаш безумно от този призрак? Защо, като оставяш истината, прибягваш към сенките?

 

Да не се смущава сърцето Ви

Март 16, 2020 in Външни

Живеем в трудно време и нито един човек не остава незасегнат – всички сме  сякаш в един кораб, в нашата малка родина, насред бурята, и не знаем къде отиваме, нито къде се намираме. Когато ни сполетят трудности – независимо дали в семейството, в обществото или лични, то това винаги е мъчително. В такива моменти не утешаваш човека, казвайки му, че нищо не се случва. Правилното е да знаем, че сме в затруднение, да видим как да го преодолеем и как да се отнесем към случващото се.  Когато човек бива изпитван, той се терзае, тревожи, страда, скърби и има неприятни последици. Това не означава, че затруднението е от Бога, защото Бог не иска да затруднява хората, нито съдейства на злините, които ни се случват.  Скръбта, тревогата и всяко притеснение никога не произлизат от Бога, а от нас самите или от дявола. Но откъдето и да идват, изкуството и мъдростта на човека е да се опита да се отнесе правилно към сполетелите го трудности, за да ги оползотвори духовно и от затруднение да го претвори в благословение, от гъст мрак – в истинска светлина. Никой не може да избегне трудностите – грешни и свети хора, богати и бедни, всички ще вкусят от горчилката на трудностите. Въпросът не е как човек да се отърве от тях, а как да ги възприема.

И св. ап. Павел, когато говори на скърбящите, не им казва: „Християни, вас Бог ще ви избави от скърбите и смъртта”, а им казва „Не скърбете както останалите, които нямат надежда”. Тоест, със сигурност ще се наскърбите, със сигурност меч ще прониже душата ви, но внимавайте да не станете като останалите, които нямат надежда. Тоест вие, чедата на Църквата,  посрещайте и преминавайте това затруднение, имайки упование само на Владиката Христос. Не съществува никой друг, на който можем да се надяваме. Не е лесно човек да отвори вратата, когато нуждата почука на нея, както казва Дионисий Соломос. Разбира се,  тези думи имат и друг смисъл, който ни учи на много неща. Ние носим отговорност за трудностите, които срещаме днес, защото нашият ум  се отдалечи от правилните основи и намира сигурност в неща, които не са сигурни, а напротив, са рисковани.  Но в дългосрочен план тези трудности несъмнено ще донесат и много добрини.  Със сигурност обаче първите усещания са горчиви и много болезнени.

Ние какво можем да правим в това състояние? Преди всичко трябва да имаме непоклатима вяра, че Бог е Този, Който управлява всичко. Не управляват тези, които мислят, че ръководят света.  Дори когато дяволът отишъл при Христос, показал Му всички царства на света и Му казал: „Ако ми се поклониш, ще ти ги дам всичките”, Христос му казал: „Господу, Богу твоему ще се поклониш, махни се от Мене, сатана” (Мат. 4:10) и го отхвърлил. Съществуват хора, които мислят, че със светски и човешки машинации може да се постигне всичко. Със сигурност, ако носиш някаква отговорност, си длъжен да направиш всичко по силите си и да използваш всички обстоятелства, за да постигнеш възможно най-добрия резултат,  след като ти е поверена отговорност за кораба, който управляваш. Но преди всичко трябва да знаеш, че Този, Който управлява света, и Този, Който ще каже Да! и Не! за това, което става в света, е Бог, а не хората.  Злобата на хората може да подготвя всички онова, което замисля, дяволът и неговите оръдия може да предизвикват проблеми за хората, семействата, държавите и в целия свят, но нямат никаква власт над хората, ако Бог не позволи това. Когато Пилат разпитвал Христос и Христос не му отговарял, Пилат Му казал: „На мене ли не отговаряш? Не знаеш ли, че имам власт да те предам на кръст и имам власт да те пусна?”, а Христос му отвърнал: „Ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако не ти  бе дадено свише” (Йоан 19:10), т.е. ти не би могъл да Ми направиш нищо, ако нямаш власт от Бога за това, което искаш да правиш. Следователно, трябва да имаме дълбока и непоклатима вяра, че нищо повече и нищо по-малко няма да стане от това, което Бог позволи. Ние също сме виновни за всички тези затруднения и сме уязвими спрямо последиците заради нашата безразсъдност, лекомислие и лоши действия, които сме извършили. Въпреки това ние сме призвани да търсим от Бога Неговия промисъл за нас, за да ни помогне, да ни спаси и да ни избави. Как става това?

Когато човек с голямо покаяние застане пред Бога и признавайки своето лошо досега поведение и лоши навици, признавайки, че неговият живот е бил повърхностен и безбожен, покае се и плаче пред Бога, тогава ще привлече Божия промисъл към себе си. Защото всички тези злини стават не само, защото така са поискали някои хора, които имат свои планове и зад тях е дяволът, който дърпа конците им, но  защото и ние реално, живеейки далеч от Бога, отдалечихме Божия промисъл от себе си с нашите грехове и безразсъдство. Естествено,  колкото повече човек се отдалечава от Бога, толкова повече доближава врага на нашето спасение, връхлитат го злини и бури и е по-уязвим към всичко, което ще се случи в живота му.

В Стария Завет светите пророци, пратениците на Бога, винаги посочвали като причина за всички беди греха, отстъплението от Бога и предсказвали, че ще се случат злини в света и затова човеците трябвало да променят начина си на живот и да се покаят.  Човеците обаче не се покайвали, живеели както преди и дори гонели пророците, отхвърляли ги, осмивали ги, пропъждали ги, за  да не им говорят неща, които ги дразнят.  Когато впоследствие бедите идвали, заедно с Божия народ се терзаели и пророците и затова те са велики светци пред Бога, защото страдали заедно с Божия народ,  приемали последиците от безразсъдството на този народ и вървели заедно с него, за да го подкрепят и приведат в пътя на спасението. И какво указвали пророците? Със сигурност не светски решения и изходи. Те указвали връщането към Бога, покаянието, промяната на мисленето, „Покайте се!”, казвали пророците, – и се завърнете при вашия Бог Отец и след като се върнете у Бога, ще привлечете Божия промисъл и постепенно нещата ще се подобрят.
Целта не е просто да се променят нещата и да станат както преди, защото, ако стане така, и ние станем отново такива, каквито бяхме преди, накрая нищо няма да излезе. Целта не е да се излезе от една материална и светска безизходица, а да променим манталитета и начина си на мислене, което от друга страна означава покаяние.  Този, който постигне това, означава, че е работил правилно върху това нещо и е превърнал затруднението в духовен труд. В противен случай, само нещата леко да се охлабят, пак ще се върнем в същото положение.


Пророците  проповядвали покаяние и завръщане у Бога. Всички други неща в крайна сметка са суетни – и щастието, и материалното благосъстояние, дори географската свобода е земно събитие. Бог иска първо човеци свободни от греха, страстите, отстъплението и мрака на Божието отсъствие. След това тези истински свободни човеци ще придобият и свободна родина. Ако имаш свободна родина и си пленник на твоите страсти и грях, тогава и свободната родина ще я поробиш и обезсилиш, както и твоя вътрешен свят.
Ние, които живеем в това състояние, преживяваме цялото безпокойство и тревога, която хората изпитват, трябва да концентрираме това в нашата душа и да канализираме в молитва целия натиск на събитията. Трите момци, когато се намирали в огнената пещ във Вавилон, казвали: „Съгрешихме, беззаконствахме, вършихме неправда пред Тебе”, хвърлили тежестта върху себе си и казали: “Ние сме достойни за това наказание, Боже мой, защото наистина съгрешихме, вършихме неправда, не вървяхме в съгласие с Твоите заповеди и в пътя на живота, който ни показа. Достойни сме за тези злини, които ни застигнаха.  Но Ти, Който си Бог на отците и Бог, Който обича човека и не иска гибелта и нещастието на никого, молим да ни избавиш и ако ни унищожиш справедливо за нашите грехове, поне да съжалиш Твоя народ и да го доведеш до пътя на спасението”. Молейки се така, св. момци и себе си предпазили в огнената пещ, но и Божия народ спасили.


Такива човеци, слава Богу, в Църквата има много и тяхната молитва има сила. И не само живи човеци, но и починали, защото и те се молят за нас, нашите светци, нашите предци, нашите отци, които се упокоиха в Господа, за да отмине затруднението. Преди всичко те се молят да се вразумим и да поправим грешките, които направихме.  Човекът, който се уповава на Господа, неговото сърце не се смущава и не изпада в състояние на паника.  Христос казва: „Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши”. Бог ни зове да не се смущава сърцето ни, да не се плашим, да имаме вяра в Него, не защото нищо няма да стане.  Може да стане всичко, което планират и много по-лошо и много неща, защото не знаем какво ни приготвят и е възможно нещата да станат и по-трудни. Това обаче няма значение. Каквото и да стане, човекът, който вярва в Бога,  въпреки че като човек скърби, притеснява се, страда, тревожи се и се мъчи, но неговото сърце не се смущава. Той има упование в Бога, защото е убеден, че Бог следи всичко и каквото и да допусне, той го приема с упование във всемогъщия промисъл на Божията любов. Той не се страхува от смъртта, защото побеждава смъртта чрез Христос. Какво ще ни направят? Ще унищожат живота ни, страната? Нека правят каквото мислят, каквото могат и каквото замислят.  Ако Бог им позволи, да го направят. Ние като Божии чеда трябва да се научим да преодоляваме страха. Страхът е рожба на неверието.  Защо да се страхуваме?  Нека оставим всичко в Божиите ръце.  Ще ни вземат  парите, работата, автомобила, всичко? Не е приятно, но всъщност не е и нещо.  Душата ни могат ли да я вземат? Не. Нашата душа, следователно, има тази велика ценност. Всички други неща са второстепенни.  Доказали са го и нашите предци, които  оставиха всичко по време на окупацията на Кипър. Хората загубиха всичко, носеха със себе си обаче своята душа. И с нея съградиха останалото. Ако човек опази душата си, тогава не претърпява никаква щета. Както Христос казва: „Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?”


Така, без наивни лозунги и имайки съзнание за трудността, ще направим това, което можем да направим  и каквото зависи от нас. Ще извървим обаче този път, който и да е той, с вяра в Бога, с усърдна молитва и превъзмогване на човешките и материални неща, дори на самата смърт.  И колкото и събитията и реалността да ни  застрашават, трябва да опазим нашата душа да не се смути, да не се разтърси.  В Псалтира Давид казва „Защо униваш, душо моя, и защо се смущаваш? Уповавай се на Бога!” Надявай се на Бога. Ако Бог няма силата да те спаси, нима ще те спасят парите, познанствата, банките, големците и видните хора от този свят? Ако Бог е с тебе като твое прибежище и упование, не се бой. Каквото и да стане, „Аз съм с теб”, казва Бог. И ако Бог е  с нас, кой ще е против нас?  И какво може да бъде срещу нас? Никой не може да ни вземе душата.  Когато св. Козма Етолийски говорил на гърците, той им казвал „да имате вяра и да не се страхувате. Когато турчинът иска вашите грошове, дайте му вашите грошове. Когато иска вашите животни, дайте му вашите животни,  когато иска вашите къщи,  вашите ниви,  и каквото и да ви поиска, дайте му го, душата си обаче никога да не давате!”. Това има значение. Когато човек разбере това, тогава всичко придобива друг смисъл. Така или иначе,  рано или късно,  въпрос на време е кога ще приключи този земен път. Как ще предадем нашата душа в Божиите ръце -  чиста и без неправди или най-малкото очистена чрез покаянието?


Ако посрещаме сполетялото ни затруднение с дух на молитва, с надежда в Бога, със славословие към Бога, с оптимизъм, тогава имаме надежда, че ще преминем през него.  И каквото и да стане, ще го преминем. Каквото Бог допусне заради нашите грехове, не защото Той е причината, а защото ние сме причината. Така са правили  светците. По този начин, след като поставяли пръст в белега от гвоздеите, те едновременно започвали и изцелението. Ако не започнеш така, а започнеш да обвиняваш един или друг, пак ще направиш същите грешки. Всеки от нас с дух на любов и милост трябва да крепи другия. Така ще минем през това затруднение. Имаме упование в нашата Пресвета Богородица, в нашите светци и в молитвите на нашите отци, че всички тези неща ще отминат и ние, станали по-благоразумни, ще стигнем до нови обстоятелства в живота си…

 

Из псалмите на преподобни Ефрем Сирин

Март 16, 2020 in Външни

:: Псалом 10. Христе, не мога да се справя със себе си – дарувай ми дух на покаяние

:: Псалом 11. Няма да се справя със себе си и врага – Ти, Господи, ми помогни!

:: Псалом 66. Врагът ме увлече и аз много нагреших: изповядвам си греховете – помилвай ме!

Лошите навици ме оплитат като мрежи, и аз се радвам, че съм свързан. Потапям се до дъното на злото и това ме развеселява. Врагът ежедневно обновява въжата си, понеже вижда колко се радвам на разнообразието им.

Това е достойно за ридание и плач, в това е и позорът и срамът – че съм вързан от желанията си. И още по-ужасно е това, че се връзвам с тези въжа, които ми налага врагът, и се умъртвявам с онези страсти, които го радват.

Зная обаче колко страшни са тези въжета, грижливо ги крия от всички зрители под благовидна външност. На вид съм облечен в прекрасните одежди на благоговението, а душата е омотана със срамни помисли. Пред зрители съм благоговеен, а вътре съм изпълнен с всякакво непотребство. Съвестта ми ме изобличава в това – и аз като че искам да се освободя от тези връзки и всеки ден се жалвам и въздишам за това – но все се оплетен оплетен в същите мрежи.

Жалък съм; жалко е и ежедневното ми покаяние, защото няма твърда основа. Всеки ден полагам основа на зданието и пак със собствените си ръце го разрушавам.

Покаянието ми не е положило още добро начало; на злото ми нерадение обаче не се вижда края. Поробен съм от страстите и злата воля на врага, който ме погубва.

Изчаквам с надежда за покаяние и се залъгвам с това суетно обещание, додето умра. Винаги казвам: ще се покая, но никога не се кая. На думи уж усърдно се кая, а в делата си съм много далеч от покаянието.

Какво ли ще стане с мене в деня на изпитанието, когато Бог открие всичко пред съдилището Си! Разбира се, тогава ще бъда осъден на мъки, ако тук със сълзи не умилостивя Теб, моя Съдия.

Дори след като вече познах истината, станах убиец и обиждам, карам се за нищо, станах завистлив и жесток към живеещите с мене, немилостив към бедните, гневлив, спорлив, упорит, ленив, раздразнителен, храня зли помисли, обичам красивите одежди, и до днес още много скверни помисли, изблици на самолюбие, чревоугодие, сластолюбие, тщеславие, гордост, зложелателство, осъждане, тайноядене, униние, съперничество, негодувание има в мене.

Не означавам нищо, а мисля за себе си много; непрестанно лъжа и се гневя на лъжците, осквернявам своя храм с блудни помисли и строго съдя блудниците, осъждам падащите, а сам непрестанно падам, осъждам злоречивите крадци, а сам съм крадец и злоречив. Ходя със светъл взор, макар че целият съм нечист.

В църквите и на трапезите искам да съм на първо място. Виждам иноци и се величая, виждам монаси и ставам надменен. Домогвам се да изглеждам приятен пред жени, величав за чужди, разсъдителен и благоразумен пред свои, най-съвършен пред благоразумните; с благочестивите се държа като най-мъдър, неразумните презирам като безсловесни.

Ако съм оскърбен, отмъщавам; ако съм почетен, гнуся се от онези, които ме почитат; ако искат от мен нещо по право, започвам тъжба; ако някой ми казва истината, такива почитам като врагове. Когато ме изобличават, се гневя; но ако ме ласкаят, не съм недоволен.

Не искам да почета достойния, а сам, бидейки недостоен, търся почести. Не искам да се обременявам, а ако някой не ми услужи, гневя се срещу него. Не искам да ида заедно с работещите, а ако някой не ми помогне в дело, злословя срещу него.

Горделиво отказвам на брата си, когато е в нужда, а сам при нужда се обръщам към него. Ненавиждам болния, а когато сам съм болен, желая всички да ме обичат. Не ща да зная за висшите, а нисшите презирам.

Ако се удържа от неразумно пожелание, обзема ме тщеславие; ако преуспявам в бдението, падам в мрежата на непокорството и прекословието; ако се въздържа от храна, потъвам в надменност и високомерие; ако съм бодър в молитвата, победен съм от раздразнителност и гняв; ако виждам в някого добродетел, не го удостоявам с вниманието си.

Презрял съм светските наслади, но не оставям суетното им пожелаване. Ако виждам жена, се развеселявам. Външно смиреномъдърствувам, а в душата си съм високоумен; на вид съм нестяжателен, а всъщност страдам от любостяжание. И защо да говоря повече? Уж съм се отрекъл от света, а на дело пак все си мисля за светското. По време на служба се отдавам на разговори, блуждаене на помислите, на суетни спомени. На трапезата изпадам в пустословие, алчен съм за подаръци, вземам участие в чуждите падения, изпадам в гибелно съперничество.

Такъв е моят живот! С колко злини препречвам спасението си! И моето високомерие, моето тщеславие не ми позволяват да помисля за язвите си, за да се изцеря. Ето моите доблестни подвизи! С такова множество грехове се опълчва срещу ми врагът! И при все това се домогвам да се прославя със святост, аз окаяният. Живея в грехове, а желая да ме почитат като праведник.

Едно оправдание имам: дяволът ме изкуши. Но това не послужи за оправдание на Адама. Да, и Каина научи дяволът, но и него не подмина осъждането. Какво ще правя, ако ме посети Господ? Нямам никакво оправдание за нерадението си.

Уви, надвилият ме грях намери в мене свое жилище, и с всеки ден все повече и повече ме унижава и потапя в дълбините си; и аз, окаяният, не преставам да прогневявам Бога, без да се страхувам от този неугасим огън, без да треперя пред безкрайните мъки.

О, каква власт имат над мене греховните страсти! О, какво е господството на злохитрия и коварен змей! Действайки по природата, той започва търг, дава залог, за да продам ума си на самия грях. Убеждава ме да угаждам на плътта под предлог да я употребявам за служение на душата; и аз съм победен от сластолюбието и веднага отдал се на невъздържан сън, напълно се лишавам от услугата й. Когато се моля, внушава ми мисъл за някакво нищожно удоволствие и с нея като с медна верига държи слабия ми ум – и не отслабва хватката си, макар умът ми и да се опитва да избяга.

Така грехът пази под стража ума и затваря пред мен вратата на познанието. Врагът непрестанно наблюдава ума ми, за да не достигне той съгласие с Бога и да не препятства да се продава плътта; за това довежда множество объркани помисли, уверявайки, че на съда не ще стане дума за такава дреболия, че не може дори да се знаят тия помисли и че всичко, що е подобно на тях, ще потъне в забрава. Но аз представям пред взора си своето изобличение и зная, че ме очаква наказание.

Виждам, Господи, греховете си и се измъчвам, понеже са многочислени. Уви, как ме застигна такова бедствие? Езикът ми говори прекрасно, а поведението ми е срамно и презряно. Горко ми в деня, когато се открият тайните!

Прекрасни са думите ми за другите, а делата ми са отвратителни. Другите уча на ред в света, а сам, нещастният, се отдавам на страстта.

Всичките ми дни протекоха и се изгубиха в грехове, и нито ден не съм служил на правдата. Едва започвах да се кая с намерение повече да не греша, когато идваше лукавият и ме улавяше поради ненавистта си. Горко ми, защото доброволно падам в мрежите му.

Ако ида да се поразходя, стъпвам като праведник и мъдрец. Видя ли че някой греши, смея се и му се подигравам. Уви, ще се разкрият беззаконията ми и ще се посрамя!

О, по-добре да не се бях раждал! Тогава не би ме развратил този преходен свят; ако не го виждах, не бих станал виновен, не бих се осквернил с греховете си и нямаше да се боя от изтезанието, съда и мъченията.

Едва дал обет да се покая, аз отново се връщам и падам в същите грехове. Радва ме часът, проведен в грях; и дори мисля, че върша похвално нещо. Уви! Досега не разбирах, че ме очаква геената.

Лукавата воля ме въвежда в грях; но когато съгреша, хвърлям вина на сатаната. Но горко ми! Защото аз сам съм причина за моите грехове. Лукавият не ще ме застави насила да съгреша, греша по своята воля.

Благодатта Ти, стигайки сърцето ми, среща там зловонието на скверните помисли, затова веднага отстъпва, като не намира за себе си вход и не може да влезе и да се всели в мене, както тя желае.

Нищ съм, окраден от змея; немощен съм, свързан с тлението; нямам сили, потиснат от греха. Изгубих Твоя дар и затова нямам съвършено благоразумие. Изгубих общението с Тебе, затова не зная накъде вървя. Нищо си нямам. Ако и да имам нещо, Ти милосърдно си ми го дал. Безкрайно съм нищ; ако се обогатя, всичко това ще бъде дарувано от Тебе. И сега то е Твое, и преди Твое е било.

Моля само за благодат – изповядвам, че чрез Тебе ще се спася, ако изобщо се спася! (3, псалми 10, 55, 69, 71, 98, 128).

 

 

Псалом 10. Христе, не мога да се справя със себе си – дарувай ми дух на покаяние

Пред Твоята слава, Христе Спасителю мой, ще изрека всичкото мое разпътство и ще изповядвам всичката неизмеримост на Твоите щедрости, които Ти изливаш върху мене по Твоята благост!

От утробата на майка ми аз започнах да Те огорчавам и за нищо да не зачитам Твоята благодат.Тъй бях нерадив за душата си! Но Ти, Владико мой, по безчислените Си щедрости, милостиво и търпеливо гледаше на всичкото мое двуличие. Твоята благодат въздигаше главата ми, и все пак аз всеки ден я унижавах с греховете си.

Лошите навици ме оплитат като с мрежа; и аз, окаяният, се радвам, че съм вързан. Потопявам се в самата дълбина на злото, и – това ме весели! Врагът ежедневно подновява моите окови, защото вижда колко се радвам аз на разнообразието им!

Това е достойно за ридание и плач, това е моят позор и срам, че аз съм вързан от собствените си прищевки. И още по-ужасно е, че аз се връзвам с оковите, що ми налага моят най-зъл враг, че умъртвявам себе си с такива страсти, които страшно го радват!

И макар да зная колко страшни са тия вериги, аз грижливо ги скривам от всички зрители под благовидна външност. Наглед съм облечен в прекрасната одежда на благоговението, а душата ми оплетена в срамни помисли! Пред зрителите съм благоговеен, а вътре съм изпълнен с всяко непотребство.

Съвестта ме изобличава в туй, и аз искам да се освободя от оковите; но макар всеки ден да тъжа и въздишам – пак се оказвам вързан от същите вериги!

Жалък съм аз! Жалко е и моето всекидневно покаяние, защото няма твърда основа! Всеки ден полагам основа на зданието, и пак със собствените си ръце я разорявам!

Моето покаяние няма още добро начало. А краят на лошата ми воля не се вижда. Аз съм поробен от страстите и от злата воля на врага, който ме погубва.

Кой ще даде вода за главата ми и водни извори за очите ми, за да плача постоянно пред Тебе, милосърдни Боже, та дано, като изпратиш благодатта Си, да извлечеш грешника от морето, разсверепяло от вълните на греховете и бурно нападащо душата ми?

Защото моите желания са по-лоши от люти рани, които не понасят никакви лечебни превръзки!

Изчаквам с надежда за покаяние, и мамя себе си с това суетно обещание, докато може би, умра! Винаги казвам: ще се покая! – и никога не се покайвам както трябва. На думи уж усърдно се кая, а на дело съм твърде далеч от покаянието.

И тъй, какво ще бъде с мене в деня на изпитанието, когато Бог открие всичко пред Своето съдилище? – Разбира се, аз ще бъда осъден на мъки, ако тук не Те умилостивя, о мой Съдия!

И пак, уповавайки се, въпреки всичко, само на Твоето безкрайно милосърдие, Господи, отново припадам пред Тебе и Те умолявам: подари ми дух на истинско покаяние! Изведи ме из тъмнината на беззаконията моята бедна душа! Да блесне в моя разум лъч от светлината на Твоята благодат, докато още не съм заминал за Страшния съд, който ме очаква и дето няма да има място за покаяние!

 

 

Псалом 11. Няма да се справя със себе си и врага – Ти, Господи, ми помогни!

Никой не може да излекува болестта ми, освен Оня, Който познава сърдечните глъбини.

Колко пъти си турях предели и строех прегради между себе си и греха! Но мисълта ми прескачаше преградите и волята ми подкопаваше стените, – защото пределите не бяха обезопасени със страх Божий и стените не бяха основани на искрено покаяние!

И ето пак: чукам на вратата, за да ми бъде отворена. Не преставам да се моля, за да получа исканото! И не зная срам, домогвайки се до помилване от Тебе, Господи!

Господи, Спасителю мой! Защо си ме оставил? Смили се над мене Ти, едничък човеколюбивий! Спаси грешника, едничък безгрешний!

Измъкни ме от тинята на моите беззакония, за да не потъна в тях навеки! Изтръгни ме из челюстите на врага, който като лъв обикаля и рика, искайки да ме погълне.

Дигни силата Си и дойди да ме спасиш! Блесни с Твоята светкавица и пръсни силата на врага, та поразен от страх да избяга от лицето Ти! Защото той няма сила да стои пред Тебе и пред лицето на ония, които Те любят. Щом види знака на Твоята благодат, той дохожда в трепет от Тебе и бяга далеч.

И сега, Владико, спаси ме, защото към Тебе прибягнах!

 

 

Псалом 66. Врагът ме увлече и аз много нагреших: изповядвам си греховете – помилвай ме!

Според Твоята благодат, която ни призовава да се приближаваме към Тебе, а не да погиваме, о Благий, Който си ни дал обещание и казваш: призовете Ме и ще ви чуя, – в дверите на Твоята благост хлопам и аз, Избавителю мой! Чуй ме по Твоите щедрости и не гледай на моите беззакония! Помилвай ме Господи, помилвай ме, по Твоята благост, защото много съм виновен пред Твоята правда!

Ти си ме създал, Господи, нарекъл си ме по Твоя образ, сътворил си ме по Твое подобие. Ти си ме научил да зная пътя към живота, показал си ми пътя към геената. Лукавият по завист ми постави скрити засади, отклони ме от Твоя път, и ето – аз съм потънал в мерзости. Горко ми, Господи наш, много съм виновен аз! Помилвай ме, Господи, и ме спаси по Твоята благодат.

Разбойникът-похитител на душата ми коварно отне свободата ми, измами ме и се подигра с мене. Чрез поглед на очи ме прелъсти и плени, като вложи в мене греховни мисли. Погледнах аз, и – пожелах; позяпах с любопитство и – съгреших. А понеже и ръцете ми се протегнаха за беззаконно дело, то погинах аз изцяло! Горко ми, сега ме заплашва огън! Спаси ме Милосърдни, да не умра!

Аз съм най-нещастен от всички родени от жена, защото самичък аз, с делата си, направих себе си нещастен и се хвърлих в пагуба. Всеки ден грешах аз и се забавлявах с това, без да помисля, че смъртта ме дебне. Уви, близо е вече Ангелът на смъртта, изпратен с повеление да ме грабне за съд! Уви, всичко тайно там ще бъде разкрито и аз ще се покрия със срам!

Ето, делата ми са отбелязани от вечното правосъдие; не е забравена даже и една едничка думичка. В голямата книга на Съдията са записани всички мои дела и беззакония. Горко ми, когато Правосъдието прочете там всички грехове, каквито съм извършил от младини до старост! Какво ще правя в оня час, къде ще бягам от Тебе, Господи?

Горко ми, Господи, колко много съм виновен аз! Горко ми, защото греших и не принесох покаяние! Боже, Който си помилвал грешницата, аз имам Твоята Плът и Кръв, съединени с моите членове. Не, Господи, не гледай на делата ми! Нека Твоята благодат изглади вините ми!

Не влизай в съд с мене, Господи наш, защото пред Тебе няма да се оправдае нито един от живите. Ти едничък, Господи си чист. Пощади ме и ме очисти от греховете, по благодатта Си; удостой ме, Господи милосърдни, с Твоите велики щедрости! Нека се обогатя с тях и да получа прощение, и да се възрадва, според думите Ти, Твоите ангели, о Милосърдни към грешниците!

Св. Ефрем Сирин

 

 

Светът е голям театър

Март 7, 2020 in Външни

Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене

Когато човекът страда заради Христос, заради любовта към Него, тогава неговото затруднение се облекчава, горчивината се услажда и получава голяма утеха и сила, за да продължи напред. Ако той не осъзнае тези думи „заради Мене” в живота си, когато претърпява гонения, хули и лъжесвидетелства, може да стигне до страшни неща, може да убие другия, може да се самоубие. На мене ми се случи да видя човек, който се самоуби, видях го с очите си, за съжаление се обеси на едно дърво, защото го обвиняваха. Някой го обвини, всъщност беше една лъжа. Добре, лъжа, в която имаше истина. Стана така, както вестниците го описаха, но не с целта, която тиражираха. Получи се недоразумение. Този човек притежаваше някаква древна книга, която изпрати някъде без да знае, че е толкова древна. Той сметнал за добре да я изпрати като подарък. В пощата отворили колета за проверка, намерили книгата и арестували човека. Новината била разпространена по вестниците и го обявиха за контрабандист.

Както обикновено става, в такива мигове изчезват „приятелите” и остават само тези, които истински обичат човека. Дори да е контрабандист – добре, направил е една грешка. Ако си негов истински приятел, ще го подкрепиш в този труден час. Не да се скриеш, понеже уж бил контрабандист и тебе ще те обвяват за  негов приятел… Както и да е. Някои негови приятели го оставиха и той стигна до такова отчаяние, че за съжаление се обеси. Въпреки че много хора се опитаха да му помогнат, и аз също, но нямах силите да го убедя да не си причини зло, накрая не ме послуша и отиде и се  обеси. Имах и неприятното преживяване да го намеря мъртъв и да чакам един час докато извикат линейка да го приберат. Беше много тежко да виждаш един обесен човек, защото го изкарали контрабандист. Аз му казвах по-рано – бре, детето ми, голяма работа, че те нарекли така, след като не си го направил! Добре, някои те оставили и ти казали, че нямат да ти говорят по телефона, когато си им се обадил. И какво от това? Прояви търпение! Ще отмине.

Тогава още не бях минал през това, което ми предстоеше да мина (преди години срещу митрополит Атанасий се водеше умишлено клеветническа кампания – бел. прев.) и му говорих разни работи. Нямах опит.

Знаех и друг човек, който искаше да убие някой друг. Защото, знаете ли, когато почувстваш неправда, когато почувстваш, че биваш онеправдан, те обхваща гняв, така се движим в нас – когато бъдеш ощетен, изричат лъжи срещу теб и чувстваш затруднение, човек си, в теб се надига чувството за справедливост и ставаш звяр. Или кълнеш другия да му се случи зло, или, ако ти мине през ума, може и зло да му сториш, ако беше лесно за теб да го направиш. Наистина, не е странно. Ако оставим нашето „аз“ на свобода, дори дотам може да стигнем, да помислим зло за другия. Нашата душа може толкова много да се възпротиви, дали в отчаянието, дали в ужасния гняв, че да избухнем срещу другия и да „стане пълна каша”. И в двата случая, които по човешки донякъде са оправдани, единствената противотежест е Христос. Трябва да осъзнаеш, че всички тези неща ще получат отплата в царството Божие, там всичко ще се изясни, както и че Христос знае истината, знае сърцето на всеки човек, знае какво става. И дори грях да сме направили, да речем, че паднах в страшен грях, извърших убийство, обир, някакво голямо зло, добре, човек съм, направих едно зло – нима ти трябва да ме убиеш, да ме смажеш, застреляш,  понеже направих едно зло? Няма ли място за покаяние, няма ли покаяние? Ако Сам Бог ни оставя да се покаем и ни дава толкова време, за да се покаем, кои сме ние, които ще отнемем времето за покаяние на някой човек? Но много пъти като човеци не правим това.

Във всичко това именно Бог ни утешава,

Неговото присъствие и любов, утехата на нашия Баща дори справедливо да страдаме. Тук Христос казва „когато кажат лъжа срещу вас“. Но казвам, че дори и истина да кажат, нека кажат истина, направили сме лоши неща и хората ни обвиняват. С право ни обвиняват. Ако посрещнеш това смирено и кажеш: „Добре, с право страдам справедливо. Извърших зло и нека пострадам. Сега ще проява търпение, хулят ме, осмиват ме, унижават ме, но нека проявя търпение, да приема това, да ми се счете за очистване на душата ми –  Бог вижда търпението на всеки човек и това ми принася духовна  полза.“

Някога, когато следвах в Солун, избухна голям скандал в  Гърция. Казваха за един митрополит, че имал връзка с една жена, градът се разтресе. Имаше афиши по улицата. Никой от нас не можеше  да се движи свободно, защото ни наричаха с името на онзи владика и ни се подиграваха. Беше голяма драма. Аз отидох  в Света Гора и казах на старец Паисий:

– Геронда, това, което става навън, не е за говорене…

– Какво става?

Казах му така и така, чу се за един владика, градът е пълен с плакати, хората ни се подиграват.

Той каза:

– Виж, ако всичко това, което казват, е истина, и този владика претърпява цялото това терзание и очерняне и прояви търпение, Бог ще му прости греха, защото е претърпял всичко това. Но ако всичко това, което казват, е лъжа, и той го претърпява, той е голям светец.

Наистина, след 15 години се оказа, че всичко е било лъжа. Разбира се, човекът изпи всички онези, не чаши, а цели варели (с обвинения). Той прояви търпение, изгониха го от митрополията му, остана в дома си и имаше преподобна смърт. Стана голям светец.

Вижте св. Нектарий Егински.

Не гледайте сега, когато се покланяме на негови икони. В неговата епоха знаете ли за какъв го смятали? За порочен, покварен човек. Хората го смятали за такъв. След като го изгонили от Александрийската патриаршия с обвинението, че бил порочен човек. Той умрял с такава слава. Разбира се, веднага щом починал, започнали множеството чудеса и станал велик светец на Църквата до днес с хиляди, безбройни чудеса. И когато една монахиня се питала: какво е направил той, че стана толкова велик светец? Нито е бил голям подвижник, нито мъченик, нито постник, а един нормален църковен човек, владика. Тогава св. Нектарий й се явил и й казал:

– Имаш право, не върших големи подвизи, нито бях мъченик, но проявявах търпение в клеветите. Затова Бог ми даде тази благодат.

Когато човек има доверие в Бога, тогава Бог действа като противотежест, идва баланс, Бог неутрализира състоянията и човек минава през тези неща. Добре, със сигурност имаме скърби, хора сме, не сме безчувствени, когато ни хулят и осмиват, когато някой телесно ни навреди. А колко повече мъчениците. Но във всичко това противотежестта е  Христос.

Помня един мой състудент от Крит, ръкоположиха го за дякон и веднага дойде в Солун да следва. Аз бях в по-горния курс и бяхме съседи. Един ден дойде и вреше и кипеше:

– Какво ти има?

– Ще се пръсна! Идва ми да счупя вратите и  стените!

Критянин, не е шега работа, от истинските критяни, онези смелчаци, които нямат много търпение, от онези юнаци.

– Какво стана, бе, детето ми? Какво се случи?

Той каза:

– Отидох да купя нещо от магазина, но по пътя ме спря един човек и ми направи грозни жестове и ми каза лоши думи. Как не го удуших на място! Сдържах се, но сега ми идва да отида да го намеря!

– Бре, стой тук!

За съжаление, съществува този лош навик в Гърция, сега и в Кипър дойде постепенно, но там беше по-силно изразен. Изключително много пъти са ни плюли, хулили и ругали.

Прояви търпение. Той не го направил за теб. Откъде да те знае, сине мой? След като си непознат за него. Той го направил, защото носиш расо. Видял расото, твоето свещенство! Заради Христос си претърпял това. Заради любовта към Христос. Ако не носеше расо и не беше свещеник, нямаше нито да те плюе, нито да ти каже лоши думи. Напротив, щеше да ти казва приятни думи и да те обслужи. Затова прояви търпение.

Е, критянинът се успокои, но веднага щом се сетеше, искаше да го намери. Трудно нещо е да подчиниш себе си.

По каквато и да е причина човекът да понася хули, гонение и да изричат срещу него лъжи, дори всичко да е истина, а и да не е, нека си казваме: добре правят и заслужено страдаме, добре да си изпатим, защото сме такива, че и по-лоши! Ако проявим търпение в това състояние, тогава наистина имаме голяма душевна полза, защото тази полза има вечни измерения, научаваме се да се смиряваме, да гледаме другия  човек с любов, макар и да ни е навредил. Научаваме се на друго велико нещо – научаваме  какво означава театърът на този свят. Светът е голям театър, който обаче има и край.

Ще ви кажа един пример от наши дни.

Знаете, че нарекох папата еретик.

Аз обичам папата. Колкото и да ви се вижда смешно, изключително много го обичам. И понеже го обичам, затова казах тия неща. Някои известни  хора излезли с декларации срещу мен. Аз не знаех това, защото не бях чел вестници, в митрополията не получаваме вестници, просто има една система в компютрите, където служителите събират „изрезки” от вестниците, т.е. това, което ни интересува. Къде да намерим време да четем вестници. Един вестник днес е цяла енциклопедия, има 50 страници.

Не знаех, че всички тези хора са писали във вестника от онзи ден и са ме обвинявали. Отидох на една събитие по задължение, където бяха и всички тези мои обвинители. Веднага щом ме видяха, парадоксално, за първи път видях усмивки върху техните лица. „Добре дошли! Добре дошли! Заповядайте, Ваше Високопреосвещенство! Как сте? Какво правите?“ – казваха.

Господи помилуй! Ама тези хора и друг път са ме срещали и не бяха толкова ентусиазирани от това, че ме виждат. Сега ме обикнаха толкова много? Промених ли нещо по мен? Отслабнах ли? Разхубавих ли се? Какво ми стана? Заради операцията (митрополитът претърпя операцията на колената – бел. прев.) ли излъчвам преподобие? Какви им стана на тези хора? 5-6 такива известни хора. Казах си: „Слава Богу! Може хората да са в процес на блага промяна, може Бог да ги е просветлил, може да са в духовно умиление, знам ли и аз.“ Както и да е. Стана време да си ходя. Върнах се в митрополията. Дойдоха и отрезките от вестника. Чета: „еди-кой си: осъждам заявленията на Лимасолски митрополит Атанасий, това е проява на  фанатизъм и т.н. „Ама след като преди малко видях човека и беше толкова радостен да ме види! Чета по-надолу друг от тези, които ми се усмихваха „Осъждаме с мерзост заявленията на митрополит Атанасий”. Всички тези, които ме поздравяваха, бях писали във вестника. 5-6 човека, имаше и техни  снимки. Казах си: „Бре, детенцето ми. Виж театъра на този свят.“ Както казва св. Йоан Златоуст, животът на човека е театър, както театърът свършва и всеки си отива у дома и неговата роля свършва и се завръща в реалността, така е и с този свят.

Затова трябва да бъдем много приземени и нито когато ни хвалят, умът ни да се надува и да мислим, че сме само ние и няма никой друг, нито когато ни плюят и осмиват да ни обхваща отчаяние. Така са нещата от този свят. Те са отминаващи сенки, сънища, като сънищата, които свършват и когато се събудиш, се оказваш в реалността.

Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата; тъй бяха гонени и пророците, които бяха преди вас

Това е пътят на пророците. Но само на пророците? На всеки човек. На всеки човек пътят е пълен с такива случаи, в нашия живот е нормално да чуем и добри и лоши думи, похвали и обвинения; да има хора, които днес ни обичат, а утре ни мразят. Хора, които днес ни мразят, а утре може да ни обичат. Спрямо всички тях ние сме длъжни да имаме едно и също отношение – любов. И да гледаме към Бога, да знаем, че не настоящите неща имат тежест. Нека хората да са живи и здрави, да имат добро мнение за нас, това помага и на тях, но и на нас, независимо дали изричат добри или лоши думи за нас, това, което важи, е какво Бог ще каже, а не хората. И да знаете, че в живота ще настъпят мигове, както при децата ви, където от любов някои пъти трябва да им кажете: „Не! Няма да правиш това! Няма да ти позволя!“ От любов. Може да  огорчиш и да разстроиш детето, може за момент да ти каже, че ти си най-лошата майка на света и най-лошият баща, но това  е за тяхно добро, то трябва да има своите граници и ще му кажеш: „Ще се съсипеш, ако продължиш да правиш това нещо!“ Естествено когато това е в необходимите граници, когато можеш да кажеш нещо  на децата си. Любовта не означава винаги да говорим хубави, благи и красиви неща, а много пъти означава, че трябва да накараме другия да изпита болка, както и лекарят може да ни накара да изпитаме болка от любов, за да ни излекува. Както и в изповедта, когато идват хора, които разказват различни неща от живота си. Духовникът трябва да се отнесе с голяма любов, но и да бъде искрен. Не може да се усмихваш на другия човек, не може да го гледаш как върви към гибел и да му казваш: „Не прéчи! Продължавай така и добре вървиш!“ Може да му кажеш: „Това е грях! Това е грешка. Това е грях, виж как ще го оправиш постепенно.“ Така не го отчайваш, не го подтикваш към гибел, но никога няма да кажеш на черното бяло и на бялото черно. Трябва да си искрен, както лекарят е искрен, когато  прави диагноза и лекува болния човек. Както и Христос е направил с нас. Той така ни е изцелил – с любов и истина. Любовта и истината вървят заедно, естествено с голяма разсъдителност за това как тази истина може да бъде приета от всеки човек, за да бъде за негова  полза и спасение.

превод: Константин Константинов

Неделя Сиропустна – Евангелието за поста

Февруари 29, 2020 in Външни

Матей, 6:14-21

Да не се предава на врага е основното правило за войника в борбата. Военачалникът предварително предупреждава всеки войник да се пази от мрежите на врага, за да не бъде измамен и пленен. Сам, прегладнял, премръзнал и гол, войникът ще бъде в голямо изкушение да се предаде на врага. Лукавият враг ще се възползва от неговото положение по всички възможни начини. И въпреки че войникът гладува, врагът ще му подхвърля по малко хляб, за да му покаже, че има храна в изобилие. И въпреки че мръзне дрипав и гол, ще му подхвърля някакви дрехи, за да му покаже колко добре е облечен и богат. Ще му подхвърля и писания, в които ще се хвали, че неговата победа вече е напълно гарантирана, и ще лъже бедния войник, че вече много полкове от негови другари отляво и отдясно са се предали, или как неговият генерал е убит, или как неговият крал е молил за мир! Ще му обещава бързо завръщане край домашното огнище, и положение, и пари, и всичко, което един човек в крайна нужда може само насън да пожелае. За всички тези вражески мрежи и трапове военачалникът предварително напомня на войниците и ги предупреждава да не вярват на нищо от това, а да стоят на своето място, да не се предават и да останат верни на своето знаме дори до смърт.

Да не се предава на врага е основно правило и за Христовия воин в борбата със злия дух на този свят. И Христос, като наш Цар и Военачалник в тази борба, ни напомня за всичко и ни предупреждава за всичко. Отсега ви казвам, преди да се е сбъднало (Мат. 24:15; Йоан. 13:19), говори Той на Своите ученици. Опасността е голяма, а врагът на човешкия род е по-страшен и по-лукав от всеки друг възможен неприятел. Господ изразява това и на друго място: Ето, сатаната поиска да ви сее като пшеница (Лук. 22:31). Сатаната непрестанно търси хората, още от деня, в който измамил първия човек – още от този ден той си присвоява правото върху човешкия род и го отнема от Бога като свой. С всички възможни измами той привлича Христовите воини към себе си, примамвайки ги с лъжливи обещания и показвайки им своите богатства. Никой не е по-гладен от него, но той показва хляб на гладните хора, подтиквайки ги към предателство. Никой не е по-гол от него, но той мами хората с цветовете на своето лъжливо и привидно облекло. Никой не е по-беден от него, но той като фокусник на панаир трие динар о динар и показва нещо на жадните очи на зрителите, като че ли има милиони. Никой не е по-пропаднал от него, но той никога не престава с лъжите, че уж е победител, че Христовите войски уж са победени, че Христос уж е избягал от бойното поле и се е скрил. Той е лъжец и баща на лъжата, и цялата му сила и богатство е само в лъжата. Предупреждавайки Своите последователи за всички дяволски измами и оръжия, Господ Иисус ги напътства с пример и слово как да се противят на всичко това и с какви оръжия да се борят.

Преди всичко самият Той, Христос, е главното оръжие на нас, Неговите последователи. Неговите последни думи, записани в Евангелието, гласят: И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършеха на света. Амин (Мат. 28:20). И ето, наистина, Неговото присъствие се е проявявало през вековете чрез онези милиони и милиони неустрашими Негови борци, апостоли, мъченици, изповедници, богоносни отци, благочестиви девици и светии; проявявало се е не само в миналите времена, но и до ден-днешен се проявява очевидно и несъмнено чрез всеки, който още не се е предал докрай на злия дух. То се проявява не само днес, но и в самия край на времената ще се явят такива силни богоносци, каквито са били Енох и Илия (Откр. 11:3). Очевидна и несъмнена е и силата на Неговите Тяло и Кръв, на Неговите страдания, на Неговите слова, на Неговия честен и животворящ Кръст, на Неговото Възкресение и Неговата безсмъртна слава. Вие, които сте се уверили в тази непобедима Христова сила, струяща като електрически ток от Неговите верни, говорете за това на другите! А вие, които още не сте се уверили, но искате да се уверите, направете всичко, което Евангелието предписва да правим, и ще се уверите. Оставете онези, които злобно се съмняват, да продължат да се съмняват! Те не се озлобяват срещу Бога, а срещу себе си, съмнявайки се, те не причиняват вреда на Бога, а на себе си. Скоро ще дойде време, когато нито ще могат да се съмняват, нито пък ще им се даде да вярват.

Но освен Христовото присъствие и сила, кое е нашето главно оръжие в борбата против злия дух? Господ Иисус е препоръчал още няколко вида оръжие, които ние сами, но с Негова помощ, трябва да изковем за себе си. А тези оръжия са: непрестанно покаяние, непрестанно милосърдие, непрестанна молитва, непрестанна радост в Господ Иисус и страх от Съда и душевната погибел; а после и доброволно понасяне на страдания за Него с вяра и надежда, прощаване на обиди, гледане на този свят, който е, като че не е, причастяване с Неговите свети Тайни, бдение, пост.

Споменаваме поста накрая не защото постът е най-малко важното оръжие – пази Боже! – но само защото днешното Евангелие говори за поста, а ние с радост ще разтълкуваме днешното Евангелие.

Ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви. Така започва днешното Евангелие. Защо започва така? Ще кажете: каква връзка има това с поста? Има връзка и то много тясна, както има тясна връзка с поста и завършекът на това Евангелие, който не говори за поста, а за събирането на богатства не на земята, а на небето, където молец не ги яде, ръжда не ги разяжда и крадци не ги крадат. Защото когато постът се разбира в истинския християнски смисъл, а не в законнически и фарисейски, тогава и прощаването на обидите и въздържанието от сребролюбието е пост, и то главният пост, или, ако искате – най-важният плод от поста. Защото наистина много малка цена има въздържанието от храна без въздържание от връщането на обида за обида и без въздържание от илюзията на земните блага.

Господ не ни заповядва със Своята власт: прощавайте греховете на хората! Той ни оставя на нашата свободна воля да прощаваме или да не прощаваме. Той не иска да наруши нашата свобода и насила да ни накара да правим нещо, защото тогава нашите дела всъщност не биха били наши, а Негови; те не биха имали за нас онази стойност, която имат, когато ги вършим свободно и доброволно. Той, наистина, не ни нарежда по силата на Своята власт, но ни предупреждава какво ще ни се случи: и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви. А тогава кой ще ни прости греховете, ако Бог не го направи? Никой, нито на небето, нито на земята. Никой. Хората няма да ни простят, защото и ние не им прощаваме, а Бог няма да ни прости, защото хората не ни прощават. Тогава къде сме и къде ще бъдем? Тогава ще преживеем този живот, затрупани под планината на греха, а в онзи живот тежестта на тази планина ще бъде още по-голяма и ще трае цяла вечност. Затова да се упражняваме да не отвръщаме на обидата с обида и на злото със зло, нито да въздаваме за греха с грях. Защото ето, когато видиш пиян човек, паднал в калта, ще легнеш ли и ти в калта до него? Или ще се потрудиш да го вдигнеш и извадиш от калта? А всеки грях е кал. И всяка страст е пиянство. Ако твоят брат е вкарал душата си в калта на греха, защо трябва и ти да вкарваш душата си в същата кал? Затова въздържай се от онова, което прави твоят грешен брат, и побързай да изправиш и очистиш и него. За да изправи и очисти Небесният Отец и твоята душа от всички твои грехове, тайни и явни, и да те постави сред Своите ангели на Страшния съд.

А кога постите, казва Господ, не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда. Лицемерни са онези, които не постят заради Бога, нито заради душата си, а заради хората. За да ги видят хората, че постят, и да ги похвалят. Но тъй като всички хора не могат всеки ден да ги гледат какво ядат и пият, те се стремят да направят лицето си такова, че хората по техните лица да могат да разберат, че постят. Те правят лицата си мрачни, бледи и скръбни, намръщени и изпити. Не помазват главата си с ароматен елей, нито мият лицето си. И хората ги гледат и им се удивляват, и ги хвалят. Хората ги възнаграждават със своето удивление, отплащат им се за техния пост със своите похвали. Какво повече могат да очакват от Бога? Те не са постили заради Бога. Постили са заради хората. Заради хората са постили, а хората са им отдали похвала за това. Наистина, те са получили своята награда. И Бог не им дължи нищо, нито ще им въздаде нещо за техния пост в другия живот.

А ти, кога постиш, казва Господ, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. Това е главното предписание за поста. И неговият външен смисъл е ясен. Когато постиш, ти постиш заради Бога и заради спасението на своята душа, а не заради хората. Не е важно ни най-малко това да те видят хората и да знаят, че постиш, дори за теб е по-добре те да не видят и да не знаят. И ти не очакваш никаква награда от хората за това. Защото какво могат да ти дадат онези, които и сами очакват всичко от Бога, както и ти? Важното е, че Бог вижда и знае. А Бог ще види във всеки случай, от Него не може да се скрие нищо. Затова не показвай своя пост с никакви външни знаци. Бог не чете твоето сърце по външните знаци; Той го чете отвътре, от самото сърце. Както си помазвал главата си преди поста, така можеш да я помазваш и по време на поста, както си умивал лицето си преди поста, така можеш да го умиваш и по време на поста. Нито помазването, нито непомазването на главата ще увеличат твоята заслуга пред Бога. Умиването или неумиването на лицето няма нито да спасят, нито да погубят душата ти.

Но тези Христови думи: помажи главата си и умий лицето си, изречени така категорично, имат своя вътрешен, дълбок смисъл. Защото, ако Господ имаше предвид само физическата глава и физическото лице, Той в никакъв случай не би дал заповед по време на пост да помажеш главата си и да умиеш лицето си, а би казал, че за плодовете на поста е нещо външно и незначително това дали помазваш, или не помазваш главата си, дали умиваш, или не умиваш лицето си. Очевидно зад тези думи е скрит някакъв тайнствен смисъл. Иначе който би разбрал тази изрична Христова заповед според нейния външен смисъл и би започнал специално през поста да помазва главата си и да умива лицето си, такъв би паднал в един друг, противоположен вид лицемерие. Той отново би изнесъл своя пост на показ пред хората, само че по друг начин. А Господ специално е искал да отучи хората да правят това. Следователно, няма съмнение, че тази заповед има своя вътрешен смисъл. Какъв е той? Смисълът на тези думи е подобен на онзи, който апостол Павел придава на обрязването, изтъквайки обрязването на сърцето като спасително и смятайки външното обрязване за равно на необрязване (Гал. 6:15; Рим. 2:29). И така, помажи главата си значи: помажи ума си с Дух Свети. А това значи: пости от всички зли мисли и се въздържай от всички лоши и непотребни думи, и изпълни ума си с мисли за Бога, за светостта, за чистотата, за вярата и любовта и за всичко онова, което е достойно за Духа Свети. Така постъпвай и със своя език – защото говоренето и мисленето са едно – или изобщо се въздържай от говорене, или, ако говориш, говори само онова, което е за слава Божия и за спасение на душата. Така прави и със сърцето си: пости от всяка омраза и злоба, завист и гордост, богохулство и човекохулство, от всеки грях и грешно желание, от всяка страст и похот – въздържай се от всичко това и пусни Духа Свети – нека Той да сади в градината на твоето сърце всички видове божествени и богоугодни семена и небесни цветя. Така прави и с волята на своята душа: пости от всички грешни намерения и грешни дела, въздържай се от всяко зло и остави Светия Дух да помаже със Себе Си като с ароматен елей закоравялата ти душа, да изцели раните й, да я издигне към Бога, да направи угодни на Бога нейните добри дела, да я изпълни с жажда за всяко добро, което е от небесата.

Това значат думите: помажи главата си. С една дума – обуздай и възпри своя вътрешен човек, който е главният човек, от всяко зло и го насочи към всяко добро.

А какво значат думите: и умий лицето си? Лицето означава външният телесен, сетивен човек, с една дума – човешкото тяло. Чрез тялото душата се проявява в този свят. За Бога душата е лицето на човека, но за света тялото е лицето на човека. С телесните сетива и органи ние разкриваме на света какво мислим, какво чувстваме и какво искаме. Езикът говори онова, което мисли умът, очите показват онова, което сърцето чувства, и нозете отиват там, което волята на душата желае.


Умий лицето си значи: очисти тялото си от вършенето на всеки грях, от всяка нечистота и всяко зло. Въздържай сетивата си от всичко излишно и пагубно. Забрани на очите си да шарят насам-натам по суетата на този свят; забрани на ушите да слушат всичко онова, което не служи за спасението на душата, забрани на носа да попива миризмите на този свят, които бързо се превръщат в смрад, забрани на езика и стомаха да се лакомят за много ядене и пиене. Изобщо, забрани на тялото да се разнежва и да иска от теб повече, отколкото му е необходимо, за да съществува. Наред с това забрани на ръцете да бият и мъчат хора и добитък, забрани на нозете да тичат към греха, към буйното веселие, безбожните забави, към бой и кражба… И насочи цялото си тяло към това да бъде истински храм на душата ти – не крайпътен хан, където се отбиват всевъзможни разбойници, делят плячката и кроят нови планове за грабеж – а храм на Живия Бог.


Това значат думите“ умий лицето с“и. Това е пост, който води към спасение. Това е постът, който Христос препоръчва; постът, в който няма лицемерие; постът, който изгонва и прогонва надалеч злите духове и доставя на човека славна победа и богат плод и в този, и в отвъдния живот.

Тук е важно да отбележим, че Христос първо споменава главата, а след това лицето, тоест първо душата, а след това тялото. Лицемерите са постели само с тялото и са показвали своя пост пред хората. Противно на това Христос изтъква първо вътрешния, душевен, а след това външния, телесен пост, но не защото подценява телесния пост (и Самият Той е постил телесно), а за да започне от самото начало и първо да избистри извора, а след това реката, първо да очисти душата, а след това огледалото на душата. Човек трябва да възприеме поста първо с ума, сърцето и волята си, а след това да го изпълни доброволно и радостно и с тялото. Както един художник първо изобразява една картина вътре в душата си, а след това бързо и радостно я изпълнява с ръката си. Така и телесният пост трябва да бъде радост, а не скръб. Затова и Господ употребява думите „помазване“ и „умиване“ –  защото както тези две неща създават приятност и радост на физическия човек, така и постът – душевен и телесен – трябва да създава приятност и радост на душевния човек. Защото постът е оръжие, много силно оръжие в борбата против злия дух. Воинът в борбата, когато изгуби оръжието си, скърби, защото невъоръжен трябва или да бяга, или да се предаде. А когато получи оръжие, е радостен, защото тогава може да стои на своето място и да дава отпор на врага. Как да не се радва християнинът, когато се въоръжи с пост срещу най-черния враг на своята душа? Как да не затрепти сърцето му и да не заблести лицето му, когато види в ръцете си оръжието, от което неговият враг бяга презглава?

Ненаситността прави човека мрачен и страхлив, а постът го прави радостен и храбър. Но както ненаситността предизвиква още по-голяма ненаситност, така и постът подтиква към все по-голямо и продължително въздържание. Цар Давид толкова се усъвършенствал в продължителен пост, че сам казва: колената ми изнемощяха от пост (Пс. 108:24). Когато човек види благодатните плодове на поста, той пожелава да пости все повече и повече. А тези благодатни плодове на поста са безброй.

Чрез поста човек облекчава тялото и духа си от мрака и дебелостта. Тялото става леко и чисто, а духът –светъл и ясен.

Чрез поста човек издига душата си над земната тъмница и прониква през мрака на плътския живот в светлината на Божието царство, тоест в своето отечество.

Постът прави човека силен, решителен и храбър пред хората и пред демоните.

Постът прави човека великодушен, кротък, милостив и смирен.

Чрез пост Моисей се удостои да приеме закона от Божиите ръце.

Чрез пост Илия заключи небето, за да няма дъжд три години; чрез пост низведе огън от небето върху идолопоклонниците и чрез пост толкова очисти себе си, че можеше да разговаря с Бога на Хорив.

Чрез пост Даниил се спаси от лъвовете в пещерата и тримата младежи – от огъня в горящата пещ.

Чрез пост цар Давид издигна сърцето си към Господа и Божията благодат слезе на него и той изпя най-сладките и възвишени молитви, каквито никога никой смъртен човек преди Христа не беше възнасял към Бога.

Чрез пост цар Йосафат без борба победи своите врагове, амонитците и моавците (2 Пар. 20:23).

Чрез пост евреите се спасиха от гонението на царския заместник Амам (Естир 4:3).

Чрез пост град Ниневия се спаси от гибелта, която й беше предсказал пророк Йона.

Чрез пост св. Йоан Кръстител стана най-големият от всички, родени от жена.

Въоръжен с пост, свети Антоний победи всички демонски пълчища и ги прогони от себе си. Какво? Само свети Антоний ли? Безброй християнски светци и светици се очистиха чрез пост, укрепиха се чрез пост и станаха най-големите подвижници в човешката история. Защото победиха онова, което е най-трудно да се победи – самите себе си. А побеждавайки себе си, победиха света и Сатаната. (Свети Василий казва: „Истинските подвижници се въздържат от храна не защото я смятат за зло по природа, а за да укротят чрез въздържание горящите членове на тялото”. А Блажени Йероним: „На Бога, Твореца и Господаря на вселената, естествено, не е необходимо къркоренето на празния стомах, но без това не може да има целомъдрие”).

И накрая, не е ли започнал и Самият Господ Иисус Своето божествено дело на човешкото спасение с продължителен, 40-дневен пост? И с това не е ли показал ясно, че и ние трябва да започнем истинския християнски живот с пост? Първо е постът, а всичко останало идва заедно с поста и чрез поста. Със Своя пример Господ ни е показал какво силно оръжие е постът. С това оръжие Той е победил Сатаната в пустинята, а с това победил и трите главни сатанински страсти, чрез които Сатаната има свободен достъп до нас. А това са: сластолюбието, честолюбието и сребролюбието; трите пагубни страсти и трите най-големи примки, в които злият враг на човешкия род примамва Христовите воини.

Но тъй като сребролюбието улеснява и благоприятства действието на останалите страсти, то, по думите на апостола, е корен на всички злини (1 Тим. 6:10). Затова Господ Иисус завършва Своето учение за поста с напомняне да не бъдем сребролюбиви, а да се въздържаме от трупането на земни блага, което отдалечава нашето сърце от Бога и го затъпква в земята. Не си събирайте съкровища на земята, казва Господ, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви. Който събира земни блага, си събира мъка и страх. Такъв погубва себе си в своето богатство и сърцето му се затрупва с прах. („Много древни светии наистина са имали големи богатства, като Авраам, Йов, Давид и много други, но те не са имали пристрастие към богатството, а всички неща са смятали за Божии”. Петър Дамаскин).

Ние непрестанно сме в компанията на своето съкровище, все едно дали нашето съкровище е на земята, или на небето. Нашите мисли са с нашето съкровище, нашето сърце е с нашето съкровище; цялата ни воля е с нашето съкровище – все едно дали нашето съкровище е на земята, или на небето. Ние сме свързани със своето съкровище като река със своето корито – все едно дали нашето съкровище е на земята, или на небето. Ако се обогатим със земно богатство, ще бъдем временни богаташи и вечни сиромаси; ако пък се обогатим с небесно богатство, ще бъдем временни сиромаси и вечни богаташи. От нашата свободна воля зависи да изберем едното или другото. В тази свобода на избора е нашата слава, но и нашата мъка. Ако изберем вечните блага, до които няма достъп нито молец, нито ръжда, нито крадци, нашата слава ще бъде вечна. А ако изберем онова другото богатство, които трябва да пазим от молци, ръжда и крадци, тогава нашата мъка ще бъде вечна.

По вътрешен смисъл под земно богатство се разбират и всички земни придобивки, земната култура и земното благородство, доколкото то е отделено от Бога и Евангелието. Забравата разяжда това богатство като молец; житейските несгоди и страдания го развалят като ръжда, а злият дух го подкопава и окрадва като всеки крадец. Да събираме небесно богатство, според вътрешния смисъл на тези думи, значи да обогатяваме ума си с познание за Божието битие и Божията воля; да обогатяваме сърцето и душата си с евангелската култура и благородство. Защото само такова богатство не е подвластно на преходността, развалата и кражбата. Събирайки такова богатство, ние веднага го даваме на Бога за съхранение. А онова, което е от Бога, е далеч и от молци, и от ръжда, и от крадци. Това богатство Бог ще изпрати да ни посрещне тогава, когато ние, след телесната смърт, ще отидем да срещнем Бога. Това богатство и ще ни изведе пред Божието лице. А всяко друго богатство, което и на земята ни е отделяло и отдалечавало от Бога, и на небето ще ни отдели и отдалечи от Бога за вечни времена. Защото ако сме предали сърцето си на земното богатство, то сме предали душата си на Сатаната. И тогава ще бъдем като войници, които са изменили на своето знаме и са се предали на своя зъл и коварен враг.

Затова да отворим очите си, докато още има време. Да бъдем твърдо уверени, че крайната победа принадлежи не на дявола и неговите слуги, а на нашия Цар и военачалник Христос. Затова да побързаме, да вземем победоносното оръжие, което Той ни препоръчва за борба – честния пост, който за нас е светло и велико оръжие, а за нашия враг – страшно и смъртоносно.

Да се въздържим от излишно ядене и пиене, за да не се обременят от това сърцата ни и да не се заровят в тление и мрак.

Да се въздържим от събиране на земно богатство, за да не ни отдели от Христос Сатаната и така да ни принуди към предателство.

А когато постим, да постим не заради човешки похвали, а за спасението на душата си и за слава на нашия Господ и Спасител Иисус Христос, Когото прославят ангелите и светиите на небето и праведниците на земята, заедно с Отца и Светия Дух – Единосъщната и Неразделна Троица, сега и винаги и във вечни векове. Амин. I www.svetosavlje.org

 

Милостинята като вкусване на Божията любов

Февруари 23, 2020 in Външни

В своята книга за авва Исая старецът Емилиан Симонопетритски говори за етоса на църковния опит – за милостинята:

Авва Исаия говори за милостинята и казва: тя е нашата милост към ближния, абсолютното признаване и на най-окаяния човек…

Абсолютното, а не относителното признаване… на кого? На най-окаяния човек. Това е милостинята, нашата любов, нашата милост и снизхождение.

Милостинята е да виждаш във всеки човек бог, това е скланянето и смирението пред всеки човек…

Моят близък човек да бъде бог за мен. Това не е чувство, за което насилваш себе си, а е естествено разположение на човека, който е вкусил Божията любов.

Когато обаче човек не вижда брата си с вътрешна милост, със състрадание, той показва, че в него не съществува никаква добродетел.

Без това разположение не съществува никаква добродетел, защото без него не съществува Бог, не съществува Божия благодат, нищо не съществува. Зад онези чувства, които привидно може да ни се струват любов, може да се крие нашият егоизъм. В повечето случаи любовта ни всъщност е егоистично желание да обикна някого, за да го спечеля и той да стане мой, а не аз да дам нещо от себе си. Често нашата любов е усилие към една цел – да бъдем признати от другите. Дори когато родителите казват на детето си: „Ами хайде, излез от дома, за да видиш дали ще можеш да живееш без нас!“, всъщност имат предвид: „Ние не можем да живеем без тебе!“. Родителят обаче го казва по начин, по който да не се излага, да не накърнява авторитета си, да изглежда, че стои по-горе от детето. Истинската добродетел съществува само тогава, когато имаме милост, разбиране и състрадание към всеки човек.

Хората, които ни обграждат, са и не престават да бъдат икони на Бога, членове на тялото Христово. Живи организми в Църквата и поканени в царството небесно, дори когато са потопени в най-големия грях.

Не ме интересува какъв е другият – и в най-големия грях да е паднал, важното е кое е неговото призвание, неговата възможност. Това гледаме. Не го оценявам по това, което виждам тук и сега, а го оценявам по това, което може да стане, с възможностите, които той има. Това трябва да е нашият подход.

Следователно милостинята е добродетел, която ме кара да не гледам страстите на човека, неговите грехове, немощи, и оттук да го обичам и да признавам неговата святост…

Ние не сме свети сами по себе си, а доколкото сме насадени в тялото на Църквата, което е тяло на Христос. В този смисъл и най-грешният човек е свят. Следователно милостинята означава да не гледам страстите, немощите и греховете на другия човек; да не очаквам нищо от него, а не да казвам: „Обичам го, защото очаквам да се поправи!“. Не, а да го обичам така – без да никакви очаквания. Ако казвам, че обичам, а имам очаквания, това не е любов, а егоизъм. Когато майката и бащата обичат детето си и в тази любов очакват то да стане уравновесен и отговорен човек, това е нещо естествено. Но много пъти те обичат с очакванията детето им да се вмести в тяхната светска рамка за успех и правят всичко – дават купища пари, правят жертви, за да постигнат тази цел, но това не е любов. Не и когато му казваш: „Ако станеш такъв, няма да те обичам, ще си помисля колко ще те обичам…“.

Нека прави каквото иска, нека казва каквото иска. Ако аз му кажа „Добър ден!“, а той ме похули, изгони, прокълне, няма да го съдя и ще подмина това негово поведение.

С други думи, това е милостинята – каквото и да е поведението на другия – несъмнено ще ме засегне, човек съм, но милостинята е вътрешното движение на сърцето ми, за да се задейства онова в мен, което пренебрегва това поведение, не съди и не претендира. Това е нашата всекидневна борба. Другият идва и те подлудява с начина, по който се отнася. В нас се появява напрежение, гняв, който много пъти проявяваме, но много пъти сдържаме. Цялата работа обаче е в това чрез молитвата и вътрешната борба да стоплим сърцето си и да придобием милостинята. Тоест да придобием такъв вид чувствителност, че глупавата постъпка, безумието, което е сътворил другият, да не докосва сърцето ни, а само лицето на човека да докосва сърцето ни и да го гледаме със същото разположение, със същата любов независимо дали се отнася добре или зле към нас. Това е духовната милостиня. Да, трудно е, защото е дар на Светия Дух, не е наше постижение.

Това не става без молитва, без вътрешен духовен опит – само ако ни се даде, тогава нещата се получават с голяма лекота. Не да гледаме външната страна на нещата, а да проникваме в дълбочина. Не се взирам в образа на другия, в който той се проявява в своята немощ, а прониквам в същността на човека, в това, от което той има нужда, в това, което е забравил, в това, което може да бъде, в неговите възможности. Затова е безумно да влизам в процес на съд и осъждане защо другият е направил едно, а другият – друго. Старецът Емилиан продължава:

Съдейки по външната страна, Църквата е пълна с грях, хората пишат и говорят постоянно за греха на Църквата… Църквата обаче е една и свята, защото има Христос за Глава и в нея действа Светият Дух.

Точно това става и във всяка душа, във всеки човек. Ако погледнем на Църквата с взискателността на нашия интелект, сме готови да възкликнем: „Каква Църква е това?!“. Сдружението в квартала е по-здрава общност и с по-духовно поведение от Църквата, може да каже някой. Това обаче е външната страна, не е същността на Църквата. Ако се вгледаме в дълбочина, ще видим светотайнственото тяло на Църквата, където е Светият Дух, Тайнствата и енергиите на Бога.

Какво на практика означава това за другия? Ако имаме този етос в себе си, другият го усеща, вкусва без думи от тази милост и главното, което чувства, е надеждата, че е ценен и може да се спаси. Това благоразположение, което усеща, че има към него, го издига и дърпа нагоре. Това благоразположение, което нося в себе си, се отразява в погледа ми и обгръща другия човек, приема го такъв, какъвто е, и го признава. Както когато Бог ни дава дар, в своето удивление си казваме: „Да не би да е станала някаква грешка? Да не би цялата тази радост да е предназначена за друг, а не за мен – окаяния и грешния? Как така Бог ми даде тази любов?„… Това е изненадата на Божията благодат.

Човек не се поправя толкова чрез укорите, които получава за грешките си, колкото чрез това, че не се вглеждаме в грешките му. Това му дава надежда, че за него има шанс да се промени и да се развие. Това изцелява човека и го насърчава, че е ценен и е способен да направи това, което иска.

Когато се вглеждаме в немощите, недостатъците и проблемите, които ни създава другият, скоро стигаме до извода, че никой не е за рая, че никой не е Христов и изпадаме в униние…

В такова разположение на духа скоро стигаш до извода, че никой не е достоен, че всички сме погубени. Няма нищо по-демонично от това и няма нищо по-духовно от това да гледаш навсякъде грях и да виждаш навсякъде светци. Това е велик парадокс. Христовият човек вижда надеждата, която съществува зад греха и намира добрите страни на човека отвъд неговата сквернота. Това подлудява дявола. Защо? Защото е напразен трудът му да ни събори в грях. Не печели нищо. Пак имаме надежда. Накрая той се опитва да те осмее: „Виж се какъв наивник си само! Сто пъти прощаваш!“...

...скоро стигаме до извода, че никой не е за рая, че никой не е Христов и изпадаме в униние – така укрепваме нашето беззаконие… Казваме си, че можем да живеем като грешници, след като установим, че всички са такива. „Всички сме такива! Нима аз ще се отличавам?“, казваме си. Когато обаче не гледаш към прегрешенията на другия, а се занимаваш само със своите, за които търсиш прошка от Бога, това означава, че не гледаш на повърхността, а виждаш в дълбочина…

„След като всички са такива, значи и аз имам право да бъда такъв!„; „Чакай, всички съгрешават, а аз ли ще се правя на свят?„, казваме си. Нашите взаимоотношения дори на психическо равнище срещат проблем именно тук – че пропускаме да дадем това, от което другият има нужда. Връзката на психическо равнище означава способността на човека да декодира външното поведение на човека, да се вглежда в сърцето му. Тогава се поставя началото на реалната връзка между двама души. Доколкото оставаме във външните явления и ги тълкуваме с нашето собствено разбиране, логика и код, това означава, че сме затворени в себе си, че сме големи нарциси. Всичко пречупваме през перспективата единствено на собствените си сетива, не сме способни да излезем от себе си и затова не се разбираме, затова хората се разделят. Връзката означава да обясня, да декодирам поведението на другия съобразно неговите възприятия, чрез посланията, които той ми изпраща, да се опитам да открия неговия вътрешен, съкровен човек в душата му.

Не гледам човека външно, а навлизам в неговото вътрешно битие. Например в управлението на Църквата не виждам нещо друго, освен апостолите, пространството на апостолите, на пророците, Самия Христос. Отвъд конкретния грях на някого, виждам една душа, която Христос е създал.

Това означава, че гледам с духовните си очи… А вместо това ние, когато срещнем някой скитник, в него виждаме само и единствено скитника, а не една душа, създадена от Христос. Това само майката може да го разбере. Колкото и да е лошо, нейното дете ще бъде нейно дете, тя ще го защити, няма да го отхвърли, ще изпита болка за нещата, които прави. Защо майката изпитва болка? Детето е направило грозни неща, които са за отхвърляне, но тя не може да отхвърли детето си. Усеща раздвоение в себе си и затова страда. Но как мога да видя една душа, която Христос е създал, как мога да я видя по този начин, ако не живея в Църквата?

Как мога да зная дали той няма да съди мен горе, на небето при Второто пришествие? Защото скитникът в царството небесно ще ми открие какъв е бил моят собствен критерий, според който съм съдил при срещата си с него и според него ще бъда съден аз.

Другият човек ще ни съди или по-точно това как сме подходили към него. Защо? Защото хората, които съм срещнал по пътя си, с които съм живял – в техните лица ще видя мярата на моя собствен съд. Дали ги видях като скитници или като икони на Бога? В този смисъл те ще ни съдят. Няма да ни съдят светците, а скитниците. Няма да ни съдят добрите, а лошите.

Христос не съди никого. Разбойникът ли? Той се е самоосъдил за това, че не е приел Божията любов заради своето жестокосърдечие. Той смятал другия разбойник за зъл, имал за критерий „справедливото наказание“. Разбойникът, който се спасил, виждал с болка в лицето на другия разбойник неправдата, която извършил в свое лице. Затова бил спасен.

Затова в аскетическия език на Църквата „пренебрегвам“ носи смисъла на „прониквам“, „задълбочавам се“, откривам какво съществува зад външната страна на нещата. Откривам истината, скрита в образа на другия.

Затова всички действия или постъпки на другия човек показват не това, което се вижда, а неговите затруднения, немощи и нужди. Тогава, ако имам молитва и любов, ще мога да го видя в различна светлина.

 

Само аз съм грешният. Другият е иконата на Бога, той е светец. Милосърдието, т.е. отношението с любов към другия поражда в мене най-необходимите елементи на духовния живот – разсъдливост и проницателност. Дарове, чрез които мога да проникна в света на другия.

 

Тази милосърдна любов поражда разсъдливост и проницателност да разбера какво става в душата на другия човек. Мога да разбера другия не защото съм умен, а само когато имам нагласа да прощавам.

Когато обаче се занимавам с това защо този се държи така, а онзи – онака, се превръщам в едно дърво. Преставам да разбирам. Не схващам най-дълбоко битие на човека, ако не открия в него Светия Дух, Който очаква момента на неговото възкресение.

Ако все се вглеждам в поведението на другите към мен и ме боли от това, засягам се, аз се превръщам в един безчувствен предмет. И колко хубаво го казва старецът – Светият Дух очаква момента на нашето възкресение и проявява търпение. Кога ще дойде моментът да се събудим? Но другият, също важен въпрос е кога точно се превръщам В своята книга за авва Исая старецът Емилиан Симонопетритски говори за етоса на църковния опит – за милостинята:

Авва Исаия говори за милостинята и казва: тя е нашата милост към ближния, абсолютното признаване и на най-окаяния човек…

Абсолютното, а не относителното признаване… на кого? На най-окаяния човек. Това е милостинята, нашата любов, нашата милост и снизхождение.

Милостинята е да виждаш във всеки човек бог, това е скланянето и смирението пред всеки човек…

Моят близък човек да бъде бог за мен. Това не е чувство, за което насилваш себе си, а е естествено разположение на човека, който е вкусил Божията любов.

Когато обаче човек не вижда брата си с вътрешна милост, със състрадание, той показва, че в него не съществува никаква добродетел.

Без това разположение не съществува никаква добродетел, защото без него не съществува Бог, не съществува Божия благодат, нищо не съществува. Зад онези чувства, които привидно може да ни се струват любов, може да се крие нашият егоизъм. В повечето случаи любовта ни всъщност е егоистично желание да обикна някого, за да го спечеля и той да стане мой, а не аз да дам нещо от себе си. Често нашата любов е усилие към една цел – да бъдем признати от другите. Дори когато родителите казват на детето си: „Ами хайде, излез от дома, за да видиш дали ще можеш да живееш без нас!“, всъщност имат предвид: „Ние не можем да живеем без тебе!“. Родителят обаче го казва по начин, по който да не се излага, да не накърнява авторитета си, да изглежда, че стои по-горе от детето. Истинската добродетел съществува само тогава, когато имаме милост, разбиране и състрадание към всеки човек.

Хората, които ни обграждат, са и не престават да бъдат икони на Бога, членове на тялото Христово. Живи организми в Църквата и поканени в царството небесно, дори когато са потопени в най-големия грях.

Не ме интересува какъв е другият – и в най-големия грях да е паднал, важното е кое е неговото призвание, неговата възможност. Това гледаме. Не го оценявам по това, което виждам тук и сега, а го оценявам по това, което може да стане, с възможностите, които той има. Това трябва да е нашият подход.

Следователно милостинята е добродетел, която ме кара да не гледам страстите на човека, неговите грехове, немощи, и оттук да го обичам и да признавам неговата святост…

Ние не сме свети сами по себе си, а доколкото сме насадени в тялото на Църквата, което е тяло на Христос. В този смисъл и най-грешният човек е свят. Следователно милостинята означава да не гледам страстите, немощите и греховете на другия човек; да не очаквам нищо от него, а не да казвам: „Обичам го, защото очаквам да се поправи!“. Не, а да го обичам така – без да никакви очаквания. Ако казвам, че обичам, а имам очаквания, това не е любов, а егоизъм. Когато майката и бащата обичат детето си и в тази любов очакват то да стане уравновесен и отговорен човек, това е нещо естествено. Но много пъти те обичат с очакванията детето им да се вмести в тяхната светска рамка за успех и правят всичко – дават купища пари, правят жертви, за да постигнат тази цел, но това не е любов. Не и когато му казваш: „Ако станеш такъв, няма да те обичам, ще си помисля колко ще те обичам…“.

Нека прави каквото иска, нека казва каквото иска. Ако аз му кажа „Добър ден!“, а той ме похули, изгони, прокълне, няма да го съдя и ще подмина това негово поведение.

С други думи, това е милостинята – каквото и да е поведението на другия – несъмнено ще ме засегне, човек съм, но милостинята е вътрешното движение на сърцето ми, за да се задейства онова в мен, което пренебрегва това поведение, не съди и не претендира. Това е нашата всекидневна борба. Другият идва и те подлудява с начина, по който се отнася. В нас се появява напрежение, гняв, който много пъти проявяваме, но много пъти сдържаме. Цялата работа обаче е в това чрез молитвата и вътрешната борба да стоплим сърцето си и да придобием милостинята. Тоест да придобием такъв вид чувствителност, че глупавата постъпка, безумието, което е сътворил другият, да не докосва сърцето ни, а само лицето на човека да докосва сърцето ни и да го гледаме със същото разположение, със същата любов независимо дали се отнася добре или зле към нас. Това е духовната милостиня. Да, трудно е, защото е дар на Светия Дух, не е наше постижение.

Това не става без молитва, без вътрешен духовен опит – само ако ни се даде, тогава нещата се получават с голяма лекота. Не да гледаме външната страна на нещата, а да проникваме в дълбочина. Не се взирам в образа на другия, в който той се проявява в своята немощ, а прониквам в същността на човека, в това, от което той има нужда, в това, което е забравил, в това, което може да бъде, в неговите възможности. Затова е безумно да влизам в процес на съд и осъждане защо другият е направил едно, а другият – друго. Старецът Емилиан продължава:

Съдейки по външната страна, Църквата е пълна с грях, хората пишат и говорят постоянно за греха на Църквата… Църквата обаче е една и свята, защото има Христос за Глава и в нея действа Светият Дух.

Точно това става и във всяка душа, във всеки човек. Ако погледнем на Църквата с взискателността на нашия интелект, сме готови да възкликнем: „Каква Църква е това?!“. Сдружението в квартала е по-здрава общност и с по-духовно поведение от Църквата, може да каже някой. Това обаче е външната страна, не е същността на Църквата. Ако се вгледаме в дълбочина, ще видим светотайнственото тяло на Църквата, където е Светият Дух, Тайнствата и енергиите на Бога.

Какво на практика означава това за другия? Ако имаме този етос в себе си, другият го усеща, вкусва без думи от тази милост и главното, което чувства, е надеждата, че е ценен и може да се спаси. Това благоразположение, което усеща, че има към него, го издига и дърпа нагоре. Това благоразположение, което нося в себе си, се отразява в погледа ми и обгръща другия човек, приема го такъв, какъвто е, и го признава. Както когато Бог ни дава дар, в своето удивление си казваме: „Да не би да е станала някаква грешка? Да не би цялата тази радост да е предназначена за друг, а не за мен – окаяния и грешния? Как така Бог ми даде тази любов?„… Това е изненадата на Божията благодат.

Човек не се поправя толкова чрез укорите, които получава за грешките си, колкото чрез това, че не се вглеждаме в грешките му. Това му дава надежда, че за него има шанс да се промени и да се развие. Това изцелява човека и го насърчава, че е ценен и е способен да направи това, което иска.

Когато се вглеждаме в немощите, недостатъците и проблемите, които ни създава другият, скоро стигаме до извода, че никой не е за рая, че никой не е Христов и изпадаме в униние…

В такова разположение на духа скоро стигаш до извода, че никой не е достоен, че всички сме погубени. Няма нищо по-демонично от това и няма нищо по-духовно от това да гледаш навсякъде грях и да виждаш навсякъде светци. Това е велик парадокс. Христовият човек вижда надеждата, която съществува зад греха и намира добрите страни на човека отвъд неговата сквернота. Това подлудява дявола. Защо? Защото е напразен трудът му да ни събори в грях. Не печели нищо. Пак имаме надежда. Накрая той се опитва да те осмее: „Виж се какъв наивник си само! Сто пъти прощаваш!“...

...скоро стигаме до извода, че никой не е за рая, че никой не е Христов и изпадаме в униние – така укрепваме нашето беззаконие… Казваме си, че можем да живеем като грешници, след като установим, че всички са такива. „Всички сме такива! Нима аз ще се отличавам?“, казваме си. Когато обаче не гледаш към прегрешенията на другия, а се занимаваш само със своите, за които търсиш прошка от Бога, това означава, че не гледаш на повърхността, а виждаш в дълбочина…

„След като всички са такива, значи и аз имам право да бъда такъв!„; „Чакай, всички съгрешават, а аз ли ще се правя на свят?„, казваме си. Нашите взаимоотношения дори на психическо равнище срещат проблем именно тук – че пропускаме да дадем това, от което другият има нужда. Връзката на психическо равнище означава способността на човека да декодира външното поведение на човека, да се вглежда в сърцето му. Тогава се поставя началото на реалната връзка между двама души. Доколкото оставаме във външните явления и ги тълкуваме с нашето собствено разбиране, логика и код, това означава, че сме затворени в себе си, че сме големи нарциси. Всичко пречупваме през перспективата единствено на собствените си сетива, не сме способни да излезем от себе си и затова не се разбираме, затова хората се разделят. Връзката означава да обясня, да декодирам поведението на другия съобразно неговите възприятия, чрез посланията, които той ми изпраща, да се опитам да открия неговия вътрешен, съкровен човек в душата му.

Не гледам човека външно, а навлизам в неговото вътрешно битие. Например в управлението на Църквата не виждам нещо друго, освен апостолите, пространството на апостолите, на пророците, Самия Христос. Отвъд конкретния грях на някого, виждам една душа, която Христос е създал.

Това означава, че гледам с духовните си очи… А вместо това ние, когато срещнем някой скитник, в него виждаме само и единствено скитника, а не една душа, създадена от Христос. Това само майката може да го разбере. Колкото и да е лошо, нейното дете ще бъде нейно дете, тя ще го защити, няма да го отхвърли, ще изпита болка за нещата, които прави. Защо майката изпитва болка? Детето е направило грозни неща, които са за отхвърляне, но тя не може да отхвърли детето си. Усеща раздвоение в себе си и затова страда. Но как мога да видя една душа, която Христос е създал, как мога да я видя по този начин, ако не живея в Църквата?

Как мога да зная дали той няма да съди мен горе, на небето при Второто пришествие? Защото скитникът в царството небесно ще ми открие какъв е бил моят собствен критерий, според който съм съдил при срещата си с него и според него ще бъда съден аз.

Другият човек ще ни съди или по-точно това как сме подходили към него. Защо? Защото хората, които съм срещнал по пътя си, с които съм живял – в техните лица ще видя мярата на моя собствен съд. Дали ги видях като скитници или като икони на Бога? В този смисъл те ще ни съдят. Няма да ни съдят светците, а скитниците. Няма да ни съдят добрите, а лошите.

Христос не съди никого. Разбойникът ли? Той се е самоосъдил за това, че не е приел Божията любов заради своето жестокосърдечие. Той смятал другия разбойник за зъл, имал за критерий „справедливото наказание“. Разбойникът, който се спасил, виждал с болка в лицето на другия разбойник неправдата, която извършил в свое лице. Затова бил спасен.

Затова в аскетическия език на Църквата „пренебрегвам“ носи смисъла на „прониквам“, „задълбочавам се“, откривам какво съществува зад външната страна на нещата. Откривам истината, скрита в образа на другия.

Затова всички действия или постъпки на другия човек показват не това, което се вижда, а неговите затруднения, немощи и нужди. Тогава, ако имам молитва и любов, ще мога да го видя в различна светлина.

в дърво за човека отсреща? Ако при съпрузите единият не разбира другия, значи там липсва прошка, има единствено вглеждане в грешките на другия.

Кой е проницателен – този, който има истинна любов, той гледа в сърцето на човека. Проницателността ме кара да познавам човека. Когато не позная някой човек, не мога да го обикна; трябва да те позная, за да те обикна. Тези, които се опитват единствено чрез думи да обикнат другия или да се обикнат помежду си, те издигат стените на самотата.

Тоест когато единствено чрез думи, чрез външна комуникация се опитвам да обикна другия човек, да обясня неговото поведение, да го анализирам, да го прекарам през моя филтър, за да видя дали си заслужава трудът да го обикна, това не е любов и никога не мога да се свържа истински с този човек.

Кога обичам някого? Когато подминавам неговото поведение и го приемам. Но когато се опитвам да обикна другия чрез думи, логически, това е моето его. Трябва да подмина поведението на другия, неговите действия, за да могат да рухнат стените. Когато искам да се доближа до другия чрез един логически процес и ставам съдник на неговото поведение, в този момент се затварям за него и вдигам здрави укрепления около себе си.

И обратното – да виждам другия като ангел, като Божи син, сътворен от Божиите ръце, ми дава сензорите, които ме известяват каква е най-дълбоката същност на другия и ме правят способен да го обикна.

И така, кое е това средство, което ще ме накара да обикна истински? Мълчанието, мълчанието на моя помисъл, не вярвам на моите помисли. Мълчание и молитва…

Когато се говори за мълчание, се има предвид мълчанието на нашия егоизъм, мълчанието на гневните ни мисли, които крещят в ума ни: „Сега ще видиш ти! Как се държиш така с мене!“… Пренебрегвам тези помисли и се държа по такъв начин, че да почета другия човек – може с мълчание, може с думи. Всъщност ние много добре знаем кога се засягаме и чрез нашето мълчание отмъщаваме на другия, и кога отново чрез нашето мълчание го почитаме.

Да виждам в другия ангел – ако имам такова разположение на духа, тогава в мене се активират други сензори, придобивам друго възприятие и то ми разкрива вътрешната красота на другия. Това общение поражда любов.

Злото го знаем, виждаме го, не можем да кажем, че не е зло, но трябва да продължим нататък. Пренебрегвам го и се занимавам не с него, а с доброто. Балансът е сложен, защото подхождаме към нещата с нашата логика, която вижда в черно и бяло. Но ако чрез молитвата и вътрешната ни нагласа видим божествения Логос, отношението ни към другите съвсем естествено ще се промени.

Думите на стареца Емилиан ни посочват върха. Говорим за него не защото утре ще станем такива, а за да знаем коя е нашата посока. Да разберем докъде стига нашето духовно пътуване. Не може да те гнетят мисли от рода на: „Този е лош, а онзи е добър!“. Подобно отношение към другите ще ни подлуди. За нас няма да има нито покой, нито радост. Но ако знаем кой е пътят, това ще ни смирява, ще ни дава надежда. Докъде ще стигна – това зависи от Божията благодат, но накъде ще се обърна: дали ще избера пътя на себеоправданието („Другите са за отхвърляне, а аз съм правият!“), или ще видя другия с Христов дух и ще продължа напред? Това е единствено мой избор и моя отговорност.

 

Притчата за милосърдния баща

Февруари 15, 2020 in Външни

В притчата за блудния син се говори за любовта на Бога, нашия Баща към човека. Повече би й подхождало заглавието Притча за милосърдния Отец, защото очевидно по-важно е милосърдието на бащата, а не блудството на сина.


Един мъдър духовен човек е казал, че ако някога се изгуби Евангелието и остане само този текст, той е достатъчен, за да ни покаже от една страна, любовта на Бог Отец към човека, а от друга – възможността на човека да се върне при Отца си. И не само това, но и цялото величие на връзката между Бога и човека и на бащинското отношение към човека, който е Божие чедо.


В тази притча може човек да види себе си в много етапи от живота си. Разбира се, необходимо е много време, за да разгледаме тази притча дума по дума. Тя има толкова дълбоки смисли, всяка дума съдържа неизмерима дълбочина. Мисля, че сега най-важното е да видим отношението на Бога – бащата в притчата – а на второ място – блудството на сина. Защото блудство на сина го знаем и ние правим подобни неща като него.

 

Външно може да нямаме същите условия, но всеки един от нас в своя житейския път е прахосал в блудство това богатство на божествената любов, богатството, което Бог ни е дал при нашето сътворение. Това блудството може да не плътско и външно, а душевно, духовно и интелектуално. В нашата гордост, егоизъм, самохвалство сме пръснали богатството на божествения си произход. Разбира се, тези, които са намерили пътя и са се върнали обратно, със сигурност са преоткрили бащината прегръдка. Тези, които обаче не са намерили пътя, още се терзаят, пасейки свине по нивите и полетата.

Виждате отношението на Бога – нашия Баща, Който не само ни показва какъв е Той, доколкото това може да се опише, но мисля, че ни разкрива и образеца за баща и майка. Защото това Негово поведение е поведение, което Христос описва. Виждате, че по-малкият син отишъл при баща си и му казал – моля те, татко, дай ми дела от имуществото, което ми се полага. Той веднага разделил имуществото и дал дела на своя син без да му възрази, т. е. не му казал – няма да ти го дам! Или: – Че какво ще го правиш? Ще го прахосаш! Ще го пръснеш! Ще ти дам малка част и след като умра, ще вземеш останалото! – както ние казваме. Бащата нищо не казал, а проявил благородство, спокойствие и мир, докато знаел какво ще направи синът му, който отишъл и с голямо безочие поискал да му даде полагащата се част от имуществото, сякаш било негово и баща му го е задържал. След това събрал всичко и отишъл в далечна страна да не го вижда баща му, да няма някакъв контакт с баща си, да не може баща му да го контролира. Това означават думите, че отишъл в далечна страна. Той не искал да има никаква връзка с баща си и там пръснал своето имущество, живеейки в блудство, това драгоценно имущество, което имал, го прахосал в разпътство. Естествено, когато пръснал всичко, настъпил голям глад, той започнал да чувства недоимъка, отишъл при един от многото стари свои приятели и жител на тази страна, който се погрижил за него както трябва. Той не го поставил в дома си да му каже – ела, приятелю! Остани вкъщи! Толкова време бяхме заедно! Ела у дома да си прекараш добре, както всички си прекарваме! Не! Той го пратил да пасе свине по полетата. Този богат младеж отишъл да пасе свине.

Отците казват – колко е жесток врагът на нашето спасение – той не съжалява човека и когато ни подчини в нашите страсти, ни унизява и ни съсипва без ни най-малко да зачита нашето достойнство. Докато пасял свине и бил достоен за оплакване, малкият син толкова гладувал, че поискал да яде дори от храната на свинете. Той искал да яде от това, което ядели свинете – рожковите – но дори това никой не му давал. Тоест той се оказал в по-лошо положение и от свинете. Намирайки се в това затруднение и терзание, той дошъл в себе си, защото си припомнил дома, баща си и казал – слугите на баща ми в този момент имат хляб в изобилие, а аз от глад умирам. Ще стана, ще отида при баща си и да му кажа – татко, съгреших пред небето и пред тебе, не съм достоен да се наричам твой син, направи ме като един от твоите слуги. Защо казал така? – защото познавал баща си, знаел, че когато отида при баща ми, той ще ме приеме, няма да ме отхвърли, ще ме приеме и ще ме направи реално това, което бях преди, но понеже бил благовъзпитан, знаел начина, по който ще се обърне към баща си. Той не се върнал и не му казал нагло – виж, дойдох си обратно, не ме питай какво стана с имуществото ти, не те интересува какво направих и къде ходих! Отидох-върнах се, сега съм вкъщи, ти си ми баща, длъжен си да дадеш отново каквото можеш! Нищо от всичко това.

Той знаел как трябва да се обърне към баща си, имал хубави спомени от дома. Това е изключително важно. Тези от вас, които не са родители и ще станат, както и тези, които имат деца, трябва да знаете, че е изключително важно да дадем на децата хубави и добри спомени и представи за дома, да знаят, че каквото и да правят, каквото и да им се случи, в каквото и зло да се забъркат, баща им, майка им ще ги приемат. Същото нещо важи и за Църквата и за духовните отци – човек трябва да знае, че каквото и да е направил, в каквото и злото да се е забъркал, милиони злини да е извършил за една секунда, Църквата ще го приеме обратно, в който и момент да се завърне. Църквата, тоест Бог чрез Църквата и нейните пастири ще го приеме обратно, ще се погрижат за него, ще го обгрижат, ще му помогнат. Човек трябва да има този образ в себе си.


Знаете ли колко деца всекидневно се сблъскват с много проблеми, изключително много, но не смеят да ги кажа на родителите си? Защо? Защото родителят ще бъде много строг и детето се страхува – ако му го кажа, ще ме пребие! Ще настъпи хаос! И затова не му казва. Ако пък родителят е много чувствителен: ако го кажа на баща ми или на майка ми, ще умрат! Ще отиде да се самоубие – баща ми, майка ми, ще рухнат, ще паднат на легло, няма да могат да се задържат на нозете си! И отново не им казва. Резултатът за детето обаче е трагичен, защото в този случай не може да говори с родителите си. Трябва да даваме на децата чувството, а не впечатлението, че каквото и да ни кажат, каквото и да чуем, няма да го подминем с безразличие и да се отнесем грубо. Децата трябва да знаят, че баща им, майка им или духовният им отец и духовните им братя са готови да ги чуят и да оценят правилно това, което ще кажат и аналогично ще търсят начини за тяхното изцеление; не безразлично, не много строго, а търсейки най-доброто за неговото изцеление. Същото нещо важи и за съпрузите: в брака съпрузите трябва да са готови да се изслушат, каквото и да се е случило.


А знаете какво чувам съпрузите да казват – дали оженени, неоженени или разведени: Ако ми изневериш, ще те убия! Ще се разведа! Всичко друго понасям, освен това! Естествено не казвам мъжът да мами жена си или обратно – горко ни! Това със сигурност е рана, тежко е, трудно е, но от момента, в който се отнасяш така, като доказателство, че ти никога няма да постъпиш така спрямо съпруга си, ако дадеш това послание, как в момент на изкушение другият ще има смелостта и силата да ти го каже? Да ти каже, знаеш ли, имам изкушение, един човек, трето лице ме доближи – мъж или жена и чувствам немощ, че се разлюлявам, че се замайвам, помислите ми ме предават, силата ми ме изоставя! Как да ти го каже, когато ти предварително си й казал или си му казала, ако направиш това, всичко ще приключи! Със сигурност няма да ти каже нищо. Това обаче е много трагично за съпрузите, защото трябва да знаете, че за съжаление, щем-не щем, всички сме хора и сме изложени на разнообразни изкушения и никой човек не може да каже, че, знаеш ли, аз нямам изкушения, не се изкушавам! – никога не казвай такова нещо. И св. Антоний Велики да си, и на 200 години да станеш, никога не казвай – аз не съм в опасност! Само един безумен човек, който не знае какво означава духовна борба, може да каже тези думи; винаги си в опасност, който и да си, до каквито и духовни висини да си стигнал, на каквато и възраст да си, ти си в риск, защото такава е човешката природа.


И тъй, и мъжът, и жената са изложени на разнообразни обстоятелства, изкушения и предизвикателства. Между съпрузите трябва да съществува такова чувство на сигурност, за да може единият да казва на другия това, което чувства, това, което усеща, т. е., че друго лице го изкушава – без да се страхува, че другият ще стане жесток и неумолим, и ще наеме детектив да го следи или да я следи, или ще изпадне в депресия и ще се нуждае от психиатър, за да се съвземе.


И друг път съм ви казвал, че е много важно и често виждам това сред съпрузите, а именно, че е много важно, когато един човек ни казва проблема си, да го разбираме и да не го омаловажаваме, нито да го преувеличаваме. Да знае, че разбираме проблема му и че можем да му помогнем реално, а не с лъжовни думи или с безразличие, или като заявяваме: не ми го казвай, защото не мога да го слушам! Или: не го мисли!


За нашата логика това, което другият ни говори, може да е смешно и абсурдно, но за него то да е много сериозно и този, който го слуша – неговият съпруг, съпругата, бащата, майката, учителят, духовен отец – не трябва да го съди чрез собствените си дадености. Тоест, ако при мене, който съм монах от 18 годишна възраст, дойде някой и поиска да ми опише проблемите си в съпружеския живот, а аз му кажа – за какво ме хвана сега, аз съм калугер, монах, какви са тия неща? Не ме интересуват! Или да му кажа добре, добре, не го мисли, не го мисли! Веднъж, когато на Света Гора пътувахме с корабчето към Неа Скити, с нас беше един англичанин, май с гръцки произход. Той слушаше за проблемите на един друг човек и веднага щом другият му кажеше някой свой проблем, той казваше – Forget! Forgfet! Forget! (забрави, бел. ред.) На едното: Forget, на другото: Forget! Аз бях наблизо, слушах, слушах и си казах: ама разрешават ли се така проблемите? На едното – забрави; на другото – забрави, на третото – забрави! Това ми напомни за моя духовник в Солун, който, когато му казвах – гладен съм! – ми казваше – Не! Аз ям едно само кисело мляко вечер! Не ме разбираше. Бях студент първи курс в Солун.


- Отче, гладен съм!


- Гладен ли?!


- Да!


- Не яде ли на обед?


- Е, ядох на обед. А за вечеря?


- Не! Едно кисело млекце! Кисело млекце! Аз ям едно кисело мляко!


Ама ти си 50-годишен и ако ядеш едно кисело мляко, се чувстваш добре, но аз гладувам и искам да ям. Това стана един, втори, трети път и той разбра, че не можем да се разберем. Казах си, забъркахме се с ангели тука! Отидох при друг. Казваше се Генадий – да го спомена, о. Генадий, бивш военен служител, полковник, воювал в Корея, следвал медицина, завършил Философския и Богословския факултет, син на кмета на Солун и след това стана свещеник и йеромонах. Много хубав човек, изключителен, висок, с дълга брада. Аз отивах при него и веднага щом ме видеше, ми казваше:


- Добре дошъл, злато мое!


- Благословете, дядо!


- Яде ли? Да отидеш да хапнеш!


Имаше един познат в ресторанта отсреща – г-н Яни, там ходехме често всички, които учехме в Солун. О. Генадий ми казваше: „Отиваш при Яни да се наядеш и старецът (т. е. той) ще плати!”.
На часа! Знаеше, че ми харесва да ям и не можех да оставам гладен. Или казваше: „Върви да донесеш и да хапнем банички!”.


Другият духовник беше светец, безплътен, не ядеше, не пиеше и не можахме да се разберем. Аз исках според мярката ми, да му казвам гладен съм! И да ме разбира, а не да му каже гладен съм! И да ми каже изяж едно кисело мляко!
Така е и в брака, ако жена ти казва – знаеш ли, един човек ме доближава и разбирам, че има лоши помисли за мене!, а ти кажеш – забрави го! или от друга страна – какви са тия неща!? Нищо не е! – тогава не го разбираш. Преди всичко трябва да видиш защо жена ти чувства, че е уязвима спрямо атаките на някой друг човек – да не би ти емоционално да не я удовлетворяваш? Да не би ти да не си достатъчно открит в твоята любов, нежност и обич и да се е намерила някой по-различен от тебе, който да й е казал: колко хубава рокля, обувки, коса, очила, нокти, зъби, очи! – такива неща… И не мислете, че някой вярва на тези неща, никой не вярва, но това е изкуство.


Веднъж в нашето братство имахме затруднение и отидохме при архим. Емилиян Симонопетритски, защото нашият старец много го уважаваше и го смяташе за сериозен и мъдър човек, и му изложи проблема. И аз бях там. О. Емилиян го изслуша и ни каза следното: наистина се намирате в много трудно положение! Вместо да ни каже: Нищо страшно няма, не се плашете, ще отмине! Първоначално се стъписахме, буца ни заседна в гърлото, но след това разбрах, че по този начин ни показа, че разбира напълно това, което казахме. То може да е било нещо незначително, но за нас, които го преживявахме, беше много значимо.


Много е важно човек да знае, че когато отиде при другия човек и това, повтарям, може да бъде моят родител, баща, майка, съпруг, съпруга, духовник, приятел или който и да е, той ще ме разбере и няма да ми се присмее, няма да ме отхвърли, няма да ми се ядоса, няма да ми се скара, няма да прави нищо от това. В „Наръчника за духовен живот” св. Никодим Светогорец казва: внимавай много добре, духовнико, когато при тебе идват хората, изповядват се и ти разказват своите грехове! Знаете ли, има хора, които разказват греховете много образно и в суров вид. В началото се ужасяваш, но с течение на времето свикваш. Не прави ни най-малкото движение от това, че си се удивил, че си възнегодувал, или че си се погнусил от това, което си чул или си се озадачил. Представете си да отидете и да кажете на духовника: отче, откраднах! и той възкликне: Открадна??? Как ще продължите по-нататък? Как? Трябва да му дадеш усещането, че си готов мирно и спокойно да чуеш всичко. Тоест нито да презираш, нито да преувеличаваш нещата. И още нещо важно: че си готов да застанеш близо до другия човек, да не чувства несигурност: дали ще му кажа или не – все тая! Няма да ме подкрепи, няма да ми помогне. Добре, няма да ми се скара, няма да ме отхвърли, но и нищо няма да прави! И това важи главно за мъжете, които трябва да дават на жените си чувство за сигурност, както бащата да дава на децата си. А не онези глупави неща: не се плаши, аз съм тука! или облегни се на мен! – това не са хубави неща. Мисля, че човек може да даде това чувство и с думи, т. е. да изрази и да покаже тази сигурност, но преди всичко това трябва да става чрез цялото негово поведение и общуване.


Виждате, че в притчата бащата дал това чувство на детето си, че баща ми е там, чака ме и зная, че когато отида и се върна, ще мога да му говоря, няма да затвори врата пред лицето ми, няма да ме изхвърли навън, но и от друга страна няма да ме приеме, без да му кажа: татко, съгреших пред небето и пред тебе! Трябва и аз да разбера, че направих грешка, че съм осъзнал моята грешка, че имам чувство за станалото, а не да се върна и да мразя баща ми и утре да взема другата половина и да отида там, където бях. Затова именно този блуден син имал дръзновението да отиде при баща си, защото го познавал много добре. Децата трябва да ни познават. Да ни познават и да се осланят на нас – и децата ни, и нашата съпруга, и хората, които са до нас, и тези, които се трудят до нас, и всички да знаят и да са уверени, че могат да чувстват сигурност и безопасност на първо място в Бога, но и в човека, който е до тях – моят баща, жена, мъж, дете и т. н.


Той се върнал при баща си – кога се върнал? Когато изпаднал в трудно положение, когато си „счупил главата”. Понякога всички виждаме това в живота си, за съжаление трябва да си строшим главата, иначе не ни идва акълът. Затова някои казват – остави го да направи грешките си! Добре, но това е опасно. Може много да си строшиш главата, а накрая да останеш и без глава. Но ако не съществува друг начин, какво ще правим? Ако не се вразумяваме по друг начин? Как ще узрее човек? Затова трябва да сме малко рискуващи, в добрия смисъл и да не ни разяжда тревогата и агонията за децата ни и когато ги виждаме, главно в юношеството, но и по-късно, да правят различни неща – като родители ще си кажем своето, ще ги посъветваме, ще ги защитим, ще им помогнем – но и не пречи да ги оставим да си ударят малко главата. Понякога човек не се вразумява, докато не си удари главата. Когато блудният син огладнял, смирил се, унижил се и тогава си спомнил за баща си. Въпреки това Бог не се отвърнал от него. Много хора казват не искам да ходя при Бога сега, когато имам нужда от Него. Или някои казват – ето, всички тия, дето ходят на църква, защо ходят на църква? Защото са стари и искат да отидат в рая сега или когато умрат. Или – дават предварителни изпити за рая. Нашите баби и дядовци се подготвят за изпитите за рая. Или нещо им стана и ходят на църква! Не е така; но дори да е така, и ако мнозина от нас са влезли в Църквата, защото им се е случило нещо в живота, това нещо няма значение за бащата, а значение има, че – така или иначе – се върнах вкъщи. Намерих бащинската прегръдка, намерих бащинската порта. Може да съм я намерил чрез терзания, чрез обърквания, дори и чрез случайни събития. Веднъж ел. техник дойде да смени изгоряла лампа в църквата. Почука на врата, тогава беше канцелария, не беше още параклис, и аз изповядвах. Той отвори врата, влезе вътре и каза:


- Извинявайте, какво става тук?


- Имаме изповед.


- Аз дойдох да сменя лампата!


Качвайки си на стълбата и сменяйки лампата, той гледаше надолу да види какво става. Ние изчакахме малко, той слезе и излезе, а аз му казах да затвори вратата. След това той отвори врата и каза:


- Може ли и аз да се изповядам?


Казах му:


- Видя ли лампата какво направи?!


Той дойде да смени лампата и се изповяда.


Човек може да стигне святост чрез „случайни” събития. Бог никого не отхвърля. Въпреки че този негов блуден син отишъл, огладнял, изтерзал си, Той го приел. И колко хубаво казва Евангелието тук: Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си. Тогава нямало телефони да му се обади, да му изпрати смс: татко, идвам си в толкова часа! Бащата нищо не знаел. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля. Св. Йоан Златоуст казва: как го е видял баща му, след като е бил далеч? И отговаря – бащата винаги гледа и всичко вижда, един баща, колкото и да е далеч неговото дете, го разбира. Разбрал го, усетил го е, видял е детето си, защото го обича, той бил негов баща, то било негово дете и когато бил далеч, бащата не казал – остави го да дойде и като дойде ще го подредя едно хубаво! Каквото имам, ще му го кажа – бре, хулиганино, изяде всичко, изяде имуществото и си дойде така?! Ела вкъщи да видиш какво ще те направя! И след това ще има да прави физиономии няколко дена. Нищо от всичко това не е станало. Той го видял, докато не можел да го види, т. е. той го видял с очите на бащинската любов и му домиляло. С други думи, не го съжалил, не се казва съжали го, а домиля му, което означава, че се движи от цялата тази любов, която човек чувства, и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува. Бащата се втурнал, намерил детето си, прегърнал го, целунал го и му устроил целия онзи прием, за който се говори по-нататък.


Такъв е небесният Баща и Той е образец за земния баща, за съпруга, за всеки човек, ако искаме да имаме здрави връзки в семейството ни, с децата ни, с колегите ни, с всеки човек, който е до нас: за образец имаме небесния Баща.
Тази сцена ни показва именно начина, по която можем да действаме по отношение на многото грешки, които правим, когато отглеждаме децата. В Божието слово можем да видим как да действаме правилно, от което има нужда човек, който за момент може да се бунтува, но за всеки е изключително важно усещането за сигурност, безопасност, любов, чистота, сигурността на дома, увереността на бащата, на брата, на съпругата, че ще го приемат.


Ако имахме време, щяхме да се спрем и на другия син, който се възмутил и не го било грижа за баща му. Кой от двамата приличал на баща си? Блудният, макар и да правил неразбории; докато „добрият син” – не го било грижа за баща му – защо? По-големият син се ядосал: дойде си този твой син, който изяде имуществото ти с блудниците и за него приготви толкова неща, а за мене – нищо! Той не казал дойде си брат ми, а: този твой син! И вие казвате така, ако се скарате помежду си, не го ли казвате – мъжът казва на жената – синът ти!


- Ти го направи такъв!


- Аз го направих такъв? Ти го направи такъв!


И ако в онзи час дойде и свекървата:


- Ела да видиш синът ти какво направи!
Единият обвинява другия. Не казват детето ни! А: Синът ти, синът ми, синът му и хайде!


И тъй, по-големият син, добрият, който никога не напуснал дома, който винаги работел не го било грижа за баща му. Докато другият въпреки положението, до което изпаднал, го било грижа за баща му, бил мъртъв, но оживял, бил погинал, и се намерил. Това дава надежда на всички нас, които сме мъртви и погинали, защото, колкото и да сме мъртви, имаме надежда за живота, не можем да умрем в Църквата, защото Христос е Животодател – Самият Живот и не можем да погинем, защото Той дойде да намери загубената овца, която е всеки един от нас, които търсим да намерим смисъла на живота сред лъжливи неща.


Превод: К. Константинов

 

 

Религиозната витрина на фарисейството

Февруари 9, 2020 in Външни

Фарисеят е известно лице в религиозната психология. Това е човекът, който повече от всичко и всички смята себе си за център на вселената. Съществува такова благочестие, което е егоцентрично и себелюбиво, и именно фарисеят е неговият изразител. Той застава пред Бога и Му казва: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци – грабители, неправедници, прелюбодейци“, и сякаш не стига всичко това, а добавя: „И не съм като този тука!“.

Как знаеш кой си ти и кой е митарят? Фарисеят сам решава, че е този, който си мисли, че е. Никой не му го казва обаче и още повече Бог не му го казва – ти си това, което мислиш, че си или нещо повече. Той сам си придава определени качества. Такъв съм – точен, истинен, важен, велик, добър, благ, постник, милостив и Ти благодаря! А Бог го гледа, както ние понякога гледаме малкото дете, което казва: „Татко, виж, за първи път обух сам панталоните си!“. Добре, обул си сам панталоните си – това е новина, когато става дума за малкото дете. Когато обаче един възрастен човек каже: „Обух си сам панталоните!“, го гледаш неразбиращо и се питаш какво ли трябва да значи това. В този случай това изобщо не е нещо толкова значимо.

На друго място в Писанието четем за човешката правда. Нашата правда пред Бога е като дрипата на някоя просякиня. Христос ни казва – когато извършите всичко това, тогава казвайте, че сте непотребни слуги. Направил си това, което си направил – ти си негоден слуга, а не: „Оттук нататък, Боже, Си ми задължен!“ Ние смятаме, че Бог ни е длъжен, че Той съществува за нас. Създаваме своя религиозна вселена, в която присъства и Бог, но по някакъв начин Той служи на собствената ни въображаема картина, на нашия живот, такъв, какъвто го имаме в ума си. В нашата нарцистична картина, която е илюзорна и която обожаваме, Бог се превръща в огледало, в което се оглеждат собствените ни съвършенство и важност.

Тъй като морализмът се е наложил (някога само на Запад, а днес го срещаме и тук), смятаме, че грехът засяга просто външни дела и затова приемаме, че са съгрешили нашите ръце, крака, очи или уши… Но ако съм сляп, нямам ли грехове? Ако съм глух, не греша ли? Някой, който е напълно парализиран, не греши ли? Грехът според нашето богословско Предание се намира в произволението на човека. Дяволът няма нищо – нито очи, нито уши; той нито блудства, нито яде, нито пие, нито спи. Той обаче е зло произволение, дълбоко зло произволение.

Разбирате ли колко трагичен е случаят на фарисея?! Вчера съм направил, помислил съм, видял съм нещо грешно, изповядам се и какво се случва? Дали всичко това е приключило за мен, дали е минало? Да, приключило е в смисъла на това, че Господ ми дава благодатта Си, но не е приключило в смисъла на това, че съм безгрешен или чист пред Бога. Настъпи ли дълбоката промяна в мен, която е промяна на произволението? Започнах ли в този миг да обичам нещо друго? Това е големият въпрос. Има хора, които са смъртоносно добродетелни, но в тях нища не се побира – нито Бога, нито човека, нито света. Може би на някого му се струва странно това, за което говоря, но човек може да е съвършен по закона, а в себе си да бъде като скот, който не разбира нито Бога, нито човека, нито връзката между небето и земята…

Идва фарисеят и пита: „Не съм ли си наред?!“ Това видимо не е никакъв въпрос, а констатация: „Благодаря Ти, че съм наред!“. Свещеник съм, владика съм – това не означава ли автоматично, че и на мен всичко ми е наред? Великият ориентир, който в този случай ни дава отговорите и ни помага е аскетическото предание на Църквата. Монахът излиза от шумотевицата на светския живот, от площада, от навалицата, и отива в общежитийния манастир, за да се разрови в себе си и да намери корена на своите проблеми. Това е трудът, това е духовното усилие. Правя стъпка назад, набивам спирачка и си казвам „Спри!“. Така казваше о. Николай Хаджиниколау (понастоящем Месогейски и Лавреотикийски митрополит – бел. прев.). Днес мнозина на Запад избират Православието именно по тази причина – защото православният човек рови в себе си. Протестантите казват: „Всички сме спасени! Злите са извън нас, а ние сме спасени!“. Кой решава това? „Пише го в Евангелието: вярващият в Мене ще се спаси“, би бил отговорът. И край! Това е наивност. Православният човек обаче, който е преживял 2000 години аскетическа борба, си казва: „Почакай, нещата не стоят точно така!“ Св. Николай Кавасила коментира възгласа от светата Литургия „Нека сами себе си, един другиго и целия си живот на Христа Бога да отдадем…“. Колко са хубави тези думи, но как да ги осъществим на дело, пита той. Това изобщо не е лесно. Светията казва нещо особено важно – трябва и Бог да се съгласи с нас в убеждението ни, че сме Му се отдали. Аз може да Му казвам: „Твой съм!“, но Той да не е съгласен, защото вижда какво става вътре в мен, вижда, че докато Му казвам „Аз съм Твой! Води Ме!“, в същото време задържам нещо в себе си, което е много повече от онова, което съм готов да Му дам и което Му давам. Обикновено така и правим. Мнозина от нас търсим Бога в труден момент, искаме Той да се намеси в живота ни като допълнение на нашата въображаема картина за света. В критичен момент търсим Неговата закрила, но тогава Той може да каже „Не!“. Заявяваме, че сме Негови, но Той може да ни каже: „Не, не си!“. Затова и в деня на Съда Той ще каже на някои: „Аз никога не съм ви познавал; махнете се от Мене, вие, които вършите беззаконие“ (Мат. 7:23).

Малкото дете притежава едно умение, което ние сме изгубили – то ти се отдава изцяло. Бог иска подобно отдаване и именно затова казва: „Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно“ (Мат. 18:3). Защо? Защото само така ще създадем реална връзка с Бога и помежду си, но ние пропускаме тази възможност, задържайки много неща за себе си. В това се крие големият проблем на човека. Затова и се мъчат всички хора на тази земя, това всъщност се крие човешкото падение.

А какво прави митарят? Той не си казва: „Толкова хора ме уважават, пет пъти повече хора се страхуват от мен, десет пъти повече хора ми завиждат, защото съм богат – имам всичко, с евреите се разбирам добре, с римляните – още по-добре!…“ Той не използва думи на оправдание, а застава пред Бога и се моли: „Боже, бъди милостив към мене, грешника!“ В този миг той създава една реална, цялостна връзка с Бога. Оставя зад гърба си ласкателствата на околните, а със сигурност покрай него е имало много ласкатели, имал е и много високопоставени приятели. Могъл е да прави каквото си поиска, бил е най-влиятелната личност в онази епоха – нещо като министър в съвременния свят. Той обаче знае, че и на пръв поглед да има всичко, всъщност няма нищо. Той би могъл да каже: „Благодаря Ти, Боже, Ти ме направи митар! Имам всичко, щастлив съм, и сега отивам да върша дела според волята си!“ Вместо това митарят от Евангелието е смирен и именно затова му се дава спасителната благодат – защото вижда кой е в действителност и не казва: „Слава Богу, че съм вярващ!“

Дълбоко в себе си фарисеят е експлоататор на народа – няма разлика между него и митаря. Бедните отивали да принесат дара си и фарисеят им казвал: „Къде носиш дара си? На камъните? Донеси го тук, на мен, за да подейства, да ти се опростят греховете, да се спасиш!“. И единият, и другият – и фарисеят, и митарят са били експлоататори. Но първият живеел с чувството, че Бог му казва „Браво!“, а другият нямал това лъжеусещане. Митарят бива оправдан от Бога, той е оправданият грешник, защото, за да бъдеш оправдан пред Бога, трябва да знаеш, че си грешен; ако не го знаеш, не биваш оправдан.

Много е важно да разберем, че не сме това, което си мислим, че сме. И когато настъпи този час да осъзнаем хала си, изкушенията отстъпват; когато започнем да се променяме в онова, което мислим и говорим, изкушенията отстъпват още повече; ако започнем да се интересуваме и от другите, тогава изкушенията изчезват, а ако вземем решение да се посветим на другите изцяло и да забравим себе си, тогава изкушенията биват унищожени. Тоест трябва да изберем – или себелюбието, в което ни връхлитат много изкушения, или братолюбието с малко или дори без изкушения. Условието обаче е винаги да има искреност, голяма искреност, която днес човек може да открие повече сред обикновения народ, отколкото някъде другаде. На младини Христос Янарас* членувал в православно братство, както почти всички по онова време, и вярвал (както всички), че да си християнин означава да си обличаш хубавите дрехи, когато ходиш в църквата, и че няма особено значение какво носиш отвътре. Защото отвътре така или иначе никой не те доближава. Никой няма да търси какво се крие вътре в теб, нали?! Това е морализмът. В своята биографична книга той пише: „Отидох в казармата и там срещнах хора, коит ме поразиха. Бяха обикновени войници, но в тях имаше много по-голяма човечност… имаха груб език, често псуваха, но и казваха, че са погинали… Те бяха по-истински…“

За съжаление, често се случва да общуваш с някой религиозен човек и да не можеш да пробиеш петнайсетте щита, с които се е бронирал. Когато станах свещеник, си мислех, че според изискванията и очакванията, трябва да съм свят, да се правя на свят… Но нито свещенството, нито Църквата имат необходимост и духовна полза от подобна „святост“. Веднъж един приятел филолог, въцърковен човек, ми разказваше за участието си в поетична вечер, посветена на любовната поезия. „… и всеки от участниците прочете любимите си стихове за любовта от гръцки поети. Разбира се, не те поканихме!“, отбеляза в края на своя разказ моят приятел. „Ако ме бяхте поканили, щях да ви прочета моята любовна поезия“, отвърнах му аз и тази моя реплика напълно го стъписа. Но защо не? Защо поставяме такава ограничителна линия, сякаш не бива да се вижда, че религиозният човек е реален човек?! Всички хора разкриват себе си чрез това, което правят, а защо ние да не се откриваме? Бог се открива, когато обича някого като мене или като тебе, а аз защо да не се откривам? Защо се затварям в собствената си фарисейска кула? И всъщност нека се запитаме защо стана Въплъщението! Нима не стана, за да освети нашето реално битие?!…

Не е случайно, че, навлизайки във времето на Великия пост, Църквата те призовава да изоставиш светските грижи, не за да станеш безгрешен, а за да станеш искрен. Да се вгледаш истински в себе си. Митарят не е безгрешен, а искрен, а когато си искрен, тогава ставаш и смирен. Но когато си лъжлив пред себе си и пред другите, виждаш неща, които не съществуват в действителност, и смяташ, че си над и отвъд всички. Превръщаш се в „религиозен“ човек, който обаче не може никого да убеди във вярата; ставаш смъртоносно банален, не знаеш един виц да разкажеш. Разбира се, с това нямам предвид, че критерият за духовност е да можеш да разказваш вицове, а с това искам да кажа, че този призив за пълна откритост се крепи на примера на светите хора, които ми се е случило да срещна в живота си. Сещам се за първата ми среща със стареца Паисий. Щом го видяхме, на всеки от нас му идваше да попита едно единствено нещо: „Но къде е старецът Паисий?“ Не си представяхме, че той е толкова реален човек – да казва шеги, да се смее, да ни потупва приятелски по гърба. Представяхме си го като някакъв загадъчен човек, като пророк от Стария Завет – два метра висок, с брада дълга до земята, да изрича пророчества. А той беше толкова естествен, изпълнен с Божия благодат. Също и старецът Порфирий, старецът Яков, старецът Ефрем Катунакиотис и още много хора като тях, велики православни светци. Всеки, който общуваше с тях, можеше ясно да усети, че те се откриват такива, каквито са, на тях не им е нужна сцена, на която да представят себе си по определен начин.

Но изкушението на тази сцена, на тази духовна витрина е проникнало в нас и се е наложило като определен тип болна религиозна психология. Затова някои млади хора не могат да се задържат в църквата. Понякога, не казвам винаги, но понякога, това е знак за духовно здраве. Те не издържат да гледат тази витрина на фарисейството и бягат от нея. Това си проличава ясно, когато се случи да срещнат истинни открити хора на вярата, което ги кара напълно да променят своето разположение към Църквата.

Виждаме примера на отците пустинници, както и на юродивите заради Христос, които са имали голяма святост и се правели на безумни, за да се освободят от социалното его. Това е подвиг, който не е по нашите сили, но нека се вслушаме в едни думи, които принадлежат именно на тях: „Ако бягаш от света, бягай! Ако не, го осмей!“. Да се надсмеем над светските неща в голяма степен означава да се надсмеем над собствения си образ, чрез който искаме да се представим пред околните. Това изразява нашата свобода в Христос. Ако тази свобода ни липсва, нека се стремим да я придобием! В противен случай постоянно ще сме роби на духовния образ, който искаме да създадем за себе си, така че, ако някой ни доближи, да му казваме: „Не гледай мен, а моя образ (имиджа ми)!“, а ако този някой реши да се вгледа по-надълбоко в нас, панически да го пропъждаме.

В повечето случаи нашите близки ни виждат такива, каквито сме. Ако имаме дръзновението да се разкрием и пред света, ще си спестим десетилетия живот в напрежение, защото все ще се намира някой, който да ни казва: „Не си това, което показваш!“, а ние все ще настояваме: „Не, аз съм това, което показвам!“ Има хора, които четат светоотечески текстове и дори образоват другите с убеждението, че ако са чели за смирението, знаят какво означава да си смирен. Четат и работят не за същността си, а за образа, който показват. Безупречни са по закона, особено държат и се грижат да поддържат своя „религиозен имидж“ и така жертват не само своите ближни, но и Самия Бог.

Първото и основно нещо, което правят отците на Църквата, е да насочат вниманието ни към противоречивостта, която съществува вътре в самите нас. Те сякаш ни призовават: „Не казвай, че си някой, а просто работи в себе си!“. В този процес е истинското щастие. Знаете ли какво спокойствие получаваш, каква енергия си спестяваш, когато се лишиш от тази въображаема картина за себе си?!…

Виждаме, че днес всеки работи за имиджа си: някой вижда, че колегата му си купува скъп автомобил, и той пожелава непременно да има същия; някой строи къща и съседът му веднага решава, че ще построи по-голяма къща от неговата. В Гърция сякаш тече нестихваща битка за този имидж, всеки за всеки е конкурент и всеки иска да се докаже: „Аз съм по-висш от другия!“, което неизбежно ражда завист и омраза. Именно заради имиджа хората са толкова стресирани, болни, днес има дори смъртни случаи сред младите хора от стрес… Като някои търсят и Бога, за да служи и Той на техния имидж. А животът на онзи, който е свободен от бремето да се грижи за своя образ пред света, е много спокоен – той спира да се срамува за глупави неща, започва да принадлежи на себе си, а не на някаква лъжлива идея; започва да вижда, че по парадоксален начин има всичко, а преди е мислел, че няма нищо. Започва да чувства, че е по-облагодетелстван от безброй други хора и смирено да благодари за Божиите дарове, които е получил… Това е раят на земята.

Нека спрем да се страхуваме да не би някой да ни види по пижама! Царят, както знаете от Андерсеновата приказка, бил гол и никой не смеел да му го каже. Неговото собствено его не му позволило да се погледне и да заяви на висок глас пред себе си и пред всички: „Та аз наистина съм гол!“. А колко по-щастлив би бил, ако е имал реална представа за истинския си образ! Затова този въображаем цар останал в история не със своята мъдрост, а с глупостта на обсебващата си суета…

* Проф. Христос Янарас е виден гръцки богослов и философ.

Превод: Константин Константинов

 

Бог ще говори в сърцето ти, когато си готов

Февруари 5, 2020 in Външни

В тази беседа митр. Атанасий коментира откъси от книгата на стареца Софроний за св. Силуан, давайки обяснения за това как Божията благодат действа в човека, какво е духовната борба и защо се налага тя да се води.

„У св. Силуан започнали различни промени в духовното състояние: веднъж посещение на благодатта, друг път богооставеност, трети път дори демонични нападения и всичко това предизвиквало болка в душата му и направило борбата му още по-болезнена и трудна. Цялото състояние на духовна борба обаче има конкретен смисъл и цел: чрез него се придобива разсъдливост за това как помислите на различните страсти безшумно приближават и как действа благодатта. Св. Силуан влиза в етапа на съзнателния подвижник и към основните изследвания на живота му спадат въпроси, като това как се придобива благодатта, как се опазва, защо и по коя причина тя напуска душата”.

Много често казваме, че целта на християнския живот, въобще на живота на всеки човек, и особено на тези, които се намират в лоното на св. Църква, е придобиването на Светия Дух, т. е. обитаването на Бога в нас. За съжаление, ние често смятаме – под влияние на училищното образование, на неделното училище, на други обстоятелства – че когато влезем в Църквата, като четем различни духовни книги или вършим духовни подвизи, правим всичко това, за да станем добри хора. Този начин на разглеждане на духовния живот обаче е напълно чужд на православния опит от живота в Христос, защото св. Отци не са ни предали духовния живот като нравствена или моралистична система, а като опит от благодатта на Светия Дух. Затова те не са се занимавали с това кои дела са добри и кои лоши; кои дела трябва да правим, за да сме добри и кои трябва да отбягваме, за да не сме лоши, а са се занимавали със същността на духовния живот, а тази същност е именно това, което се казва в този параграф: как се придобива благодатта на Светия Дух.

 

Това е цяла наука, опитът, който се предава в Църквата от род в род. Можем да кажем, че този опит от боговидението, от вселяването на Бога в човека, започва от първия човек – Адам, продължава в старозаветните патриарси, в Моисей, пророците, апостолите, св. Отци и до днес. Голямо благословение за нас, православните християни, е че нашата Църква – апостолската Църква – държи  непоклатимо и неизменно това завещание на опита от Светия Дух.

И така, продължаваме напред с конкретен начин на духовна борба, с конкретна цел, с конкретен метод и с конкретни резултати. Всяко дело в Църквата, в духовния живот, което е абстрактно, има абстрактна цел и неопределени и тъмни резултати, духовно не е здраво, защото знаем много добре, че цел и край на всички наши състояния е Божията благодат, Самият Христос, където се постига лично общение, връзка и обитаване на Бога в човека. Но за да може човек да стигне там и реално да стане храм на Светия Дух и Христов член, както казват Отците, това е цялостно пътуване. В това пътуване човек трябва да се научи на изключително много неща, а това духовно знание е в много малка степен гносиологическо, т. е. много малко се научава от книгите и дори от беседите, които всъщност са описания на този опит. Но то се превръща в жизнено знание поради множеството разнообразни духовни състояния, които настъпват в душата на човека, който поставя духовно начало и започва да се подвизава. Трябва да знаем, че непременно ще минем всички през всички тези промени на състоянията: напускането на благодатта, идването на благодатта, опасността от нашата гибел във всеки момент, което е изключително трудно състояние. Неуспехите в нашия живот са необходими, за да може нашата душа – в нейната  дълбочина – да се научи на смирение. Защото не е възможно човек да се смири по друг път. Вътрешно, в нашия ум можем да мислим смирено, да знаем, че сме смирени, немощни, че имаме недостатъци, че имаме нужда от Божията милост. Тази дълбочина на смирението, като опит до дълбините на нашето битие, обаче не можем да придобием нито с изследване, нито с различни наши теории, които развиваме в нас, а само чрез изключително много и опасни изкушения, т. е. чрез промени и противоположни състояния, които много пъти ще ни се случат в пътуването на духовния живот.

Виждаме пътя на старец Силуан – въпреки че от началото той видял Христос и получил от св. Богородица като харизма дара на непрестанната молитва, той обаче непременно трябвало да мине през целия този лабиринт на разнообразните промени на духовните състояния. Разбира се, това че състоянията са се променили, не означава, че са проява на някаква форма на грях или трябва да води светеца или дори нас до отчаяние и безнадеждност и страх, т. е. да се питаме какво ли ще стане?! Трябва да знаем много добре, че непременно ще минем през тях и не трябва да се безпокоим и да се страхуваме от тези неща, защото знаем, че в духовния живот никога не сме сами. Човекът никога не е сам, а от първия момент, в който реши да влезе в тази духовна борба, Бог непременно винаги ще е до него, с него ще са благодатта на Светия Дух, ангелите, всички светци, молитвите на Църквата, които го крепят и водят.

По тази причина човек никога не трябва да се отчайва или да се страхува, а да върви напред, имайки пълно доверие в Божия промисъл. Нито пък трябва да мисли: Ами ако се проваля? Дори този помисъл не е добър, защото, след като тръгнем в духовния живот, имайки убеждението, че Бог ни и е поставил в духовното пространство на Църквата, и това, което правим, е духовно дело, което Бог иска, тогава не съществува никаква вероятност за прекъсване на нашето пътуване. Защото, само да помислим, че вероятно ще се провалим, и вече започва маловерието. Това е деликатен момент. Тогава – ще каже някой – защо някои се провалят? Те се провалят не защото Божията енергия е сгрешила да ги постави в Църквата или Божият промисъл е безсилен да ги защити, а се провалят, защото те самите са се поколебали. Виждате примера в евангелието, където св. ап. Петър се намирал в кораба, настъпила буря в морето и той повикал Христос, когато Го видял да ходи по водата и Му казал: Господи, позволи ми, дай ми сила да дойда при Тебе! И Господ му казал: Дойди! Той веднага скочил с устрема на вярата, която имал, и вървял по водата. Но след това изчезнала вярата и нейният първоначален устрем и дошла логиката, която му казала: какво правиш? Стоиш върху бурни вълни, в нощта, в морето! – и той веднага започнал да потъва, но Христос го грабнал и му казал: маловерецо, защо се усъмни! Виждаме, че безсилието не е било в заповедта на Христос, а в колебанието на св. ап. Петър. Това се случва и с нас. Когато влизаме в този океан на духовната борба, непременно имаме като придобивка в нашите ръце Божия призив, защото както Сам казва: „Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил” (Иоан 6:44). И призивът на небесният Отец е отправен към всеки човек.

Ние влизаме в Църквата с нашите немощи, недостатъци, болести, терзания, всички тези състояния, които всички носим със себе си. Църквата е духовна лечебница. Влизаме болни, но всички, без изключение, сме призвани там от Божия глас. Знаем, че Бог никога не прави грешки, не прави погрешни действия и затова Неговият призив към нас не е бил грешка. Също знаем, че Бог не оставя незавършени Своите дела. Божиите дела са съвършени и Той ги върши докрай. Защото Той има сила, мъдрост, любов, промисъл, благодат, която отменя ограниченията на природата. Следователно, Той довежда Своите дела докрай и така не съществува вероятност да остави по средата Своето духовното дело, което е започнало да се извършва в нашата душа и затова от страна на Бога всичко е завършено. И призивът, и пътуването, и краят. Сега, ние сме тези, които трябва да свършим нашата част от делото, да покажем дали ще останем верни на Божия призив и ще продължим към Христос, или ще проявим маловерие, ще се поколебаем, ще започнем да потъваме в насрещните вълни, които ще срещнем пред себе си. Знаем още, че целият този път на обожението, цялото това състояние на освещението, на обожението на човека не може, нито трябва да става по магически начин, т. е. веднъж щом Бог ни е призвал, веднага сме се променили.

Днес има много системи, школи, теории, философии и много ереси, които ти казват – само повярвай! И когато повярваш, че Христос те обича и те вика, веднага ще се промениш! И тези хора се променят, как да го кажем – за един час. Парадоксалното обаче е, че не само не се променят, а преживяват огромна духовна измама, т. е. в тези системи егоизмът и самомнението толкова много нарастват, че вече от тщеславие и егоизъм тези хора стават кротки, приветливи, въздържатели, „благочестиви” и смятат, че от момента, в който повярвах, всичко това стана веднага! Една магическа промяна. Виждаме, че нито в пътя на апостолите, нито на пророците, нито на светците има такива състояния. Да, те са приели Божия призив, послушали са го, но са започнали огромна духовна борба, опасна борба, която ги е превеждала през изключително много трудни пътечки, докато стигнат до определено духовно състояние. Но дори когато стигали там, те отново съзнавали, че станалото не е от тях самите, а от Божията благодат. Затова виждате, че Христос ни казва: Дори да направите всичко заповядано, казвайте, че сте непотребни слуги – нищо не сме направили, абсолютно нищо, защото, ако Бог не е бил с нас, дори една крачка не можем да направим. И да знаете, че дори само това, че сме тук и идваме да чуем Божието слово, и стоим в храма, и се чувстваме добре и не ни обхваща тревога и стрес, защото искаме да си тръгнем, това е знак, че в душата ни съществува искрата, искрата на Божието слово. Защото, ако човек няма тази искра в себе си, дори една минута не може да остане в църква, дори половин минута не може да изслуша нещо, което засяга Христос, и в него се създава такава съпротива, че се разгневява. Виждали сме това много пъти, т. е. хора, които са отишли на св. Литургия, да излизат навън и да са като демонизирани, как да го кажем, да са така изнервени, да са с такова вътрешно смущение, че дори сами не знаят какво правят. Защото целият техен вътрешен свят се е възпротивил. Ясно е, че съществуващият в човека дух не е в съгласие с Божия Дух, Който съществува в духовните пространства.

И след като говорим за пространства, трябва да кажем, че ние сме същества материални и духовни, имащи душа, но и тяло. Затова пространството в Църквата се освещава. Виждате един храм, който е построен и осветен чрез Тайнствата на Църквата, чрез присъствието на св. икони, чрез постоянното слушане на Божието слово, на песнопенията, славословието и благославянето на Бога. Това пространство е силно наелектеризирано и натоварено с благодатта на Светия Дух. И когато влизаме в храма, където може в този момент да не се извършва Литургия, а просто да е отворен, влизайки в него чувстваме друг свят, усещаме друга атмосфера, защото душата ни чувства обитаващия Бог, Светия Дух, Който е там. Същото става и когато влизаме в места, които нямат Светия Дух, в места, където вместо да се чуват молитви, песнопения и славословие на Бога, се чуват хули, възпявания на греха, песни към сатаната, към неща, противни на Бога, и цялото онова място е наелектризирано и натоварено с дух, противоположен на Божия. Божият човек не може да остане на това място, не издържа, ще се почувства толкова зле, че няма да издържи и ще поиска да си тръгне. Затова е необходимо да знаете, че ние, християните, трябва да имаме подходящи места, където да се срещаме. Не е случайно, че се събираме, затова се казва еклисия (църква) – т. е. събрание на народа на едно място, за да служим на Бога и да се молим. И дори, както казват св. Отци, нашият дом трябва да е църква. Но как? Създавайки в нашия дом условия и такава среда, че да съществува духовната атмосфера, която ще породи молитвата, мира, усещането за Божието присъствие. Знаете, че ако отидете в манастир, в монашеска килия, ще видите, че тези места са пълни със св. икони, с духовни символи, с духовни книги и дори само да стоиш в стаята си, където има икона на Христос, на св. Богородица, на светците, това носи осезаемото присъствие и на Христос, и на светците. Това обаче не е идолопоклонство, в каквото някои обвиняват Църквата. Една икона ще е идол, ако кажа, че дървото, на което е изписана, е Бог. Ние не казваме такива неща. Понеже Бог стана Човек и е приел човешки образ, ние можем да Го  изобразяваме като Човек, да виждаме Неговото лице и по този начин да сме в общение с Него. Разбира се, това не е нещо духовно съвършено, но е необходимо за нас, които се намираме в начална духовна възраст.

С това отклонение исках да кажа, че трябва да знаем, че дори мястото, където се намираме, движим се и живеем, трябва да е чисто в духовен аспект – място, напоено с благодатта на Светия Дух. Затова, ако в нашите домове виждаме смут, трудности, неразбории, тогава трябва да се стремим да превърнем нашия дом в място на мир, на духовен мир чрез нашата молитва и присъствието на освещаващите средства на Църквата: Тайнствата, св. икони на Христос, на св. Богородица и на светците.

Отново към текста:

В тази борба и опазването на благодатта монахът Силуан стигнал до мяра, която на други се виждала неприемливо жестока и навярно би предизвикала мисълта, че такова немилосърдие към себе си е изопачение на християнството. Разбира се, това не е правилно. Душата, която е познала Бога, възвисила се е в съзерцание на света на небесната светлина и след това е загубила тази благодат, се намира в такова състояние, което дори не може да си го представи този, който не е го е познал лично. Мъчението и скръбта на такава душа е неизказано”.

Виждате, че това преживяване на Бога е толкова мощно, това усещане за Бога е толкова силно, че побеждава всеки друг опит от този живот. Човекът, който се намира в това трудно състояние на оттегляне на благодатта, много пъти прави неща, които за нас изглеждат непонятни, сурови, немислими, и дори както казва тук старецът – могат да изглеждат дори като изопачение на християнския дух. Затова много пъти чуваме християни, които разглеждат духовния живот като философия, като академизъм, и питат: защо е било нужно този светец да отиде да се затвори през целия си живот в една дупка, или да прави толкова трудни неща? – това са болни състояния. Не е така, защото тези, които са правили това, са имали своята причина. Те са чувствали толкова голяма болка в душата си поради това, че Бог си е тръгнал, поради това, че са били изоставени от благодатта и не можели да постъпят по друг начин. Тази болка ги е подтиквала да направят всичко, което могат да направят, за да придобият отново благодатта. Защото, както казахме  преди, това е била тяхната цел. Нищо друго не ги е интересувало. Знаете ли, има светци в нашата Църква, които са правили неща наистина щури. Например юродивите за Христос, за които, ако чете някой „порядъчен” християнин, ще се скандализира. За известно време много кръгове от православни християни изтегляли от обращение житията на юродивите заради Христос, защото не можели да разберат как е възможно един светец да прави лудории? За тях това е било немислимо, защото са искали всичко да бъде подчинено на логиката. Тяхното благоговение минава първо през тяхната логика, вместо да правят обратното – логиката да се кръсти в благоговението и в благодатта – те се опитвали да сложат благодатта и благоговението в логиката. Църквата, която естествено има здрава мисъл, поставя юродивите заради Христос във висините на духовния живот и имаме юродиви светци, т. е. щури, това означава, щур човек, които са правили неща несъответстващи нито на правилата за социално поведение, нито на външните правила на морализма, т. е. тези хора са доказали, че в себе си имат свободата на Духа, за да се подвизават с всичките си сили, за да придобият реално Христос в сърцето си.

Тази болка от усещането за напускането на благодатта предизвиквала страшно страдание и напрежение както в душата на св. Силуан, така и естествено във всяка душа, която се намирара в такова състояние, до степен действително да ги накара да забравят, че живеят, че може да съществува самосъжаление. Те стигали до краен предел в духовната борба, обръщайки се срещу страстите, срещу греха, които виждали да съществуват живо в тях. Съпруг, който губи жена си, много скъпо същество, или майка, която губи единородния си син, могат да разберат донякъде и отчасти страданието на човека, който е загубил Божията благодат.

Така че присъствието на Бога в нас е толкова реално и силно, че когато го загубим, тогава това страдание вече с нищо не може да се опише. То е по-голямо от болката на майката, която губи детето си. Представете си тогава колко голяма болка е това. Трябва винаги да имаме предвид, че в пространството на Църквата, в нашето духовно пътуване, непременно ще минем през изключително много скърби и с голяма болка, непоносимо много голяма болка. Затова трябва да бъдем готови, за да не се скандализираме, когато виждаме много скърби в живота си. Знаете, че Юда е предал Христос – разбипа се, че е той е имал злоба в себе си, но причината, по която отстъпил от Христос е била, че се е скандализирал, когато видял, че Христос не станал цар, а отишъл и им казвал, че ще бъде разпнат. Юда се намирал в кръга на Църквата, на ранната Църква, на Христовите ученици, но имал погрешно впечатление и мислел, че намирайки се там, един ден и той ще царува заедно с Христос, Който ще стане земен цар и ще възстанови царството на Израил. Когато обаче видял, че Христос нямал такова намерение, нито се занимавал със земното щастие и с бляновете за „възстановяване на мира, социалността, реда и здравето на хората”, а говорил за други неща и просто посочвал това затруднение на хората, за да им даде възможност за тяхното спасение, тогава Юда реално се разочаровал и се обърнал, и предал Христос. Подобно нещо се случва с много хора, които влизат в Църквата, но когато дойде часът на болката, когато настъпват обрати, трагични неща, болести, смърт, нещастия, страдания, телесни, духовни, душевни, тогава веднага започват да казват: защо Бог прави това, защо не прави онова? Защо при онзи, който не ходи на църква, всичко върви добре, а при мене всичко е наопаки? И започват да се скандализират, защото са влезли по погрешен начин, т. е. очаквали са, че влизайки в Църквата всичко  им ще върви добре. Христос обаче не ни е казал такова нещо. Той ни е казал, че ще имаме скърби, ще имаме трудности, ще бъдем като овци сред много вълци. И естествено, знаете, че когато пет овци са сред 500 вълци, участта на овцете е преодпределена. Кое обаче е утешителното: че всичко това се оценява в царството Божие, вечното царство Божие, което възстановява човека реално в неговото място.

На Сретение Господне св. Богородица 40 дена след раждането на Христос Го взела и завела в Храма, за да Го представи на Бога. Праведният Симеон, този велик светец и пророк, който имал известие от Светия Дух, че няма да умре преди да види Христос, когато Го взел и разбрал, че Той е Този, Когото очаквал, казал онези страшни думи, с които Го предал на св. Богородица. Той не й казал: Поздравления! Браво! Роди Бога, щастлива жена си! Най-важната жена на света! Той не й казал нищо подобно, а само това: „Ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия, и на сама тебе меч ще прониже душата, – за да се открият мислите на много сърца” (Лука 2:34-35). Двуостър меч ще прониже душата ти. Естествено, когато меч прониже сърцето ни, това е ужасна болка. Христос, св. Богородица и всички светци са страдали по неописуем начин и тяхната болка е била огромна. Тази болка изпитваме всички, естествено всеки според мярката на силите си. Така и св. Силуан се намирал в този стадий на личната болка чрез усещането за богооставеността. Трябва да ви припомня, че това, което наричаме оттегляне на благодатта, не е буквално оттегляне на благодатта, а благодатта просто се скрива, свива се, т. е. там е, крепи човека, укрепва го в неговата борба, но не действа, не изглежда, че действа, както е действала, когато за първи път влизаме в духовния живот и чувстваме радост, духовна еуфория в нас и всичко ни е толкова хубаво в църковното пространство. Когато дойде часът на изпитанието, тогава всичко ни изглежда трудно, Църквата ни дотяга, духовната борба ни се струва неблагодарна, всичко върви срещу нас, не чувстваме никаква утеха и не само вътрешните и лични неща вървят накриво, а много пъти имаме  много изкушения, противопоставяне и неодобрение от нашите близки, дори от хора, които досега са ни крепили и утешавали, но виждаме, че вече не ни крепят, не ни утешават. Всичко това е в плана на Божия промисъл, за да може човек да пребъдва почти сам, пребъдвайки в този хаос на духовната борба. Той обаче трябва да знае, че благодатта се намира скрита в него и очаква именно болката да проникне в дълбината на битието му, за да може сърцето да се отвори колкото се може повече, за да влезе Христос, Бог, вътре и оттам да започне да гледа нещата с напълно различни очи, със здраво духовно зрение, с което разглеждаме събитията от света и от нашия собствен живот.

Борейки се, подвизаващата се душа стига до изчерпването на силите си, но не постига жадуваното. Благодатта само в определени моменти и за малко свидетелства, че се намира наблизо и отново си тръгва. Подвижникът страда ужасно под мрака на богооставеността”.

Разбирам, че тези неща навярно за повечето от нас са непознати и не можем да ги разберем, но поне да вземем от това, колкото можем и това, което съответства на нашата духовна мяра. Тук се казва, че въпреки че направил каквото могъл и положил всякакви усилия, но въпреки това нямало резултат. И защо нямало резултат? За да разбере, че в крайна сметка идването на благодатта не зависи от нашите сили, техники и методи, а от Божията милост, която се излива към смирения човек. Бог никога не понизява Себе Си в методи и когато чувате: ако направиш това, ще получиш това! – да знаете, че то е чуждо на пътя на благодатта. Не са такива нещата, нямаме техника за придобиването на благодатта, нито метод, а имаме път, пътят на покаянието, на смирението, на търпението спрямо навярно много големи и множество изкушения и скърби, които ще срещнем в пътуването на живота. Всички скърби, които се случват в живота на един християнин може да се използват в борбата на неговия духовен живот. Някой може да попита: ако имам съпруг или съпруга, който е жесток човек и превръща живота ми в мъчение, значи ли, че това е духовна борба и че засяга моя духовен живот? Или имам дете, което ми причинява терзания, или някаква болест, или съм беден, не вървят добре моите работи? Всички тези неща могат да станат част от борбата на духовния живот чрез търпението. Когато човек търпи, моли се, благодари на Бога и слави Божието име, тогава насажда всички тези неща в духовния си живот. По какъв начин? Болката обработва душата. И когато я обработва, й дава сили да надскочи оковите на материята, да се отлепи от този свят, от материалните неща и оковите на обкръжението, от оковите на своята логика и сила и да напредне с голям устрем към Бога, който е Единственият, Който никога не разочарова човека. Да знаете, че накрая ще се разочароваме от всички и от всичко. Кога? В часа на смъртта ни. Тогава ще ни разочарова всичко, дори нашето собствено аз, защото ще видим, че е свършило неговото пътуване в този живот. И най-скъпите ни хора ще отминат и всичко, което около нас ни е утешавало, ще отмине, всичко ще ни изостави, и остава само едно – Бог. Затова вярата в Бога е основата на цялото пътуването на духовния живот, дори мога да кажа и на целия човек. Виждаме, че в крайна сметка цялата тайна се състои в този факт.

Вяра и неверие. Човекът, който има вяра, прилича на този, който стои на скала и идват изкушенията, изпитанията, разочарованията, но той остава върху камъка на вярата в Бога и не се поклаща. Той може да скърби, да се огорчава, да проявява нетърпение, но не се погубва и не пада. Докато човекът, който не познава вярата в Бога, гради върху неща, които един ден от само себе си са осъдени да се срутят. Защо ли? Защото, когато градиш живота си върху едно лице – независимо дали се казва съпруг, дете, приятел, учител в училище, или полагаш зданието върху твоите пари, слава, ум, здраве, върху себе си, ще дойде час, когато всички тези неща вече няма да са мощни и ще станат много слаби; и още повече ще дойде неизбежният час, в който всичко ще се срути и човек ще стигне до пълно разочарование. В онзи миг, човек трябва да се е научил да постави за основа на зданието на живота си вярата, която побеждава смъртта. Именно вярата в Бога е силата, чрез която можем продължим напред и да правим всички неща, които е правил св. Силуан и е стигнал до края на духовния живот.

За разбирането на Божията воля в духовната борба

Много е трудно да разберем Божията воля, защото Бог открива волята Си на човека, който е готов да я приложи и малцина имат готовност да приложат съвършената Божия воля. Затова Бог от любов много пъти не я открива, за да не ни направи по-гузни, когато след това видим, че не искаме да Го последваме, не че не можем, можем, всичко мога чрез Христос, Който ме укрепва, казва св. ап. Павел, можем да пазим Божията воля, обаче не искаме – по много и различни причини. Поне засега, по-късно може да искаме. Но сега не искаме. Оттук, Божията воля се скрива от бащинска любов от страна на Бога.

Най-сигурният път са  въпросите – човек да пита духовния отец за това как трябва да върви в духовния си живот и имайки послушание, което е Тайнство в живота на Църквата и става в името на Иисус Христос и на Божията любов, той получава от духовния наставник отговор, който приема като Божия воля и Бог благославя този път. Това е най-сигурният път, друг за нас не съществува, освен този, както и пътят на търпението сред много пречки – там се вижда Божията воля. Не можем да познаем непосредствено Божията воля, както са правели светците, защото не сме мъртви за греха, както са били те, защото имаме много желания в нас и нашата воля ни отделя от Божията воля.

Как човек идва в Църквата?

Бог иска всички хора да се спасят и да дойдат до познание на истината. Той иска всички хора да дойдат при Него и затова Христос е дошъл в света, разпнал се и е казал, че когато бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си, и е направил всичко това, което е направил, за да ни трогне. Един  светец пита: защо е било нужно Христос да бъде бит, да претърпи жажда, да пострада  всички тези неща? Не е ли можело да Го убият един път и да не страда, минавайки през мъчения? Защо е измъчвал Себе Си? За да даде основания на нашата мъртва душа да се трогне по-силно пред делото, което Той е извършил в света. Кога човек идва при Бога е тайна, която не можем лесно да разберем, затова имаме заповед да говорим за Божието слово, да се опитваме да помогнем на нашите братя да се доближат до Бога, а след това да не ни обхваща тревога и страх защо не влизат в Църквата. Да оставяме всичко на Божия промисъл, ще дойде часът, когато Бог ще използва това, което правим, както Той знае. Имаме много примери: защо Той не призвал св. ап. Павел по-рано, а го е оставил да направи всички онези злодеяния? Защото тогава Павел не е бил готов. Бог, Който познава човека, ще говори в сърцето му, когато той е готов. Това е тайната. Той иска всички хора да отидат при Него, защото това е целта на човека, това е осъществяването на земното ни присъствие – да тръгнем и да срещнем Бога.

Относно гносиологическия характер на духовния живот

Духовният път има гносиологически характер, т. е. попада в описанието на живота на светците, на ученията на св. Отци. Знаем приблизително как ще вървим, но духовното познание, което получаваме, когато вече вървим по този път, не засяга ума, а сърцето, и е опит, т. е. познанието е опит. Когато казваме знание в Църквата, имаме предвид опит, а не както разбираме някое философско определение за свободата, за любовта, за справедливостта, когато казваме, че справедливостта означава еди-какво-си, свободата еди-какво-си и ги разбираме с ума си, доколкото можем. В Църквата обаче всичко това е опит и понеже е опит, никой не може да се лиши от това духовно знание – и най-необразованият, и най-простоватият, и интелектуално най-немощният може да приеме това духовно познание. Затова в тропара на Петдесетница казваме: Рибарите си направил премъдри. Бог ги направил премъдри! Какво означава премъдър? Нима ги е направил математици, физици и астрономи? Те не са имали представа от тези неща, а след Петдесетница станали премъдри, защото придобили Божията мъдрост като опит – опит от Светия Дух. Това е опитното знание и всички останали неща – описанията за духовният живот – ги знаем от думите на светците и от учението на нашата Църква.

Превод: Константин Константинов

 

 

Дяволът в нашия ум

Януари 31, 2020 in Външни

Хората повече мислят, отколкото дишат. Докато поемем въздух, можем да имаме хиляди мисли и това е нещо, за което не помисляме. Не си даваме сметка, че мислите, които имаме, формират нашия характер, придават облик на нашата персоналност, създават нашата идентичност и явяват това, което сме до такава степен, че един американски философ казва: „Вие сте това, което мислите”.


Целият наш живот е резултат от нашите мисли. С мислите си например можем да променим нашето бъдеще, което не е даденост, не е записано, не съществува късмет, ние ще решим какво ще бъде нашето бъдеще. С нашите мисли можем да накараме и Бога да промени бъдещето, което има за нас.

Колкото и невероятно да звучи това, колкото и налудничаво да звучи, това е учението на Светото Писание. Виждаме го например в историята на пророк Йона и Ниневия. Един голям град изпаднал в грях и Бог решил да унищожи този народ. „Ниневия ще бъде разрушена”.

Той взел решение, това щяло бъде бъдещето на Ниневия. Пророк Йоан отишъл да проповядва покаяние, ниневийци се покаяли и Бог променил решението Си. „И Бог се разкая”, се казва буквално в Светото Писание и всички хора се спасили. Какво може да направи промяната в нашите мисли, как подготвя нашето бъдеще!

Нека направим една разлика. Едно е мисълта, друго е помисълът. Много пъти те се отъждествяват. Казваш, дойде ми една мисъл, имам помисъл. Същото е, но помисълът буквално е настоятелна мисъл, не е мисъл, която просто е минала и отминала. Това е мисъл, която идва, връща се обратно, безпокои ни, настоява, тази мисъл наричаме помисъл. Страшна е силата на тези помисли, на тези мисли, не само в нашия живот в настоящето или в бъдещето, но дори и по отношение на нашето тяло. Как може дадена мисъл да повлияе на тялото ни?

Бях в един манастир, където имаше един отец, който по никакъв начин не можеше да го накараш да яде тахан, халвата обаче му харесваше. И ядеше та се късаше. Друг отец се учуди и му каза:

– Добре, как става така, че на тебе, който не харесваш тахан, ти харесва халвата?

А отецът отговори:

– Защо, каква връзка има халвата с тахана?


– Ама халвата се прави от тахан!

Само като чу това, той започна да повръща. Как мисълта въздейства върху тялото!

Един психиатър в Атина, много добър, духовно чедо на един много известен архимандрит, имаше за пациент госпожа със страшен психологически проблем. Заради нея той доставяше някакви редки, скъпи, много трудни за намиране хапчета от Холандия и й обясняваше:

Внимавай с тях, вземай точно тези, които ще ти кажа! Не е лесно да ги намерим отново, не е въпрос на пари, не е лесно да ги намерим, ще ги вземаш по този и този начин.

Тя му благодареше и беше трогната от любовта на лекаря, който толкова много се погрижи за нея. Тя взела хапчетата точно както той й казал. Тя оздравяла, прославила Бога и отишла да благодари и на лекаря, защото болестта я измъчвала повече от 10 години и благодарение на тези хапчета се възстановила. В какво се състои въпросът? Въпросът е в това, че хапчетата били обикновени бонбони. Те не били хапчета. Виждате ли какво прави мисълта? Виждате ли как мисълта въздейства върху тялото? Нещастието е, че не винаги въздейства положително, както в този случай.

Нека ви кажа и един друг случай, напълно налудничав и напълно истинен. След това, ако искате, ще ви кажа и името на лекаря. Лекарят разказваше:

„Един мой роднина отишъл при една жена, която гледала чрез кристали, която му казала, че има проблем със сърцето и при следващото пълнолуние щял да умре.

Моят роднина беше щастлив, здрав, жизнен човек. Той обаче имаше голямо доверие на тази жена, която имаше голяма слава. Тя гледала в някакъв кристал и казвала на всеки човек какво му предстояло да се случи. Много от тия неща се оказали верни и тя беше спечелила неговото доверие. Тя му направила едно последно внушение и той приел помисъла. Той се ужасил и мозъкът му прилепнал към мисълта, че при следващото пълнолуние щял да умре, дори започнал да казва и на други, уредил наследството си, направил своето завещание и това страшно внушение се сбъднало, тъй като той напълно повярвал в него. Той умря, умря без да му има нещо!”.

Такава е силата на помислите и по отношение на доброто, и на злото.

Има три вида помисли, нека ги разделим: Нашите собствени помисли, нашите собствени мисли, тези, които човешкия мозък произвежда. Второ, помислите, мислите, които дяволът ни представя. Казваме например „Дойде ми една мисъл”. Човек не може да си представи колко буквално говори много пъти, когато казва този изречение. Действително ти е дошла, действително някой я е довел.

Дяволът е дух и като дух може да сее мисли в ума ни. Говорим за нашите собствени мисли, които ние създаваме, мисли, които дяволът причинява, и мисли­помисли, които благият Бог изпраща. Как можем да ги разделим по такъв начин, че да се занимаваме с нашите мисли и с мислите, които Бог ни изпраща, и да отхвърлим мислите, които дяволът ни изпраща?

Как ще направим това разграничение между помислите? Много е просто, не можем да го правим, по никакъв начин не можем да различим кои са нашите, които са Божиите и кои са от дявола. Нужна е голяма упражняване, нужна е голяма борба, отците на Църквата казват, че благодатният дар на различаването на помислите е най­великата добродетел.

Тогава как ще приемем Божиите помисли, за да живеем, и как ще отхвърлим нашите зли помисли или тези от дявола, за да не се погубим? Принципно приемаме добрите помисли и отхвърляме злите.

Изглежда просто, но не е, защото веднага се появяват два проблема:

Първо, как посрещаме и как отхвърляме злия помисъл и второ, когато дяволът ни представя благ помисъл, как ще узнаем, че е от дявола, за да го отхвърлим?

Защото всички знаем, че е минало времето, когато дяволът идваше с рога и опашка, сега е еволюирал, знае как да се прикрива, идва като някоя хубава идея, като човек с харизми, като убедителен политик, като църковен човек, който ще те грабне с проповедите си.

Как ще разберем, че в този случай зад всичко се крие дяволът? Когато помисълът е лош, добре, ние го отхвърляме, когато обаче идва като добра мисъл и е от дявола? Какво ще правим? Защото казва и Светото Писание: „Има пътища, които се струват човеку прави, но краят им е път към смъртта” (Притч. Сол. 16:25)

Има пътища, по които тръгваш и ти е хубаво, но накрая те очаква смъртта. Как ще разберем това, за да не тръгваме по този „добър” път, който ще ни доведе до смъртта? За първото, как да посрещнем и как да отхвърлим лошия помисъл, ще вид дам едно малко очертание за развитието на помисъла, което е много просто, за да можете да го запомните.

Всеки помисъл следва определено развитие. Например, минаваме покрай някакъв публичен дом или виждаме някакъв портфейл, и ни идва помисъл, „Влез вътре!” или „Вземи го!”. Този стадий на мисълта, на помисъла се нарича прилог. Той ни напада, атакува, удря ни. Ти отхвърляш мисълта, казваш, не, няма да вляза. Няма да сложа в джоба си портфейла, който намерих. Помисълът отново настоява, влез да видиш как е, може да има някоя добра. Портфейлът изглежда издут, не би загубил много този, който го е загубил. Изглежда има пари. Отново изпъждаш помисъла, ще кажеш „Не!”, но помисълът отново се връща. Първото нещо е прилогът. Пред Бога нямаме отговорност за тази неприятна мисъл, колкото и греховна да е, и за този грозен помисъл. Пред Бога сме невинни. Помисълът се връща – ние го пъдим, той идва, ние го пъдим.

Вторият стадий е борбата. Борим се с помисъла, за прилога не сме отговорни, за борбата не само не сме отговорни, но и ще бъдем увенчани от Бога. Ще получим възнаграждение от Бога, тъй като се борим, пъдим помисъла, нещо, което много пъти е болезнено за нас, защото искаме да правим това, което ни подтиква нашето желание, помисълът ни влече, но заради Христовата любов ние няма да го направим. Ще получим награда от Бога. Чрез тази битка ще се спасим.

Но ако в ума си започнем да го обсъждаме и казваме:

Добре, ще вляза, да я видя, може да е някоя хубава, нищо няма да правя, просто да видя как е и ще изляза, или ще взема портфейла и ще дам и малко милостиня, достатъчно има вътре, ще задържа малко, ще направя и едно добро.

Внимавайте, оттук нататък започва нашето провинение. Още нямаме вина, просто започва провинението, нарича се свързване, опитваме се да закърпим нещата, опитваме се да оправдаем ситуацията, оттук започва нашето провинение. Началото е в момента, в който ще кажем:

– Ще вляза!

От момента, в който ще кажем:

– Взех го и го сложих в джоба си.

Историята е свършила. Виновни сме пред Бога.

Няма значение дали ще влезем или не, дали ще го вземем или не. Това вече зависи от външни фактори. Може да мине някой, да ни види, да ни гледа, да ни досрамее и да си тръгнем. Да не влезем в публичния дом. Няма значение, злото е извършено в ума ни. Това се четирите стадии на помисъла – прилог, борба, свързване и съгласие.

От съгласието тръгват всички неща, няма зло, което правим, ако предварително в ума си не сме се съгласили да го направим. Малко са злините, малко са престъпленията, малко са греховете, които правим по невнимание, тъй като сме разсеяни, тъй като дяволът ни е намерил в момент, в който не внимаваме. Повечето пъти вътрешно сме се съгласили да направим злото и го правим.

Затова, ако злото не се извърши в нас, то никога няма да стане извън нас. Това има предвид Христос, когато казва, че „всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си.” Затова Божият Дух говори в Писанието „Всякой, който мрази брата си, е човекоубиец” (Йоан 3:15), този, който мрази брата си, го е убил в себе си. Той ще бъде съден като убиец и отците на Църквата говорят за убийствената силата на омразата.

Когато мразиш някого, когато завиждаш на някого, в себе си вече си го убил, това е потенциално убийство. Затова Христос настоява, първо изчистете чашата отвътре, за да бъде чиста и отвън. В противен случай, колкото и добри да изглеждаме отвън, казва Той, ще бъдете като гробове, които блестят външно от мрамора, а вътре има червеи, кости и паяжини.

Затова отдаваме толкова голямо значение на помислите. Изброихме четирите стадия на помисъла. Ще кажем и четири начина за тяхното посрещане. Всички те могат да се доразвият и систематизират. Оставаме просто в тази схема и това, което казваме, е изцяло в телеграфичен вид. Просто едно начертание, за да можем да помним как да посрещнем помисъла. Отблъскваме го още в началото. Не трябва да го оставяме да пусне корен в нас. Само да ни дойде някакъв помисъл, веднага го изпъждаме, когато си личи, че е лош. Когато знаеш, че е лош, на часа го изгони преди да придобие сила в тебе. Сякаш знаеш, че някакъв убиец идва да те убие и хлопа на вратата на градината, по външната врата на къщата. Ако не му отвориш, тъй като е много далеч, си обезопасен. Ако го оставиш да премине през външната врата и започне да хлопа по къщата на вратата, той се е доближава още повече.

Сега, за да го изпъдиш, трябва да го изкараш от двора. Ако му отвориш вратата и той се качи горе и започне да хлопа по вратата на стаята, в която се намираш, оттам нататък става още по­трудно да го изтласкаш навън. Ако му отвориш вратата и започнеш да се бориш, става още по­трудно.

Същото става и с болестта. Лекарят ти казва:

– В началото на болестта си, вземи тези хапчета, едно малко лечение!

Проявиш ли търпение, ще се избавиш. Не проявяваш – ставаш по­зле, ще имаш нужда от повече хапчета, повече антибиотици, повече лечение. Няма да направиш и това? Ще стигнеш до операция. Не знаеш дали накрая ще живееш. Затова веднага, от самото начало изпъждаш помисъла. Когато знаем, че нещо е зло, нямаме оправдание. Не трябва да мислим лоши неща, не приемаме лоши помисли и зли мисли.

Да, но въпросът е как ще стане това.

Вижте, нужно е упражняване. Както учим всичко с упражняване, с настояване, малко по малко. Трябва да се научим да бъдем будни, да не бъдем разсеяни. Някой ни говори. Какво ни казва сега? Да внимаваме! Умът ни се разсейва? Да го върнем обратно. Отплеснах се, пропуснах нещо, което каза. Където е тялото ни, там да бъде и умът ни. Не трябва тялото да бъде на едно, а ние на друго и умът ни ­ на трето място.

Имаше един комунист, фанатик. Десните бяха убили майка му, баща му, бяха насилили деветгодишна му сестричка, заколиха я след това, заколиха братята му. „Мечтата ми беше (казва) да убия един жандарм и след това ако ще да умра, но да не умра, ако не убия някоя жандарм, някой полицай”.

Човешките неща са променливи, нещата се променили, той повярвал в Бога. Станал монах и отишъл на Света Гора.

Тялото дойде, а умът?

– Къде сме днес, момчето ми? – го питаше неговият старец.


– Ах, геронта, бяхме с Ленин и Крупская, жената на Ленин и проповядвахме идеалите на комунизма в еди-­коя си част.

Старецът се смееше.

– Казвай молитвата, чедо мое: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме”, да се събира умът.

След една седмица:

– Как вървим, момчето ми, къде е умът?


– Ето, геронта, в Гърция сме, поправяме Гърция, не трябваше да стават тези неща, на това събрание на левите, което стана там, трябваше да вземат други решения.

Смееше се старецът. След малко:

– Как вървим, момчето ми?


– А, геронта, стигнахме в Уранополис.


– Как вървим, момчето ми?


– А, геронта, Епистасията не постъпи правилно, като взе това решение.

Умът му беше поставил началото и беше влязъл в Света Гора.

– Манастирите трябваше да действат по друг начин! – поправяше Света Гора сега, уреждаше тамошните въпроси.

След известно време:

– Как вървим, момчето ми?


– Е! Ето, обикаляме в Скита, геронта.

Лека-­полека, не можем внезапно да съберем ума си и той да бъде на мястото си.

Когато цял живот сме учили ума си да се разсейва и когато постоянно го оставяме да разсейва, тогава това се превръща в навик и когато дойде часът на молитвата, или когато ще трябва да извършим някой духовен труд, да прочетем нещо и да остане нещо в нас от прочетено, ще трябва да внимаваме в това ­ Е, в този час умът не може да се събере, след като цял ден обикаля и събира баластра и боклуци.

Затова постепенно, от сутринта, умът трябва да е на мястото си. Къде съм? Тук съм. Какво правя? Правя тази работа. Важно е, че теглиш ума към тук и сега. Упражняваш се, това става навик и накрая умът се научава. Това са неща, които знаем. Живеем и знаем, че са така. И те са толкова прости, че можете и вие да установите, че е така.

Да, но какво ще мислим? Умът не може да остава празен. Трябва нещо да мисли. Не можем постоянно да мислим за този лист хартия. Нещо трябва да мислим. Какво ще правим? Много просто, няма да пълним ума с хиляди неща.

Умът не може да остане неподвижен, не може да остане в покой. Той иска да мисли нещо. Има една индийска пословица за това как да мислим само добри неща: „Ако в една стая сложиш слон, няма да има място за нищо друго”. Хипербола, но много характерна. Църковните отци казват: „изследвай добре, за да не изследваш зле”. Мисли добре, за да не мислиш зле. Гледай хубаво, за да не гледаш зле. Слушай добре, за да не слушаш зле. Умът не може да остане неподвижен. Той иска храна, той работи. Ще му дадеш добри неща, за да не остане място за зли. Това е вторият начин. В една от молитвите, която четем преди св. Причастие, се казва „погреби чрез благите помисли моите лукави намерения”.

Умът не може да остане неподвижен. Чрез благите помисли ще погребем помислите на лукавия, ще ги изхвърлим, няма да ги оставим вътре.

Първият начин е отблъскването, рязко, от самото начало. Вторият начин е да не им правим място. Третият е да избягваме причините, които раждат помислите.

Вижте, не можем да казваме, че няма да мислим за блудни, плътски неща, и от друга страна, да гледаме порнографски филми, да зяпаме по павилионите и да гледаме телевизия в часове, в които знаем какво ще видим и след това да казваме, че ще държим ума чист. Трябва да избягваме причините, които пораждат злите помисли, които ни завладяват и които искаме да изпъдим.

Не можеш да казваш, че няма да имаш зли помисли, а ще мислиш добри неща, когато слушаш хулни песни. Те ще се прилепят към твоя ум. Трябва да избягваш от местата, които са причина за злото. В Писанието се казва нещо хубаво относно Содом и Гомора, където Бог казал на Лот­ „Напусни Содом и Гомора”. Той не му казал само „Напусни Содом и Гомора!”, а „Далеч! Качи се високо в планините! Дори не във околности! За да се спасиш!”.

Един наркоман отишъл при старец Паисий, който му казал:

– Какво да те правя бе, ти си като този, който иска да откаже цигарите и се върти около павилиона, няма да вземе един път, няма да вземе втори път, третия път ще вземе. Трябва да бягаш и от местата, които пораждат злото в тебе, не само да внимаваш в помислите.

Отците казват „Бягай и се спасявай!”. Когато бях студент, се подготвяхме да ходим да гледаме един неприличен филм. Казах на един друг приятел:

– Ще дойдеш ли?

Той ми каза:

– Христос би ли отишъл?


– Какво каза? – му казах.

– Ето, когато искам да отида някъде, казвам, Христос би ли отишъл там, където искам да отида? И гледам. Ако съвестта ми се съгласи, отивам и аз.

Аз се вцепених. Той беше намерил начин да избягва местата, в които имаше клопки.


Нещата се прости: просто ще ги научим, ще ги помним и ще ги приложим на дело. Това е третият начин: отбягването на причините.

Вижте сега, проблемът е, че: „Искаме!”, но „Не можем!”. Искаме да отблъснем директно помисъла, но не можем. Искаме да отбегнем местата, които ще ни доведат до падения, но не можем. Искаме да мислим добри неща, за да не мислим зли, но не можем.

Свети ап. Павел казва „Всичко мога”. Как така може всичко? Човешкият ум има стогодишен опит, няма повече, защото умираме. Дяволът има вековен опит. Как ще се справим? Как може св. ап. Павел? „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява” (Филип. 4:13), когато Сам Христос ми дава сила.

Сам Христос е казал: „Без Мене не можете да вършите нищо” (Иоан. 15:5), нищо не можем да направим без Христовата помощ. И само да се запътим към духовния изповедник, вече сме отсекли нозете на дявола. Свещеникът чете опростителната молитва? Дяволът изчезва. Не можем да се смирим пред нищото.

Смирението, което сами правим, е безсмислено. Значение има, когато се смирим пред някой друг заради Христовата любов, за да опазим Христовата заповед.

Казахме преди, че мина времето, когато дяволът идваше с рога и опашка. Сега идва като хубава идея, като здрав помисъл. Затова, както ви казах преди: ­ чрез отблъскването, като не оставяме пространство, като избягваме причините и чрез Тайнствата на Църквата се избавяме от помисъла, който изглежда и знаем, че е зъл.

Какво става обаче, когато идва като добър помисъл и е от дявола? Когато идва като добър приятел и е самият дявол? Тогава как ще го разбера? Братя мои, има много видове демони и два вида завладяване от демоните. Дяволът завладява изцяло някого по два начина.

Съществуват груби демони, демонът на чревоугодието, на блуда, на сребролюбието; това, което чувстваме, не винаги е естествено. В съседен нам манастир имаше един отец, внезапно започна да яде, да яде и да яде и цели десет самуна хляб за един ден. Той не беше пълен. Къде отиваха? Десет цели хляба на дена, къде отиваха?

Отците го хванаха и започнаха да му четат заклинателни молитви, след една седмица се оправи и този, който не се насищаше с десет самуна, се насищаше с два филии. Можем да кажем много неща по тези въпроси. Демонът на блудството, демонът на гнева, демонът на чревоугодието, са груби демони.

Съществуват и демони – князе, началници, като бръсначи. Горко на този, който падне в техните ръце, нищо не го избавя. Ако Бог лично не направи чудо за този човек, той с нищо не може да се избави. Такива са демонът на гордостта, демонът на ереста, демонът на прелестта. Другият, прелъстеният, приема кожата му да одереш, но с нищо не му можеш да му одереш прелестта.

Казах ви, че има два вида демонично обсебване. При първия дяволът сграбчва ума ти, властва в мисълта ти и приемаш всеки помисъл, който ти идва. Така биват обсебени тези, които са велики умове, които са много умни, които са много надарени, тъй като изпадат в голяма гордост.

Дяволът властва изцяло в техния ум и оттам нататък те приемат всички свои мисли за истинни, приемат ги като здрави и страшното е, че не разбират това. Всички други хора освен самият човек разбират, че той не върви добре. Това е изобретателността на дявола, лукавството на дявола, но той не е мъдър. Ако беше мъдър, щеше да се покае и да се спаси, това е лукавството на дявола.

Свети Ефрем Сириец казва: „Колко мъдър е врагът, той не ме връзва с окови, които аз мразя, той ме оковава с окови, които ми харесват и се радвам, когато съм окован”. Да бъдеш победен, да бъдеш поробен от нещо и дори да се радваш. Това е лукавството на дявола, когато дяволът идва като харизма, като добродетел, облечен с одеянието на свободата, „Свободен съм да правя каквото искам!”.

Затова преди малко ви казах, че ако Бог не направи някое чудо, човекът, който се е демонизирал по този начин, чийто ум е завладян от дявола, никога няма да може да се избави и да разбере това. Един човек само зная, един писател, който го разбра и нищо не можеше да направи.


Какъв беше резултатът? Това, че дяволът да го убеди, че ще бъде новият месия на човечеството, че ще спаси човечеството. Един толкова интелигентен човек прие това. Стигна дотам да пише на един архимандрит в Америка. Имам неговите писма: „Сине на гърма, нека се приготвим, трябва на всяка цена да основем църкви в различни места. Трима сме, не пречи.” Една компания, този архимандрит и още някакъв човека щяха да основат своята църква. „Не пречи, че сме трима, Христос искаше дванайсет, Христос е по­слаб, имал нужда от повече да Му помагат. На мене ми стигате вие двамата”. „Ти основи орден в Америка, аз ще основа един в Берлин и в Полша, първите църкви. Лефтерис е третият, ще започнат апостолските пътешествия, борбите, мъченичествата, трябва да се свика и Вселенски събор след две­три години”.

Внимавайте, за да стане първият Вселенски събор, тоест да се съберат епископите от цялата земя и да обсъждат първата ерес на Християнството са били нужни триста години, но религията на този нещастен умник тук била толкова по­висша от Христос, философията му толкова по­дълбока, че след три години щели вече да го изопачат. След като казва, че след три години иска вселенски събор, това означава, че след три години проповедта ще се е разпространила по цялата вселена, в целия свят ще бъдат основани църкви, ще има негови свещеници в целия свят, негови епископи, митрополити в целия свят, и за три години дори ще са го изопачили и би трябвало да се свика вселенски събор. 

И си казваш, той наред ли е? Безумен ли е? Един от най­интелигентните хора, които Гърция и светът са познали. Как стигна до такова падение? Това явление отците на Църквата и особено от пустинните отци наричат пленяване. Когато дяволът плени ума, оттам нататък плащаш. Нищо не можеш да правиш, той прави с тебе каквото си иска.

Затова не трябва да оставаме сами с нашите възгледи и мисли. Трябва да ги обсъждаме и да търсим съвет. Да не се опитваме да наложим нашия възглед насила върху другия. Да слушаме другия, да нямаме доверие в нашия помисъл. Да се научим да отстъпваме, да приемаме съвети.

Ще ходим и да се изповядваме. Ще казваме това на духовния изповедник просто, без много думи, а също трябва да се научим да слушаме и неговите съвети. В Писанието се казва, че човекът, който не пита, е враг на самия себе си, няма нужда от друг враг. Достатъчно е да не питаш и имаш враг, който ще те унищожи.

Дяволът не се страхува нито от нашата интелигентност, нито от нашите знания. Той има повече. Той не се страхува дори от добродетелите ни, има повече. Една добродетел няма и тя го убива и чрез нея се спасяваме. Коя добродетел няма и е тази, която го убива?

Веднъж постигнах нещо и гордо отидох при стареца си. Само като ме видя, разбра, че съм стъпил на динена кора и преди да успея да му каже повече, той ми каза:

– Защо ние да се гордеем, момчето ми? За кое нещо да се гордеем? За това, че постим, че ядем малко? Дяволът пости повече от нас, никога не яде. За това, че будуваме, не спим през нощта? За това, че спим малко? Дяволът бодърства повече от нас, никога не спи. За това, че се въздържаме? Че пазим девство и сме чисти? Дяволът е по­-девствен и от нас, защото и да иска да блудства, не може, той е по-­девствен от нас, няма тяло.

Не повярвах на ушите си. Каквито и добродетели да придобием, и дяволът ги има. Колкото и добродетели да придобием, добродетелите, които дяволът имал, когато бил архангел, няма да ги придобием никога. И всички били погубени, защо ли? Защото му липсвала една добродетел. Трябва да се стараем да придобием тази добродетел, за да се спасим.

Дяволът ни бори не само с греховете, той ни бори с добродетелите повече от греховете. Греховете ги виждаме, можем да ги избегнем, но за добродетелите се подвизаваме, за да ги придобием.

Един светец на Църквата казва „искаш да постиш, дяволът ти помага, искаш да даваш милостиня, дяволът ти помага, да строиш храмове, дяволът ти помага, защо ти помага? Защото знае, че с всичко това, което постигаме, може да ни хвърли в гордост и всичко да се погуби”. Трябва да имаме тази добродетел, която той няма. Да бъдем смирени! Това именно е направил Христос. Какво се казва в Писанието? „смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна” (Фил. 2:7­8). Трябва да станем смирени, да се научим да имаме смирен дух.

Трябва да имаме смиреномъдрие, а не да говорим смирено. Не на думи, а в духа – да имаме смирен дух, да имаме смирена мисъл и смирена мисъл означава да не считаме другите за по­низши от нас и да не считаме себе си за много важни. Виждаме, че имаме някакво добро? Ще казваме ”Бог ми го даде”.

Имаме благодатни дарове? „Бог ми ги дари”. Правим нещо друго? Ще го направим естествено с Божията помощ. Веднага ще се предпазим, ще поставим един щит, всичко ще отдаваме на Бога, защото благодарение на Него постигаме тези неща. Така пазим нашето смирение и не изпадаме в гордост.

В килията ми беше дошъл един човек, който ми каза:

– Аман, бре, геронта, ти ли правиш всичко тук?


– Какво имаш предвид? – го попитах.

– Ето, ­ казах на твоя послушник – яденето е много хубаво! Пък той „Старецът, старецът”. Хубаво е това нещо, каквото и да му кажа „Старецът, старецът”. Всичко ли ти правиш?

Той беше схванал смисъла. Направеше ли нещо друго ­ „Направих го по молитвите на моя старец. С Божията помощ го направих”.

И ние ще правим това. Каквото и да правим, да имаме смирен дух. Не е необходимо да се правим на смирени в мисълта ни. На дело ще бъдем смирени, когато е необходимо. Например, когато виждаме, че се създава напрегната ситуация. Спречкваме се с някой, но отстъпваме. Отстъпи, нека другият има право, когато не е нещо сериозно, отстъпи.

Милвай душата на другия. Не го предаваш на дявола, тук е нужно внимание. Едно е да си смирен и друго е да си страхливец и да не се бориш. Едно е да си смирен и друго да си мижитурка. Когато виждаш, че ти отстъпваш, отстъпваш, отстъпваш, другият вижда това, прекалява и ще ти се качи на врата, тогава ще застанеш на нозете си и ще го поставиш на мястото му.

Това не означава, че няма да си смирен. Ще внимаваме в това. С нашата отстъпчивост не трябва да ставаме причина другият да съгрешава. Има случаи, когато ще отстъпим и ще бъдем смирени, тъй като от любов сме смирени заради другите, и има и случаи, когато ще стоим на нозете си и ще поставим другия на мястото му и пак ще бъдем смирени.

Сам Христос ни дава пример. Христос не е поучавал само със словата Си. Той поучавал и с живота Си. Когато Го заловили, удряли и окървавили, преди да бъде разпнат и предаден на Кръста, един войник отишъл и Го ударил.

Какво е казал Самият Христос? Ако те ударят по едната страна, обърни и другата! Войникът Го ударил веднъж, обърнал ли е Той и другата страна? Не! Защо? След като е казал, че когато те удрят по едната страна, трябва да обърнеш и другата. Той не я обърнал, а казал на войника „Ако ти направих нещо лошо, докажи го, в противен случай защо Ме удряш?”.

Какво е искал да ни покаже с това? Именно това. Възможно ли е да не приеме плесницата, след като приел Кръста? Плесницата ли Го заболяла? Той приел гвоздеите, и копието приел и такава мъченическа смърт приел, за да ни покаже именно това: едно е да си смирен, а друго страхлив. Нека имаме предвид това.

Ще бъдем смирени и едновременно ще знаем и да се подвизаваме. Връщаме се отново, нека не забравяме силата, която имат мислите. Нека никога не забравяме случая на дявола. Пророк Исая казва, че дяволът станал дявол чрез мисълта си. „А в ума си думаше (По – 70­те). Той си помислил „ще възляза на небето, ще издигна престола си по­горе от Божиите звезди и ще седна на планината в събора на боговете, накрай север ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния” (Исая 14:13­14)

Падението на дявола станало преди светът да се създаде. Бог още не бил създал човека, дяволът никого не бил убил. Кого да убие, след като никой не съществувал? Хората не съществували, той не казал лъжа на никого, никого не осмял, светът не бил сътворен.

Първо станало сътворението на духовния свят и падението на Луцифер и след това бил сътворен материалният свят. Следователно той станал дявол само с мисълта си. Каква сила имат мислите!


­­­­­­­­­­­
Срещу скита, в който живея, на един висок връх едва се вижда една килия, в която преди живееше един духовен изповедник, позволете ми да ви прочета, пропускайки много неща, нещо впечатляващо, което стана в тази килия. Той се казваше папа­Сава. Сред мнозината, които изповядвал, се казва в текста, бил и един дякон-­румънец.

Този дякон бил още млад, когато дошъл на Света Гора и живял в безмълвие в пустинята не далеч от скита „Света Анна”(това станало преди доста години).

Духовни изповедниче, (казал един ден натъжен дяконът) не забравяй да упоменеш утре на Литургията майка ми, която навърши три дена (тоест тя била починала преди три дена). Без да демонстрира тревога, духовният изповедник го попитал:

– Я ми кажи, чедо мое, утре ще се навършат три дена от смъртта на майка ти, тоест тя умряла е завчера. Умряла е в Румъния. Как за два дена научи за смъртта й?

Настъпило кратко мълчание, нямало телефони, както и ние в скита, нямаме ток. Нямали телефони.

– Как го научих? – започнал да говори плахо дяконът . ами, каза ми го . .

– Кой ти го каза?

– Каза ми го моят Ангел­Хранител.

– Твоят Ангел­ Хранител. Видял си твоя ангел?

– Удостоих се да го видя. Не един или два пъти, вече две години ми се явява и ме съпътства в молитвата. Казваме заедно Акатиста на Света Богородица, правим поклони, водим духовни разговори.

Онова „две години” огорчило много папа ­Сава:

– И защо чедо мое, толкова време не ми спомена нищо?


– Ангелът ми каза, че не е необходимо.

– Чедо мое, сигурен ли си, че този, който ти се явява, е Божий Ангел? Убеден ли си?

– Напълно убеден, геронта, ама, заедно се молим, правим всекидневно хиляди поклони, говорим за бъдещия живот, за рая, това е моят ангел-хранител.

Дяконът изглеждал непоколебим. Онова обаче, което го направило сговорчив, било доверието му в неговия богоозарен духовен изповедник. Той обаче пак се питал как може демонът да го укрепва в молитвата? Той воюва с молещите се. Накрая те се съгласили да прибягнат до няколко изпитания, за да изпитат Ангела­хранителя.

– Помоли го веднага щом дойде да каже „Богородице Дево” – казал папа­ Сава – също така му кажи да се прекръсти!

Нещата обаче не били толкова прости. Когато цели две години дяволът те държи в прелест, тогава той прелъстява и очите ти, и ушите ти и си въобразяваш, че чуваш „Богородице Дево” и мислиш, че го виждаш как прави кръстно знамение и се прекръства.

При следващото посещение дяконът с известно удовлетворение казал на духовния изповедник:

– Геронта, нещата са така, както ти ги казах, това е Божий ангел, моят Ангел­хранител! И „Богородице Дево” каза и кръстното знамение направи!

Пропуснах да кажа, че светците и Ангелите знаят какво мислим. Внимавайте, дяволът няма силите, които мислим, че има. Да не му придаваме по­големи качества от тези, които има, той има ужасни недостатъци, ужасни минуси. Сега няма да споменем други неща, само това, че не знае това, което ние мислим.

Внимавайте тук, Ангелите знаят какво мислим. Светците, не само тези, които са преминали на небето, но и тези между нас, веднага щом ни видят, знаят какво мислим. Дяволът не знае това.

Тогава какво става с мислите? Той ни оставя една мисъл. Той не знае, че сме я приели. Ако види, че променяме програмата си, тогава разбира, че сме я приели. Той посява някаква плътска мисъл и не знае дали сме я приели. Когато види, че нашият пулс се покачва, че започваме да променяме нашите планове, тогава разбира, че сме я приели.

Той не знае какво мислим. Това е един от големите му недостатъци. За другите ще кажем друг път.

Папа­ Сава казал на дякона:

– Внимавай какво ще направим. В този момент аз ще помисля нещо (той помислил нещо във вреда на дявола), и ще го оставя скрито, в мене. Ти помоли вечерта ангела да ти го каже. Ако го открие, тогава без съмнение е Ангел от Бога и ще дойдеш да ме известиш.

Дяконът се върнал в колибата си, нещо го смущавало, чувствал нещо като тревога, имал нещо като неприятно предчувствие. От друга страна, той се удивявал на хубавата идея на своя духовен изповедник. Въпросът щял да мине през своя критичен етап. Веднага щом през нощта помолил ангела за решение на проблема, един трудноуловим смут сбръчкал светлото му лице. Очевидно той бил объркан.

„Но възлюбени ми отче, защо ти, извисеният човек, да се интересуваш за помислите на един поп? Това е падение, оскъдни желания. Не предпочиташ ли тази вечер да ти покажа ада, рая, славата на Владичицата Богородица?”. Дяконът, който започнал да има известни подозрения, настоявал по въпроса. „Проявявам послушание към моя духовен изповедник, кажи ми той какво си помисли!”. Ангелът с няколко уловки се опитал да насочи разговора в друга насока.

Дяконът обаче настоятелно го пренесъл в това, което обсъждали. От друга страна, тези изкуствени избягвания не му направили добро впечатление.

– Кажи ми какво си помисли духовният ми изповедник! Въпросът е лесен! Защо го отбягваш? Не го ли знаеш?


– Внимавай, дяконе, с неприличното си поведение, което показваш, рискуваш да загубиш моята благосклонност!


– Не знам, моля те за нещо лесно. В крайна сметка, знаеш ли какво си помисли моят духовен изповедник, или не?

В този момент светлата маска паднала. Пред него се открил ужасен образ и като от уста на звяр се чули думите:

– Да загинеш, нищожни, утре в този час в ада и в огъня, ще те изгорим и ще те погубим, утре в този час!

Дяконът останал сам. Той бил пълна развалина. Цялата сладост от виденията през двете години не можели да се сравнят със сегашната му горчивина.

Ако не го подкрепяли отдалеч молитвите на духовния му изповедник, който не спял и се молел за него, той щял да предаде дух. Минали доста часове, докато се съвземе и застане на нозете си. Колибата му вече не го побирала. Вече никъде не намирал сигурност, освен до духовния си изповедник. През целия път в ушите му бучала заплаха „Утре този час в ада!” и го пронизвал ужас до мозъка.

Той някак стигнал до колибата „Възкресение”. Там той хванал расото на духовния си изповедник и не го пуснал нито за миг, а когато той трябвало малко да поспи, до него бил ужасеният дякон. „Не се страхувай, чедо мое, успокой се!”

– Как да не се страхувам, духовни изповедниче, когато часът наближава? Наближава часът, когато ще ме вземат! Христе мой, спаси ме!

Действително, в нарочения час лукавите духове яростно го нападнали.

Какви викове на ужас и безнадеждност били това:

– Спаси ме, духовни изповедниче, загивам! Вземат ме! Спаси ме!

Папа ­Сава коленичил и, изпълнен с болка и сълзи, се помолил на Господа да съжали Своя раб и да запрети на лукавите духове. Неговото прошение било чуто. Измъченият дякон се спасил от устата на лъва.

С времето и под наставничеството на папа­Сава дяконът­румънец се успокоил. Духовният му живот се развил благоприятно, по­късно бил ръкоположен и за свещеник и винаги се отличавал със своето благочестие. Въпреки това годините, през които бил в прелест, оставили някои неприятни следи. Дяволът бил придобил права върху него. Той би ли му дал толкова сладки видения ей­така? Затова в целия си по­нататъшен живот той се измъчвал от различни дразнещи изкушения и всички проницателни отци виждали в тях остатък от двегодишното му съработничество с ангела, който не бил ангел.­­­­­­­­

Братя и отци, нямаме друг удобен случай, за да придобием нашия живот и спасение от случая, който сега ни се предоставя. Нямаме друг живот, само този тук имаме и е жалко да погинем. Благият Бог ни е дал всичко за нашето спасение. Дяволът днес има на свое разположение толкова оръжия, които никой друг път не е имал. Но и християните за първи път имат толкова оръжия, за да се отбраняват, както никой друг път. Никога преди един християнин не е имал на разположение християнски радиостанции, както днес. Никога не са се разпространявали толкова книги­ християнски и духовни, не богословски, а християнски, духовни, които ни принасят полза във всекидневния живот.

Никога не сме имали толкова неща. Никога не е имало толкова касети, да може човек да слуша нещо духовно, някакъв съвет, нещо духовно, за да има полза. Дяволът е въоръжил своите, и благият Бог е въоръжил своите. Имаме всичко, за да се спасим, и най­вече имаме Тайнствата на Църквата.

Не се отдалечавайте от енорията си. Не се отдалечавайте от епитрахила на свещеника. С толкова неща, които имаме, нямаме оправдание да отидем в ада. Само чрез нашия мързел ще отидем в ада, чрез нищо друго. Един отец казва: с всичко, което имаме, по­лесно отиваме в рая, отколкото в ада. Трябва да се измориш повече, за да отидеш в ада; в рая отиваш по­лесно.

Да внимаваме в това нещо. Всичко тръгва от нашия ум. От никъде другаде. Дяволът има толкова сила, колкото ние му дадем. Защо с едни прави какво иска, а с други не може да направи нищо? Защо мъдреци като този, за който ви казах преди, ги превъзнася и ги кара да говорят такива глупости и целият свят да им се смее и те нищо да не разбират? И да казва „Искам църкви, искам Вселенски събори!”
И всички да се смеят… и той да не разбира…

Един старец­светогорец казва „В горницата се събрали апостолите и приели Пресветия Дух”. . . и приели Светия Дух”. Светото Писание казва, че преди Христовото Възнесение апостолите били събрани в една горница. Горницата била най­-високата част на къщата. Как казваме, таванска стая?

И тук старецът казва:

– В тази духовна горница, която се нарича ум, (умът се намира в най­горната част на тялото), както апостолите били събрани в най­горната точка на къщата и приели Светия Дух, тук, в тази горница и ние приемаме благодатта на Светия Дух.

От това зависят животът и смъртта, раят и адът, отправната точка надолу или нагоре. Нека направим ума свещена работилница. Оттук започват всички неща. Нека казваме молитвата, която се отправя към Света Богородица след Светото Причастие „Пресвета Владичице, светлина на помрачената ми душа” и малко след това „и ме призови, когато бъдат пленявани помислите ми”, да събера отново помислите си, които дяволът пленява.

Свети ап. Павел казва „Прочее, братя мои, за това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала, ­ само за него мислете (Фил. 4:8). И ние да кажем заедно с псалмопевеца: „с властния Дух ме утвърди” (Пс. 50:14).

Амин! Молете се!