За осъждането

Декември 6, 2019 in Външни

1. Злословенето е голямо зло. Както малкият рул насочва целият кораб накъдето пожелае, така и езика води човека или към добро, или към зло. Светите Отци силно порицават осъждането на греховете на другите хора, техните грешки или порочни навици. Когато съдим нашия ближен, навличаме върху себе си голям грях. Но когато покрием нашия брат, Бог също ще ни защити от големи грехове. Когато изобличаваме нашият брат, прогонваме далеч от нас Божията благодат и Той допуска ние да извършим същия грях, така че да разберем, че всички сме немощни и Божията благодат е тази, която ни крепи. Този, който внимава над езика си, пази своята душа от големи грехове и тежки падения. Главната причина за осъждането и злословието са гордостта и егоизма, тъй като човек смята себе си за по-добър от останалите. Поради тази причина е от голяма полза за човек да смята себе си за по-ниско от всички останали, така че да счита своите ближни за по-добри от него и по този начин, с Божията помощ, да се избави от това зло.

2. Ако нещо те подтиква да критикуваш, независимо дали става въпрос за даден брат или за манастира, опитай вместо това да се помолиш относно дадената ситуация, без да я преценяваш със своя разум. Ако се вглъбиш в себе си чрез молитва, смирение и съкрушеност, ще откриеш духовно богатство – просто дръж далеч от себе си гордостта и склоноста да критикуваш.

3. Бъди бдителен, дете мое, да не осъждаш никого. Защото Бог допуска човекът, който осъжда своя ближен, да съгреши, така че да изпита съчувствие за слабия брат. Божията милост крепи всички ни, но ако станем горделиви, Бог ще отнеме Своята благодат и ще изпаднем в по-лошо състояние от останалите. Едно нещо е да осъдиш някого, а друго да се бориш с помислите за осъждане. Да съдиш е ужасна страст, но да се бориш с такива помисли и да устоиш – това е повод за венци.

4. Всеки човек следва да търпи слабостите на другите. Кой е идеален? Кой може да се похвали, че сърцето му е неосквернено? И така, всички ние сме болни, и който осъжда своя брат не разбира, че самият той е болен, тъй като болният човек не осъжда друг болен човек. Любов, търпение, прощаване, да не се гневим, да не се възпламеняваме, да прощаваме един другиму, и така да наподобим нашият Христос и да бъдем достойни да бъдем близо до Него в Неговото Царство. Деца мои, избягвайте осъждането – това е голям грях. Бог се натъжава много, когато осъждаме и презираме хората. Нека грижата ни бъде за нашите собствени грехове – за тях следва да ни боли. Нека осъждаме себе си и тогава ще намерим милост и благодат от Бога.

5. Обичайте се един другиго и не се огорчавайте чрез себичността. Смирението е сигурен петеводител; то не позволява на притежаващия го да се сблъска със скалите на небрежността и да претърпи крушение, но като светоносен гид ни води безпогрешно към безопасни места. Самомнението е най-голямо зло; то причинява всички наши прегрешения чрез непокорни помисли. Бойте се от това и се старайте да го избягвате, защото колкото повече се задържа в нас, толкова повече ще ни нарани със съответната болка. Моля ви да не се критикувате един друг, защото това несъмнено е самомнение. Извинете грешката на вашия брат; това е признак на смирение и любов. Братът, който постъпва така, ще получи голяма благодат от Господа, ала онзи, който осъжда и се гневи на своя ближен, трябва да знае, че не само няма да намери благодат, но дори и да има такава, ще я загуби, така че да усвои урока на смирението чрез страдание. Бъдете особено внимателни с вътрешната склонност към критика, имам предвид помислите на осъждане, защото те не стават явни чрез изречени слова, като в такъв случай биха могли да бъдат поправени от някого. Внимавайте, казвам, от вътрешната си критичност, която неусетно ни прави крайно виновни, лишава ни от благодатен живот и ни предлага най-горчива напитка, носеща смърт на душата. Моля се любовта и свободата от това да критикуваме да властва във всеки аспект на отношенията помежду ви, така че Светият Дух да обитава във вашите души.

6. Опитът показва, че не е правилно да обвиниш някого и да го осъдиш, без да го оставиш да се защити. Както казва светото Евангелие: осъжда ли нашият Закон човека, ако първом го не чуят и узнаят, какво върши?(Йоан 7:51). Ако не бъдем внимателни, множество грехове за това, че осъждаме другите, могат да се натрупат в нас и тогава е нужно покаяние. Колко често се налага да се каем заради изреченото! Нека имаме предвид словата на авва Арсений: „Често се разкайвам за казаното, но никога за това, че съм замълчал“. Ако често се случва сетивата ни заблуждават, колко повече става това от думите на другите. Поради това, нужно е голямо внимание, защото вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне (срв. 1 Пет. 5:8).

Християнинът трябва да бъде като многоок херувим, тъй като злото се е разраснало много, особено грехът на осъждане, който се среща често, подобно на „хляб и масло“. Нека Господ ни изчисти и освети за Своя слава. Слънце да ви не залязва гневни (Еф. 4:26). А именно, нека никой не се гневи и ядосва срещу своя брат след залез слънце. Чували ли сте за онзи брат, който бил небрежен и мързелив, който не присъствал на всенощните бдения и не изпълнявал задълженията си, и когото братята познавали като нерадив монах? Когато се разболял и часът на неговата смърт наближил, братята се събрали да чуят нещо полезно, или да го утешат, или да може той да им каже нещо, ако пожелае, ала го видели преизпълнен с радост. Един брат се възмутил и казал: „Какво виждаме при тебе, братко?Намираме те радостен, макар да наближава твоята смърт. Но ние мислехме, че не полагаш достатъчно усилия, така че откъде при теб тази смелост и весело лице? Как оправда себе си?“ „Да, братя, казал той, наистина бях небрежен човек и не изпълнявах задълженията си. Но постигнах едно добро нещо, с Божията благодат: да не осъждам никой брат и да не обиждам никого; и никога нямах в сърцето си нищо срещу брат от манастира, щом слънцето залезеше. И както не осъдих никого от братята, вярвам, че и Бог няма да ме съди, защото Той е казал: Не съдете, за да не бъдете съдени (Мат. 7:1) и след като не осъждах, няма да бъда съден“. Братята се почудили и рекли: „Братко, успял си лесно да откриеш пътя на спасението“. И братът починал с голяма радост. Виждате ли как Отците са се борили и как открили пътя на спасението?

Откъс от „Съвети от Света Гора“

 

Блажен е знаещият вратата на Бога

Ноември 27, 2019 in Външни

По време на св. Литургия дяконът или свещеникът отправя следното прошение:

Защити, спаси, помилвай и запази ни, Боже, с Твоята благодат.

Защити. Тоест грабни ни от там, където сме. Тази дума означава грабвам някого от мястото, в което се намира, подкрепям го, помагам му, укрепвам го, пазя го. Този глагол ни показва нашата реалност, защото в живота всички ние сме в открито море. И ако някога сте имали преживявания в морето с бури, които вече не са толкова обичайни, както в миналото, когато хората пътували с малки кораби и лодки – именно тогава чувстваме нуждата Бог да ни грабне от нашето затруднение и да ни укрепи,  спаси, помилва и  опази със Своята благодат. В крайна сметка  сред тези големи затруднения само Бог може да помогне човека.

Един човек може да има всички сили на света, да е силен, богат, млад, здрав, красив, да има 50 къщи, добре е, че ги има, но ако ги няма, тогава нито добавят, нито отнемат нещо. Защото само Бог може да ни укрепи и помогне. Той е Утеха и Надежда на света. Сред трудните часове, които човек неизбежно има, е блажен този, който знае вратата на Бога. Той наистина е блажен. За съжаление, в нашата страна не сме изследвали голямото значение на Божието присъствие в живота на човека. Въпреки това, когато човек се нуждае от опора, той възражда в душата си тази нужда да прибегне и да се облегне на Бога – неговия Баща. Понеже като клирици често влизаме в контакт със страдащи хора, както стана по-рано с падналия самолет – и тогава за пореден път констатирах колко важно  е това, че нашият народ има вяра в Бога. Както казах, може да не сме много пламенни и особено привързани към Христос и Църквата, но в душата на всеки човек съществува това знание и усещане за Божието присъствие и той се обляга на Бога. И какво бихме могли да кажем на един страдащ човек, който губи всичко, или сам погива, или губи свои хора и всичко, което е градил толкова години, рухва? Какво бихме могли да кажем на един такъв човек, освен да има упование в Бога? Нищо не може да устои. Какво да му каже – да ти дам 10 милиона? Върви при един човек на смъртно легло и му кажи: Не се бой! Ще ти дам 10 милиона евро! Ама след няколко часа или няколко дни той ще умре. Лекарят му е казал, че дните му са преброени. Какво да прави с милионите? Или някой други губи детето си, какво да му дадеш, какво равностойно нещо на загубеното да му подариш? Нищо не можеш да му  дадеш. Само Бог е Този, Който може да стане противотежест сред трудностите на този живот. Особено в нашата епоха, в която има много проблеми и всеки ден се сгъстяват облаците, не природните, а облаците на всички тези  състояния, които ни задавят. Аз вярвам, че накрая това ще се окаже за наше добро, но докато стане, маслото ни ще излезе!

Отче, в Кипър вече няма бедни…

Сещам се, че когато дойдох в Кипър преди 20 години, в първите отседнах в дом в един друг град. Там ни сложиха обяд, дойдоха и други хора, разговаряхме и аз казах нещо за милостинята. Една госпожа, добра жена, сериозен човек, каза:

– Отче, в Кипър вече няма бедни.

– Няма бедни?

– Няма. В Кипър няма. Всички са богати и устроени.

Тогава не знаех ситуацията в Кипър.  Добре, имаше бедни, но не толкова много. И си казах – колко нещастни хора – да нямат бедни да правят милостиня? И как ще правят милостиня без бедни? Както и да е.

В моята наивност повярвах, че няма бедни, а и току-що бях излязъл от Света Гора. И се питах какво ще стане с тези хора без бедни? Как ще дават милостиня? Казах: е, нещо ще намерите да правите, дори да няма бедни. След това естествено установих, че госпожата просто беше много богата и не можеше да разбере, че има и бедни около нея. Понякога така става, когато човек живее в неговия свят и казва, че не съществуват бедни. След това нещата се променят.

Днес сред всички проблеми, които имаме, човек не вижда пред себе си край, но единствената утешителна светлина е преблагият Бог. Както пеем на Вечернята, когато има петохлебие – богатите обедняха и огладняха, а тези, които дирят Господа, няма да се лишат от никое благо. Но не е само това да обеднееш и да гладуваш откъм хляб. Това може да не ни се случи, но очевидно ще ни се случи. Добре, на някои може да не се случи. Човекът може да обеднее и да загладува и за много други неща, да стане беден и гладен за  две утешителни думи, за две радостни думи, за една подкрепа, от която може да имаш нужда, но да я нямаш. Или един допреди богат на приятели и познати човек, внезапно да вижда, че всички бягат от него.

Той е същинската надежда за света и не оставя никого

Тогава виждаш, че само Бог остава истинска надежда и това го казваме буквално – Той е същинската надежда за света и не оставя никого. Няма да се намери човек, който да каже: аз се надявах на Бога! – и да бъде опроверган и да каже: виждаш ли, напразно се надявах на Бога! Надявах се, но бях опроверган. Разбира се, когато се надяваш на Бога, зависи и какво очакваш от Него да ти даде, защото може да не ти даде това, което очакваш. Бог ще постъпи като твой Баща и ще позволи това, което е действително е полезно за теб. Нашият старец ни разказваше и го видяхме ако не хиляди, то стотици пъти – когато беше в пустинята, в „Малката св. Анна”, в пещерите, по време на окупацията хората били в много трудно състояние, парите изчезнали и те живеели чрез обмяна на продукти, даваш една тенекия жито, вземаш една тенекия елей. Така било. Нашият старец ни казваше, че за да отиде от Света Анна в Дафни плащали с елей. За да отидеш там да вземеш три хляба, трябва да дадеш една бутилка елей. Така живели хората. И тъй, тогава много богати хора гладували. Тези пустинници обаче никога не гладували, те живеели аскетически, оскъдно, но никога не гладували. Много пъти нямали крайно необходими неща и старецът Йосиф Исихаст виждал от онази пещера, където живеели, че Бог им пращал храна и казвал: отци, вземете животните и вървете долу, нещо ще ни пратят. На арсаната винаги имало нещо за тях, което Бог устройвал в Неговия промисъл. Когато човек се надява на Бога, призовава Божието име и от любов към Бога проявява търпение, подвизава се, полага усилия, Той не го оставя. Знаете ли, че часовете на големите скърби, които са много трудни часове, изключително трудни, само този, който ги е вкусил, може да ги разбере, са най-ценните и значимите часове в живота на човека. Може да са горчиви, но са като горчивото кафе, което след това носи голяма сладост, както казват тези, които пият кафето без захар, че пият кафето, за да е сладка водата след това! След онази горчивина на скърбите идва голямата сладост на божествената утеха. Както казваше приснопаметният старец Паисий: не узнах по-голяма благодат в живота ми от тази, която чувства душата на човека, когато го онеправдават, защото, когато бива онеправдан, казваше той, тогава в му душата идва Христос и пребивава там безсрочно. Влиза там и не излиза. Както някои добри наематели, които влизат и не излизат и предпочиташ да им го подариш твоя дом или магазина, отколкото да имаш някой друг. Така прави Христос – влиза в онеправданите хора и не излиза оттам – защото Бог защитава онеправдания човек. В крайна сметка, най-щастлив е този, който е вкусил в живота си такива часове, които са трудни, но много значими и изключителни. Помня един митрополит, който мина през много трудни моменти в живота си. Нашият старец искаше да отидем да го видим. Той каза: бре, детето ми, човек е, оклеветиха го, обвиниха го умишлено, за да го принудят да се оттегли.

Когато дойде часът на голямото затруднение и скръб, всички избягаха от него, останаха един-два човека, както обикновено става. След това, когато отидохме да го видим, той ни разказваше, че избягал един, избягал друг, а когато минали трудностите, всички един по един се появили. Ама сега какво да ви правя?  – им казвал. Сега има много, които ми казват на многая лета, владико! Сега нямам  нужда от вас. Кога имам нужда от теб? Когато съм на кръста и се нуждая от една капка вода. Както Господ върху Кръста, където не се намерил един човек да Му даде капка вода – Този, Който нахранил  хиляди души. Нито един човек не Му дал вода – и не само не Му дали вода, там нямало вода, къде да намерим да Му дадем, тогава не е имало бутилирана вода, която да носят от гражданска защита, които отиват и спасяват изпадналите в нужда. Не само, че не Му дали една капка вода, а Му дали жлъчка с оцет. Разбира се, Христос допуснал всичко това за нас, за да имаме пример в нашия живот, да се облягаме върху Него и да казваме, че ако Той не получил дори капка вода, т.е. минимална човешка утеха, тогава и ние трябва проявяваме  търпение и да имаме упование в Бога. Наистина, триждиблажен е този, който е имал много изпитания, но е вкусил и божествената утеха. Тази сладост на божествената утеха вкусва само този, който е влязъл в пещта на скърбите, изкушенията и изпитанията. Намирайки се в тази пещ, молим Бога да ни поеме и да ни спаси, помилва и опази чрез Неговата благодат от всички неща, които искат да ни задушат.

Всички зверове искат да изядат душата ти

Направи ми голямо впечатление и видях това, не както го е видял този старец (във видение), за който ще ви разкажа,  но го виждам  в нашия  живот и в живота на други хора. Този старец е жив и развива голяма дейност в страната, в която се намира. Той ми разказа, че веднъж се затруднявал изключително много, имал много изкушения, проблеми, атаки и клевети – и до днес. Както се молел в килията си, видял следното видение чрез Божията благодат. Видял, че се намира в дълбока гора, в джунгла и в обятията си държал едно бебе, но го преследвала грамадна змия, за да го погълне. Той бягал тревожно и минавал сред скали, реки, пропасти, с голяма агония и труд, държейки бебето в обятията си. Отляво и отдясно излизали змии, лъвове, пантери, за да го разкъсат. Той изпитвал страшна тревога и бил на косъм от това да го изядат. Намирайки се в тази агония, той забелязал, че това, което искали да изядат, било не толкова него самия, а бебето. Той обаче го държал и бягал, ако можете да си представите, че сме реално на мястото на този човек. Внезапно, бягайки и мъчейки се да спаси бебето и себе си от всички тези зверове, се оказал в тесен проход, между две скали, а в края на прохода го очаквала грамадна змия, която бил готова директно да го глътне. Той нямал изход, защото, ако се върнел обратно, другите зверове щели да го изядат, отляво и отдясно другите зверове отново щели да го разкъсат, а пред него змията бил готов да го погълне. Веднага щом се оказал в този много труден момент, той извикал: Пресвета Богородице! Спаси ме! Веднага щом казал това, той чул женски глас, който казал: Михаиле!  и видял св. Архангел Михаил с меча в ръка  да поразява змията. След това старецът се събудил от видението. В агонията,  в която се намирал, се питал какво е това нещо, което видял. Не на сън, а в молитва, в духовно благодатно състояние. Тогава Бог му отговорил: това е твоят живот. Той казал – а бебето? Бебето е твоята душа – всички тези зверове нея искат да изядат, а твоята борба е как (ще преминеш) през всички тези събития от всекидневния живот, които били страшни, не мога да ви разкажа, защото той е жив, и зверовете са живи, някои от тях. Когато почине, ще го научите.

Не се бой от тези, които ни обвиняват, а от тези, които ни хвалят!

И тъй, всички тези зверове искат едно нещо от нас. Какво? Да погубим душата си. Това търсят. Това са скърбите, изкушенията, изпитанията, премеждията в живота ни. И не само отрицателните, защото отрицателните събития не са толкова опасни, може да са много болезнени, когато ни обвиняват, клеветят, осмиват, презират, това са много болезнени неща, но не са толкова опасни за душата ни. Кои са по-опасни? – другите,  когато ни казват добри думи: ама колко си добър! Браво! Поздравления! Колко хубави неща правите! Колко хубави думи говорите! Тези неща са по-опасни. Нашият старец, който чуваше  обвинения в живота си  – той почина и още  слуша такива неща – когато му казваха, че еди-кой си те обвинява!, той казваше:

– Бре, не се бой от тези, които ни обвиняват, а от тези, които ни хвалят!

Именно те ни вредят. Когато другият ти казва: браво, отче! Колко хубаво говориш! Ама колко си добър! Ама колко си златен! Ако те нямахме, какво щеше да стане с нас! И ти си казваш: добре, че съм аз да спася света!  И дори вярваме на тези  неща!  И смяташ за голямо благодеяние това, че те има в света. Колко сме глупави. Голяма глупост е да вярваш на това. Както и да е. Човекът си вреди  повече с тези неща.

превод: Константин Константинов

 

Вседобродетелната Пресвета Богородица

Ноември 20, 2019 in Външни

Мястото на Пресветата Владичица наша Богородица Приснодева Мария в Православната църква е особено високо. Според свети Йоан Дамаскин то е непосредствено второто след това на Светата Троица. Ние, православните християни, подир почитта си към Света Троица, оказваме почитание към Пресветата.

Боговдъхновените свети евангелисти я упоменават с изключително уважение и любов, особено св. ев. Лука. Личността на Пресветата се явява като образец и пример за вярваща жена, която е призвана към спасение през своята вяра по благодат Божия. Тя заема отличително място в Църквата. Тя е красивата, скромна и смирена дъщеря, която приема всецяло божественото Слово с пълно доверие. За разлика от първата жена – Ева, тя оказва послушание към божествената воля, към Божия призив, към най-съвършения образ.

Тя е единствената майка на Бога и на човеците. Личност свещена и неповторима. Най-доброто, което човечеството можа да даде на божествеността. Божествеността откри в нейно лице скромността, смирението, чистотата, непорочността, послушанието, в техния най-подобаващ и прекрасен вид.

Пресветата се намира по Божи промисъл в такова особено състояние, което не принадлежи на никой друг член на Църквата. Тя е единствената Девица-майка. Майка на Господа, по нейно съгласие. Тя приема да роди Сина и Словото Божие заради народа Божи, който народ тя изобразява и който тя (чрез себе си) свързва с това приемане на спасението, което Бог ѝ предоставя. Така Христос става Новия Адам, Пресветата – Новата Ева.


Светите Отци на Църквата проследяват следите на Пресветата през целия Стар Завет. Те говорят за нейните предобрази и символи.

Първото съобщаване за нейната честна личност става в т. нар. „Първоевангелие”.

Когато Бог казва на змията-демон, че ще всее вражда между него и жената, Той има предвид Пресвятата. Тази, която ще даде плод, за да порази главата на дракона, който само ще ужилва Сина ѝ по петата (Бит. 3:15).

Друг предобраз е неизгарящата къпина. Тази, която видял боговидецът пророк Мойсей в богообходената планина Синай. Къпината горяла без да изгаря. За великия догматист, св. отец на Църквата ни, Йоан Дамаскин тя предобразява Богородица и явяването на Светлината чрез Израилева щерка Девица. Особено любещият Богородица св. Григорий Палама говори тук за нетварната светлина (църк., Благодатния огън), славата Господня, каквото е явяването на Христос в историята на света. Светлината идва от Пресвятата, която не се поврежда от носенето и раждането на Спасителя.

Друг изключителен предобраз е лествицата в съня на патриарх Яков, която свързва земята с небето. Според светоотеческото тълкувание по тази стълбица се спуснал Бог, за да дойде на земята. Пресвятата става мостът, който свързва разделените. Красиво се възпява това в Акатистния химн: „Радвай се, мосте, който превеждаш от земята на небето” и „Радвай се, стълбо небесна, по която слезе Бог”. […]

Събитието на Благовещението

Явява се небесният пратеник архангел Гавриил на Дева Мария и ѝ казва, че тя ще роди Спасителя на света. Самата вест е покъртителна, ужасяваща и чувана за първи път. Отговорът на смирената дъщеря, по Евангелието на Лука, е:  „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти”. Следва тук да се отбележи това, което казват специалистите херменевти. На еврейски език думата „раб” обикновено няма значение на слуга, а на сътрудник. Което ще рече, че думите на Пресвятата в тази фраза означават нейното свободно волево съгласие за осъществяването на великото тайнство на Въплъщението.

Пресвятата не е била безволева, неразумна, небрежна, разсеяна или неосъзнаваща случващото се. Когато запитва как ще стане това, след като не е познала мъж, тя знае какво говори, размишлява сериозно и добре, не губи „ума и дума”, внимава. И когато ангелът ѝ отговаря, че това ще се случи чрез снизхождането на Пресветия Дух, тогава тя си отдъхва, успокоява се, съгласява се, скланя, приема Божията воля. Бог не изнудва, не налага волята Си, не завладява и не потъпква човешката свобода и воля. Той я уважава – та нали Той е дарил чудното себевластие на човека. Приемането на Божията воля означава сътрудничество, съработничество. Тоест

служението на Пресвятата е висше служение

Тя предоставя себе си за спасението на света. Става съработник в сотирологичното Божие дело за света.

Тропарът на празника напомня: „Днес спасения нашего главизна, и иже от века тайнства явление: Син Божий син Деви бивает” (Днес е начало на нашето спасение и явяване тайната от вечност: Синът Божи Син на Дева става). Пресвятата става начало на нашето спасение. Много е трудно да се схване и да се разбере напълно величината на висшето дело на Богородица в света. Колкото повече би се очиствал и просветлявал човек, толкова повече той би и разбирал по нещичко ново и би се съкрушавал, заливайки се в благодарствени сълзи. Исихастите особено много обичали празника Благовещение, както и новоисихастите – свещенодостойните коливади, които живели и на светия този остров*. Коливадите, където и да отивали, издигали храмове, посветени на празника Благовещение.

Една завладяваща и покъртителна картина за живота у Бога на Богородица е нейната среща с майката на Честния Предтеча, света Елисавета. При своя поздрав към Елисавета, Пресвятата заявява доброволното си съработничество за спасението на човешкия род и дълбокото познаване на случващото се в тайнството на божественото домостроителство. Според евангелист Лука, щом Елисавета приела поздрава на Пресвятата, почувствала оживлението в своята утроба на младенеца, който носела – св. Йоан Предтеча. Елисавета, пророчески изпълнена със Свети Дух, високо извиква към Пресвятата: „Благословена си ти между жените, и благословен е плодът на твоята утроба! И откъде ми е това – да дойде при мене майката на моя Господ? Защото, щом гласът на твоя поздрав достигна до ушите ми, проигра младенецът радостно в утробата ми. Блажена е тази, която е повярвала, понеже ще се сбъдне казаното ѝ от Господа” (Лука. 1: 42-45).

Тогава, улавяйки удалата ѝ се възможност, Пресвятата изрича славословния химн: „Душата ми величае Господа и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, задето Той показа милост към смирената Си рабиня. Защото, ето, отсега ще ме облажават всички родове, задето Всемогъщият Бог ми стори велико нещо. Свято е името Му и Неговата милост е из рода в род за ония, които с почит Му се боят. Той показа Своята сила; разпръсна на горделивите плановете, що крояха в мисълта си. Повали управници от техните престоли и въздигна смирени. Гладни нахрани, а богати отпрати с празни ръце. Помогна на обичния Свой отрок Израиля, не забравайки обета, който даде на нашите прадеди – че ще помилва Авраама и наследниците му довека” (срв. Лука. 1: 46-55).

Пресвятата остава при Елисавета в продължение на три месеца. [...]

Ние, православните, разбира се, обичаме и почитаме Пресвета Богородица. Но най-голямата почит, според свети Йоан Златоуст, е да усвоиш мисленето на почитания от тебе. Хубаво нещо са обетите, поклонничествата и посвещенията, но много по-добре е да погледнем надълбоко в нещата. Защото, пребивавайки само на повърхността, при външните неща, даровете и посещенията, ние си оставаме само с лесните и безболезнени дела. Не дълбаем навътре в себе си, не разработваме вътрешната си градина, с размишление, съкрушение, себеопознаване, самоконтрол, себеотречение, себеизследване, себекритичност. Оставаме си само в един проучвателен обход, в една проучвателна разходка, в едно постоянно наблюдаване на другите с доста строго око, избягвайки полезната за самите нас критична строгост.

Това привеждане и копане навътре в нас има голямо значение и ценност. Непрекъснатото прехвърляне на отговорността, самодоволното оправдаване на обичното ни Аз, постоянното ни сравняване с тези, които са по-лоши от нас, повърхностното отлагане сериозно затруднява духовния ни ход нагоре, оставяйки ни по нанадолнището или в застоя на едно печално състояние. Същевременно, състоянието на Пресвятата е изобличение на нашето духовно бездействие (теолог., апраксия). С благородство, любов и изключително различаване на нещата тя ни явява своята красива, скромна, светла и радостна личност за подражание. Скромността, мълчанието, чистотата, смирението на Пресвятата влизат в остро противоречие със съвременния свят на разюзданост и непрестанно зловещо наслаждение, свят на страшна гордост, материалолюбие, сребролюбие, плътолюбие, вещолюбие, властолюбие, славолюбие, себелюбие и насладолюбие.

Пресвятата е била винаги и всякога преди всичко смирена

Не смирена на думи и на външен вид, прикриваща богомразно лицемерие, а истински, чисто, непокварено и непорочно смирена. Не се е правела на смирена – била е смирена. Тази царица на добродетелите – смирението, я е красяла и тя е привлякла върху нея благодатта Божия и да стане майка Господня. Нейното смирение било непреривно, постоянно, жизнено, силно. Тя го е била обикнала, усвоила в себе си, не можела и не искала да живее по друг начин. За нея това бил начин на живот естествен, прост, неподправен. Без изисквания, напрежения, забързаност, безпокойства, шум, тревоги, стрес и измъчване на себе си.

Тя носела в себе си безоблачно и слънчево небе

Животът ѝ бил неразлюлявано море, спокойно езеро, тиха река, цъфтящо цвете, уханна ливада, благовонна градина. Не се борела да я забележат, да я зачитат, да я слагат на първо място, да ѝ дават думата, да я хвалят, да я ласкаят и да я възхваляват. Така тя нямала комплекси, страхове, несигурност, безсъние, неприятности, обърканости, странности, капризи, мизерности, неудачи, преструвки и излишно любезничене. Смирението на Богородица било нейното най-безценно и бляскаво украшение, от което се излъчвала светлината и благодатта на смирения Иисус.

Нейното смирение я карало да понася, да очаква, да чака, да следва сянката на Сина си, да замълчава, да се моли, да търпи и да се надява. Нямала ни най-малкото изискване да се съветват с нея светите апостоли, да я слагат отпред, да влияе върху нещата, да се меси, да става на нейното. Какъв чудесен човек, колко уникален, рядко срещан и изключителен!

Наблюдаваме, покланяме се и прегръщаме свещената ѝ икона и се вдъхновяваме. Смирената дъщеря от Генисарет – какво ли няма тя, на което да поучи съвременния арогантен, надменен, егоистичен, горд, индивидуалистичен, себичен, добре прекарващ си, ксенофобски, небратолюбив, нехуманен, нечадолюбив и свадлив свят. Главният проблем, братя мои, на съвременния свят не е икономическата криза, а

бумът на гордостта

Животът е сив, без усмивка, жесток, лукав, труден, несмиряем. Преблагият Бог ни дава възможности – допуска до нас изпитания, изкушения за умъдряване, поправяне, променяне, обръщане, преобразяване, преобръщане и възкресяване, но за съжаление, те остават неизползвани. Дори понякога човек сред трудностите, които му се случват, се ожесточава още повече и съвсем няма разположение за смирение и покаяние.

Христос обаче дава Своята благодат на смирените.

Смирените Той обича най-много

тях благославя, облажава и ще ги настани всички тях в рая. Пресвятата се моли за всички, но най-много тя се моли за смирените. Нека ние сега, при почитането на нейната памет, горещо я призовем да ни даде мъничко от своето красиво смирение. Тогава ние и сред икономическо затруднение да сме, и в болест или в скръб, в злополучие или в безработица, ще имаме търпение, надежда, утешение и оптимизъм. Смирението на Богородица има вероятно много на какво да научи и жените. Нека всички я призовем.

Всички ние страдаме от голяма липса на смирение

Светото смирение ще ни даде комфорт, свобода, радост, благодат, освещение, изкупление, предвкусване на райската нежност, ще ни направи безметежни, весели и наистина радостни. [...]

За съжаление, скъпи братя, нашата епоха е твърде нечиста. В един такъв хаотичен свят Непорочната, Пречистата Приснодева Богородица се явява странница, далечна, непозната, чужда и – позволявам си да кажа – старомодна. Нашата Пресвята Преблагословена Неневестна Невяста не само не познала мъж, не извършила грях, не помислила зло, но намразила всичко онова, що е несвещено, нечисто, мръсно, зловонно и гнусно. Нейната чистота е във висша степен, с огромна тежест, недостижимо съвършенство. Нежеланието ѝ спрямо всяко едно мръсно нещо било неин пожелан избор, съзнателен, волеви.

Има много какво да каже ослепителната красота на нейното девство на нашия материален и сластолюбив свят.

Наистина, не липсват и в наши дни добрите приятели, верните ученици, съзнателните следовници, обичните подражатели на Пресветата Дева. Младежи и девойки с весели, мирни и светли лица, с невинност, чистота и голямо благословение, монаси и монахини с карцерно въздържание, хора в света без лукавство, добронамерени, борбени, въздържателни, достойни за уважение. Нека се молим Господарката на ангелите да очисти очите на душите и телата ни, та да не гледаме лукаво братята си. Да гледаме и нагоре, да гледаме и навътре в себе си, чисто, смирено, благо.

Не е нужно да се правим на безсърдечни моралисти, но мисля, няма да преувеличим, ако си кажем, че нашето време е безсрамно. Ние описвамедействителността и го правим с надеждата вседобродетелната Богородица да спомогне да обикнем богоявената добродетел и да намразим носеното от демони зло. Скромността на Пресвятата я опазваше неодпадаемо смирена, винаги чиста, мълчалива, сериозна, благородна, грижовна, Милующа, Отрада (Утешителна), Скоропослушна, Проговаряща ни и Спасяваща.

Вседобродетелната Богородица е винаги преготова да ни вдъхнови за добродетел, да ни хване за ръката и да ни поведе към Христос, да ни подкрепи в усилията за придобиването на добродетели, да ни избърше сълзите, да облекчи болките, да ходатайства пред Сина си да не съди делата ни пред ангелите (на Съдния ден), да ни спомогне навреме, да ни приюти в своята прегръдка, както Христа.

Пресвятата “носеща в своята утроба въплътения Бог Слово” ни явява Христос, свързва ни с Христос. Отношението, степента на почитание, благодарност и любов към Богородица Мария сочат степента на нашия православен духовен живот. Колкото повече се чувстваме немощни, неспособни, малки, бедни и я възпяваме за множеството ѝ дарове, толкова повече ние ще сме по-близо до истината.

Затова нека ѝ благодарим горещо от все душа и сърце, че в своето преславно успение тя не изостави света, но въпреки множеството ни прегрешения, като ги подминава, тя като грижовна, съчувстваща, състрадаваща майка ходатайства пред Престола на Владиката, непрестанно молеща се за всички нас – млади и стари, бедни и богати, болни и немощни, маловерци и заблудени, подлъгани и наплашени. Пресвятата не съди, не се сърди, не помни, че сме я забравяли. Тя има голяма прегръдка, в нея има място за всички, има велика, богата, безценна добродетел, която ни подканя да ѝ подражаваме.

Добродетелта ще просвети света

ще прогони мрака, ще даде сладост и изкупление.

Пресвета Богородица е единствената ни след Бога надежда. Благодарим ѝ горещо с всесърдечна благодарност!

* За първи път беседата е произнесена в митрополитския храм на о. Идра, 13.08.2010 г.

Със съкращения из „Достижима ли е днес светостта”, Карея, Света Гора, 2010 г.

Слабост ли е смирението

Ноември 14, 2019 in Външни

Човек понякога може да чуе, че християнското смирение е вид духовна слабост. Съгласни ли сте с това мнение? И наистина, не е ли слабост редовно да подлагаме бузите си наляво и надясно, да отстъпваме, да жертваме нещо свое?

Ако се замислим, християнското смирение все пак не е малодушие и не е вътрешна слабост. Дори и малодушният човек да иска да си отмъсти, неговата вътрешната страхливост няма да му позволи да стори това, защото той си мисли, че няма достатъчно физическа и психическа сила. Това не е някакво смирение, а констатиране на своето безсилие.

Напротив, смирението е истинската сила на ума, когато можеш да отвърнеш на удара с удар и смело да победиш гнева, обидата в себе си, да покажеш благородство, любов към човека, който те е обидил. Разбира се, ако е Божия воля да се прояви сила, тогава тя трябва да бъде проявена, защото истинската сила на духа е твърда надежда към Бога, съчетана с лична смелост. Но в крайна сметка истинската смелост не е да смажеш врага като източник на опасност, а да направиш от врага приятел.

Тогава защо е необходимо да се смиряваме?

Свети Николай Сръбски ни предлага следното мъдро наставление: „Престъплението – винаги е слабост. Престъпникът е страхливец, а не герой. Затова винаги имай предвид, че който ви прави зло, е по-слаб от вас; и както не отмъщаваш на малко дете, така и не отмъщавай на онези, които са ти причинили зло. Защото той не е злодей заради силата, а заради слабостта. По този начин ще намериш сила в себе си и ще станеш като море, което никога не напуска бреговете си, за да удави всички хора, които хвърлят камъни по него.“

В житията на светиите се среща името на малко известната днес свята мъченица Фавста (началото на IV век). Тя в много млада възраст, в тринадесетата година от живота си, била подложена на мъчения заради Христовата вяра. Императорът заповядал на мъчителя Максим да излее над светицата целия ужас от своите мъчения. Сред жестоките мъчения на Фавста, противно на очакванията на  хората, тя само благодарила на Бога и кротко се молила за мъчителя си, казвайки следните думи:

-Моля те, Господи, възлюби Максим, просвети го с вяра и утвърди го в Твоя страх!

Тази кратка молитва и желание за добро на своя мъчител толкова силно проникнали в сърцето му, че самият Максим повярвал в Христос и заедно със света Фавста приел мъченичество. Така любовта и смирението винаги завършват с духовна победа.

Така, ако видите, че страстите кипят около вас, че ви гледат с гняв и досадно ви говорят или повдигат всякакви клевети срещу вас, вие не се поддавайте на импулсите на собственото си раздразнение. Ако хората, които ви обиждат, искат да горят в огъня на собствените си страсти, в пламъка на собственото си възмущение, то поне вие сами не влизайте в този огън. С мирна молитва в душата, отнасяйте се със съчувствие към негодуващите и стойте далеч от тези страсти. Кой знае, може би вашата молитва като изобилна бистра вода ще охлади огъня, след което в душите на враговете ви ще останат само съжаление и разкаяние.

В реалностите на нашия страшен свят има такова явление като сатанизма. Служителите на този безумен култ, избрали откровеното зло и насилие като основни ценности на живота, понякога не се колебаят да принасят в жертва на дявола живи хора. Малко хора знаят, че в този зверски ритуал, немислим в своята жестокост за здравия ум, самата жертва е моментът, в който нещастният човек допуска в себе си гняв към мъчителите. И това се признава за победа.

Уви, култовата интуиция на сатанистите в случая съответства на духовните реалности. Затова Христос побеждава на Кръста дявола, защото по време на невинни, несправедливи страдания Той разкрива в Себе си любов, доброта и прошка, а не злоба, омраза или жажда за отмъщение. Само по този начин доброто побеждава злото. Със смирение на Кръста Господ смазва гордостта на дявола и затова през последните две хилядолетия тъмните сили се страхуват от кръстния знак.

В Древния Патерик има история за това, как във Вавилон дъщерята на един от идолопоклонниците имала демон в себе си. Един монах, който познавал баща ѝ, му казал:

– Никой не може да излекува дъщеря ти, освен отшелниците, които познавам. Но дори и те, ако ги попитате, няма да искат да правят това от смирение. Ето какво ще правим: когато те дойдат да продават ръкоделието си, ние ще се престорим, че искаме да го купим от тях. Щом влязат в къщата, за да получат пари за нещата, които сме купили от тях, ние ще кажем, да прочетат молитва и аз вярвам, че дъщеря ти ще бъде изцелена.

И така, двамата отишли на пазара и видели монах, който продавал кошници. Той бил поканен в къщата, за му да дадат там парите. Щом монахът влязъл вътре, беснуващатата жена изтича да го посрещне и го удари по бузата. Той веднага обърнал другата си буза според Христовата заповед. Демонът започнал да се мъчи и извикал:

– О, беда! Заповедта на Иисус Христос ме прогонва!

Момичето веднага се изцелило. Те казали за случилото се на старците, които прославили Бога и казали:

– Обикновено гордостта на дявола пада пред смирението на Христовата заповед.

В Древния Патерик се разказва и как един човек бил обладан от демон и бълвал много пяна. Веднъж демонът ударил един старец-отшелник по бузата. Старецът обърнал другата си буза. Демонът не издържал на смирението на отшелника и веднага напуснал бесноватия. Древнохристиянският подвижник авва Моисей казва: „Който има смирение, смирява демоните, но който няма смирение, той се усмирява от демоните.“

И така, защо ние говорим за важността на смирението? А отговорът е прост, защото сме християни и Христос прояви смирение в живота си. „Защото и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина.“ ( Марк 10: 45). Пътят към славата, даден от Христос, преминава чрез смирение, се разкрива от Сина Божий.

Архимандрит Софроний (Сахаров) е разкрил тази истина образно. Човешкото общество е като пирамида, на върха на която стои лидер – цар, президент, някакъв владетел. Освен това, върху слоевете близо до върха стоят хора, които имат власт, близка до царската, а в основата на пирамидата са подвластните хора. Обикновено в света най-силният подчинява най-слабите, царствата на падналите хора се основават върху експлоатация и насилие. Христос обаче обърна тази пирамида с главата надолу. Самият Той застанал начело на обновеното човечество е основата на пирамидата и по отношение на подчинените Си се е превърнал в слуга. Затова в Христовото Царство по-големият служи на по-малкия, най-силният се смирява пред немощния. Съответно така човек може да достигне истинска висота само като следва примера на Христос, а не примера на тези, които Го разпънаха на Кръста.

Стойността на добродетелта на смирението не може да се разбере рационално. Стойността му се разбира от опита на духовния живот, когато сърцето не е разбито от страстни мисли за отмъщение, негодувание, вражда, а когато усеща мир и свобода. Нека Господ укрепи всеки християнин за искрено изпълнение на заповедта за смирението, която е толкова значима за придобиване на истинска духовна сила.

 

Не правим разлика между украинци, руснаци и гърци

Ноември 8, 2019 in Външни

Атанасий Лимасолски е личност, която не се нуждае от представяне в православния свят. Той е известен като голям проповедник, молитвеник и строг защитник на Православието. Именно затова за нас бе важно да научим мнението му за църковната ситуация в Украйна.

Влизайки в стаята, в която трябваше да се състои интервюто, аз неволно се загледах в голямото количество изображения на подвижници, светци и кипърски йерарси. В ъглите висяха големи кръстове. Всичко това създаваше определена атмосфера на молитвеност и духовност. “Цялото интервю ли ще бъде за Украйна?”, попита владиката.

— Ваше Високопреосвещенство, добър ден. Благодаря Ви, че се съгласихте да беседвате с нас. Да, ситуацията в Украйна е станала едва ли не най-обсъжданата тема в целия православен свят, и затова бих искал да поговорим именно за нея. Кипър е една от първите страни, приели християнството. Кипърската църква има богата история и голям опит. Затова предложението на Кипърската църква да действа като посредник в междуправославните спорове е съвсем естествено, и ние вече виждаме първите плодове – Йерусалимската и Антиохийската църкви изявиха готовност за диалог и преодоляване на кризата, която съществува в техните отношения. Има ли Кипърската църква визия за това как би могло да се излезе от църковната криза в Украйна?

— Както знаете, Кипърският архиепископ вече посети Българската патриаршия, Сръбската патриаршия, Еладската църква, срещна се с патриарсите на Александрия, Антиохия и Йерусалим, поддържа постоянен контакт с Албанския архиепископ Анастасий. Той прави всичко възможно за преодоляването на тази криза. Не знам дали вече се е стигнало до някакви резултати, но мога да Ви кажа, че и  архиепископът, и Синодът на нашата църква правят всичко възможно, за да помогнат за решаването ѝ.

— Преди предоставянето на автокефалия на т. нар. Православна църква в Украйна президентът Петро Порошенко и патриарх Вартоломей подписаха спогодба, според която Вселенският патриарх се задължаваше да “лобира” за новата църковна структура пред другите поместни църкви, а Порошенко трябваше да предаде на патриарх Вартоломей храмове и църковни имоти в Украйна. Това изглеждаше като сделка за продажба на автокефалията и пося съблазън и възмущение сред хората. Каква е процедурата на предоставяне на автокефалия и доколко уместна е една такава сделка от гледна точка на църковните  традиции?

— Не съм достатъчно информиран за спогодбата, която споменавате, и затова не мога да я коментирам. Колкото за процедурата по предоставяне на автокефалия, то, доколкото ми е известно, по време на срещите, предшествали Критския събор, имаше много разговори на тази тема: как трябва да се предоставя автокефалия. Не съм присъствал на тези срещи, но, доколкото знам, църквите така и не стигнаха до общо решение.

Когато разглеждаме тези въпроси, трябва да се ръководим от това, че всяко решение в църквата трябва да води до единство и любов. Аз не искам да вярвам, че  Вселенската патриаршия, или Украинската църква, или Руската църква са искали да създадат проблем, но сега проблемът наистина съществува и всички ние заедно трябва да намерим път към решаването му, да открием начин за лекуването на тази рана. На този път предстоятелите на църквите трябва да бъдат много внимателни, да изхождат от общите интереси на Православието и да проявяват смирение. Всичко това трябва да е присъщо на предстоятелите на църквите, на клириците и на всички християни.

— В Украйна църквата под омофора на Киевския митрополит Онуфрий наброява около 100 епископа. От тях към новата украинска църковна структура преминаха само двама. Поради очевидната липса на желание на йерарсите на каноничната църква да се присъединят към новата структура, хората в Украйна са склонни да смятат, че томосът е бил предоставен именно на разколническите структури (УПЦ-КП и УАПЦ), и по този начин се е извършила легализация на разкола. 

— Ще Ви прочета откъс от т. 6 от изявлението на Светия Синод на Кипърската православна църква, където се казва, че Синодът поставя под съмнение възможността за признаване на свещения сан на хора, които не са получили канонично ръкоположение. Тук се казва: “Двехилядагодишната история както на Кипърската църква, така и на Православието като цяло поставя под съмнение возможността за легализация на тайнствата, извършени от архиереи, които се били низвергнати, отлъчени от църквата и подложени на анатема”.

Тяхното наказание е признато от всички православни църкви. Ние сме признали анатемата, наложена на Филарет, и затова Синодът на Кипърската църква се съмнява във възможността за признаване на извършените от него хиротонии и други тайнства. Ето защо ние – Кипърската църква – не сме признали досега Епифаний като глава на новата украинска църква.

— В някои медии се появи новина, че Вие не сте подписал изявлението на Кипърската църква за ситуацията в Украйна. С какво е свързано това?

— Вярно е. Не подписах изявлението на Синода на Кипърската църква, защото не бях съгласен с някои места в текста. Разбира се, повечето членове на Синода приеха този текст и той стана израз на позицията на Кипърската църква. Текстът е насочен към поддържане на реда в църквата. Но лично аз имам известни съмнения спрямо  определени места от този текст.

— Някои представители на новата украинска църква под ръководството на Епифаний Думенко изтълкуваха Вашата постъпка като знак за това, че искате да ги подкрепите.

— (Смее се.) Точно обратното. Аз исках текстът да бъде по-категоричен и ясен, и да изразява подкрепа за каноничния Киевски митрополит Онуфрий. Разбира се, аз приемам с уважение мнението на нашия архиепископ и другите членове на Синода, според които ние трябва да се придържаме към неутрална позиция, за да можем да действаме като посредник между Константинопол и Москва. От тази гледна точка нещата за мен са донякъде приемливи, но аз бих предпочел Синодът на Кипърската църква да излезе с ясна и еднозначна позиция; в момента всеки би могъл да тълкува текста, обнародван от Кипърската църква, както пожелае: както “за”, така и “против”.

Собствено, така и става. Ще Ви дам за повече ясност един пример. Първият параграф от изявлението на Светия Синод гласи: всяка нация, придобила национална независимост, има правото да иска и църковна автокефалия. Ако приемем това като правило, то всяка страна ще си създаде собствена автокефална църква. Един прост пример: Антиохийската патриаршия обгрижва духовно много страни – Арабските емирати, Ливан, Сирия и други. Според тази логика и Ливан, и всички други страни от този списък трябва да получат автокефалия.

Същото важи и за Александрийската патриаршия: под нейния омофор се намират много страни от Африка. По тази логика и Кения трябва да бъде автокефална, и Мозамбик, и Танзания. Та нали всичко това са независими страни и нации. Ако приложим този принцип към всички, ще имаме пъстра мозайка от автокефалии. В това няма никаква логика. Когато правим нещо, ние трябва първо да помислим за последиците, имайки предвид силните и слабите страни на всяка църква. Нима не виждаме, че нашите руски братя се отнасят към Киев като към кръщелен купел на цяла Рус?

— Очевидно, тази логика води до това, че при изчезването на дадена държава съответната църква трябва да се самоликвидира.

— И това също. Ще Ви дам като пример Скопие или Северна Македония, както я наричат сега. По тази логика те трябва да имат автокефална църква. И Черна гора също. Не е ли ясно, че това е път към катастрофа с голямо количество проблеми? Именно затова лично за мен текстът на изявлението беше неприемлив. Аз уважавам решението на църквата, аз нося послушанието си към църквата, но ако изразя личното си мнение по тези въпроси, то мога да кажа, че не съм съгласен.

— Патриарх Вартоломей заяви, че томосът за автокефалия е издаден, за да се излекува разделението в Украйна. Неотдавна обаче Борисполският митрополит Антоний посочи, че в новата църковна структура са преминали по-малко от 1% от енориите на каноничната УПЦ. А Филарет Денисенко в едно свое интервю преди няколко дни заяви, че томосът е довел до разделение и противопоставяне дори в редиците на привържениците на новата църква. Излиза, че томосът не обединява, а още повече разделя украинското общество. Може би издаването на томоса, без да се отчете мнението на УПЦ и другите поместни църкви, е било грешка?

— По мое мнение това бе едно прибързано решение. Трябваше да се изчака, докато предстоятелите на всички други поместни църкви също изразят своето съгласие. Сега ние виждаме, че Синодите на поместните църкви са призовавани от Константинопол да признаят новата църковна структура постфактум, което създава много проблеми.

В случая с Украйна има много въпроси. Какво да правим с:

– отлъчените, предадените на анатема, лишените от сан като Филарет?

– неполучилите действително ръкоположение “епископи” на Макарий?

– а също и това, че църковна йерархия вече е съществувала – 100 архиереи начело с каноничния предстоятел митрополит Онуфрий, с когото всички ние сме съслужили според свещените канони?

И всичко това беше за един ден заметено под килима. Разбира се, това не е решение на един човек, това не е решение на патриарх Вартоломей – това е решение на Синода на Вселенската патриаршия под председателството на патриарх Вартоломей.

— В момента много поместни църкви повдигат въпроса за това, че хиротониите в новообразуваната структура не са действителни. Представителите на някои църкви направо казват, че това е събрание на миряни, тъй като в разколническа среда не може да има свещенство.

— Същото казва и Синодът на Кипърската църква: свещенство не може да има сред онези, които са били лишени от свещенство, отлъчени или подложени на анатема.

— Същевременно представителите на Вселенската патриаршия твърдят, че в тази структура все пак има пълноценно свещенство. В първото правило на св. Василий Велики се казва, че всеки, който поема по пътя на разкола, губи незабавно апостолската си приемственост и свещенството си, и вече не може да извършва тайнства и да предава на другите благодатта на свещенството, защото сам е отпаднал от благодатта на Светия Дух и е станал обикновен мирянин. Означава ли позицията на Вселенската патриаршия, че този канон е преразгледан?

— Щом така се казва в свещените канони, никой не може да го поставя под съмнение; всички сме длъжни да се подчиним. В случая с новата украинска църква някои лица от нея не са имали никога епископски сан – това е групата на тъй наречените “епископи”, които сами са се ръкоположили, това са “епископите” от групата на Макарий. Освен Филарет и хората му, там са и хората на Макарий, които по същество са самозванци, те никога не са били ръкополагани. Ако ставаше дума само за едната от тези две групи – за групата низвергнати епископи, лишени от сан, но получили преди това ръкоположение от канонични епископи, то Синодът би могъл по икономия да ги приеме като ръкоположени. Естествено, това би могло да стане в случай, че те са се покаяли за своя грях и са помолили църквата за прошка. За нещастие ние не наблюдаваме такова нещо и не виждаме над някои от епископите на новата църква да е било извършено изобщо каквото и да е действително ръкоположение.

— В момента представителите на новата църква създават с агресията си проблеми на “старата” канонична Украинска църква. Не трябва ли Вселенският патриарх, който според томоса има големи пълномощия в новата църква, да се изкаже и да въздейства някак върху тези хора, които вече не крият, че се боричкат за власт? Не трябва ли патриарх Вартоломей да сложи край на всичко това?

— Аз не мога да знам какво мисли Вселенският патриарх. На нас не ни е лесно да говорим за патриарх Вартоломей, защото той е наш баща, ние го уважаваме и обичаме. Същевременно ние смятаме митрополит Онуфрий за наш брат. Ние не правим разлика между украинци, руснаци и гърци – за нас и едните, и другите са братя и православни християни. Повярвайте, много ни боли от това, което се върши в момента – тъжно ни е и за едната патриаршия, и за другата, и за украинската църква.

— Някои смятат, че когато се опитваме да обявим действията на разколниците за благодатни тайнства и да признаем техните хиротонии, то това води до размиване на понятията добро и зло. Излиза, че още вчера църквата е смятала някои неща за грях (например, навремето същият патриарх Вартоломей в писмото си до РПЦ призна правилността на анатемата срещу  Филарет), а днес се оказва, че грехът е престанал да бъде нещо лошо. Опитите да се преразгледа миналото на тази структура водят до преразглеждане не само на нейния статут и на териториалните граници на каноничната църква, но и на въпросите на греха и добродетелта. В църквата се заличават понятията добро и зло: вчерашните грешници с едно драсване на перото стават благочестиви духовници, а благочестивите духовници стават грешници. Какво мислите Вие за това?

— Вижте, всеки грях и всяка лоша постъпка се прощават, ако е налице разкаяние. Ако има разкаяние, църквата приема всеки човек. Разбира се, това важи не само за отделните индивиди. В църковната история има примери, когато нашата църква по икономия с решение на Синода е приемала цели схизматични общности. Това обаче изисква предварително покаяние и признаване на греха. Тогава църквата като любяща майка прегръща всичките си чеда. Но за съжаление в случая с украинските разколници ние не видяхме такова нещо.

— Наскоро митрополит Емануил от Вселенската патриаршия посети Украйна и се срещна с Филарет Денисенко. След срещата те се снимаха заедно, а зад тях на снимката се вижда бялото патриаршеско було на Денисенко. Снимките бяха публикувани и на официалния сайт на Фенер. В изказванията си Денисенко твърди, че тъй като патриарх Вартоломей вече е признал новата църква, то той ще се съгласи с всичките ѝ действия, дори ако те нарушават условията на томоса, за да не изгуби авторитета си в очите на другите църкви. Ако “патриаршеският” статут на Денисенко бъде признат от патриарх Вартоломей, то как ще реагира на това православният свят?

— Мисля, че това не е сериозно, защото Денисенко е достатъчно възрастен човек и ние не трябва да съсредоточаваме вниманието си върху една конкретна личност. В някакъв момент той ще си отиде от този свят като всички нас. Същественият въпрос е: кой е каноничният, действителният глава на Украинската църква, с кого можем да служим литургия? Става дума не за някакъв определен човек: Филарет, Епифаний или някой друг, а за свещените канони, които са гарант за реда в църквата.

— Филарет Денисенко и Макарий Малетич – бившите ръководители на разколническите структури УПЦ-КП и УАПЦ – публично заявиха, че въпреки създаването на новата църква те и досега не са подали заявка за официално юридическо ликвидиране на своите структури, и не възнамеряват засега да го правят. Нещо повече, дори официалните сайтове на тези разколи продължават да функционират под старите си имена, а на сайта на УПЦ-КП Филарет Денисенко продължава да бъде наричан патриарх и глава на тази структура. Излиза, че едни и същи хора са едновременно членове и на новата църква, и на старите разколи.

— Безусловно, всичко това е част от печалната действителност, свързана с Украинската църква. Не знам, може би те сами ще кажат, че им трябва време, за да вкарат нещата в ред, но аз ще повторя това, което вече казах – че проблемът не е в едни или други детайли на техните действия, а в това какъв е каноничният път, по който трябва да се върви.

— Наскоро “Белгородският митрополит” Йоасаф, клирик от новосъздадената църква, заяви, че е налице сериозен конфликт между Филарет Денисенко и главата на новата църква Епифаний, а също и между техните привърженици, и че тази ситуация може да доведе до разкол в новата структура. Ако проблемите продължат да се задълбочават, трябва ли Вселенската патриаршия да даде на църквите отчет за случилото се по нейна инициатива, и съществува ли наистина заплаха от разкол в световното Православие като последица от всичко това?

— Аз не смятам, че проблемът се съсредоточава в един човек, дори ако този човек е Денисенко. Колкото за възможността да се появят големи проблеми в Православната църква – да, има такава опасност, за съжаление. Но ние се надяваме преди всичко на милостта на Бога, Който няма да допусне съблазни, надвишаващи силите на Неговата църква, и на съгласието и добрата воля на предстоятелите на всички поместни църкви: на Вселенския патриарх Вартоломей, на Московския патриарх Кирил и на Киевския митрополит Онуфрий, защото всички те искат доброто на църквата. Смятам, че всички те имат добри намерения. Вярвам, че Господ ще изпрати решение на проблема, и трябва да се молим много за това. Христос е казал, че съблазните се преодоляват със силна вяра и с много молитви.

— По канон във всеки град може да има само един православен епископ. Когато патриарх Вартоломей казва, че сега вече Епифаний е Киевски митрополит, излиза, че той смята митрополит Онуфрий едва ли не за разколник без право на тази титла?

— Не, такова нещо той не е заявявал. Нека бъдем точни. Той написа в писмото си: “когато след издаването на томоса бъде избран нов митрополит Киевски, то тогава Онуфрий няма да може да се нарича митрополит Киевски”, но не каза, че той ще  стане разколник. Вече казах, че такива са последиците от едно прибързано решение, за съжаление.

— Лишават ли по този начин митрополит Онуфрий от възможността да служи в Украйна?

— Не мисля, че става дума за това. Може би във Фенер са мислели, че всички ще поискат да влязат в новата църква, и това е продиктувало тяхното решение, но аз не мога вместо тях да кажа какво мислят те за това.

— Томосът създаде доста проблеми. Ето един пример. През 2014 г. разколническият “епископ” от УПЦ-КП Кирил посети зоната на бойните действия, за да закара помощ за войниците и да стреля собственоръчно по сепаратистите, и след това се хвалеше със снимки, на които е сниман с автомат в ръка. На журналистите той заяви, че е стрелял с него по сепаратистите, въпреки че не е сигурен дали е убил някой от тях. Той бе запретен в т. нар. Киевска патриаршия, но се прехвърли в другия разкол – УАПЦ, където го приеха като епископ. Сега, когато новата структура получи томоса, същият този човек е епископ в нея.

— Проблемът не е в някакви отделни личности, които се държат зле. Хора с лошо поведение може да има навсякъде. Нашата задача е да следваме свещените канони, а хора с проблемно поведение има навсякъде.

— Последния въпрос бих искал да задам във връзка с католическата общност в Украйна: знае се, че всички участници на автокефалното движение в Украйна така или иначе искат да се сближат с униатите. Занимавам се с проучване на ролята на Католическата църква в протестните движения и държавните преврати по време на сегашния папа Франциск, и знам много факти за това, че именно униатите прокарваха в Украйна идеята за православна автокефалия. Новата църква по същество се състои от три части:

1) Разколниците от бившата т. нар. Киевска патриаршия.
2) Бившите подчинени на Макарий Малетич.
3) Двамата епископи, които напуснаха каноничната църква.

Ако става дума за първата група, то Филарет Денисенко през 2014 г. и 2016 г. заявяваше, че може да се стигне до обединение с униатите. Ако става дума за втората група, то Макарий Малетич още през 2014 г. подписа меморандум с четирима епископи от други църкви, в това число и с униатски епископ, за създаване на една обща църква на ниво отделни епархии. Това показва готовността му да създаде обща църква с униатите. Ако погледнем третата група, то привържениците на бившия митрополит Александър Драбинко призоваха към общи молитви с католиците. И сега главата на новата църква Епифаний заявява, че неговата църква може да се обедини в бъдеще с униатите. Защо православните църкви трябва да обсъждат въпроса за статута на тази структура, щом оттам на всички нива се чуват изявления за едно възможно обединение с униатите?

— Те вероятно са заявявали това преди да получат томоса?

— Повечето от тях – да, но главата на новата структура Епифаний направи това изявление само преди няколко седмици.

— Ако те заявяват неща, които не са православни по своята същност, то  предстоятелите на всички православни църкви трябва да приемат сериозно това и да им посочат колко нередни са тези изявления.

Знаете ли, като епилог на всичко, което обсъдихме досега, ще Ви кажа личното си мнение. Аз така вярвам, така усещам нещата, но… мога и да греша.

Аз смятам, че Киевският митрополит Онуфрий е каноничният предстоятел на Украинската православна църква. Искам да помоля всички православни братя в Украйна да стоят под омофора на митрополит Онуфрий, да подкрепят своята църква, да останат верни на православната вяра. Разбирам, че те минават в момента през големи изкушения. Много ни е тъжно за това и молим за прошка, защото всеки от нас е станал в някаква степен причина за тези изкушение, но същевременно се и молим Господ да им помогне да преминат през тези изкушения. Искам да кажа още и следното. Много съм впечатлен и изпитвам възхищение от това как Киевският митрополит Онуфрий прие тази криза: с голямо спокойствие, с много достойнство, немногословно, с малко публични изказвания и с много молитви.

Ние не искаме да обвиняваме никого. Ние уважаваме и обичаме нашата Вселенска патриаршия. Не искаме да натъжаваме патриарх Вартоломей. Ние също така уважаваме и обичаме Московския патриарх Кирил. Всички сме братя, всички сме едно тяло, православни християни. Това е изкушение. Трябва да засилим молитвите си и то ще отмине. Такава е същността на проблема. Ние няма да станем победители, ако стреляме един по друг. Ние ще станем победители, ако се молим смирено и молим Бога да се извърши Неговата света воля.

— Тоест решението на този проблем трябва да стане в дух на любов.

— Точно така. Нали всеки ден казваме на Бога: да бъде Твоята воля. Това е, което трябва да търсим, и това трябва да бъде целта на нашия живот. И тъкмо такъв трябва да е подходът и на ниво предстоятели на поместните църкви. | news.church.ua

 

 

 

 

Евангелието за Лазар и богаташа

Ноември 3, 2019 in Външни

За собствеността спорят хората на земята, и този изнурителен и неуспешен спор няма край! О, хора, чия собственост сте вие?

За пашата се бори стадото, а собственикът и на пашата, и на стадото стои и гледа учудено: защо неговото стадо толкова се бори за своята паша, когато той се грижи и за стадото, и за пашата?

Човек помни много неща, но никога не запомня едно – колкото и да се повтаря то – че е дошъл на този свят без собственост и ще си отиде от него пак без собственост.

Хората делят помежду си тази черна земя, и никога няма да я разделят! И заплащат с живота си границите на своята собственост, и въпреки това тези граници остават подвижни. С несравнимо по-скъпото се плаща за несравнимо по-евтиното; и хората не се противят особено на това, но наричат тази страшна цена или право, или патриотизъм, или с някакво друго утешително име. Но никога не казват, че е лудост и безумие това овцата да дава живота си за шепа трева, когато тревата е за живота, а не за тревата. Въпросът за собствеността, в края на краищата, е въпрос за тревата, защото всичко, което хората ядат и в което се обличат, е трева, или нещо, още по-мъртво от тревата. В самото начало на Свещеното Писание се казва, че на хората и зверовете Бог даде за храна растенията и тревите (Бит. 1:29-30; 9:3).

Когато зададете на хората въпрос: кое е по-важно: тревата или човекът? – ще получите единодушен отговор, че човекът е по-важен. Но на дело хората признават, че тревата е по-важна от човека, когато за тревата жертват и чуждия, и своя живот.

Но въпреки че въпросът за собствеността е въпрос за тревата, все пак този въпрос е най-големият камък за препъване в живота на хората на земята. Само онези, които със своя дух са най-подобни на Бога, не се препъват о този камък, а го заобикалят и небрежно го оставят зад себе си. За останалите този съблазнителен камък е предмет на разговори, на препирни, на неимоверен труд и пот, той е предмет и съдържание на целия им живот и накрая – техен надгробен паметник.

Къде е богатството на Крез? Къде са Лукуловите обеди? Къде е властта на Цезар? Къде е силата на Наполеон? От всичко това все още може да се намери някаква следа, в една или друга форма, но много по-важно е друго: къде е сега богатият Крез? Къде е ненаситният Лукул? Къде е властолюбивият Цезар? И къде е силният Наполеон? Най-важното е да знаем къде са хората, а не къде е тяхната собственост. Но ние не можем да узнаем това, преди да узнаем чия собственост са хората.

И така, чия собственост са хората? Този, който успее да реши въпроса чия собственост е човекът, лесно ще реши въпроса за собствеността на човека, както пътните работници, след като отместят най-големия камък от пътя, лесно могат да почистят чакъла и листата.

Когато хората решават този въпрос сами, без Господ Христос, както са го решавали сами в продължение на хиляди години, тогава те го решават по два начина. Според първото решение човек е собственост на злите духовни сили, които се крият зад природата и под маската на природата, а според второто – той е собственост на самата природа, която го е сътворила, която го държи известно време, като вещ между своите вещи, и която накрая го счупва и убива. Всички човешки мъдрувания от началото на света, които не са взели и малко разум от Христос, имат само тези два отговора на въпроса чия собственост е човекът.

А Христовият отговор на този въпрос гласи: човекът е собственост на всеблагия Бог. И то собственост не така, както нещата са нечия собственост, а като свободно и разумно същество, като син Божи. Това решение не е решение на един философ – защото, ако беше така, ние нямаше да вярваме – но то е решение на Очевидеца, Който е дошъл на посещение при хората от самата триединна централа на битието и живота, от която животът се разпределя по всички светове. Затова и ние вярваме в това решение и се придържаме към него като единствено истинно и единствено спасително. Всъщност то не може и да се нарече решение, а свидетелство на Очевидец.

С това свидетелство са решени и всички въпроси на човешката собственост, всички въпроси на икономиката, властта и политиката на земята. Хората са Божия собственост, което значи, че и природата е преди всичко Божия собственост. А това от своя страна значи, че всичко, което човек нарича своя собственост, в действителност е Божия собственост, която хората са взели назаем от Бога. Този заем Бог е разделил на хората не по равно. Защо не по равно? Защото хората са свободни и разумни същества. На мъртвите неща Бог е разпределил всичко по равно. А на Своите свободни и разумни творения е дал всичко не по равно, за да се покаже техният разум и тяхната свобода; за да видят хората своята братска зависимост един от друг; и чрез мъдро управление на Божия заем да направят възможно спасението – както своето, така и това на своите братя. И така Божият заем – или онова, което хората погрешно наричат своя собственост – е само средство за спасението на човека.

Днешното Евангелие разказва за един богаташ, който разбирал собствеността не така, а иначе – тоест в абсолютния смисъл на тази дума, и поради това получил такива мъки, от които сърцето на човек се вледенява и косата му настръхва само като чете тяхното описание.

Рече Господ: Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също един сиромах, на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа, и псетата прихождаха, та ближеха струпите му.

Това е страшен образ на земното неравенство. Но почакайте, по-нататък ще видим още по-страшен образ на небесното неравенство. Каква противоположност: от едната страна е богаташът, облечен в багреница и висон, а от другата – просякът, покрит с рани и гной! От едната страна е човекът, на когото правят компания подобни на него хора: богати, сити, облечени и весели; а от другата – човекът, на когото правят компания само псетата! От едната страна е богатството, здравето и ситостта до пресита; а от другата – горчивата мъка, болестта и гладът! От едната страна е шумът от игри, смях и песни; а от другата – мълчаливото чакане за трошици хляб, мълчаливото гледане на гнойта, изтичаща от собственото тяло, и мълчаливото очакване на смъртта! Безмълвно и търпеливо – защото не се казва, че Лазар е търсел помощ, нито че е викал както други просяци. В своя глад той само копнеел за трохите, които падали от трапезата на богаташа, и мълчал. Със сърцето си разговарял с някого, а с езика си – с никого. Но и какво да говори с език за своята беда, когато цялото му тяло, заобиколено от псетата, говорело за това по-ясно от всички езици на земята?

Но обърнете внимание на нещо много важно: Господ не споменава името на богаташа, а името на клетника споменава. И в цялата притча името на богаташа остава неспоменато, а името на Лазар се споменава и на земята, и на небето. Какво значи това? То не е ли противоположно на човешкия обичай да се помнят и споменават имената на богатите, а имената на бедните или да не се помнят, или, ако се знаят, да не се споменават? Като безименни сенки просяците ходят или пълзят по земята между хората, всички с едно общо име – просяци, докато имената на богатите се разнасят по тържествените зали, възпяват се в песни, записват се в историята и вестниците, издълбават се на паметници.

Именно затова Господ не споменава името на богаташа, за да не отдаде излишна почит на онзи, когото хората толкова са почитали, и за да покаже, че Божиите съдби са различни от човешките и често напълно противоположни на тях. Той не е дошъл на земята, за да постъпи във всичко така, както постъпват хората с хората, а за да покаже как небето ще постъпи с хората. И още със самото пропускане на името на богаташа Той открива една небесна тайна. Името на такива богаташи ще бъде като неизвестно на небето; то няма да се споменава нито между ангелите, нито между светиите. Ще бъде изтрито от Книгата на живите. Господ е трябвало да знае името на богаташа, както е знаел и името на бедния, но съзнателно не е искал да го произнесе със Своите животворни уста, за да не го обнови и оживи, тъй като то вече било изтрито от Книгата на живите. Забележете, че Господ съзнателно се въздържа да произнася със Своите уста имената на Ирод, Пилат, Кайафа. Кажете на тая лисица (Лук. 13:32), казва Той за Ирод, защото не иска да произнася неговото име. Много преди това Бог е казал за беззаконниците чрез Псалмопевеца: с устата си няма да помена техните имена (Пс. 15:4). А на праведниците Господ Иисус е казал: радвайте се, че имената ви са написани на небесата (Лук. 10:20); и тази радост Той им препоръчва повече от всяка друга радост, дори и от радостта, че злите духове им се покоряват.

Но какво зло е извършил този богаташ, че Господ не иска и да спомене неговото име? Ето, Господ не го обвинява нито в кражба, нито в лъжа, нито в блуд, нито в убийство, нито в неверие в Бога, нито дори за неправедно придобитото богатство. Защото изглежда, че той не е придобил сам това богатство, нито праведно, нито неправедно, а го е наследил, тъй като се казва беше богат, а не: стана богат или: обогати се. Но защо да го обвинява Господ, когато живото обвинение срещу него стояло пред портите на неговия двор, написано не с мастило на хартия, а с раните и гнойта по кожата на жив човек? Няма съмнение, че богаташът е имал всички онези пороци, които богатството неизбежно носи със себе си на всеки лекомислен човек. Защото онзи, който всеки ден се обличал разкошно, ядял и пиел богато, не е можел да има в себе си страх Божи, не е можел да сдържа езика си от многословие, нито стомаха си от ненаситно ядене, нито сърцето си от гордост и суета, или от презрение към другите хора, или от хулене на Божията светиня. А всичко това неизбежно и неудържимо тласка човека и към блуд, и към измама, и към отмъщение, и към убийство, и към отричане от Бога. Но Господ не изброява всички тези грехове и пороци на богаташа. От Неговата притча става ясно само едно престъпление на богаташа: а то е крайното презрение към човека Лазар, и то не заради нещо друго, а само заради бедността и болестта. Ако Лазар беше здрав и облечен в багреница и се беше появил пред портите, богаташът несъмнено би го повикал и би го поканил на трапезата си, – би го повикал като човек, би го признал за човек. Впрочем в лицето на бедния и струпав Лазар той не виждал човека, не признавал човека. Той презрял Божието творение, като че не съществува. Отвърнал очите си от него, за да не омърси погледа си. Смятал себе си за своя собственост, и своето богатство – не за заем от Бога, а изключително за свое притежание. Дадения му от Бога талант той погребал в своето тяло и не дал да се възползват от него онези, които са имали нужда. Неговото сърце било обременено с преяждане и пиянство (Лук. 21:34) и било напълно сляпо за духовната светлина и духовните ценности. Той гледал само с телесните си очи, слушал с телесните си уши, живеел плътски живот. Неговата душа била също така струпава, както и тялото на Лазар. Душата му била истински образ на тялото на Лазар, а тялото на Лазар – истински образ на душата на богаташа. И така, Бог поставил двама души на земята, за да се огледа единият в другия, поставил единия в двореца, а другия пред портите на двореца. Външният блясък на богаташа бил огледало на вътрешността на Лазар, а струпеите и дрипите на Лазар – огледало на вътрешността на богаташа. Нима е необходимо Господ да изброява всички грехове на богаташа? Те били разкрити, всички до един, само с един образ. Немилосърдието на богаташа към Лазар снело завесата от сметището на душата на богаташа, и цялата гадост на това сметище – и за очите, и за ушите, и за носа, и за езика, в един миг била разкрита.

Ето, това е картина на двама много различни хора на земята; на единия, чието име хората много добре знаели и с радост произнасяли; и на другия, чието име хората не искали и да знаят. А ето, сега каква е картината на тези двама толкова различни хора на небето. Умря сиромахът, и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът, и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му. И богаташите умират, както и бедните. Никой не се ражда на този свят, за да живее в него вечно, защото и този свят е смъртен и очаква своя край. Богаташите умират с въздишка по този свят, а бедните – с въздишка по онзи. Оставяйки този свят, богаташът оставил блясъка, разкоша и насладите; а Лазар, оставяйки този свят, оставил глада, струпеите и псетата. Но погледнете сега Божията жътва! Когато умрял сиромахът, ангелите взели неговата душа и я отнесли в Рая; а когато умрял богаташът, ангелите се върнали от неговия смъртен одър с празни ръце. На едно изгнило отвън дърво ангелите намерили и откъснали дивен и зрял плод; а на друго, разлистено и зелено отвън, не намерили никакъв плод. Всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън (Лук. 3:9). Тези пророчески думи дословно се изпълнили над немилосърдния богаташ. Той бил посечен и тялом, и духом; тялото му било хвърлено в гроба, за да тлее в земята, а душата – в ада, за да гори там. Ангелите не се приближили до смъртния му одър, защото знаели, че там няма нищо за тях; но към него се приближили демоните и хората, за да го погребат и едните, и другите; и дяволите погребали душата в ада, а хората – тялото в земята. Естествено, че хората се отнесли различно и към мъртвите тела на богаташа и на Лазар, както и към живите. Смъртта на богаташа била разгласена навсякъде и целият град развълнуван се стекъл на неговото погребение. Леденото тяло, което в смъртта изглеждало сериозно може би за пръв път, откакто се е родило, отново било облечено в нова багреница и висон, поставено в ковчег, направен от редки дървета и рядък метал, и возено през града в позлатена кола, с коне, покрити с черни покривала, сякаш принудени и те да изразяват скръб по този, който със своя живот е проиграл небесната милост. След колата вървели множество приятели, сродници и слуги, всички облечени в траур. За кого? За този, който не е искал да даде на гладния просяк и отпадъците от своята трапеза. Целият град се стекъл на гроба му, за да чуе словото за неговите добродетели и заслуги за града, за народа и човечеството, блестящи като багреница и висон на тялото на мъртвеца, на когото вече не са били необходими и трохите от трапезата на този живот; думи, лъжливи като целия живот на този човек; думи, празни, както и неговата душа е била празна откъм добри дела. Накрая тялото, облечено в багреница и висон, било погребано в земята, не за да го ближат псетата, а да го ядат червеите. На гроба били положени венци цветя, на този, който бил изгубил венеца на небесната слава. И над главата му бил издигнат скъпоценен паметник с изписано със злато име, което не било записано в Книгата на Живите. Но от хилядите хора, направили този безполезен парад, на нито един не дошло и на ум, че в същото това време душата на богаташа се намирала в ада. – А какво било погребението на сиромаха Лазар? Като погребението на куче, намерено мъртво на улицата. Някой трябвало да съобщи на градските власти, че на улицата лежи някакъв мъртъв просяк; за да се потруди властта да го погребе по няколко причини, и преди всичко по две: първо, за да не го разкъсат кучетата и да го разнесат из града; и второ, за да не се вмирише и така да зарази града. Между другото, трябвало колкото се може по-скоро да го изнесат от града и да го заровят и поради това, че мъртвото, сгърчено, струпаво и облечено в дрипи тяло представлявало грозна и плашеща гледка за минувачите. Следователно, съвсем не заради Лазар, а единствено заради жителите на града. Той, сиромахът, бил противен на хората не само през целия си живот, но и след смъртта. Властта сигурно се е мръщила на тази неприятна новина, търсила е хора, които да свършат тази мръсна работа, грижела се е да им плати за нея! И от уста на уста се е предавало: умрял е един просяк! Кой ще погребе просяка? Къде и за чия сметка? Кой е този просяк? – може би са питали любопитните деца. Смешен въпрос. Някой знаел ли е, помнел ли е неговото име?!

Каква огромна разлика имало между тези двама души по отношение на тяхната ценност в очите на хората! Но небето съвсем не се съобразява с оценката на хората, нито с техните похвали, нито с тяхното оплюване, нито с ордените, нито с осъждането. Човешките оценки се простират само до гроба на мъртвите, а след него небето взема техните души и им дава своята оценка. Според тази оценка облеченият в багреница богаташ слязъл в ада, а покритият със струпеи Лазар се издигнал в Рая.

И когато беше в ада на големи мъки, богаташът подигна очите си и видя отдалеч Авраам и Лазар в лоното му. Може би сега за пръв път в своето съществуване богаташът издигнал очите си нагоре. На земята той гледал само себе си и света около себе си, и нямайки никакви мъки, неговият поглед никога не се издигал нагоре. Така е и днес при много от нас, затова се е появила пословицата: без скърби няма молитва! Затова нека хиляди пъти са благословени мъките, които ни сполитат в този живот и ни карат да издигнем очите и сърцето си към Господа! Ако този нещастен богаташ не беше проклинал мъките на земята и не беше бягал от скърбите, търсейки само смях и веселие, той още на земята би издигнал очите си към небето и вероятно би се спасил от ада, откъдето няма никакъв смисъл да издигаш очи към небето. Още премъдрият цар е казал: Тъга е по-добро от смях; защото кога е печално лицето, сърцето става по-добро (Екл. 7:3). Този богаташ се смеел и се веселял през целия си живот и поради смеха и веселието сърцето му останало празно откъм страх Божи. И така, когато той погледнал от ада нагоре, съзрял в далечината Авраам и Лазар в лоното му. Отдалеч, се казва, за да се означи, че адът е отдалечен от райското жилище на праведните. Авраам е праотец на еврейския народ по плът, но по своето благочестие той е праотец на всички праведници, които с вяра, послушание и смирение са угодили на Бога, изпълнявайки Неговата воля. И Лазар бил в лоното Авраамово. Какво значи лоно Авраамово? Това е тихото пристанище за всички праведни, които Бог е упокоил след бурите на земния живот. Преди Христос Авраам е смятан от евреите за първи между праведниците, а Господ е казал тази притча на евреите. Естествено, с Христовото пришествие в света мнозина в царството Божие са станали по-велики и от Авраам. Господ е обещал не на Авраам, а на Своите апостоли, че ще седнат на дванадесетте престола и ще съдят дванадесетте Израилеви колена. Но от Симовото племе Авраам пръв се удостоил с царството Божие (Лук. 13:28), в което с него са и всички останали праведници, измъчваните и убити пророци, благочестивите царе и всички други, които са угодили на Бога. В това общество на най-големите праведници, в обществото на Авраам, Исаак, Яков, Йосиф, на пророците Илия и Елисей, на праведния Йов и славния Давид, дошъл и Лазар, онзи беден сиромах, който приживе търпеливо понасял и глад, и голота, и презрение, и болест, и струпеи. Никой от тях не е дошъл в онова място на светлина, мир и неизказана радост заради своето земно богатство и веселие, заради своята ученост и власт, заради своята царска корона и господство, а заради своята крепка вяра и надежда на Бога, заради своята покорност на Божията воля или заради своето търпение и благовременно покаяние. Защото Бог не гледа кой какъв е на земята, а на кого какво е сърцето. В Неговото царство ще влязат онези, които са имали не царска корона, а царска душа; ще влязат богатите с милосърдие и вяра, а не с пари и земя; ще влязат учените, но не със светска ученост, а с Божията мъдрост; ще влязат радостните и веселите по сърце, но не онези, чието сърце са веселели само свирачите и играчите, а онези, чието сърце е било изпълнено с радост и веселие от Бога, както казва Псалмопевецът: сърцето и тялото ми се радват в живия Бог (Пс. 83:3)!

И така, какво казва грешният богаташ, гледайки тази дивна гледка над себе си и виждайки близо до Авраам и Лазар – същия този Лазар, чието име на земята не е искал и да произнася, за да не омърси устата си? И, като извика, рече: отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Наистина, няма думи, които биха могли да опишат страшните мъки на грешника в ада! Когато някой е малко гладен, той търси месо и риба, за да насити стомаха си, когато е много гладен, търси макар и сух хляб, за да засити глада си; а когато някой е на умиране от глад, той е радостен да получи и шепа жълъди, за да се върне към живота. Колко неописуемо страшен е бил адският пламък, в който горял този богаташ, ясно показва това, че той не търси парче лед, нито ведро вода, нито дори чаша вода, а само влажния връх на един пръст! Само една капка вода на върха на пръста да се спусне върху нагорещения му език! О, братя мои, ако хората вярваха, че Христос Господ не е дошъл на земята, за да увеличи царството на неистината с още една неистина, и че Той изобщо не би могъл да изрече неистина, нито да преувеличи нещо – тогава тази една-единствена Негова евангелска притча действително би била достатъчна, за да спаси всички живи хора на земята. Погледнете как този човек, който не е знаел що е милост в този живот, вика за милост от адския пламък! И тогава се огледайте и се пребройте колко сте всички вие, които не само не проявявате милост, но и сте немилостиви към по-бедните и по-нещастни от себе си! В скоро време може би и вие ще викате за милост, както и този някогашен богаташ от онова място, на което никога не проникват лъчите на милостта.

Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото: сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават. Авраам се обръща към грешника в ада с блага дума – чедо! – което показва пълното отсъствие на злоба у праведника в царството на блаженството. И още, с такова обръщение праотецът Авраам иска да напомни на своя потомък, че той е от неговото племе, че е имал пред себе си пример на добродетел – както неговия, на Авраам, така и на останалите праведници, и е могъл в свое време да се спаси от адските мъки. Но той не може да изпълни молбата на грешника по две причини: първо, защото такова положение на нещата удовлетворява небесната правда, и второ, защото между жилището на праведните и мястото за мъки на грешните в онзи свят няма нито мост, нито път за хората. Дали все пак някой грешник, по молитвите на Църквата на земята, ще бъде преведен от Бога от ада в Рая преди Страшния Съд, това е Божия Тайна, в която Авраам не се впуска. Той само напомня на някогашния богаташ – сега по-беден от всички просяци на земята – че на земята е получил всичко, което е искал; и тъй като на земята никога не е пожелал небесните блага, нито е дал за тях и една трошица хляб, нито е пролял една-единствена сълза, той е получил своята награда изцяло в земния живот. А Лазар в този временен живот е получил само мъка и болка, презрение и сълзи, желаейки небесните блага; и ето, получил е тези блага. Както е казал и Господ: блажени плачещите, защото те ще се утешат (Мат. 5:4) и още: вие ще бъдете наскърбени, но скръбта ви ще се обърне на радост (Йоан. 16:20); и: горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете (Лук. 6:25)!

Като вижда, че Авраам правилно отговаря на неговата първа молба, грешникът отправя втора молба, викайки към него:

А той рече: моля ти се тогава, отче, прати го в бащината ми къща, защото имам петима братя, та да им засвидетелствува, за да не дойдат и те в това място на мъката. Откъде изведнъж такова милосърдие у него към другите хора, такава грижа за тяхното спасение? Това не е милосърдие, а още един влажен пръст, до който иска да се докосне богаташът, за да се облекчат мъките му. С това той разкрива един свой особен грях: съблазняването на другите. Следователно, той е слязъл в ада не само защото е бил немилосърден към Лазар, но и защото със своя лекомислен живот е дал пример на своите братя и с това е опропастил и тях, проправяйки им пътя към ада. А съблазънта е страшен грях: ако, след като си се подхлъзнал, повлечеш и други след себе си, ще заслужиш несравнимо по-тежко осъждане, отколкото ако си се подхлъзнал само ти. Чуйте какви страшни думи е изрекъл Сам Господ за съблазняващия. За него е по-добре, ако му надянат воденичен камък на шията и го хвърлят в морето, нежели да съблазни едного от тия, малките (Лук. 17:1-2). А по всичко личи, че братята на този богаташ са били по-млади от него. Затова той първо искал Лазар да дойде при него и да му прости; а след това да поправи своя грях към братята си. Тогава неговият пламък би се смекчил и мъката му би намаляла. И така, той отправя тази молба към Авраам не толкова заради братята си, колкото заради самия себе си.

Авраам му рече: имат Моисея и пророците: нека ги слушат. А той рече: не, отче Аврааме, но ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят. Тогава Авраам му рече: ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят. И така, Авраам не може да изпълни и тази молба на богаташа. И посочва сериозни и убедителни причини за това. Защо да изпраща Лазар на земята да предупреждава хората какво ги чака след смъртта, когато ясно им е казано чрез Моисей и пророците какво трябва да правят, за да се спасят? Хиляди и хиляди други хора са се спасили не чрез свидетелство на мъртви, а чрез свидетелство на живи. И щом като толкова хиляди са могли да се спасят, слушайки Моисей и пророците, твоите братя също ще могат. Напразно грешният богаташ настоява на своята молба, подкрепяйки я с това, че ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят. Авраам отново, много убедително, отхвърля и тази молба. Какво ще им помогне, ако Лазар им засвидетелства, след като те не слушат Моисей и пророците? Моисей, Исаия и Илия не са ли видели Бога и не са ли говорили от Божието име това, което са говорили? И още повече, кой е Лазар? Човек, на когото те приживе не са обръщали никакво внимание, както и ти. А след това е съмнително дали изобщо са чули за смъртта на бедния Лазар. Кога са се вгледали в неговото покрито със струпеи лице, за да го познаят, ако им се яви в слава, светъл като ангел? Кога са се вслушали в гласа му, за да го познаят по гласа? Кога са чули изповедта на неговия горчив живот, за да го познаят по неговата история? Няма ли да кажат: това е привидение? Или някаква лъжа? Или самоизмама? Какво добро е донесло на Саул явяването на Самуил от мъртвите (1 Цар. 28)?

Отговорът на Авраам с нищо не помогнал на грешника в ада, но затова пък може да помогне на много хора днес, които викат духове на мъртви, за да научат небесните тайни и така уж да се укрепят във вярата. Наистина, едва ли има по-лесен начин човек да си изгуби ума и да падне в пропаст! Спиритизмът е бягство от светлината в мрака и търсене на светлина в мрака. Онези, които извикват духове, за да узнаят истината, доказват, че не вярват в Господ Иисус. Но как могат разумните хора да вярват на духовете на своите лели и съседи – когато при това можем да зададем и въпроса: това наистина ли са духовете на онези, под чието име се явяват? – а да не вярват на Вседържителя на истината? С какво могат лелите и съседите, медиумите и гадателите, да засвидетелстват своите думи? А Христос е засвидетелствал Своите думи със Своята кръв и с кръвта на хиляди и хиляди Свои верни, положили живота си за тези думи. Впрочем евреите са видели не само духа на възкръсналия Лазар, но и тялото му, и пак не са повярвали, а са искали да убият и него (Йоан. 12:10-11), за да не свидетелства за истината. И още, евреите са видели върнатата от мъртвите дъщеря на Иаир и сина на Наинската вдовица – и защо не са повярвали?

Видели са и много мъртви, възкръснали от гробовете си при издъхването на Христос – и защо не са повярвали? И накрая, със сигурност са научили за възкръсналия Господ Иисус, и вместо да повярват, те подкупили стражите, за да отрекат истината и да обявят лъжата. Всичко това не ни ли е достатъчно, за да вярваме, но търсим и свидетелството на мъртвите? Ето ги: ето Авраам, ето Лазар, ето грешния богаташ! Ето свидетели на Рая и ада, и то свидетели, проверени не от някой по-малък, но от Самия Господ Иисус. Но който и да е от нас, ако ясно види с очите си Рая и ада, и чуе този разговор между Авраам и грешника, не би могъл и отдалеч да вярва на самия себе си, на очите си, на ушите си, така, както вярва, когато засвидетелства за това Тайновидецът Христос Господ. Той е видял и чул всичко това, което ни е съобщил в тази притча, и сега ние знаем истината. Ако сами бяхме видели, бихме се съмнявали, казвайки: може би това е някакво привидение, или сън, или халюцинация? Но Той е видял и чул, Този, Който не е могъл да се излъже, нито, още по-малко, да измами някого. О, братя, ако Му вярвахме повече, отколкото вярваме на себе си! Той това и изисква от нас; това е главното изискване на Неговото Евангелие – да вярваме на Него повече, отколкото на себе си; и да вярваме повече на Него, отколкото на всички живи и мъртви. Между другото, не е ли подобен случаят с всеки истински водач и пътниците, които води? Не изисква ли той пътниците да го следват и да не търсят своя път с неопитни очи, нито да вървят след лъжливи водачи, които по някакви свои съображения казват, че знаят по-кратък и по-лесен път? Христос Господ е нашият пътеводител към Небесното Царство, което никой не може да познава по-добре от Него. На Христос трябва да вярваме повече, отколкото на своите лъжливи очи и уши, и на своето нищожно мъдруване. За да не бъдем мамени от различни съмнителни духове и привидения, Той в Свое присъствие ни е отворил Рая и ада, и е пуснал мъртвите да ни кажат онова, което е необходимо да знаем, за да се спасим; в Свое присъствие – за да знаем самата истина за този свят, и то само толкова от тази истина, колкото ни е необходимо да знаем, за да нямаме немилосърдието на богаташа, но да имаме търпението на Лазар, неговата вяра и неговата надежда. И да не смятаме нищо в този свят за своя собственост, а всичко, което имаме, за взето назаем от Бога за спасението – нашето и на нашите ближни. Затова на Господ Иисус да бъде слава и хвала, заедно с Отца и Светия Дух – на Единосъщната и Неразделна Троица, сега и винаги и във всички векове. Амин. I www.svetosavlje.org.

 

 

Бог не мери всички с еднаква мяра

Октомври 28, 2019 in Външни

Въпрос: Ако някой външно се държи добре, но има скрита гордост и егоизъм, които не усеща и изпада в заблуда, неговият духовен отец трябва ли да му го каже или да не го прави по някаква друга причина?

Ти си учител. На кой клас преподаваш? На четвърти. Е, на 4. клас преподаваш уроци за 4. клас. Няма да преподаваш уроци за 6. клас. Не е ли така? Въпреки че знаеш и за 6. клас. Така един духовен наставник може да вижда някои неща в душата на другия човек, но едновременно с това вижда и знае немощите и възможностите му. Трябва да бъдем изключително внимателни как ще говорим на другия човек, защото той не винаги е готов да чуе това, което ще му кажем. Бях ви споменал за пример, когато едно дете попитало духовния си наставник дали в рая ще има котенца и кученца. Духовникът се засмял и казал:

- Не, няма да има котенца и кученца в рая!

На детето това обаче не му харесало и му казало:

- След като няма да има котенца и кученца, не искам да ходя в рая!

Духовникът се замислил и попитал един съвременен му старец, свят човек:

- Да не би да не му отговорих правилно?

 

Старецът му казал:

- Не. Отговорът е бил верен. Наистина няма да има котенца и кученца в рая. Но детето, което те е попитало, не е било в състояние да чуе това нещо и е трябвало да му отговориш по друг начин.

- Как?

- Аз бих му отговорил така: в рая ще бъде Христос и там, където е Христос, имаме всичко, от което имаме нужда. И бъди сигурен, че ако имаш нужда от каквото и да е в рая, Христос ще ти го даде.

Понятно е, че след като няма да имаш нужда от котенца и кученца, Той няма да ти ги даде. Така детето ще бъде спокойно, след като Христос ще ни даде това, от което имаме реална нужда. И ако имаме нужда от кученце да ни прави компания, ще ни го даде. Когато порасне, детето ще разбере, че няма да имаме нужда от кученцето. Да не говорим, че има дори баби, които не могат да разберат това и искат и кучето им да бъде в рая…

По същия начин, ако духовникът вижда, че човек има някакви страсти, но ако тръгне рязко да ги изкорени, ще му „извади” душата, той трябва да изчака подходящия момент. Както лекарят чака подходящия час, за да направи операцията. Всичко трябва да става в своето време. Както казва Христос в Евангелието в притчата за плевелите, където Бог посял семето в добрата нива, но поникнали плевели, Ангелите отишли и казали: “Искаш ли да отидем и да изкореним плевелите?” Той казал: “Не. Оставете ги. Нека и двете растат и по време на жътва ще ги извадим. Защото, казва, има опасност, скубейки плевелите, да изскубеш житото и накрая да загубиш и житото”. Затова ги остави да растат заедно.

Духовникът трябва да има разсъдливост, за да не върши духовни престъпления. Защото другият човек може да му каже:

- Отче, кажи ми какъв съм!

И той да му каже:

- Добре, ще ти кажа! Така като те гледам, си такъв, такъв и такъв!

Другият чува това, отива и се самоубива. Или пък ти казва:

- Отче, каквото и да ми кажеш, ще проявя послушание!

След това те пита:

- Отче, да отида ли по Светите земи за Рождество Христово?

- Мисля, че е по-добре да не ходиш.

- Ама, много искам да отида!

- Е, тогава защо ме питаш?

Една игуменка в Кипър разказваше:

- Една сестра дойде и ме попита: “Майко, как да направя това нещо?”

Аз й казах:

- Сестро, направи го еди-как си!

- О, не мога така. Затруднявам се!

- Направи го по обратния начин!

- Ама и така не мога. Трудно ми е.

- Направи го както искаш, сестро!

- Да бъде благословено, майко!

Тоест, тя искала да чуе това, което иска и не била в състояние да направи нещо друго.

Така разсъдителният духовник в началото може да каже: “Прави, както сметнеш за добре!”, след като вижда, че човекът отсреща не може да направи нещо друго.

Затова духовниците трябва да имат разсъдливост, да не бързат и да чакат навярно много години, за да кажат нещо на някой човек. От момента, в който си под духовно наблюдение, макар и в такова състояние, пак е нещо. Не се съмнявай, ще дойде час, когато ще разбереш правилно нещата.

Веднъж при стареца Паисий отишъл един богослов, който развиваше някаква дейност. Той дойде и ни казваше:

- Отидох при стареца Паисий и той ми каза, че добре постъпвам!

Ние отидохме при стареца и го питахме:

- Но, отче, на еди кой си си му казал, че добре постъпва

Той отговори:

- Ами, чедо, какво да му кажа? След като дойде и свят ми се зави! Като не може да прави нищо друго, каквото и да му кажех, нямаше да го направи. И за да го утеша, му казах: “Прави това, което можеш, смирено и е добре така”.

Старецът проявил икономия (снизхождение), за да не го отчая. Другият естествено превърнал икономията (снизхождението) в догма, че така трябва да правят всички!  Затова не трябва да се сравняваме себе си с другите по време на изповед. Тоест, за едно и също нещо духовникът може да каже на един човек „а”, а на друг да каже „я”. На единия да каже черно, на другия бяло. Двамата излизат отвън и първият казва: на мене ми каза „а”! Другият казва: за същото нещо на мен ми каза „я”! И настава олелия. Ама, защо на теб да ти каже така, а на мене друго? Защото не разбираме, че всеки човек е различен и нямаме една и съща мярка, с която мерим всички.

Въпрос: дали вините и угризенията са здраво явление, което помага за покаянието, или са израз на болно покаяние?

Угризенията са естествено явление. Те са като тялото, което има сянка. Направил си едно прегрешение, със сигурност ще имаш угризения. Въпросът е как ще подходиш към тях – дали ще се отнесеш правилно, по мирен начин, без да се стресираш, без да се паникьосаш. Добре, ще поправиш себе си чрез труда на покаянието. Когато изобщо нямаш угризения, това е донякъде израз на безчувствие, тоест направил си някакво голямо зло – разбира се, че трябва да имаш угризения. Да те изобличава съвестта, но да се отнасяш правилно към угризенията. Не да се отчаеш, не да се разочароваш, а напротив, да използваш изобличението на съвестта, за да се покаеш.

Дори след изповедта отново да чувстваш угризения, трябва да продължиш делото на покаянието. Покаянието не спира в изповедта. Да, Бог прощава греха, но въпросът не е в това Бог да ми прости, защото Той ми прощава. Горко ми, нима таи злоба към мен? Въпросът е аз да се изцеля от последиците на моето падение. Да не си изпатим като този, който откраднал часовника на свещеника, отишъл при него и му казал:

- Отче, откраднах един часовник. Какво да правя?

- Върни го обратно!

- Да го дам на вас, отче!

- Аз не го искам!

- Ама, дадох го на този, от когото го откраднах, но той не иска да го вземе обратно!

- Е, след като не го иска, задръж го!

Духовникът не разбрал, че става въпрос за неговия часовник.

Изповедта е дело на покаяние. Тя не означава, че ако съм направил другия на пух и прах, а сетне кажа: отче, прочети ми една молитва и съм happy!, нещата ще се уредят. Е, не става така. Поспри! Да, Бог прощава, но трябва да се трудиш духовно, нещата не свършват дотук. Трябва се трудиш да се изцелиш. Покаянието е безкраен и духовен труд. То не свършва, нито започва в изповедта. То започва в сърцето ни и никога не свършва, а е духовен труд, който се извършва постоянно.

Въпрос: Всички хора имат предимства и недостатъци. Как истински смиреният човек се отнася към тях?

Истински смиреният човек приема всичко с мир: за своите предимствата и това, което е постигнал, казва слава Богу! А за другите неща, които не успява да постигне, пак казва слава Богу! Приема ги с мисълта: Не мога да правя всичко, нямам сили за всичко. Това не мога да го направя, слаб съм! Той се труди духовно и се надява на Бога, не се сепва, не блокира, защото знае какво се случва. Св. Исаак Сириец казва: Този, който е поставил себе си под всички, къде по-надолу да падне? Няма къде по-надолу, той е смирил себе си и е стигнал земята. Край, няма къде повече да падне. Пада този, който е на тавана. Смиреният човек признава своите падения и грехове, но не по безчувствен начин, а го боли и скърби за греховете, но без стрес, без онези безкрайни въпроси защо, защо и защо?! Няма защо. Защото съм такъв, защото съм човек. И понеже съм такъв, не очаквам нищо друго от себе си.

Въпрос: Човек не рискува ли поради своите преимущества да падне в гордост?

Е, какви предимства може има? Старецът Паисий казваше, че този, който има гордост, му е малко акълът. Веднъж някой му каза:

- Отче, имам голяма гордост!

А той му отвърна:

- Е, браво, юнако, след като ти създаде небето и земята!

Искаше да му каже: Какво говориш сега, каква гордост да имаш, тоест какво имаш? Умен си? Е, утре, когато ще станеш на 70 години и нищо няма да помниш, да видим колко си умен. Богат си? Утре, когато умреш, ще отнесеш богатството със себе си? Млад си и красив? Е, винаги ли ще останеш така? Ще остарееш, ще напълнееш, такива неща. Какво, вечно ли ще бъдеш така? Твоята гордост всъщност е проява и на малко наивност.

Въпрос: Светът нямаше ли да бъде по-добър, ако всички знаехме, че Бог съществува на 100 %? Тоест, със сигурност да знаем, че Той съществува чрез някакво мощно чудо и всички да повярват?

Не, нямаше да стане. Ще ти кажа защо – защото нашата връзка с Бога се крепи върху нашата свобода. Ако Бог знаеше, че с това да се яви, светът щеше да стане по-добър, Той щеше да го направи. Той е готов да направи всичко за всеки. Но ние пак нямаше да го направим.

Да вземем Христовите ученици – Юда бил първият, който отишъл в ада, а в името на Христос вършил чудеса, бил в кораба, видял Христос да ходи по вода, присъствал, когато Той възкресил Лазар, когато възкресил сина на вдовицата. Всичко видял, всичко чул, бил заедно с Христос, но не само се отрекъл от Него, а и Го предал. Св. ап. Петър бил зрял човек и върховен сред апостолите. Той бил на планината Тавор при Преображението Господне и навсякъде с Христос, вършил чудеса в името на Христос и когато онази девойка отишла и му казала: и ти беше с тях! Той казал: Не! Не Го познавам! Христос бил много близо до него, на един хвърлей камък. Христос бил съден, за да бъде разпнат и св. ап. Петър, бидейки зрял човек, не се трогнал, а казал, че не Го познава.

Човешката природа има огромен спектър на свобода. И ако мислим, че ако видим Бога и Той ми каже еди-какво си, ще повярвам, в крайна сметка няма да повярвам. Освен това Бог не иска да ни „заслепи” с някакви чудеса, за да повярваме. Защото това няма да е вяра, а принуждение. Нашата свобода играе голяма роля. За да бъдем образи (икони) на Бога, трябва да сме свободни. Ние трябва да Го изберем. Колкото и това да изглежда, че е в ущърб на Бога.

Въпрос: Гордостта и егоизмът са последици от свободата, която имаме от Бога, или от намесата на дявола? Също така, кога дяволът спира да се меси в живота на човека и дали можем да смятаме, че той е нещо добро в смисъл, че ни бори и затруднява да отидем при Бога и ние трябва да го победим (и така сякаш ни помага)?

Вижте, Бог не е създал страстите и греховете, Той ни е дал харизми и добродетели. Следователно, всяко нещо, което е изопачаване на добродетелите като егоизма, надменността, сластолюбието, сребролюбието и т.н., е последица от нашата свобода и съдействие на дявола, който никога не става съ-работник на Бога, нито Бог съ-действа на дявола. Но е факт, че когато човек бива борен от страстите, той може да воюва и да се подвизава по-съсредоточено, но не трябва да изкарваме дявола наш благодетел и той да каже: ако не бях аз, вие нямаше да отиде в рая! Защото и Нерон изпълнил рая с мъченици, защото постоянно избивал християните, но той самият не влязъл в рая. Нали? Затова всеки носи отговорност за своите дела. 

Превод: Константин Константинов

 

 

Евангелската притча за Десетте девици

Октомври 19, 2019 in Външни

„И тъй, бдете; защото не знаете ни деня, ни часа, в който Човешкият Син ще дойде“ (Мат. 25:13)

Във Велики вторник на Страстната седмица в църквата се чете освен притчата за талантите (Мат. 25:14-30), тази за десетте девици (Мат.25:1-13).

В тази притча се говори за пет мъдри и пет неразумни девици, а се подразбира пет мъдри и пет неразумни човешки души. Мъдрите имали чисти светилници и свещен елей, а неразумните – само чисти светилници. Светилниците в тази притча символизират телата, а маслото (елей) – милостта.

На гръцки език „милост“ се произнася „елеос“. Оттук е дошла и думата „полиелей“, което означава „многомилостив“. На празничната утреня освещаването на църквата се усилва от запалването на свещите и елея, когато се пеят псалмите за многото милости Божии към избрания народ и много пъти се повтаря: да бъде милостта Му вечна, алилуя!

Мъдрите девици имали девствено тяло с девствена душа, но освен това и милост велика по отношение на по-слабите, към онези, които още не са се освободили от греха. Неразумните строго спазвали целомъдрието телесно, но презрително, немилостиво се отнасяли към по-слабите, високомерно ги осъждали и ги загърбвали с презрение. „Праведниците са наречени неразумни – казваше свети Нил Синайски, – защото преуспявайки в много трудното, дори невъзможно дело – запазването на целомъдрието, те пренебрегнали малкото и лесното“. А пренебрегнали са те милостта, съчувствието, прошката. Светилникът им е чист, но празен и тъмен! Когато дойде смъртният час, земя ще покрие тялото, и душата ще тръгне на път към вечното си отечество, а ще й свети и ще я поведе след себе си елея на милостта. Който се окаже без такъв елей, него тъмнината ще го погълне! Вратите отпред ще са в тъмнина! Как да се премине през тези страшни врати? Душата трепери от страх, примира от сенките на призраците като в кошмарен сън. Кой ще я помилва? Кой ще й протегне поне лъч светлина? Господ помилва, но само милостивите, защото е казано: блажени милостивите, понеже те ще бъдат помилвани. Онези, които са били милостиви към творенията, ще бъдат помилвани от Твореца. Не е ли това наистина правилно и утешително? Да, но е и страшно – за немилостивите!

В съседство до нас живееше една стара мома. Казваха, че както е била в младостта си „честна девойка“, такава е останала и през целия си живот. Всичко това е прекрасно, и можеше само да бъде похвалена, ако не беше злият й език. Ден след ден от езика й се откъсваха отровни стрели по адрес на онези, които живееха в брак и грешаха. От сутрин до вечер тя се хвалеше със своето целомъдрие и ругаеше онези, които й се струваха отвратителни. Един свещеник в разговор за нея каза: „Ако не знаете какво представлява неразумната девица от евангелската притча, ето я, това е тя!“ И действително, неразумността изглежда още по-голяма, когато човек има само една добродетел, а други няма. Така на пътника в нощта тъмнината му се струва още по-гъста, когато гледа само своето огънче, а после обърне взор надясно или наляво. Мъдростта не е в едничката добродетел, а в събраните всички добродетели. Казал е Премъдрият: мъдростта си строи дом върху седем стълба. Мъдра е онази душа, която има седем добродетели.


Тази притча има и още по-дълбок, духовен смисъл. Под петте неразумни девици се подразбират петте безмълвни сетива. Който живее само с това, което вижда и чува, без да контролира чувствата с разума си, той има неразумна душа. Когато смъртта спусне завесата върху света на чувствата, такава душа ще остане в абсолютна тъмнина.


Под пет мъдри девици се подразбират петте вътрешни органи на чувствата, които разумно управляват външните чувства и властват над тях. Тези вътрешни органи на чувствата събират светлина в продължение на целия живот на човека, светлината, която остава в душата и свети и тогава, когато смъртта спусне завесата.

Можеш ли обаче да разбереш това навреме? С времето, разбира се, ще го разбереш.

Да ти дава Господ мир и здраве!

 

Човекът без любов е мъртъв

Октомври 9, 2019 in Външни

Понеже днес много се говори за любовта и хората мислят, че тя е едно пасивно състояние, бих искал да поговорим за любовта като движеща сила на живота.  Без любов все едно имаш автомобил без двигател.

Вярваме в силата на любовта. За да разберем тази велика истина, бих искал да прибегнем към първите страници на човешката история, защото смятам, че първите глави на Стария Завет са ключове. От Стария Завет научаваме, че троичният Бог, движен от безкрайна любов, създал света и в този твърде добър райски свят поставил човека като цар на творението. Свят (κόσμος) на гръцки означава „украшение“, светът бил Рай, човекът живеел в Рая, който трябва да разбираме не като едно хубаво място, а като общение на любов, любящо хармонично отношение на човека с Бога и с ближния, природата и неговото Аз. За да го кажем по друг начин, Раят съществувал докато царяла любовта, която била свръзката. Това с прости думи било основно предписание за функционирането и живота на света. Купуваме един уред, автомобил, пералня, каквото искате, купуваме го, продавачът ни дава ръководството и ни казва: „Това са предписанията, за да работи правилно уредът“. Но ако заредя колата вместо с бензин с вода, поради кризата, тогава автомобилът няма да тръгне и ще се повреди. Харесва ни или не, автомобилът се движи с бензин, дизел или газ. Във всеки случай не и с вода, това са неговите предписания. Или ни казват, че трябва да минава през сервиз, да сменяме маслото и т.н.

И така, можем ли да определим като слабост на автомобила това, че използва бензин, а не вода? Тоест можем ли да определим като слабост, като пасивно състояние усилието на човека да живее в съгласие с неговите  предписания и неговото предназначение?

Св. Писание е в крайна сметка е една Книга с предписания – как ще живее човекът, за да живее реално.

 

Предписанията обаче не били спазени, грехът довел до разпада на хармонията и светът от украшение станал долина на плача. Свръзката на любовта се разкъсала –  човекът първо прекъснал общението си с Бога, второ, с ближния, трето с природата, четвърто, със самия себе си. Виждаме това в действията му веднага след падението. Какво става в прародителите? Става трус, любовта изчезва и идват срамът, страхът, отчуждението, човекът вече живее в едно шизофренично състояние, грехът го наранява много тежко. Видяхте ми какво прави Адам? Чува Божия глас и вместо да се втурне да види Бога и да Му говори, както дете на баща си, какво прави? Крие се, бяга, срамува се, страхува се.

Така човекът загубил Рая като хармонична и любяща връзка, разрушил връзката си с Бога и след това връзката със своя ближен. Помните, когато за първи път видял Адам Ева, възкликнал в онази първа любовна песен: „това е кост от костите ми и плът от плътта ми”.

След това, когато паднал в греха, какво казал на Бога? „Не аз съм виновен, а тази, която ти ми даде, тя е виновна!“ Ева, разбира се, казала: „Змията е виновна!“ Така връзката се разкъсала. „Кост от костта ми“ станала „Тя“!

Така се загубила тази връзка, хармонията се разрушила, но споменът останал. Човекът напуска Рая, седи срещу Рая и Ангел с огнен меч пази Рая, за да не влезе вътре. Разбира се, това са символични  изрази, но това, че Адам гледа Рая показва неговия жив спомен. И какво прави? В тропарите на Сирна Неделя, се казва, че Адам седнал срещу Рая и плачел, припомняйки си Рая, и казва: „няма да ти се насладя отново“ и плаче, и ридае за това, което загубил. Именно тази картина показва незатихващата жажда на човека, неговата трайна носталгия по загубения рай, за загубеното общение на любовта. Човекът започва да блуждае, опитва се да намери отново изгубения Рай, изгубената любов, но използва погрешен начин – себелюбието, егоизма, любовта към себе си.

Илия Вулгаракис пише: „Обикновено хората разсъждават, живеят и говорят за любовта, виждайки само едната ѝ страна, тоест откъслечно. Друг път я преживява по болестен начин, във форми, които спадат към нейната патология, някога, и изобщо не рядко, я преживяват като пълно нейно отрицание, което не е омразата, както смятаме, а егоизмът и безразличието към другия. Църквата приема, че любовта е всеобхватно явление, което не се среща само при хората, но и при животните, приема още, че цялата вселена е сътворена от любов и в нейното най-дълбоко устройство функционира в съгласие с нейните закони. Любовта е оста, около която се върти целия свят. Дори и злото, колкото и да изглежда дръзко това, което казвам, се подчинява на закона на любовта. Никой не прави злото без да гледа своето лично добро, тоест едно движение на любов към себе си, колкото и тази любов да е извратена. Липсата на любов, по-скоро нейното изопачаване, което е егоизмът, е причината за злото. Егоизмът е форма на любов с обратна посока. Вместо да върви към другия, тя се разгръща като любов към нашето Аз, вместо да води до единство с другия, завършва в нейната изкривена форма, в себе-единство (т.е. единство с моето Аз), до изолация, вместо човекът да се жертва заради другия, за да се зарадва заедно с него на красотата на общуването, той експлоатира другия, за да стигне до пълно разпадане и самота. Много се опасявам, че тази самота е болестта на нашия век, голямата цена, която плащаме, защото се отрекохме от християнската любов. Някои църковни текстове описват ада като място, където хората ще се заедно, но вързани за гърбовете, тоест не да могат да се гледат в лицето, не да могат да общуват. Много се боя, че тази форма на ад не ни е неизвестна”.

 

Обратното движение на любов е себелюбието, егоизмът. Човекът вътрешно се бунтува срещу Бога, ближните, природата. Няма да се спрем на други последици, а само върху последицата за връзката му с другия човек. Другият престава да е брат, ближен, плът от плътта му, става враг, противник, конкурент. Първите страници на човешката история са оцапани с кръвта на Авел. Първата смърт била насилствена, братоубийствена. Оттогава хората търсят все по-усъвършенствани начини, средства и оръжия, за да могат, ако е възможно, при една война никой да не остане жив.

Така цялата човешка история е трагична история, история на войни, насилие, безкрайни кръвопролития. Виждаме и днес какво става малко по-встрани от нас – в Сирия.

В това безизходно състояние изход даде Бог, Който е любов. Божията любов се яви и се явява по много начини. Най-величественият е, че прати Сина Си на земята, стана Човек, жертва се, с единствена цел да спаси всички хора, да донесе мир между човека и Бога, да разруши стената на позора, да отвори райските двери. Христовият Кръст в очите на невярващите изглежда като крайна слабост и по думите на апостола като безумие. Но в действителност е най-голяма сила, израз на съвършената любов. „Иисус, знаейки, че е дошъл часът Му да премине от тоя свят към Отца, и понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай”. И сега докрай ще покаже Своята съвършена любов. Как? На Кръста. Този неповторим жест на Бога ни поучава, че най-дълбокият смисъл на любовта е себеотрицанието и това е пътят към другия. Чрез кръста човек може да възстанови връзката си с Бога, ближния и цялото творение. Фрагментираният свят може да се интегрира и да стане отново свят (κόσμος), украшение, да стане Църква, да стане семейство. Свръзката, движещата сила е любовта, тя е главната черта на християнина. Христос в последните Си думи казва: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си”. Пътят към Бога вече минава през другия. Човек не може да приближи Бога, ако отношенията му с него са разстроени. Днес тази голяма истина е пренебрегната, изопачена, забравена. Посланието, което приемаме от малки, е антиевангелско и антихристиянско. Другият? – „Той е лош, противник, враг, – другият само лошо може да ти причини, не те обича, нито заслужава любовта ти.“ Така стигнахме дотам да гледаме другия не като брат и спътник, а като ад, както казва Сартр. Човекът, бидейки отдалечен от Бога и ближния, се затваря в егоизма си, обожествява себе си и претендира за култ към себе си, стига до демонично състояние, до ад, това е ад. Св. Максим Изповедник, който пише превъзходни текстове за любовта, пише на едно място, че умът, който се съединява с Бога и остава завинаги съединен с Него, чрез молитвата и любовта става мъдър, благ, човеколюбив, милосърден, дълготърпелив и въобще носи със себе си почти всички божествени харизми и белези. Напротив, отдалечен от Бога и прилепвайки към материални неща, тъй като е станал сластолюбив и като скот, като звяр, влиза в конфликти с хората.

 

Човекът без Бога е скот, звяр. И както казва св. Ефрем Сириец: „Този, който не обича, е глупав по ум.“ Глупав е. Точка по въпроса.

Живеем днес интензивно това демонично състояние, този ад. И лошото е, че свикнахме с него и го смятаме за естествено състояние. Сартр, както отбелязахме, казва, че другият е моят ад, и следователно всяка връзка с другия, дори и любовта, е осъдена предварително на неуспех и както утвърждава сръбският епископ Атанасий Йевтич, цялата тази ужасна по-скоро демонология, отколкото антропология, Сартр я нарича хуманизъм, тоест да гледаш другия като ад, като противник , като враг, – и това било хуманизъм!

В противовес на този демоничен хуманизъм стои учението на Църквата. В Църквата човекът има възможността да преживее общението на любовта, естествено ако го иска. Защото може да е църковен човек и да живее като нецърковен. Божият човек, истинският Божи човек вижда другия не като ад, а като ближен, като брат. Другият е неговият рай, вечен живот и радост. Всичко това не са теории. Църквата го живяла в лицата на светците. Св. Антоний Велики казва – от ближния зависи животът и смъртта. Ако спечелим брата си, Бога печелим, ако скандализираме брата ни, срещу Христос съгрешаваме. Св. Аполос казва: „Когато идват братята ни, да им се покланяме, защото не  на тях, а на Бога се покланяме. Видял си брата си, видял си Господа, Бога твоего.  Не търси да видиш Бога във видения, видял си брата си, видял си Бога твоего.

Св. Аммонас има много хубав текст, да го поставим в рамка и да го гледаме всички  ние, когато толкова много говорим срещу другите. „Истинната любов никого не мрази, никого не осмива, никого не осъжда, никого не утеснява, от никого не се гнуси, нито вярващ, нито невярващ, нито чужденец, нито грешник, нито блудник, нито нечист, напротив, повече обича грешниците и немощните и нерадивите, за тях страда, скърби и плаче, повече състрадава на злите и грешниците, отколкото на добрите. Така се почита Христос, Който грешниците призвал към покаяние, ядейки и пиейки с тях. Затова, показвайки коя е истинската любов, Той поучавал, казвайки „Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден… Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни”. Така, който има истинска любов, всички обича, всички милва, за всички се моли”.

 

 

Любовта за св. Василий Велики била движеща сила, тя била причината да създаде прочутата Василиада, където служил на страдащия човек. Навярно не знаете, той  бил лекар, имал седем дипломи, както бихме казали днес. Една от тях била по медицина и какво направил – в болниците се грижел за прокажените, сам чистел техните страшни рани и не само това, а миел наранените им ръце и нозе и ги целувал, защото казвал, че целувам нозете на Христос, раните на Христос. Кой знае днес това? Днес казват, че св. Василий е книжовен човек, учен. Ама какво говорим сега? (денят на писмеността в Гърция е на 30 януари, празникът на Св. Три Светители – бел. прев.) Това ли бил само, или този, който се навеждал към човешката болка и организирал цялата тази социална дейност?

Св. Симеон Нови Богослов казва: в лицето на другите трябва да виждаме Христос и такава любов да чувстваме, че да сме в състояние да жертваме и нашия живот за тях.

Св. Серафим Саровски, когато някой идвал при него, го поздравявал с „Радост моя, Христос воскресе! Другият бил неговата радост. Представете си там да бил Сартр, който казвал, че „другият е моят ад  – ти си моят ад, махни се!“, а светецът казва: „Ела, радост моя!“

Тази любов била движеща сила на св. Лука Симферополски и на всички светци. Цялото им същество преливало от любов към човека. Чели сте житието на свети Лука, той бил талантлив художник и можел да направи голяма кариера, но вътрешно го „ядяло” това: мога ли да се занимавам с нещо, което ми харесва в същия  момент, в който има толкова болка до мене? И било трудно за него да го приемат медицина, не се справял добре с физиката и химията, но взел решение. И когато го взел и завършил с отличие, негови състуденти го попитали: „Какъв ще станеш?“, той отговорил: „Селски лекар. Ще отида в провинцията да служа на бедния мужик.“ Ама какво говориш? Ти, роден учен, ще отидеш там да помагаш на бедните селяни? Той сам пише: „тези думи ме бяха наранили, понеже не бяха разбрали, че аз следвах медицина с изключителна цел да помагам на бедните хора през целия ми живот“. И естествено го направил.

 

 

В Симферопол и в други части имало шпиони, които го следили ден и нощ. Днес излязоха архивите и знаем, че шофьорът му, свещениците му и околните го шпионирали и доносничели. Той го знаел, но тези хора, когато се разболявали, не отивали при друг лекар, а при св. Лука, който се грижел за тях.

Завършвам с една картина: някои от вас са ходили в Светите Земи, по стъпките на  Христос. В Палестина има две езера. Малкото – Тивериадско езеро и голямото – Мъртво море. Малкото езеро е живо – пълно с риба,  там Христовите ученици ловели риба. Голямото езеро – Мъртво море – е мъртво и няма следа от живот. Тук е парадоксът – малкото езеро дава водите си на река Йордан, която се влива и в Мъртво море. Тук е парадоксът, че малкото езеро не пресъхва, остава живо, винаги има риба в него, хиляди години. Голямото езеро, т.е. Мъртво море приема живи води и не оживява, а остава мъртво.

Това именно е естеството на любовта – защото много пъти казваме: „Аз, който направих толкова много, а другият не отвърна на любовта ми и постъпи неблагодарно. Дори само това показва, че нямаме любов. Търговия правихме – „давам ти, за да ми дадеш“. Това обаче не е любов. Истинската любов е Тивериада – дава водите и не очаква нищо, нито едно „Благодаря“, но така остава жива. Когато обаче човек от малък се е научил да краде и да ощетява другите, остава мъртъв. Може да му растат нокти, коси и брада, да расте на височина и да побелява, но реално да е мъртъв. Човекът без любов е мъртъв. Вярвам, че тази картина на двете езера ни показва естеството на любовта.

В пустинята отците живеели толкова бедно, яли хляб и сол. Веднъж занесли на един подвижник свежо грозде. Грозде в пустинята?! Подвижникът се зарадвал, поблагодарил и си помислил: „Харесва ми гроздето, но ще се хареса на еди-кой си старец. Нека му го занеса.“ Занесъл му го и той се зарадвал но си, казал: „Харесвам ми гроздето, но по-добре да го занеса на брата по-горе!“ И му го занесъл. И той на свой ред го занесъл на друг брат, и той направил също и така гроздето направило една обиколка и се върнало при първия. Ето кое е общението на любовта. Никой не искал да изяде благословеното грозде от любов към брата си.

Има още една картина. Веднъж един човек поискал да научи какво е раят и адът. Един Ангел му казал: „Ще ти покажа“. Завел го в ада – там имало пищна трапеза, хубави завеси, светлини, на масата имало всичко какво можеш да си представиш, нищо не липсвало. Хората обаче наоколо било нещастни, защото имали големи ръце и вземали храната, но не можели да я поставят в устата си, ръката им не можела да се свие (в друга версия на разказа хората държали много големи лъжици, с които нямало как да се хранят). Опитвали се, но не можели. Ангелът казал на човека: „Това е адът.“

Отиваме в Рая. Абсолютно същата обстановка и трапеза. Всякакви ястия, и там хората имали големи ръце, но били радостни и сити. Защо? И те не можели да ядат сами. Но единият хранил другия. Това, – му казал Ангелът, – е Раят.

Бог, Който е любов, по молитвите на нашите светци да ни помогне да почувстваме тази любов, да отвърнем на великата любов на Бога, Който дойде на земята и стана Човек, като живеем  с любов.

превод: Константин Константинов

 

Когато искаме да говорим с децата си

Юни 26, 2019 in Външни

Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята, която Господ, Бог твой, ти дава

Както всички заповеди, така тази има за цел не просто да регулира връзката между децата и родителите, а да ни покаже, че нейното изпълнение има вечни измерения в царството Божие, защото всяка заповед има пряко въздействие върху целия човек. Всъщност проводникът на Божията благодат, която е кислородът на нашата душа, е пазенето на заповедите. Един отец казва, че както Адам, така и дяволът не се отрекли от Бога – те не са паднали заради това. Не казали, че Бог не съществува или отричаме се от Него, а нарушили Неговата заповед. Затова пазенето на Божиите заповеди води до пряко общуване с Бога и има спасително, сотириологично значение за нас.

Ще отговоря на няколко въпроса, които сте ми задали:

Какво да правя, когато родителите не ме разбират и не мога да комуникирам с тях?

Когато те спорят и не говорят помежду си, трябва ли да бъда с единия или с другия?

Когато аз искам нещо и не ме оставят да го направя?

Когато лесно се ядосвам и ги обиждам, как да преодолея това?

Дали ли е за предпочитане да ги излъжа пред това да им кажа истината? Кое е правилното, за да не се получи скандал?

И така, да започнем с въпроса:

Какво правим, когато не ме разбират и не мога да комуникирам с тях?

Този въпрос се поставя в семейството, в отношенията между родителите и децата, но той стои и между съпрузите, както и в останалите социални отношения. На пръв поглед изглежда, че този, който го задава, има право: човекът, когото не разбират, е онеправдан, терзае се и страда. Не знам, може да греша, но мисля, че когато не можем да комуникираме с един човек, тогава проблемът всъщност започва от нас самите и тази претенция, склонност или желание другите да ни разбират не е съвсем здрава. Мисля, че когато човек има мир със себе си и в него се хармонизират всички душевни сили и придобие мир, както казват отците, който извира от връзката и общуването с Бога, тогава всички наши сензори, умът, разумът, започват да работят по друг начин и се научаваме да приемаме другия човек както е и да не очакваме от него неща, които не може да ни даде или дори не трябва да ни даде. Защото, колкото и да е добър, пак не би могъл да ги даде, бидейки човек. Човекът има ограничени възможности. Каквото и да прави, не може да стане свръхчовек, не може да предвиди всичко и винаги какви нужди ще имаме ние. Нито може да гадае какво настроение имаме, за да се държи по съответния начин.

Затова, когато казваме, че родителите не ме разбират, трябва да обърнем въпроса и да кажем, добре, ти разбираш ли ги? Опитай се първо ти да ги разбереш, почни да мислиш така, както те мислят, постави се на тяхно място и си кажи как мисли майка ми, баща ми, поеми върху себе си целия техен душевен състав, манталитет, възраст, отношение към теб, че те са твои родители, и ти произхождаш от тях, те не могат да те зачеркнат, да те отхвърлят, тоест каквото и да правят, не могат да те забравят. Но наистина каквото и да правиш – заведи една майка в най-големите университети на света да й предадат уроци да забрави детето си – тя не може да го направи. Освен ако не се разболее душевно, но при нормални условия е невъзможно да се отрече от себе си (т.е. от детето си). Докато едно дете забравя родителите си. Когато вие обикаляте нощем, помните ли майка си? Докато майката не може да забрави детето си, което отсъства, нито може да спи. Въпреки че се връщате у дома и се опитвате да я убедите, че не трябваше да прави така и да ви чака, не е възможно тя да го направи, защото не може да промени себе си. Затова 50 % от пътя към разбирателството с родителите се постига, ако вие да се поставите на мястото на родителите и разберете как мислят те.

Когато дадеш на другия това, което му принадлежи, тогава отваряш пътя да ти даде това, което искаш.

Вие, които сте млади, по-лесно можете да приближите вашите родители, да им помогнете да отворят сърцата си, отколкото те да доближат вас, колкото и да са привързани към вас и да имат такова желание. Те са в по-напреднала възраст, вече са обременени с редица социални трудности, имат и егоизъм – възрастни хора са, имат и своя устойчив вече манталитет. Може и да искат да се приближат до своето дете, но не могат или го правят, но по погрешен начин. Знаете, че мечката, когато тръгне да прегърне меченцето си, от голяма любов го стиска и може да го смачка – защото има страшни мускули, хваща дървото и го смачква. Малкото току що се е родило, горкото, меченце е, но няма сили, а мечката от голяма любов го хваща да го целуне и го смачква.

И аз съм срещал родители, които искат да доближат детето си, но не знаят как да го направят със смирение, не могат да го приемат, а го доближават, правейки му забележка, карайки му се, унизявайки го. Всъщност те полагат усилия да доближат своето дете, но не знаят начина, понякога даже иронизират детето си. Понечва да създаде връзка с детето си и започва диалог, като го иронизира, защото не знае друг начин да прекара мост към него. Затова и детето с присъщия си егоизъм тозчас прекъсва връзката. Ето, виждаш ли, искаш да ми кажеш нещо и ме иронизираш, нямаш ми доверие, подценяваш ме, потискаш ме! Така се получава разпад в отношенията.

Вие, които сте млади и по-образовани от вашите родители и по природа сте по-смирени, по-гъвкави и чувствителни, по-добре вие самите се научете да доближавате своите родители. Както казах, вижте какви нужди имат, нещата са много прости. Знаете ли от какво имат нужда родителите – имат нуждата детето да проявява към тях детска любов. Майка ни, баща ни, колкото и да са остарели, колкото и ние да сме пораснали, не престават да са наши родители и ние техни деца. Може да са на възраст, но когато ги доближаваме, те искат да се държим с тях така, както когато бяхме малки, да изразяваме нашата любов към родителите ни. Както едно дете отива и прегръща майка си, целува я, гали я, казва й някоя шега, така правете с майка си и баща си, и ще видите, че ще се промени тяхното настроение. Родителят не може да устои на това. Не е възможно.

Когато имаме за цел да общуваме с другия човек, тогава се отдалечаваме от своя егоизъм, изпразваме нашето аз и вървим напред към другия. Това движение не е лицемерие. Мнозина от вас ми казват: Това не е ли лицемерие, отче? Не мога! След като не го чувствам, няма да го правя. Това обаче не е лицемерие. Но това, което сега правиш, е егоизъм, а егоизмът е баща на лицемерието. Защото, когато нямаш силата да се отречеш от себе си, да срещнеш другия човек, тогава ще извършиш всички злини на егоизма и тщеславието, една от които е и лицемерието. Христос какво направил? Той станал Човек за нас, понизи Себе Си, така казва св. ап. Павел и приел тяло като нашето, унизил Себе Си, станал като нас нас, за да срещне нас.

Мисля, че св. Епифаний Кипърски казва, че Христос влязъл като червей на кукичката – както за да хванем рибата, слагаме червей, за да го захапе и я издърпваме, така и Христос дошъл при нас върху кукичката на Своята божествена природа, за да привлече и обожи човека. Той приел човешка природа и станал Човек подобен нас във всичко, за да ни привлече, да ни хване и издърпа. Св. ап. Павел пише на учениците: Понеже аз търся не вашето, а вас.

Това е изкуство, битка, как ще влезем в дома на силния, на дявола и ще му вземем плячката. За да стане това, трябва да можем да грабнем от ръцете му тези, които е поробил. Това е изкуство, което ще научите отсега, когато сте още в своя дом, научете се да водите диалог с вашите родители, да излизате от вашите окопи и предразсъдъци и да посрещате вашите родители с дух на смирение и любов, за да можете да водите правилен диалог с тях. Ако постигнете това, – и сега е лесно, защото сте техни деца, ще го постигнете и утре, когато се ожените или по-късно, когато и вие ще станете родители, а и навсякъде в живота си.

В една светогорска история се разказва, че в началото на 20 век, в Карея живял един сляп духовник, подвижник. Той бил прочут духовник, но сляп. Тогава на Света Гора се подвизавал един Вселенски патриарх – Йоаким III. Този патриарх бил буден, силен, добър човек, но непреклонен и неотстъпчив. Три пъти го сваляли от трона и отивал в на Света Гора, а след това отново го връщали. Но бил аскетичен човек и идвал на Света Гора да се подвизава. Когато видял този велик прочут старец –  който не разбрал кой бил отсреща, понеже бил сляп – му казал:

- Геронда, искам да дойда да се изповядам.

- Е, къде да идваш сега, върви някъде другаде.

- Не, геронда, ще дойда при теб да се изповядам.

- Не можеш да дойдеш при мене! Не става, не можеш да ме намериш.

- Не, ще ми кажеш къде си и ще намеря килията ти!

- Не можеш да ме намериш. И да ме намериш, няма да можеш да влезеш вътре.

- Защо да не мога да вляза?

- Не можеш – моята врата е много ниска.

- Ще се наведа и ще вляза.

- Ако се навеждаше, щеше да запазиш трона си – му отвърнал мъдрият духовник и решил проблема на патриарха.

Затова, ако човек не се научи да проявява гъвкавост в живота си, което е знак за смирение, няма да може да напредне, ще отвори рани, ще създаде проблеми и сетне това, което е още по-лошо, винаги ще чувства, че другите са му виновни. Винаги другите не го разбират, не го обичат, не признават неговия принос, той се жертва за всички, а никой не се жертва за него. Така ще си мисли. Както и аз чувам, когато жени идват на изповед и казват:

- Аз, отче, не говоря на съседката ми. Обичам я, разбира се! Нямам проблем с нея, но не я поздравявам. Нищо не съм й казвала или направила, тя сама ми се разсърди.

Добре, само добрите съседки ли идват на изповед? Лошите къде останаха? Една лоша съседка не дойде да ми каже: аз от злоба принудих другата да не ми говори. Винаги всички са невинни, а тези отсреща има нещо, завижда, прави магии.

В Патерика се разказва, че попитали един светец:

- Отче, толкова време в пустинята, какво постигна?

И той отговорил:

- 40 години в пустинята успях само едно нещо да правя – постоянно да се самоукорявам. Да казвам, че винаги аз съм виновен.

Другият авва му отговорил:

- Наистина, това е пътят на спасението. Да спреш да обвиняваш другия.

Знаете ли, чеда, светците дори демоните не винят и не казват, че дяволът им е виновен. Не казват такова нещо, а говорят: Аз съм виновен и горкият дявол си намери белята с мене! Така казвали, хиляди пъти съм го чувал на Света Гора. Не стига, че аз съм зъл, а карам и дявола да дойде да ме изкуши. Ако бях добър, казваше един свят човек, и този клетник нямаше да идва. Те поставяли себе си дори под демоните, считали се за по-лоши от тях…

Това е велико изкуство и Православната Църква го е запазила чрез отците. Ако четете Патерика, Евергетиноса, отците, ще срещате постоянно тези неща в текстовете. Ще видите как тези светци пустинници и подвижници, които били далеч от обществото, посрещали с такава естественост и уют другия човек. Те нямали никакъв проблем с общуването, а били много дружелюбни, въпреки че години наред не виждали хора пред себе си.

Продължаваме с въпросите:

Когато те спорят или не разговарят помежду си, трябва ли да взема страната на единия или другия?

Травма е човек да живее в семейство, където родителите му не разговарят, или, както се казва в другите въпроси, когато имат психологически проблеми, недостатъци или когато са пред развод.

Когато е налице нещо лошо и решението няма да е идеално. Както се казва в една светогорска поговорка – нито дявола да видиш, нито да се прекръстиш. С други думи, по-добре би било да ги няма тези неща и да не се налага да намираме решения за тях. Но ето, че те съществуват.

В тези случаи е нужна голяма вяра и молитва. Това реално е голямо изпитание за душата на детето, което израства в такава среда. Но аз вярвам, че ако в този дом има някой, който истински се моли, тогава молитвата става полюс, който привлича Бога, привлича благодатта и разрушава това напрежение, което съществува. Както и обратното – ако в дома има дори само един човек, който има напрежение в себе си, той го предава и на другите.

Запознах се с един човек, сега е свещеник, в Гърция, който ми каза, че когато бил малък, родителите му имали проблеми, и какво правил? Скривал се под леглото на майка си и цяла нощ се молил със сълзи. Дете, 9-10 годишно, молил се, докато родителите му се помирят. Веднъж направило и чудо. Майка му била толкова болна, че без малко щяла да умре. Молейки се, до сутринта оздравяла, станало чудо. Виждал съм много такива примери, изключително много в моя живот и съм чувал за много, които реално са извън всяка логика.

Очакваш всичко да взриви във въздуха, но когато сред това напрежение вложиш молитва и вяра, пълна с болка вяра, тогава нещата наистина започват да се променят. Дори да не стане това, ако има такива вкаменяване и жестокост, че благодатта не може да подейства, тогава тази благодат се връща върху нашата душа, в случая върху детето, което има проблем, и му помага да не се травмира. И още нещо. Дори да се травмира душата на детето от такива събития, когато то се кръсти в благодатта на молитвата, в благодатта на вярата и във връзката с Бога, тогава по-късно Бог превръща тази детска травма в предимство. И докато по правило детето би трябвало да израсне като травмирано същество и личност, но понеже Божията благодат е оздравила травмата, излекуваната травма се превръща в част от неговия характер, с което помага и на други хора. Едно изстрадало и наранено дете, в което е влязла благодатта на Светия Дух, по-късно може да помага на ранените и страдащите. Докато детето, което не е познало болката, дори да се подвизава духовно, не може лесно да помогне на другия.

Св. ап. Павел казва, че Христос, бидейки изкушен, може и на изкушаваните да помогне. Понеже Той пострадал и бил изкушен като Човек, затова може да помогне на тези, които страдат.

Затова често претърпяваме травми и страдаме и щем не щем влизаме в това състояние, а след това Бог наистина ни дава възможност чрез благодатта, когато се оздрави личната травма, да помогнем и укрепим други хора.

Помните Христос, когато св. ап. Петър се отрекъл от Него, след това, когато Христос му простил, му казал: и ти някога, кога се обърнеш, утвърди братята си. Сега, когато разбра какво означава покаяние, какво означава падение и възкресение и поправяне и позна Моето милосърдие към тебе, върви да помогнеш и укрепиш други. След като първо ти пострада.

Понякога, звучи дръзко, но ще го кажа, Сам Бог ни оставя да паднем, да си строшим главата, да се раним, да се уязвим и дори определени пъти да съгрешим, за да се разбие нашето коравосърдечие, за да придобием милосърдно и милостиво сърце към болката и греха на другия човек.

Един светец попитал защо Христос оставил Петър да се отрече от Него? Не е ли жалко за Петър, пръв от апостолите, как Бог не го опазил? И получил отговор, че ап. Петър имал такъв устрем на вярата, на своя характер, че ако не се беше подхлъзнал да падне и да се отрече от Христос, тогава поради своя пламенен характер по-късно нямаше да може да разбира хората. Той щял да бъде толкова строг с тях, толкова абсолютен, тъй като бил такъв спрямо себе си, че нямало да може да снизходи и да разбере, че другият човек не е като него. Не всички са като ап. Петър, а са немощни хора. Бог го оставил, той паднал, разбрал в себе си какъв е човекът, а след това разбрал и другите хора, само така могъл истински да ги укрепи.

Затова, когато вкъщи имаме проблеми, тогава с добрите думи, с нашия добър пример, с всички усилия, които можем да положим, трябва да помагаме на нашите родители, но повече от това да защитим себе си с молитвата и надеждата в Бога. И още да не правим грешката да оправдаваме единия и да обвиняваме другия. За нас и единият е наш родител, и другият е наш родител, те са нашите баща и майка. И баща ни, ако има психологически проблеми, какъвто и да е, е наш баща. Не можем да се отречем от него – едно дете, което отхвърля своя родител, наврежда не само на него, а и на себе си, изкривява нещо в себе си. Детето има нужда да има синовна връзка със своите родители. И не само с родителите си. Защото душата на детето има хармония в себе си и ако тя се загуби, след това започват други неща: болести, вакуум, комплекси. Затова е велико нещо човек да има баланс и хармония, затова е голяма отговорност и велика жертва да си родител. Да си родител означава, че трябва да умреш за детето. Истинският родител е този, който всеки час и минута умира за детето си. Тъжно е, когато родителят не е разбрал, че трябва да умре за детето, т.е. да се отрече от себе си, за да може да живее неговото дете, и започне да търси правата си, да търси признание и да се наранява, че му е казало една дума. Колко трагично е да виждаш родители, на които синът им или дъщеря им е казала една дума и те се нараняват и се карат с детето си. Как може да ми каже това!? След това родителят обвинява Бога и другите.

Веднъж един баща дойде при един подвижник (най-вероятно преп. Паисий) и започна да му се оплаква. Неговата щерка била в основното училище. Един ден някакъв по-голям младеж отишъл и тормозил детето със зла умисъл – да го наречем извратен. Не нещо сериозно, но се опитал да упражни тормоз върху детето. Този бил и малко благочестив, дойде на Света Гора при стареца, и аз бях там, и започна да плаче:

- Ама чуваш ли, геронда, какво направи на детето ми!

- Какво е направил на детето ти?

- Това и това се опита!

- Добре, направи ли му нещо?

- Не, но се е опитал!

- Добре, опитал е, но Бог е опазил дъщеря ти и той не й е направил нищо!

- Да, но се е опитал и я е травмирал.

- Добре, чедо, направил е това, но какво да правим? Защо гледаш, че е направил това, а не гледаш другото, че не е могъл да стори нещо по-лошо?

- Ама не е ли жалко, че горкото дете…

- Жалко е, да. Разбира се. Не казах, че не е жалк

- Но защо Бог остави да се случи, след като е жалко?

- А ти защо гледаш, че е оставил да стане това, а не гледаш, че не е оставил да стане нещо по-лошо?

Както и да е, започна един диалог, половин час. След това този човек какво направи? Каза:

- Аз всеки ден палех свещи на светите безсребреници и им казвах да ми опазят детето! Две години палех свещи и защо Бог не опази детето ми, въпреки че палех свещи?

Старецът му каза:

- Вземи си свещите обратно и си тръгвай! Върви, вземи 2 кг свещи и да приключваме с тази история, защото, палейки свещите, имаш толкова претенции, вместо да благодариш на Бога, че не е станало нещо по-лошо, а ти се хвана за първото, остана в него и заседна там.

Лека-полека това човек свиква от нищо да не е доволен и никъде не вижда Божието благодеяние. И ако свикне да не благодари на Бога, да не е доволен, той не благодари нито на Бога, нито на жена си, на мъжа си, на родителите, на никого, накрая започва само да роптае и неговото положение все повече се влошава.

Друг въпрос: когато майка ми и баща ми искат нещо от мен, а аз не мога да го правя, как да постъпя?

Факт е, че често много родители, за съжаление навярно повечето в Кипър, искат много неща от децата си. Защото и те, горките, са били деца на своите родители, и сега се вманиачват – чакат детето пред едната школа, веднага щом излезе, хоп, грабват го и го вкарват в колата, за да отиде на урок по пиано, излиза от пианото, грабва го и директно на плуване, от плуването на… Подлудиха децата. Стресирани родители, а от много стрес създават и стресирани деца.

Казах ви и други път – родителите имат много претенции към децата, задавят ги, задушават ги. Добре, когато детето е малко, ходи от школа на школа. Когато малко порасне, ако разбере, че е за негово добро, ходи криво-ляво. Но след това какво става?

Сетне, ако детето има добри отношения с тях и вътрешен баланс, научило се е да ги обича правилно и знае да ги почита, тогава може и да им откаже по правилен начин. Наистина, определени пъти трябва да го направи, ако има такива неща. То може да го направи, да ги огорчи, да не се съгласи с това, което казват, но ще го направи по много добър начин. Един прост пример. Девойка обича младеж и иска да се ожени за него, но майка й, госпожата, която очаква някакъв принц да вземе дъщеря й, не приема, че този „тип” ще вземе детето й. Започва да предизвиква хиляди проблеми и стигат до нас, духовниците.

- Какво да правя, отче? Да послушам майка ми, която не иска този, когото обичам? Или да го взема и майка ми да влезе в болница от високо кръвно налягане?

А знаете, че майките влизат в болницата, когато си поискат, както и вдигат кръвно, когато си поискат.

Какъв е отговорът? Отговорът е, че ще изслушаш какво ще ти каже майка ти, ще я оставиш да ти каже всичко, което има в себе си, много сериозно ще я изслушаш, ще помислиш много добре и един, два, три, четири пъти. Но ако видиш, че доводите й не издържат – дали защото е дезинформирана или защото има голямо мнение за теб, или защото ти не можеш да обикнеш този, когото тя иска, тогава ще й обясниш, че това нещо, скъпа майко, не става. Длъжна си да направиш това, което съвестта ти налага, от момента, в който си в зряла възраст. Защото тези неща имат граници и уважението към родителите не значи да се заличи човешката личност. Не може един родител да унищожи свободата на детето, свободата на личността. От момента, в който Бог ни е дал свободата, зачита я и ти дава правото дори да се отречеш от Него, независимо че ще платиш за последиците. Но имаш това право. Така и ние трябва да подражаваме на небесния Отец и да признаем на нашето дете възможността да не ни чуе.

Ако детето е вътрешно уравновесено, тогава може да прояви търпение. Това е въпрос на време, да минат една, две, три години. Ако във всичко имаш добри отношения с твоите родители, това може да въздейства правилно върху тях за един по-дълъг период от време, така че те да те разберат. Посочих ви един краен пример и ситуация. Но по правило трябва да вземате много сериозно предвид съветите на родителите, защото, каквото и да правим, никога няма да има друг човек, който да ни обикне толкова много, колкото ни обичат нашите родители. Освен ако имаме свети хора около нас. Духовната любов наистина стои над тази по плът. Но трябва да дарим родителите си с много любов.

Зная, че родителите често имат болни идеи и много предразсъдъци, но каквото и да стане, дълбоко в нас винаги трябва да ги оправдаваме, защото те са движени от любов. Важно нещо в човека е неговата подбуда. Едно е злата умисъл, друго е любовта. Може някой да ни хвали и да изпълнява желанията ни, но да го прави не защото ни обича, макар това да ни харесва, а да го прави с лош помисъл, с лоши подбуди. Докато другият може да ни се кара, да ни се противи и да ни наскърбява, но го оправдаваме, защото го прави от любов. Затова трябва да оправдаваме родителите.

За съжаление, има и случаи, когато Божията воля влиза в сблъсък с волята на родителите. Тогава не може да отстъпваме, там няма място за компромис. Защото Бог е абсолютният и най-Висшият. Всички други неща са по-низши от Него. Много пъти любовта на децата към родителите или на родителите към децата е ставала причина за вечна катастрофа и на детето, и на родителите. Докато временната вражда и особено когато е заради Бога, има благотворни последици. Родителят може да се кара, да реагира, да заплашва,  склонявайки детето си да направи нещо противно на Божията воля, но ще дойде час когато всичко ще завърши с победа на Бога в неговата душа.

Превод: Константин Константинов

 

 

За благодатта и покаянието

Юни 16, 2019 in Външни

Който, като мене, е загубил благодатта, той нека мъжествено да се бори с бесовете. Знай, че ти сам си си виновен: паднал си в гордост и тщеславие, и Господ милостиво ти дава да познаеш какво значи да бъдеш в Духа Свети, и какво значи да бъдеш в борба с бесовете. Така душата в опита познава вредата от гордостта, и тогава бяга от тщеславието, и похвалата човешка, и от помислите. Тогава душата ще започне да оздравява и да се научава да пази благодатта. Как да разберем дали душата е здрава или болна? Болната душа е горделива; а здравата душа обича смирението, както я е научил Дух Свети, и ако не знае това, то счита себе си по-лоша от всички.

 

На гордата душа Господ не явява Себе Си. Гордата душа, дори и всички книги да е изучила, никога не ще познае Господа, защото тя със своята гордост не дава място в себе си на благодатта на Светия Дух, а Бог се познава само с Духа Свети.

Господ призова грешната душа към покаяние и душата се обърна към Господа, и Той милостиво я прие и й показа Себе си. Господ е многомилостив, смирен и кротък. По голямата Своя благост Той не си спомни греховете на душата и тя Го възлюби докрай и се стреми към Него като птица от тясната клетка към зелената гора.

Слава на Господа затова, че ни дава да разбираме пришествието на благодатта и ни учи да познаваме защо идва тя и защо се губи. Който пази всички заповеди, ще чувства винаги благодат в душата си, макар и малка. Но тя лесно се губи поради тщеславие, за един горд помисъл. Може много да постим, много да се молим и да творим добро, но ако при това бъдем тщеславни, ще сме подобни на хлопатар, що дрънчи, а отвътре е празен. Тщеславието опустошава душата и трябва много опит, нужна е дълга борба, за да бъде то победено. В манастира познах от опит и от Писанието вредата от тщеславието и сега ден и нощ прося от Господа Христово смирение. Това е голяма и непрестанна наука.

Когато хората пазят страх Божий, тогава е тихо и сладко да се живее на земята. Но сега народът започна да живее по своя воля и разум и изостави светите заповеди, и без Господа смята, че ще намери радост на земята, не знаейки че един Господ е нашата радост и само в Господа се весели човешката душа. Той съгрява душата както слънцето грее полските цветя и както вятъра, който ги поклаща им придава живот. Господ ни е дал всичко, за да Го славим. Но светът не разбира това. И кой може, и как ще разбере това, което не е видял, нито опитвал? Също и аз, когато бях в света, мислех, че това е щастието на земята: здрав съм, красив, богат, и хората ме обичат. И поради това бях тщеславен. Но когато познах Господа в Светия Дух, започнах да гледам на цялото светско щастие като на дим, отнасян от вятъра. А благодатта на Светия Дух радва и весели душата и тя съзерцава Господа в дълбок мир, забравяйки земята.

Господи, обърни твоите хора към Тебе, за да познаят всички Твоята любов, да видят в Духа Свети кроткото Твое лице; да се насладят всички на Твоето лицезрение тук, на земята и, виждайки какъв си, да се уподобят на Тебе.

Слава на Господа за това, че ни е дал покаянието; и чрез покаянието се спасяваме всички без изключение. Няма да се спасят само непожелалите да се покаят и в това аз виждам тяхното отчаяние и много плача, и жалея за тях. Те не са познали чрез Духа Свети как велико е Божието милосърдие. А ако всяка душа знаеше Господа, знаеше колко много Той ни обича, то никой не само не би се отчаял, но даже не би възроптал никога.

Всяка душа, загубила мир трябва да се покае и Господ ще й прости греховете и тогава тя ще има радост и мир; и не са нужни други свидетели, но Сам Духът свидетелства, че греховете са простени. Ето знака на прощението на греховете: ако ти си възневидял греха, то Господ е простил греховете ти.

И какво да чакаме още? Някой от небето да ни пропее песен небесна? Но на небето всичко живее чрез Светия Дух. И на нас на земята Господ е дал същия този Дух Свети. И в храмовете Божи службите се извършват чрез Светия Дух; и в пустините, и в планините, и в пещерите, и навсякъде подвижниците Христови живеят чрез Светия Дух; и ако Го пазим, то ще бъдем свободни от всякаква тъмнина и вечният живот ще бъде в душите ни.

Ако всички хора биха се покаяли и пазели Божиите заповеди, то раят би бил на земята, защото “Царството Божие е вътре в нас”.

Царството Божие е Духът Свети, а Духът Свети и на небето и земята е един и същ.

Всички хора, които са девственици и смирени, послушни, въздържани и каещи се за греховете си са отишли на небето и виждат Господа наш Иисуса Христа в слава и слушат херувимските песни; и са забравили земята. А ние се разпиляваме по земята като прах, носен от вятъра и умът ни е прилепен към земното.

О, немощен мой дух. Той се люлее като малка свещ от слаб вятър; а духът на светиите е горял ярко като трънен храст и не се е боял от вятъра. Кой ще ми даде такава жар, та да не знам покой ни ден, ни нощ от любовта Божия? Гореща е Божията любов. Заради нея светиите са търпели всички скърби и са достигали чудотворство. Те са изцелявали болни, възкресявали мъртви, ходили по водите, издигали се във въздуха по време на молитва; с молитвата си са довеждали дъжд от небето, а аз бих искал само да се науча на смирението и любовта Христови, за да нe обидя никого, но да се моля за всички, както за самия себе си.

КОНЕЦ И БОГУ СЛАВА

Не се страхувайте да поемате отговорност

Юни 9, 2019 in Външни

Разговор с Лимасолския митрополит Атанасий след неговата беседа “Не можеш да поставиш Бог в безизходица”

Въпрос: Младите хора решават да се оженят с очакването, че бракът им ще е успешен, т.е. ще имат помежду си духовно общуване, разбирателство и любов. От страх за евентуален провал обаче помисълът им внушава, че след това горчиво ще се разкайват и ще си бият главата в стената, образно казано. Оправдан ли е този помисъл, след като се касае за една толкова деликатна тема? За мен лично това е и единствената тема, която ме занимава години наред, без да взема окончателно решение.

Този, който обича главата си, не прави нищо в живота си. Има един израз на Света Гора, който гласи: “Сложил съм си главата в торбата”. Тоест отиваш да правиш нещо без страх и колебание, като казваш – главата ми отсега е отсечена и затова не се страхувам, че могат да я отсекат.

Вижте, човек не трябва да започва нещо с мисълта, че ще се провали, защото така вече се е провалил още преди да го започне. Затова са минали толкова години и нищо не си направил. Как ще постигнеш нещо, когато щом започнеш да го правиш, си казваш: ами ако се проваля? Вместо това си помисли: ами ако успея! Защо да казваш: ако не успея, ще си бия главата в стената? Ако успееш, какво ще правиш, пак ли ще си биеш главата в стената. Не можеш да се избавиш от това. Всяка глава има своята болка, се казва в Писанието. Нима мислиш, че ще се отървеш? Каквото и да стане, на главата ти все ще се струпат някакви проблеми. Нима да останеш безбрачен е решение на проблема? Не е решение, защото пак ще си биеш главата в стената, ще стоиш сам сред четири стени и пак не избягваш от болката. Според мен не трябва да подхождаме по този начин.

 

Старецът Софроний казваше, че човекът, който решава да стане монах, прилича на някой, който стои пред бездна  и трябва да скочи в нея. Пропастта е например следното: “Пресвета Богородице, отивам в манастира, но какво ще стане с майка ми, с баща ми, с братята!” Всичко се преобръща, взривява се, но той се прекръства и казва: “Боже мой, помогни ми!”. Затваря очи, скача и веднага щом скочи и падне, вижда, че не е било бездна. Затова не се страхувайте. От какво се страхувате?  Е, ще се ожените, колко години смятате, че ще живеете? Особено пък, ако не всичко в брака ви е розово, ще си отидете преждевременно! (смях).

Ние изпадаме в такова бездействие, защото вярваме, че трябва да правим определени неща, за да станем щастливи. Например трябва да се оженя, за да стана щастлив, или да направя еди-какво си, за да стана щастлив. Но това не е целта на брака. Ще го видим и в брачното последование. Целта на брака е вашето спасение в Тайнството Брак. Щастието не се състои в брака сам по себе си, а в брака ви с Бога, защото, ако успеете във вашия брак, но не постигнете брака на душата ви с Бога, тогава този брак означава нещастие. Къде е щастието, къде е умната постъпка? Следователно, когато встъпваме в брак, ние казваме: Аз избирам този път и по него ще стигна до царството Божие.

Сега ще ми възразиш: “Нима трябва да се оженя за един Калигула, да ме измъчи, за да се спася?” Не, разбира се, избери по човешки най-добрия за теб. Но колкото и добри предпоставки за “щастлив брак” да имаш, съществуват неща, които не можем да планираме. Кой може да ти гарантира живота и смъртта на другия човек? Кой може да ти гарантира бъдещето на децата ти? В мястото, където живееш? Ето, ние сме в Кипър, преживяхме турската инвазия, с толкова бежанци и безследно изчезнали, случаи на смърт, беднота и т.н. Не можеш да закрепиш твоето щастие върху поклатими неща. Всичко това са човешки неща. Всичко човешко е преходно, поклаща се, не пребъдва, не можеш да строиш върху пясък. Бог е твърдата скала, върху която можеш да строиш. Затова ще включиш и брака си в твоя път към Бога. Когато направиш това, тогава и трудностите на брака се освещават и се устройват.

Също така не е хубаво да започваш нещо, мислейки за вероятността от провал. Защо започваш така? Това е маловерие. Започни с Божията помощ, кажи си: Бог ми е Помощник, ще напреднем и каквото и да стане, ще го приемем.

Да ви дам пример. Двама души сключват брак и откриват, че единият е носител на таласемията (наследствено заболяване на кръвта). И казва: Какво да правя? Да създам деца, след като има 25 % вероятност да родя дете с анемия? Или да направя пренатална диагностика? Обаче не искам, защото това би означавало евентуално да се стигне до аборт. Или пък изобщо да не създавам деца? Но като искам?

Добре де, детето ми, вероятността да родиш дете с анемия е 25 %. Това е една вероятност. Останалите проценти да родиш дете с левкемия, с парализа или някаква друга болест, опазил те Бог, кой ти го гарантира? Или кой ти гарантира, че бебето, което ще се роди, на шестия месец, на деветия, на 18 години няма да се разболее от нещо? Нима можеш всичко да запишеш в твоя план? От момента, в който се жениш и се нагърбваш да станеш родител, означава, че поемаш върху себе си отговорността за това дете, каквото и да е то, както и да дойде, каквото и да стане. Добре, знаеш, че има вероятност да родиш дете с анемия. Ако виждаш, че не можеш да го направиш, не го прави. Никой не те принуждава. Казваш предварително: нямам силите да гледам едно дете всяка нощ с инжекции. Добре, преценила си своите сили и не можеш. Намери други пътища – или осинови дете, или не раждай дете. В крайна сметка, раждането на деца не е абсолютна цел – колко хора нямат деца, но това не означава, че бракът им се е провалил.

Трябва да укрепнеш, да кажеш: Готов съм за всичко. И Църквата това казва. При Кръщението, както и когато ставаме монаси, но и при всяко друго важно решение тя не скрива реалността от нас, а ни казва: “Ще ходиш по пътя, който е тесен и скръбен, ще се бориш, ще останеш верен до смърт, ще те заболи, ще заплачеш, ще минеш през трудности, но имай надежда в Бога!” Така напредваш и в брака. Решил си да вземеш една млада жена за съпруга, е, какво искаш? Да отидеш при някоя гледачка да ти гледа на кафе и да ти каже бъдещето? Не стават тези неща. Представи си, ако другият човек идва да се ожени за теб и започне да те оглежда отдолу догоре и да се опитва да разгадае дали ще живее добре с теб. Няма ли да му кажеш: За Бога, какво съм? Лотариен билет? Коне ли купуваме?

Нещата не стават така. Ако срещнеш някой човек, който ти харесва, имаш симпатии към него, чувстваш, че има всички предпоставки да напреднете в отношенията си, обичаш го и го цениш, тогава върви напред и Бог ще ти помогне!

За съжаление, ние имаме евдемонистично разбиране за живота, тоест че всичко трябва да върви добре, във всичко трябва да имаме успех, никога не трябва да имаме неуспех в живота, нито притеснение, нито болка, нищо лошо. И когато нещо подобно се случи, а то е нормално да дойде, всичко се преобръща.

Това се нарича двоедушие и Писанието казва, че човек двоедушен във всичките си пътища е неуреден. Когато поискаш да правиш нещо и започваш да мислиш дали да го направя или да не го направя и така до безкрай, тогава блокираш и накрая нищо не правиш. Ще ми възразиш: “Но аз искам да се предпазя, да съм сигурен и спокоен”. Добре, влез в един парник и остани вътре до последния си дъх! След като не можеш да продължиш напред!

***

В Патерика се казва, че някой отишъл да стане монах. Той казал на игумена:

- Авва, научих, че завчера еди-кой си брат е напуснал манастира и се върнал в света.

Аввата му отговорил:

- Чедо, ти се учуди за този, който се е върнал в света? Учуди се на тези, които останаха!

Добре, някой е напуснал манастира по една или друга причина. Ти защо се хващаш точно за този случай, а не виждаш другия? Бракът минава през криза, но има хора, при които семейството не минава през криза. Погледни тях. А знаете ли колко такива кризи се оказаха спасителни? В резултат на тези семейни трудности много хора се приземиха, станаха по-благи, остротата в характерите им се притъпи и откриваш, че този, който до вчера ходеше все с навирен нос, сега се е смирил, поправил е грешката, плакал е, заболяло го е.

Дори да претърпя неуспех и стане нещо лошо, защо трябва да погубвам себе си? Добре, станало е нещо, което не очаквах, не го планирах, но ще преживея моя неуспех по духовен начин. Ще се опитам да направя каквото мога и накрая това може да се окаже от полза.

Някои деца идват да се изповядат при мене. Понякога ги питам:

- Добро дете ли си?

То казва:

- Да-а-а!

- Най-доброто в училище?

- Да, разбира се!

Детето има впечатлението, че трябва да бъде най-доброто дете на света. Това е доброто разположение на детето. Миналата година ходих във всички основни училища и след това, когато служа по храмовете, децата идват и ми казват:

- Господине, помниш ли ме? Ти дойде в училище!

Станахме познати и приятели само понеже веднъж отидох в училището им и се срещнах с 500 деца! В тази непринуденост е красотата на детето. Така трябва да напредва човек в живота си – непринудено и красиво, да прави каквото може, и това е. Не бива да изисквате много неща. Мисля, че когато търсим много неща, проблемът не е в другите, а в нас. Нещо подобно става. Когато търсиш много кандидати и отхвърляш много кандидати, това означава, че нещо при тебе не е наред, а не при другите.

Според светите отци двоедушието е рожба на егоизма, на себелюбието, но може и да е човешка слабост. Човек трябва да го преодолее, да помогне на себе си или, най-малкото, ако не може да го преодолее, да разбере, че проблемът не са другите хора, а аз имам проблем.

Ако различавам всички мириси на света и никой не ми харесва, то това означава, че аз имам проблем, че съм своенравен човек. Ако след това си кажеш: Аз съм странен, ексцентричен, искам да живея сам, не искам друг да ми се мотае в краката- Истината е, че не искам връзка, не искам да поемам отговорност, не искам да ме питат какво правя, – по този начин поне приемаме себе си и осветляваме своята своенравност, т.е. преобразявам я. Признаваш си: Харесва ми да стоя на рафта сам. Имаш това право. Но не и да стоиш на рафта и да протестираш. Избери мястото си, своя ъгъл и намери покой там. Така избрах, така искам. Човек има право да каже: Аз няма да се оженя, не искам да стана монах, нямам това призвание, това желание. Искам да живея сам, да се боря с характера, който имам. Добре, уважаваме твоя избор, стига само да успееш да осветиш това свое усамотение в живота.

Превод: Константин Константинов

 

 

Трябва да се трудим винаги да имаме радостен дух

Юни 3, 2019 in Външни

Казват, че на всяка цена трябва да съхраняваме вътрешния си мир и да бъдем винаги с радостен дух. Винаги. На всяка цена трябва да сме винаги радостни, в настроение. За това и отец Йоан Кронщадски казва: „Ние сме като времето, за час идва буря, вятър, гръмове, а след това слънцето свети и ни е добре. Така и ние. След това отново идва лошо време, после пак слънце, и така.” Той казва по-нататък, че носейки тяло, върху нас и върху това физическо тяло влияят атмосферните условия. Когато условията са добри и атмосферното налягане не е голямо, тогава времето е хубаво и ние сме весели и с настроение. А когато времето е мрачно, тогава ние сме някак кисели. Да. И затова трябва да пазим духовно равновесие именно тогава, когато времето е мрачно, да бъдем с духовен мир.

Трябва човек да се труди на всяка цена, винаги да бъде в настроение, винаги да бъде с радостен дух, защото поднебесните духове се стремят винаги да бъдем тъжни…

Ако искаш да възпиташ детето си, най-напред трябва да смириш себе си

Родителите казват: това трябва да стане така, детето трябва да бъде там. А детето не иска, детето не може да мирува, защото се развива и постоянно е в движение, постоянно. И когато нещо сгреши, майката и бащата обикновено агресират детето. Но това не е средство за да се научи детето да бъде послушно. Понякога може и така да стане, но винаги трябва да има любов и детето да чувства тази любов, и да чувства, че не си гневен. Понеже ако съветваш с гняв и искаш да изправиш някого с гнева си, нищо няма да постигнеш. Навредил си на него и на себе си. Ако искаш да изведеш някого на прав път, да го водиш, да го съветваш, а той не иска да приеме никакъв съвет, трябва най-напред да смириш себе си и с много любов към него, да си изложиш мнението, и тогава той ще го приеме, защото сърцето говори на сърцето. Но когато искаш на всяка цена да стане нещо, както ти го мислиш, тогава от това нищо няма да излезе. Така не може. Това е нищо, и заради това винаги в детето се надига и се развива съпротива. И тогава, когато детето не иска да слуша, не трябва да го биеш, трябва да му дадеш воля, за да слуша.

Добрият плач струва повече отколкото тридесет хапчета за смиряване

В „Еликсир”, едно медицинско списание, чета, че един психиатър казва: за всички, които са с болни нерви, един добър плач струва повече отколкото тридесет хапчета за смиряване на нервите. Вижте, един добър плач. Добрият плач, знаете за какво става въпрос. Значи, това е всъщност много полезно за човека, който е вече на години. Плачът е и особено добро средство за смиряване на детето. То ще се наплаче, а след това ще е мирно.

Родители, възпитавайте децата, особено до петата година

Днешните деца са главно мамини и татини детенца, и от тях като такива не може да излезе нищо добро. Родителите днес възпитават неправилно децата си. Особеностите на характера се създават до петата година, а тук най-много страдат родителите, понеже правят всичко по волята на детето. Когато детето порасне, неговите искания стават големи и непостижими. Тогава се появяват проблеми с децата: е, родители, сами сте си криви! След петата година особеностите на характера вече не се коригират, детето вече се е научило на своеволие. Докато децата са малки, малки са и исканията им, когато децата пораснат, исканията им стават все по-големи.

 

Разговорът със самарянката и нашата надежда

Май 27, 2019 in Външни

В евангелския епизод за срещата на Христос със самарянката впечатляващо е, че Господ говори с един грешен човек. Той не се отвръща от самарянката, не се възмущава от нейния живот, а Го интересуват други неща. Той търси онзи елемент в нейната личност, от който ще започне процесът на нейното преобразяване и спасение. Това означава поврат, преодоляване на осъдителността на морала. Господ надмогва морала не защото е аморален, а защото иска да изцели човека. Важно е да осъзнаем това. Ако ние не надмогваме мярата на моралната осъдителност, това е знак, че не гледаме към Христос, а към нашата справедливост или по-точно към нашето себеоправдание. Независимо дали това засяга нас или другите, дали логиката ни казва да ги осъдим и да не им дадем надежда – всичко това крие едно изкушение, което се таи в убеждението ни, че единствено ние сме причината за собственото си спасение. Когато осъдя грешния, когато осъдя и самия себе си, тъй като съм разочарован от делата си, с това отменям възможностите за изцеление. Това означава, че съм обърнат не към Христос, а към човека, към себе си. Не сме обърнати към Божията благодат, а към нашите дела. Важно е да разберем това, защото, ако не се вдъхновим от Божията благодат и увереността, че Христос е нашето Спасение, и се затворим в един процес на себеоправдание, тогава имаме проблем. Нашите дела не са предпоставка за нашето спасение, а плод на нашето Спасение, което е Христос. Ние имаме да вършим само едно дело – възлагането на нашето спасение и копнеж на Христос, което означава покаяние. Нашият Господ се обръща към грешната жена и започва разговор с нея – нима това не е надмогване на моралния ред, който познаваме с човешката си логика? Именно този морален ред, който имаме в нас, всъщност е неморален. Защото чрез него отхвърляме Христос и се опитваме да оправдаем себе си. Нашето средоточие трябва да бъде не човекът, а Богочовекът. Ако нашето средоточие е човекът, тогава робуваме на мярката, според която поставяме граници на възможностите на човека. Ако средоточието на нашия живот е Богочовекът, тогава се надяваме на Божията благодат, която преодолява границите на човешките възможности, и това значи, че всяка една духовна болест може да бъде изцелена. Разбира се, ако поискаме. Казваме, че Бог е любов, но не участваме в Неговата любов, ако използваме като предлог това, че Бог ни обича и продължаваме да служим на нашата страст.

И така, пред нас е срещата на Господ със самарянката. Ние сме в риск от две неща – от изкушението, което ни води до разпуснат живот, и от изкушението, което ни води до отчаяние. Но тази среща ни разкрива, че нито един човек няма оправдание да се отчайва и, естествено, никой няма оправдание да осъжда другия човек. Ако Сам Господ отива и говори с една жена, която е имала петима мъже и този, с когото е била в настоящия момент, не е бил неин; която е била еретик за онази епоха… ако Сам Господ говори с нея по този любящ начин, тогава имаме ли най-малкото богословски аргумент да осъждаме някого? Имаме ли богословски аргумент да осъждаме самите себе си и да издаваме присъди без надежда? Покаянието ни осъжда на надежда, а изопаченото и демоничното покаяние е безнадеждна присъда над нас.

Иисус й казва: дай Ми да пия. (Йоан 4:7)

Тези думи на пръв поглед изглеждат незначителни, лишени от смисъл, но не са. Нашият грях е егоцентризмът – да смятаме, че ние сме пъпът на Земята, че сме центърът на света и че всички трябва да ни служат и да се занимават с нас. Това себелюбие е коренът на нашия грях, то ни кара да искаме да бъдем обичани, независимо дали ние обичаме някого. Това е една естествена нужда на човека – другите да го обичат, но когато искаме всички да ни слугуват като роби без да ни пука за другия, това е болно състояние. От това се поражда всеки грях. Греховете, с които потъпкваме Божиите заповеди, са симптоми. Нашата основна болест, причината за нашата болест, е именно себелюбието. Искаме да бъдем богове на мястото на Бога и да станем богове без Бога, автономно, с наши сили. Това може и да ни прозвучи като състояние, от което сме далеч, което не ни е присъщо, но ако изследваме по-внимателно себе си, ще видим, че в повечето случаи това правим всеки ден. Автономизираме се от Бога, доверяваме се само на себе си, само нашата воля обичаме и единствено на нея искаме да служим, без да подозираме, че това е нашата присъда. Така пропускаме да открием едно други измерение на живота. Това са две форми на живот – или ще бъдем затворени в собствените си воля и инат (и това ще има своите изражения във всекидневието), които сме обожествили, защото си мислим, че само така можем да имаме радост, или имаме друг поглед към света, който се основата на вярата, че другият е моят живот, че в него мога да срещна моя Бог и чрез него – и моята радост. Тогава наистина той е моят ближен и имам реална връзка с него. Когато вляза в този процес – да пренебрегна своята воля заради другия. За съжаление, за нас връзката означава някой друг да служи на нашата собствена воля. Това поражда конфликти. Едното е егоцентричност, другото е любов.

Същност и център на греха е нашата егоцентричност. Да доминира моето мнение! Господ знае това и при разговора Си със самарянката обръща внимание не на симптома, какъвто е нейният грях, а от корена на греха – нейното себелюбие. Човек губи благородството си, когато не вярва в своята ценност, не се научава как да излезе от собственото си его и така да се жертва с любов. Господ поучава самарянката по този прост начин: „Дай Ми да пия!“. Тоест казва й – занимавай се с другия, занимавай се с Мене, а не със себе си! Направи това дело на любовта, направи това просто усилие на себепринасянето! Дай Ми да пия! Тоест забрави своето аз, своя интерес и принеси себе си! По този начин Той й открива кой е пътят към нейното изцеление. Нашият Господ знае много добре, че най-големият проблем в греха не е грехът сам по себе си, а отчаянието, което грехът носи. Дяволът не се интересува толкова много да ни хвърли в грях, колкото в отчаяние. Кое отчаяние ли? Това, че за нас няма поправяне, че нямаме нещо добро в нас. Това е най-демоничната идея. Успехът на дявола в греха не е грехът сам по себе си, а в този помисъл, който се появява след греха. Господ възстновява чувството за лично достойнство на самарянката. Това чувство ни дава надежда, че винаги можем да направим нещо добро. Св. Йоан Златоуст изрична смели думи: дори Самият Господ да дойде да ти каже: „Няма спасение за тебе!“ не Му вярвайте! Защо? Защото Бог променя решенията Си. И дава пример с ниневийците, за които, след тяхното покаяние, Бог променил решението Си. Този, който ни казва, че няма надежда за нас, че няма надежда за промяна и че няма нищо добро в нас, не е от Бога, нито такива думи могат да ни окрилят и да ни подтикнат към духовно преобразяване.

Св. Исаак Сириец казва: да не отделяш богатия от бедния, нито достойния от недостойния, а всички хора да бъдат равни за теб в доброто. По този начин ще можеш да привлечеш и недостойните към доброто. И тук, както при думите на св. Йоан Златоуст, виждаме същото послание. Божият Дух говори. Ако искаш да привлечеш някой в доброто, ти не го привличаш чрез порицания, мърморене, ропот, оплаквания, посочване на негативното. Само дяволът изтъква негативното, само мухата отива в нечистотията, а пчелата отива в цветята. Като кои искаме да бъдем – като мухите или като пчелите?!Божият човек е този, който дава надежда и на самия себе си, и на другия. Човек, който гледа негативното, е пленник на духа на отчаянието и това не е от Бога. Божият човек може да вижда болестта, но не остава в нея. Той гледа по-нататък – към положителното в човека и възможностите, които той има. Ние няма да се изцелим, ако ни кажат колко сме криви, а ще се изцелим, ако ни открият какви възможности имаме. По-лесно и по-удобно е да гледаме кривото, но по-трудно е да видим красивото, което човек носи в себе си и именно него да посочваме и да подчертаваме.

Св. Исаак Сириец продължава: Господ участвал в трапези с митари и грешници и не отделял достойните от недостойните, така че по този начин да привлече всички към Неговия страх и чрез телесното те да доближат духовното. Затова по отношение на доброто Той ги гледал като равни. Той гледал техните възможности.

Въпросът е на кого сме причастни – на Христос, или на човешката логика на справедливостта, която мери нещата до милиметър и дели хората на добри и зли? Второто би означавало, че сме черно-бели същества, отброяващи всичко с математическа логика, с човешки мерки. Това е душевно знание, а (бого)знанието, за което говорим, е светлина, която не придобиваме с ума си, а ни се дарява, когато се смирим. Когато сме съкрушени, когато сме страдащи, в този опит от нашия личен живот и любов на Бога в нас се формира етос. Тогава говорим за истинския етичен човек. За етоса на Христос. Това не можем да го придобием като знание, а или го живеем, или не го живеем. Кой го живее? Онзи, който живее в покаяние. Това означава да се съкрушавам в моя копнеж по Бога, да се съкрушавам за изгубения рай, за непознатия рай, за непознатия Бог и за познатия Бог, Който загубих. Това вътрешно съкрушение поражда в мен този етос, една различна чувствителност. Човекът, който няма тази чувствителност, е далеч от Бога, ако ще да се изповядва, да се причастява, да слуша беседи…

Господ казва на самарянката: „Дай Ми дай пия“! Тоест направи нещо добро! Той сякаш й казва – можеш да направиш нещо добро, направи нещо, което показва твоята ценност. Вярвам, че ти си ценна. След това Той влиза в диалог с нея, защото, доколкото Някой я почита по такъв начин, казвайки й „Дай Ми да пия!“, Той прави Себе Си задължен към самарянката и й дава възможност за разговор. Вижте какво благородство и разсъдителност! Искам нещо, за да чувствам, че съм длъжен към другия и му давам възможност да говори с мен, да ме попита, да потърси. Това е благородство. Вижте каква нежност и разсъдителност – да накараш другия да се чувства ценен. Да му отдаваш чест, не само да му говориш хубави думи, а на практика да го накараш да почувства, че ти е дал нещо и да чувства, че ти си му длъжен. Колко е хубаво това!… По-смирено е да взимаме дарове, отколкото да отказваме да ги вземем, защото така ни е учила майка ни. По-смирено е да вземаме не защото сме сребролюбиви, което е друга болест, а за да доставим радост на другия.

…да би знаяла дара Божий, и кой е Оня, Който ти казва: дай Ми да пия, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива. (Йоан 4:10)

Живата вода. Това е разликата между Божията благодат и човешките наслади. Човешките наслади са водата, от която колкото и да пием, пак ожадняваме, а Божията благодат е нещо, което не се изчерпва. Господ това имал предвид, че може да даде тази вода, този живот, който не изтлява.

Самарянката Го пита за духовите неща и най-впечатляващото е, че Господ намира начин да я накара да Му задава именно такива въпроси. Тя можеше да пита за нейния личен живот: за това как трябва да живее, дали трябва да се ожени, за кого, с каква работа да се захване и т.н. Тя обаче не пита нищо подобно, а задава въпроси, свързани с духовното. Всички ние, когато се обръщаме към Бога и търсим нещо от Него, какво точно търсим? Човешки неща търсим и никой не може да ги пренебрегне. Но кое е съкровището на сърцето ни? Кое смятаме за наше богатство? Господ отговаря на самарянката, защото Той гледа в сърцето на човека и от резултата се вижда, че в нейното сърце е имало духовен порив, че е искала Бога и нейните грехове се дължали на неведение. Едно е човек да греши от неведение, а друго е съзнателно. Затова, след като получила богопознание, по-късно виждаме самарянката като мъченица – св. Фотиния (Фотина), която честваме. Виждаме силата на Божията благодат. Ето преобразяващата сила на Църквата, както казва св. Йоан Златоуст в Църквата влизаш вълк и излизаш гълъб. Църквата не издава наказания, тя не е съдилище, а лечебница. Св. Йоан Златоуст казва още: не се променя природата на човека, а произволението.

Самарянката имала именно това разположение и копнеж за Истината. Ние много пъти правим обратното: използваме Бога като мощно средство, което да обслужва нашите желания (които повечето пъти са извън Божията воля). Проблем е, когато човек се нагоди към една схема на религиозни обичаи и ред. Това е проблемно и болно духовно състояние и го показва самото сърце на човека, в което няма радост, а чувства умора. Човекът започва да изпитва досада, неудовлетвореност, която изглежда като душевна немощ, но в крайна сметка има духовна основа. Изключително много хора се чувстват толкова изморени; от нищо не са доволни – нито от своята работа, нито от жената или мъжа до себе си, нито от извънбрачните си връзки, от нищо. Това чувство за досада може да се проявява на психическо ниво, но в същото време е и духовен проблем, именно защото пием от водата, от която пак ожадняваме и това ни носи усещане за празнота. Тази неудовлетвореност, която носи душевна умора, е повод човек да започне да търси нещо коренно различно от онова познание, което е получил до този момент в живота си. Различно от всичко, научено дотук. От друга страна, трябва да се доверяваме на Божия промисъл, който устройва нещата в нашия живот така, че може да не се събудим сега, а след 10 или 20 години. Бог проявява търпение. Да дойде подходящият момент. Макар да е дръзко това, което ще кажа, един голям грях може да е по-изцелителен от малките грехове, към които се нагаждаме вътрешно, приспиваме нашата съвест и в нашата молитва липсва живецът. Това, което човек трябва да прави, за да премине към духовните неща, е да започне от телесните. Да започне да полага усилия – да се моли, да върши телесни подвизи, които смиряват духа. Както някой, който чувства тежест в тялото си, когато усеща, че нещо не е наред, той трябва да направи нещо, да се мобилизира, да положи физически усилия, за да влезе в определен ритъм. Телесният труд, аскезата, което е молитвата, постът, четенето, поклоните, службите, принасянето на любов към другите, дори и първоначално да не го чувстваме вътрешно, е добро начало, за да започне човекът да се активира и тогава Божията благодат започва да отваря други хоризонти. Ние обаче трябва да дадем това право на Божията благодат, защото тя не може да дойде произволно. Нужно е да дадем предпоставките на Божията благодат да работи в нас и тогава тя ще ни разкрие други равнища, други изходи. Ние обаче се плашим от усилията. Комфортът е голям проблем, той носи духовно забвение, уморява духа, разглезва го, и човек губи не интелектуалната, а духовната си острота.

Ако някой иска християнство без аскеза, прави грешка. Ако иска едно християнство на комфорта, прави грешка. Но ако реално обичам другия и се трудя да изляза от егото си, да пренебрегна волята си, това не е лицемерие. Може да имам вътрешното усещане, че искам нещо, но все още не го живея, не го вкусвам, но поне правя нещо в тази посока, тъй като в противен случай животът ми би бил безсмислен. Най-глупавото е някой да чувства, че животът му е безсмислен и да използва това като предлог, за да не прави нищо. Да си казва: „Животът ми е безсмислен, грешен съм, вече няма шанс за промяна! Бог с мене ли ще се занимава?! Ах, отче, оставете ме, ще дойде и моят час!“ Това е глупаво. Вместо това трябва да започна да полагам конкретни усилия… Например слушаш за духовния опит и преживявания на някой велик отец, за благодатта, която е получил, за неговото постоянство в молитвата, и си казваш: „Ех, ще го преживя и аз, но… не и днес, има време! След 30 години може би“. Говорим прекрасни думи за молитвата, но си стигаме вкъщи и вече чувстваме такава тежест, че молитвата ни изглежда нещо досадно. Далеч съм от това да демонизирам телевизията, но когато стоим пред телевизора и стане полунощ, тогава ли ще имаме сили да се молим? Толкова ли не можем да положим усилието просто да спрем телевизора и да се посветим на молитва? Ако не сме способни на това, тогава как ще стигнем до Бога? Нима Той ще дойде при нас само защото сме чули една проповед? Или защото сме се причастили? Магически ли действа това? Ако не си поставим граници, ако не положим усилия, нищо истинско няма да излезе.

Не можеш да казваш, че си влюбен в някогои да не положиш някакво усилие за него. Трябва да чувстваш, че другият е част от теб, както твоята ръка и твоят крак са част от тялото ти; че ти си едно с този човек и до такава степен се отъждествяващ с него, че не можеш да си представиш живота без него. Това обаче става чрез аскеза, а не магически. Затова нямаш право да казваш: „Не ми идва молитвата, не получавам Божията благодат и не чувствам нищо!“. Трябва да се стремим към известна дисциплина, (разбира се, без да се вманиачаваме в нея). Дисциплината съдейства на нашето аскетическо съзнание. И когато казваме „аскетическо съзнание“, нямаме предвид всички да станем отшелници, а да започнем от най-малкото. Господ иска от самарянката малко вода. И това е вид аскеза. Когато положим началото на тези усилия, нещо започва да оживява в нас, нещо в душата ни се раздвижва… И започваме да усещаме прилив на духовни сили. В противен случай ще си останем духовно анемични…

 

Беседата е публикувана със съкращения

Превод: Константин Константинов

 

За да не охладнява душата

Май 23, 2019 in Външни

Всички ние добре знаем думите на апостол Павел отнесени към неговите съвременници – членове на Църквата: „Духа не угасяйте” (1 Сол. 5:19). Всъщност всеки човек, когато открие вярата, преживява напълно уникален период на „горене на духа”, плам – време, когато човек усеща живота пълноценно, когато със смайване и радост научава какво е да си Христов ученик. Но минава време и човек става привичен посетител на храма и започва да се оплаква от апатия и загуба на духовната ревност. Като цяло това е познато явление, но нека се запитаме – какъв е вътрешният му механизъм. И как трябва да постъпваме, как трябва да мислим, за да сгреем отново душата си…

Някак вече взе да се смята за обичайно да приемаме загубата на „неофитската” ревност като даденост. Преживяваме за кратко нещо ново, откриваме го, а по-нататък ни се налага просто да живеем по християнски, защото усещаме, че това ни е необходимо и като се подчиняваме се на чувството си за дълг. Според мен това е абсолютно погрешно, защото каквото и да правим, колкото и време да минава, година след година, ние трябва да откриваме в нашето поприще все по-големи глъбини, да съзерцаваме нови тайни.

Но защо се случва този процес на угасване? Преди всичко заради нашето нерадение, включително и заради това, че ние чисто и просто не си правим труда да разберем как и защо възниква това горене и защо го губим.

Онова горене и онази радост, които преживяваме първоначално, не са резултат на наши усилия или ревност, или на наш подвиг – те са изцяло дело на благодатта

Господ ни показва какъв може да бъде животът с Него. Всъщност в началото от човека, който идва при Бога, не се изисква нищо, както не се изисква нищо и от новородено бебе. Но с времето Господ започва да изисква от човека малко повече, и още повече, и още … И това става, не защото Господ не иска да ни даде нещо даром, а защото само това, заради което сме положили усилия, наистина става наше. Когато благодатта ни се дава просто така, ние лесно я губим, но ако се потрудим за придобиване на благодатта, ние започваме да се учим да я опазваме, да я усвояваме. Обаче съществува един ключов момент, който се състои в това, че животът, изобщо всичко, което ни заобикаля, не допринася за това духът ни да гори. Ние се потапяме в житейските грижи, които са подобни на море, които не можем да избегнем, но никога не успяваме преплуваме, тоест да свършим всичко и вследствие на това обикновено ставаме по-студени, по-груби. Това е съвсем естествено. Така например, човек има определена телесна температура и ако бъде потопен за дълго време в студена вода, той ще премръзне и накрая ще загине. Същото става и с нашите души. Когато сме сред вярващи хора, ни е топло и спокойно. Но стига само да се сблъскаме с обичайната среда на този свят, в който живеем – свят, който не помни Бога, свят – понякога груб, изпълнен с коравосърдечие, и усещанията ни стават противоположни, духът на света започва постепенно да ни влияе отвън.

Какво е необходимо да се прави , за да не изстива душата? Мисля, че си струва да се върнем към аналогията с човека, потопен в ледена вода. Какво се прави, за да се свести пострадалият, който е бил изложен на преохлаждане? Първо го въвеждат в помещение, в което трябва да е топло, дори горещо. Дават му да пие нещо горещо, поставят го по-близо до източника на топлина. Често му предлагат да се съблече и разтриват цялото му тяло със спирт или просто с ръце. По подобен начин човек трябва да постъпва със своята душа. Всеки трябва да го прави сам – никой няма да го направи вместо нас. Само Господ може да възвърне горенето на душите ни, но, ще повторя, идва момент, когато трябва сами да си помогнем; иначе може да не израстнем и да останем за цял живот глупави, непригодни за нищо мамини синчета. Затова човек трябва сам да търси светлина за душата си, да я сгрява, да я държи близо до „огъня”.

Какво се има предвид? По принцип това са неща обикновени за християните. Преди всичко, в никакъв случай не бива да допускаме тази мисъл: щом съм в такова премръзнало състояние, щом съм толкова охладнял, то независимо дали ще правя нещо или не, не ще се промени абсолютно нищо; затова просто ще изпълнявам външните правила на християнския живот и дано някак да преживея. Това е все едно, след като човек е пострадал от измръзване и рискува да загине, въпреки това да остава в същото състояние, в същите външни условия, които са довели до това.

Кое ще е онова горещо затоплено място, където душата се сгрява? Разбира се, това е храмът, енорията, където човек се моли и е сред съмишленици. Оттук следва закономерният извод: трябва да се стараем да посещаваме храма колкото се може по-често. Единици са хората, при които служебните и домашните задължения позволяват да ходят на Литургия всеки ден. Но за повечето от нас, включително и за тези, които ходят на работа, е напълно възможно да отидат за утринна или за вечерна служба за 10 – 15 минути или за половин час няколко пъти през седмицата. И няма нищо страшно в това да не успееш да отидеш на богослужение още в началото или да си тръгнеш преди края, ако единствената алтернатива за това е изобщо да не отидеш на Църква. Най-важното е да не забравяме, за какво отиваме в храма – за да се постараем да вземем със себе си онзи пламък, който съживява нашите сърца всеки път, когато сме на Църква. Ние знаем, че в живота ни непременно трябва да присъстват две константи: утринните и вечерните молитви. Стига дори само веднъж да пропуснем да се помолим и после следва и втори, и трети път; и човек започва да усеща душевно безчувствие; а по-късно в един момент забравя, защо изобщо се молим. Такова нещо хората постоянно споделят по време на изповед. Това състояние също е много тясно свързано с угасването на духа. Когато се молим сутрин и вечер, т.е. пребиваваме в състояние на богообщение, дори то да е много несъвършено, тогава душата ни е жива. Това допринася по-често да си спомняме за Бога. Оттук вече може да се стремим и към по-висшето състояние, при което помним Бога непрекъснато.

Защо се оказва, че ни е трудно да помним Бога непрекъснато? Защото сме подвластни на суета, защото постоянно нещо ни разсейва от помненето на Бога. Но за това има и друга причина, която е много по-сериозна и всъщност дори е страшна. Понякога човек възнамерява да извърши нещо, спомня си за Бога – и разбира, че стига само малко да помисли за Бога и той вече няма да може да направи това, което е възнамерявал. Но в този момент човек бива завладян от такава страст, че прогонва паметта за Бога вън от съзнанието си, за да не му пречи нищо да прави това, което му се иска на мига. При това обикновено тук не става дума за някакъв смъртен грях: случва се човек да изхвърля паметта за Бога от сърцето си, просто за да се отдаде на суетни размисли за нещо, което едва ли заслужава и една минута размишление. А когато човек, следвайки малодушието си, се подчинява на желанието да не мисли за Бога, душата му става изцяло ледено студена.

Би било самонадеяно да предположим, че ако започнем борба с това, веднага ще успеем да постигнем състояние, при което да усещаме Божието присъствие, така както са го усещали светите отци. Но напълно по силите на всеки от нас е да помни, че Бог съществува, че Той вижда всичко и знае всичко за нас, че Бог е готов винаги да ни помогне. Постоянно трябва да подхранваме в себе си тази памет. Различни начини са подходящи за това при различните хора. За едни това е Иисусовата молитва, за други – припомнянето на кратки стихове от псалмите, за трети – други молитви, дори и съставени от свои собствени думи. Много е важно, обаче, когато придобием навика да повтаряме тези молитви, да не ги повтаряме машинално. За да се предпазим от това, е важно за момент да прекъсваме молитвата и просто да размисляме: да си спомняме, че Господ е с нас, че Той познава помислите, стремежите и желанията на нашите сърца.

Сериозна роля в живота ни играе не само срещата със съмишленици в храма, но и разговорите с хора, които водят духовен живот, които могат да ни укрепят, предпазят и утешат. Слава Богу, ако има такива хора в живота ни… Но се случва и да ни липсва такова общуване. Обаче всеки от нас може да потърси помощ от светците – хора, които вече са извървяли земното поприще и сега се молят за нас. И без съмнение, сред начините, чрез които човек може да сгрее душата си, сякаш я разтрива със спирт, важно място заема четенето не само на Свещеното Писание, но и на писанията на светиите, а също и четенето на житийна литература. При това е много полезно да препрочитаме онези светоотечески текстове, които точно за нашите души имат съживяващо действие и събуждат в нас ревност да живеем християнски живот.

Разбира се, редно е колкото може по-често да пристъпваме към изповед и причастяване със Светите Христови Тайни и така да бъдем колокото се може по-близо до Източника на духовната светлина. Но и тук също е много важна подготовката: добре е, когато човек се готви за свето Причастие, не само да пости и да чете правилото в молитвеника, но и да осъзнава, колко велико е Тайнството, към което пристъпва. Защото понякога се случва парадоксалната ситуация, при която в навечерието на светото Причастие човек може цял ден да се моли, но нито веднъж да не се замисли какво се случва в момента на причастяването. И после става така, че вследствие на това човек се причастява, но душата му не е готова за това и по тази причина той много бързо губи онази радост, която е получил, когато се е причастил със Светите Христови Тайни. Ако с нас се случва нещо такова, задължително трябва да се сепнем, дори бих казал – да се изплашим и да започнем да разтриваме и съгряваме по всякакъв начин своята замръзнала, загиваща душа.

И още веднъж да се върна към това, с което започнах: с каквото и да се захваща човек, много е важно да има творчески подход. Това предполага, че той няма просто да прави нещо с ръцете, с краката си, с главата си, а ще анализира, ще се запознава с нечий опит, ще размисля над него, ще търси начини как да го приложи в своя живот. Същите правила важат и в християнския живот: ние трябва да отделяме сили и за изследване, за изучаване, за анализиране, самоизпитване, самоназидаване. Тази вътрешна дейност ще помогне да не изстива душата. Или най-малкото да не остава в състояние на окаменение за дълго, а бързо да излиза от него. И да продължава напред… | www.pravoslavie.ru

 

 

Всеки от нас е потенциален Иуда

Май 15, 2019 in Външни

А когато Иисус беше във Витания, в къщата на Симона Прокажени, приближи се до Него една жена, която носеше алабастрен съд с драгоценно миро, и го възливаше върху главата Му, когато Той седеше на трапезата.
Като видяха това, учениците Му възнегодуваха и казваха: защо е това прахосване: защото това миро можеше да се продаде много скъпо, и парите да се раздадат на сиромаси. Но Иисус, като разбра това, рече им: защо смущавате жената? Тя извърши добро дело за Мене: защото сиромасите всякога имате при себе си, а Мене не всякога имате; като изля това миро върху тялото Ми, тя Ме приготви за погребение.
Истина ви казвам: дето и да бъде проповядвано това Евангелие по цял свят, ще се разказва за неин спомен и това, що тя извърши. Тогава един от дванайсетте, на име Иуда Искариот, отиде при първосвещениците и рече: какво ще ми дадете, та да ви Го предам? А те му предложиха трийсет сребърника.
И оттогава той търсеше сгоден случай да Го предаде.

Матей 26:6-16

В този откъс от Евангелието, който прочетохме сега, приготвяйки Господа за Неговите страдания, една жена дошла и Го помазала с това драгоценно миро; и е много трогателно как нашият Господ приема подобна любов от най-обикновени хора. Ала същевременно Иуда – един от дванайсетте, които били с Него – видял това да става и нещо в сърцето му се изменило. Това било очевидно „последната капка“, тъй като Иуда държал ковчежето и помислил, че това е прахосване на пари. Можем да проследим логическият процес, случващ се в ума му. Сякаш го чуваме да мисли за Христос: „Мислех, че този човек е някой важен. Той прахосва пари, не прави нещата както подобава, мисли си, че е някой значим…“ и други подобни хрумвания вложил дяволът в ума му. И тъй като имал страст (а неговата страст била сребролюбието), той бил уловен от дявола и предал Христос. Той не внимавал над себе си и не победил своите страсти.

Всеки от нас може да се озове в същото положение. Трябва да погледнем в сърцата си – коя от нашите страсти ще послужи за повод на дявола, така че да предадем Христос. Ако си мислим, че сме нещо повече от Иуда, че не сме като него, бъркаме напълно. Подобно на Иуда, всички ние имаме страсти в своето сърце. Поради това нека ги разгледаме. Можем да бъдем уловени с любовта си към изрядността и яснотата, нещата да са „правилни“, естетическите ни усещания – всяко едно от малките ни наклонности може да послужи за повод дяволът да ни улови. И след като ни хване, тогава започваме да оправдаваме състоянието си като “логически издържано“, като в основата са нашите страсти. И от този „логически“ начин на мислене можем да предадем Христа, ако не внимаваме над себе си и не осъзнаем, че сме изпълнени със страсти, че всеки един от нас е потенциален Иуда. Поради това, щом имаме възможност – щом страстта започне да действа в нас и започва да се развива логически процеса от страст към предателство, трябва да спрем и да си речем: „Господи, помилуй мене грешния!“.

Не бива да гледаме на живота през призмата на нашите страсти, нито да се опитваме да „нагаждаме“ своя живот според желанията ни, независимо дали става въпрос за тих и мирен живот или такъв, изпълнен с шумотевица и вълнения. Ако се стремим да „напаснем“ живота си по този начин, резултатът ще е плачевен. По отношение на живота следва да примаме нещата, които ни се случват, като Божий промисъл, знаейки, че с тях се цели ние да се събудим от страстното си състояние. Трябва да молим Господ да ни разкрие какви богоугодни дела можем да извършим. Щом започнем да приемаме случващото ни се, ние ставаме подобни на обикновената жена в Евангелието, която чула Божия призив и успяла да бъде Негов служител. За нея щяло да се проповядва по цял свят, както рекъл Господ, поради простичкото нещо, което извършила – възливането на мирото върху Него. Нека бъдем подобни на нея: възприемчиви да видим Божиите знаци около нас. Тези знаци са навред: в природата, в ближните, в наглед случайните неща… Винаги, всекидневно има неща, който ни посочват Божията воля. Трябва да сме с отворено съзнание за това.

След като осъзнаем по-пълно намиращите се в нас страсти и започнем да се борим с тях, не бива да позволяваме да започне процеса, който видяхме при Иуда. Иуда започнал от съвсем малко нещо: като бил загрижен за правилното разходване на парите. А от такива дреболии се случва да предадем Господа, нашият Спасител. Трябва да имаме трезвение, като търсим не как да осъществим страстите си, а да съблюдаваме Божията воля: как в точно този момент да се пробудим и започнем да следваме Христа през Неговите страдания и да спасим душите си.

orthochristian.com

Не можеш да поставиш Бог в безизходица

Май 7, 2019 in Външни

Колкото повече рани получава човек в живота си, толкова по-привилегировано е неговото положение пред Бога. Както казва пророк Давид, сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре, Бог преобразява това сърце и човек става състрадателен. След време болката, неправдата и раната стават нещо добро за него, разкрасяват го и той става по-благ, по-зрял, сърцето му се прекършва, научава много неща за човешката природа и немощ, научава се да общува с брата си.

Каквото и да стане в живота, каквито и трагични и осъдителни събития, нищо не може да постави Бога в трудно положение и Той да каже: за този човек не мога нищо да направя, толкова е наранен, че нищо не мога да направя. Само ние говорим така.

Светият Дух обаче прониква в дълбините на сърцето. Както се казва в една много хубава литургична молитва, Бог знае нуждата на всеки един от нас. Ние много пъти не знаем от какво наистина имаме нужда. Бог обаче знае, затова Той става за нас това, от което ние имаме реална нужда, както се казва в същата молитва: Ти си Лекар на нашите тела и души. Бог е единственият Лекар на душите и телата ни и знае нашите потребности. Помните в Стария Завет, където евреите в пустинята роптаели често срещу Бога. Той им изпратил манната, тя била храна за всички, но при всеки се превръщала в това, от което той имал нужда. Ако някой, например, имал нужда от калций, ставала калций. При друг захар, при трети – желязо. Бог знаел нуждата на всеки един.

Когато общуваме с Бога, когато се молим, когато се причастяваме, когато сме общение с Него, Божията благодат преобразява и лекува душата ни, както Бог знае. Ние не знаем. И в нашия живот, когато да ядем, нима си мислим: сега, като изям това, то ще стане калций, фосфор, желязо? Откъде да знаем тези неща! Просто се храним и когато организмът е здрав, сам ги превръща в необходимите елементи. Всеки орган приема съответното количество витамини, протеини и т.н. Не определяме с нашия ум кой орган колко процента фосфор да вземе или желязо. Не, организмът прави това от само себе си. Много повече това важи, когато Бог действа. Опитът наистина доказва, че Божията благодат изцелява напълно човека и всички тези травми стават велики преимущества в него.

***Един светец, когато чуе за убийство, кого ще оплаче? Оплаква убиеца, не убития. Плаче не за жертвата, а за престъпника, жертвата е жертва и като жертва има право на Божията помощ и на състрадание от хората. Бог е длъжен да въздаде Своята правда, която е Неговата благодат, но този убиец, престъпник и злодей, кой ще го съжали? Кой ще го погледне? И с каква нагласа да се обърне и накъде? Да се обърне към Бога и какво да Му каже? След като от ръцете му капе кръв? Тоест, този човек става звяр и е достоен повече за съжаление от този, който е станал жертва.

В Патерика има един пример. Авва Геласий посадил зеленчуци, за да преживее цяла година с тях в пустинята. Някой отишъл, изкоренил ги и нищо не оставил. Там е пустиня, няма магазин да отидеш да си купиш, ако нямаш хранителни продукти, оставаш гладен.Съседите отишли и му казали:

- Какво стана сега? Горко ти, авва Геласие, какво си изпати! Ще останеш гладен!

Той се засмял и казал:

- Горко на мен? Горко на този, който го е сторил!

Аз ще остана гладен. Няма да свърши светът. Но горко на човека, който е стигнал дотам да отиде да изкорени трите зеленчука в градината.

И тъй, казваме горко на човека, който е убил. Жалко е за този, който е умрял. Но още по-жалко за този, който го е убил. Той е за оплакване с горчиви сълзи, защото няма къде глава да подслони, накъде да се обърне? Към хората? Те са го отхвърлили. Към Бога? Не може, няма дръзновение. Към себе си? Той гледа в себе си и вижда един убиец. Каква утеха ще има този човек?

Сигурно знаете за случая с онзи капитан на кораб, който стана причини да загинат 180 души. Той се самоуби. Помислете – Бог да пази да не се случва, но ако ние сме на мястото на този човек? Всички го обвиняваха. Да, с право, корабокрушение, удавили се 180 човека. Всички се нахвърлиха върху него и кой от тях го оправда? Помислете в какво положение се оказа. Знаете ли какво означава да стигне човек до отчаяние? Да няма за какво да се хване, да стигне дотам смъртта да е по-добра от живота, да се самоубиеш и за теб това да е спасение, представи си какъв живот трябва да имаш! Представи си какво преживяваш. Сега ще възразите, да не би да скърбиш за онзи човек? Мисля, че Божието милосърдие е бездна, не можем да кажем, че Бог като Баща не Го е заболяло и за този човек – когато вижда детето Му, човека, който сътворил и обикнал до край, да изпадне дали поради греха или лекомислие в едно такова трагично състояние. Много хора се зарадваха на смъртта му и казаха: заслужи си го! Не може да се говори по този начин. От друга страна, виждаш какво означава отчаянието и какво е надеждата.

Колко велико нещо е това, което казваме за Света Богородица, че е надежда на обезнадеждените. За тях винаги има една надежда, съществува не една надежда, а Един, Който е Надежда. Този Един е Надеждата на света – Бог. Всеки човек, и убиецът, и този, който е направил тези трагични грешки, има надежда. Не можеш да му кажеш: нямаш надежда, ти си скот! Окаян, отвратителен. Той наистина е такъв, с главна буква, но и за тези скотове и всички други Бог съществува. Не може да има нищо в света, което да надмогне Божията любов. Дори дяволът. Какво да говорим за човека. Самият дявол не може да накара Бога да му каже: знаеш, омръзна ми, не те искам повече пред Мене! Не. Бог чрез Своята безкрайна любов обгръща дори демоните и ги смята за Негови деца. Затова един св. отец казва едно много хубаво слово – и по това да разберете какво означава православното богословие и колко ценни неща съдържа. Той казва: “Не наричай дявола лош, защото хулиш Бога. Дяволът, казва той, не е лош по своята природа, а по своето произволение. Природата му не е лоша, той е сътворен твърде добър, но произволението му е лошо”.

Затова човек може да каже, че злото не съществува, но той му дава живот чрез своята свобода и произволение. Затова светците обичали всички без разлика, а прегрешенията и пороците на хората не можели да намалят тяхната любов. Затова Христос казва да не съдим никой човек, да не съдим по външност, нито убиеца, нито престъпника. Не можеш да осъждаш другия. За всеки има надежда за спасение, защото Сам Господ е Надежда на обезнадеждените, на тези, които са в пълно отчаяние. Моля се никога да не се оказвате в такова състояние, в такова екзистенциално, гранично отчаяние, но ако се окажете, да не забравяте, че никога не е възможно човек да остане без надежда, защото съществува Надеждата на света – Христос.

Мнозина казват осъждаме еди-какво, еди кого!.. Ама кого осъждаш? Та Бог дори дявола не осъжда, а ти осъждаш хора? Да отхвърлиш греха – да, да отхвърлиш случилото се – да, но човека – не можеш. Тук се вижда величието на Бога, на Бога – нашия Баща, защото Този Баща никога не може да се промени и пребъдва като Баща и Надежда.

Бог да ни пази, защото вярвам, че, ако Бог не ни опази, говоря за себе си – всичко бих извършили, и убийства и какво ли не. Помислихте ли, че в даден момент можем да се окажем убийци, да станем причина да загинат хора? Кое е странното? На мястото на този, който се самоуби, можеше да сме ние и да бъдем причина да загинат 180 човека. Какво щяхме да чувстваме, къде щяхме да застанем? Къде щяхме да намерим утеха? И колко е утешително, когато си осъден от всички, да имаш в себе си тази надежда – че Бог наистина те приема. Има Някой, Който не те отхвърля, не те мрази, не те осъжда. Спомнете си случая с жената, хваната в прелюбодеяние, на която Христос казал: никой ли не те осъди? Никой не останал. И Аз те не осъждам, казва Христос. Кой е безгрешен и кой е този, който може да съди другия, когато сам чувства, че първият за осъждане е той самият? Какво да сторя на другия? Какво да ΄ς θδγδ? Затова нека не оставяме човека без надежда. Какъвто и да е той, колко и голям звяр да е, не е възможно вратата на Бога да се затвори за този човек.

Като духовници често виждаме това – при изповед слушаш много неща. Като човек можеш да кажеш: Що за човек е той?! Какви пороци и сквернота! Не е останало нищо, в което да не се е забъркал. Но като духовници знаем: нима Бог затваря вратата за този човек? Не. Самият той ти казва: Отче, не мога да се поправя, такъв съм си. А ти му отговаряш: Имай надежда в Бога, не се отчайвай! Бог, детето ми, има силата да те спаси, само Му дай твоята свобода. Кажи: Боже мой, помогни ми, спаси душата ми! А Бог знае, има начини да те спаси.

Не е възможно с безкрайните пороци и отклонения да поставиш Бога в безизходица. Каквото и да правиш, сине мой. Нито дяволът може. И не само това, а всеки път, когато дяволът имал някакъв успех, Бог правил нещата така, че успехът на дявола се превръщал в неуспех. Дяволът хвърлил човека в падение, но Бог дошъл, станал Човек и издигнал човека повече отпреди. Бог не просто спасява човека от мрежите на дявола, но и прави по-голяма мрежа, хваща дявола в нея и накрая Бог като безкрайно по-мъдър и пълен с любов преобръща всички тези кроежи на дявола, за да служат на Божиите дела. Става това, което казва старецът Паисий:  “Там, където дяволът оре, накрая Бог сее. Клетият дявол отива, пребива се от умора да изоре и след като хубаво изоре и каже: не мога повече!, идва Бог да сее и жъне”.

Старецът Паисий казваше, че дяволът толкова много заплита нещата, прави едно кълбо, че ако Бог му каже: “Разплети го сега!”, няма да може да го направи. Толкова заплетени са понякога нещата. Но това е Божията мъдрост и сила, която стои над всички тези неща. Затова Бог го оставя да оре, да се мъчи, а след това идва Бог, Който има последната дума. Той е Този, Който ще каже „Да” и „Не”. Затова човек не трябва да има никакво безпокойство. Човек трябва да има твърдата вяра, че не е възможно дяволът да надделее над Божията любов. Това е догмат на вярата.

Превод: Константин Константинов

 

 

 

За християнските радости, произтичащи от Христовото Възкресение

Април 27, 2019 in Външни

За християнските радости, произтичащи от Христовото Възкресение

Архиеп. Серафим (Соболев)
Слово на Велика събота, 7 (20) март 1946 година.

Днес на литургията светата Църква вече ни разказа в своето евангелско четиво за Христовото Възкресение. Отначало ангел възвестил тази радостна вест на св. жени Мироносици, а когато те се връщали от гроба, Сам Възкръсналият Господ им се явил и им казал: Радвайте се (Мат. 28:9).

Можем да си представим каква голяма радост изпитали мироносиците, а след тях и и всички Христови ученици, когато получили вестта за Възкресението, и при това, след голямото унижение, което претърпял Господ на Кръста, след тежките страдания и смърт на Христа, Когото те така обичали. Тази радост била толкова необятна, че апостолите не могли да повярват на мироносиците, когато последните им съобщили за Христовото Възкресение. Някои от учениците от радост не вярвали дори на очите си, когато Христос им се явил след Възкресението Си.

Но не само св. мироносици и апостолите изпитали тази радост от явяването на Възкръсналия Господ. Изпитвали я и мнозина от великите праведници, живели след апостолите, по силата на неизменимите Христови слова: Който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам (Йоан 14:21).

Тази радост изпитал и нашият велик Божий угодник св. Серафим Саровски, и то когато бил едва на 26 години, т.е. когато още не се бил очистил от всички страсти, а само имал огнената решимост да не изменя на Христа в своя живот и да Му принадлежи с цялото си същество. Блаженството от явяването на Господа в слава било така голямо, че св. Серафим не могъл да помръдне от мястото си след дивното Божествено откровение, няколко часа не могъл да каже нито дума и сърцето му се топяло от райско блаженства.

Впрочем думите: Радвайте се!, отправени от Господа към мироносиците, включват в себе си не само дивната радост от явяването на Възкръсналия Господ. Те ни говорят и за друга, също така голяма радост, която трябвало да получат мироносиците, апостолите и всички християни. Тази радост произтича от вътрешната, възраждаща благодат на Светия Дух, която възприели в себе си апостолите в петдесетия ден след Христовото Възкресение и която оттогава и до днес се дава на всички православно вярващи при св. Кръщение, в тайнството св. Миропомазване. Отначало ние не можем да почувствуваме в цялата и пълнота радостта от тази благодат, но тя заедно с благодатта постепенно се разкрива, възраства в нас, според мярата на изпълняването на светите Христови заповеди, както учат за това св. Никита Стифат в “Добротолюбието” и другите св. отци на Църквата. Като разкривали тази благодат* чрез праведен живот, светите люде още на земята ставали небожители и подобно на тях изпитвали непрестанната радост на Небесното царство.

(*Разкривам в себе си благодатта на Светия Дух – това означава да възгряваме в себе си благодатта на Светия Дух, получена като Божествена искра при св. Кръщение и да я преумножаваме до разкриване на нейните дивни прояви в нас. За това съдействува неотклонното изпълняване на Божиите заповеди, като проява на нашата истинска любов към Христа).

Ето как говори за това блаженство св. Антоний Велики:

“Молих се за вас да се удостоите да получите и вие този велик огнен Дух, Който получих аз. Ако искате да го получите… принесете най-напред телесни трудове и сърдечно смирение… – и Той ще ви бъде даруван… навеки… Защото този Дух обитава в правите сърца. И когато Го получите, Той ще ви открие най-възвишени тайни, ще прогони от вас страха от хората и зверовете и във вас ще пребъдва небесна радост ден и нощ и тогава, макар в тяло, вие ще бъдете подобни на онези, които вече се намират в Царството (небесно)” (Добротолюбие. Т. I. М, 1895, с. 35).

Ето защо св. ап. Павел е нарекъл приетата от нас възраждаща благодат на Светия Дух залог за нашето бъдещо наследство (Еф. 1:14), т.е. за вечното блаженство в Царството Христово. Сега ние не можем да почувствуваме в цялата му пълнота това велико блаженство, тази необятна божествена радост. Затова Господ ни дава възможност само да я предвкусваме. Сега не получаваме цялото блаженство, а само част от него – залог, който е всъщност вътрешната благодат на Светия Дух.

Но това още не са всички наши християнски радости, съдържащи се в думите на Възкръсналия Христос: Радвайте се. Тези думи ни разкриват и онази велика радост, която получаваме от приемането на Тялото и Кръвта Христови. Разбира се, не всеки изпитва такъв благодатен плод в душата си от това страшно и дивно Тайнство. Тази радост чувствува онзи, който пристъпва към св. Чаша с Тялото и Кръвта Христови с истинско покаяние, т.е. с дълбоко сърдечно съкрушение за своите грехове и с непреклонна решимост повече да не се връща към тях. Тази радост чувствуват онези, които винаги пребивават в смирение и неотклонно изпълняват всички Божии заповеди, като се уподобяват на ангелите по своята целомъдрена чистота и по своята кротост. При наличието на такъв свят живот истинно вярващите хора, приемайки Пречистите Тайни, се озаряват от божествена светлина, съединяват се с Бога, стават подобни на Него по благодат и изпитват райско блаженство. Тогава Господ им дава да вкусят това висше и най-велико благо, за което пророк Исайя е предсказал и апостол Павел е засвидетелствувал: Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат (1Кор. 2:9; срв. Ис. 64:4).

Несъмнено думите радвайте се включват в себе си и онова райско блаженство, което в цялата му пълнота ще изпитваме в бъдещия живот след Всеобщото възкресение и Страшния Христов съд. Сега ние не можем дори да си представим това блаженство. Още не е станало явно какво ще бъдем – казва св. Йоан Богослов. – Знаем само, че кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим, както си е (1Йоан. 3:2). Ето защо преп. Серафим Саровски, сам предвкусвайки опитно това бъдещо райско блаженство, е казал: “Ако биха ни предстояли най-страшни и продължителни страдания, то трябва с пълна готовност да се съгласим да ги търпим, само и само да не се лишим от великата и неизказана радост и блаженство, приготвени от Господ за всички, които Го обичат”. И как би могло да бъде иначе, след като св. ап. Павел, който изпитал блаженството на райските обители и постоянно търпял всевъзможни тежки скърби на земята, е казал: Страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас (Рим. 8:18).

Ето за какви християнски радости, които са предвкусване на райското блаженство, ни говорят Господните думи радвайте се. Тези думи същевременно ни откриват, че всички споменати тук християнски радости са наше наследие, защото са ни дарувани чрез Христовото Възкресение.

Св. ап. Павел е казал: Ако пък Христос не е възкръснал… ние сме най-окаяни от всички човеци (1Кор. 15:17-19). Ясно е и обратното: че по силата на Христовото Възкресение ние сме най-щастливите хора на света.

Наистина ние изпитваме много, твърде много скърби. Но нека никакви скърби не помрачават нашите християнски радости, произтичащи от Христовото Възкресение. Възкръсналият Господ е знаел в какви големи скърби са живели и предстояло да живеят св. мироносици, св. апостоли и всички истински Негови последователи. И въпреки това Той на всички е казал: Радвайте се.

Нека никога да не забравяме, че Пасха е избавление от скърбите (Четвърта стихира на Пасха.).

По силата на Своето Възкресение Господ ни е дарувал способността да се радваме и сред скърби и дори в самите скърби да намираме извор на утешение и радост. Ето защо св. ап. Павел е казал: Както изобилват в нас Христовите страдания, тъй изобилва и нашата утеха чрез Христа (2Кор. 1:5).

Нека само да обичаме Христа така, както са Го обичали св. мироносици, учениците Му и всички истински Негови последователи. Та нали именно заради тази тяхна любов към Христа Той им се явявал, радвал ги и ги утешавал със Своите явявания. Нека и ние обичаме Христа, т.е. свято да изпълняваме Неговата воля, Неговите Божествени заповеди. Тогава Възкръсналият Господ според Своето обещание ще се яви и нам или ще излее върху нас Своите неизречени милости. Тогава Той ще пребивава с нас с всички радости на Своето светло Възкресение, защото Неговите Божествени слова са неизменими: И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин (Мат. 28:20).

Архиеп. Серафим (Соболев), Слово на Велика събота
Словото е произнесено в руската църква “Св. Николай” в гр. София на 7 (20) март 1946 година. Предадено тук по сборника Архиeпископ Серафим Соболев, Проповеди том II (1945-1949), изд. Девически монастир “Покров Богородичен” – Княжево, София 2000 година.

 

Евангелието за победата над изкушенията

Април 13, 2019 in Външни

Няма нито една Божия заповед, спрямо която хората да не са сгрешили, и нито една, която да са изпълнили без оплакване и ропот. И няма нито една Божия заповед, спрямо която Господ Иисус Христос да е съгрешил, и нито една, която да е изпълнил с оплакване и ропот. Всичко, през което е трябвало да премине, да изпълни и претърпи в Своя земен живот, Той е преминал, изпълнил и претърпял в пълно смирение и послушност към Своя Небесен Отец. Само за да ни научи на смирение и послушание! Само за да ни окуражи за търпение! Само за да ни покаже, че всичко, което ни е заповядано свише, е и възможно, и необходимо да изпълним под всевиждащия надзор и ръководство на живия Бог. Хората се оплакват от бедността и от своя незнатен произход, макар и всички хора в крайна сметка са от царски произход, защото произлизат от Царя Бог. А Той, единородният и възлюбен Син Божи, не се е оплаквал от това, че се е родил в пещера на овчари и че не е имал къде глава да подслони.

Хората проклинат враговете си, макар че най-често техният грях е превърнал съседите във врагове. А Той, безгрешният Агнец Божи, е трябвало още като Младенец на гърдите на майка Си да бяга в далечна страна от кървавия нож на Ирод. И въпреки това не е проклинал Своите врагове.

Хората се бунтуват против властта и закона дори и тогава, когато страдат от самите себе си. А Той, Законодателят на вселената, се е покорявал на властите и законите, отдавайки кесаревото кесарю.


За хората е труден постът, въпреки че им е позволено и в най-постните дни да ядат хляб и зеленчуци, и въпреки че постът е необходим за очистване на ума и съвестта. А Той, Пречистият, Който не е имало от какво да се очиства, доброволно Си е налагал четиридесетдневен пост, пост без хляб, без зеленчук и вода.


За хората е трудна молитвата, и в храма, и у дома, въпреки че молитвата е стълба, издигаща човека от праха и скотското състояние към Бога. А Той, Който тялом пребивавал с другите хора на най-ниското стъпало на живота, а духом непрестанно е бил на върха, радостно ходел на молитва в храма и прекарвал по цели нощи в уединена молитва.

Хората не искат да изпълнят без ропот и най-малката заповед от Божия закон, въпреки че този закон е даден заради тяхното собствено спасение. А Той, Спасителят на света, Който не е имал от какво да спасява Себе Си, послушно е изпълнил и най-трудните заповеди от Божия закон и смирено е принесъл Себе Си в жертва за хората само защото е знаел, че това е волята на Небесния Отец и че е необходимо за спасението на хората.


Адам и Ева, в райското изобилие и ситостта на всички божествени блага и сладости, не успели да победят и едно съвсем малко демонско изкушение и да не се докоснат до забраненото дърво. А Той, в пустинята и в самота, гладен и жаден, без хляб и вода, без приятел и помощник, решително се противопоставил и на най-големите изкушения, които само нечистият Сатана може да измисли.

Колко величествени, колко трагично величествени са всички събития в Христовия живот! Като планини, в подножието на които морето безсилно се плиска, и чиито върхове човешкото око напразно търси. Много читатели на Свещеното Писание смятат, че Христовото учение се съдържа преди всичко в Неговата проповед на планината. Впрочем има много събития в Христовия живот, които са не по-малко поучителни от Проповедта на планината. Не може да се каже кое в живота на Христос е главно, и кое – второстепенно. Но несъмнено е, че у Него няма нищо второстепенно. И със сигурност не може да се каже, че Неговото учение, изказано с думи, превъзхожда Неговото учение, показано чрез дела и събития. Нещо повече, по-скоро би могло да се каже, че Христовите дела и събитията от Неговия живот у повечето вярващи оставят по-дълбоко впечатление и предизвикват по-силни усещания, отколкото Неговото учение, изказано с думи. Така, както лекарят, който мълчаливо отваря очите на слепец, би направил много по-силно впечатление, отколкото този, който обяснява с думи как се дава зрение на слепи. Но от друга страна, възвишените и дивни дела и събития от живота на Божествения Герой биха останали като тайнствени и безименни планини, ако не бяха получили израз и обяснение в учението, изказано с думите на Божествения Учител. Размисляйки и за едното, и за другото, човек трябва с дълбоко благоговение и смирение да каже: и двете са неизказано велики, и едното не може да се отдели от другото, както не може да се отдели изток от запад. Защото с какво биха ни помогнали Христовите думи: непрестанно се молете, ако Самият Той не беше очевиден пример за непрестанна молитва? Или, от друга страна, как бихме могли да разбираме и използваме Неговия пример на продължителен пост, ако Той не ни беше обяснил необходимостта и спасителността на поста? По същия начин се допълват Неговите дела на милосърдие и Неговото учение за милосърдието; Неговата борба със Сатаната и Неговото учение за бодърстването над своята душа и побеждаването на изкушенията; и всичко останало, изказано и извършено. Неговите дела са в хармония с Неговите думи, както здравото тяло със здравата душа. Ето, Той е дошъл на земята не само за да въплъти Своята душа в тяло, но и за да въплъти всяка Своя дума – да облече всяка Своя възвишена дума – във възвишеното тяло на видимото дело или събитие.

Сега да погледнем как Господ въплъщава в едно величествено тяло Своите дела и събития за поста, бодърстването и побеждаването на изкушенията. След кръщението на Йордан Той се оттегля за превеликия подвиг на поста, бодърстването и борбата със Сатаната.

Тогава Иисус биде отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушен от дявола. Защо именно веднага след кръщението? За да ни покаже, че и ние след кръщението сме подложени на изкушения, и то до самата телесна смърт. Чрез кръщението сме очистени и въоръжени с Божията сила, и сме изпратени в борба. Както казва премъдрият Златоуст: „Ти не си получил оръжие, за да седиш, а да се бориш”. Чрез кръщението сме станали подобни на Адам в Рая. Защо Бог ни изправя пред изкушения, ще се запитаме отново? Първо, за да покаже нашата свобода. Бог чрез кръщението ни е въоръжил със Своята сила, и, вече въоръжени, ни е оставил да избираме: дали да насочим това оръжие против дявола, или против Бога. И второ, за може, ако паднем, да се открие Адамовият грях и да се оправдае Божията постъпка на изгонването на Адам от Рая в долината на плача, и, ако победим, да се открие Божията сила в нас. Защото Новото творение има нова сила, нов Рай, нов човек, нова победа и слава, но и повторно падение.

Защо Светият Дух отвежда Христос на изкушение? За да се покаже, че Христос съзнателно, а не случайно, е подложен на изкушения. Бог не е довел Адам умишлено пред Сатаната, за да го изкушава той, а с Христос Бог е направил това умишлено. За да се покаже с това, че Адам, въпреки по-добрите обстоятелства, се е поддал на изкушението, а Христос и при най-трудни обстоятелства е победил изкушението. Същото може да се види и от това, че Адамовото падение било в Рая, а Христовата победа – на земята, в долината на плача и изгнанието, в пустинята. Защото се казва, че Духът отвежда Иисус в пустинята.

В пустинята Христос постил четиридесет дни и четиридесет нощи. Каква страховита гледка! Докато грешниците, заради които Христос е слязъл на земята, се валят в пресищане и препиване от земни сласти, Той, приятелят на грешниците, стои в пустинята на уединена и слъзна молитва ден и нощ, без да слага в устата Си нито хляб, нито вода ден и нощ, цели четиридесет дни и нощи. Господ прави това, за да покаже Своята безмерна любов към човечеството, което Той очиства със Своя пост и учи със Своя пример; да покаже Своята неразривна връзка със Своя небесен Отец и Своето послушание към Него. Ето, всичко, което хората казват, че не могат, Той може; и всичко, което хората правят по принуда и с ропот, Той го прави послушно и ревностно. Той е изпълнил всичко онова, което избраният народ се преструвал, че не може да изпълни. Избраният народ бил в богатия Египет и, въпреки богатството, падал и отпадал от Бога. Той също бил в Египет, но останал незасегнат от египетската тъмнина, подобно на Йосиф. Избраният народ бил в пустинята четиридесет години и тук падал и отпадал от Бога, въпреки че Бог го водел със Своята ръка и го хранел с мана небесна. А Той прекарал четиридесет дни и четиридесет нощи в пустинята без храна и питие, с неизменно смирение и послушание към Бога. Накрая избраният народ, като влязъл в обетованата земя, падал и отпадал от Бога, въпреки че Бог непрестанно го предупреждавал и вразумявал чрез закона и пророците. А Той в обетованата земя, когато вече бил признат от някои за Господ и Месия, останал верен, смирен и послушен към небесния Отец.

След четиридесет дни непрестанно бдение, пост и молитва, Господ Иисус огладня. И приближи се до Него изкусителят и започна да Го изкушава.

Първото изкушение изкусителят отправя към тялото, към изгладнялото тяло на Спасителя, затова Му рече: ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове. А защо дяволът не превръща камъка в хляб и не предлага на Иисус? Ето, това би било по-силно изкушение за гладен човек – да види и помирише пред себе си топъл хляб. И така, защо дяволът първо не направи това, а след това да поднесе готов хляб на огладнелия Иисус? Причината за това е съвсем проста: защото не може. В своята немощ той иска Сам Иисус да му създаде средство, с което да изкушава. Бог е Творец и на камъните, и на хляба. В действителност Бог и прави хляб от камък, тоест от пръст. Чудото на превръщането на камъка в хляб Бог извършва всеки ден, както всеки ден извършва чудото на превръщането на хляба в кръв. Но това може само Бог и никой друг. Това е можел да направи и Иисус и без да Му бъде предложено от някого, стига да е искал. Защото пости не онзи, който няма и не може да има, и затова не яде; а онзи, който има и може да има, и въпреки това не яде. От думите на дявола е очевидно и това, че той иска да се поругае с Бога; като че иска да каже: вижте какво е Божието могъщество и Божието човеколюбие! Камениста и безнадеждна пустиня отвсякъде. Никъде няма хляб за гладния човек. Бог е сътворил човека и го е поставил в безхлебна пустиня, за да се мъчи от глад и да умре от глад. Къде е тук силата, къде е любовта, къде е Божието милосърдие? Затова ето, ако Ти наистина си някой Син Божи, и ако можеш, превърни тези Божии камъни в хляб, и яж. А ако Бог не ти е дал тази сила, тогава защо се държиш за Бога? Хайде с мен против Бога! – Уви, това нашепване и внушение успява у много маловерни!” („Никога не бива да вярваме на дявола, дори и в този случай, когато съветва нещо полезно и необходимо, защото той ни мами с полезното и завършва със злото; не бива да изпълняваме волята на демона нито от глад, нито по някаква друга необходимост, но трябва да прибягваме към Бога”. Зигабен).


На такава богохулна злоба и лукавство Христос спокойно дава отговор, който до края на света може да служи за поука и укор към лакомниците на този свят: Писано е, казва, „не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста”. По-трудно е да сътвориш, отколкото да нахраниш. А Бог със Своето слово е сътворил всичко съществуващо, и пак със Своето слово може да храни и храни всички Свои творения. А и с какво друго се хранят небесните сили и войнства, ако не с животворното слово Божие? Ние сме паднали заради тленна храна, когато сме се отдалечили от Божието слово; и въпреки това животът, който идва за нас чрез тленното, не идва от тленното, а от Божието слово. Твоето слово ме оживява, казва Псалмопевецът. Колко са сладки на езика ми Твоите думи, по-сладки от мед на устата ми! Никъде в Свещеното Писание не е казано, че в тленния хляб има живот и светлина, а е казано, че в Божието слово има живот и светлина (Йоан. 1:4). Целият живот е в Бога, и извън Бога няма живот. Всичко останало: храната и водата, въздухът и светлината, не са живот, нито източник на живот, а само средства за живот. И това са Божии думи, облечени в плътна и осезаема дреха заради нас, телесните създания.

Безгрешните ангели нямат нужда от никакви средства, защото те непосредствено се хранят с живот от животворните Божии слова. А ние не можем да правим това, понеже сме станали немощни и разслабени от греха. Ние не бихме могли да понесем чистото и голо Божие слово, защото това би било прекалено твърда храна за нас. Защото словото Божие е живо и действено, и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни (Евр. 4:12). Толкова силно, могъщо и насищащо е голото слово Божие. И ако Христос, като Божие Слово, беше дошъл на земята, необлечен в плътната и осезаема дреха на материята, кой би могъл да Го понесе? Чувствайки тази всемогъща сила на Христос като Слово Божие, пророк Малахия със страх казва: ето, Господ ще дойде, но кой ще издържи деня на дохождането Му, и кой ще устои, кога се Той яви? Защото Той е като огън, който разтопява, и като луга, която очистя (Мал. 3:1-2).

Сам Христос е това Слово Божие и този Хляб на живота, от който всеки хляб получава жизнена сила и хранителност. Какво би Му струвало да направи хляб от камъка? Той е огладнял не защото е трябвало да огладнее, а защото е искал да огладнее, защото доброволно е приел да изпълни всеки закон. Това не е бил случаен глад на обикновен смъртен човек, а гладът на Безсмъртния, Който със Своята победа над дявола и Своето учение ще насища цели поколения до края на света.

Второто изкушение изкусителят отправя към ума. Тогава дяволът Го завежда в светия град и Го поставя на храмовата стряха, и Му казва: ако си Син Божий, хвърли се долу, защото писано е: „на Ангелите Си ще заповяда за Тебе, и на ръце ще Те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си”. И тук дяволът отново започна със злобни думи: ако си Син Божий. Но тук, вижте, и той започва да си служи със Свещеното писание (Пс. 90:11-12), придавайки на цитираните думи съвсем друго тълкуване, както имат обичай всички врагове на Бога и Божия закон.

Ако първото изкушение е предназначено за поука на лакомниците и сладострастниците, то второто е предназначено за поука на умните горделивци и книжници, които, събрали някакво знание за материалната природа и видимия живот, гордо се превъзнасят над Църквата Божия, докато в момента на тяхното най-голямо опиянение Сатаната не им нареди да скочат долу в пропастта. Защото, събирайки знания без Бога и Божията Църква, гордите хора мислят, че събират сила, докато в действителност те събират немощ. Който увеличава гордостта, увеличава немощта. Който се отдалечава от Бога, става все по-малък и по-малък по дух и сила, докато накрая не изчезне като прашинка на вятъра. И когато горделивият човек увеличи своята немощ докрай, когато се отдалечи от Бога докрай, той смята за себе си, че е стъпил с краката си на върха на Божията Църква и дори е поставил самия Бог под краката си. И тогава Сатаната идва при него, изкушавайки го, и казва: скочи и полети! Твоите ангели, тоест, твоите идоли, ще те задържат да не паднеш!

И какво отговаря Господ Иисус на изкусителя? А Иисус му рече: писано е също: „няма да изкусиш Господа, Бога твоего”. Бог обича хората с неизказана любов, но именно поради това Бог няма да влиза във всяка смешна човешка игра, нито ще прави чудеса заради човешкото любопитство. Бог не е извършил и няма да извърши нито едно чудо, за да задоволи любопитството на хората. Всички Негови чудеса винаги са предназначени за задоволяването на истинските нужди на страдащите, за лечение на болните, за обръщане на неверните, търсещи истинската вяра, и за оправдаване на верните, когато са подложени на мъчение за истинската вяра. Ние изкушаваме Бога с всяко свое дело и с всеки свой помисъл, с всяко свое желание, което не се основава на смирение и послушание към Него. Онези, които, гордеейки се със своя ум и своето знание, потъпкват Божия закон, изкушават Бога за своя най-голяма погибел. Защото Бог е дълготърпелив и поради Своето дълготърпение ще търпи тяхното изкушаване, превъзнасяне и всяко богохулство, очаквайки цялата пара на гордостта да излезе от главата им, и те, посрамени, да се покаят. Но в края на краищата, ако те останат в своята сърдечна окаменялост, което също е следствие от гордостта на ума, Бог ще ги предаде изцяло във властта на изкусителя. „Бог е обещал сила на този, който е в опасност, а не на този, който Го изкушава; на този, който е в скърби, а не на този, който прави всичко за показ и търси празна слава” (Св. Исидор Пелусиот, „Писмо до дякон Йоан”, Писма 4, 164). И демонът изкусител ги издига на най-високата планина на гордостта, и тогава им предлага да скочат долу. И те послушно скачат и пропадат. И името им завинаги се изтрива от книгата на живите.

Третото изкушение изкусителят отправя към сърцето. Пак Го завежда дяволът на твърде висока планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава, и Му дума: всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш. Това е изкушаване с богатство, власт и слава. Голям е броят на онези, които падат в тази дяволска примка. Откъде дяволът може да подари това, което не е негово? Защото пророкът е казал: Господня е земята и онова, що я изпълня (Пс. 23:1). Но дяволът лъже, защото той, по думите на самия Спасител, е лъжец и баща на лъжата (Йоан. 8:44). На неговите лъжи се хващат само глупавите, които забравят, че живият и истинен Бог е всесилен и е единствен господар на света. Това, което Бог дава на хората, е за тяхна полза; а онова, което дяволът обещава да даде и привидно дава, е за погибел. Защото той не дава своето, а чуждото, краденото, и то откраднатото от всевиждащия Бог. Ето защо това това, което Бог дава, е трайно и благословено, а онова, което дяволът дава, е преходно като вятъра и проклето.

При това последно изкушение дяволът си е послужил с най-голямата лъжа на света, и когато той иска от Господа нещо, което превишава всяка дързост, но не и дързостта на дявола, Господ Иисус властно казва: Махни се от Мене, Сатана! Но за наша поука и този път не пропуска да се обоснове с думи от Свещеното Писание, поради което добавя: защото писано е: „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш”.

По-сладка е кората сух хляб от Божията ръка, отколкото всички земни царства и тяхната слава от ръката на дявола. Всеки човек, който поне малко се държи за Бога, е по-богат и славен от дявола, и смешно е, когато богаташът иска и получава нещо от ръката на просяк. Истинският богаташ е Бог, след Бога най-богати са Божиите ангели, след ангелите – човекът, след човека – животните, растенията, звездите и минералите. Всяко от Божиите творения притежава нещо, което е получило от пребогатия Бог. А дяволът няма нищо, докато не открадне чуждото.

Вероятно Сатаната е изкушавал Христос и с други изкушения, тъй като виждал пред себе си уникален пример на Човек, Който нито за миг, на никаква цена не се подчинявал на неговата власт. Но евангелистите посочват тези три главни изкушения, които могат да служат за образец на всички останали изкушения в човешкия живот. И така, първото е изкушението на тялото или на нашата желателна природа; второто е изкушението на ума, или на нашата мисловна природа, и третото изкушение е на сърцето, или на нашата чувствена природа. Първото изкушение е най-характерно за младостта, второто – за средната възраст на човека, а третото – за старостта. Младият човек се бори с телесните страсти и похоти; човекът на средна възраст – с гордостта на своя ум, своето знание и умение; а старият човек – със сребролюбието, властолюбието и славолюбието, но от всичко това най-страшната страст е сребролюбието. И така, трите главни сатанински изкушения, с които Сатаната изкушавал Господ Иисус и с които изкушава и всеки от нас, са: сластолюбие, честолюбие и сребролюбие.

Всички тези три изкушения нашият Господ славно е победил, и то при най-тежки обстоятелства: и гладен, и жаден, и без покрив, и без приятели, в пустинята, в самота. Победил ги е така, че обърнал дявола в бягство. Тогава дяволът Го оставя, и ето. Ангели дойдоха и Му служеха.

А къде са били ангелите дотогава? Защо не са Му се притекли на помощ? Несъмнено, те са се отдалечили от Него по Неговия промисъл, както не би трябвало да се съмняваме, че Той е можел да ги призове на помощ когато и колкото е искал. Той Сам засвидетелствал за това, когато бил заловен в Гетсимания и поведен на съд. Един от учениците извадил нож, за да защити своя Учител, а Христос му забранил това, като му казал: или мислиш, че не мога сега помоли Своя Отец, и Той ще Ми представи повече от дванайсет легиона Ангели (Мат. 26:53)… Но Самият Той не е искал. Той е искал да бъде изкушаван от Сатаната като човек. Всеки човек има поне един ангел-пазител, който му помага в борбата с изкушенията. Христос е искал да остане сам, без нито един ангел. И всеки човек изкушават, по Божие допускане, обикновено по-малки зли духове. А Той искал да бъде изкушаван от самия Сатана, началника на злите духове. С една дума, Той е искал при най-тежки обстоятелства да се бори с най-големите изкушения, и то против най-големия изкусител на човешкия род, пред когото Адам и Ева отстъпили в Рая. И се борил, и победил, и ни оставил уникален пример за победа, изпълнен с храброст и вдъхновение. Великият Исая, прозирайки тази борба и тази победа на Господа, предсказал така: Господ ще излезе като исполин, ревност ще възбуди като воин (Ис. 42:13).

Когато Героят на героите одържал победа, тогава позволил ангелите да дойдат при Него. И ето, Ангели дойдоха и Му служеха!

След този пример на най-великия Човеколюбец и нашия най-голям Приятел, явил се на грешната земя, кой от нас може да се оплаква от каквото и да било страдание в този живот? Никой, който има срам и съвест. Затова да побързаме, докато трае бурният ден на този живот, който бързо се съкращава – да побързаме да се покаем за цялата си леност и небрежност в изпълнението на Божия закон. Да побързаме още отсега с послушание към Бога да загладим нашия грях на ропот против Божията воля. Със смирение и послушание да изпълним всичко, което иска от нас Бог: и поста, и молитвата, и бодърстването над своята душа, и внимателното следене на козните на злия изкусител и всички негови помощници и слуги. Бог не иска от нас да победим, защото Той знае, че ние не можем това. Той иска от нас единствено преданост към Неговата воля, смирение и послушание. А оръжието е Негово, и победата е Негова. Той винаги ще стои до нас и Неговите ангели ще ни служат. Величествен е Господ в Своята сила, несравним е в Своето богатство и неописуем в Своето милосърдие. Неговото милосърдие към нас, хората, е толкова голямо, че Той приписва на нас и Своята собствена победа. Затова на Него да бъде слава и хвала от ангелите на небето и от хората на земята, на Отца и Сина, и Светия Дух – на единосъщната и неразделна Троица, сега и винаги, и през цялото време и вечност. Амин. | www.svetosavlje.org.

 

 

Какво е човекът? Машина?! Фабрика?!

Април 5, 2019 in Външни

Добрите дела не са самоцел

 

Горко ни, ако трябва да отидем да видим владиката, архиепископа, не за да получим духовна полза и да чуем Божието слово, а  защото трябва да ни уреди в полицията, в пожарната. И аз чувах тези неща, докато хората разберат, че за щастие нямам представа от тях, но в началото, особено когато дойдох в Кипър, и отидохме в манастира Махера, идваха хора, които ме питаха дали познавам някой в едно министерство, в друго, в пожарната. Аз дори не знаех кой е президент на Кипър, но разбрах, че хората са свикнали така, третираха Църквата като някаква светска власт. Навярно и Църквата е виновна, тоест църковни хора са създали такова впечатление. Изобщо не е странно. Обаче трябва да разберем, че делото на Църквата е нещо друго, което няма нищо общо с този свят, Църквата върви своя път, своя живот, имайки своя ум, вниманието, очите си във вечното царство Божие, защото апостолът го казва, че нашето жилище е на небесата, не оставаме в тези неща, земните, материални, светските. И добрите дела, които правим, не ги правим като самоцел, те не са самоцел, добрите дела стават, защото се отнасят към  вечното царството Божие, те стават в името на Иисус Христос и стават именно защото, когато живеем в Христос, и Христовата любов изпълва сърцето ни, не е възможно да не помагаме на другите,  и всички тези неща  ни подготвят, култивират, помагат за любовта между нас, за влизането ни в царството Божие. Затова трябва да разберем, че  най-важното дело на Църквата е да отнася света към Бога, да води света към Бога.

Затова и не можем да разберем нашите светци, не можем да разберем защо Църквата приема за светци хора, които никога не са направили нещо добро за  обществото, никакво социално дело, нито са допринесли с нещо за обществото. Въпреки това те са светци и когато казваме светци, това означава личности, които Църквата  официално приема за светци и дава като пример на своите чеда. Също така имаме и личности, които били скандални за хората, защото хората не разбирали защо правят такива неща – юродивите, които се правили на луди. Например св. Андрей, юродив за Христа. Бос, полугол, ден и нощ бил по тротоарите, дружал с кучетата, с животните, влизал в баровете от онази епоха, вършил неща, които били скандални и никой не можел да го разбере. Само тези, които имали духовни очи, го разбирали. Другите, които имали светски очи, били християни с друга логика, не можели да го разберат. Въпреки това този преподобен, тази голяма група преподобни, са смятани от Църквата за едни от най-великите светци. Колко много светци на Църквата са живели незабележими в пустини, пещери, недостъпни места, без никого да видят. Но те са светци, признати за светци, пример за подражание, приятели и свои на Христос.

Какво е човекът, машина? Фабрика?

Западът, западняците се научиха да гледат на човека не като на човек, който трябва да постигне обожение, който става храм на Светия Дух, а като на машина. Западът третира човека съобразно това какво произвежда и казва: този човек какво прави? Произвежда ли социално дело? Тоест прави ли социални дела?  Допринася, помага ли, активен е? Ако прави така, е добър, ако не го прави, тогава не е добър, не допринася. Западното Християнство, да го нарека ли така? Не смея да го нарека така, да кажем, че западният свят отхвърли св. отци на Църквата, отхвърли монашеството и виждате много хора днес, дори църковни хора, навярно и сред вас, които идвате тук, и не приемат монашеството. Защо? Казват – не допринася с нищо. Какъв принос има? Отговорът е – да, не допринася много, и аз бих отговорил на този въпрос: да, не допринася нищо. И не трябва да принася с нищо. И защо да принася с нещо? Какво е човекът, машина? Фабрика? Нима човекът има ценност съобразно това, което принася? Или съобразно това какво е? Тогава да попитаме какво допринася един болен човек, някой, който е прикован на легло, един човек в клинична смърт? Един ембрион – разбира се, нищо. Затова и го хвърляме при първата възможност. Какво допринася един човек в клинична смърт? Вадим кабела и умира. Какво допринася един човек, който има много проблеми – психологически и всякакви други? Може нищо да не принася, или дори щетите, които причинява, да са много повече от това, което принася. Съгласно западната и атеистична логика можем да се намесваме и да прекъсваме живота на един човек, който нищо не принася.

Веднъж един преподавател по богословие попитал своите студенти. Ако ти беше прислужник на Хитлер, примерно, и всяка сутрин му носеше млякото на подноса, какво щеше да направиш – щеше ли да му сложиш едно хапче, с което да умре, да се избави светът? Давам пример, не знам дали Хитлер наистина бил така, но злините, които сторил на хората, убил и ги осъдил на ужасни мъчения, били много повече от малкото добрини, които навярно направил; или който и да е друг тиранин. Имаме ли право да го убием? С човешката логика – разбира се, защото сторил толкова много злини. Това да убиеш един човек като Хитлер е зло, но той да убива хиляди е много по-голямо – така си мисли човек. С човешката логика навярно имаш право да го убиеш, но с божествената логика и логиката на Църквата не можем да се намесваме в живота на никой човек, какъвто и да е той, колкото и злини да прави, колкото и опасности да крие. Защо? Защото човекът има ценност като човек, с това какво е, а не с това, какво принася. Това е много съществено.

Човекът има ценност като Божие дете

Днес виждаме, че много хора страдат от депресия, разбират някои свои недостатъци, но поради свръхчувствителността и като се добави и изкушението от дявола, преувеличават тези неща в своята фантазия и започват въпросите “защо, защо?” и т.н., че “аз не правя нищо, не допринасям с нищо, нищо не постигнах в живота, обратно, направих много злини, много грешки, много грехове, направих много хора нещастни!” Те виждат внезапно своя живот си пред себе си като хаос, като концентрирана катастрофа, като злина, която наистина са направили. Никой не отрича, че наистина са станали всички тези неща, които казват, но те не намират причина да съществуват и се потапят в отчаяние, в безнадеждност, в обезсърчение, за съжаление и често стигат до това обичайно вече явление – самоубийството, където и биологически да не умрат, се потапят в този ад на отчаянието. Защо? Защото съдят за живота си въз основа на това какво допринасят, какво правят. За съжаление това нещо го предавате на децата си. Когато на децата си от малки започвате да им казвате: “да влезеш в университета, да вземеш изпитите си, да влезеш тук, да влезеш там, да намериш работа, да получаваш пари, да намериш хубава девойка, да създадеш хубав дом, да правиш едно, да правиш друго, да научиш английски, френски, танци, пиано, разни неща” – всичко това, има и дечица, които не могат. Какво да правим? По природа не си падат по науката, не могат да влязат в университета, не могат да вземат дипломи, да правят магистратура, и другите неща. Или деца, които са се забъркали в разни неща и имат разнообразни премеждия, имат много проблеми, много недостатъци или каквото и да е. Когато детето, самият човек се научи да съди живота си въз основа на това какво прави и какво произвежда, тогава непременно в даден момент ще се отчае, защото може да не е способен да направи всичко, което си мисли или неговите родители – или  обществото – биха очаквали.

“Да станеш полезен човек за обществото!”

- така казваме днес. И не знаем, че това, което казваме, тези думи много пъти са като меч, който пронизва сърцето на нашето дете, защото детето ни не може да стане това, което ние искаме. Не помагаме на човека да разбере, че има ценност като човек, има ценност това, което е, че е човек, Божие дете, че е сътворен за вечното царство Божие, че е храм на Светия Дух, каквото и да  има, колкото и проблеми да има, колкото трудности, неуспехи и немощи върху себе си, има същата ценност с един човек с огромни успехи, защото е човек. И човекът е това битие, това същество, което Бог обикна докрай, за което стана Човек и се разпна за него. Затова Христос ни казва: “Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото, казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен”. Един от тези най-малките хора, който няма никакви възможности и е напълно презрян, пребеден човек във всеки един смисъл, няма никакви способности, знание, сила.

Христос ни казва, че човекът има ценност, защото стои пред Бога, неговата душа постоянно пребивава пред Бога. Това е много важно и трябва да го разберем – същността на делото на Църквата в този свят. Затова Църквата извършва св. Евхаристия като свое най-важно дело и затова на Запад протестантите и католиците не намирали причина за съществуванието на богослужението и постепенно го отменили. Литургиите на католиците и протестантите – последните изобщо нямат, при католиците траят половин час, 20 минути. Казват ти: по коя причина, каква полза има да стоим в храма часове наред? Както става при  нас, православните? За тях не съществува причина. Защо? Защото това не произвежда дело.

Виждате, в миналото нашите предци, до вчера дори да кажем,  изпълнили страна с храмове, в селата, параклиси, с проскинитирии, в нивите, имали една парче земя, и в ъгъла построили параклис и осветили мястото, нивите, пътищата, всичко.

Днес казват: Ама защо да строим храмове? Не съществува причина, това не произвежда нищо, не произвежда дело, един храм, един параклис, един проскинитарий. Няма причина да го правим – защото се научихме да отмерваме по друг начин нещата.  Защо да ходим в църква цяла нощ да правим бдение, какъв е смисълът на бдението, не може ли да е пет минути?  Да кажем там две думи, които да разберем, както казват някои, по-добре да отида за пет минути да кажа две думи да съм съсредоточен, отколкото да ходя нощем и да спя, да се прозявам и умът ми да броди напред назад. Или: защо да ходя в църква на Литургия? Ще отида на църква, когато няма никой вътре, да застана там две минути, да се помоля и да си тръгна.

Църквата изцелява човека, тя не спасява чрез магия

Не разбираме, че  Църквата, нашите отци са разглеждали всичко това в една друга перспектива. Литургия, бдението, постът, трудът, правостоенето, целият този аскетически живот на Църквата няма друг смисъл, освен да изцели човека, защото Църквата изцелява човека, тя не спасява чрез магия, не е съдилище, където, ако направиш пет добри дела, отменяш предишните съдебни дела срещу теб и си се спасил в чисто юридически смисъл. Църквата изцелява човека и както в медицината трябва да вземеш цял куп лекарства,  което може да продължи и една година, и трябва стриктно да ги пиеш, да избягваш определени неща и да вземаш други лекарства, защото така трябва да стане. Самоубийство е да вземеш всички лекарства наведнъж, да кажеш: за  какво да вземам по три хапчета на ден цял месец? Нека да изпия всичките първия ден, за да се излекувам още първия ден! Да, ако ги изпиеш още първия ден, непременно ще се излекуваш послесмъртно! Ще умреш и ще приключиш. Трябва да ги вземаш всеки ден в течение на дълъг период. Така действа Църквата. Църквата взема човека и го лекува реално, в дълбочина, чрез аскезата на поста, молитвата, богослужението, бдението, целият този метод, който светците са ни предали и така Църквата показва, че приема и възприема всеки човек както си е. Затова в Църквата всички имат място, няма значение дали си малък или голям, стар или млад, дали си с умствено изоставяне и дори тези с забавено умствено развитие и тези със синдром на Даун, и те са членове на Църквата, както и великите  учени. Затова не е позволено да се намесваме в живота на другия човек.

Само синдромът на Даун ли е болест?

Днес има един проблем в Кипър, не знам дали го има в други страни, но  ще го срещнете тези от вас, които са млади. Веднага щом забременее една жена, ще отиде да направи пренатални прегледи. Това означава, че лекарите, които използват своята наука за други цели, може да  открият чрез съответните прегледи, че съществува вероятност детето да има синдром на Даун, и оттук лекарят ще се намеси да го убие, като, разбира се, майката – или баща – ще го заведе там да го убие. И така казват, че в Кипър няма вече проблем с деца със синдром на Даун. И човек казва, ама проблемът на Кипър  са тези дечица, милите, които са като ангелчета, които имат синдром на Даун, или тези лекари, които имат синдром на убиец? И тези майки, които имат синдром на убийци? Това детенце, добре, болно е, родило се е, дошло е болно дете. Само този синдром ли е болест? Няма ли други болести? Тоест къде остава уважението към човека? Едно дете, което има този синдром, не е ли човек?  Или, ако някой човек се разболее от друга болест и стане напълно непотребен, така да се каже, той не е ли вече човек? Църквата в никакъв случай не приема тази теория и затова поставя  в същата категория и навярно и в още по-тежка категория тези хора, които правят аборти,  жените, мъжете и лекарите и – с един непоколебим убиец, престъпник, който убива хладнокръвно  и преднамерено.

Казвам това,  за да се информирате и за да разберете как Църквата гледа на човека,  как оценява човека, като човек, а не като машина; и така да  спрете да казвате постоянно на децата си  това  да допринасяш в обществото и да направиш еди-какво си. Защото може да дойде час, в който детето да не може да допринесе с нещо и тогава само ще си направи извод, че след като не мога да допринеса с нещо, значи съм непотребен. Докато никой човек никога не е безполезен, какъвто и да е той.

превод: Константин Константинов