Евангелската притча за Десетте девици

Октомври 19, 2019 in Външни

„И тъй, бдете; защото не знаете ни деня, ни часа, в който Човешкият Син ще дойде“ (Мат. 25:13)

Във Велики вторник на Страстната седмица в църквата се чете освен притчата за талантите (Мат. 25:14-30), тази за десетте девици (Мат.25:1-13).

В тази притча се говори за пет мъдри и пет неразумни девици, а се подразбира пет мъдри и пет неразумни човешки души. Мъдрите имали чисти светилници и свещен елей, а неразумните – само чисти светилници. Светилниците в тази притча символизират телата, а маслото (елей) – милостта.

На гръцки език „милост“ се произнася „елеос“. Оттук е дошла и думата „полиелей“, което означава „многомилостив“. На празничната утреня освещаването на църквата се усилва от запалването на свещите и елея, когато се пеят псалмите за многото милости Божии към избрания народ и много пъти се повтаря: да бъде милостта Му вечна, алилуя!

Мъдрите девици имали девствено тяло с девствена душа, но освен това и милост велика по отношение на по-слабите, към онези, които още не са се освободили от греха. Неразумните строго спазвали целомъдрието телесно, но презрително, немилостиво се отнасяли към по-слабите, високомерно ги осъждали и ги загърбвали с презрение. „Праведниците са наречени неразумни – казваше свети Нил Синайски, – защото преуспявайки в много трудното, дори невъзможно дело – запазването на целомъдрието, те пренебрегнали малкото и лесното“. А пренебрегнали са те милостта, съчувствието, прошката. Светилникът им е чист, но празен и тъмен! Когато дойде смъртният час, земя ще покрие тялото, и душата ще тръгне на път към вечното си отечество, а ще й свети и ще я поведе след себе си елея на милостта. Който се окаже без такъв елей, него тъмнината ще го погълне! Вратите отпред ще са в тъмнина! Как да се премине през тези страшни врати? Душата трепери от страх, примира от сенките на призраците като в кошмарен сън. Кой ще я помилва? Кой ще й протегне поне лъч светлина? Господ помилва, но само милостивите, защото е казано: блажени милостивите, понеже те ще бъдат помилвани. Онези, които са били милостиви към творенията, ще бъдат помилвани от Твореца. Не е ли това наистина правилно и утешително? Да, но е и страшно – за немилостивите!

В съседство до нас живееше една стара мома. Казваха, че както е била в младостта си „честна девойка“, такава е останала и през целия си живот. Всичко това е прекрасно, и можеше само да бъде похвалена, ако не беше злият й език. Ден след ден от езика й се откъсваха отровни стрели по адрес на онези, които живееха в брак и грешаха. От сутрин до вечер тя се хвалеше със своето целомъдрие и ругаеше онези, които й се струваха отвратителни. Един свещеник в разговор за нея каза: „Ако не знаете какво представлява неразумната девица от евангелската притча, ето я, това е тя!“ И действително, неразумността изглежда още по-голяма, когато човек има само една добродетел, а други няма. Така на пътника в нощта тъмнината му се струва още по-гъста, когато гледа само своето огънче, а после обърне взор надясно или наляво. Мъдростта не е в едничката добродетел, а в събраните всички добродетели. Казал е Премъдрият: мъдростта си строи дом върху седем стълба. Мъдра е онази душа, която има седем добродетели.


Тази притча има и още по-дълбок, духовен смисъл. Под петте неразумни девици се подразбират петте безмълвни сетива. Който живее само с това, което вижда и чува, без да контролира чувствата с разума си, той има неразумна душа. Когато смъртта спусне завесата върху света на чувствата, такава душа ще остане в абсолютна тъмнина.


Под пет мъдри девици се подразбират петте вътрешни органи на чувствата, които разумно управляват външните чувства и властват над тях. Тези вътрешни органи на чувствата събират светлина в продължение на целия живот на човека, светлината, която остава в душата и свети и тогава, когато смъртта спусне завесата.

Можеш ли обаче да разбереш това навреме? С времето, разбира се, ще го разбереш.

Да ти дава Господ мир и здраве!

 

Човекът без любов е мъртъв

Октомври 9, 2019 in Външни

Понеже днес много се говори за любовта и хората мислят, че тя е едно пасивно състояние, бих искал да поговорим за любовта като движеща сила на живота.  Без любов все едно имаш автомобил без двигател.

Вярваме в силата на любовта. За да разберем тази велика истина, бих искал да прибегнем към първите страници на човешката история, защото смятам, че първите глави на Стария Завет са ключове. От Стария Завет научаваме, че троичният Бог, движен от безкрайна любов, създал света и в този твърде добър райски свят поставил човека като цар на творението. Свят (κόσμος) на гръцки означава „украшение“, светът бил Рай, човекът живеел в Рая, който трябва да разбираме не като едно хубаво място, а като общение на любов, любящо хармонично отношение на човека с Бога и с ближния, природата и неговото Аз. За да го кажем по друг начин, Раят съществувал докато царяла любовта, която била свръзката. Това с прости думи било основно предписание за функционирането и живота на света. Купуваме един уред, автомобил, пералня, каквото искате, купуваме го, продавачът ни дава ръководството и ни казва: „Това са предписанията, за да работи правилно уредът“. Но ако заредя колата вместо с бензин с вода, поради кризата, тогава автомобилът няма да тръгне и ще се повреди. Харесва ни или не, автомобилът се движи с бензин, дизел или газ. Във всеки случай не и с вода, това са неговите предписания. Или ни казват, че трябва да минава през сервиз, да сменяме маслото и т.н.

И така, можем ли да определим като слабост на автомобила това, че използва бензин, а не вода? Тоест можем ли да определим като слабост, като пасивно състояние усилието на човека да живее в съгласие с неговите  предписания и неговото предназначение?

Св. Писание е в крайна сметка е една Книга с предписания – как ще живее човекът, за да живее реално.

 

Предписанията обаче не били спазени, грехът довел до разпада на хармонията и светът от украшение станал долина на плача. Свръзката на любовта се разкъсала –  човекът първо прекъснал общението си с Бога, второ, с ближния, трето с природата, четвърто, със самия себе си. Виждаме това в действията му веднага след падението. Какво става в прародителите? Става трус, любовта изчезва и идват срамът, страхът, отчуждението, човекът вече живее в едно шизофренично състояние, грехът го наранява много тежко. Видяхте ми какво прави Адам? Чува Божия глас и вместо да се втурне да види Бога и да Му говори, както дете на баща си, какво прави? Крие се, бяга, срамува се, страхува се.

Така човекът загубил Рая като хармонична и любяща връзка, разрушил връзката си с Бога и след това връзката със своя ближен. Помните, когато за първи път видял Адам Ева, възкликнал в онази първа любовна песен: „това е кост от костите ми и плът от плътта ми”.

След това, когато паднал в греха, какво казал на Бога? „Не аз съм виновен, а тази, която ти ми даде, тя е виновна!“ Ева, разбира се, казала: „Змията е виновна!“ Така връзката се разкъсала. „Кост от костта ми“ станала „Тя“!

Така се загубила тази връзка, хармонията се разрушила, но споменът останал. Човекът напуска Рая, седи срещу Рая и Ангел с огнен меч пази Рая, за да не влезе вътре. Разбира се, това са символични  изрази, но това, че Адам гледа Рая показва неговия жив спомен. И какво прави? В тропарите на Сирна Неделя, се казва, че Адам седнал срещу Рая и плачел, припомняйки си Рая, и казва: „няма да ти се насладя отново“ и плаче, и ридае за това, което загубил. Именно тази картина показва незатихващата жажда на човека, неговата трайна носталгия по загубения рай, за загубеното общение на любовта. Човекът започва да блуждае, опитва се да намери отново изгубения Рай, изгубената любов, но използва погрешен начин – себелюбието, егоизма, любовта към себе си.

Илия Вулгаракис пише: „Обикновено хората разсъждават, живеят и говорят за любовта, виждайки само едната ѝ страна, тоест откъслечно. Друг път я преживява по болестен начин, във форми, които спадат към нейната патология, някога, и изобщо не рядко, я преживяват като пълно нейно отрицание, което не е омразата, както смятаме, а егоизмът и безразличието към другия. Църквата приема, че любовта е всеобхватно явление, което не се среща само при хората, но и при животните, приема още, че цялата вселена е сътворена от любов и в нейното най-дълбоко устройство функционира в съгласие с нейните закони. Любовта е оста, около която се върти целия свят. Дори и злото, колкото и да изглежда дръзко това, което казвам, се подчинява на закона на любовта. Никой не прави злото без да гледа своето лично добро, тоест едно движение на любов към себе си, колкото и тази любов да е извратена. Липсата на любов, по-скоро нейното изопачаване, което е егоизмът, е причината за злото. Егоизмът е форма на любов с обратна посока. Вместо да върви към другия, тя се разгръща като любов към нашето Аз, вместо да води до единство с другия, завършва в нейната изкривена форма, в себе-единство (т.е. единство с моето Аз), до изолация, вместо човекът да се жертва заради другия, за да се зарадва заедно с него на красотата на общуването, той експлоатира другия, за да стигне до пълно разпадане и самота. Много се опасявам, че тази самота е болестта на нашия век, голямата цена, която плащаме, защото се отрекохме от християнската любов. Някои църковни текстове описват ада като място, където хората ще се заедно, но вързани за гърбовете, тоест не да могат да се гледат в лицето, не да могат да общуват. Много се боя, че тази форма на ад не ни е неизвестна”.

 

Обратното движение на любов е себелюбието, егоизмът. Човекът вътрешно се бунтува срещу Бога, ближните, природата. Няма да се спрем на други последици, а само върху последицата за връзката му с другия човек. Другият престава да е брат, ближен, плът от плътта му, става враг, противник, конкурент. Първите страници на човешката история са оцапани с кръвта на Авел. Първата смърт била насилствена, братоубийствена. Оттогава хората търсят все по-усъвършенствани начини, средства и оръжия, за да могат, ако е възможно, при една война никой да не остане жив.

Така цялата човешка история е трагична история, история на войни, насилие, безкрайни кръвопролития. Виждаме и днес какво става малко по-встрани от нас – в Сирия.

В това безизходно състояние изход даде Бог, Който е любов. Божията любов се яви и се явява по много начини. Най-величественият е, че прати Сина Си на земята, стана Човек, жертва се, с единствена цел да спаси всички хора, да донесе мир между човека и Бога, да разруши стената на позора, да отвори райските двери. Христовият Кръст в очите на невярващите изглежда като крайна слабост и по думите на апостола като безумие. Но в действителност е най-голяма сила, израз на съвършената любов. „Иисус, знаейки, че е дошъл часът Му да премине от тоя свят към Отца, и понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай”. И сега докрай ще покаже Своята съвършена любов. Как? На Кръста. Този неповторим жест на Бога ни поучава, че най-дълбокият смисъл на любовта е себеотрицанието и това е пътят към другия. Чрез кръста човек може да възстанови връзката си с Бога, ближния и цялото творение. Фрагментираният свят може да се интегрира и да стане отново свят (κόσμος), украшение, да стане Църква, да стане семейство. Свръзката, движещата сила е любовта, тя е главната черта на християнина. Христос в последните Си думи казва: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си”. Пътят към Бога вече минава през другия. Човек не може да приближи Бога, ако отношенията му с него са разстроени. Днес тази голяма истина е пренебрегната, изопачена, забравена. Посланието, което приемаме от малки, е антиевангелско и антихристиянско. Другият? – „Той е лош, противник, враг, – другият само лошо може да ти причини, не те обича, нито заслужава любовта ти.“ Така стигнахме дотам да гледаме другия не като брат и спътник, а като ад, както казва Сартр. Човекът, бидейки отдалечен от Бога и ближния, се затваря в егоизма си, обожествява себе си и претендира за култ към себе си, стига до демонично състояние, до ад, това е ад. Св. Максим Изповедник, който пише превъзходни текстове за любовта, пише на едно място, че умът, който се съединява с Бога и остава завинаги съединен с Него, чрез молитвата и любовта става мъдър, благ, човеколюбив, милосърден, дълготърпелив и въобще носи със себе си почти всички божествени харизми и белези. Напротив, отдалечен от Бога и прилепвайки към материални неща, тъй като е станал сластолюбив и като скот, като звяр, влиза в конфликти с хората.

 

Човекът без Бога е скот, звяр. И както казва св. Ефрем Сириец: „Този, който не обича, е глупав по ум.“ Глупав е. Точка по въпроса.

Живеем днес интензивно това демонично състояние, този ад. И лошото е, че свикнахме с него и го смятаме за естествено състояние. Сартр, както отбелязахме, казва, че другият е моят ад, и следователно всяка връзка с другия, дори и любовта, е осъдена предварително на неуспех и както утвърждава сръбският епископ Атанасий Йевтич, цялата тази ужасна по-скоро демонология, отколкото антропология, Сартр я нарича хуманизъм, тоест да гледаш другия като ад, като противник , като враг, – и това било хуманизъм!

В противовес на този демоничен хуманизъм стои учението на Църквата. В Църквата човекът има възможността да преживее общението на любовта, естествено ако го иска. Защото може да е църковен човек и да живее като нецърковен. Божият човек, истинският Божи човек вижда другия не като ад, а като ближен, като брат. Другият е неговият рай, вечен живот и радост. Всичко това не са теории. Църквата го живяла в лицата на светците. Св. Антоний Велики казва – от ближния зависи животът и смъртта. Ако спечелим брата си, Бога печелим, ако скандализираме брата ни, срещу Христос съгрешаваме. Св. Аполос казва: „Когато идват братята ни, да им се покланяме, защото не  на тях, а на Бога се покланяме. Видял си брата си, видял си Господа, Бога твоего.  Не търси да видиш Бога във видения, видял си брата си, видял си Бога твоего.

Св. Аммонас има много хубав текст, да го поставим в рамка и да го гледаме всички  ние, когато толкова много говорим срещу другите. „Истинната любов никого не мрази, никого не осмива, никого не осъжда, никого не утеснява, от никого не се гнуси, нито вярващ, нито невярващ, нито чужденец, нито грешник, нито блудник, нито нечист, напротив, повече обича грешниците и немощните и нерадивите, за тях страда, скърби и плаче, повече състрадава на злите и грешниците, отколкото на добрите. Така се почита Христос, Който грешниците призвал към покаяние, ядейки и пиейки с тях. Затова, показвайки коя е истинската любов, Той поучавал, казвайки „Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден… Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни”. Така, който има истинска любов, всички обича, всички милва, за всички се моли”.

 

 

Любовта за св. Василий Велики била движеща сила, тя била причината да създаде прочутата Василиада, където служил на страдащия човек. Навярно не знаете, той  бил лекар, имал седем дипломи, както бихме казали днес. Една от тях била по медицина и какво направил – в болниците се грижел за прокажените, сам чистел техните страшни рани и не само това, а миел наранените им ръце и нозе и ги целувал, защото казвал, че целувам нозете на Христос, раните на Христос. Кой знае днес това? Днес казват, че св. Василий е книжовен човек, учен. Ама какво говорим сега? (денят на писмеността в Гърция е на 30 януари, празникът на Св. Три Светители – бел. прев.) Това ли бил само, или този, който се навеждал към човешката болка и организирал цялата тази социална дейност?

Св. Симеон Нови Богослов казва: в лицето на другите трябва да виждаме Христос и такава любов да чувстваме, че да сме в състояние да жертваме и нашия живот за тях.

Св. Серафим Саровски, когато някой идвал при него, го поздравявал с „Радост моя, Христос воскресе! Другият бил неговата радост. Представете си там да бил Сартр, който казвал, че „другият е моят ад  – ти си моят ад, махни се!“, а светецът казва: „Ела, радост моя!“

Тази любов била движеща сила на св. Лука Симферополски и на всички светци. Цялото им същество преливало от любов към човека. Чели сте житието на свети Лука, той бил талантлив художник и можел да направи голяма кариера, но вътрешно го „ядяло” това: мога ли да се занимавам с нещо, което ми харесва в същия  момент, в който има толкова болка до мене? И било трудно за него да го приемат медицина, не се справял добре с физиката и химията, но взел решение. И когато го взел и завършил с отличие, негови състуденти го попитали: „Какъв ще станеш?“, той отговорил: „Селски лекар. Ще отида в провинцията да служа на бедния мужик.“ Ама какво говориш? Ти, роден учен, ще отидеш там да помагаш на бедните селяни? Той сам пише: „тези думи ме бяха наранили, понеже не бяха разбрали, че аз следвах медицина с изключителна цел да помагам на бедните хора през целия ми живот“. И естествено го направил.

 

 

В Симферопол и в други части имало шпиони, които го следили ден и нощ. Днес излязоха архивите и знаем, че шофьорът му, свещениците му и околните го шпионирали и доносничели. Той го знаел, но тези хора, когато се разболявали, не отивали при друг лекар, а при св. Лука, който се грижел за тях.

Завършвам с една картина: някои от вас са ходили в Светите Земи, по стъпките на  Христос. В Палестина има две езера. Малкото – Тивериадско езеро и голямото – Мъртво море. Малкото езеро е живо – пълно с риба,  там Христовите ученици ловели риба. Голямото езеро – Мъртво море – е мъртво и няма следа от живот. Тук е парадоксът – малкото езеро дава водите си на река Йордан, която се влива и в Мъртво море. Тук е парадоксът, че малкото езеро не пресъхва, остава живо, винаги има риба в него, хиляди години. Голямото езеро, т.е. Мъртво море приема живи води и не оживява, а остава мъртво.

Това именно е естеството на любовта – защото много пъти казваме: „Аз, който направих толкова много, а другият не отвърна на любовта ми и постъпи неблагодарно. Дори само това показва, че нямаме любов. Търговия правихме – „давам ти, за да ми дадеш“. Това обаче не е любов. Истинската любов е Тивериада – дава водите и не очаква нищо, нито едно „Благодаря“, но така остава жива. Когато обаче човек от малък се е научил да краде и да ощетява другите, остава мъртъв. Може да му растат нокти, коси и брада, да расте на височина и да побелява, но реално да е мъртъв. Човекът без любов е мъртъв. Вярвам, че тази картина на двете езера ни показва естеството на любовта.

В пустинята отците живеели толкова бедно, яли хляб и сол. Веднъж занесли на един подвижник свежо грозде. Грозде в пустинята?! Подвижникът се зарадвал, поблагодарил и си помислил: „Харесва ми гроздето, но ще се хареса на еди-кой си старец. Нека му го занеса.“ Занесъл му го и той се зарадвал но си, казал: „Харесвам ми гроздето, но по-добре да го занеса на брата по-горе!“ И му го занесъл. И той на свой ред го занесъл на друг брат, и той направил също и така гроздето направило една обиколка и се върнало при първия. Ето кое е общението на любовта. Никой не искал да изяде благословеното грозде от любов към брата си.

Има още една картина. Веднъж един човек поискал да научи какво е раят и адът. Един Ангел му казал: „Ще ти покажа“. Завел го в ада – там имало пищна трапеза, хубави завеси, светлини, на масата имало всичко какво можеш да си представиш, нищо не липсвало. Хората обаче наоколо било нещастни, защото имали големи ръце и вземали храната, но не можели да я поставят в устата си, ръката им не можела да се свие (в друга версия на разказа хората държали много големи лъжици, с които нямало как да се хранят). Опитвали се, но не можели. Ангелът казал на човека: „Това е адът.“

Отиваме в Рая. Абсолютно същата обстановка и трапеза. Всякакви ястия, и там хората имали големи ръце, но били радостни и сити. Защо? И те не можели да ядат сами. Но единият хранил другия. Това, – му казал Ангелът, – е Раят.

Бог, Който е любов, по молитвите на нашите светци да ни помогне да почувстваме тази любов, да отвърнем на великата любов на Бога, Който дойде на земята и стана Човек, като живеем  с любов.

превод: Константин Константинов

 

Когато искаме да говорим с децата си

Юни 26, 2019 in Външни

Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята, която Господ, Бог твой, ти дава

Както всички заповеди, така тази има за цел не просто да регулира връзката между децата и родителите, а да ни покаже, че нейното изпълнение има вечни измерения в царството Божие, защото всяка заповед има пряко въздействие върху целия човек. Всъщност проводникът на Божията благодат, която е кислородът на нашата душа, е пазенето на заповедите. Един отец казва, че както Адам, така и дяволът не се отрекли от Бога – те не са паднали заради това. Не казали, че Бог не съществува или отричаме се от Него, а нарушили Неговата заповед. Затова пазенето на Божиите заповеди води до пряко общуване с Бога и има спасително, сотириологично значение за нас.

Ще отговоря на няколко въпроса, които сте ми задали:

Какво да правя, когато родителите не ме разбират и не мога да комуникирам с тях?

Когато те спорят и не говорят помежду си, трябва ли да бъда с единия или с другия?

Когато аз искам нещо и не ме оставят да го направя?

Когато лесно се ядосвам и ги обиждам, как да преодолея това?

Дали ли е за предпочитане да ги излъжа пред това да им кажа истината? Кое е правилното, за да не се получи скандал?

И така, да започнем с въпроса:

Какво правим, когато не ме разбират и не мога да комуникирам с тях?

Този въпрос се поставя в семейството, в отношенията между родителите и децата, но той стои и между съпрузите, както и в останалите социални отношения. На пръв поглед изглежда, че този, който го задава, има право: човекът, когото не разбират, е онеправдан, терзае се и страда. Не знам, може да греша, но мисля, че когато не можем да комуникираме с един човек, тогава проблемът всъщност започва от нас самите и тази претенция, склонност или желание другите да ни разбират не е съвсем здрава. Мисля, че когато човек има мир със себе си и в него се хармонизират всички душевни сили и придобие мир, както казват отците, който извира от връзката и общуването с Бога, тогава всички наши сензори, умът, разумът, започват да работят по друг начин и се научаваме да приемаме другия човек както е и да не очакваме от него неща, които не може да ни даде или дори не трябва да ни даде. Защото, колкото и да е добър, пак не би могъл да ги даде, бидейки човек. Човекът има ограничени възможности. Каквото и да прави, не може да стане свръхчовек, не може да предвиди всичко и винаги какви нужди ще имаме ние. Нито може да гадае какво настроение имаме, за да се държи по съответния начин.

Затова, когато казваме, че родителите не ме разбират, трябва да обърнем въпроса и да кажем, добре, ти разбираш ли ги? Опитай се първо ти да ги разбереш, почни да мислиш така, както те мислят, постави се на тяхно място и си кажи как мисли майка ми, баща ми, поеми върху себе си целия техен душевен състав, манталитет, възраст, отношение към теб, че те са твои родители, и ти произхождаш от тях, те не могат да те зачеркнат, да те отхвърлят, тоест каквото и да правят, не могат да те забравят. Но наистина каквото и да правиш – заведи една майка в най-големите университети на света да й предадат уроци да забрави детето си – тя не може да го направи. Освен ако не се разболее душевно, но при нормални условия е невъзможно да се отрече от себе си (т.е. от детето си). Докато едно дете забравя родителите си. Когато вие обикаляте нощем, помните ли майка си? Докато майката не може да забрави детето си, което отсъства, нито може да спи. Въпреки че се връщате у дома и се опитвате да я убедите, че не трябваше да прави така и да ви чака, не е възможно тя да го направи, защото не може да промени себе си. Затова 50 % от пътя към разбирателството с родителите се постига, ако вие да се поставите на мястото на родителите и разберете как мислят те.

Когато дадеш на другия това, което му принадлежи, тогава отваряш пътя да ти даде това, което искаш.

Вие, които сте млади, по-лесно можете да приближите вашите родители, да им помогнете да отворят сърцата си, отколкото те да доближат вас, колкото и да са привързани към вас и да имат такова желание. Те са в по-напреднала възраст, вече са обременени с редица социални трудности, имат и егоизъм – възрастни хора са, имат и своя устойчив вече манталитет. Може и да искат да се приближат до своето дете, но не могат или го правят, но по погрешен начин. Знаете, че мечката, когато тръгне да прегърне меченцето си, от голяма любов го стиска и може да го смачка – защото има страшни мускули, хваща дървото и го смачква. Малкото току що се е родило, горкото, меченце е, но няма сили, а мечката от голяма любов го хваща да го целуне и го смачква.

И аз съм срещал родители, които искат да доближат детето си, но не знаят как да го направят със смирение, не могат да го приемат, а го доближават, правейки му забележка, карайки му се, унизявайки го. Всъщност те полагат усилия да доближат своето дете, но не знаят начина, понякога даже иронизират детето си. Понечва да създаде връзка с детето си и започва диалог, като го иронизира, защото не знае друг начин да прекара мост към него. Затова и детето с присъщия си егоизъм тозчас прекъсва връзката. Ето, виждаш ли, искаш да ми кажеш нещо и ме иронизираш, нямаш ми доверие, подценяваш ме, потискаш ме! Така се получава разпад в отношенията.

Вие, които сте млади и по-образовани от вашите родители и по природа сте по-смирени, по-гъвкави и чувствителни, по-добре вие самите се научете да доближавате своите родители. Както казах, вижте какви нужди имат, нещата са много прости. Знаете ли от какво имат нужда родителите – имат нуждата детето да проявява към тях детска любов. Майка ни, баща ни, колкото и да са остарели, колкото и ние да сме пораснали, не престават да са наши родители и ние техни деца. Може да са на възраст, но когато ги доближаваме, те искат да се държим с тях така, както когато бяхме малки, да изразяваме нашата любов към родителите ни. Както едно дете отива и прегръща майка си, целува я, гали я, казва й някоя шега, така правете с майка си и баща си, и ще видите, че ще се промени тяхното настроение. Родителят не може да устои на това. Не е възможно.

Когато имаме за цел да общуваме с другия човек, тогава се отдалечаваме от своя егоизъм, изпразваме нашето аз и вървим напред към другия. Това движение не е лицемерие. Мнозина от вас ми казват: Това не е ли лицемерие, отче? Не мога! След като не го чувствам, няма да го правя. Това обаче не е лицемерие. Но това, което сега правиш, е егоизъм, а егоизмът е баща на лицемерието. Защото, когато нямаш силата да се отречеш от себе си, да срещнеш другия човек, тогава ще извършиш всички злини на егоизма и тщеславието, една от които е и лицемерието. Христос какво направил? Той станал Човек за нас, понизи Себе Си, така казва св. ап. Павел и приел тяло като нашето, унизил Себе Си, станал като нас нас, за да срещне нас.

Мисля, че св. Епифаний Кипърски казва, че Христос влязъл като червей на кукичката – както за да хванем рибата, слагаме червей, за да го захапе и я издърпваме, така и Христос дошъл при нас върху кукичката на Своята божествена природа, за да привлече и обожи човека. Той приел човешка природа и станал Човек подобен нас във всичко, за да ни привлече, да ни хване и издърпа. Св. ап. Павел пише на учениците: Понеже аз търся не вашето, а вас.

Това е изкуство, битка, как ще влезем в дома на силния, на дявола и ще му вземем плячката. За да стане това, трябва да можем да грабнем от ръцете му тези, които е поробил. Това е изкуство, което ще научите отсега, когато сте още в своя дом, научете се да водите диалог с вашите родители, да излизате от вашите окопи и предразсъдъци и да посрещате вашите родители с дух на смирение и любов, за да можете да водите правилен диалог с тях. Ако постигнете това, – и сега е лесно, защото сте техни деца, ще го постигнете и утре, когато се ожените или по-късно, когато и вие ще станете родители, а и навсякъде в живота си.

В една светогорска история се разказва, че в началото на 20 век, в Карея живял един сляп духовник, подвижник. Той бил прочут духовник, но сляп. Тогава на Света Гора се подвизавал един Вселенски патриарх – Йоаким III. Този патриарх бил буден, силен, добър човек, но непреклонен и неотстъпчив. Три пъти го сваляли от трона и отивал в на Света Гора, а след това отново го връщали. Но бил аскетичен човек и идвал на Света Гора да се подвизава. Когато видял този велик прочут старец –  който не разбрал кой бил отсреща, понеже бил сляп – му казал:

- Геронда, искам да дойда да се изповядам.

- Е, къде да идваш сега, върви някъде другаде.

- Не, геронда, ще дойда при теб да се изповядам.

- Не можеш да дойдеш при мене! Не става, не можеш да ме намериш.

- Не, ще ми кажеш къде си и ще намеря килията ти!

- Не можеш да ме намериш. И да ме намериш, няма да можеш да влезеш вътре.

- Защо да не мога да вляза?

- Не можеш – моята врата е много ниска.

- Ще се наведа и ще вляза.

- Ако се навеждаше, щеше да запазиш трона си – му отвърнал мъдрият духовник и решил проблема на патриарха.

Затова, ако човек не се научи да проявява гъвкавост в живота си, което е знак за смирение, няма да може да напредне, ще отвори рани, ще създаде проблеми и сетне това, което е още по-лошо, винаги ще чувства, че другите са му виновни. Винаги другите не го разбират, не го обичат, не признават неговия принос, той се жертва за всички, а никой не се жертва за него. Така ще си мисли. Както и аз чувам, когато жени идват на изповед и казват:

- Аз, отче, не говоря на съседката ми. Обичам я, разбира се! Нямам проблем с нея, но не я поздравявам. Нищо не съм й казвала или направила, тя сама ми се разсърди.

Добре, само добрите съседки ли идват на изповед? Лошите къде останаха? Една лоша съседка не дойде да ми каже: аз от злоба принудих другата да не ми говори. Винаги всички са невинни, а тези отсреща има нещо, завижда, прави магии.

В Патерика се разказва, че попитали един светец:

- Отче, толкова време в пустинята, какво постигна?

И той отговорил:

- 40 години в пустинята успях само едно нещо да правя – постоянно да се самоукорявам. Да казвам, че винаги аз съм виновен.

Другият авва му отговорил:

- Наистина, това е пътят на спасението. Да спреш да обвиняваш другия.

Знаете ли, чеда, светците дори демоните не винят и не казват, че дяволът им е виновен. Не казват такова нещо, а говорят: Аз съм виновен и горкият дявол си намери белята с мене! Така казвали, хиляди пъти съм го чувал на Света Гора. Не стига, че аз съм зъл, а карам и дявола да дойде да ме изкуши. Ако бях добър, казваше един свят човек, и този клетник нямаше да идва. Те поставяли себе си дори под демоните, считали се за по-лоши от тях…

Това е велико изкуство и Православната Църква го е запазила чрез отците. Ако четете Патерика, Евергетиноса, отците, ще срещате постоянно тези неща в текстовете. Ще видите как тези светци пустинници и подвижници, които били далеч от обществото, посрещали с такава естественост и уют другия човек. Те нямали никакъв проблем с общуването, а били много дружелюбни, въпреки че години наред не виждали хора пред себе си.

Продължаваме с въпросите:

Когато те спорят или не разговарят помежду си, трябва ли да взема страната на единия или другия?

Травма е човек да живее в семейство, където родителите му не разговарят, или, както се казва в другите въпроси, когато имат психологически проблеми, недостатъци или когато са пред развод.

Когато е налице нещо лошо и решението няма да е идеално. Както се казва в една светогорска поговорка – нито дявола да видиш, нито да се прекръстиш. С други думи, по-добре би било да ги няма тези неща и да не се налага да намираме решения за тях. Но ето, че те съществуват.

В тези случаи е нужна голяма вяра и молитва. Това реално е голямо изпитание за душата на детето, което израства в такава среда. Но аз вярвам, че ако в този дом има някой, който истински се моли, тогава молитвата става полюс, който привлича Бога, привлича благодатта и разрушава това напрежение, което съществува. Както и обратното – ако в дома има дори само един човек, който има напрежение в себе си, той го предава и на другите.

Запознах се с един човек, сега е свещеник, в Гърция, който ми каза, че когато бил малък, родителите му имали проблеми, и какво правил? Скривал се под леглото на майка си и цяла нощ се молил със сълзи. Дете, 9-10 годишно, молил се, докато родителите му се помирят. Веднъж направило и чудо. Майка му била толкова болна, че без малко щяла да умре. Молейки се, до сутринта оздравяла, станало чудо. Виждал съм много такива примери, изключително много в моя живот и съм чувал за много, които реално са извън всяка логика.

Очакваш всичко да взриви във въздуха, но когато сред това напрежение вложиш молитва и вяра, пълна с болка вяра, тогава нещата наистина започват да се променят. Дори да не стане това, ако има такива вкаменяване и жестокост, че благодатта не може да подейства, тогава тази благодат се връща върху нашата душа, в случая върху детето, което има проблем, и му помага да не се травмира. И още нещо. Дори да се травмира душата на детето от такива събития, когато то се кръсти в благодатта на молитвата, в благодатта на вярата и във връзката с Бога, тогава по-късно Бог превръща тази детска травма в предимство. И докато по правило детето би трябвало да израсне като травмирано същество и личност, но понеже Божията благодат е оздравила травмата, излекуваната травма се превръща в част от неговия характер, с което помага и на други хора. Едно изстрадало и наранено дете, в което е влязла благодатта на Светия Дух, по-късно може да помага на ранените и страдащите. Докато детето, което не е познало болката, дори да се подвизава духовно, не може лесно да помогне на другия.

Св. ап. Павел казва, че Христос, бидейки изкушен, може и на изкушаваните да помогне. Понеже Той пострадал и бил изкушен като Човек, затова може да помогне на тези, които страдат.

Затова често претърпяваме травми и страдаме и щем не щем влизаме в това състояние, а след това Бог наистина ни дава възможност чрез благодатта, когато се оздрави личната травма, да помогнем и укрепим други хора.

Помните Христос, когато св. ап. Петър се отрекъл от Него, след това, когато Христос му простил, му казал: и ти някога, кога се обърнеш, утвърди братята си. Сега, когато разбра какво означава покаяние, какво означава падение и възкресение и поправяне и позна Моето милосърдие към тебе, върви да помогнеш и укрепиш други. След като първо ти пострада.

Понякога, звучи дръзко, но ще го кажа, Сам Бог ни оставя да паднем, да си строшим главата, да се раним, да се уязвим и дори определени пъти да съгрешим, за да се разбие нашето коравосърдечие, за да придобием милосърдно и милостиво сърце към болката и греха на другия човек.

Един светец попитал защо Христос оставил Петър да се отрече от Него? Не е ли жалко за Петър, пръв от апостолите, как Бог не го опазил? И получил отговор, че ап. Петър имал такъв устрем на вярата, на своя характер, че ако не се беше подхлъзнал да падне и да се отрече от Христос, тогава поради своя пламенен характер по-късно нямаше да може да разбира хората. Той щял да бъде толкова строг с тях, толкова абсолютен, тъй като бил такъв спрямо себе си, че нямало да може да снизходи и да разбере, че другият човек не е като него. Не всички са като ап. Петър, а са немощни хора. Бог го оставил, той паднал, разбрал в себе си какъв е човекът, а след това разбрал и другите хора, само така могъл истински да ги укрепи.

Затова, когато вкъщи имаме проблеми, тогава с добрите думи, с нашия добър пример, с всички усилия, които можем да положим, трябва да помагаме на нашите родители, но повече от това да защитим себе си с молитвата и надеждата в Бога. И още да не правим грешката да оправдаваме единия и да обвиняваме другия. За нас и единият е наш родител, и другият е наш родител, те са нашите баща и майка. И баща ни, ако има психологически проблеми, какъвто и да е, е наш баща. Не можем да се отречем от него – едно дете, което отхвърля своя родител, наврежда не само на него, а и на себе си, изкривява нещо в себе си. Детето има нужда да има синовна връзка със своите родители. И не само с родителите си. Защото душата на детето има хармония в себе си и ако тя се загуби, след това започват други неща: болести, вакуум, комплекси. Затова е велико нещо човек да има баланс и хармония, затова е голяма отговорност и велика жертва да си родител. Да си родител означава, че трябва да умреш за детето. Истинският родител е този, който всеки час и минута умира за детето си. Тъжно е, когато родителят не е разбрал, че трябва да умре за детето, т.е. да се отрече от себе си, за да може да живее неговото дете, и започне да търси правата си, да търси признание и да се наранява, че му е казало една дума. Колко трагично е да виждаш родители, на които синът им или дъщеря им е казала една дума и те се нараняват и се карат с детето си. Как може да ми каже това!? След това родителят обвинява Бога и другите.

Веднъж един баща дойде при един подвижник (най-вероятно преп. Паисий) и започна да му се оплаква. Неговата щерка била в основното училище. Един ден някакъв по-голям младеж отишъл и тормозил детето със зла умисъл – да го наречем извратен. Не нещо сериозно, но се опитал да упражни тормоз върху детето. Този бил и малко благочестив, дойде на Света Гора при стареца, и аз бях там, и започна да плаче:

- Ама чуваш ли, геронда, какво направи на детето ми!

- Какво е направил на детето ти?

- Това и това се опита!

- Добре, направи ли му нещо?

- Не, но се е опитал!

- Добре, опитал е, но Бог е опазил дъщеря ти и той не й е направил нищо!

- Да, но се е опитал и я е травмирал.

- Добре, чедо, направил е това, но какво да правим? Защо гледаш, че е направил това, а не гледаш другото, че не е могъл да стори нещо по-лошо?

- Ама не е ли жалко, че горкото дете…

- Жалко е, да. Разбира се. Не казах, че не е жалк

- Но защо Бог остави да се случи, след като е жалко?

- А ти защо гледаш, че е оставил да стане това, а не гледаш, че не е оставил да стане нещо по-лошо?

Както и да е, започна един диалог, половин час. След това този човек какво направи? Каза:

- Аз всеки ден палех свещи на светите безсребреници и им казвах да ми опазят детето! Две години палех свещи и защо Бог не опази детето ми, въпреки че палех свещи?

Старецът му каза:

- Вземи си свещите обратно и си тръгвай! Върви, вземи 2 кг свещи и да приключваме с тази история, защото, палейки свещите, имаш толкова претенции, вместо да благодариш на Бога, че не е станало нещо по-лошо, а ти се хвана за първото, остана в него и заседна там.

Лека-полека това човек свиква от нищо да не е доволен и никъде не вижда Божието благодеяние. И ако свикне да не благодари на Бога, да не е доволен, той не благодари нито на Бога, нито на жена си, на мъжа си, на родителите, на никого, накрая започва само да роптае и неговото положение все повече се влошава.

Друг въпрос: когато майка ми и баща ми искат нещо от мен, а аз не мога да го правя, как да постъпя?

Факт е, че често много родители, за съжаление навярно повечето в Кипър, искат много неща от децата си. Защото и те, горките, са били деца на своите родители, и сега се вманиачват – чакат детето пред едната школа, веднага щом излезе, хоп, грабват го и го вкарват в колата, за да отиде на урок по пиано, излиза от пианото, грабва го и директно на плуване, от плуването на… Подлудиха децата. Стресирани родители, а от много стрес създават и стресирани деца.

Казах ви и други път – родителите имат много претенции към децата, задавят ги, задушават ги. Добре, когато детето е малко, ходи от школа на школа. Когато малко порасне, ако разбере, че е за негово добро, ходи криво-ляво. Но след това какво става?

Сетне, ако детето има добри отношения с тях и вътрешен баланс, научило се е да ги обича правилно и знае да ги почита, тогава може и да им откаже по правилен начин. Наистина, определени пъти трябва да го направи, ако има такива неща. То може да го направи, да ги огорчи, да не се съгласи с това, което казват, но ще го направи по много добър начин. Един прост пример. Девойка обича младеж и иска да се ожени за него, но майка й, госпожата, която очаква някакъв принц да вземе дъщеря й, не приема, че този „тип” ще вземе детето й. Започва да предизвиква хиляди проблеми и стигат до нас, духовниците.

- Какво да правя, отче? Да послушам майка ми, която не иска този, когото обичам? Или да го взема и майка ми да влезе в болница от високо кръвно налягане?

А знаете, че майките влизат в болницата, когато си поискат, както и вдигат кръвно, когато си поискат.

Какъв е отговорът? Отговорът е, че ще изслушаш какво ще ти каже майка ти, ще я оставиш да ти каже всичко, което има в себе си, много сериозно ще я изслушаш, ще помислиш много добре и един, два, три, четири пъти. Но ако видиш, че доводите й не издържат – дали защото е дезинформирана или защото има голямо мнение за теб, или защото ти не можеш да обикнеш този, когото тя иска, тогава ще й обясниш, че това нещо, скъпа майко, не става. Длъжна си да направиш това, което съвестта ти налага, от момента, в който си в зряла възраст. Защото тези неща имат граници и уважението към родителите не значи да се заличи човешката личност. Не може един родител да унищожи свободата на детето, свободата на личността. От момента, в който Бог ни е дал свободата, зачита я и ти дава правото дори да се отречеш от Него, независимо че ще платиш за последиците. Но имаш това право. Така и ние трябва да подражаваме на небесния Отец и да признаем на нашето дете възможността да не ни чуе.

Ако детето е вътрешно уравновесено, тогава може да прояви търпение. Това е въпрос на време, да минат една, две, три години. Ако във всичко имаш добри отношения с твоите родители, това може да въздейства правилно върху тях за един по-дълъг период от време, така че те да те разберат. Посочих ви един краен пример и ситуация. Но по правило трябва да вземате много сериозно предвид съветите на родителите, защото, каквото и да правим, никога няма да има друг човек, който да ни обикне толкова много, колкото ни обичат нашите родители. Освен ако имаме свети хора около нас. Духовната любов наистина стои над тази по плът. Но трябва да дарим родителите си с много любов.

Зная, че родителите често имат болни идеи и много предразсъдъци, но каквото и да стане, дълбоко в нас винаги трябва да ги оправдаваме, защото те са движени от любов. Важно нещо в човека е неговата подбуда. Едно е злата умисъл, друго е любовта. Може някой да ни хвали и да изпълнява желанията ни, но да го прави не защото ни обича, макар това да ни харесва, а да го прави с лош помисъл, с лоши подбуди. Докато другият може да ни се кара, да ни се противи и да ни наскърбява, но го оправдаваме, защото го прави от любов. Затова трябва да оправдаваме родителите.

За съжаление, има и случаи, когато Божията воля влиза в сблъсък с волята на родителите. Тогава не може да отстъпваме, там няма място за компромис. Защото Бог е абсолютният и най-Висшият. Всички други неща са по-низши от Него. Много пъти любовта на децата към родителите или на родителите към децата е ставала причина за вечна катастрофа и на детето, и на родителите. Докато временната вражда и особено когато е заради Бога, има благотворни последици. Родителят може да се кара, да реагира, да заплашва,  склонявайки детето си да направи нещо противно на Божията воля, но ще дойде час когато всичко ще завърши с победа на Бога в неговата душа.

Превод: Константин Константинов

 

 

За благодатта и покаянието

Юни 16, 2019 in Външни

Който, като мене, е загубил благодатта, той нека мъжествено да се бори с бесовете. Знай, че ти сам си си виновен: паднал си в гордост и тщеславие, и Господ милостиво ти дава да познаеш какво значи да бъдеш в Духа Свети, и какво значи да бъдеш в борба с бесовете. Така душата в опита познава вредата от гордостта, и тогава бяга от тщеславието, и похвалата човешка, и от помислите. Тогава душата ще започне да оздравява и да се научава да пази благодатта. Как да разберем дали душата е здрава или болна? Болната душа е горделива; а здравата душа обича смирението, както я е научил Дух Свети, и ако не знае това, то счита себе си по-лоша от всички.

 

На гордата душа Господ не явява Себе Си. Гордата душа, дори и всички книги да е изучила, никога не ще познае Господа, защото тя със своята гордост не дава място в себе си на благодатта на Светия Дух, а Бог се познава само с Духа Свети.

Господ призова грешната душа към покаяние и душата се обърна към Господа, и Той милостиво я прие и й показа Себе си. Господ е многомилостив, смирен и кротък. По голямата Своя благост Той не си спомни греховете на душата и тя Го възлюби докрай и се стреми към Него като птица от тясната клетка към зелената гора.

Слава на Господа затова, че ни дава да разбираме пришествието на благодатта и ни учи да познаваме защо идва тя и защо се губи. Който пази всички заповеди, ще чувства винаги благодат в душата си, макар и малка. Но тя лесно се губи поради тщеславие, за един горд помисъл. Може много да постим, много да се молим и да творим добро, но ако при това бъдем тщеславни, ще сме подобни на хлопатар, що дрънчи, а отвътре е празен. Тщеславието опустошава душата и трябва много опит, нужна е дълга борба, за да бъде то победено. В манастира познах от опит и от Писанието вредата от тщеславието и сега ден и нощ прося от Господа Христово смирение. Това е голяма и непрестанна наука.

Когато хората пазят страх Божий, тогава е тихо и сладко да се живее на земята. Но сега народът започна да живее по своя воля и разум и изостави светите заповеди, и без Господа смята, че ще намери радост на земята, не знаейки че един Господ е нашата радост и само в Господа се весели човешката душа. Той съгрява душата както слънцето грее полските цветя и както вятъра, който ги поклаща им придава живот. Господ ни е дал всичко, за да Го славим. Но светът не разбира това. И кой може, и как ще разбере това, което не е видял, нито опитвал? Също и аз, когато бях в света, мислех, че това е щастието на земята: здрав съм, красив, богат, и хората ме обичат. И поради това бях тщеславен. Но когато познах Господа в Светия Дух, започнах да гледам на цялото светско щастие като на дим, отнасян от вятъра. А благодатта на Светия Дух радва и весели душата и тя съзерцава Господа в дълбок мир, забравяйки земята.

Господи, обърни твоите хора към Тебе, за да познаят всички Твоята любов, да видят в Духа Свети кроткото Твое лице; да се насладят всички на Твоето лицезрение тук, на земята и, виждайки какъв си, да се уподобят на Тебе.

Слава на Господа за това, че ни е дал покаянието; и чрез покаянието се спасяваме всички без изключение. Няма да се спасят само непожелалите да се покаят и в това аз виждам тяхното отчаяние и много плача, и жалея за тях. Те не са познали чрез Духа Свети как велико е Божието милосърдие. А ако всяка душа знаеше Господа, знаеше колко много Той ни обича, то никой не само не би се отчаял, но даже не би възроптал никога.

Всяка душа, загубила мир трябва да се покае и Господ ще й прости греховете и тогава тя ще има радост и мир; и не са нужни други свидетели, но Сам Духът свидетелства, че греховете са простени. Ето знака на прощението на греховете: ако ти си възневидял греха, то Господ е простил греховете ти.

И какво да чакаме още? Някой от небето да ни пропее песен небесна? Но на небето всичко живее чрез Светия Дух. И на нас на земята Господ е дал същия този Дух Свети. И в храмовете Божи службите се извършват чрез Светия Дух; и в пустините, и в планините, и в пещерите, и навсякъде подвижниците Христови живеят чрез Светия Дух; и ако Го пазим, то ще бъдем свободни от всякаква тъмнина и вечният живот ще бъде в душите ни.

Ако всички хора биха се покаяли и пазели Божиите заповеди, то раят би бил на земята, защото “Царството Божие е вътре в нас”.

Царството Божие е Духът Свети, а Духът Свети и на небето и земята е един и същ.

Всички хора, които са девственици и смирени, послушни, въздържани и каещи се за греховете си са отишли на небето и виждат Господа наш Иисуса Христа в слава и слушат херувимските песни; и са забравили земята. А ние се разпиляваме по земята като прах, носен от вятъра и умът ни е прилепен към земното.

О, немощен мой дух. Той се люлее като малка свещ от слаб вятър; а духът на светиите е горял ярко като трънен храст и не се е боял от вятъра. Кой ще ми даде такава жар, та да не знам покой ни ден, ни нощ от любовта Божия? Гореща е Божията любов. Заради нея светиите са търпели всички скърби и са достигали чудотворство. Те са изцелявали болни, възкресявали мъртви, ходили по водите, издигали се във въздуха по време на молитва; с молитвата си са довеждали дъжд от небето, а аз бих искал само да се науча на смирението и любовта Христови, за да нe обидя никого, но да се моля за всички, както за самия себе си.

КОНЕЦ И БОГУ СЛАВА

Не се страхувайте да поемате отговорност

Юни 9, 2019 in Външни

Разговор с Лимасолския митрополит Атанасий след неговата беседа “Не можеш да поставиш Бог в безизходица”

Въпрос: Младите хора решават да се оженят с очакването, че бракът им ще е успешен, т.е. ще имат помежду си духовно общуване, разбирателство и любов. От страх за евентуален провал обаче помисълът им внушава, че след това горчиво ще се разкайват и ще си бият главата в стената, образно казано. Оправдан ли е този помисъл, след като се касае за една толкова деликатна тема? За мен лично това е и единствената тема, която ме занимава години наред, без да взема окончателно решение.

Този, който обича главата си, не прави нищо в живота си. Има един израз на Света Гора, който гласи: “Сложил съм си главата в торбата”. Тоест отиваш да правиш нещо без страх и колебание, като казваш – главата ми отсега е отсечена и затова не се страхувам, че могат да я отсекат.

Вижте, човек не трябва да започва нещо с мисълта, че ще се провали, защото така вече се е провалил още преди да го започне. Затова са минали толкова години и нищо не си направил. Как ще постигнеш нещо, когато щом започнеш да го правиш, си казваш: ами ако се проваля? Вместо това си помисли: ами ако успея! Защо да казваш: ако не успея, ще си бия главата в стената? Ако успееш, какво ще правиш, пак ли ще си биеш главата в стената. Не можеш да се избавиш от това. Всяка глава има своята болка, се казва в Писанието. Нима мислиш, че ще се отървеш? Каквото и да стане, на главата ти все ще се струпат някакви проблеми. Нима да останеш безбрачен е решение на проблема? Не е решение, защото пак ще си биеш главата в стената, ще стоиш сам сред четири стени и пак не избягваш от болката. Според мен не трябва да подхождаме по този начин.

 

Старецът Софроний казваше, че човекът, който решава да стане монах, прилича на някой, който стои пред бездна  и трябва да скочи в нея. Пропастта е например следното: “Пресвета Богородице, отивам в манастира, но какво ще стане с майка ми, с баща ми, с братята!” Всичко се преобръща, взривява се, но той се прекръства и казва: “Боже мой, помогни ми!”. Затваря очи, скача и веднага щом скочи и падне, вижда, че не е било бездна. Затова не се страхувайте. От какво се страхувате?  Е, ще се ожените, колко години смятате, че ще живеете? Особено пък, ако не всичко в брака ви е розово, ще си отидете преждевременно! (смях).

Ние изпадаме в такова бездействие, защото вярваме, че трябва да правим определени неща, за да станем щастливи. Например трябва да се оженя, за да стана щастлив, или да направя еди-какво си, за да стана щастлив. Но това не е целта на брака. Ще го видим и в брачното последование. Целта на брака е вашето спасение в Тайнството Брак. Щастието не се състои в брака сам по себе си, а в брака ви с Бога, защото, ако успеете във вашия брак, но не постигнете брака на душата ви с Бога, тогава този брак означава нещастие. Къде е щастието, къде е умната постъпка? Следователно, когато встъпваме в брак, ние казваме: Аз избирам този път и по него ще стигна до царството Божие.

Сега ще ми възразиш: “Нима трябва да се оженя за един Калигула, да ме измъчи, за да се спася?” Не, разбира се, избери по човешки най-добрия за теб. Но колкото и добри предпоставки за “щастлив брак” да имаш, съществуват неща, които не можем да планираме. Кой може да ти гарантира живота и смъртта на другия човек? Кой може да ти гарантира бъдещето на децата ти? В мястото, където живееш? Ето, ние сме в Кипър, преживяхме турската инвазия, с толкова бежанци и безследно изчезнали, случаи на смърт, беднота и т.н. Не можеш да закрепиш твоето щастие върху поклатими неща. Всичко това са човешки неща. Всичко човешко е преходно, поклаща се, не пребъдва, не можеш да строиш върху пясък. Бог е твърдата скала, върху която можеш да строиш. Затова ще включиш и брака си в твоя път към Бога. Когато направиш това, тогава и трудностите на брака се освещават и се устройват.

Също така не е хубаво да започваш нещо, мислейки за вероятността от провал. Защо започваш така? Това е маловерие. Започни с Божията помощ, кажи си: Бог ми е Помощник, ще напреднем и каквото и да стане, ще го приемем.

Да ви дам пример. Двама души сключват брак и откриват, че единият е носител на таласемията (наследствено заболяване на кръвта). И казва: Какво да правя? Да създам деца, след като има 25 % вероятност да родя дете с анемия? Или да направя пренатална диагностика? Обаче не искам, защото това би означавало евентуално да се стигне до аборт. Или пък изобщо да не създавам деца? Но като искам?

Добре де, детето ми, вероятността да родиш дете с анемия е 25 %. Това е една вероятност. Останалите проценти да родиш дете с левкемия, с парализа или някаква друга болест, опазил те Бог, кой ти го гарантира? Или кой ти гарантира, че бебето, което ще се роди, на шестия месец, на деветия, на 18 години няма да се разболее от нещо? Нима можеш всичко да запишеш в твоя план? От момента, в който се жениш и се нагърбваш да станеш родител, означава, че поемаш върху себе си отговорността за това дете, каквото и да е то, както и да дойде, каквото и да стане. Добре, знаеш, че има вероятност да родиш дете с анемия. Ако виждаш, че не можеш да го направиш, не го прави. Никой не те принуждава. Казваш предварително: нямам силите да гледам едно дете всяка нощ с инжекции. Добре, преценила си своите сили и не можеш. Намери други пътища – или осинови дете, или не раждай дете. В крайна сметка, раждането на деца не е абсолютна цел – колко хора нямат деца, но това не означава, че бракът им се е провалил.

Трябва да укрепнеш, да кажеш: Готов съм за всичко. И Църквата това казва. При Кръщението, както и когато ставаме монаси, но и при всяко друго важно решение тя не скрива реалността от нас, а ни казва: “Ще ходиш по пътя, който е тесен и скръбен, ще се бориш, ще останеш верен до смърт, ще те заболи, ще заплачеш, ще минеш през трудности, но имай надежда в Бога!” Така напредваш и в брака. Решил си да вземеш една млада жена за съпруга, е, какво искаш? Да отидеш при някоя гледачка да ти гледа на кафе и да ти каже бъдещето? Не стават тези неща. Представи си, ако другият човек идва да се ожени за теб и започне да те оглежда отдолу догоре и да се опитва да разгадае дали ще живее добре с теб. Няма ли да му кажеш: За Бога, какво съм? Лотариен билет? Коне ли купуваме?

Нещата не стават така. Ако срещнеш някой човек, който ти харесва, имаш симпатии към него, чувстваш, че има всички предпоставки да напреднете в отношенията си, обичаш го и го цениш, тогава върви напред и Бог ще ти помогне!

За съжаление, ние имаме евдемонистично разбиране за живота, тоест че всичко трябва да върви добре, във всичко трябва да имаме успех, никога не трябва да имаме неуспех в живота, нито притеснение, нито болка, нищо лошо. И когато нещо подобно се случи, а то е нормално да дойде, всичко се преобръща.

Това се нарича двоедушие и Писанието казва, че човек двоедушен във всичките си пътища е неуреден. Когато поискаш да правиш нещо и започваш да мислиш дали да го направя или да не го направя и така до безкрай, тогава блокираш и накрая нищо не правиш. Ще ми възразиш: “Но аз искам да се предпазя, да съм сигурен и спокоен”. Добре, влез в един парник и остани вътре до последния си дъх! След като не можеш да продължиш напред!

***

В Патерика се казва, че някой отишъл да стане монах. Той казал на игумена:

- Авва, научих, че завчера еди-кой си брат е напуснал манастира и се върнал в света.

Аввата му отговорил:

- Чедо, ти се учуди за този, който се е върнал в света? Учуди се на тези, които останаха!

Добре, някой е напуснал манастира по една или друга причина. Ти защо се хващаш точно за този случай, а не виждаш другия? Бракът минава през криза, но има хора, при които семейството не минава през криза. Погледни тях. А знаете ли колко такива кризи се оказаха спасителни? В резултат на тези семейни трудности много хора се приземиха, станаха по-благи, остротата в характерите им се притъпи и откриваш, че този, който до вчера ходеше все с навирен нос, сега се е смирил, поправил е грешката, плакал е, заболяло го е.

Дори да претърпя неуспех и стане нещо лошо, защо трябва да погубвам себе си? Добре, станало е нещо, което не очаквах, не го планирах, но ще преживея моя неуспех по духовен начин. Ще се опитам да направя каквото мога и накрая това може да се окаже от полза.

Някои деца идват да се изповядат при мене. Понякога ги питам:

- Добро дете ли си?

То казва:

- Да-а-а!

- Най-доброто в училище?

- Да, разбира се!

Детето има впечатлението, че трябва да бъде най-доброто дете на света. Това е доброто разположение на детето. Миналата година ходих във всички основни училища и след това, когато служа по храмовете, децата идват и ми казват:

- Господине, помниш ли ме? Ти дойде в училище!

Станахме познати и приятели само понеже веднъж отидох в училището им и се срещнах с 500 деца! В тази непринуденост е красотата на детето. Така трябва да напредва човек в живота си – непринудено и красиво, да прави каквото може, и това е. Не бива да изисквате много неща. Мисля, че когато търсим много неща, проблемът не е в другите, а в нас. Нещо подобно става. Когато търсиш много кандидати и отхвърляш много кандидати, това означава, че нещо при тебе не е наред, а не при другите.

Според светите отци двоедушието е рожба на егоизма, на себелюбието, но може и да е човешка слабост. Човек трябва да го преодолее, да помогне на себе си или, най-малкото, ако не може да го преодолее, да разбере, че проблемът не са другите хора, а аз имам проблем.

Ако различавам всички мириси на света и никой не ми харесва, то това означава, че аз имам проблем, че съм своенравен човек. Ако след това си кажеш: Аз съм странен, ексцентричен, искам да живея сам, не искам друг да ми се мотае в краката- Истината е, че не искам връзка, не искам да поемам отговорност, не искам да ме питат какво правя, – по този начин поне приемаме себе си и осветляваме своята своенравност, т.е. преобразявам я. Признаваш си: Харесва ми да стоя на рафта сам. Имаш това право. Но не и да стоиш на рафта и да протестираш. Избери мястото си, своя ъгъл и намери покой там. Така избрах, така искам. Човек има право да каже: Аз няма да се оженя, не искам да стана монах, нямам това призвание, това желание. Искам да живея сам, да се боря с характера, който имам. Добре, уважаваме твоя избор, стига само да успееш да осветиш това свое усамотение в живота.

Превод: Константин Константинов

 

 

Трябва да се трудим винаги да имаме радостен дух

Юни 3, 2019 in Външни

Казват, че на всяка цена трябва да съхраняваме вътрешния си мир и да бъдем винаги с радостен дух. Винаги. На всяка цена трябва да сме винаги радостни, в настроение. За това и отец Йоан Кронщадски казва: „Ние сме като времето, за час идва буря, вятър, гръмове, а след това слънцето свети и ни е добре. Така и ние. След това отново идва лошо време, после пак слънце, и така.” Той казва по-нататък, че носейки тяло, върху нас и върху това физическо тяло влияят атмосферните условия. Когато условията са добри и атмосферното налягане не е голямо, тогава времето е хубаво и ние сме весели и с настроение. А когато времето е мрачно, тогава ние сме някак кисели. Да. И затова трябва да пазим духовно равновесие именно тогава, когато времето е мрачно, да бъдем с духовен мир.

Трябва човек да се труди на всяка цена, винаги да бъде в настроение, винаги да бъде с радостен дух, защото поднебесните духове се стремят винаги да бъдем тъжни…

Ако искаш да възпиташ детето си, най-напред трябва да смириш себе си

Родителите казват: това трябва да стане така, детето трябва да бъде там. А детето не иска, детето не може да мирува, защото се развива и постоянно е в движение, постоянно. И когато нещо сгреши, майката и бащата обикновено агресират детето. Но това не е средство за да се научи детето да бъде послушно. Понякога може и така да стане, но винаги трябва да има любов и детето да чувства тази любов, и да чувства, че не си гневен. Понеже ако съветваш с гняв и искаш да изправиш някого с гнева си, нищо няма да постигнеш. Навредил си на него и на себе си. Ако искаш да изведеш някого на прав път, да го водиш, да го съветваш, а той не иска да приеме никакъв съвет, трябва най-напред да смириш себе си и с много любов към него, да си изложиш мнението, и тогава той ще го приеме, защото сърцето говори на сърцето. Но когато искаш на всяка цена да стане нещо, както ти го мислиш, тогава от това нищо няма да излезе. Така не може. Това е нищо, и заради това винаги в детето се надига и се развива съпротива. И тогава, когато детето не иска да слуша, не трябва да го биеш, трябва да му дадеш воля, за да слуша.

Добрият плач струва повече отколкото тридесет хапчета за смиряване

В „Еликсир”, едно медицинско списание, чета, че един психиатър казва: за всички, които са с болни нерви, един добър плач струва повече отколкото тридесет хапчета за смиряване на нервите. Вижте, един добър плач. Добрият плач, знаете за какво става въпрос. Значи, това е всъщност много полезно за човека, който е вече на години. Плачът е и особено добро средство за смиряване на детето. То ще се наплаче, а след това ще е мирно.

Родители, възпитавайте децата, особено до петата година

Днешните деца са главно мамини и татини детенца, и от тях като такива не може да излезе нищо добро. Родителите днес възпитават неправилно децата си. Особеностите на характера се създават до петата година, а тук най-много страдат родителите, понеже правят всичко по волята на детето. Когато детето порасне, неговите искания стават големи и непостижими. Тогава се появяват проблеми с децата: е, родители, сами сте си криви! След петата година особеностите на характера вече не се коригират, детето вече се е научило на своеволие. Докато децата са малки, малки са и исканията им, когато децата пораснат, исканията им стават все по-големи.

 

Разговорът със самарянката и нашата надежда

Май 27, 2019 in Външни

В евангелския епизод за срещата на Христос със самарянката впечатляващо е, че Господ говори с един грешен човек. Той не се отвръща от самарянката, не се възмущава от нейния живот, а Го интересуват други неща. Той търси онзи елемент в нейната личност, от който ще започне процесът на нейното преобразяване и спасение. Това означава поврат, преодоляване на осъдителността на морала. Господ надмогва морала не защото е аморален, а защото иска да изцели човека. Важно е да осъзнаем това. Ако ние не надмогваме мярата на моралната осъдителност, това е знак, че не гледаме към Христос, а към нашата справедливост или по-точно към нашето себеоправдание. Независимо дали това засяга нас или другите, дали логиката ни казва да ги осъдим и да не им дадем надежда – всичко това крие едно изкушение, което се таи в убеждението ни, че единствено ние сме причината за собственото си спасение. Когато осъдя грешния, когато осъдя и самия себе си, тъй като съм разочарован от делата си, с това отменям възможностите за изцеление. Това означава, че съм обърнат не към Христос, а към човека, към себе си. Не сме обърнати към Божията благодат, а към нашите дела. Важно е да разберем това, защото, ако не се вдъхновим от Божията благодат и увереността, че Христос е нашето Спасение, и се затворим в един процес на себеоправдание, тогава имаме проблем. Нашите дела не са предпоставка за нашето спасение, а плод на нашето Спасение, което е Христос. Ние имаме да вършим само едно дело – възлагането на нашето спасение и копнеж на Христос, което означава покаяние. Нашият Господ се обръща към грешната жена и започва разговор с нея – нима това не е надмогване на моралния ред, който познаваме с човешката си логика? Именно този морален ред, който имаме в нас, всъщност е неморален. Защото чрез него отхвърляме Христос и се опитваме да оправдаем себе си. Нашето средоточие трябва да бъде не човекът, а Богочовекът. Ако нашето средоточие е човекът, тогава робуваме на мярката, според която поставяме граници на възможностите на човека. Ако средоточието на нашия живот е Богочовекът, тогава се надяваме на Божията благодат, която преодолява границите на човешките възможности, и това значи, че всяка една духовна болест може да бъде изцелена. Разбира се, ако поискаме. Казваме, че Бог е любов, но не участваме в Неговата любов, ако използваме като предлог това, че Бог ни обича и продължаваме да служим на нашата страст.

И така, пред нас е срещата на Господ със самарянката. Ние сме в риск от две неща – от изкушението, което ни води до разпуснат живот, и от изкушението, което ни води до отчаяние. Но тази среща ни разкрива, че нито един човек няма оправдание да се отчайва и, естествено, никой няма оправдание да осъжда другия човек. Ако Сам Господ отива и говори с една жена, която е имала петима мъже и този, с когото е била в настоящия момент, не е бил неин; която е била еретик за онази епоха… ако Сам Господ говори с нея по този любящ начин, тогава имаме ли най-малкото богословски аргумент да осъждаме някого? Имаме ли богословски аргумент да осъждаме самите себе си и да издаваме присъди без надежда? Покаянието ни осъжда на надежда, а изопаченото и демоничното покаяние е безнадеждна присъда над нас.

Иисус й казва: дай Ми да пия. (Йоан 4:7)

Тези думи на пръв поглед изглеждат незначителни, лишени от смисъл, но не са. Нашият грях е егоцентризмът – да смятаме, че ние сме пъпът на Земята, че сме центърът на света и че всички трябва да ни служат и да се занимават с нас. Това себелюбие е коренът на нашия грях, то ни кара да искаме да бъдем обичани, независимо дали ние обичаме някого. Това е една естествена нужда на човека – другите да го обичат, но когато искаме всички да ни слугуват като роби без да ни пука за другия, това е болно състояние. От това се поражда всеки грях. Греховете, с които потъпкваме Божиите заповеди, са симптоми. Нашата основна болест, причината за нашата болест, е именно себелюбието. Искаме да бъдем богове на мястото на Бога и да станем богове без Бога, автономно, с наши сили. Това може и да ни прозвучи като състояние, от което сме далеч, което не ни е присъщо, но ако изследваме по-внимателно себе си, ще видим, че в повечето случаи това правим всеки ден. Автономизираме се от Бога, доверяваме се само на себе си, само нашата воля обичаме и единствено на нея искаме да служим, без да подозираме, че това е нашата присъда. Така пропускаме да открием едно други измерение на живота. Това са две форми на живот – или ще бъдем затворени в собствените си воля и инат (и това ще има своите изражения във всекидневието), които сме обожествили, защото си мислим, че само така можем да имаме радост, или имаме друг поглед към света, който се основата на вярата, че другият е моят живот, че в него мога да срещна моя Бог и чрез него – и моята радост. Тогава наистина той е моят ближен и имам реална връзка с него. Когато вляза в този процес – да пренебрегна своята воля заради другия. За съжаление, за нас връзката означава някой друг да служи на нашата собствена воля. Това поражда конфликти. Едното е егоцентричност, другото е любов.

Същност и център на греха е нашата егоцентричност. Да доминира моето мнение! Господ знае това и при разговора Си със самарянката обръща внимание не на симптома, какъвто е нейният грях, а от корена на греха – нейното себелюбие. Човек губи благородството си, когато не вярва в своята ценност, не се научава как да излезе от собственото си его и така да се жертва с любов. Господ поучава самарянката по този прост начин: „Дай Ми да пия!“. Тоест казва й – занимавай се с другия, занимавай се с Мене, а не със себе си! Направи това дело на любовта, направи това просто усилие на себепринасянето! Дай Ми да пия! Тоест забрави своето аз, своя интерес и принеси себе си! По този начин Той й открива кой е пътят към нейното изцеление. Нашият Господ знае много добре, че най-големият проблем в греха не е грехът сам по себе си, а отчаянието, което грехът носи. Дяволът не се интересува толкова много да ни хвърли в грях, колкото в отчаяние. Кое отчаяние ли? Това, че за нас няма поправяне, че нямаме нещо добро в нас. Това е най-демоничната идея. Успехът на дявола в греха не е грехът сам по себе си, а в този помисъл, който се появява след греха. Господ възстновява чувството за лично достойнство на самарянката. Това чувство ни дава надежда, че винаги можем да направим нещо добро. Св. Йоан Златоуст изрична смели думи: дори Самият Господ да дойде да ти каже: „Няма спасение за тебе!“ не Му вярвайте! Защо? Защото Бог променя решенията Си. И дава пример с ниневийците, за които, след тяхното покаяние, Бог променил решението Си. Този, който ни казва, че няма надежда за нас, че няма надежда за промяна и че няма нищо добро в нас, не е от Бога, нито такива думи могат да ни окрилят и да ни подтикнат към духовно преобразяване.

Св. Исаак Сириец казва: да не отделяш богатия от бедния, нито достойния от недостойния, а всички хора да бъдат равни за теб в доброто. По този начин ще можеш да привлечеш и недостойните към доброто. И тук, както при думите на св. Йоан Златоуст, виждаме същото послание. Божият Дух говори. Ако искаш да привлечеш някой в доброто, ти не го привличаш чрез порицания, мърморене, ропот, оплаквания, посочване на негативното. Само дяволът изтъква негативното, само мухата отива в нечистотията, а пчелата отива в цветята. Като кои искаме да бъдем – като мухите или като пчелите?!Божият човек е този, който дава надежда и на самия себе си, и на другия. Човек, който гледа негативното, е пленник на духа на отчаянието и това не е от Бога. Божият човек може да вижда болестта, но не остава в нея. Той гледа по-нататък – към положителното в човека и възможностите, които той има. Ние няма да се изцелим, ако ни кажат колко сме криви, а ще се изцелим, ако ни открият какви възможности имаме. По-лесно и по-удобно е да гледаме кривото, но по-трудно е да видим красивото, което човек носи в себе си и именно него да посочваме и да подчертаваме.

Св. Исаак Сириец продължава: Господ участвал в трапези с митари и грешници и не отделял достойните от недостойните, така че по този начин да привлече всички към Неговия страх и чрез телесното те да доближат духовното. Затова по отношение на доброто Той ги гледал като равни. Той гледал техните възможности.

Въпросът е на кого сме причастни – на Христос, или на човешката логика на справедливостта, която мери нещата до милиметър и дели хората на добри и зли? Второто би означавало, че сме черно-бели същества, отброяващи всичко с математическа логика, с човешки мерки. Това е душевно знание, а (бого)знанието, за което говорим, е светлина, която не придобиваме с ума си, а ни се дарява, когато се смирим. Когато сме съкрушени, когато сме страдащи, в този опит от нашия личен живот и любов на Бога в нас се формира етос. Тогава говорим за истинския етичен човек. За етоса на Христос. Това не можем да го придобием като знание, а или го живеем, или не го живеем. Кой го живее? Онзи, който живее в покаяние. Това означава да се съкрушавам в моя копнеж по Бога, да се съкрушавам за изгубения рай, за непознатия рай, за непознатия Бог и за познатия Бог, Който загубих. Това вътрешно съкрушение поражда в мен този етос, една различна чувствителност. Човекът, който няма тази чувствителност, е далеч от Бога, ако ще да се изповядва, да се причастява, да слуша беседи…

Господ казва на самарянката: „Дай Ми дай пия“! Тоест направи нещо добро! Той сякаш й казва – можеш да направиш нещо добро, направи нещо, което показва твоята ценност. Вярвам, че ти си ценна. След това Той влиза в диалог с нея, защото, доколкото Някой я почита по такъв начин, казвайки й „Дай Ми да пия!“, Той прави Себе Си задължен към самарянката и й дава възможност за разговор. Вижте какво благородство и разсъдителност! Искам нещо, за да чувствам, че съм длъжен към другия и му давам възможност да говори с мен, да ме попита, да потърси. Това е благородство. Вижте каква нежност и разсъдителност – да накараш другия да се чувства ценен. Да му отдаваш чест, не само да му говориш хубави думи, а на практика да го накараш да почувства, че ти е дал нещо и да чувства, че ти си му длъжен. Колко е хубаво това!… По-смирено е да взимаме дарове, отколкото да отказваме да ги вземем, защото така ни е учила майка ни. По-смирено е да вземаме не защото сме сребролюбиви, което е друга болест, а за да доставим радост на другия.

…да би знаяла дара Божий, и кой е Оня, Който ти казва: дай Ми да пия, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива. (Йоан 4:10)

Живата вода. Това е разликата между Божията благодат и човешките наслади. Човешките наслади са водата, от която колкото и да пием, пак ожадняваме, а Божията благодат е нещо, което не се изчерпва. Господ това имал предвид, че може да даде тази вода, този живот, който не изтлява.

Самарянката Го пита за духовите неща и най-впечатляващото е, че Господ намира начин да я накара да Му задава именно такива въпроси. Тя можеше да пита за нейния личен живот: за това как трябва да живее, дали трябва да се ожени, за кого, с каква работа да се захване и т.н. Тя обаче не пита нищо подобно, а задава въпроси, свързани с духовното. Всички ние, когато се обръщаме към Бога и търсим нещо от Него, какво точно търсим? Човешки неща търсим и никой не може да ги пренебрегне. Но кое е съкровището на сърцето ни? Кое смятаме за наше богатство? Господ отговаря на самарянката, защото Той гледа в сърцето на човека и от резултата се вижда, че в нейното сърце е имало духовен порив, че е искала Бога и нейните грехове се дължали на неведение. Едно е човек да греши от неведение, а друго е съзнателно. Затова, след като получила богопознание, по-късно виждаме самарянката като мъченица – св. Фотиния (Фотина), която честваме. Виждаме силата на Божията благодат. Ето преобразяващата сила на Църквата, както казва св. Йоан Златоуст в Църквата влизаш вълк и излизаш гълъб. Църквата не издава наказания, тя не е съдилище, а лечебница. Св. Йоан Златоуст казва още: не се променя природата на човека, а произволението.

Самарянката имала именно това разположение и копнеж за Истината. Ние много пъти правим обратното: използваме Бога като мощно средство, което да обслужва нашите желания (които повечето пъти са извън Божията воля). Проблем е, когато човек се нагоди към една схема на религиозни обичаи и ред. Това е проблемно и болно духовно състояние и го показва самото сърце на човека, в което няма радост, а чувства умора. Човекът започва да изпитва досада, неудовлетвореност, която изглежда като душевна немощ, но в крайна сметка има духовна основа. Изключително много хора се чувстват толкова изморени; от нищо не са доволни – нито от своята работа, нито от жената или мъжа до себе си, нито от извънбрачните си връзки, от нищо. Това чувство за досада може да се проявява на психическо ниво, но в същото време е и духовен проблем, именно защото пием от водата, от която пак ожадняваме и това ни носи усещане за празнота. Тази неудовлетвореност, която носи душевна умора, е повод човек да започне да търси нещо коренно различно от онова познание, което е получил до този момент в живота си. Различно от всичко, научено дотук. От друга страна, трябва да се доверяваме на Божия промисъл, който устройва нещата в нашия живот така, че може да не се събудим сега, а след 10 или 20 години. Бог проявява търпение. Да дойде подходящият момент. Макар да е дръзко това, което ще кажа, един голям грях може да е по-изцелителен от малките грехове, към които се нагаждаме вътрешно, приспиваме нашата съвест и в нашата молитва липсва живецът. Това, което човек трябва да прави, за да премине към духовните неща, е да започне от телесните. Да започне да полага усилия – да се моли, да върши телесни подвизи, които смиряват духа. Както някой, който чувства тежест в тялото си, когато усеща, че нещо не е наред, той трябва да направи нещо, да се мобилизира, да положи физически усилия, за да влезе в определен ритъм. Телесният труд, аскезата, което е молитвата, постът, четенето, поклоните, службите, принасянето на любов към другите, дори и първоначално да не го чувстваме вътрешно, е добро начало, за да започне човекът да се активира и тогава Божията благодат започва да отваря други хоризонти. Ние обаче трябва да дадем това право на Божията благодат, защото тя не може да дойде произволно. Нужно е да дадем предпоставките на Божията благодат да работи в нас и тогава тя ще ни разкрие други равнища, други изходи. Ние обаче се плашим от усилията. Комфортът е голям проблем, той носи духовно забвение, уморява духа, разглезва го, и човек губи не интелектуалната, а духовната си острота.

Ако някой иска християнство без аскеза, прави грешка. Ако иска едно християнство на комфорта, прави грешка. Но ако реално обичам другия и се трудя да изляза от егото си, да пренебрегна волята си, това не е лицемерие. Може да имам вътрешното усещане, че искам нещо, но все още не го живея, не го вкусвам, но поне правя нещо в тази посока, тъй като в противен случай животът ми би бил безсмислен. Най-глупавото е някой да чувства, че животът му е безсмислен и да използва това като предлог, за да не прави нищо. Да си казва: „Животът ми е безсмислен, грешен съм, вече няма шанс за промяна! Бог с мене ли ще се занимава?! Ах, отче, оставете ме, ще дойде и моят час!“ Това е глупаво. Вместо това трябва да започна да полагам конкретни усилия… Например слушаш за духовния опит и преживявания на някой велик отец, за благодатта, която е получил, за неговото постоянство в молитвата, и си казваш: „Ех, ще го преживя и аз, но… не и днес, има време! След 30 години може би“. Говорим прекрасни думи за молитвата, но си стигаме вкъщи и вече чувстваме такава тежест, че молитвата ни изглежда нещо досадно. Далеч съм от това да демонизирам телевизията, но когато стоим пред телевизора и стане полунощ, тогава ли ще имаме сили да се молим? Толкова ли не можем да положим усилието просто да спрем телевизора и да се посветим на молитва? Ако не сме способни на това, тогава как ще стигнем до Бога? Нима Той ще дойде при нас само защото сме чули една проповед? Или защото сме се причастили? Магически ли действа това? Ако не си поставим граници, ако не положим усилия, нищо истинско няма да излезе.

Не можеш да казваш, че си влюбен в някогои да не положиш някакво усилие за него. Трябва да чувстваш, че другият е част от теб, както твоята ръка и твоят крак са част от тялото ти; че ти си едно с този човек и до такава степен се отъждествяващ с него, че не можеш да си представиш живота без него. Това обаче става чрез аскеза, а не магически. Затова нямаш право да казваш: „Не ми идва молитвата, не получавам Божията благодат и не чувствам нищо!“. Трябва да се стремим към известна дисциплина, (разбира се, без да се вманиачаваме в нея). Дисциплината съдейства на нашето аскетическо съзнание. И когато казваме „аскетическо съзнание“, нямаме предвид всички да станем отшелници, а да започнем от най-малкото. Господ иска от самарянката малко вода. И това е вид аскеза. Когато положим началото на тези усилия, нещо започва да оживява в нас, нещо в душата ни се раздвижва… И започваме да усещаме прилив на духовни сили. В противен случай ще си останем духовно анемични…

 

Беседата е публикувана със съкращения

Превод: Константин Константинов

 

За да не охладнява душата

Май 23, 2019 in Външни

Всички ние добре знаем думите на апостол Павел отнесени към неговите съвременници – членове на Църквата: „Духа не угасяйте” (1 Сол. 5:19). Всъщност всеки човек, когато открие вярата, преживява напълно уникален период на „горене на духа”, плам – време, когато човек усеща живота пълноценно, когато със смайване и радост научава какво е да си Христов ученик. Но минава време и човек става привичен посетител на храма и започва да се оплаква от апатия и загуба на духовната ревност. Като цяло това е познато явление, но нека се запитаме – какъв е вътрешният му механизъм. И как трябва да постъпваме, как трябва да мислим, за да сгреем отново душата си…

Някак вече взе да се смята за обичайно да приемаме загубата на „неофитската” ревност като даденост. Преживяваме за кратко нещо ново, откриваме го, а по-нататък ни се налага просто да живеем по християнски, защото усещаме, че това ни е необходимо и като се подчиняваме се на чувството си за дълг. Според мен това е абсолютно погрешно, защото каквото и да правим, колкото и време да минава, година след година, ние трябва да откриваме в нашето поприще все по-големи глъбини, да съзерцаваме нови тайни.

Но защо се случва този процес на угасване? Преди всичко заради нашето нерадение, включително и заради това, че ние чисто и просто не си правим труда да разберем как и защо възниква това горене и защо го губим.

Онова горене и онази радост, които преживяваме първоначално, не са резултат на наши усилия или ревност, или на наш подвиг – те са изцяло дело на благодатта

Господ ни показва какъв може да бъде животът с Него. Всъщност в началото от човека, който идва при Бога, не се изисква нищо, както не се изисква нищо и от новородено бебе. Но с времето Господ започва да изисква от човека малко повече, и още повече, и още … И това става, не защото Господ не иска да ни даде нещо даром, а защото само това, заради което сме положили усилия, наистина става наше. Когато благодатта ни се дава просто така, ние лесно я губим, но ако се потрудим за придобиване на благодатта, ние започваме да се учим да я опазваме, да я усвояваме. Обаче съществува един ключов момент, който се състои в това, че животът, изобщо всичко, което ни заобикаля, не допринася за това духът ни да гори. Ние се потапяме в житейските грижи, които са подобни на море, които не можем да избегнем, но никога не успяваме преплуваме, тоест да свършим всичко и вследствие на това обикновено ставаме по-студени, по-груби. Това е съвсем естествено. Така например, човек има определена телесна температура и ако бъде потопен за дълго време в студена вода, той ще премръзне и накрая ще загине. Същото става и с нашите души. Когато сме сред вярващи хора, ни е топло и спокойно. Но стига само да се сблъскаме с обичайната среда на този свят, в който живеем – свят, който не помни Бога, свят – понякога груб, изпълнен с коравосърдечие, и усещанията ни стават противоположни, духът на света започва постепенно да ни влияе отвън.

Какво е необходимо да се прави , за да не изстива душата? Мисля, че си струва да се върнем към аналогията с човека, потопен в ледена вода. Какво се прави, за да се свести пострадалият, който е бил изложен на преохлаждане? Първо го въвеждат в помещение, в което трябва да е топло, дори горещо. Дават му да пие нещо горещо, поставят го по-близо до източника на топлина. Често му предлагат да се съблече и разтриват цялото му тяло със спирт или просто с ръце. По подобен начин човек трябва да постъпва със своята душа. Всеки трябва да го прави сам – никой няма да го направи вместо нас. Само Господ може да възвърне горенето на душите ни, но, ще повторя, идва момент, когато трябва сами да си помогнем; иначе може да не израстнем и да останем за цял живот глупави, непригодни за нищо мамини синчета. Затова човек трябва сам да търси светлина за душата си, да я сгрява, да я държи близо до „огъня”.

Какво се има предвид? По принцип това са неща обикновени за християните. Преди всичко, в никакъв случай не бива да допускаме тази мисъл: щом съм в такова премръзнало състояние, щом съм толкова охладнял, то независимо дали ще правя нещо или не, не ще се промени абсолютно нищо; затова просто ще изпълнявам външните правила на християнския живот и дано някак да преживея. Това е все едно, след като човек е пострадал от измръзване и рискува да загине, въпреки това да остава в същото състояние, в същите външни условия, които са довели до това.

Кое ще е онова горещо затоплено място, където душата се сгрява? Разбира се, това е храмът, енорията, където човек се моли и е сред съмишленици. Оттук следва закономерният извод: трябва да се стараем да посещаваме храма колкото се може по-често. Единици са хората, при които служебните и домашните задължения позволяват да ходят на Литургия всеки ден. Но за повечето от нас, включително и за тези, които ходят на работа, е напълно възможно да отидат за утринна или за вечерна служба за 10 – 15 минути или за половин час няколко пъти през седмицата. И няма нищо страшно в това да не успееш да отидеш на богослужение още в началото или да си тръгнеш преди края, ако единствената алтернатива за това е изобщо да не отидеш на Църква. Най-важното е да не забравяме, за какво отиваме в храма – за да се постараем да вземем със себе си онзи пламък, който съживява нашите сърца всеки път, когато сме на Църква. Ние знаем, че в живота ни непременно трябва да присъстват две константи: утринните и вечерните молитви. Стига дори само веднъж да пропуснем да се помолим и после следва и втори, и трети път; и човек започва да усеща душевно безчувствие; а по-късно в един момент забравя, защо изобщо се молим. Такова нещо хората постоянно споделят по време на изповед. Това състояние също е много тясно свързано с угасването на духа. Когато се молим сутрин и вечер, т.е. пребиваваме в състояние на богообщение, дори то да е много несъвършено, тогава душата ни е жива. Това допринася по-често да си спомняме за Бога. Оттук вече може да се стремим и към по-висшето състояние, при което помним Бога непрекъснато.

Защо се оказва, че ни е трудно да помним Бога непрекъснато? Защото сме подвластни на суета, защото постоянно нещо ни разсейва от помненето на Бога. Но за това има и друга причина, която е много по-сериозна и всъщност дори е страшна. Понякога човек възнамерява да извърши нещо, спомня си за Бога – и разбира, че стига само малко да помисли за Бога и той вече няма да може да направи това, което е възнамерявал. Но в този момент човек бива завладян от такава страст, че прогонва паметта за Бога вън от съзнанието си, за да не му пречи нищо да прави това, което му се иска на мига. При това обикновено тук не става дума за някакъв смъртен грях: случва се човек да изхвърля паметта за Бога от сърцето си, просто за да се отдаде на суетни размисли за нещо, което едва ли заслужава и една минута размишление. А когато човек, следвайки малодушието си, се подчинява на желанието да не мисли за Бога, душата му става изцяло ледено студена.

Би било самонадеяно да предположим, че ако започнем борба с това, веднага ще успеем да постигнем състояние, при което да усещаме Божието присъствие, така както са го усещали светите отци. Но напълно по силите на всеки от нас е да помни, че Бог съществува, че Той вижда всичко и знае всичко за нас, че Бог е готов винаги да ни помогне. Постоянно трябва да подхранваме в себе си тази памет. Различни начини са подходящи за това при различните хора. За едни това е Иисусовата молитва, за други – припомнянето на кратки стихове от псалмите, за трети – други молитви, дори и съставени от свои собствени думи. Много е важно, обаче, когато придобием навика да повтаряме тези молитви, да не ги повтаряме машинално. За да се предпазим от това, е важно за момент да прекъсваме молитвата и просто да размисляме: да си спомняме, че Господ е с нас, че Той познава помислите, стремежите и желанията на нашите сърца.

Сериозна роля в живота ни играе не само срещата със съмишленици в храма, но и разговорите с хора, които водят духовен живот, които могат да ни укрепят, предпазят и утешат. Слава Богу, ако има такива хора в живота ни… Но се случва и да ни липсва такова общуване. Обаче всеки от нас може да потърси помощ от светците – хора, които вече са извървяли земното поприще и сега се молят за нас. И без съмнение, сред начините, чрез които човек може да сгрее душата си, сякаш я разтрива със спирт, важно място заема четенето не само на Свещеното Писание, но и на писанията на светиите, а също и четенето на житийна литература. При това е много полезно да препрочитаме онези светоотечески текстове, които точно за нашите души имат съживяващо действие и събуждат в нас ревност да живеем християнски живот.

Разбира се, редно е колкото може по-често да пристъпваме към изповед и причастяване със Светите Христови Тайни и така да бъдем колокото се може по-близо до Източника на духовната светлина. Но и тук също е много важна подготовката: добре е, когато човек се готви за свето Причастие, не само да пости и да чете правилото в молитвеника, но и да осъзнава, колко велико е Тайнството, към което пристъпва. Защото понякога се случва парадоксалната ситуация, при която в навечерието на светото Причастие човек може цял ден да се моли, но нито веднъж да не се замисли какво се случва в момента на причастяването. И после става така, че вследствие на това човек се причастява, но душата му не е готова за това и по тази причина той много бързо губи онази радост, която е получил, когато се е причастил със Светите Христови Тайни. Ако с нас се случва нещо такова, задължително трябва да се сепнем, дори бих казал – да се изплашим и да започнем да разтриваме и съгряваме по всякакъв начин своята замръзнала, загиваща душа.

И още веднъж да се върна към това, с което започнах: с каквото и да се захваща човек, много е важно да има творчески подход. Това предполага, че той няма просто да прави нещо с ръцете, с краката си, с главата си, а ще анализира, ще се запознава с нечий опит, ще размисля над него, ще търси начини как да го приложи в своя живот. Същите правила важат и в християнския живот: ние трябва да отделяме сили и за изследване, за изучаване, за анализиране, самоизпитване, самоназидаване. Тази вътрешна дейност ще помогне да не изстива душата. Или най-малкото да не остава в състояние на окаменение за дълго, а бързо да излиза от него. И да продължава напред… | www.pravoslavie.ru

 

 

Всеки от нас е потенциален Иуда

Май 15, 2019 in Външни

А когато Иисус беше във Витания, в къщата на Симона Прокажени, приближи се до Него една жена, която носеше алабастрен съд с драгоценно миро, и го възливаше върху главата Му, когато Той седеше на трапезата.
Като видяха това, учениците Му възнегодуваха и казваха: защо е това прахосване: защото това миро можеше да се продаде много скъпо, и парите да се раздадат на сиромаси. Но Иисус, като разбра това, рече им: защо смущавате жената? Тя извърши добро дело за Мене: защото сиромасите всякога имате при себе си, а Мене не всякога имате; като изля това миро върху тялото Ми, тя Ме приготви за погребение.
Истина ви казвам: дето и да бъде проповядвано това Евангелие по цял свят, ще се разказва за неин спомен и това, що тя извърши. Тогава един от дванайсетте, на име Иуда Искариот, отиде при първосвещениците и рече: какво ще ми дадете, та да ви Го предам? А те му предложиха трийсет сребърника.
И оттогава той търсеше сгоден случай да Го предаде.

Матей 26:6-16

В този откъс от Евангелието, който прочетохме сега, приготвяйки Господа за Неговите страдания, една жена дошла и Го помазала с това драгоценно миро; и е много трогателно как нашият Господ приема подобна любов от най-обикновени хора. Ала същевременно Иуда – един от дванайсетте, които били с Него – видял това да става и нещо в сърцето му се изменило. Това било очевидно „последната капка“, тъй като Иуда държал ковчежето и помислил, че това е прахосване на пари. Можем да проследим логическият процес, случващ се в ума му. Сякаш го чуваме да мисли за Христос: „Мислех, че този човек е някой важен. Той прахосва пари, не прави нещата както подобава, мисли си, че е някой значим…“ и други подобни хрумвания вложил дяволът в ума му. И тъй като имал страст (а неговата страст била сребролюбието), той бил уловен от дявола и предал Христос. Той не внимавал над себе си и не победил своите страсти.

Всеки от нас може да се озове в същото положение. Трябва да погледнем в сърцата си – коя от нашите страсти ще послужи за повод на дявола, така че да предадем Христос. Ако си мислим, че сме нещо повече от Иуда, че не сме като него, бъркаме напълно. Подобно на Иуда, всички ние имаме страсти в своето сърце. Поради това нека ги разгледаме. Можем да бъдем уловени с любовта си към изрядността и яснотата, нещата да са „правилни“, естетическите ни усещания – всяко едно от малките ни наклонности може да послужи за повод дяволът да ни улови. И след като ни хване, тогава започваме да оправдаваме състоянието си като “логически издържано“, като в основата са нашите страсти. И от този „логически“ начин на мислене можем да предадем Христа, ако не внимаваме над себе си и не осъзнаем, че сме изпълнени със страсти, че всеки един от нас е потенциален Иуда. Поради това, щом имаме възможност – щом страстта започне да действа в нас и започва да се развива логически процеса от страст към предателство, трябва да спрем и да си речем: „Господи, помилуй мене грешния!“.

Не бива да гледаме на живота през призмата на нашите страсти, нито да се опитваме да „нагаждаме“ своя живот според желанията ни, независимо дали става въпрос за тих и мирен живот или такъв, изпълнен с шумотевица и вълнения. Ако се стремим да „напаснем“ живота си по този начин, резултатът ще е плачевен. По отношение на живота следва да примаме нещата, които ни се случват, като Божий промисъл, знаейки, че с тях се цели ние да се събудим от страстното си състояние. Трябва да молим Господ да ни разкрие какви богоугодни дела можем да извършим. Щом започнем да приемаме случващото ни се, ние ставаме подобни на обикновената жена в Евангелието, която чула Божия призив и успяла да бъде Негов служител. За нея щяло да се проповядва по цял свят, както рекъл Господ, поради простичкото нещо, което извършила – възливането на мирото върху Него. Нека бъдем подобни на нея: възприемчиви да видим Божиите знаци около нас. Тези знаци са навред: в природата, в ближните, в наглед случайните неща… Винаги, всекидневно има неща, който ни посочват Божията воля. Трябва да сме с отворено съзнание за това.

След като осъзнаем по-пълно намиращите се в нас страсти и започнем да се борим с тях, не бива да позволяваме да започне процеса, който видяхме при Иуда. Иуда започнал от съвсем малко нещо: като бил загрижен за правилното разходване на парите. А от такива дреболии се случва да предадем Господа, нашият Спасител. Трябва да имаме трезвение, като търсим не как да осъществим страстите си, а да съблюдаваме Божията воля: как в точно този момент да се пробудим и започнем да следваме Христа през Неговите страдания и да спасим душите си.

orthochristian.com

Не можеш да поставиш Бог в безизходица

Май 7, 2019 in Външни

Колкото повече рани получава човек в живота си, толкова по-привилегировано е неговото положение пред Бога. Както казва пророк Давид, сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре, Бог преобразява това сърце и човек става състрадателен. След време болката, неправдата и раната стават нещо добро за него, разкрасяват го и той става по-благ, по-зрял, сърцето му се прекършва, научава много неща за човешката природа и немощ, научава се да общува с брата си.

Каквото и да стане в живота, каквито и трагични и осъдителни събития, нищо не може да постави Бога в трудно положение и Той да каже: за този човек не мога нищо да направя, толкова е наранен, че нищо не мога да направя. Само ние говорим така.

Светият Дух обаче прониква в дълбините на сърцето. Както се казва в една много хубава литургична молитва, Бог знае нуждата на всеки един от нас. Ние много пъти не знаем от какво наистина имаме нужда. Бог обаче знае, затова Той става за нас това, от което ние имаме реална нужда, както се казва в същата молитва: Ти си Лекар на нашите тела и души. Бог е единственият Лекар на душите и телата ни и знае нашите потребности. Помните в Стария Завет, където евреите в пустинята роптаели често срещу Бога. Той им изпратил манната, тя била храна за всички, но при всеки се превръщала в това, от което той имал нужда. Ако някой, например, имал нужда от калций, ставала калций. При друг захар, при трети – желязо. Бог знаел нуждата на всеки един.

Когато общуваме с Бога, когато се молим, когато се причастяваме, когато сме общение с Него, Божията благодат преобразява и лекува душата ни, както Бог знае. Ние не знаем. И в нашия живот, когато да ядем, нима си мислим: сега, като изям това, то ще стане калций, фосфор, желязо? Откъде да знаем тези неща! Просто се храним и когато организмът е здрав, сам ги превръща в необходимите елементи. Всеки орган приема съответното количество витамини, протеини и т.н. Не определяме с нашия ум кой орган колко процента фосфор да вземе или желязо. Не, организмът прави това от само себе си. Много повече това важи, когато Бог действа. Опитът наистина доказва, че Божията благодат изцелява напълно човека и всички тези травми стават велики преимущества в него.

***Един светец, когато чуе за убийство, кого ще оплаче? Оплаква убиеца, не убития. Плаче не за жертвата, а за престъпника, жертвата е жертва и като жертва има право на Божията помощ и на състрадание от хората. Бог е длъжен да въздаде Своята правда, която е Неговата благодат, но този убиец, престъпник и злодей, кой ще го съжали? Кой ще го погледне? И с каква нагласа да се обърне и накъде? Да се обърне към Бога и какво да Му каже? След като от ръцете му капе кръв? Тоест, този човек става звяр и е достоен повече за съжаление от този, който е станал жертва.

В Патерика има един пример. Авва Геласий посадил зеленчуци, за да преживее цяла година с тях в пустинята. Някой отишъл, изкоренил ги и нищо не оставил. Там е пустиня, няма магазин да отидеш да си купиш, ако нямаш хранителни продукти, оставаш гладен.Съседите отишли и му казали:

- Какво стана сега? Горко ти, авва Геласие, какво си изпати! Ще останеш гладен!

Той се засмял и казал:

- Горко на мен? Горко на този, който го е сторил!

Аз ще остана гладен. Няма да свърши светът. Но горко на човека, който е стигнал дотам да отиде да изкорени трите зеленчука в градината.

И тъй, казваме горко на човека, който е убил. Жалко е за този, който е умрял. Но още по-жалко за този, който го е убил. Той е за оплакване с горчиви сълзи, защото няма къде глава да подслони, накъде да се обърне? Към хората? Те са го отхвърлили. Към Бога? Не може, няма дръзновение. Към себе си? Той гледа в себе си и вижда един убиец. Каква утеха ще има този човек?

Сигурно знаете за случая с онзи капитан на кораб, който стана причини да загинат 180 души. Той се самоуби. Помислете – Бог да пази да не се случва, но ако ние сме на мястото на този човек? Всички го обвиняваха. Да, с право, корабокрушение, удавили се 180 човека. Всички се нахвърлиха върху него и кой от тях го оправда? Помислете в какво положение се оказа. Знаете ли какво означава да стигне човек до отчаяние? Да няма за какво да се хване, да стигне дотам смъртта да е по-добра от живота, да се самоубиеш и за теб това да е спасение, представи си какъв живот трябва да имаш! Представи си какво преживяваш. Сега ще възразите, да не би да скърбиш за онзи човек? Мисля, че Божието милосърдие е бездна, не можем да кажем, че Бог като Баща не Го е заболяло и за този човек – когато вижда детето Му, човека, който сътворил и обикнал до край, да изпадне дали поради греха или лекомислие в едно такова трагично състояние. Много хора се зарадваха на смъртта му и казаха: заслужи си го! Не може да се говори по този начин. От друга страна, виждаш какво означава отчаянието и какво е надеждата.

Колко велико нещо е това, което казваме за Света Богородица, че е надежда на обезнадеждените. За тях винаги има една надежда, съществува не една надежда, а Един, Който е Надежда. Този Един е Надеждата на света – Бог. Всеки човек, и убиецът, и този, който е направил тези трагични грешки, има надежда. Не можеш да му кажеш: нямаш надежда, ти си скот! Окаян, отвратителен. Той наистина е такъв, с главна буква, но и за тези скотове и всички други Бог съществува. Не може да има нищо в света, което да надмогне Божията любов. Дори дяволът. Какво да говорим за човека. Самият дявол не може да накара Бога да му каже: знаеш, омръзна ми, не те искам повече пред Мене! Не. Бог чрез Своята безкрайна любов обгръща дори демоните и ги смята за Негови деца. Затова един св. отец казва едно много хубаво слово – и по това да разберете какво означава православното богословие и колко ценни неща съдържа. Той казва: “Не наричай дявола лош, защото хулиш Бога. Дяволът, казва той, не е лош по своята природа, а по своето произволение. Природата му не е лоша, той е сътворен твърде добър, но произволението му е лошо”.

Затова човек може да каже, че злото не съществува, но той му дава живот чрез своята свобода и произволение. Затова светците обичали всички без разлика, а прегрешенията и пороците на хората не можели да намалят тяхната любов. Затова Христос казва да не съдим никой човек, да не съдим по външност, нито убиеца, нито престъпника. Не можеш да осъждаш другия. За всеки има надежда за спасение, защото Сам Господ е Надежда на обезнадеждените, на тези, които са в пълно отчаяние. Моля се никога да не се оказвате в такова състояние, в такова екзистенциално, гранично отчаяние, но ако се окажете, да не забравяте, че никога не е възможно човек да остане без надежда, защото съществува Надеждата на света – Христос.

Мнозина казват осъждаме еди-какво, еди кого!.. Ама кого осъждаш? Та Бог дори дявола не осъжда, а ти осъждаш хора? Да отхвърлиш греха – да, да отхвърлиш случилото се – да, но човека – не можеш. Тук се вижда величието на Бога, на Бога – нашия Баща, защото Този Баща никога не може да се промени и пребъдва като Баща и Надежда.

Бог да ни пази, защото вярвам, че, ако Бог не ни опази, говоря за себе си – всичко бих извършили, и убийства и какво ли не. Помислихте ли, че в даден момент можем да се окажем убийци, да станем причина да загинат хора? Кое е странното? На мястото на този, който се самоуби, можеше да сме ние и да бъдем причина да загинат 180 човека. Какво щяхме да чувстваме, къде щяхме да застанем? Къде щяхме да намерим утеха? И колко е утешително, когато си осъден от всички, да имаш в себе си тази надежда – че Бог наистина те приема. Има Някой, Който не те отхвърля, не те мрази, не те осъжда. Спомнете си случая с жената, хваната в прелюбодеяние, на която Христос казал: никой ли не те осъди? Никой не останал. И Аз те не осъждам, казва Христос. Кой е безгрешен и кой е този, който може да съди другия, когато сам чувства, че първият за осъждане е той самият? Какво да сторя на другия? Какво да ΄ς θδγδ? Затова нека не оставяме човека без надежда. Какъвто и да е той, колко и голям звяр да е, не е възможно вратата на Бога да се затвори за този човек.

Като духовници често виждаме това – при изповед слушаш много неща. Като човек можеш да кажеш: Що за човек е той?! Какви пороци и сквернота! Не е останало нищо, в което да не се е забъркал. Но като духовници знаем: нима Бог затваря вратата за този човек? Не. Самият той ти казва: Отче, не мога да се поправя, такъв съм си. А ти му отговаряш: Имай надежда в Бога, не се отчайвай! Бог, детето ми, има силата да те спаси, само Му дай твоята свобода. Кажи: Боже мой, помогни ми, спаси душата ми! А Бог знае, има начини да те спаси.

Не е възможно с безкрайните пороци и отклонения да поставиш Бога в безизходица. Каквото и да правиш, сине мой. Нито дяволът може. И не само това, а всеки път, когато дяволът имал някакъв успех, Бог правил нещата така, че успехът на дявола се превръщал в неуспех. Дяволът хвърлил човека в падение, но Бог дошъл, станал Човек и издигнал човека повече отпреди. Бог не просто спасява човека от мрежите на дявола, но и прави по-голяма мрежа, хваща дявола в нея и накрая Бог като безкрайно по-мъдър и пълен с любов преобръща всички тези кроежи на дявола, за да служат на Божиите дела. Става това, което казва старецът Паисий:  “Там, където дяволът оре, накрая Бог сее. Клетият дявол отива, пребива се от умора да изоре и след като хубаво изоре и каже: не мога повече!, идва Бог да сее и жъне”.

Старецът Паисий казваше, че дяволът толкова много заплита нещата, прави едно кълбо, че ако Бог му каже: “Разплети го сега!”, няма да може да го направи. Толкова заплетени са понякога нещата. Но това е Божията мъдрост и сила, която стои над всички тези неща. Затова Бог го оставя да оре, да се мъчи, а след това идва Бог, Който има последната дума. Той е Този, Който ще каже „Да” и „Не”. Затова човек не трябва да има никакво безпокойство. Човек трябва да има твърдата вяра, че не е възможно дяволът да надделее над Божията любов. Това е догмат на вярата.

Превод: Константин Константинов

 

 

 

За християнските радости, произтичащи от Христовото Възкресение

Април 27, 2019 in Външни

За християнските радости, произтичащи от Христовото Възкресение

Архиеп. Серафим (Соболев)
Слово на Велика събота, 7 (20) март 1946 година.

Днес на литургията светата Църква вече ни разказа в своето евангелско четиво за Христовото Възкресение. Отначало ангел възвестил тази радостна вест на св. жени Мироносици, а когато те се връщали от гроба, Сам Възкръсналият Господ им се явил и им казал: Радвайте се (Мат. 28:9).

Можем да си представим каква голяма радост изпитали мироносиците, а след тях и и всички Христови ученици, когато получили вестта за Възкресението, и при това, след голямото унижение, което претърпял Господ на Кръста, след тежките страдания и смърт на Христа, Когото те така обичали. Тази радост била толкова необятна, че апостолите не могли да повярват на мироносиците, когато последните им съобщили за Христовото Възкресение. Някои от учениците от радост не вярвали дори на очите си, когато Христос им се явил след Възкресението Си.

Но не само св. мироносици и апостолите изпитали тази радост от явяването на Възкръсналия Господ. Изпитвали я и мнозина от великите праведници, живели след апостолите, по силата на неизменимите Христови слова: Който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам (Йоан 14:21).

Тази радост изпитал и нашият велик Божий угодник св. Серафим Саровски, и то когато бил едва на 26 години, т.е. когато още не се бил очистил от всички страсти, а само имал огнената решимост да не изменя на Христа в своя живот и да Му принадлежи с цялото си същество. Блаженството от явяването на Господа в слава било така голямо, че св. Серафим не могъл да помръдне от мястото си след дивното Божествено откровение, няколко часа не могъл да каже нито дума и сърцето му се топяло от райско блаженства.

Впрочем думите: Радвайте се!, отправени от Господа към мироносиците, включват в себе си не само дивната радост от явяването на Възкръсналия Господ. Те ни говорят и за друга, също така голяма радост, която трябвало да получат мироносиците, апостолите и всички християни. Тази радост произтича от вътрешната, възраждаща благодат на Светия Дух, която възприели в себе си апостолите в петдесетия ден след Христовото Възкресение и която оттогава и до днес се дава на всички православно вярващи при св. Кръщение, в тайнството св. Миропомазване. Отначало ние не можем да почувствуваме в цялата и пълнота радостта от тази благодат, но тя заедно с благодатта постепенно се разкрива, възраства в нас, според мярата на изпълняването на светите Христови заповеди, както учат за това св. Никита Стифат в “Добротолюбието” и другите св. отци на Църквата. Като разкривали тази благодат* чрез праведен живот, светите люде още на земята ставали небожители и подобно на тях изпитвали непрестанната радост на Небесното царство.

(*Разкривам в себе си благодатта на Светия Дух – това означава да възгряваме в себе си благодатта на Светия Дух, получена като Божествена искра при св. Кръщение и да я преумножаваме до разкриване на нейните дивни прояви в нас. За това съдействува неотклонното изпълняване на Божиите заповеди, като проява на нашата истинска любов към Христа).

Ето как говори за това блаженство св. Антоний Велики:

“Молих се за вас да се удостоите да получите и вие този велик огнен Дух, Който получих аз. Ако искате да го получите… принесете най-напред телесни трудове и сърдечно смирение… – и Той ще ви бъде даруван… навеки… Защото този Дух обитава в правите сърца. И когато Го получите, Той ще ви открие най-възвишени тайни, ще прогони от вас страха от хората и зверовете и във вас ще пребъдва небесна радост ден и нощ и тогава, макар в тяло, вие ще бъдете подобни на онези, които вече се намират в Царството (небесно)” (Добротолюбие. Т. I. М, 1895, с. 35).

Ето защо св. ап. Павел е нарекъл приетата от нас възраждаща благодат на Светия Дух залог за нашето бъдещо наследство (Еф. 1:14), т.е. за вечното блаженство в Царството Христово. Сега ние не можем да почувствуваме в цялата му пълнота това велико блаженство, тази необятна божествена радост. Затова Господ ни дава възможност само да я предвкусваме. Сега не получаваме цялото блаженство, а само част от него – залог, който е всъщност вътрешната благодат на Светия Дух.

Но това още не са всички наши християнски радости, съдържащи се в думите на Възкръсналия Христос: Радвайте се. Тези думи ни разкриват и онази велика радост, която получаваме от приемането на Тялото и Кръвта Христови. Разбира се, не всеки изпитва такъв благодатен плод в душата си от това страшно и дивно Тайнство. Тази радост чувствува онзи, който пристъпва към св. Чаша с Тялото и Кръвта Христови с истинско покаяние, т.е. с дълбоко сърдечно съкрушение за своите грехове и с непреклонна решимост повече да не се връща към тях. Тази радост чувствуват онези, които винаги пребивават в смирение и неотклонно изпълняват всички Божии заповеди, като се уподобяват на ангелите по своята целомъдрена чистота и по своята кротост. При наличието на такъв свят живот истинно вярващите хора, приемайки Пречистите Тайни, се озаряват от божествена светлина, съединяват се с Бога, стават подобни на Него по благодат и изпитват райско блаженство. Тогава Господ им дава да вкусят това висше и най-велико благо, за което пророк Исайя е предсказал и апостол Павел е засвидетелствувал: Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат (1Кор. 2:9; срв. Ис. 64:4).

Несъмнено думите радвайте се включват в себе си и онова райско блаженство, което в цялата му пълнота ще изпитваме в бъдещия живот след Всеобщото възкресение и Страшния Христов съд. Сега ние не можем дори да си представим това блаженство. Още не е станало явно какво ще бъдем – казва св. Йоан Богослов. – Знаем само, че кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим, както си е (1Йоан. 3:2). Ето защо преп. Серафим Саровски, сам предвкусвайки опитно това бъдещо райско блаженство, е казал: “Ако биха ни предстояли най-страшни и продължителни страдания, то трябва с пълна готовност да се съгласим да ги търпим, само и само да не се лишим от великата и неизказана радост и блаженство, приготвени от Господ за всички, които Го обичат”. И как би могло да бъде иначе, след като св. ап. Павел, който изпитал блаженството на райските обители и постоянно търпял всевъзможни тежки скърби на земята, е казал: Страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас (Рим. 8:18).

Ето за какви християнски радости, които са предвкусване на райското блаженство, ни говорят Господните думи радвайте се. Тези думи същевременно ни откриват, че всички споменати тук християнски радости са наше наследие, защото са ни дарувани чрез Христовото Възкресение.

Св. ап. Павел е казал: Ако пък Христос не е възкръснал… ние сме най-окаяни от всички човеци (1Кор. 15:17-19). Ясно е и обратното: че по силата на Христовото Възкресение ние сме най-щастливите хора на света.

Наистина ние изпитваме много, твърде много скърби. Но нека никакви скърби не помрачават нашите християнски радости, произтичащи от Христовото Възкресение. Възкръсналият Господ е знаел в какви големи скърби са живели и предстояло да живеят св. мироносици, св. апостоли и всички истински Негови последователи. И въпреки това Той на всички е казал: Радвайте се.

Нека никога да не забравяме, че Пасха е избавление от скърбите (Четвърта стихира на Пасха.).

По силата на Своето Възкресение Господ ни е дарувал способността да се радваме и сред скърби и дори в самите скърби да намираме извор на утешение и радост. Ето защо св. ап. Павел е казал: Както изобилват в нас Христовите страдания, тъй изобилва и нашата утеха чрез Христа (2Кор. 1:5).

Нека само да обичаме Христа така, както са Го обичали св. мироносици, учениците Му и всички истински Негови последователи. Та нали именно заради тази тяхна любов към Христа Той им се явявал, радвал ги и ги утешавал със Своите явявания. Нека и ние обичаме Христа, т.е. свято да изпълняваме Неговата воля, Неговите Божествени заповеди. Тогава Възкръсналият Господ според Своето обещание ще се яви и нам или ще излее върху нас Своите неизречени милости. Тогава Той ще пребивава с нас с всички радости на Своето светло Възкресение, защото Неговите Божествени слова са неизменими: И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин (Мат. 28:20).

Архиеп. Серафим (Соболев), Слово на Велика събота
Словото е произнесено в руската църква “Св. Николай” в гр. София на 7 (20) март 1946 година. Предадено тук по сборника Архиeпископ Серафим Соболев, Проповеди том II (1945-1949), изд. Девически монастир “Покров Богородичен” – Княжево, София 2000 година.

 

Евангелието за победата над изкушенията

Април 13, 2019 in Външни

Няма нито една Божия заповед, спрямо която хората да не са сгрешили, и нито една, която да са изпълнили без оплакване и ропот. И няма нито една Божия заповед, спрямо която Господ Иисус Христос да е съгрешил, и нито една, която да е изпълнил с оплакване и ропот. Всичко, през което е трябвало да премине, да изпълни и претърпи в Своя земен живот, Той е преминал, изпълнил и претърпял в пълно смирение и послушност към Своя Небесен Отец. Само за да ни научи на смирение и послушание! Само за да ни окуражи за търпение! Само за да ни покаже, че всичко, което ни е заповядано свише, е и възможно, и необходимо да изпълним под всевиждащия надзор и ръководство на живия Бог. Хората се оплакват от бедността и от своя незнатен произход, макар и всички хора в крайна сметка са от царски произход, защото произлизат от Царя Бог. А Той, единородният и възлюбен Син Божи, не се е оплаквал от това, че се е родил в пещера на овчари и че не е имал къде глава да подслони.

Хората проклинат враговете си, макар че най-често техният грях е превърнал съседите във врагове. А Той, безгрешният Агнец Божи, е трябвало още като Младенец на гърдите на майка Си да бяга в далечна страна от кървавия нож на Ирод. И въпреки това не е проклинал Своите врагове.

Хората се бунтуват против властта и закона дори и тогава, когато страдат от самите себе си. А Той, Законодателят на вселената, се е покорявал на властите и законите, отдавайки кесаревото кесарю.


За хората е труден постът, въпреки че им е позволено и в най-постните дни да ядат хляб и зеленчуци, и въпреки че постът е необходим за очистване на ума и съвестта. А Той, Пречистият, Който не е имало от какво да се очиства, доброволно Си е налагал четиридесетдневен пост, пост без хляб, без зеленчук и вода.


За хората е трудна молитвата, и в храма, и у дома, въпреки че молитвата е стълба, издигаща човека от праха и скотското състояние към Бога. А Той, Който тялом пребивавал с другите хора на най-ниското стъпало на живота, а духом непрестанно е бил на върха, радостно ходел на молитва в храма и прекарвал по цели нощи в уединена молитва.

Хората не искат да изпълнят без ропот и най-малката заповед от Божия закон, въпреки че този закон е даден заради тяхното собствено спасение. А Той, Спасителят на света, Който не е имал от какво да спасява Себе Си, послушно е изпълнил и най-трудните заповеди от Божия закон и смирено е принесъл Себе Си в жертва за хората само защото е знаел, че това е волята на Небесния Отец и че е необходимо за спасението на хората.


Адам и Ева, в райското изобилие и ситостта на всички божествени блага и сладости, не успели да победят и едно съвсем малко демонско изкушение и да не се докоснат до забраненото дърво. А Той, в пустинята и в самота, гладен и жаден, без хляб и вода, без приятел и помощник, решително се противопоставил и на най-големите изкушения, които само нечистият Сатана може да измисли.

Колко величествени, колко трагично величествени са всички събития в Христовия живот! Като планини, в подножието на които морето безсилно се плиска, и чиито върхове човешкото око напразно търси. Много читатели на Свещеното Писание смятат, че Христовото учение се съдържа преди всичко в Неговата проповед на планината. Впрочем има много събития в Христовия живот, които са не по-малко поучителни от Проповедта на планината. Не може да се каже кое в живота на Христос е главно, и кое – второстепенно. Но несъмнено е, че у Него няма нищо второстепенно. И със сигурност не може да се каже, че Неговото учение, изказано с думи, превъзхожда Неговото учение, показано чрез дела и събития. Нещо повече, по-скоро би могло да се каже, че Христовите дела и събитията от Неговия живот у повечето вярващи оставят по-дълбоко впечатление и предизвикват по-силни усещания, отколкото Неговото учение, изказано с думи. Така, както лекарят, който мълчаливо отваря очите на слепец, би направил много по-силно впечатление, отколкото този, който обяснява с думи как се дава зрение на слепи. Но от друга страна, възвишените и дивни дела и събития от живота на Божествения Герой биха останали като тайнствени и безименни планини, ако не бяха получили израз и обяснение в учението, изказано с думите на Божествения Учител. Размисляйки и за едното, и за другото, човек трябва с дълбоко благоговение и смирение да каже: и двете са неизказано велики, и едното не може да се отдели от другото, както не може да се отдели изток от запад. Защото с какво биха ни помогнали Христовите думи: непрестанно се молете, ако Самият Той не беше очевиден пример за непрестанна молитва? Или, от друга страна, как бихме могли да разбираме и използваме Неговия пример на продължителен пост, ако Той не ни беше обяснил необходимостта и спасителността на поста? По същия начин се допълват Неговите дела на милосърдие и Неговото учение за милосърдието; Неговата борба със Сатаната и Неговото учение за бодърстването над своята душа и побеждаването на изкушенията; и всичко останало, изказано и извършено. Неговите дела са в хармония с Неговите думи, както здравото тяло със здравата душа. Ето, Той е дошъл на земята не само за да въплъти Своята душа в тяло, но и за да въплъти всяка Своя дума – да облече всяка Своя възвишена дума – във възвишеното тяло на видимото дело или събитие.

Сега да погледнем как Господ въплъщава в едно величествено тяло Своите дела и събития за поста, бодърстването и побеждаването на изкушенията. След кръщението на Йордан Той се оттегля за превеликия подвиг на поста, бодърстването и борбата със Сатаната.

Тогава Иисус биде отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушен от дявола. Защо именно веднага след кръщението? За да ни покаже, че и ние след кръщението сме подложени на изкушения, и то до самата телесна смърт. Чрез кръщението сме очистени и въоръжени с Божията сила, и сме изпратени в борба. Както казва премъдрият Златоуст: „Ти не си получил оръжие, за да седиш, а да се бориш”. Чрез кръщението сме станали подобни на Адам в Рая. Защо Бог ни изправя пред изкушения, ще се запитаме отново? Първо, за да покаже нашата свобода. Бог чрез кръщението ни е въоръжил със Своята сила, и, вече въоръжени, ни е оставил да избираме: дали да насочим това оръжие против дявола, или против Бога. И второ, за може, ако паднем, да се открие Адамовият грях и да се оправдае Божията постъпка на изгонването на Адам от Рая в долината на плача, и, ако победим, да се открие Божията сила в нас. Защото Новото творение има нова сила, нов Рай, нов човек, нова победа и слава, но и повторно падение.

Защо Светият Дух отвежда Христос на изкушение? За да се покаже, че Христос съзнателно, а не случайно, е подложен на изкушения. Бог не е довел Адам умишлено пред Сатаната, за да го изкушава той, а с Христос Бог е направил това умишлено. За да се покаже с това, че Адам, въпреки по-добрите обстоятелства, се е поддал на изкушението, а Христос и при най-трудни обстоятелства е победил изкушението. Същото може да се види и от това, че Адамовото падение било в Рая, а Христовата победа – на земята, в долината на плача и изгнанието, в пустинята. Защото се казва, че Духът отвежда Иисус в пустинята.

В пустинята Христос постил четиридесет дни и четиридесет нощи. Каква страховита гледка! Докато грешниците, заради които Христос е слязъл на земята, се валят в пресищане и препиване от земни сласти, Той, приятелят на грешниците, стои в пустинята на уединена и слъзна молитва ден и нощ, без да слага в устата Си нито хляб, нито вода ден и нощ, цели четиридесет дни и нощи. Господ прави това, за да покаже Своята безмерна любов към човечеството, което Той очиства със Своя пост и учи със Своя пример; да покаже Своята неразривна връзка със Своя небесен Отец и Своето послушание към Него. Ето, всичко, което хората казват, че не могат, Той може; и всичко, което хората правят по принуда и с ропот, Той го прави послушно и ревностно. Той е изпълнил всичко онова, което избраният народ се преструвал, че не може да изпълни. Избраният народ бил в богатия Египет и, въпреки богатството, падал и отпадал от Бога. Той също бил в Египет, но останал незасегнат от египетската тъмнина, подобно на Йосиф. Избраният народ бил в пустинята четиридесет години и тук падал и отпадал от Бога, въпреки че Бог го водел със Своята ръка и го хранел с мана небесна. А Той прекарал четиридесет дни и четиридесет нощи в пустинята без храна и питие, с неизменно смирение и послушание към Бога. Накрая избраният народ, като влязъл в обетованата земя, падал и отпадал от Бога, въпреки че Бог непрестанно го предупреждавал и вразумявал чрез закона и пророците. А Той в обетованата земя, когато вече бил признат от някои за Господ и Месия, останал верен, смирен и послушен към небесния Отец.

След четиридесет дни непрестанно бдение, пост и молитва, Господ Иисус огладня. И приближи се до Него изкусителят и започна да Го изкушава.

Първото изкушение изкусителят отправя към тялото, към изгладнялото тяло на Спасителя, затова Му рече: ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове. А защо дяволът не превръща камъка в хляб и не предлага на Иисус? Ето, това би било по-силно изкушение за гладен човек – да види и помирише пред себе си топъл хляб. И така, защо дяволът първо не направи това, а след това да поднесе готов хляб на огладнелия Иисус? Причината за това е съвсем проста: защото не може. В своята немощ той иска Сам Иисус да му създаде средство, с което да изкушава. Бог е Творец и на камъните, и на хляба. В действителност Бог и прави хляб от камък, тоест от пръст. Чудото на превръщането на камъка в хляб Бог извършва всеки ден, както всеки ден извършва чудото на превръщането на хляба в кръв. Но това може само Бог и никой друг. Това е можел да направи и Иисус и без да Му бъде предложено от някого, стига да е искал. Защото пости не онзи, който няма и не може да има, и затова не яде; а онзи, който има и може да има, и въпреки това не яде. От думите на дявола е очевидно и това, че той иска да се поругае с Бога; като че иска да каже: вижте какво е Божието могъщество и Божието човеколюбие! Камениста и безнадеждна пустиня отвсякъде. Никъде няма хляб за гладния човек. Бог е сътворил човека и го е поставил в безхлебна пустиня, за да се мъчи от глад и да умре от глад. Къде е тук силата, къде е любовта, къде е Божието милосърдие? Затова ето, ако Ти наистина си някой Син Божи, и ако можеш, превърни тези Божии камъни в хляб, и яж. А ако Бог не ти е дал тази сила, тогава защо се държиш за Бога? Хайде с мен против Бога! – Уви, това нашепване и внушение успява у много маловерни!” („Никога не бива да вярваме на дявола, дори и в този случай, когато съветва нещо полезно и необходимо, защото той ни мами с полезното и завършва със злото; не бива да изпълняваме волята на демона нито от глад, нито по някаква друга необходимост, но трябва да прибягваме към Бога”. Зигабен).


На такава богохулна злоба и лукавство Христос спокойно дава отговор, който до края на света може да служи за поука и укор към лакомниците на този свят: Писано е, казва, „не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста”. По-трудно е да сътвориш, отколкото да нахраниш. А Бог със Своето слово е сътворил всичко съществуващо, и пак със Своето слово може да храни и храни всички Свои творения. А и с какво друго се хранят небесните сили и войнства, ако не с животворното слово Божие? Ние сме паднали заради тленна храна, когато сме се отдалечили от Божието слово; и въпреки това животът, който идва за нас чрез тленното, не идва от тленното, а от Божието слово. Твоето слово ме оживява, казва Псалмопевецът. Колко са сладки на езика ми Твоите думи, по-сладки от мед на устата ми! Никъде в Свещеното Писание не е казано, че в тленния хляб има живот и светлина, а е казано, че в Божието слово има живот и светлина (Йоан. 1:4). Целият живот е в Бога, и извън Бога няма живот. Всичко останало: храната и водата, въздухът и светлината, не са живот, нито източник на живот, а само средства за живот. И това са Божии думи, облечени в плътна и осезаема дреха заради нас, телесните създания.

Безгрешните ангели нямат нужда от никакви средства, защото те непосредствено се хранят с живот от животворните Божии слова. А ние не можем да правим това, понеже сме станали немощни и разслабени от греха. Ние не бихме могли да понесем чистото и голо Божие слово, защото това би било прекалено твърда храна за нас. Защото словото Божие е живо и действено, и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни (Евр. 4:12). Толкова силно, могъщо и насищащо е голото слово Божие. И ако Христос, като Божие Слово, беше дошъл на земята, необлечен в плътната и осезаема дреха на материята, кой би могъл да Го понесе? Чувствайки тази всемогъща сила на Христос като Слово Божие, пророк Малахия със страх казва: ето, Господ ще дойде, но кой ще издържи деня на дохождането Му, и кой ще устои, кога се Той яви? Защото Той е като огън, който разтопява, и като луга, която очистя (Мал. 3:1-2).

Сам Христос е това Слово Божие и този Хляб на живота, от който всеки хляб получава жизнена сила и хранителност. Какво би Му струвало да направи хляб от камъка? Той е огладнял не защото е трябвало да огладнее, а защото е искал да огладнее, защото доброволно е приел да изпълни всеки закон. Това не е бил случаен глад на обикновен смъртен човек, а гладът на Безсмъртния, Който със Своята победа над дявола и Своето учение ще насища цели поколения до края на света.

Второто изкушение изкусителят отправя към ума. Тогава дяволът Го завежда в светия град и Го поставя на храмовата стряха, и Му казва: ако си Син Божий, хвърли се долу, защото писано е: „на Ангелите Си ще заповяда за Тебе, и на ръце ще Те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си”. И тук дяволът отново започна със злобни думи: ако си Син Божий. Но тук, вижте, и той започва да си служи със Свещеното писание (Пс. 90:11-12), придавайки на цитираните думи съвсем друго тълкуване, както имат обичай всички врагове на Бога и Божия закон.

Ако първото изкушение е предназначено за поука на лакомниците и сладострастниците, то второто е предназначено за поука на умните горделивци и книжници, които, събрали някакво знание за материалната природа и видимия живот, гордо се превъзнасят над Църквата Божия, докато в момента на тяхното най-голямо опиянение Сатаната не им нареди да скочат долу в пропастта. Защото, събирайки знания без Бога и Божията Църква, гордите хора мислят, че събират сила, докато в действителност те събират немощ. Който увеличава гордостта, увеличава немощта. Който се отдалечава от Бога, става все по-малък и по-малък по дух и сила, докато накрая не изчезне като прашинка на вятъра. И когато горделивият човек увеличи своята немощ докрай, когато се отдалечи от Бога докрай, той смята за себе си, че е стъпил с краката си на върха на Божията Църква и дори е поставил самия Бог под краката си. И тогава Сатаната идва при него, изкушавайки го, и казва: скочи и полети! Твоите ангели, тоест, твоите идоли, ще те задържат да не паднеш!

И какво отговаря Господ Иисус на изкусителя? А Иисус му рече: писано е също: „няма да изкусиш Господа, Бога твоего”. Бог обича хората с неизказана любов, но именно поради това Бог няма да влиза във всяка смешна човешка игра, нито ще прави чудеса заради човешкото любопитство. Бог не е извършил и няма да извърши нито едно чудо, за да задоволи любопитството на хората. Всички Негови чудеса винаги са предназначени за задоволяването на истинските нужди на страдащите, за лечение на болните, за обръщане на неверните, търсещи истинската вяра, и за оправдаване на верните, когато са подложени на мъчение за истинската вяра. Ние изкушаваме Бога с всяко свое дело и с всеки свой помисъл, с всяко свое желание, което не се основава на смирение и послушание към Него. Онези, които, гордеейки се със своя ум и своето знание, потъпкват Божия закон, изкушават Бога за своя най-голяма погибел. Защото Бог е дълготърпелив и поради Своето дълготърпение ще търпи тяхното изкушаване, превъзнасяне и всяко богохулство, очаквайки цялата пара на гордостта да излезе от главата им, и те, посрамени, да се покаят. Но в края на краищата, ако те останат в своята сърдечна окаменялост, което също е следствие от гордостта на ума, Бог ще ги предаде изцяло във властта на изкусителя. „Бог е обещал сила на този, който е в опасност, а не на този, който Го изкушава; на този, който е в скърби, а не на този, който прави всичко за показ и търси празна слава” (Св. Исидор Пелусиот, „Писмо до дякон Йоан”, Писма 4, 164). И демонът изкусител ги издига на най-високата планина на гордостта, и тогава им предлага да скочат долу. И те послушно скачат и пропадат. И името им завинаги се изтрива от книгата на живите.

Третото изкушение изкусителят отправя към сърцето. Пак Го завежда дяволът на твърде висока планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава, и Му дума: всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш. Това е изкушаване с богатство, власт и слава. Голям е броят на онези, които падат в тази дяволска примка. Откъде дяволът може да подари това, което не е негово? Защото пророкът е казал: Господня е земята и онова, що я изпълня (Пс. 23:1). Но дяволът лъже, защото той, по думите на самия Спасител, е лъжец и баща на лъжата (Йоан. 8:44). На неговите лъжи се хващат само глупавите, които забравят, че живият и истинен Бог е всесилен и е единствен господар на света. Това, което Бог дава на хората, е за тяхна полза; а онова, което дяволът обещава да даде и привидно дава, е за погибел. Защото той не дава своето, а чуждото, краденото, и то откраднатото от всевиждащия Бог. Ето защо това това, което Бог дава, е трайно и благословено, а онова, което дяволът дава, е преходно като вятъра и проклето.

При това последно изкушение дяволът си е послужил с най-голямата лъжа на света, и когато той иска от Господа нещо, което превишава всяка дързост, но не и дързостта на дявола, Господ Иисус властно казва: Махни се от Мене, Сатана! Но за наша поука и този път не пропуска да се обоснове с думи от Свещеното Писание, поради което добавя: защото писано е: „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш”.

По-сладка е кората сух хляб от Божията ръка, отколкото всички земни царства и тяхната слава от ръката на дявола. Всеки човек, който поне малко се държи за Бога, е по-богат и славен от дявола, и смешно е, когато богаташът иска и получава нещо от ръката на просяк. Истинският богаташ е Бог, след Бога най-богати са Божиите ангели, след ангелите – човекът, след човека – животните, растенията, звездите и минералите. Всяко от Божиите творения притежава нещо, което е получило от пребогатия Бог. А дяволът няма нищо, докато не открадне чуждото.

Вероятно Сатаната е изкушавал Христос и с други изкушения, тъй като виждал пред себе си уникален пример на Човек, Който нито за миг, на никаква цена не се подчинявал на неговата власт. Но евангелистите посочват тези три главни изкушения, които могат да служат за образец на всички останали изкушения в човешкия живот. И така, първото е изкушението на тялото или на нашата желателна природа; второто е изкушението на ума, или на нашата мисловна природа, и третото изкушение е на сърцето, или на нашата чувствена природа. Първото изкушение е най-характерно за младостта, второто – за средната възраст на човека, а третото – за старостта. Младият човек се бори с телесните страсти и похоти; човекът на средна възраст – с гордостта на своя ум, своето знание и умение; а старият човек – със сребролюбието, властолюбието и славолюбието, но от всичко това най-страшната страст е сребролюбието. И така, трите главни сатанински изкушения, с които Сатаната изкушавал Господ Иисус и с които изкушава и всеки от нас, са: сластолюбие, честолюбие и сребролюбие.

Всички тези три изкушения нашият Господ славно е победил, и то при най-тежки обстоятелства: и гладен, и жаден, и без покрив, и без приятели, в пустинята, в самота. Победил ги е така, че обърнал дявола в бягство. Тогава дяволът Го оставя, и ето. Ангели дойдоха и Му служеха.

А къде са били ангелите дотогава? Защо не са Му се притекли на помощ? Несъмнено, те са се отдалечили от Него по Неговия промисъл, както не би трябвало да се съмняваме, че Той е можел да ги призове на помощ когато и колкото е искал. Той Сам засвидетелствал за това, когато бил заловен в Гетсимания и поведен на съд. Един от учениците извадил нож, за да защити своя Учител, а Христос му забранил това, като му казал: или мислиш, че не мога сега помоли Своя Отец, и Той ще Ми представи повече от дванайсет легиона Ангели (Мат. 26:53)… Но Самият Той не е искал. Той е искал да бъде изкушаван от Сатаната като човек. Всеки човек има поне един ангел-пазител, който му помага в борбата с изкушенията. Христос е искал да остане сам, без нито един ангел. И всеки човек изкушават, по Божие допускане, обикновено по-малки зли духове. А Той искал да бъде изкушаван от самия Сатана, началника на злите духове. С една дума, Той е искал при най-тежки обстоятелства да се бори с най-големите изкушения, и то против най-големия изкусител на човешкия род, пред когото Адам и Ева отстъпили в Рая. И се борил, и победил, и ни оставил уникален пример за победа, изпълнен с храброст и вдъхновение. Великият Исая, прозирайки тази борба и тази победа на Господа, предсказал така: Господ ще излезе като исполин, ревност ще възбуди като воин (Ис. 42:13).

Когато Героят на героите одържал победа, тогава позволил ангелите да дойдат при Него. И ето, Ангели дойдоха и Му служеха!

След този пример на най-великия Човеколюбец и нашия най-голям Приятел, явил се на грешната земя, кой от нас може да се оплаква от каквото и да било страдание в този живот? Никой, който има срам и съвест. Затова да побързаме, докато трае бурният ден на този живот, който бързо се съкращава – да побързаме да се покаем за цялата си леност и небрежност в изпълнението на Божия закон. Да побързаме още отсега с послушание към Бога да загладим нашия грях на ропот против Божията воля. Със смирение и послушание да изпълним всичко, което иска от нас Бог: и поста, и молитвата, и бодърстването над своята душа, и внимателното следене на козните на злия изкусител и всички негови помощници и слуги. Бог не иска от нас да победим, защото Той знае, че ние не можем това. Той иска от нас единствено преданост към Неговата воля, смирение и послушание. А оръжието е Негово, и победата е Негова. Той винаги ще стои до нас и Неговите ангели ще ни служат. Величествен е Господ в Своята сила, несравним е в Своето богатство и неописуем в Своето милосърдие. Неговото милосърдие към нас, хората, е толкова голямо, че Той приписва на нас и Своята собствена победа. Затова на Него да бъде слава и хвала от ангелите на небето и от хората на земята, на Отца и Сина, и Светия Дух – на единосъщната и неразделна Троица, сега и винаги, и през цялото време и вечност. Амин. | www.svetosavlje.org.

 

 

Какво е човекът? Машина?! Фабрика?!

Април 5, 2019 in Външни

Добрите дела не са самоцел

 

Горко ни, ако трябва да отидем да видим владиката, архиепископа, не за да получим духовна полза и да чуем Божието слово, а  защото трябва да ни уреди в полицията, в пожарната. И аз чувах тези неща, докато хората разберат, че за щастие нямам представа от тях, но в началото, особено когато дойдох в Кипър, и отидохме в манастира Махера, идваха хора, които ме питаха дали познавам някой в едно министерство, в друго, в пожарната. Аз дори не знаех кой е президент на Кипър, но разбрах, че хората са свикнали така, третираха Църквата като някаква светска власт. Навярно и Църквата е виновна, тоест църковни хора са създали такова впечатление. Изобщо не е странно. Обаче трябва да разберем, че делото на Църквата е нещо друго, което няма нищо общо с този свят, Църквата върви своя път, своя живот, имайки своя ум, вниманието, очите си във вечното царство Божие, защото апостолът го казва, че нашето жилище е на небесата, не оставаме в тези неща, земните, материални, светските. И добрите дела, които правим, не ги правим като самоцел, те не са самоцел, добрите дела стават, защото се отнасят към  вечното царството Божие, те стават в името на Иисус Христос и стават именно защото, когато живеем в Христос, и Христовата любов изпълва сърцето ни, не е възможно да не помагаме на другите,  и всички тези неща  ни подготвят, култивират, помагат за любовта между нас, за влизането ни в царството Божие. Затова трябва да разберем, че  най-важното дело на Църквата е да отнася света към Бога, да води света към Бога.

Затова и не можем да разберем нашите светци, не можем да разберем защо Църквата приема за светци хора, които никога не са направили нещо добро за  обществото, никакво социално дело, нито са допринесли с нещо за обществото. Въпреки това те са светци и когато казваме светци, това означава личности, които Църквата  официално приема за светци и дава като пример на своите чеда. Също така имаме и личности, които били скандални за хората, защото хората не разбирали защо правят такива неща – юродивите, които се правили на луди. Например св. Андрей, юродив за Христа. Бос, полугол, ден и нощ бил по тротоарите, дружал с кучетата, с животните, влизал в баровете от онази епоха, вършил неща, които били скандални и никой не можел да го разбере. Само тези, които имали духовни очи, го разбирали. Другите, които имали светски очи, били християни с друга логика, не можели да го разберат. Въпреки това този преподобен, тази голяма група преподобни, са смятани от Църквата за едни от най-великите светци. Колко много светци на Църквата са живели незабележими в пустини, пещери, недостъпни места, без никого да видят. Но те са светци, признати за светци, пример за подражание, приятели и свои на Христос.

Какво е човекът, машина? Фабрика?

Западът, западняците се научиха да гледат на човека не като на човек, който трябва да постигне обожение, който става храм на Светия Дух, а като на машина. Западът третира човека съобразно това какво произвежда и казва: този човек какво прави? Произвежда ли социално дело? Тоест прави ли социални дела?  Допринася, помага ли, активен е? Ако прави така, е добър, ако не го прави, тогава не е добър, не допринася. Западното Християнство, да го нарека ли така? Не смея да го нарека така, да кажем, че западният свят отхвърли св. отци на Църквата, отхвърли монашеството и виждате много хора днес, дори църковни хора, навярно и сред вас, които идвате тук, и не приемат монашеството. Защо? Казват – не допринася с нищо. Какъв принос има? Отговорът е – да, не допринася много, и аз бих отговорил на този въпрос: да, не допринася нищо. И не трябва да принася с нищо. И защо да принася с нещо? Какво е човекът, машина? Фабрика? Нима човекът има ценност съобразно това, което принася? Или съобразно това какво е? Тогава да попитаме какво допринася един болен човек, някой, който е прикован на легло, един човек в клинична смърт? Един ембрион – разбира се, нищо. Затова и го хвърляме при първата възможност. Какво допринася един човек в клинична смърт? Вадим кабела и умира. Какво допринася един човек, който има много проблеми – психологически и всякакви други? Може нищо да не принася, или дори щетите, които причинява, да са много повече от това, което принася. Съгласно западната и атеистична логика можем да се намесваме и да прекъсваме живота на един човек, който нищо не принася.

Веднъж един преподавател по богословие попитал своите студенти. Ако ти беше прислужник на Хитлер, примерно, и всяка сутрин му носеше млякото на подноса, какво щеше да направиш – щеше ли да му сложиш едно хапче, с което да умре, да се избави светът? Давам пример, не знам дали Хитлер наистина бил така, но злините, които сторил на хората, убил и ги осъдил на ужасни мъчения, били много повече от малкото добрини, които навярно направил; или който и да е друг тиранин. Имаме ли право да го убием? С човешката логика – разбира се, защото сторил толкова много злини. Това да убиеш един човек като Хитлер е зло, но той да убива хиляди е много по-голямо – така си мисли човек. С човешката логика навярно имаш право да го убиеш, но с божествената логика и логиката на Църквата не можем да се намесваме в живота на никой човек, какъвто и да е той, колкото и злини да прави, колкото и опасности да крие. Защо? Защото човекът има ценност като човек, с това какво е, а не с това, какво принася. Това е много съществено.

Човекът има ценност като Божие дете

Днес виждаме, че много хора страдат от депресия, разбират някои свои недостатъци, но поради свръхчувствителността и като се добави и изкушението от дявола, преувеличават тези неща в своята фантазия и започват въпросите “защо, защо?” и т.н., че “аз не правя нищо, не допринасям с нищо, нищо не постигнах в живота, обратно, направих много злини, много грешки, много грехове, направих много хора нещастни!” Те виждат внезапно своя живот си пред себе си като хаос, като концентрирана катастрофа, като злина, която наистина са направили. Никой не отрича, че наистина са станали всички тези неща, които казват, но те не намират причина да съществуват и се потапят в отчаяние, в безнадеждност, в обезсърчение, за съжаление и често стигат до това обичайно вече явление – самоубийството, където и биологически да не умрат, се потапят в този ад на отчаянието. Защо? Защото съдят за живота си въз основа на това какво допринасят, какво правят. За съжаление това нещо го предавате на децата си. Когато на децата си от малки започвате да им казвате: “да влезеш в университета, да вземеш изпитите си, да влезеш тук, да влезеш там, да намериш работа, да получаваш пари, да намериш хубава девойка, да създадеш хубав дом, да правиш едно, да правиш друго, да научиш английски, френски, танци, пиано, разни неща” – всичко това, има и дечица, които не могат. Какво да правим? По природа не си падат по науката, не могат да влязат в университета, не могат да вземат дипломи, да правят магистратура, и другите неща. Или деца, които са се забъркали в разни неща и имат разнообразни премеждия, имат много проблеми, много недостатъци или каквото и да е. Когато детето, самият човек се научи да съди живота си въз основа на това какво прави и какво произвежда, тогава непременно в даден момент ще се отчае, защото може да не е способен да направи всичко, което си мисли или неговите родители – или  обществото – биха очаквали.

“Да станеш полезен човек за обществото!”

- така казваме днес. И не знаем, че това, което казваме, тези думи много пъти са като меч, който пронизва сърцето на нашето дете, защото детето ни не може да стане това, което ние искаме. Не помагаме на човека да разбере, че има ценност като човек, има ценност това, което е, че е човек, Божие дете, че е сътворен за вечното царство Божие, че е храм на Светия Дух, каквото и да  има, колкото и проблеми да има, колкото трудности, неуспехи и немощи върху себе си, има същата ценност с един човек с огромни успехи, защото е човек. И човекът е това битие, това същество, което Бог обикна докрай, за което стана Човек и се разпна за него. Затова Христос ни казва: “Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото, казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен”. Един от тези най-малките хора, който няма никакви възможности и е напълно презрян, пребеден човек във всеки един смисъл, няма никакви способности, знание, сила.

Христос ни казва, че човекът има ценност, защото стои пред Бога, неговата душа постоянно пребивава пред Бога. Това е много важно и трябва да го разберем – същността на делото на Църквата в този свят. Затова Църквата извършва св. Евхаристия като свое най-важно дело и затова на Запад протестантите и католиците не намирали причина за съществуванието на богослужението и постепенно го отменили. Литургиите на католиците и протестантите – последните изобщо нямат, при католиците траят половин час, 20 минути. Казват ти: по коя причина, каква полза има да стоим в храма часове наред? Както става при  нас, православните? За тях не съществува причина. Защо? Защото това не произвежда дело.

Виждате, в миналото нашите предци, до вчера дори да кажем,  изпълнили страна с храмове, в селата, параклиси, с проскинитирии, в нивите, имали една парче земя, и в ъгъла построили параклис и осветили мястото, нивите, пътищата, всичко.

Днес казват: Ама защо да строим храмове? Не съществува причина, това не произвежда нищо, не произвежда дело, един храм, един параклис, един проскинитарий. Няма причина да го правим – защото се научихме да отмерваме по друг начин нещата.  Защо да ходим в църква цяла нощ да правим бдение, какъв е смисълът на бдението, не може ли да е пет минути?  Да кажем там две думи, които да разберем, както казват някои, по-добре да отида за пет минути да кажа две думи да съм съсредоточен, отколкото да ходя нощем и да спя, да се прозявам и умът ми да броди напред назад. Или: защо да ходя в църква на Литургия? Ще отида на църква, когато няма никой вътре, да застана там две минути, да се помоля и да си тръгна.

Църквата изцелява човека, тя не спасява чрез магия

Не разбираме, че  Църквата, нашите отци са разглеждали всичко това в една друга перспектива. Литургия, бдението, постът, трудът, правостоенето, целият този аскетически живот на Църквата няма друг смисъл, освен да изцели човека, защото Църквата изцелява човека, тя не спасява чрез магия, не е съдилище, където, ако направиш пет добри дела, отменяш предишните съдебни дела срещу теб и си се спасил в чисто юридически смисъл. Църквата изцелява човека и както в медицината трябва да вземеш цял куп лекарства,  което може да продължи и една година, и трябва стриктно да ги пиеш, да избягваш определени неща и да вземаш други лекарства, защото така трябва да стане. Самоубийство е да вземеш всички лекарства наведнъж, да кажеш: за  какво да вземам по три хапчета на ден цял месец? Нека да изпия всичките първия ден, за да се излекувам още първия ден! Да, ако ги изпиеш още първия ден, непременно ще се излекуваш послесмъртно! Ще умреш и ще приключиш. Трябва да ги вземаш всеки ден в течение на дълъг период. Така действа Църквата. Църквата взема човека и го лекува реално, в дълбочина, чрез аскезата на поста, молитвата, богослужението, бдението, целият този метод, който светците са ни предали и така Църквата показва, че приема и възприема всеки човек както си е. Затова в Църквата всички имат място, няма значение дали си малък или голям, стар или млад, дали си с умствено изоставяне и дори тези с забавено умствено развитие и тези със синдром на Даун, и те са членове на Църквата, както и великите  учени. Затова не е позволено да се намесваме в живота на другия човек.

Само синдромът на Даун ли е болест?

Днес има един проблем в Кипър, не знам дали го има в други страни, но  ще го срещнете тези от вас, които са млади. Веднага щом забременее една жена, ще отиде да направи пренатални прегледи. Това означава, че лекарите, които използват своята наука за други цели, може да  открият чрез съответните прегледи, че съществува вероятност детето да има синдром на Даун, и оттук лекарят ще се намеси да го убие, като, разбира се, майката – или баща – ще го заведе там да го убие. И така казват, че в Кипър няма вече проблем с деца със синдром на Даун. И човек казва, ама проблемът на Кипър  са тези дечица, милите, които са като ангелчета, които имат синдром на Даун, или тези лекари, които имат синдром на убиец? И тези майки, които имат синдром на убийци? Това детенце, добре, болно е, родило се е, дошло е болно дете. Само този синдром ли е болест? Няма ли други болести? Тоест къде остава уважението към човека? Едно дете, което има този синдром, не е ли човек?  Или, ако някой човек се разболее от друга болест и стане напълно непотребен, така да се каже, той не е ли вече човек? Църквата в никакъв случай не приема тази теория и затова поставя  в същата категория и навярно и в още по-тежка категория тези хора, които правят аборти,  жените, мъжете и лекарите и – с един непоколебим убиец, престъпник, който убива хладнокръвно  и преднамерено.

Казвам това,  за да се информирате и за да разберете как Църквата гледа на човека,  как оценява човека, като човек, а не като машина; и така да  спрете да казвате постоянно на децата си  това  да допринасяш в обществото и да направиш еди-какво си. Защото може да дойде час, в който детето да не може да допринесе с нещо и тогава само ще си направи извод, че след като не мога да допринеса с нещо, значи съм непотребен. Докато никой човек никога не е безполезен, какъвто и да е той.

превод: Константин Константинов

 

Кръстът е мярата на любовта

Март 29, 2019 in Външни

За да бъде любовта истинска, е необходима нейното упражняване и култивиране. Ако не обработиш една нива, тогава от нея ще поникнат само тръни. Много пъти в душите на хората виждаме да никнат тръни.

За съжаление, дори собствените си деца не обичаме, защото любовта към децата не е егоистичната любов, която ни кара да им купуваме разни неща, а е онази любов, която детето първо трябва да почувства в дома си, за да може след това и то да стане човек, който истински обича.

Бог е любов, а ние, хората, сме създадени по Божий образ. Следователно трябва самите ние да бъдем любов, а не да имаме любов. Човекът, който казва, че има любов, нищо няма, защото този, който има, не го казва, а го живее, преживява го и го вижда в живота си. Още повече си личи това, когато в живота има трудности, изкушения, но чоевк не губи тази красота на любовта.

На  Кръстопоклонна Неделя изнасяме  св. кръст в храма. Мярата на любовта е  кръстът. Това е мярата.  Важно е да изследваме смисъла на Христовия Кръст, за да можем да разберем дали обичаме, да разберем дали реално сме хора, които сме изпълнени с любов. Христос ни показа Своята любов чрез Кръста. Кръстът е мярката на Божията любов. Искаш ли да видиш колко Бог  обича  теб, и мен, и всички? Погледни Кръста. Там ще видиш един Бог, Който навежда небесата, става Човек, влиза в човешкия живот, в нашия живот, ходи сред нас, благотвори и изцелява всички, открива ни Неговата истина  – което е  израз на  любовта – и накрая се възкачва на Кръста. Не защото не можел да постъпи по друг начин, а защото искал да изцели немощта и неспособността на човека да обича; Той не  дошъл да ни спечели с Неговата сила. Затова влязъл в историята на света не като властник и  княз, за да ни подчини, а като  смирен Младенец, за да дойде при нас.

 

Колко хубаво се казва в Акатиста към Света Богородица „Затова след призоваване на подобното чрез подобно, като Бог слуша: Алилуия!”. Той като Човек да призове човека, но да го призове къде?  - да го издигне високо, в общението на Отца, Сина и Светия Дух. Христос ни показа, че ни обича чрез Своя Кръст. Евангелието го казва изключително хубаво – никой няма по-голяма любов от тази да се жертва за Своите приятели и Самият Христос стана  послушен до смърт, и то смърт кръстна.В онази епоха кръстът бил не само оръдие за изпълняване на присъди, а и за унижение. И когато казваме, че Христос бил разпнат, имаме предвид, че не само умрял за нас, а претърпял унижение заради нас. Има един чудесен тропар на Велики Четвъртък, където се казва, че всеки един член от Неговото свято тяло претърпя безчестие за нас. Един от отците, говорейки за Страданията на Христос, за всичко, което претърпял, казва, че чрез всичко това Той показва Своята любов към нас. Бог не ни обикна теоретично, не ни обикна с едно заявление: “Аз обичам хората!”, а Неговата любов е въплътена. Не само защото става Човек, а заради всичко, което претърпява заради човека.Затова, ако човек иска да види как Бог обича и коя е любовта, ще го види, ако погледне добре Христовия Кръст.

Но Кръстът изглежда поражда болка. На Кръстопоклонна Неделя Христос ни призова да се съразпнем с Него, да вземем нашия кръст, а не след дълго през Страстната Седмица ще ни призове да вървим с Него, да се разпнем с Него. Защо?  За да живеем  заедно с Него.

Той ни казва и нещо друго, че този Кръст е извор, от който извира радост в света. Чрез Кръста дойде радост в целия свят. Особено подчертаваме това, защото ни засяга пряко, тъй като без Кръста не съществува радост. И причината, поради която загубихме радостта, е, че се отрекохме от Кръста. С какво го заменихме? С нашата воля. Христос това ни казва с думите, че станал послушен до смърт – че трябва и ние да станем послушни до смърт. Какво трябва да умъртвим? Нашата воля, нашия егоизъм, нашата самонадеяност. Там, където съществуват тези неща, няма и не може да има любов. Без това послушание и отсичане на нашата воля не съществува любов, но само егоизъм, който ни съсипва и унищожава.

Кръстът не е краят, а пътят. Краят е Възкресението, животът, красотата. Помислете нещо изключително просто – ако искате да очистите дома си, това няма да стане без труд. Трябва да забършете  праха, да почистите, да измиете, така идва външната чистота. Но същото става и с вътрешната чистота. Този труд е необходим. Искам да кажа, че съобразно Първообраза на Христос Кръстът е мярката на нашата любов. Не можем да казваме, че обичаме, ако не се разпваме. И ако не приемем да разпнем себе си, тогава това, което ще правим, е да разпваме другите. И днес много често преживяваме това в нашите домове. Разпваме се един други. Какво означава, че едно дете е загубило усмивката си в своя дом? – ние сме разпнали това дете. Защо? Защо се отказахме да се разпнем, да отсечем своята воля. Затова Христовият Кръст и кръстът на нашия живот не е нещо различно, а едно и също нещо. Какво сме призвани да разпнем? Тъй като кръстът не е само символ, а начин на живот, кенотичен начин на живот, затова трябва да опразня своята воля, разпвам своята воля и егоизъм, който е извор на всички страсти и злини. Затова трябва да извадя корена, да го изгоря и така страстите да се трансформират в добродетели, да се насочат в правилната посока.

В деня на вашето бракосъчетание, започвайки Тайнството и произнасяйки славословието, което е краят на пътя Благословено царството на Отца и Сина и Светият Дух, свещеникът прави кръстното знамение със св. Евангелие. Пътят към това царство е кръстен. Когато кръщаваме малко дете, отново започваме по този начин, осеняваме купела с кръстния знак. Когато започва Св. Литургия, която е явяване на царството Божие на земята, отново правим кръстен знак със св. Евангелие. Това не са случайни неща, не ги правим ей-така, просто да започнем, а защото изразяват същността и истината на нещата. Но ние обръщаме внимание само на формата, не и на същността.

Сам Христос казва, че пътят към Него  е кръстен: човек трябва  да се отрече от себе си. Това е кръстът. Защо да се отрека? Защото съм грешен. Понякога казваме, че трябва да се покаем. Да, но за какво?  За  първия, втория, третия грях? Не.  За единия и единствен – за това, че поставихме своята воля над Божията воля. Това е нашият грях. Това е нашият провал и затова сме провалени хора, защото смятаме себе си за важни. Понякога и от устата на християни чуваме израза: е, днес не можеш да вървиш с кръста в ръка! И ви казвам: продължете изречението. Добре, не можеш да вървиш напред с кръста. С какво ще вървиш? Нека чуем с какво ще вървиш, след като не можеш да вървиш с кръста. Имаме ли  смелостта да го признаем? Ако не вървим с кръста в ръка, ще вървим с дявола  в сърце. Затова живеем това, което живеем днес.

Какво означава да се отречеш от себе си?

За да кажеш по-горните думи, че днес не можеш да си носиш кръста, означава, че не се доверяваш на Христос, че смяташ себе си за по-умен и по-способен, че ако аз бъда безразличен към Божията воля, тогава ще се справя по-добре. Ама това е смехотворно дори само да си го помислиш. Но ние направихме своя живот смехотворен и оттук – изключително евтин.

Кръстът е мярката на нашата любов първо към Бога. Как обичам Бога? Не Го обичам по друг начин, освен когато  се доверя  на Неговата личност и слово. Затова там, където моето слово е противоположно на Божието слово, трябва да отсека моята воля. Там, където моята воля влиза в противоречие с Божията воля, трябва да я отсека, там ни боли, защото всъщност изопачихме нещата. В действителност би трябвало да се радваме, когато търсим коя е Божията воля, за да я приложим в своя живот с радост, защото това е пътят. И ако не се научаваме директно да се обръщаме с доверие към Христос, най-малкото нека се поучим от своите грешки и провали.

Ако обичам Бога, трябва и аз да го покажа. Той ни го е показал със Своя Кръст – а аз да го покажа с моя кръст, с това да приема Неговата воля, да живея в Църквата и да се подвизавам всеки ден, за да явявам първосъздадената красота на Божия образ, който крия в себе си. Ние сме създадени по Божий образ и въпросът не е да го замърсим още повече, а да работим в душата си, за да я очистим.

Очистването на сърцето, т.е. първото стъпало в духовния живот на човека, което започва с отсичането на нашата воля, е и нашият кръст. Ние не се страхуваме от него, а го приемаме с радост, защото той е мярата на нашата любов към Бога.

Нека видим какво става в нашите домове – защо те се разпадат? Казваме, че се  обичаме. Всъщност осмиваме себе си. Защото, ако обичаме, коя е мярата на любовта? Кръстът, но не моят, а твоят. Бог ни дарява другия в брака, за да стане наша слава и венец, и обратно. Любовта и нежността са израз на благодарение към Бога. Господи, виж колко съм внимателен към тази, която ми даде!

Кое е това, което загрозява нашия живот? Егоизмът. Ние какво правим? Надпреварваме се чия воля ще бъде. И ако някой път отстъпим, го помним. Днес стана твоето, но утре ще стане моето. Реално сме пропъдили любовта от своя живот, не чувстваме радостта от това да дадем радост. Мислим, че радостта означава аз да взема радост, че ти трябва да служиш на мен. Но рано или късно ще почувстваме, че това не е радост, а едно болестно състояние.

Много пъти казвам на младоженци, които бракосъчетавам – разбрали ли сте, че днес трябва да умрете? Да умре егоизмът на всеки от вас? В противен случай не съществува любов. Любовта и егоизмът са напълно противоположни. Там, където съществува едното, другото не може да съществува. Това е мярата на любовта.

Как обичам истински, когато правя труден живота на другия? Когато настоявам да стане по моята воля? Затова трябва да я разпна. Някой ще си  каже:  но ако другият разбере това накриво и злоупотреби?

Вижте, в нашия живот се доверяваме на Бога и изпълняваме Неговата воля; не за да се правим на по-умни пред другия, а защото това е нашият път. Защото, ако един човек се подвизава да се научи да обича, но другият го експлоатира, тогава последният ще трябва много да се страхува, защото Бог ни възпитава по Свой начин.

Затова е важно човек да се научи да живее истинно. Бракът е тайнството на любовта, но не съществува любов, освен чрез кръста. Видяхте ли?  Младоженецът си тръгва от своя дом, невестата от нейния дом, срещат се в църквата и след това заедно си тръгват и отиват в новия си дом. Какво означава  това? Излизам от това, което съм, не мога да задържа това, което съм, ако те обичам. Ще трябва да направя място, за да дойдеш ти. Разбира се, в брака съществува взаимност. Не оставам в егоизма си – в брака  не съчетаваме два егоизма, а съчетаваме – и само така могат да се съчетаят – онези хора, които се взаимопроникват в любовта. Извън тази реалност нещата не се получават и днес живеем това всеки ден, не е нужно да го доказваме.

Нека видим и връзката ни с децата. Обичаме ли ги? Съмнявам се. Спомнете си за жертвата на Авраам в Стария Завет. Там Бог го зове да принесе в жертва своя син. Авраам обаче се доверява на Бога, не се съмнява в Божията любов, а мисли, че това, което Бог допуска, е съвършен дар и го приема. И какво преживял?  Божията любов. Той проявил послушание и чрез послушанието на кръста дошла радостта в живота му, не само защото детето му било спасено, а защото видял колко жив е Бог. Нашата нищета се изразява в това, че не оставяме Бог да ни покаже колко е жив, колко пряко действа в живота ни, защото нас не ни интересува Божията воля. Бог много пъти ни е нужен, за да покаже на другите колко добри сме ние самите. Това е фарисейското мислене.

Как обичам децата си? Ако ги обичам, тогава мярата на моята любов ще бъде моят кръст и  ще се стремя да  ги направя не такива, каквито на мен ми харесва, а каквито Бог ги иска.

Какво ни каза Христос? Оставете децата да дойдат при Мене и не им пречете. Попитах някога в една беседа: ако във вашата енория се провежда час в неделно училище, но в същото време има и часове по английски език, спортни занимания, едно, второ, трето, къде ще пратите децата? Да кажем ли къде ще ги пратим? – на всички други места, освен на неделно училище. Защото смятаме всички други за по-важни от опита на детето от Божията благодат. Тогава обичаме ли ги? – така обаче ги лишаваме от най-важното от всичко – от духовните ваксини. Правим им ваксини, за да са добре и здрави, но не им правим духовни ваксини. И утре, когато се разболеят духовно, ще тичате да търсите злите хора, които са ги развалили. И зли хора ще сте вие, които сте ги лишили от „ваксинацията” с Божията благодат, с Божия живот.

Ние какво правим с децата? Прилагаме спрямо тях своята воля, която поставяме над Божията воля, като  мислим, че знаем какво е нужно и така много пъти им „вадим” очите.

От друга страна, детето расте. Какво ще стане вкъщи? Битка между два егоизма?  Между егоизма на детето, което расте,  развива се и има желанието да почувства своето присъствие, и между егоизма на родителя, който иска да му се наложи и ще му се скара и т.н.? Ние не водим диалог с децата, защото всъщност не им се доверяваме, обичаме себе си, а не децата, сигурни сме, че знаем от какво имат нужда.

Знаете ли какви въпроси най-много ми задават, дори за вече големи деца? Отче, Ваше Високопреосвещенство, детето ми се е запознало с едно момиче! Какво да правим? Леле, какво да правиш? Нима твоят син е непълнолетен? Той ще си реши. Ти отгледа ли го с любов, тоест уважи ли свободата му и научи ли го да живее, стъпвайки на собствените си нозе? Или искаше винаги да го покровителстваш прекомерно, смятайки твоето присъствие за  задължително?

И от друга страна, доколко се смиряваме? Това е възможност да отсечем нашата воля. Ама какво да правя?  Казах и нещо друго, което можеш да правиш. Да разпнеш волята си, да паднеш на колене и да се молиш за  детето си. Защото, както казваше свети Порфирий, това, което казваме на децата ни, стига до техните уши, а това, което казваме на Бога в молитва за тях, Той го казва в тяхното сърце. Но реално дори това не приемаме, защото си мислим, че трябва на всяка цена да им говорим, не ни стига само да се помолим, защото си мислим, че всичко трябва да стане по нашата воля. А когато децата пораснат и се подготвят да създадат  свое семейство, тогава дали разпваме себе си, за да живеят те и тяхната любов? Да не би с нашето постоянно присъствие да подкопаваме връзката им, използвайки тяхната незрялост и че самите те не са се научили да обичат?

И от друга страна, доколко ги научаваме да обичат? Не ги научаваме. Не ги научаваме, че  предпоставка на любовта е кръстът. Нека ви кажа един съвет, който много пъти майката дава на дъщерята за нейния съпруг: “Внимавай да не те задуши!”

Какво означава този съвет? Означава, че подкопаваш живота на твоето дете заради себе си, а не го правиш заради детето. Нито пък се доверяваш на Бога. Нима така жениш детето си? Сериозно ли говориш? Не се доверяваш  на Божията благодат, а на твоето мнение. Затова трябва да разпнем волята си, да поверим децата на Божията благодат и оттук нататък да не се тревожим, защото Бог ще се погрижи за нас и нашите деца.

Каква е основата на  конфликтите в обществото, както и в роднинските отношения? Че настояваме виинаги да става нашата воля. Ние не се съгласихме да се разпнем. Но другият не ми вярва!  – казваме ние. Да го кажа и в  тази връзка – ама снахата ми не ме уважава! Не прéчи. Помисли ли, че това може да е възможност, която Бог ти дава да се разпнеш? Да разпнеш твоята воля и да кажеш: нека децата ми са щастливи и радостни, а не аз!  Но ние обаче искаме не те, а ние самите да бъдем радостни.

Кръстът е начин и път на живота. Той е мярата, тоест няма да оставя да стане по моята, защото това не е добро дори за мен. Именно това не сме разбрали – че когато искам да стане по моята воля, да не разпна моя егоизъм, тогава аз съм първият, на който това не принася полза и сякаш се опитвам със собствените си ръце да си извадя очите.

Ние сме призвани към този начин и път, но не на сляпо. Имаме пример – личността на Христос и видяхме до какво Го доведе послушанието – до свободата, любовта и радостта, които дари на нас. Краят на пътя е Възкресението, не е Кръстът, Кръстът е пътят към Възкресението  и никога не стигаме до Възкресението, ако не минем през Кръста. Изпитанията и скърбите  служат на този Божий план.

Запознах се с една  студентка. Още пазя нейния смс. Тя загуби двама братя и в този момент има заболяване като тяхното, много рядко срещано. Тя знае много добре, че нейният край може да е много близко. Това е страшно преживяване, но и достойно да удивление  - да говориш с един човек, като и той, и ти знаете, че след малко може да го няма.

- Това е часът на изпитанието. Няма ли да се доверя? Животът ми е в Божиите ръце. Дали живеем, дали  умираме,  Господни сме.. Вярвам ли всичко това? Вярвам ли, че Христос възкръсна?  – се питаше тя.

- Виж, – й казвах – ти знаеш по-добре, отколкото аз. Защото аз може да си тръгна по-рано и теб и ти още да живееш. Важното не е нито кога аз ще си замина, нито кога ти ще си заминеш, а когато си тръгнем, да срещнем Бога. Не живеем ли за Него? Не за това ли  се подвизаваме? Затова през всички тези години, докато си заедно с всички други студенти, си различна  от тях по твоя собствена воля чрез доверието и любовта към Христос.

Какво казваме на Светата Литургия? Целият си живот на Христа Бога да предадем. И това е връзката, която тя има в този момент. Тя ми се обади да ми каже:

- Някои симптоми се появиха отново. Неверие, ще ми  кажете. Каквото Бог иска. Но това е свободният човек, този, който е по-свободен и от смъртта, защото отсега чувства присъствието на Бога и Неговото царство и  любов. Тази любов  в крайна сметка е живот. И сега това момиче какво прави? Разпва се, не отхвърля кръста си, не казва: защо, Боже, на мене?

Чуйте един друг случай. Друга млада жена, която беше катехизатор години наред. В даден момент се разболя от рак. Тогава тя каза, защо Боже, на мене? –  казаха ми го някои общи познати. Аз им казах:

- Направете ми услуга да й кажете от мое име: Защо не на теб? Защо не на мене утре? Нима сме сключили такъв договор и Бог ни е излъгал? Когато посещаваше болни, какво им казваше? Да проявяват търпение, да имат надежда, защо сега не казваш това на себе си?  Във всеки случай, понеже имаш един въпрос защо, ще ти кажа тогава: защото, детето Ми, би ти казал Бог, дълбоко в теб ти не Ми се доверяваше. Докато говореше за Мене, не Ми се доверяваше. Доверяваше Ми се, защото казваше, че всичко върви добре в живота. Сега допуснах това изпитание за теб, за да разбереш кое е твоето реално равнище, да намериш себе си и да си тръгнеш готова от този свят. Защото малкото или голямото удължаване на нашия живот няма смисъл, ако това време, което ни се дава, не се обърне във време на спасение.

Тогава какво ни остава? Да прегърнем нашия кръст, да го приемем с радост, с търпение и доверие. Тогава ще почувстваме радост, която чувстват хората, които биват изпитвани.

Бих искал да ви припомня за св. Порфирий, който имаше много болести, рак, беше сляп, какво ли не. И този човек, който лекуваше много болни, нито един път не се помоли на Бога да излекува него самия. Той казва някъде много благо: “Срамувах се. Какво да кажа на Бога? Аз да Му кажа да ме излекува?!”

Той години наред живя с това доверие в Бога, бидейки болен от  рак, без да се ужасява.

Ние сами си усложняваме живота, сами се задушаваме, защото не си позволихме  да вдишаме  този кислород на живота, който е Божията любов към нас, но и нашата любов към Бога и човека. Помните какво каза Христос на въпроса коя е най-голямата заповед. Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците.

Любовта към нашите братя е хоризонталното измерение на нашия живот. Но ако останем в хоризонталното измерение, то има начало и край с неизвестен промеждутък. Както и водите, които не се движат, блатясват и събират комари. Но съществува и вертикалното измерение. Хоризонтално и вертикално. И кой знак се оформя?  Кръстният знак – тази любов на Бога към нас, но и нашата любов към Него, кара този живот да се обновява трайно, водата да не остане в блатото, а хоризонталното измерение на живота ни постоянно да се обогатява от вертикалното и тогава вече сме трайно богати. Тогава не се страхуваме, ако ще външно да сме крайно бедни – защото живеем богатството на Божията любов, богатството на нашата любов към Бога и към иконата на Бога. Когато влизате в някоя храм (тук има икона на Христос), отивате и се покланяте на тази икона. Но тази икона е от дърво, а храмът  е от камък. Но Бог ни каза, че всеки от нас е жива икона на Бога, както и че сме жив храм на живеещия в нас Свети Дух. Разбирате го – ако се покланям на тази икона, но хуля живата икона, която е човекът, тогава съм лицемер. Ако зачитам този храм, но не зачитам храма на моето тяло, както и храма на тялото на другия, тогава реално осмивам себе си и се подигравам на Бога.

Това е кръстът, това доверяване на Бога – което сега нямаме, защото имаме нашия болен егоизъм, който ни кара да отхвърляме  Бога. В началото послушанието на Божията воля като че те задушава, но накрая те кара да изпитваш радост.

Когато бях ръкоположен за свещеник, епископът, който ме ръкоположи – един свят човек – ми каза следното:

- Детето ми, най-трудният час в живота ти ще бъде тогава, когато, докато ти отдаваш кръвта на сърцето си за другите, те ще поставят под съмнение твоето дело. Пази се от този час.

Това ми хареса като мисъл, но нямах такъв опит, а точно обратното. Бях млад свещеник, с различни желания и мисли, чувствах, че хората ме обичат, че ми обръщат внимание и какво ли още не. Но Бог допусна поставянето под съмнение. Тогава си  казах:  ти не си само християнин, а и свещеник. Христос, на Когото служиш, ти каза да обичаш дори враговете си. Смяташ, че тези са твои врагове? Ако е така, тогава, си казах, както ще го чуете, -  млъкни и продължи напред! Какво означава, млъкни и продължи напред? Означаваше продължи да правиш делото, а тези, за които знаеш, че воюват срещу твоето дело, ще ги споменаваш на св. Литургия. Трябва да ви кажа, че започнах да го правя по задължение, но в даден момент почувствах в себе си невероятна свобода. Почувствах, че нямам врагове, че тези, които макар да воюват с мен, бяха просто болни хора. Почувствах, че можех да те обичам дори когато не ме обичаш. Мога да те уважавам дори когато не ме уважаваш. Мога да те ценя, когато не ме цениш, защото тогава съм свободен и тогава играя в моя ритъм, а не в твоя, и съм свободен. Почувствах това първо като Божий дар, и, второ, като откровение на това какво се крие зад Божиите заповеди -  крие се свобода, благословение, радост.

Нямаме друг път, освен любовта, но истинската любов, която има за мяра кръста.  Трябва да приемем това  във всички равнища на живота и на първо място в личната връзка с Бога. Бог не иска от нас нещо, което не можем да направим, нещо, което е прекомерно, което е свръх силите ни. Това, което опорочава нещата, е нашата воля, нашият егоизъм. Изглежда ми тежък този кръст. Не,  не е тежък, а е мой. И ако го приема, ще почувствам, че Някой го държи заедно с мене и ще вървя напред в живота,  ще вървим чрез кръста сред радостта  по пътя към Възкресението, към  красотата на това удивление, което само Божията благодат може да създаде в нас.

В Неделя Кръстопоклонна изнасяме св. Кръст за поклонение. Защо? Първо, за да почерпим сила в духовната борба на Великия Пост, защото понякога постът ни измъчва малко, но след това си казвам, какво да ме мъчи постът, след като Сам  Христос се разпна за мене! Нима това ще ме измори?! – защото това може да е едно изкушение. Разбира се, ако има някаква причина, свързана със здравето, духовникът е тук, за да взема неговото благословение, защото в Църквата винаги проявяваме послушание. Веднъж преподобният старец Паисий се разболял и няколко човека отишли да го видят. В онзи час му донесли ядене, в което имало  и бифтеци. Той взел само месото. Всички любопитковци мислели какво ли ще направи сега, ще ги изяде ли? Той много внимателно изял бифтеците, а  след това се обърнал и казал на тези, които имали помисли:

- Днес истински постих, защото ядох това, което не исках!

Това е смисълът – да отсека моята воля. И тогава Христос е всичко и във  всички. Всеки от нас, нашето семейство, нашето общество няма друг път. Пътят е един и единствен – чрез кръста към радостта,  любовта и Възкресението,  сега и винаги, и при нашето излизане от сцената на този свят.

Превод: Константин Константинов

 

 

Благовещение. Бог може да дойде и в нашия живот

Март 24, 2019 in Външни

Света Богородица приела благата вест, че ще стане стълба, по която Бог ще слезе на земята и всички ще съучастваме в тази радост, защото чрез нея всеки може да благовести това обещание и очакване на Бога. Всеки един може да стане богородец, да приеме тази блага вест за присъствието на Бога в живота му. Следователно ние празнуваме не просто едно историческо събитие, а едно екзистенциално, духовно събитие, че всички имаме благата вест, благото обещание, че Бог може да дойде в живота ни, Бог да стане видим в живота ни и да намерим нашето реално съдържание. Следователно същността в отговора на въпроса “Кой е християнинът и какво е духовният живот?” е тази – да живеем с очакване на Бога, Благовещението да стане състояние на живот, наше убеждение, че всички имаме това благо обещание, че можем да се осветим, да се съединим с Бога, и Бог да се открие в живота ни.

Когато Света Богородица приела тази вест и обещание, тя се изумила и недоумявала за начина, по който ще стане това, защото, както казва – “мъж не познавала”. Света Богородица имала смелостта да се изправи и да попита Ангела. Автентичното благочестие не е лъже-благочестие, където крием нашите помисли или безпрекословно се подчиняваме на Бога. Света Богородица имала този твърд дух да се изправи пред Ангела и да го попита: “И как ще стане това?” – за да получи отговор, че това не става по човешки, а е от Светия Дух. След това тя не дирила, защото Тайнството и Божиите тайни не могат да се подложат на изследване. Просто е необходимо всеки да потърси от Бога този път на Благовещението, този път на това очакване и обещание. Нужно е да попитаме и да помолим Бога да ни открие личния път, по който можем да участваме в опита от раждането и явяването на Бога в живота ни. Това е лично. При някой става с някаква скръб, с някакво изпитание, при друг с откровение, с някаква радост, при някой с нещо, което Бог изисква, непременно обаче целият ни живот не е нищо друго освен възможности за това усещане и опит от Бога. И търсим от Бога не да останем в нашето лъжливо благочестие, а лично да изискаме да ни посочи пътя и начина на тази връзка с Него. Нашата отговорност е, първо, да желаем и да очакваме този път и, второ, да потърсим начина и след като Бог ни открие начина, да се предадем на Бога.

Ключът, който отваря връзката с Бога, са тези вечни думи на Света Богородица – “Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти”. Защо? – Защото това означава “Предавам се, доверявам се, излизам от себе си, не ме интересуват моите неща, възможности, добродетели, падение, акъл, чувства, а едно нещо – как да се предам на това обетование на Бога”. “Ето рабинята Господня”. Тя проявява послушание, спазва тайната на послушанието. Какво означава послушание? Не подчинение, не унизяване на личността, не едно безсмислено подчинение на някакво лице – вижте каква дума по-слушание, тоест “с отворени уши да чуя Твоето слово, възлюбени ми, Боже!” Затова се предавам, спирам да слушам моето слово, спирам да слушам моите дадености, моята интелигентност, спирам да имам мои очаквания и съм в трайно бодърстване на сетивата ми и особено на слуха, за да чуя Твоето слово, което ще ми каже: “Аз съм, Аз съм в живота ти”. И тогава съществува друг опит и друга свобода на живот и тогава Бог ме прави послушен на всеки човек.

Кой е духовният човек? Този, който може да слуша всеки човек, в противен случай сме чепати и затворени в нашия промисъл и справедливост. Няма по-голям ад от нашата справедливост, няма по-голяма оскърбление на връзката ни с Бога от нашата добродетел и право. Човекът, който се е подвизавал да бъде открит за Бога, защото е предаден Нему, може да се предаде на всеки човек, на молбата и нуждата на всеки човек, и да има способност в Бога да покрие тази нужда, т.е. да утеши брата си. Затова духовен човек е този, който утешава всеки човек. “Видял си брат си – казват отците – видял си твоя Бог”. В лицето на нашия брат виждаме нашия Бог, Който стои сред нас, който ходи между нас, който е нещастен, изстрадал, който и да е, но слушаме да чуем неговата реална нужда, която и той сам не знае, но ние я знаем, научихме я, защото слязохме ниско, в нашия ад и се предадохме на Бога. Само този, който казва “ето рабът Господен – нека ми бъде от думата ти”, може да каже това на всеки човек и да служи на всеки човек. И когато прислужваш на всеки човек, ставаш последен, тогава си княз, тогава си цар, тогава си прославен. Така трябваше да пострада Христос – за да се яви Неговата слава, да се открие, така се прославяме, когато умиваме нозете на хората, но за да го направим, предшества основното и екзистенциално смирение, не зная нищо, не разбирам нищо, открий ми, Христе, Твоя път, и се предавам на Теб.

Това направила Света Богородица, това е преобръщането на ценностната стълбица на човеците – прислужвам и бивам прославян, спирам да мисля и Бог ми се открива, не чувам помисъла си и чувам Бога, и когато чувам Бога, чувам всеки човек.

превод: Константин Константинов

 

Молитвата е най-доброто дело за душата

Март 17, 2019 in Външни

Молитвата се дава на молещия се, както е казано в Писанието; но молитва единствено по навик, без съкрушено сърце заради греховете – не е угодна Господу.

Обичащата Господа душа не може без молитва, защото към Него я влече благодатта, която е познала в молитвата.

Мнозина се молят устно и обичат да се молят както е написано в книгите; и това е добре и Господ приема молитвата им и ги милва. Но ако някой се моли на Господа, а мисли за друго, то такава молитва няма да бъде чута от Господа.


Който се моли по привичка, при него няма промени по време на молитвата, а този, който се моли усърдно, при него има много промени в молитвата: става борба с враговете, борба със самия себе си, със страстите, борба с хората и във всичко това трябва да бъде мъжествен.

Ако нашата молитва е угодна Господу, то Духът Божий свидетелства в душата; Той е приятен и тих; а по-рано не знаех, дали е приел Господ молитвата или не и как можем да узнаем това.

Ако умът ти иска да се моли в сърцето и не може, то чети молитвата устно и дръж ума си в словата на молитвата, както се казва в „Лествицата“. С времето Господ ще ти даде сърдечна молитва без помисли и ще можеш да се молиш с лекота… Знай порядъка на духовния живот: този дар се дава на подхождащата с простота, смиреност и послушание душа. Който е послушен и във всичко въздържан: в яденето, в думите, в движенията, на него Сам Господ ще даде молитва и тя ще се извършва с лекота в сърцето.

Непрестанната молитва идва от любовта, а се губи с осъждането, празнословието и невъздържането.

Някой казват, че от молитвата може да произлезе прелест. Това е грешка. Прелестта произлиза от самочинието, а не от молитвата. Всички светци много са се молили и призовават и другите да се молят. Молитвата е най-доброто дело за душата. Молитвата идва при Бог; молитвата изисква смирение, търпение и всичко добро. Който говори против молитвата, той очевидно никога не е вкусвал колко благ е Господ и колко много Той ни обича. От Бог няма зло. Всички светци непрестанно са се молили; те дори за една секунда не оставали без молитва.

Душата, която е изгубила смирението, заедно с нея губи и благодатта и любовта към Бога и тогава угасва пламенната молитва; но когато душата се успокои от страстите и придобие смирение, тогава Господ ѝ дава Своята благодат и тогава тя се моли за враговете като за самата себе си и за целия свят се моли с горещи сълзи.

 

Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани

Март 8, 2019 in Външни

 

Из беседа за блаженствата

Необходимо е да знаем, че целта на Христовите блаженства е човек да върви напред и да постигне богоподобие. Това богоподобие не е външно, не е нравствено, не означава да слушаме за това, което Христос е направил, и ние външно да правим същото; то означава вселяване на Божието Слово, на Христос в сърцето на човека. Това се случва реално, онтологично, а не въображаемо. Когато човек има в сърцето си благодатта на Светия Дух, Христос, тогава той може да функционира по естествен начин. Христовите блаженства и заповеди, цялото възпитание и обучение на Църквата имат този смисъл – да изцелят човека, да му помогнат да функционира по естествен начин, както Бог го е създал в началото и го е поставил в рая. Знаем, че Бог е нашият Първообраз. Ние сме образи на Бога. Създадени сме от Бога, въз основа на Бога. С други думи, ние сме образи на Бога – „по образ” днес ще рече “по снимка на Бога”, тоест Бог е създал същества, подобни на Него – образи на Бога с потенциал да се съединят с Него.


Знаем, че падението изопачило това наше естествено сътворение. Бог остава наш Първообраз, но ние, бидейки ранени, имаме много изопачени състояния и болести в нашия живот. В Църквата започваме тази духовна борба, не за да спасим душите си в юридическия смисъл, тоест да прелетим от казана в рая, а да изцелим нашето битие, нашата персоналност, нашата личност и да продължим напред към общение и единение с Бога, Който е нашето изначално предназначение и утвърждение на нашето битие. Това е нашата цел. Ако то не стане в нашия живот, тогава нещата непременно функционират по болен начин и нашата ипостас е несъвършена, тоест още не сме намерили предназначението на нашето битие. Както и преди казахме, един от главните елементи на личността, на съществуването на Бога – по-скоро отличителният белег на движението на Бога към човека – е именно това милостиво разположение. Затова от св. Литургия и от св. Писание, знаем, че Сам Бог се нарича милостив. Ние сме получили заповед да станем богове. Получили сме възможност, власт, заповед, покана от Бога да се уподобим на Него, тъй като сме Негови деца. Следователно, ако не сме милостиви, не можем да приличаме на Него.Относно милостинята – добре, външно може да каже някой, че се изразява в това да даваме тук-там по някой лев, по някоя стара дреха.. Обикновено, след като носим дрехите, вместо да ги хвърлим в коша, ги даваме да ги изпратят някъде другаде, на бедните. Докато по християнски трябва да е обратното. Изпрати хубавите дрехи, а носи онези, които са за изхвърляне.

Милостивото разположение е именно движението, което е характерно за Бога. Това движение е голямата любов. Лесно е да се каже, но трябва да го разберем, как става, как човек може да стигне до това състояние.

По начало трябва да се научим да не подминаваме незабелязано събитията от живота. И когато казвам това, нямам предвид черните събития, да се хващаме за тях и да ги правим по-черни, отколкото са, да изпадаме в депресия, а да се научим да виждаме този океан на Божието милосърдие в нашия живот. Ако се научим да имаме добри помисли, да имаме правилна преценка и чисто око, тогава всички неща в нашия живот в крайна сметка са благодеяния. Това е доказано – от думите на светците, но и от всекидневния опит. Знаете, че дори и тези неща, които хората определят като нещастие, травми, дори те могат да принесат полза чрез Божията благодат. Хиляда на сто съм сигурен, че човекът, който е имал травми в живота си, страдал е много, дали телесно или душевно, когато се доближи до Бога, има големи предпоставки да стане много ценен човек. Затова отците са отдали голямо значение на това как да се отнасяме към изкушенията. Изкушенията са трудните обстоятелства, които водят човека до голямо недоумение и той се чувства безпомощен отвсякъде, не вижда никъде светлина – тоест едно пристягане, душевно затруднение, което невъобразимо го измъчва и оставя остатъци в душата му. Когато този човек доближи Бога по правилен начин и благодатта задейства в него, се получава следния парадокс: Бог, Който е Лекар на нашите души и тела, не просто изцелява нашите рани, не ги изцелява в смисъл, че не оставя никаква следа, а прави нещо повече от това. Какво ли? Обръща старите рани в преимущества.

В една молитва на Водосвета се казва – днес водите на Йордан се превърнаха в лекарство. Тоест, Той претворил тези рани в изцеления, а този, който е наранен, вече познава душевния свят на човека и притежава голям запас в духовния си опит, за да може след това и той да помогне на другите хора. Затова в живота на светите хора много пъти Сам Бог оставял или по-скоро подтиквал хората – светите хора към разнообразни изкушения, към големи изкушения и много скърби – защото изглежда такава е природата на човека. Както казваме – „Ситият на гладния не вярва”. Наистина, един неизпитан човек, който не е бил изкушаван в живота си, не е страдал, не е бил нараняван и огорчаван, не е проливал сълзи – той не е изпитан. Той е нещо като тестото, което не е изпечено във фурната, а е оставено встрани и е изсъхнало – не става за ядене. Докато другото, горкото, което е във фурната, може и да е изпечено, но е много вкусно. С удоволствие го ядем. Това става по Божи Промисъл, но не защото Бог съдейства на злото! Той никога не съдейства на злото и не е причастен на злото, а ни дава възможност да променим в реални благодеяния злините и скърбите, които стават около и вътре в нас по различни и много причини, които не е лесно да проследим.


Сещам се за думите на старец Паисий, който в такива случаи казваше: „Ще дойде час, когато ще благодариш на Бога за болката, която сега изпитваш”! И наистина става така. Всички ние, малко или много, сме изпитали болка в живота си – голяма или малка, всеки със своя кръст. Ако бяхме търпеливи и гледахме нещата по духовен начин, тогава непременно в даден момент ще разберем, че тази рана се е превърнала в голямо преимущество в нас, в истинско съкровище. Давид казва в Псалтира, добър си, защото ме смири. Той казва на Бога – толкова хубаво е, че ме смири. Как ме смири? Като ме хвана, вдигна ме нависоко, удари ме в земята и станах на хиляди парчета; всъщност се потроших. Това пречупване, това смачкване е спасително. Може да кажем, че човекът, който не е бил начупен така, не става за ядене. Той е като старите кокошки, които колкото повече ги вариш, толкова по-жилави стават. Светите хора знаели това и не избягвали скърбите – напротив, не че са ги търсили мазохистично, а са ги оставяли да действат. Както направил Христос. Виждате, че, когато отишъл при Пилат, който започнал да Го разпитва, Той мълчал. Христос оставил Пилат да прави, каквото иска. Това не е било страх, а голямо великодушие. Така са правили и светците. Когато имали изпитание, скръб, изкушение, неуспех, те допускали това нещо и пребивавали в него, молейки се, защото знаели, че всички тези неща се случват, но реално не са така, както изглеждат, а както се разбират в духовния живот. В крайна сметка, духовният закон променя нещата и вместо да погинат, светците се усъвършенстват духовно и стават Божии човеци.


Сещате се за трикратното отричане на св. ап. Петър – без причина, просто се уплашил от слугинята. Този, който не се страхувал, се отрекъл: „Не Го познавам, не съм Го виждал”. Бог допуснал подобно падение, за да може св. ап. Петър на дело да научи какво значи човек, да бъде милостив, защото бил много смел и пламенен, но нямал снизходителност към човека и не можел да разбере какво значи човешка немощ, какво значи човешко безсилие. От друга страна, когато човек разбере това, той се отнася правилно на първо място към самия себе си. Вижте, чеда, хора сме. Вероятността за падение и грях и всякаква грешка е винаги пред нас. Това е част от нашето битие. Затова, ако имаме правилно отношение към случващото се в живота, тогава ставаме милостиви и към самите себе си. В добрия смисъл на думата, тоест не допускаме да се потопим в отчаянието: „Защо да го правя, защо да го мисля, защо да действам така, защо да не приключа всичко сега!” И се получава един порочен кръг. Мрак, а след него друг мрак. Единият по-гъст от другия. Всичко това не е от Бога. Всичко това се получава, защото не познаваме себе си. Добре, не знаеш ли, че си човек? Не знаеш това просто нещо? Научи го от своето падение.


На едно място в „Патерика” се разказва за някакъв млад монах, който имал плътска война. Ето, авторите в Патерика нямат комплекси и не се срамуват да пишат, че в пустинята монасите са имали плътска война. А ако това го кажем днес? Днес сме подвластни на стремежа да пазим своята “витрина”… Да не кажем нещо. Отците да не би да са били свръхчовешки същества или църковни хора? Хора са били, като нас. Този монах имал плътска война, отишъл при един старец и му казал, че го борят блудни помисли и не знае какво да прави. Старецът бил свят човек, но нямал опит. Не знаел какво означава плътска война. Затова му отговорил: „Чедо, ти си монах, да те борят тези неща, да имаш такива помисли, това нещо не е монашеско дело! Това е противно на монашеския образ, не е добро нещо”. Като чул това, монахът се отчаял и си казал, че не става за монах и решил да отиде в света. Той тръгнал през пустинята. По пътя срещнал друг старец, който чрез благодатта на Светия Дух прозрял какво се случило.


- Къде отиваш, отче?


- Отивам в града.


- Какво ще правиш там?


Тогава монасите не ходели в градовете.


- За съжаление, помислите ме борят, казах на еди-кой си старец, че имам плътска война и той ми каза, че това не е дело на монаха и след като не мога да бъда монах, ще оставя монашеския образ и ще отида да се погубя.


- От колко години си монах?


- От осем.


- Аз съм от седемдесет години и още ме борят тези помисли. Не се страхувай! Имай търпение, върни се и Бог ще ти помогне! Аз ще се моля за тебе.


И наистина, Бог освободил монаха от тази война. Но аввата направил и нещо друго. В молитвата си казал: „Боже, моля те, изпрати изкушението на този монах върху стареца, който му казал това!”.


И наистина, изкушението се прехвърлило върху великия подвижник. След един-два часа го видял да се задава насреща:


- Къде отиваш?


- Остави ме, отивам в града.


- Бре, чакай, какво стана?


- Не мога, имам изкушение, задушиха ме помислите.


Той му казал:


– Върни се обратно! Това си го изпати, за да се научиш какво означава човек и друг път да не лишаваш от надежда тези, които идват при тебе.


Искам да кажа, чеда, че когато човек разбере този факт, когато сърцето му придобие това милостиво разположение, първо на първо той помага на самия себе си. Научава се да има здрава връзка със себе си. Той не оправдава греховете си, не си казва: „Прави всичко, то не е нищо!”. Не! А каквото и да стане, той се изправя пред самия себе си по правилен начин. Научава се да преценява правилно нещата. И как да го кажем? Трябва не да умъртвяваш своето аз, а да го оживотвориш по красив начин. Да отсечеш волята за грях и да имаш правилни, истински взаимоотношения, което може да се окаже много трудно, но когато се върши с милостиво разположение, тогава става по правилния начин. Тези думи се отнасят до нашето аз.


Що се касае до братята ни, другите, когато имаме милостиво разположение на сърцето, се освобождаваме от индивидуализма, в който живеем – а именно, че не можем да общуваме с другия човек. Тогава движението към другия е движение на любов. Приемаме другия човек, не го отхвърляме, каквото и да прави. Колкото и грехове да има, както и да е облечен, колкото и чудат да бъде. Милостивият няма у себе си разположение да съди за тези неща, да осъжда или отхвърля. Затова Христос е казал в Евангелието: „Внимавайте да не презрете нито един човек”! Не можеш да презираш, камо ли да осъждаш, това окончателно те отсича! Дори за най-малки неща.


Ето един друг пример, разказа ми го самият човек. Преди няколко месеца той претърпял корабокрушение в морето. Тук, в Кипър. Бил с лодката си, на риболов с още двама души. Това е трудно занимание, времето лесно може да се промени и да се удавиш. Този човек много ругаел и хулел – Христос, Света Богородица, свещениците, мене. Една негова съседка ми го каза. Той нямал никаква връзка с Църквата. Много ругаел, от малък не ходел на Църква. Сега може и да е на 40 години. Привечер, изведнъж лодката, която била много здрава, започнала да се пълни с вода. Опитали да запалят мотора, но поради многото вода не се запалил. Решили да опитат с греблата, но щом мръднали, лодката натежала и започнала да се пълни още повече. Опитали да се обадят телефона, но човекът се подхлъзнал и телефонът паднал в морето. Накрая лодката се изправила и се потопила във водата. Било нощ, в края на пролетта. Започнали да плуват. Какво се случило с него? Денят преди да тръгнат в морето неговата съседка, същата, която всеки ден слушала руганите му, му занесла някакъв ключодържател с образа на Богородица, на който пишело „Запази ме под Твоя покров!” Жената му го дала, за да слага ключовете си на него. Случайно неговият се счупил и въпреки че не обичал такива неща, рибарят решил да го вземе. Взел го, погледнал какво пише и го прочел: „Запази ме под твоя покров!”. Сложил го в джоба си преди да тръгне с лодката. Когато извадил ключовете, го видял за втори път. Пак не му обърнал внимание, но когато лодката се потопила, ключовете били в джоба му. По-късно той ми разказваше: „Чувствах, отче, една сила от това нещо”. За съжаление другите двама се удавили. Единият към 23.00, другият към 01.00. Той дори държал единия от тях, докато го извади на брега. Трагична ситуация. Човекът плувал, излязъл от водата в шест сутринта. На брега веднага припаднал, минали дни, докато се съвземе, претърпял шок, сега не иска да чуе за вода, за риболов и т.н., но на ум непрестанно му идвала тази фраза: „Запази ме под Твоя покров!”. Той докосвал образа на Богородица в джоба си и чувствал, че от това малко изображение получавал такава сила, че плувал цяла нощ и даже държал удавилия се в ръката си. Другите, които били добри плувци, се удавили.


Вижте какво означава Божията милост. Една обикновена вещ, която изглежда толкова незначителна. Бог използвал това дребно нещо, за да хване този човек и да го спаси. Не че просто се спасил от удавяне, защото така или иначе в един момент ще умрем. Той го спасил от духовното удавяне, за да може човекът да живее вечно. Това има значение. Когато човек вижда Бог да действа така, по крайно милостив начин, тогава не е възможно човешкото сърце да не се трогне от Бога и да не разбере как Бог действа.


Ако Бог действа така, тогава ние кои сме, че да действаме по различен начин? Ако Бог оправдава човека и се отнася към човека като Баща към син, като истински Родител, нима ние имаме право да правим нещо друго?


В крайна сметка, блажен е не този, който приема милостинята, а който я дава. Това движение всъщност помага на самия човек. И обратно, човекът, който няма това разположение в себе си, е нещастен. Много нещастен – такива се богатите. Не само тези, които имат много пари. Те може да имат пари и да бъдат милостиви. Но има и хора, които имат разни неща, имоти, знам ли какво, и са достойни за оплакване. Познавам милионери, какво да ви кажа… Веднъж бях в къщата на един милионер. Дъщеря му, горката, отиде до магазина, остави автомобила отключен и откраднаха портмонето й, в което имаше близо 60 лири. Върна се вкъщи и се чудеше как ще каже това на баща си. Защо се тревожиш, детето ми? Откраднаха ти 60 лири и ти вместо да кажеш „Хубаво, че ги откраднаха”!, след като сама не ги даваш, седиш и плачеш. Не можех да повярвам. А когато се върна баща й, се ядоса много. И му казах: „Абе, човече, наистина Бог да ви съжали! Какъв е тоя хал? Загуби 60 лири и се ядосваш – ти, за когото парите вече са само цифри!”.


Едно време сребролюбците събирали парите, броели ги всяка вечер, галели ги, отново ги преброявали, изпитвали доволство, наслада. В крайна сметка, това е сребролюбие, сластолюбие. Сега парите са в банката. Сега те са въпрос на цифри. Как един богат да се радва на парите? След като не са в него.


Този нещастен човек се ядоса. Направи голям проблем, защо било станало така. Тези хора дори себе си не съжаляват. Имат всичко, а дори не могат да му се радват.


Нали знаете за Карагьози (хумористичен персонаж, герой от гръцкия народен фолклор, бел.ред.), който отишъл в една фурна, както винаги гладен, стоял пред витрината и гледал хлябовете. Гледал ги, гледал ги, собственикът влязъл и той се провикнал към него:


- Тия всичките хлябове твои ли са?


- Е , мои са…


- И защо не ги ядеш?!



Милият, единственото решение за него било да ги изяде.


Да знаете, че децата на богатите са най-нещастните деца. Да видите как богат човек прави скандал на детето си за десет лири, това е болест. Коя е причината? Причината е, че този човек не е развил духовно себе си… Знаете какво казал Христос, когато видял една бедна вдовица да пуска две лепти. Той я облажил, защото дала, каквото имала. Това е щедрото сърце. Казвам ви от опита си, в манастира виждам бедни хора, но знаете ли колко са милостиви? Не можете да си представите. Най-милостиви са бедните. Някой богат, много рядко, ако даде нещо, ще го разгласи, и не само това. А има и нещастни хора, които правят милостиня като инвестиция. Както някой отива, купува един хотел и казва: “Ще дам 100 000 лири и ще взема догодина 200 000 лири”. Така си мислят, че инвестират в рая. Да дам 200 000 лири да отида в рая. Разбирате ли? Да си резервира място в рая! Това е нещастно състояние.


Всичко това става, защото човекът не е минал през тази духовна педагогика, за която говорихме в началото, или ако е минал през нея, не я е приел благотворно чрез Божия Дух, а по светски. Тогава той не само не се изцелява, не само не изцелява другите, но и се превръща в тиранин. Той тиранизира себе си, тиранизира и другите. Последицата е, че остава сам. Напълно сам. Това е индивидуализмът. Това означава дяволизиране. Обратно, чрез милостивото разположение Божият човек се съединява с целия свят и сърцето му гори за целия свят, дори за демоните. На другия сърцето му дотолкова се охлажда, че не съчувства дори на детето си. Може да е станал на сто години и да държи на своето, да не дава нищо на никого. Когато човек действително изврати душевния си свят, тогава се стига до това положение.


Различните изпитания са много благотворни. Не се плашете от изпитанията, ако бъдете наранени, огорчени, или се провалите. Действително блажен, трижди блажен е човекът, който не е успявял в живота си, бил е нараняван, огорчаван, мачкан, оплювали са го – това е голяма благословия и привилегия. Това е голямо нещо, когато го оползотвориш правилно. Не се страхувайте! Както казва св. Йоан Златоуст: „Никой да не се страхува от смъртта!”, защото смъртта на Спасителя ни е освободила. Не се страхувайте от тези неща, от тези комплекси, от тях ни е освободило нещо, което не може да бъде победено от житейските неудачи и това е вярата, която победи света. Вярата в Бога е нещо, което поставя човека над всички преходни неща. Каквото и да стане, човек гледа на неудачите отгоре, те не го докосват. Просто ги вижда и всичко в него се превръща в духовно благодеяние. Затова бъдете търпеливи, приемете тези неща с много радост, с благодарност.


Още нещо, което е много важно за милостивото разположение, това е молитвата. Човек, който не се моли, не може да разбере за какво говорим. Сърцето му не се пречупва, а и да се счупи, така си остава – не може да бъде сглобено. С други думи, на много хора сърцето е станало на хиляди късчета вследствие на различни обстоятелства – от работата, от отношенията им с другите, от различни проблеми. Добре. Всички ще минем през това състояние. Онова, което не оставя руини в нас, сглобява ни и прави от късчетата нещо по-хубаво отпреди, е молитвата. Тя е силата, която подържа човека и дава смисъл на всички скърби в настоящия живот. Освен това молитвата прави сърцето на човека по-чувствително и тогава той с удоволствие приема всички действия на Бога и разбира начина, по който Той действа. Докато човек, който няма тази чувствителност, каквото и да направи Бог, не само, че не го приема и не разбира, а за съжаление и го изопачава. Сещаме се в един случай.


Някой си хулеше един Божий човек и този добродетелен човек, който беше похулен и оклеветен, отиде и му каза: „Прощавай, братко, ако те наскърбих, прощавай!”. А онзи, вместо да се трогне, отвърна: „Разбира се, че си виновен и затова искаш извинение!”. Тоест, такъв инат беше.. Поне да замълчи, ако не може да каже: „Извинявай и Бог да ти прости!”. Сърцето му е мъртво.. Ако Божията благост, доброта и милост не те трогва, най-малкото си замълчи!


Това се получава, когато човек не се моли. Затова трябва да се научим да отделяме време за молитва и да бъдем търпеливи в нея. Тя се извършва с търпение. Молитвата е като храната. Когато ядете, благодарете и благословете Бога, казвайте: „Благодарим Ти Боже, че си ни дарил със земните Си блага”… Молитвата ще те храни духовно, в крайна сметка не си само мозък, разбери го. Човек си, имаш нещо повече от тези неща. Трябва да се храни душата ти, ако не направиш това, утре каквото и да направиш, ще бъдеш като компютър – натискаш клавишите и излизат решенията. И когато тръгнеш да се жениш, ще сложиш любимата си в компютъра да видиш колко предимства и недостатъци има и компютърът да ти отговори: „Тази не я вземай!”. Липсва правилна връзка със себе си и другите.


И да обобщим. Църквата дава равновесие, тя се опитва да вземе човека и от неуравновесен да го направи уравновесен, от нещастен и угнетен да му даде хармония, да се радва на всичко около него, като първо го свърже с небесния му Баща – Бога. Ако не го свърже с Него, след това и останалото ще бъде криво, все болни неща. Те няма да бъдат такива, ако човек се свърже с Бога и придобие хармония във вътрешния си свят, в душата си, с Бога, Който е Първообраз на битието на човека, и ако разбере милостивото разположение на Бога – тогава той чрез вярата се издига над човешките неща и не се страхува от хората. Св. Максим Изповедник казва, че човекът, който не обича нищо човешко, обича всички хора. При мене идват някои млади хора и ми казват: „Искам някой да ме обича!”. Абе, дете, това е болно нещо. Ако искаш да намериш някой да те обича, аз ти казвам, че няма да намериш никой да те обича, както ти искаш. Или пък да питаш човека до себе си: „Обичаш ли ме?”. Ама това не е въпрос. Ако казваш на другия: „Моля те, заобичай ме! – приличаш на някои бебета, които имат нужда от нечие присъствие. Ако ти обикнеш, тогава ще се усъвършенстваш. Ако искаш да бъдеш обичан, тогава ще останеш болен. Трябва да намериш сила да изхвърлиш това нещо вън от себе си и да се научиш да обичаш, без да се страхуваш. Не се страхувай. Остави другия да прави каквото иска. Да казва каквото иска, да пише каквото иска. Абсолютно нищо няма да стане. Защото има едно нещо – тази връзка с небесния Баща, която ти дава сила. Ти стоиш над тези неща. И обичаш правилно – понеже не обичаш нищо човешко, не се нараняваш. Този, който обича правилно, не се наранява, не се разочарова, остава цял. Виждал съм много Божии хора, които ги обвиняваха, клеветяха и бяха много доволни от всички – за тях всички бяха много, много добри. Чак понякога бяха комични. Имахме такива старци – питат ги: „Познаваш ли го този и този? „ Оо, много добър човек!” За когото и да питаха. Никой не беше лош. Чудно нещо, как за светците няма лоши, а за нас всички са лоши. Всички са виновни, включително и родителите ни. Чудно нещо. Да не можем да имаме здрава връзка нито със самите нас, нито с хората около нас. Да сме неспособни на хубава връзка, пълна с любов и милостиво разположение…


Вярата в Бога дава сила, молитвата дава чувство на сърцето и търпение в изкушенията и изпитанията – това е ключът, с който влизаме в пространството на свободата. Тогава ще разберете какво означава свободен човек – който не се страхува от абсолютно нищо, движи се навсякъде, в целия свят, без трудности. Светците са били убивани, разпъвани на кръст, а се грижели за тези, които ги убивали – както св. дякон Стефан. Това е милостивото разположение…


Превод: К. Константинов

 

Неделя Месопустна – Евангелието за Страшния съд

Март 2, 2019 in Външни

Онези, които са броили и пресмятали, твърдят, че на земята има милиард и половина живи хора. От тези милиард и половина живи хора нито един не знае със своя ум да ви каже какво ще стане със света в края на времената и какво ще стане с вас след смъртта. И всички тези много милиарди и милиарди човешки същества, които са живели преди нас на земята, не са знаели нищо със своя ум, определено и сигурно, да ви кажат каквото и да било за края на света и за онова, което ни чака след смъртта – каквото и да било, което със своя ум, сърце и душа да можем да възприемем като истина. Нашият живот е кратък и се измерва с дни, а времето е дълго и се измерва със стотици и хиляди години. Кой от нас може от своите скърби и мъки да стигне до края на времената и да види последните събития, да ни съобщи за тях и да каже: това и това ще се случи в последния отрязък от време, това и това ще стане със света, а това и това с вас, хората? Никой. Наистина, никой от всички живи хора, освен онзи, който би ни уверил, че е влязъл в ума на Създателя на света и хората, и е видял целия план на сътворението; който е бил жив и съзнателен преди началото на света и ясно може да види края на времената и всички онези събития, които ще отбележат този край. Има ли такъв човек между милиардите живи и до днес хора? И имало ли е такъв от началото на света до ден-днешен? Не, нито има, нито е имало.

Имало е прозорливи хора и пророци, които, не от своя ум, но по Божие откровение, са изрекли нещо, нещо кратко и откъслечно за онова, което ще стане на края на света. И не толкова с намерението да опишат точно края на света, колкото със своите видения по Божия воля да предупредят хората да се обърнат от пътя на беззаконието, да се покаят и повече да мислят за онези съдбоносни неща, които предстои да станат, отколкото за дребното и преходното, което като облак засенчва за тях онова огнено и страшно събитие, с което ще завърши и целият човешки живот на земята – и съществуването на света, и движението на звездите, и дните и нощите, всичко, което се разполага в пространството, и всичко, което се случва във времето.

Само Един-Единствен ни е казал ясно и определено най-важното за всичко онова, което има да се случи в края на времената. Той е Господ Иисус Христос. Който и друг да беше казал онова, което Той е казал за края на света, ние не бихме му повярвали, дори и да беше най-големият мъдрец на света. Ако беше говорил от своя човешки ум, а не според доказаното Божие откровение, не бихме му вярвали. Защото човешкият ум и човешката логика, колкото и да са велики, са твърде малки, за да могат да се прострат от началото до края на света. Но напразен е целият ни ум там, където е необходимо прозрение. Трябва ни прозорлив човек, който вижда – и то вижда ясно, така, както ние виждаме слънцето – целия свят от началото до края, и самото начало и самия край. Такъв е бил само Един. И Той е Господ Иисус Христос. На Него можем и трябва да вярваме, когато ни казва какво ще се случи в края. Защото всичко, което Той е предрекъл, се е сбъднало; станало е всичко, което е предсказал и на отделни личности като Петър, Юда и останалите апостоли, и на отделни народи като евреите, и на отделни места като Йерусалим, Капернаум, Витсаида и Хоразин, и на Божията църква, основана на Неговата кръв.

Още не са се изпълнили само Неговите пророчества за събитията преди края на света и пророчеството за самия край на света и Страшния съд. Но който има очи да види, може ясно да види, че в света още в наше време са започнали онези събития, които са предсказани от Него като знамения за близкия край на света. Не са ли се явили много ощастливители на хората, желаещи да заменят със себе си Христос и със своето учение – Христовото учение? Не е ли въстанал народ против народ и царство против царство? Не трепери ли земята, както и нашите сърца, от многото войни и революции по цялата наша планета? Не предават ли мнозина Христос и не бягат ли мнозина от Неговата църква? Не се ли е умножило беззаконието и не е ли изстинала любовта у мнозина? Не е ли вече проповядвано Евангелието на Христовото Царство по целия свят за свидетелство на всички народи (Мат. 24:3-14)? Истина е, че още не е дошло онова най-лошо, но то се приближава неудържимо и бързо. Истина е, че още не се е явил антихристът, но неговите пророци и предтечи вече ходят сред всички народи. Истина е, че още не е дошъл върхът на скърбите и неволите, каквито не е имало от началото на света, нито непоносимият предсмъртен стон, но този връх смътно се показва пред очите на всички духовни хора, чакащи идването на Господа. Истина е, че слънцето още не е помръкнало, нито луната е изгубила светлината си, нито звездите са изпадали от небето, но когато това стане, тогава за него вече няма да може нито да се пише, нито да се говори. Човешките сърца ще бъдат изпълнени със страх и трепет, човешкият език ще застине и човешките очи ще се взират в страховитата тъмнина, в земята без ден и в небето без звезди. Изведнъж в тази тъмнина ще се яви знамение от север до юг с такъв блясък с какъвто слънцето никога не е могло да заблести над главите ни. И тогава всички хора на земята ще видят Господ Иисус Христос да иде на небесните облаци със сила и слава голяма. И ще затръбят ангелските войнства, ще затръбят за сбор, какъвто не е имало от началото на света, и за Съда, който се повтаря.

Но за всички тези знамения и събития, които ще станат преди края на света и в края на времето, се говори на друго място в Светото Евангелие. А днешното Евангелие ни говори за последната равносметка между времето и вечността, между небето и земята, между Бога и хората. Описва ни Страшния съд, неговото протичане и деня на Господния гняв (Соф. 2:2). Описва ни онзи страховит миг – и най-радостен за праведниците – когато Божията милост ще отстъпи думата на Божията правда. Когато ще бъде късно за добри дела, ще бъде късно за покаяние! Когато вопълът вече няма да среща отклик и когато сълзите вече няма да капят на ръката на ангела.

А кога дойде Син Човеческий в славата Си и всички свети ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си. Както в притчата за блудния син Бог се нарича човек, така и тук Христос се нарича Син Човеческий. Това е Той и никой друг освен Него. Когато дойде за втори път в света, Той вече няма да дойде в тишина и смирение, както е дошъл първия път, а явно в голяма слава. Под тази слава се разбира първо славата, която Христос е имал във вечността преди сътворението на света (Йоан. 17:5), и второ, славата на Победител над Сатаната, над стария свят и смъртта. Но Той идва не сам, а с всички свети ангели, чийто брой е огромен; идва с тях, защото и те, като Негови служители и воини, са участвали както в борбата против злото, така и в победата над злото. Той се радва да сподели и Своята слава с тях. А за да се разкрие възвишеността на това събитие, специално е подчертано, че с Господа ще дойдат всички ангели. Никъде не се споменава нито едно събитие, в което да участват всички Божии ангели. Те винаги са се появявали в по-малък или по-голям брой, но на Страшния съд всички те ще се появят събрани около Царя на славата. Престола на славата са виждали много по-ранни и по-късни тайновидци (Ис. 6:1; Дан. 7:9; Откр. 4:2; 20:4).

Под този престол се разбират небесните сили, на които седи Господ. Това е престолът на славата и победата, на който седи Небесният Отец, и на който е седнал и Христос Господ след победата (Откр. 3:21). О, колко величествено ще бъде пришествието на Господа и с какви чудни и страшни явления ще бъде свързано! Прозорливият пророк Исая предсказва: „Ето, ще дойде Господ в огън, и колесницата Му – като вихър“ (Ис. 66:15); Даниил при това пришествие вижда как огнена река излизаше и минаваше пред Него; хиляда хиляди Му служеха, и десетки хиляди по десет хиляди предстояха пред Него; съдии седнаха, и книги се разтвориха (Дан. 7:10).

А когато Господ дойде в слава и седне на престола, тогава ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите – от лявата. Въпросът на кое място Христос ще съди народите, е вълнувал много свети отци. И позовавайки се на пророк Йоил, те са казвали, че Съдът ще бъде в Йосафатовата долина, там, където някога цар Йосафат, без борба и оръжие, победил моавците и амонитците така, че нито един враг не останал жив (2 Пар. 20- ). А пророк Йоил казва: „Нека станат народите и слязат в долината на Иосафата; защото там Аз ще седна, за да съдя народите отвред..“. (Йоил. 3:12). Може би над тази долина ще се издигне престолът на Царя на славата; но на земята няма такава долина, където да могат да се съберат всички народи и всички хора, живи и мъртви, от началото до края на света, милиарди, милиарди и милиарди. Цялата повърхност на земята, заедно с всички морета, не би била достатъчна да застанат на нея, човек до човек, всички човешки същества, които някога са живели на земята. Защото ако това беше само събрание на души, тогава би било разбираемо, че всички ще могат да се поберат в Йосафатовата долина, но тъй като това ще бъдат хора в тяло – защото и мъртвите ще възкръснат в тела – то пророческите думи трябва да се разбират в преносен смисъл. Йосафатовата долина е цялата земя, от изток до запад; и както някога Бог в Йосафатовата долина показал Своята сила и съд, така в последния ден Той ще покаже също такава сила и съд над целия човешки род.

И ще ги отдели едни от други. В един миг всички събрани хора ще бъдат разделени на две страни, лява и дясна, като с магнетична, непреодолима сила – така че никой от онези, които принадлежат на лявата страна, да не може да отиде надясно, нито някой от онези, които принадлежат на дясната, да не може да отиде наляво. Както когато пастирът викне, и овцете отиват на една страна, а козите на друга.

Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна; дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира. В началото Христос нарича Себе Си Цар. Защото на Него се даде царството и силата, и славата. Дойдете вие, благословените на Отца Ми. Блазе на онези, които Христос ще нарече благословени! Защото Божието благословение съдържа в себе си всички блага, всички радости и небесни наслади. Защо Господ не казва: благословени Мои, а благословени на Отца Ми? Защото Той е единственият Син Божи, Единороден и несътворен, от вечност във вечност, а праведниците са осиновени по Божие благословение и така са станали като Христови братя. Господ призовава праведниците да наследят царството, което е приготвено за тях от създание мира. Това значи, че Бог още преди сътворението на човека е приготвил царството за човека. Преди да създаде Адам, всичко вече е било подготвено за неговия райски живот. Едно цяло царство е блестяло в светлина и само чакало царя. Тогава Бог въвел Адам в това царство и царството било пълно. Така и за всички праведници Бог е приготвил от начало царството, което само чака своите царе, начело на които ще стои сам Царят Христос.

Призовавайки праведниците в царството, Съдията веднага обяснява защо им дава това царство: „Защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте.“ На това дивно обяснение праведниците със стеснение и кротост питат Царя кога са Го видели гладен и жаден, гол и болен, и кога са Му направили всичко това? На Което Царят отново дава чуден отговор: Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.

Цялото това обяснение има два смисъла, единият – външен, а другият – вътрешен. Външният смисъл е ясен за всеки. Който нахрани гладен човек, нахранил е Господа. Който напои жаден, напоил е Господа. Който облече гол, облякъл е Господа. Който е приел странник като гост, приел е Господа. Който посети болен и пленник, или затворен в тъмница, посетил е Господа. Защото и в Стария Завет е казано: „Който прави добро на сиромах, дава назаем Господу, и Той ще му отплати за неговото благодеяние“ (Притч. 19:17). Защото чрез онези, които търсят нашата помощ, Господ изпитва сърцата ни. Господ не иска нищо за Себе Си от нас, Той няма нужда от нищо. Не може да бъде гладен Този, Който е сътворил хляба; нито жаден Този, Който е сътворил водата; нито гол Този, Който е облякъл всички Свои творения; нито болен Този, Който е източник на здраве; нито затворник Този, Който е Господ на господарите. Но Той иска от нас милостиня, за да смекчи и облагороди чрез нея нашите сърца. Бог по Своето всемогъщество може в един миг да направи всички хора богати и сити, облечени и доволни. Но Той допуска и глад, и жажда, и болест, и мъка, и сиротност у хората по две причини: първо, онези, които търпят всичко това, чрез търпението да смекчат и облагородят сърцата си, да си спомнят за Бога и да паднат пред Него с вяра и молитва; и второ, онези, които не търпят, богатите и ситите, облечените и здравите, силните и свободните, да видят бедата на човека и с милостиня да смекчат и облагородят сърцата си. И в чуждото страдание да почувстват своето страдание, в чуждото унижение – своето унижение, и така да познаят братството и единството на всички хора на земята чрез живия Бог, Твореца и Промислителя на всички и всичко на земята. Господ иска от нас милост повече от всичко друго. Защото Той знае, че милостта е път и начин човек да си възвърне вярата в Бога, надеждата и любовта към Него.

Такъв е външният смисъл. А вътрешният смисъл се отнася за Христос в самите нас. Във всяка светла мисъл на нашия ум, във всяко благородно чувство на нашето сърце и във всеки възвишен стремеж на нашата душа към извършване на добро се проявява Христос в нас със силата на Светия Дух. Всички тези светли мисли, благородни чувства и възвишени стремежи Той нарича малки, или най-малки, Свои братя. Нарича ги така, защото в нас те са незначително малцинство спрямо огромното поле от светски наслагвания и зло в нас. Ако нашият ум гладува за Бога, и ние го нахраним, нахранили сме Христос в себе си; ако ли нашето сърце е голо от всяка Божия красота и благородство, и ние го облечем, облекли сме Христос в себе си; ако ли нашата душа е болна и в тъмница от нашето зло битие, от нашите зли дела, и ние си спомним за нея и я посетим, посетили сме Христос в себе си. С една дума, ако този друг човек в нас, когато някога е заемал първо място и който представлява праведника, потиснат и унизен от злия човек в нас или грешника, и ние го защитим, то сме защитили Христос в себе си. Малък и премалък е този праведник в нас, голям и преголям е онзи грешник в нас. Но праведникът в нас е малкият Христов брат, а този грешник в нас е голиатският противник на Христос. Ако, следователно, защитим праведника в себе си, ако му дадем свобода, ако го усилим и изведем на светло, ако го въздигнем над грешника, тогава той ще придобие пълна власт над грешника; за да можем да кажем като апостол Павел: „…вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20). Тогава и ние ще бъдем наречени благословени и ще чуем думите на Царя на Страшния съд: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира.

А на онези от лявата страна Съдията ще каже: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели. Страховит съд, но праведен! Докато Царят призовава при Себе Си праведните и им дава царството, то грешните гони от Себе Си и ги изпраща във вечния огън („Ако някога ще дойде краят на вечната мъка, от това следва, че и на вечния живот ще дойде краят. Но както това не може и да се помисли по отношение на вечния живот, тогава как може да се помисли за края на вечното мъчение?”, Василий Велики: Слово 14, за Страшния съд), в страшното общество на дявола и неговите слуги. Същественото е, че Господ не казва, че вечният огън е приготвен за грешните от сътворението на света, както за праведните е казал, че царството е приготвено за тях от сътворението на света. Какво значи това? Съвсем ясно е, че Бог е приготвил вечния огън само за дявола и неговите ангели, а за всички хора още от сътворението на света е приготвил царството. Защото Бог иска да се спасят всички човеци (1 Тим. 2:4; ср. Мат. 18:14; Йоан. 3:16; 2 Петр. 3:9; Ис. 45:22), и нито един да не погине. Затова Бог не е определил хората за погибел, а за спасение, нито предварително е предназначил за тях дяволския огън, а Своето царство и само Своето царство. От това е ясно, че погрешно мислят онези, които казват за грешника: съдено му е да бъде грешник! Защото ако му е съдено да бъде грешник, това наистина му е отсъдено не от Бога, а от самия него. Че това не му е съдено от Бога, се вижда оттук, че Бог не е определил предварително някакво място за мъчение за хората, а само за дявола. Затова на Страшния съд праведният Съдия няма да има къде да изпрати грешниците, освен в това мрачно жилище на дявола. А че е справедливо, че Съдията ги изпраща там, е ясно от това, че те през земния си живот съвсем са отпаднали от Бога и сами са се поставили да служат на дявола.

Произнасяйки присъдата над грешниците от лявата страна, Царят веднага им обяснява защо са проклети и защо ги изпраща във вечния огън. Защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте. Следователно, те не са направили нищо от всичко онова, което са направили праведниците от дясната страна. След като са изслушали тези думи от Царя, грешниците, както и праведниците, питат: „Господи, кога Те видяхме гладен или жаден?“. И Господ отговаря: „Доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили.“.

Цялото това обяснение, което Царят дава на грешниците, също така има два смисъла, външен и вътрешен, както и в първия случай, при праведниците. Грешниците са били помрачени по ум, ожесточени по сърце и злонамерени по душа по отношение на своите гладни, жадни, голи, болни и затворени в тъмница братя на земята. Те не са могли да прозрат със своя одебелял ум, че чрез бедните и страдащите на този свят сам Христос ги призовава към милост. Чуждите сълзи не са могли да смекчат ожесточеното им сърце. Нито примерът на Христос и Неговите светии е могъл да обърне тяхната злонамерена душа, за да се стреми към доброто и да върши добро. И както са били немилостиви към Христос в лицето на своите братя, така са били немилостиви и към Христос в самите себе си. Всяка светла мисъл съзнателно са задушавали и заменяли с блудни и богохулни мисли; всяко благородно чувство в сърцето си, още щом се зароди, са изтръгвали от корен и са го заменяли с немилосърдие, алчност и себичност; всеки стремеж на душата да направи някакво добро, следвайки Божия закон, те са отблъсквали, а вместо него са извиквали и поддържали стремеж да правят зло на хората, да грешат и да оскърбяват Бога. И така най-малкият Христов брат в тях, тоест праведникът в тях, е бил разпнат, убит и погребан, а вместо него е бил отгледан мрачният Голиат, тоест грешникът в тях или самият дявол е останал като победител на бойното поле. Какво ще прави Бог с такива? Може ли да приеме в Своето царство онези, които съвсем са изгонили Божието царство от себе си? Може ли да призове към Себе Си онези, които са изкоренили от себе си всяко сродство с Бога, и които са се обявили – и публично, пред света, и тайно, в сърцето си, за врагове на Христос и слуги на дявола? Не, те са станали слуги на дявола по своя свободен избор, и Съдията на Страшния съд ще ги изпрати в онова общество, в което те през живота си открито са се записали – във вечния огън, приготвен за дявола и неговите слуги. И с това веднага ще завърши този най-голям и най-кратък процес в цялата история на сътворения свят.

И тия (грешниците) ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен. Тук животът и мъката се противопоставят. Където е животът, там няма мъка, а където е мъката – няма живот. И наистина, пълнотата на живота изключва мъката. Небесното царство представлява пълнотата на живота, а жилището на дявола представлява мъката, само мъка без живота, който е от Бога. Ние виждаме и в този земен живот колко грешна е душата на човека, който има малко живот в себе си, тоест малко от Бога, тя е изпълнена с много по-голямо мъчение, отколкото душата на праведника, който има в себе си повече живот, тоест повече от Бога. Както е казано още в древната мъдрост: „Нечестивият мъчи себе си през всичките си дни… звук от ужаси в ушите му;… той не се надява да се спаси от тъмата; отпреде си вижда меч;… плаши го нужда и теснота; надвива го, както цар, приготвен за битка, задето е вдигал против Бога ръка и се е противил на Вседържителя“ (Йов. 15:20-25). Следователно и това време на земята е тежко мъчение за грешника. И най-малката скръб в този живот грешникът понася по-тежко отколкото праведникът. Защото само този, който има живот в себе си, може да понесе мъката, да пренебрегне страданието, да победи цялата злоба и да се радва. Животът и радостта са неразделни. Затова сам Христос казва на праведниците, които целият свят посрамва, гони и клевети: Радвайте се и се веселете (Мат. 5:11)!

Но целият наш земен живот е само бледа сянка на истинския и пълен живот в царството Божие, както и всяка мъка на земята е само бледа сянка на страшната мъка на грешника в ада. („Попитали един велик старец: „Отче, как понасяш търпеливо такъв труд?“. Старецът отговорил: „Целият труд на моя живот не е равен на нито един ден мъка (в онзи свят”, Азбучен Патерик). Животът на земята – колкото и да е възвишен – все пак е примесен с мъка, защото тук няма пълнота на живота, както и мъката на земята – колкото и да е голяма – все пак е примесена с живот. Но на Страшния съд животът ще се отдели от мъката, и животът ще бъде живот, а мъката – мъка. И едното, и другото ще бъде вечно, всяко за себе си. Нашият ум не може да разбере колко голяма е тази вечност. На онзи, който се наслаждава една минута, гледайки Божието лице, ще му се стори, че насладата продължава хиляда години; а на онзи, който се мъчи една минута с дяволите в ада, ще му се стори, че мъчението трае хиляда години. Защото вече няма да съществува времето, което познаваме, нито ден, нито нощ, но всичко ще бъде едничък ден, известен само на Господа (Зах. 14:7; Откр. 22:5). Няма да има и друго слънце, освен Бог. Нито ще има изгрев и залез на слънцето, за да може по това да се пресмята вечността, както сега се пресмята времето. Но блажените праведници ще пресмятат вечността по своята радост, а измъчваните грешници – по своята мъка.

Ето така е описал Господ Иисус Христос последното и най-голямо събитие, което ще се случи във времето, на границата между времето и вечността. И ние вярваме, че всичко това ще се изпълни дословно, първо защото всички други многобройни Христови предсказания са се изпълнили дословно, и второ, защото Той е най-големият наш Приятел и едничкият истински Човеколюбец, преизпълнен с любов към хората. А в съвършената любов няма нито неистина, нито заблуда. В съвършената любов е съвършената истина. Ако всичко това нямаше да се случи, Той не би ни го казал. Но щом Той ни е казал това, всичко ще се изпълни с точност. А Той не ни го е казал, за да покаже Своето знание пред хората. Не, Той не е търсел човешка слава (вж. Йоан. 5:41), но е казал всичко това заради нашето спасение. Всеки, който има разум и който изповядва Христос Господ, може да види, че му е необходимо да знае това, за да може да се спаси. Защото Господ не е извършил нито едно дело, не е изрекъл нито една дума и не е позволил да Му се случи нито едно събитие в земния живот, което да не служи за наше спасение.

Затова да бъдем разумни и трезви и непрестанно да имаме пред духовните си очи картината на Страшния съд. Тази картина вече е обърнала много грешници от пътя на погибелта към пътя на спасението. Нашето време е кратко и когато то изтече – вече няма да има покаяние. Със своя живот за това кратко време ние ще трябва да решим нещо съдбоносно за нашата вечност: дали ще застанем от дясната или от лявата страна на Царя на славата. Бог ни е дал лека и кратка задача, но и наградата, и наказанието са огромни и превишават всяко описание с човешки думи.

Затова да не губим нито ден, защото всеки ден може да бъде последен и решаващ; всеки ден може да донесе гибел на този свят и изгряване на онзи желан Ден. („Написано е: „Който поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога“ (Як. 4:4). Следователно: който не се радва на приближаването на края на света, такъв доказва, че е приятел на последния, а с това е враг на Бога. Но тази мисъл нека бъде далеч от вярващите, защото тя е далеч от онези, които с вяра знаят, че съществува друг живот, и които истински го обичат. Защото да скърбят за погиването на света е свойствено на онези, които са насадили корените на сърцето си в любовта към света; на онези, които не желаят бъдещия живот, и които дори не вярват в неговото съществуване”. Св. Григорий Двоеслов, „Беседи върху Евангелието“, кн. 1, бес. 1 „За знаците за края на света”). Да не се посрамим в Деня на Господния гняв, нито пред Господа, нито пред войнствата на Неговите свети ангели, нито пред милиардите праведници и светии. Да не бъдем отделени завинаги от Господа, от Неговите ангели, от Неговите праведници и от нашите сродници и приятели, които ще застанат от дясната страна. Но с цялото безбройно и светозарно войнство от ангели и праведници да запеем песента на радостта и победата: свят, свят, свят е Господ Саваот! Алилуия! И заедно с цялата небесна войска да прославяме нашия Спасител, Господ Син, с Отца и Светия Дух – единосъщната и неразделна Троица през цялата вечност. Амин.

Всичко е възможно за каещия се

Февруари 23, 2019 in Външни

Преди няколко години в Псково-Печерския манастир почина един схимник. Той беше добродетелен и благочестив монах, всекидневно извършваше дълги правила, много се молеше, спазваше всички монашески правила и служеше за назидание на братята от обителта и поклонниците, но посто­янно го виждаха да плаче. Когато го молеха да им разкаже за своя живот, той само горчиво плачеше, биеше се в гърдите и казваше: „Повярвайте, братя, аз съм най-грешният човек на земята”. И само малко от братята знаеха тайната на неговия живот.

1918 година. Неголямо работническо селище в Урал. Пристига кола, от която излизат „другарите” в кожени курт­ки с червени връзки, с маузери и пушки. Те събрали всички жители на селото на площада пред църквата и обявили, че ще извършат мобилизация в отряда на ЧК и всички млади мъже трябва да носят военна повинност. Тогава вече всички знае­ли какво е ЧК и затова някои отказали. Тези, които отказа­ли, веднага били разстреляни за съпротива срещу съветската власт. Не оставало нищо друго, освен останалите да се стро­ят и да чакат решаването на своята участ. Комисарите събра­ли необходимия брой хора, качили ги в колата и си замина­ли. Сред тях бил и един седемнадесетгодишен младеж.

След това ги отвели в казармите и започнали да ги обу­чават на работата на чекистите: да стрелят с всички видовe оръжия, да изтезават и разпитват. След известно време им била възложена първата задача. Едно от селата не могло да изпълни изискванията за продоволствието и според решение­то на комисаря жителите му трябвало да бъдат разстреляни за назидание на всички останали. Селото било обградено, из­правили старците, жените и децата на площада, а младежите заставили да стрелят. Но тези чекисти, сами селски момчета, не могли да стрелят и дали първия залп над главите. Тогава комисарят заплашил: „Ако стреляте така, ще разстрелям все­ки десети от вас”, и заповядал да стрелят. Но младежите не могли да разстрелват невинни хора и пак не се подчинили на заповедта. Тогава комисарят преминал по редицата от войни­ци и, както обещал, разстрелял всеки десети. Скъп бил живо­тът на войниците и не им оставало нищо друго, освен да стре­лят по хората.

След това започнали множество разстрели и изтезания. Преди масовия разстрел давали на войниците водка, за да могат в пияно състояние да изпълняват злодейските запове­ди на началството, но когато изтрезнявали, съвестта така не­търпимо ги измъчвала, че войниците не можели да ядат хля­ба си. Веднъж този младеж отишъл при комисаря и го попи­тал: „Защо ги убиваме? Защо е необходимо това?” Комиса­рят, немец по народност, казал: „Повече бих пожалил муха, отколкото тези хора”. Така завършило политическото им въз­питание.

Минавали години, свършила гражданската война, в стра­ната се строял социализмът, започнала колективизацията, с пълен ход вървели петилетките, и отново – репресии и раз­стрели. Колкото повече съветската власт „строяла щастието” на народа, толкова повече хора от този народ били унищожа­вани. Младежът, станал вече възрастен, все по-често се за­мислял над всичко, което ставало наоколо. Много от неговите другари се пропили, някои загубили ума си, а други сложили край на живота си, не понасяйки мъченията на съвестта, трети за своите „подвизи” станали големи началници. Но и те не се наслаждавали дълго на своята власт: като правил тези, които се борели с „враговете на народа”, след време сами били обявявани за „врагове на народа“ и разстрелвани. Той разбрал, че рано или късно това ще стане и с него.

При първа възможност напуснал комисариата. Но всички тези хора, които разстрелял, го преследвали, когато изпит­вал мъченията на съвестта. Той изгубил покой: щом затвори очи, виждал локви кръв и очите на хората – на тези, които убивал. Особено често си спомнял разстрела на свещениците. Те отивали на смърт радостно, пеели молитви, утешавали се и се укрепявали едни други. Когато стояли при гроба, в лица­та им нямало страх, но някакво особено, радостно, непознато на съветските палачи спокойствие. Те прощавали на своите убийци и ги благославяли. И във всичко това се чувствало несъкрушимото величие на човешкия дух и непостижима за злия разум сила. Изглеждало, че тези осъдени на смърт виждат и знаят нещо, което палачите не знаят.

Но наред с тези ужасни спомени имало и други – свет­лия спомен от детството, Божия храм, където майка му го водела да се причастява, пасхалната утреня и радостта, кога­то след нея цялото семейство се събирало на масата. Всичко това било толкова далече… От него го отделяла реката на вре­мето и… реката от кръв.

Веднъж този човек влязъл в църква, приближил се към иконата на Спасителя и започнал да се моли Господ да му помогне да излезе от мъчителното състояние, да му прости безбройните смъртни грехове, защото той, макар и да не е убивал доброволно, е убивал невинни хора. Той дълго, дълго плакал пред иконата на Спасителя. И когато излязъл от хра­ма, на душата му станало по-леко, за първи път от много години. Започнал по-често да ходи в храма, решил да отиде на изповед и да разкаже на свещеника всичко, което го измъч­вало. Изповедта продължила няколко часа и той през цяло­то време плакал.

Той разбрал, че за него има само едно спасение – това е Спасителят, че само Господ може да го спаси от всички тези кошмари, които го преследват и че те са праведният Божий съд за греховете му. Този човек отишъл в манастир, приел монашеско пострижение, а след това и света схима. И през целия си живот умолявал Бога за прошка, молел се за всички онези, които бил принуден да убива. И Господ приел негово­то покаяние – той бил велик праведник, който засвидетелст­вал своята правда със свят живот и свята кончина.

Покаянието е смисъл на живота на всеки човек на земя­та. Има много хора, които се смятат за православни христия­ни, но не желаят да ходят на църква в неделния ден, не смя­тат това за задължително, а за ненужно и второстепенно. Защо става така? Това става поради непознаване на християнство­то, поради повърхностно разбиране на Евангелието, поради това, че хората не разбират какво е покаяние и какво е него­вото значение в живота на човека. Много от тези. които са смятали, че днес нямат време да отидат на църква, че имат много работа, че трябва да възпитават деца и да подържат семейство, и след това ще отидат на църква, след това ще започнат да се каят, много, които са мислели така, не са до­живели дори до утрешния ден. Затова да не отлагаме нашето покаяние. По-често да си припомняме заповедта на Спасите­ля, една от най-важните Негови заповеди: Покайте cе, защото се приближи царството небесно.

 

 

Бог не е за малцина, а за всички

Февруари 19, 2019 in Външни

Живеем в епоха на всеобща криза, на рухването на идеи и основни принципи за живота. Алчността, пресищането и отчуждението са господарите на днешния свят, подкрепяни от властолюбието и себелюбието. Преживяваме огромни екологични катастрофи. На дневен ред е антиевангелският принцип „По-блажено е да вземаш, отколкото да даваш”. Сякаш живеем изпълненото пророчество на свети Антоний Велики, който казва: „Ще дойде време, когато хората ще станат луди и когато срещнат някого, който не е луд, ще се обърнат към него с думите: „Ти безумстваш”, защото не прилича на тях” ”.

От своя страна, Църквата изчерпва своята мисия в благотворителни дейности. Не че това не е важна част от нейната мисия, но съвсем не се изпълва с нея. Благотворителност може да прави и социалното министерство, както и някой масон, друговерец или атеист. Нашите млади хора има нужда Църквата да им дава не просто средства и хляб, а дълбок смисъл и посока на живота. Младите искат да разберат защо живеят и накъде отиват, защо са се родили и защо умират. Много са изморителни онези богословски беседи, които нямат никаква връзка с опита от живота в Бога, толкова изтощителни са клишираните проповеди, голословният морализъм, словесните риторики, поученията без личен пример.

Днес пребиваваме в самота, и с охладнелите си сърца разбираме общуването с другия предимно от перспективата на лицемерието, съперничеството и завистта. Отношенията ни с ближния имат срок на годност. Действително ако човешките отношения не са в Христос, в божествената истина и любов, те се изчерпват. Без Христос между личностите не съществува истинско общение, търпение и компромис.

Всяка човешка личност е уникална, свещена и неповторима. Всяка личност е напълно различна и се нуждае от особено уважение. Всяка личност е сътворена по Божия образ. Различията и понякога несходството между личностите в крайна сметка представляват удивителна симетрия. Не биха могли да съществуват двама еднакви човеци, но те са идентични в любовта, която Бог е вложил в тях. Затова и те могат истински да се срещнат и да се разберат в смирението, което проявяват един към друг.

Съвременният човек притежава стократно повече знание от своите предци. И въпреки това огромно знание за света и за цялата вселена, човекът знае толкова малко за вселената вътре в себе си, за най-близката реалност до него – собствения му Аз. С лекота преодоляваме всяка пречка, за да изследваме галактиката, но често изпитваме непреодолими трудности да се разберем с човека до нас. Технологиите се развиват със стремителен устрем, но злото в света остава непредотвратимо.

Днес познаваме само една десета от функциите на човешкия мозък. Знаем много и не знаем още повече. Всеки човек е необяснима и неизразима тайна: защо определена личност обича точно това, а не другото; защо мрази толкова смъртоносно дадено нещо; плаче ли често; кога изпада в меланхолия; кога се страхува; как твори; от какво се определя характерът й, какъв е вкусът й… Всички тези особени черти отличават един човек от другите с недостижимото величие на неговата свещена неповторимост.

Младият човек се пита за връзката между душата и тялото; какво точно е душата и какво е смъртта. Не винаги е известно точно кога започва и кога свършва животът. Животът не се определя от светските закони, защото представлява труднообяснима тайна. Месогейският митрополит Николай казва: „Ние сме невероятни малки, прекалено сами, представляваме само един миг за космическите времена, за да кажем а) че познаваме света, б) че го разбираме и в) че можем да комуникираме”.

Въпреки свръхинтензивните комуникации в съвременния свят, днешният човек страда от влудяваща самота. Въпреки огромното познание за света, което днес притежава науката, човекът пребивава в окаяно незнание. Защото много от учените искат да елиминират идеята за Бога. Ученият смята, че може да напредне без присъствието на Неговата сила и помощ. Ученият се доверява на своите знания и сили, и не иска никаква друга подкрепа. Старецът Паисий казваше: „Готов съм да обсъждам всякакви теми, освен тази за съществуването на Бога. Да твърдиш, че Бог не съществува, е сякаш да ми кажеш, че не съм се родил от майка ми или че расото ми не е черно… Каква дискусия да водим?”. Чувал съм една история за двама студенти, които посетили стареца и му задали именно въпроса за съществуването на Бога. В това време край тях минал един гущер и тогава старецът казал: „И безсловесните животни вярват в Бога, а разумният човек не вярва!“, и в следващия момент се обърнал се към гущера и го попитал: „Съществува ли Бог?“, а влечугото съвсем ясно кимнало утвърдително с глава.

Преди няколко години в Англия атеисти направиха кампания – сложиха рекламни надписи върху лондонските автобуси, поставящи под съмнение съществуването на Бога. Но защо има такава тревога за нещо, което не съществува? Трябва да сме наясно, че сме безсилни да докажем с изцяло рационални средства съществуването на Бога и откровено казано – това не ни вълнува толкова, вместо това ни интересува как да се подвизаваме още по-силно, за да открием Неговата удивителна красота в нас.

В Православния Изток никога не е възниквал въпросът дали има Бог. Хората са съгрешавали, но през ум никога не им минавала идеята да не би Бог да не съществува. Затова и никой от богоозарените свети отци не е писал слово, посветено единствено и изцяло върху доказателствата за съществуването на Бога. Православното Предание говори само за Неговото сигурно присъствие. Ако Бог се доказваше по научен път, нямаше да си заслужава да вярваме. Бог се преживява и се открива; не ние Го откриваме, нито Го доказваме.

Не може да бъде постигнат Умонепостижимият, не може да бъде вместен Невместимият. Тайната не се изследва, не се проумява, а човек опитно я преживява и участва в нея по умонепостижим начин. Бог не е недостъпен, а достъпен и близък по Своите нетварни енергии. Бог е едновременно всемилостив и всеправеден. Неговата справедливост не обезсилва Неговата любов. Неговата справедливост не Го прави наказващ и отмъстителен. Не съществува нещо зло в Бога, ни казват богоносните свети отци. За нас, страстните, Безстрастният се е разпнал от безкрайна любов, за да ни въведе в радостната вечност. Неговата любов е внимателна, нежна, така че да не нарушава нашата свобода. Неговата сила не ни заплашва, а ни трогва и умилява.

Бог се открива най-вече на истински смирените и обичайно се крие от гордите. Бог почива в кротостта и смирението. Вместо това обаче демонстрирането на високомерие днес се приема за постижение, сила и украшение на човека. За съжаление, липсва много това духовно мъжество и сред християните. Човек забелязва и зад църковните стени плитък, посредствен, скован, окаян и страхлив дух.

Бог не е за малцина, а за всички. Но, както казахме – със сигурност се открива на смирените, а се отдалечава от егоистите, рационалистите, всезнаещите, псевдоинтелектуалците. По-скоро те не Го искат в живота си. Те чувстват, че Той ги безпокои, изобличава, затруднява.

Бог не е привидение, идея, човешко изобретение или някаква психическа необходимост. Той е жив, и близък, прощаващ и любящ. Ще Го почувстваме точно така, ако Го доближим без предразсъдъци, резерви и с доверие. „С нас е Бог, разберете, народи, и се покорете, защото с нас е Бог!”.

Св. Лука Войно-Ясенецки казва: „Вярвам от все сърце, че над този духовен и материален свят съществува великият и всесилен Бог. Това, което ние поставяме под съмнение, е правото на науката да изследва духовния свят с нейните методи. Защото духовният свят не се изследва с методите, с които се изследва материалният свят. Тези методи са напълно неподходящи, за да изследваме духовния свят. Откъде знаем, че съществува духовният свят? Кой ни каза, че съществува? Ако ни попитат за това хора, които не вярват в Божието Откровение, ще им отговорим следното: „ Каза ни го сърцето”… Това е познание чрез сърцето. Нашето сърце не е само централният орган на кръвоносната ни система, а и органът, с който познаваме другия свят и придобиваме най-висше знание. Това е сърцето, което ни дава възможност да общуваме с Бога и с горния свят”.

Чистотата на сърцето е необходима за виждането на Бога. Затова св. цар и пророк Давид казва в псалмите: „Сърце чисто създай в мене, Боже”. Обратно, нечистота на сърцето не може да доближи Бога. Псалмопевецът казва: „Рече безумец в сърцето си: „няма Бог”. Според св. Григорий Палама умът трябва да слезе в чисто сърце, за да срещне, познае и се сроди с Бога. Той казва още, че Бог има една немощ: не може да се всели в нечистотата. Затова Църквата и богоносните отци постоянно говорят за трезвение, очистване, покаяние, сълзи, аскеза, бдение, пост и молитва.

Особено се радвам, когато срещам простодушни хора, които имат спонтанна, гореща и непоколебима вяра. Радвам им се и истински им завиждам. Преди време една бедна жена от провинцията ми написа:

„Получих писмото ти, почувствах голяма духовна радост и ти благодаря от сърце! Света гора никога не излиза от душата ми. Затова вярвам, че нещата, което получавам от там, ми ги изпраща самата Пресвета Богородица и чувствам кураж и радост. Моля се на Божията майка: „Пресвета Богородице, очисти твоята Градина, за да се успокоят твоите свети работници, монасите, които те славословят. Те са твоите цветя, които я красят. Полей ги с твоята благодат, за да бъдат винаги цъфтящи, и изпрати тяхното благоухание в целия свят. Постоянно се моля. Но за какво да се помоля по-напред? За близки, за врагове, за нашата Църква, за нашите манастири? След това, Бог как ще чуе, мене, грешната? За мой заслон и радост имам Църквата. Лекарството ми за моята болест там го намирам, то е молитвата… Чета за Света Гора и се изкачвам на небето. Бог да умножи светите човеци на земята, да просветляват нашия мрак!

Една грешна майка. Не ме наричай госпожа, не заслужавам.”

Не е ли удивително това писмо? Една обикновена, бедна, болна, стара жена – ето как се изразява тя. Кой образован би писал така?

Нещастен е този, който не познава Бога, ако ще да има всички богатства и слава на света. Жената с писмото е блажена, ако и да е бедна. Тя е намерила своята посока. Съществуват още много блажени хора като нея, останали скрити за света. Но всеки от тях претърпява своите изпитания по пътя към Бога. Мъчение е да претърпяваш трудностите на ближния, болките на болестта, на вдовството, на сиротинството, на отхвърлянето. Мъчение е да се отрече човек от себе си. Да се отрече доброволно от нечестното богатство, светските наслади, почестите, величието, славата и въобще от всичко, което удовлетворява и радва плътта.

Всяка светска радост се оказва много незначителна пред радостта, която Христос дарява на Неговите верни ученици. Затова старецът Паисий има право, когато казва: „Имам едни везни и от едната страна поставям всички радости на света, а от другата – поставям половината от моята радост. И везните се наклоняват към мене!”.

 

Превод: Константин Константинов