Бъди смирен и ще останеш цял. Наведи се и ще останеш прав
Август 6, 2013 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : иеромонах Дамаскин Христенсен
“Изглеждай обикновено и се придържай към простотата.” Лао Дзъ
През 1979 г. по време на неофициален разговор след лятното поклонничество на св. Герман о. Серафим обсъждал с братята и сестрите в Христа темата за простотата. Още преди този разговор той попадал на тази добродетел в писанията на предхристиянските китайски мъдреци, които с наблюдаване и съзерцаване на реда в творението разбрали, че простотата и смирението са път “от небето”. В Богочовека Иисус Христос този “път” се въплътил и Господ призовал: Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно (Мат. 18:3).
“Един езически философ от Китай на име Лао Дзъ – казал о. Серафим на братята и сестрите – учел, че слабите неща покоряват силните. За това имаме пример тук в нашия манастир. Дъбовете, които са много твърди и не се огъват, клоните им се пречупват; боровете, които са по-гъвкави, преди да са изсъхнали и мъртви, падат много по-рядко”.
Тоест, ако се огънете, това е белег за сила. Същото можем да видим и в живота на хората. Човек, който вярва в нещо до такава степен, че ще стои и ще ви “отреже главата”, ако не сте съгласни с него, показва слабост, той е толкова неуверен в себе си, че трябва да убеди вас, за да се пребори със собствената си несигурност.”
Отец Серафим смятал, че за да се “огъваме” като боровете, сърцата ни трябва да се променят. По думите му: “Начинът е да се смекчи сърцето, то да стане по-гъвкаво”. ”В протестантския свят има много примери за хора с меки сърца, които от любов към Бога са мили и с другите хора. Това е основно християнство. Ние не трябва, живеейки православен живот, да си мислим, че можем да сме студени, твърди и прави и все още да сме християни. Да си прав е външната страна на християнството. Важно е, но не е от първостепенно значение. Най-важното е сърцето. Сърцето трябва да е меко, то трябва да е топло. Ако нямаме такова топло сърце, трябва да молим Бог да ни го даде, а самите ние трябва да се опитваме да правим онова, посредством което бихме могли да го получим. Но най-вече – трябва да сме забелязали, че нямаме такова сърце, че сме студени. Така ние няма да се доверяваме на разсъжденията си, нито на заключенията на логичните си умове, а ще бъдем по отношения на тях по-”нестроги”. Ако правим това, ако влезем в живота на църковните тайнства и получаваме Божията благодат, тогава сам Бог ще ни освети.
Това, което може да ни спаси, е простотата. Можем да я имаме, ако в сърцата си се молим на Бога да ни направи такива, ако просто не се мислим за много мъдри, ако, когато достигнем до въпроси като “Можем ли да изобразяваме Бог Отец?’, не дадем отговор и не кажем: “Ама, разбира се, че е така – така пише в решенията на този и този събор, номер еди кой си”. Дали си мислим, че сме прави и трябва да отлъчим всички, в който случай ще сме достигнали до крайност, или пък ще спрем и ще се замислим: “Ами, предполагам, че не зная чак толкова много”. Колкото по-често проявяваме това второто отношение, толкова по-защитени ще сме от духовни опасности.
Приемете простичко вярата, която получавате от отците си. Ако е някой много обикновен руски свещеник, когото познавате, благодарете на Бога, че го има. Много може да научите от него, защото вие сте толкова сложни, интелектуални, с настроения, а тези обикновени свещеници могат да ви дадат нещо много добро за вас.
Щом започнете да чувате или сами в мислите си да критикувате (хората в Църквата), трябва да спрете и разберете, че дори да е вярно – защото често в известна степен такива критики са основателни, – критичното отношение е много отрицателно нещо. То до никъде няма да ви отведе. Накрая дори може да се окажете извън Църквата. Затова трябва да се спрете в този момент и да си спомните, че не трябва да осъждате, нито да си мислите колко сте мъдри и че знаете по-добре от другите. Напротив, опитайте се да се учите, вероятно без думи, от някой от онези хора, които бихте критикували. Ако следваме простия път – да не се доверяваме на собствената си мъдрост, да правим най-доброто с ума си, но и да осъзнаваме, че само нашият ум, без топлината на сърцето, е много слабо средство, – тогава православната философия на живота ще започне да се оформя в нас.”
Отец Серафим учел на простота, но и живеел според нея. Много хора си спомнят как този забележителен човек, чиито интелектуални способности далеч надхвърляли техните, им давал непрекъснато пример за това как да сме простички. Той, според думите на житиеписателя на св. Йоан Лествичник, се отрекъл от “суетата на човешката мъдрост”. Ето разказът на един поклонник в манастира “Св. Герман” на име Джон: ”Когато за първи път срещнах о. Серафим, бях почти завършил първата си години в колежа. Вече се смятах за голям мислител, такъв, който се бори с “великите въпроси” по пътя към Истината. Забелязах, че повечето хора около мен не се интересуват от това: или бяха твърде възрастни, уморени и преситени, за да водят такива битки, или пък, ако бяха млади, се интересуваха повече от това да се забавляват или да правят пари от бизнес или компютри.
Като видях в него събрат философ, пожелах да обсъдя подробно с него тези велики въпроси. Той винаги слушаше търпеливо, докато аз разяснявах “дълбокомислените” си идеи, но не казваше много: обикновено правеше простички, стегнати коментари. Тогава това малко ме озадачаваше, но сега вече откривам смисъла. Сега, почти десет години по-късно, ми се струва, че почти всички простички коментари са останали запечатани в паметта ми завинаги.
За първи път се заинтересувах от Православието, когато изучавах най-сложните му поучения. Първите православни книги, които прочетох, бяха “Мистическо богословие” на св. Дионисий Ареопагит и “Очерк върху мистическото богословие на Източната църква” от Владимир Лоски. Бях привлечен от трудно изразими идеи – като “божествената тъмнина” на апофатическото богословие.
Отец Серафим обаче винаги ме сваляше на земята. След като заявих желание да се (по)кръстя в манастира, от мен се очакваше да науча за вярата и да се подготвя за кръщене. Мислех си, че вече зная много, след като се занимавам с такива сложни метафизични неща. Но когато отидох до килията му, за да поговоря с него, един от първите въпроси, който ми зададе, беше:
-Знаеш ли за постите в Църквата?
-Да, мисля – отговорих аз. – Великият пост и още един пост преди Коледа…
-Да – каза той. – Знаеш ли за Петровия пост?
Засрамено трябваше да призная, че не си спомнях даже да бях чувал за съществуването на такъв.
-Това е много важен пост в Църквата – продължи да описва какъв е и защо го има. – Някой изчислил и се оказало, че в Църковния календар има повече постни дни, отколкото непостни.
Това много ме изненада. Мисля, че о. Серафим се опитваше да ми каже, че да бъдеш кръстен не означава да се чувстваш важен с възвишено богословие и философия, а да приемаш живота като борба, като труд, като жертва за Иисуса Христа. По своя ненатрапчив начин той ме извеждаше от “божествената тъмнина” към подножието на Кръста, средството на нашето спасение.
През годината на моето оглашение аз се захванах с курс по Философия на религията в университета и за него написах две високо оценени разработки, с които бях много горд. Първата работа се наричаше “Разсъждение върху “Религия на чистия разум” на Кант”. Дадох я на о. Серафим да я прочете. Предполагам, че очаквах малко похвала. По-късно попитах дали я погледнал и ми отговори утвърдително.
-Какво мислите? – попитах аз.
-Беше малко трудна за мен – отвърна той.
Останах без думи. По-късно разбрах, както и подозирах, че о. Серафим е изучавал много подробно не само Кант, но и много философи, за които никога не бях чувал, и че има много по-дълбоко разбиране за западната философия от моите университетски професори. Защо тогава беше казал, че доклад от единадесет страници на един второкурсник е “трудна” разработка за него? Явно, за да ме научи на простота и на сродната с нея добродетел, смирението.
Другия ми доклад беше върху Сьорен Киркегор, чиято философия бе толкова изпълнена с парадокси и интелектуални предизвикателства, че човек можеше да прекара дни в разговори за нея.
-Какво мислите за Киркегор? – попитах аз о. Серафим.
-Винаги ми е било мъчно за него – Това бяха единствените думи, които о. Серафим имаше да ми каже по темата. Изказването му не се отнасяше до ума, а до сърцето. Като се замислих малко повече за Киркегор – борбата му да запази християнския плам сред общата хладина на църквата си, да поддържа християнската вяра срещу нападенията на хегелианската философия, да преодолява противоречията на собствената си личност, – осъзнах, че едва ли можеше да се каже нещо по-точно от онези няколко думи на о. Серафим”.
Из “Отец Серафим Роуз-живот и дело” изд. Омофор, 2007г.
