Време разделно
Ноември 30, 2013 in Беседи, Начална страница
Автор : Диляна Иванова
Размисли по повод изборите във
Варненска и Великопреславска епархия
Изразът „време разделно” се чу многократно през тези дни. „Разделното време” има свойството да връхлита неочаквано. Така връхлетя и върху нас в неделята на 17 ноември. Връхлетя ни както пиехме чай след неделната Литургия, очаквайки резултата от избора за варненски митрополит. По-точно – за двамата кандидати за този пост. Бяхме се настроили за дълго чакане и се оказахме изненадани, когато изведнъж влезе един познат отец и минавайки ни каза: „Научихте ли резултата – Борис и Игнатий.” По-нататък всичко беше като в някакъв филм. Сюрреалистичен. Спонтанно се събрахме пред входа на изборната зала. Сменящи се лица, откъслечни думи, трескави въпроси, недоумяващи очи… „Нещо трябва да се направи!”…. „Кой е този Игнатий?”… По едно време някой каза: „Излизат.” Излязоха няколко души. Епархийски избиратели били – не знаехме от къде. Някой зад мен се опита да извика „У-у-у”, но околните го възпряха. Пък и гласът му увисна самотно – всички мълчаха. В това страшно мълчание почувствахме как върху нас се стовари бремето на разделението. Още там си зададох въпроса: “Защо тези хора са гласували така?” Да, много преди това се носеха слухове, за обиколки из епархията на един от кандидатите, за тайно раздаване на пари и упражняване на натиск. Тези слухове накараха някои от енориашите ни да се изправят в притвора на Катедралата в онзи неделен ден с плакати в ръце: „Гласувайте по съвест!”, „Мислете за народа Божий”, „Няма нищо тайно, което да не стане явно” и др. Но нима всички тези избиратели, гласували с абсолютно еднаква бюлетина за двама кандидати, които очевидно не изпъкват с качествата си далеч над всички останали, са просто продажници. Не мисля, че отговорът е толкова прост. Изглежда „разделното време” бе настъпило много по-рано, а ние не бяхме го забелязали. Или не бяхме направили нищо, за да го направим време на любов и общение.
Изборите не протекоха свободно и честно. Слава Богу, че бяха касирани. Бог да благослови тези епархийски избиратели, особено свещениците между тях, които намериха мъжество да подадат жалба. Бог да благослови и братята и сестрите, които не се примириха, молиха се, мръзнаха пред Синода, загърбвайки собствените си житейски проблеми. Но все пак дали резултатът от този избор не ни задължава да си поставим въпроса „защо се получи така?” Дали не защото сме забравили Евангелието и евангелската любов? Тези избиратели, които гласуваха за еп. Борис, дали не гласуваха не просто за него, а против Варна. Те бяха от по-далечните духовни околии в епархията. Как се живее там? Дали част от енориите и свещениците там не изнемогват финансово, материално? Дали богатите с треби, с вярващи, със средства варненски енории не будят у тях разбираема завист? Дали не се чувстват пренебрегнати, изоставени, забравени? Дали не виждат Владиката на тази огромна епархия веднъж годишно – на храмовия празник, че по селцата и на пет години? Поинтересува ли се някой от тях и от проблемите им? Подаде ли им някой братска ръка? Обърна ли им някой бащинско внимание? Не е ли у част от избирателите този вот за еп. Борис плод на отчаяно негодувание или примирение? Не е ли той също един, макар и изкривен, протест? Представя ли вотът на епархийските избиратели адекватно волята на епархиотите? Допитаха ли се те до хората, които представляват?
Не знам отговора на тези въпроси. Сега между нас се е издигнала стена. Делим епархийските избиратели на такива от Варна – „добри” – и такива от Търговище, Добрич и Шумен – „лоши”. Това е ако гледаш от към Варна. Ако гледаш от другата страна сигурно е същото, само дето „добри” и „лоши” разменят местата си.
Дали ще се намерят ръце, които да се протегнат над тази стена? Дали ще се намерят искрени гласове, та били те и анонимни, които да разкажат как е там, от другата страна – какви са вълненията, мотивите, проблемите? Дали можем да се сближим и да гласуваме по съвест? Ще ми се да вярвам, че това може да стане. Някакво основание за тази надежда ми дава самотното заглъхване на онова „У-у-у!” след първия избор. Фактът, че пред Синодалната палата никой не се нахвърли /дори и словесно/ върху самотния мъж дошъл на „контрапротест”. И най-вече това, че част от нашите свещеници в тези дни постоянно ни напомнят да не съдим никого, защото не знаем мотивите и положението на онези, които не споделят нашата позиция.
Може би тази надежда звучи много наивно, но представете си какъв катарзис, каква радост ще бъде и тук, и на небесата, ако успеем да го направим. Ако от тук – от Търговище, Добрич, Шумен, Провадия и Варна – тръгне изцелението на изтерзаната ни майка-Църква.
