Пътят на душата
Май 15, 2014 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : старец Емилиан (Вафидис)
Във въпросите на духовния живот логиката не присъства като основополагаща. Духовността не се изгражда върху логиката. Затова по-често при обсъждането и осмислянето на един или друг духовен въпрос ние търпим поражение, тъй като неговият предмет лежи отвъд границата на действие на логиката. Тема на нашия разговор е пътят на душата.
И ние ще започнем нашето изследване не от момента, когато човешката душа решава да живее по християнски, а от там, когато тя се сблъсква с проблема на духовното преуспяване, придвижването напред. Ние ще се заемем с живата душа, затова и беседата, както се досещате, ще приеме характер не богословски, не научен, не догматически, но чисто практически. Обсъжданият сега въпрос се изправя пред нас ежедневно. Да предположим, вие знаете: за да стигнем от тук до площад “Омония”, трябва да минем по тази улица, да завием… Така и ние ще се опитаме да направим изводи от жизнения опит, а не от теоретическото разглеждане на нещата. Затова, може би, на нещо вие ще погледнете днес по друг начин, с други очи.
И така, кога душата започва да разсъждава за духовния живот? Ето това е отправната точка. Какво имаме предвид, когато казваме: „душата започва да разсъждава“? Ние заимстваме глагола „разсъждава“ от всекидневната реч, защото душата не мисли за своя път. Тя просто преживява някакви събития и състояния. Следователно, когато ние казваме, че душата решава да започне нещо, това означава, че тя тръпне от желание да остави това състояние, в което се намира и да се окаже на някое друго място и да заживее по някакъв друг начин.
Както виждате, всички слова и понятия, които използваме са съвършено ясни. Когато ние говорим за видението или мисълта, за решението или за знанието, ние просто използваме сходни изрази от външния или от душевния свят, които обаче не съответстват по същност на нашето действително битие и на духовните понятия.
Кога душата казва: „Аз съм длъжна да живея по християнски, аз съм длъжна да живея по друг начин“? Тогава, когато у нея вече е възникнало усещането на отхвърленост, на пребиваване вън от отреденото и място, извън рая, зад границата, умишлено издигната за нея. Осъзнавайки своето изгнаничество отвъд пределите на рая и спомняйки си за своето отечество, тя възкликва: „Аз съм длъжна да се върна в родината си.“
Ето нейната мисъл: нужно е да се живее по християнски. Тя започва своя път, когато почувства върху себе си това, което е казано в Евангелието: за средната стена (Еф. 2,14), средостението, издигнато между човека и Бога и отделящо ни от Него.
Душата ще усети, ще разбере, че е изгонена извън пределите на рая и отхвърлена надалеч, че няма Бога, че е лишена от Родината, че няма свой Отец и че стои надалеч от Твореца. Оказвайки се извън реален контакт с Бога, тя ще възкликне в своето изгнаничество: „ Храня се аз заедно със свинете и ям рожкови. Ще се върна при своя Отец!“ (Виж: Лк.15, 16-18).
И така, дотогава, докато ние не почувстваме това средостение между Бога и нас, не усетим своето изгнаничество, ние няма и да помислим за духовен живот. Наблюдението, а не анализът водят към духовен живот: аз чувствам, че пред мен стои стена и не знам какво стои зад нея.
И когато душата осъзнае, че разстоянието, отделящо я от Бога е толкова голямо, че Той няма да я чуе, колкото и тя да вика, че тя чисто и просто няма възможност да заговори с Него, то тогава тя се устремява да се приближи към Него, да Го направи по-близо до себе си, или, най-точно казано, да направи себе си по-близка до Бога.
В един прекрасен момент душата може да почувства себе си отхвърлена и изоставена (когато ние видим, че нещо е паднало, на нас ни се иска да го вдигнем и да го поставим на мястото му). И това е тази душа, която може да бъде изпълнена с похвали, лъст, възможно и с добродетели – невинност, чистота – и въпреки всичко това, тя все пак ще разбере, че е изоставена и че за нея е необходимо да намери своето място в историята и в единното тяло на Църквата, и ще каже: „Ще отида да потърся своето място.”
Следователно, духовният живот започва с усещането на своята отхвърленост, изгнаничество, изоставеност и издигащите се стени. Докато такова усещане не се появи, душата няма да се премести от мястото си. Живеейки християнски живот, душата ще върши това единствено по название, по видимост, по разсъждение, по умствено разбиране. До този момент, докато не бъде посетена от това силно усещане, за което ние говорихме, началото на духовния живот ще бъде още неразличимо на хоризонта. Няма да е започнала тя духовния живот с възгласа „Благословен е нашият Бог…“. Далече още ще се намира тя от момента, в който да каже: „Благословен Бог наш…“ на полунощницата – даже когато не е още утрин – за да достигне по-късно Божествената Литургия, обединяваща ни с Бога.
И така, необходимо е да се придобие остро чувство на богооставеност.
У нас има душа, потресена, захвърлена, заточена между четири стени и нищо не виждаща. Тя решава да разбие оградата, стените, вътре между които и е тясно и да се съедини с Бога. Какво е нужно за това?
В християнския живот няма никакви „трябва“. „Трябва“ – това е умствено заключение. Аз имам предвид думата „трябва“ в смисъл на логически извод.
Думата „трябва“ не трогва, не вълнува. Думата „трябва“ създава усещането за робство, премахва желанието за придвижване напред. Думата „трябва“ не довежда до Бога. Думата „трябва“ се отнася до човешката воля, до човешкото намерение, което, както всички ние знаем, е крехко, чупливо.
Крехко, неустойчиво е човешкото сърце с неговите желания и намерения. То обича и веднага може да започне да мрази. То ненавижда и едновременно с това може да обича. То осъжда и в същото време признава, че по светските разбирания, това е човек номер едно. То се превъзнася и се мъчи, страда. То обещава: „ще бъда свят“, а само връчва себе си на бесовете.
Няма никакво „трябва“. Затова аз не мога да отговоря на въпроса: „Какво е нужно да се прави сега?“ Остави душата да се движи към среща с Бога, опирайки се на своите собствени наблюдения и усещания.
Човек е изгонен от рая, душата му е изхвърлена навън. Единственото, което тя чувства е това, че на нея ù е трудно. С усилие ще родиш, с усилие ще пожънеш плодовете земни, с усилие и ще посееш. Всичко с което се заемаш – всичко е трудно.
Все пак откога започва болката? От момента на наслаждението. Мъката винаги произтича от удоволствието. А кога започва наслаждението? Когато човек се оказал гол. Спомнете си Адам в рая (Виж:Бит3,6). Той изял плод. И станал гол в този момент, когато опитал да вкуси забраненото. Ева се оказала гола до Адам, макар и с очите си те да различили голотата си по- късно, когато плодът бил изяден. Самото разголване се случило по-рано, иначе те не биха изяли плода. Така вкусването и наслаждението разкрили голотата на Ева и Адам.
Слушайте внимателно, защото пътя на душата има огромно значение за нас.
Ние ще започнем с болката, която е свързана с нашата голота. Необходимо е душата да види своята голота и нищожество. Кои били Адам и Ева? На тях било дадено да се наслаждават на Едем заедно с Бога! Те били най-близки съседи, приятели, спътници на Бога. Те сами били богове!
И в един миг те станали нищо. Змията се надсмяла над тях, а тленната природа, на която те давали имена и царствували над нея, въстанала против тях. Така човекът станал най-жалкото създание в историята.
И така, разголеният човек е нещо незначително, той е никой. Той носи в себе си усещането за своята голота и греховност. Работата не се състои в това да казваш „аз съм грешник“ и да се стремиш да изповядаш своя грях, а в това да живееш с усещането за своята греховност.
Вие видяхте: Адам и Ева били голи, но преди това, обаче, не забелязвали това. Когато те съгрешили, видели, че са голи и се облекли. Така и душата трябва да разгледа своята голота, отсъствието на добродетели, святост, божественост, захвърленост в греховната бездна. Нейните одежди, това са листата на греха.
Но ще съумее ли душата да почувства своя грях? Аз не мога да ù кажа: „Почувствай греха!“ Защото това е доброволно действие на самата душа. Ако душата не поиска да разбере, ако не може да вмести в себе си това, то никаква сила, даже Сам Господ няма да я застави да види греха. Често се случва така, че човек се изповядва, чете светоотеческите книги, моли се, пролива сълзи – и върши всичко това по инерция, без усещане на своята греховност.
(следва)
превод от руски
източник:http://www.taday.ru
