Иеросхимонах Исаак Светогорец
Август 3, 2015 in Беседи
Автор : Илия Кабанов
На 16 юли 1998 година замина при Господа иеросхимонах Исаак – ученик на свети Паисий Светогорец, автор на първото и единствено пълно негово жизнеописание. В една от главите на тази книга отец Исаак споменава и за себе си, но говорейки в трето лице. Именно той е бил монахът, комуто старецът Паисий при пострижението дал името на един от най-почитаните от него светии – св. Исаак Сирин.
Свети Паисий ръководил своите послушници в духа на истината, съгласно правилото, което гласи: „истинският наставник довежда душата не до себе си, а до Бога“. Отец Исаак от своя страна бил съвършен послушник. В пълнота усвоил учението на своя старец и направил себе си даже образ на неговата мисъл. При това отец Исаак останал напълно самостоятелен и независим като личност с уникален духовен характер. Учениците му твърдят, че той бил αὐτόφωτος, буквално – самосветещ, т. е. излъчвал своя собствена святост. При отец Исаак нямало никакъв култ към стареца Паисий, никога не му подражавал външно: не копирал маниера на поведение, жестовете, думите и други подобни неща. Неговото послушание било здраво, христоцентрично и разсъдително. Отец Исаак не цитирал, а възприел самата същност на учението на стареца и затова станал способен да говори свое, преживяно опитно слово.
След като отец Исаак станал сам център на монашеското братство, то и своите послушници учил на истинско послушание, възпитавайки ги като пълноценни духовни личности. Когато някой от неговото братство предприемал важно жизнено решение и се съветвал с отец Исаак, той отговарял: „Божията воля за вас е тази – това, което желае вашето сърце. Бъдете независими от чуждото мнение… Бог уважава свободната воля. Искам да ви виждам спокойни, радостни и духовно преуспяващи. Това е по-добре, отколкото да бъдеш принуждаван от тоя или оня… Но помнете най-важното: каквото и да сте избрали, вършете го свято.
Отец Исаак дошъл на Света Гора през 1978 година, оставяйки своята родина – Ливан. Той се родил в едно село, близко до Бейрут през 1938 година. Семейството му било православно и благочестиво. Баща му от дете пеел в църквата. Благодарение на семейството си – Фарес Атталах, такова име дали на отец Исаак неговите родители –заобичал Христа и Неговата Църква. От детството си Фарес обичал уединението и молитвата, а на 14 години тайно си тръгнал от дома и отишъл в манастира на свети пророк Илия, на 5 километра от тяхната къща, но баща му скоро го открил и върнал у дома.
След завършването на основното си образование в родното си село, Фарес се научил на дърводелство и работел в Бейрут. Всяка вечер, след като приключвал работа, отивал да учи византийско пеене при протопсалта на Антиохийската Църква.
1962 година отец Исаак впоследствие си спомнял, като време на своето истинско рождение. Тогава през лятото приключил с работата в най-разкошния хотел на Бейрут и се върнал в своето село. В себе си носел спестовната си книжка със спестявания, които по онова време били значителна сума: 3000 лири. Давайки ги на баща си Фарес казал: „Бих искал да разделите тези пари помежду си в къщи. А аз нямам нужда от нищо, ще стана монах.“ Зашеметен и опечален баща му го попитал: „Кажи ми, какви ценности на този свят са ти нужни, за да останеш?“ Фарес отговорил: „Ако и целият свят да стане моя собственост, даже няма и да го погледна… Моят живот не е тук, но в манастира“. Бащата се опитвал да го уговаря, засягал най-чувствителните места, казвайки, че семейството се нуждае от грижите на Фарес, но всичко било напразно. В същия ден Фарес напуснал родния си дом и съпровождан от брат си Антоний, отишъл в манастира Успение на Пресвета Богородица, в местността Кура в северозападен Ливан. Това бил полуразрушен манастир, който бил обитаван от двама души: игумен Юхана (Мансур), по-късно митрополит Лаодикийски и още един монах. Когато Антоний вечерта се върнал у дома баща му го попитал в кой манастир е оставил Фарес. Антоний му отговорил и казал: „Уверен съм, че Фарес, който е работил в голям лукс, няма да издържи повече от два-три дена. Ще видите, че ще се върне“. Тогава баща му внимателно го погледнал и казал: „Не, трудностите няма да го спрат… Той повече няма да се върне.“
В манастира Фарес се показал като искрен и ревностен монах. Игуменът го изпратил в богословското училище в Баламанд, а през 1963 година Фарес бил ръкоположен за дякон с името Филип. След това воден от Божия промисъл продължил своето образование на остров Патмос, след което, желаейки да увеличи своите знания постъпил в богословския факултет на Солунския университет. През учебните години служил като дякон в митрополитската църква „Св. Димитрий Солунски“. Но главното събитие за отец Филип през този период станало запознаването му с монашеския живот на Атон и стареца Паисий, който станал негов духовник.
Завършвайки образованието си, отец Филип се върнал в Ливан, приел свещенически сан и за известно време служил в манастир. Разразилата се гражданска война го принудила да напусне обителта, а скоро и Ливан и отново да дойде в Солун. Тук неговата съдба се решила окончателно. През 1978 година получил благословение от митрополита на Ливанските планини и се отправил на Атон, за да остане там завинаги. Отец Исаак си спомнял, че скоро след идването си на Света Гора един почтен светогорски старец го попитал: „Вашата страна е произвела толкова велики светии, това е родината на великия Исаак Сирин, а вие сте дошли тук, за да се учите на монашески живот?“ Отец Исаак отговорил: „Нашите свети отци са пренесли своя духовен опит на Атон, тук той е съхранен и аз съм дошъл на това свято място, за да го намеря.“ Към древния православен опит отец Исаак се приобщил чрез стареца Паисий, който по разказите на учениците на отец Исаак е бил главната причина за неговото идване на Света Гора. За да бъде близо до стареца, отец Исаак се заселил в манастира Ставроникита, близо до килията на честния кръст, където живеел свети Паисий.
След една година отец Исаак се преместил в килията Воскресение Христово, в местността Капсала, също близо до килията на стареца Паисий, а също и до Карея, столицата на Света Гора. Четири години прекарал тук в пълно уединение. Тук му се стоварили силни скърби и изкушения, които не прекъсвали нито за миг и го принуждавали да остави уединението. Борбата била жестока. Веднъж, когато отец Исаак, изтощен от помисли, обикалял около своята килия, внезапно се оказал пред неголям гроб, за съществуването на който по-рано не знаел. Известно време той стоял, гледал го, молил се и мислил за смъртта. И изведнъж сякаш лъч озарил измъченото му сърце. То се напълнило със спокойствие и мъжество, а всички помисли се разсеяли. „Ще умра тук“ – произнесъл решително. От този момент изкушенията отстъпили завинаги, а паметта за смъртта вече не напускала неговото сърце. За да я пази и развива, отец Исаак си изкопал в градината гроб.
По свидетелството на светите отци паметта за смъртта научава на всички добродетели. Тя предпазва от греха и доставя вкусването на Божията благодат. Отец Исаак дотолкова бил проникнат от паметта за смъртта, че по свидетелството на неговите ученици неговото постоянно настроение било пасхално. И това не можело да се укрие, въпреки че отец Исаак винаги се е стремял да запази в тайна своя духовен живот. На своите ученици той казвал: „Не сме длъжни да съобщаваме това, което правим… Тайната на монаха – това е неговият духовен живот… За да не се прекрати вътрешната духовна радост, в никакъв случай тя не трябва да се проявява външно като някакъв ентусиазъм. Тя трябва да се скрива от другите.“ Отец Исаак избягвал и най-малката известност, въобще не обичал да го считат за приемник на стареца Паисий, затова даже и името му споменавал много рядко. Веднъж един мирянин, духовен син на отец Исаак разказал, как по време на молитва му се явило някакво чудовище, но той призовал своя старец и то изчезнало, а сърцето му се изпълнило с духовна радост. Отец Исаак обяснил, че причината за случилото се е правилното отношение на послушника към неговия старец, а не добродетелта на последния. И добавил: „Ако започнете да ме величаете, тогава Бог против вашата воля ще ви открие моите грехове и ще видите, че аз съм най-грешен от всички хора.“
Учениците казвали, че отец Исаак живеел по следния принцип: „Всичко си има време, време за всяка работа под небето” (Екл.3:1) Един от неговите монасите си спомня: „Когато ме пращаше до Карея за покупки или за пощата или за нещо друго, ми казваше като ходя да се моля в себе си, накланяйки леко глава и да не да улавям възможности да побеседвам с някого, освен по поръчената работа. Настояваше да ходя до Карея не по главния път, а по пътечките, и особено подчертаваше: „В Карея не бъди общителен, бъди приветлив, но строг.“ И обратното, когато ме изпращаше да помогна на някое немощно старче, благославяше да беседвам и да го разпитвам, за да чуя някои полезни разкази от светогорския живот…
Свободно и разсъдително отец Исаак подхождаше към монашеския устав, следвайки винаги духа, а не буквата. Например от време на време по устава на нашата килия пазехме мълчание цял ден. Но ако заради душевна полза трябваше да поговорим, то ние прекъсвахме мълчанието. Отец Исаак много уважаваше уставите на манастирите и килиите, където ходихме на бденията на празниците и винаги ги спазваше. В случай на необходимост той открито изказваше своето мнение по тези или онези уставни правила. Веднъж дойдохме в един манастир. Беше Цветница. През тази година Великден се беше паднал рано, затова в манастирския храм беше хладно. След службата манастирските отци казаха на папа Исаак: „Отче, как замръзнахме на бдението!“ „А защо не запалихте печката?“ – се поинтересувал отец Исаак. Те отговорили, че по устав, започвайки от Цветница, не палят печки. Тогава отец Исаак казал: „Благословени отци! Това правило е „ръждясало!“
Ето още няколко наставления, свидетелстващи за дара на духовното разсъждение на отец Исаак.
„Самите наши грехове могат да станат оръжие против дявола“. Разбира се отец Исаак не призоваваше да се греши. Той говорил за всепобеждаващата сила на доброто, което може да постави самото зло на благо служение, чрез покаяние, молитва и смирение.
За монашеството „ В началото монахът трябва да облече расото вътре в себе си, а след това и отвън“
Във връзка с необходимостта от „неразмишляващото“ послушание към стареца, отец Исаак казваше:
„Простите в духовен смисъл са най-умните, защото знаят само това, което им спомага за духовния прогрес.“
На своя послушник даваше съвет как да получи по-голяма ефективност от труда и да направи ежедневното еднообразие източник на освещение: „Най-добре е да се работи бавно и с търпение, казвайки умната молитва и прекръствайки се, без да бързаме и без да се притеснаваме, че няма да успеем…“
За молитвата: „Имайте добри помисли, а в молитвата нямайте помисли.“
„Когато започнеш да имаш действително любов, търпение, прощаване и други добродетели, тогава ще видиш „пришествие“ и молитвата в сърцето ти ще потече свободно и без усилия.“
Благоразумно и трезво отец Исаак гледаше и на програмата за икономическа „помощ“, която Евросъюза започнал да оказва на Гърция и Света Гора. Разбирал до какво в крайна сметка ще доведе всичко това и предупреждавал за финансовото заробване още през 1983 година. Това било няколко години след присъединяването на Гърция към Европейската икономическа общност. Лятото тогава при отец Исаак в килията дошли двама монаха – представители в Кинотиса в Карея на два големи манастира. Те радостно съобщили, че Европа приела решение финансово да помага на Гърция и е отделила средства за реставрация на светогорските манастири. Те радостно попитали отец Исаак, какво иска да направи в своята килия и колко пари са му нужни за това. Известно време отец Исаак мълчал потресен, а след това отвърнал със силно чувство, което можело да се нарече „духовен гняв“, надявайки се по такъв начин да пробуди техния разум и съвест: „Отци, наистина ли не разбирате какво става?! Съблазняват ви европейските пари, които не сме заработили?! Не разбирате ли,че това всичко се прави, за да завладее ума и съвестта на гърците?! Завоюват нашата родина! Вие какво, не виждате ли?!“ За парите за Света Гора отец Исаак беше казал: „По такъв начин те се готвят да завладеят Атон, а после ще ни задължат да изпълним техните нареждания, да пускаме жени! Отци, не се съблазнявайте! Това е троянски кон за нашето отечество!!!“ Но монасите само се усмихнали на „особняка“, който по тяхно мнение не оценил душевния порив на европейските приятели с тяхната безвъзмездна, както те предполагали, помощ за велика Гърция – родината на европейската цивилизация и демокрация.
За това, което действително би могла да даде Гърция на съвременна Европа, старецът казваше: „Единственото, което може да покаже Гърция на Европа – това е Православието. Но се боя, казвам това с болка, съвременните гърци не са в състояние да изпълнят своята мисия. Клетката на Православието в организма им е едва жива.“
Като духовник, който изповядвал множество хора от Гърция и Близкия Изток, отец Исаак добре знаел душата на съвременния човек. Безутешно било това познание: „В съвременния човек цялото внимание е погълнато от разнообразни неща, така че той няма и секунда през която може да си спомни за Бога. А тези, които все пак се стремят да бъдат в съюз с Църквата, съвсем не чувстват нужда от благодатта на Светия Дух, не търсят реално единение с Бога.“
Виждайки страданието и неблагополучието на света и в същото време притежавайки „пасхална“ радост – как това може да се съчетае в един човек? Такъв въпрос задали веднъж на самия отец Исаак: „Непостижимо е, как личната духовна радост се съчетава със скръбта за света. Бог тайно утешава този, който се моли, страда за света и помага на хората. Бог утешава с такава сила, че от божествената сладост човек забравя за всичко, даже и първоначалната цел на своята молитва.“
Казвал още: „Който преуспява в християнския живот, той е изпълнен с радост и мир.” Навярно тези думи могат да бъдат правилно разбрани само от този, който сам е преживял посещението на Божията благодат и истинската духовна радост. Сам отец Исаак вървял към нея по пътя на трезвението, послушанието и самоотречението. За да не приема фалшификата за истина, ясно отличавал земната радост от радостта свише и се отричал от първата заради втората: „Присмиват ни се преждевременно – казвал. Да пазим съкрушено сърцето си, докато не дойде до нас и духовният смях.“
„За всички мисля добро“ – прости слова, но да живееш и да говориш така е невъзможно, ако Светият Дух не те ръководи в това.
От подобни прости изречения са съставени древните патерици, запечатали опита на светите отци, подвизавали се в родината на отец Исаак – в пустините на Близкия Изток. Днес човек често се отвръща от този опит, приемайки го за недостъпен, нито за разбиране, нито още повече за живеене.
Но в същия този дух и сила ни говори нашият съвременник – ученикът на свети Паисий – „самосветещият“ папа Исаак, свидетел за истинността и вечната младост на православната духовна традиция, за приобщаването към която той някога бе дошъл на Света Гора.
Превод от руски: http://www.pravoslavie.ru/put/81064.htm
