Християнското служение – този израз, въпреки своята простота, си остава непонятен дори за въцерковените хора или често пъти се възприема само като общо понятие. А в действителност това служение трябва да бъде осъществено на практика в нашия живот – нали без него, както сочи църковният опит, всичко остава празно, формално. Ето как разсъждава игумен Нектарий Морозов.

Естествено е да бъдем заедно.

Живеем във време, в което християнският живот на въцърковените хора не прилича на евангелския образец. “А всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо”, се казва в Деяния на апостолите (2:44). Разбира се, тук не става въпрос имуществото на всички да бъде общо; но от друга страна, неестествено е това, че освен за богослужение, хората от една и съща християнска община не общуват помежду си. Нашето християнско служение трябва да започва с най-обикновените и прости неща – с това да се опознаем един друг и да намерим общи интереси, така че постепенно да изградим общ живот.

Смисълът е да си помагаме не само в материален, но и в духовен план. В действителност това се получава трудно, тъй като на всеки свещеник настоятел на храма се налага да мисли по какъв начин да изгради ядрото на общината, да събере около себе си деятелни и неравнодушни християни, които да помагат на други хора да навлязат в църковния живот.

Мисията е и външна, и вътрешна.

Задължително трябва да се разбере, че всеки християнин и особено членът на църковната община е длъжен да бъде апостол в най- общия смисъл. Самото значение на дума “апостол” – “изпратен”, означава, че на всеки от нас се полага ролята на човек, когото Църквата изпраща, за да лови човешки души за Христа.

Много ми харесва книгата на писателя Торнтън Уайлдър, която се нарича “Небето – моята обител”. Това е историята на един много ревностен и както би могло да се каже – екзалтиран и възторжен, протестант, който се опитва да обърне в своята вяра всички хора, които среща. При това той така прямо и непримиримо изобличава пороците, откриващи се пред неговия взор, че редовно се оказва ту в полицията, ту в болницата или някъде другаде, дори претърпява криза на вярата и се отказва от нея, но после пак се връща. Според мен това е много занимателно и душеполезно четиво, което, от една страна, разказва как не трябва да се мисионерства, а от друга – показва как трябва да бъде настроен човек (защото нагласата на героя ми изглежда като цяло правилна).

Разбира се, ние не бива да се нахвърляме върху всеки, с когото Господ ни срещне, нито да изобличаваме на всеослушание пороците и недостатъците на ближните си, защото това не е наша работа. Но все пак има случаи, в които трябва да запознаем човека със словото Божие. Затова е нужно да бъдем внимателни, добри и неравнодушни хора – и сърцето ще ни подскаже какво и на кого можем да говорим за Христос. По този начин, започвайки разговор, ние сме длъжни да си определим някаква мярка, към която да се придържаме – както, когато трябва да нахраним малкото дете, ние определяме какво количество храна да му дадем. По правило, детето само ще се отвърне, когато не иска повече. Така може да се разбере и този момент, когато събеседникът ни ще се отвърне и ще престане да приема духовната храна – тогава трябва веднага да спрем. По-добре да постъпваме така: Да даваме съвсем малко и да гледаме дали ще иска още – ако няма желание, не е нужно да настояваме повече. Господ не напразно сравнява словото за вечен живот с бисер – трябва и ние да усещаме тази ценност и да я предаваме на хората, които ни слушат. Това е външната мисия.

Освен нея, в Църквата има и вътрешна мисия. Фактически в храма влизат повечето невъцърковени хора, с които се сблъскваме и в ежедневието. И, разбира се, трябва да им помогнем. Често по време на празник църковнослужителят е твърде зает, затова е нужно да се погрижим ние, въцърковените. Хареса ми идеята за мисионерски постове пред храма. Защото обикновено по празници човек влиза в храма, вижда тълпа народ, някакви свещеници пеят, той се плаши, смущава и бяга. И много добре би било, ако някой му каже, че няма нищо страшно и да го упъти. На някой това може да се стори смешно, но така можем да привлечем много хора в Църквата.
Или друг момент – всеки път, когато свещеникът изповядва човека, който ще се причасти за пръв път, задължително да му обясни целия ред на нещата. Голяма помощ би било, ако по време на изповедта встрани стоят двама-трима от постоянните въцърковени, така че свещеникът да им възложи да му обяснят църковния ред за причастието. Още по-добре е да има някой човек, който да поеме „шефство” над този оглашен, както е било при древните християни.

Да намерим своята мярка.

За християнина, призван към апостолско служение, е важно редовно да си задава въпроса: “Какъв човек съм аз?” – и честно да си отговаря: доколко ми е присъща деликатност, доколко съм надарен или не с дар слово, доколко ми се удава да обясня на хората тази или онази истина. Тогава можем да си зададем другия въпрос: “Каква е моята мярка?” За един човек тя се изразява в помощта да се разберат основите на православната вяра, за друг – да се подготви оглашеният за изповед и причастие, а за трети – просто да се помогне на човека да влезе в храма и да се доведе до свещеника, който сам ще отговори на въпросите му. Може да се каже, че тази мярка много зависи от нашето духовно състояние – ако е престанал да живее пълноценен църковен живот, човек ще започне да усеща, че няма какво да сподели.

Важно е да гледаме на плодовете, които носи нашето служение. Ако видим, че резултатите от него са раздор и дрязги, значи нещо бъркаме. Трябва да разкажем на свещеника и заедно да се постараем да изправим грешките си. Ако видим, че плодовете са добри, това, от една страна, е повод за радост, но от друга – за внимание, да не се възгордеем и паднем в тщеславие. Нужно е да помним и това, че всеки човек при служение попада и в изкушение. И толкова по-големи са тези изкушения, колкото повече имаме тщеславие и усещане, че правим всичко със своите сили.

Още едно важно качество на християнското служение е постоянството. От свещеническия си опит мога да кажа -постоянството и надеждноста на човека. Нерядко става така, че когато говорим за някаква работа, хората се радват и въодушевяват. Но стане ли въпрос за това, кой ще я свърши, никой не иска да се ангажира. Хората често смятат, че това не е по силите им. И все пак всеки може да намери своята мярка на участие. Най-важното обаче е да проявим постоянство. Защото ако мнозина се откажат, ще останат малцина, които ще трябва да поемат всичко върху плещите си. И тази тежест може да стане непосилна за тях и да ги смаже. Затова, пристъпвайки към някакво послушание, към някакво служение, нека помним, че трябва да сме постоянни. Необходимо е да преценим своите сили, да започнем по-добре с малко и постепенно да преминем към повече.

Източник: Православие ру