Непослушанието – препятствие пред любовта

Ноември 17, 2016 in Беседи, Начална страница

Автор : Игумен Нектарий (Морозов)

 

 

Когато се говори за послушанието към Бога, обикновено се припомнят думите на апостол Павел от Посланието до ефесяни: „Жената да се бои от своя мъж” (Еф. 5:33). Иска ми се да се спра на това и да обясня каква е връзката.

 

Тези думи, за съжаление, далеч не винаги се разбират правилно. Несъмнено, у апостол Павел става дума не за страха в обичайния за нас смисъл, нито за внушаването на страх по различни недопустими начини, като се започне от натиск в личното общуване и се стигне до методите на физическо въздействие.

Става дума за това, че мъжът в по-голяма степен трябва да носи върху си отговорността за своето семейство и като някакъв локомотив да тегли след себе си композицията на семейния живот. Ако това е налице, без съмнение такъв мъж ще буди у своята жена уважението, което закономерно заслужава. Но, меко казано, странно е мъжът да изисква към себе си отношение като към глава на семейството, ако не прави нищо, за да съответства на това наименование: не носи пари в къщи, не разрешава семейните проблеми, а сам ги създава, нищо не знае, не умее и не може.

 

Нали и когато говорим за страха в отношенията между човека и Твореца, ние имаме пред вид не някакъв панически или робски страх. В дадения случай под страх ние разбираме благоговение, уважение или почитание. Подобен смисъл е вложен и в апостолското „жената да се бои от своя мъж”. Т.е. Църквата не изисква от жената беспрекословно послушание към мъжа. Християнският възглед за брака съвсем не предполага, че на мъжа е връчен камшик, както било прието в казашките семейства, и с негова помощ той трябва да управлява своя дом. Ако мъжът не е способен наистина да управлява дома си и да го обезпечава с всичко необходимо, то той би трябвало да се снабди с камшик за самия себе си. А ако той не направи това, както показва практиката, най-вероятно ще го направи неговата жена. Когато на жената се налага да изпълнява функцията на глава на семейството, то тя и става такава. Това води след себе си страшно изкривяване на семейния живот.

 

Семейният живот е педагогически процес

 

За съжаление в днешно време самият живот често поставя жената пред такъв проблем. Защо е така – това е въпрос, заслужаващ отделно изследване. Сигурно може да се каже, че мъжът се оказва същество по-крехко и по-неиздръжливо, отколкото жената. Но мъжете не бива да си намират оправдание в това. Семейният живот в много отношения е своего рода педагогически процес. Без съмнение, идеалният случай е, когато мъжът и жената взаимно се учат един друг. Най-добрият начин на възпитание е, когато човек не подозира, че е възпитаван и всичко има естествен характер. Но понякога на мъжа или на жената се налага да възпитава другия съпруг явно, открито. Най-често това обижда, макар че тази обида е напразна: на всяка възраст човек трябва да е способен да се учи и да се радва на възможността за това.

 

Подчинението е възможност

 

Да предположим, че и двамата съпрузи в семейството са вярващи, стараят се да живеят по евангелските заповеди, но възниква някаква ситуация и не е много ясно как да се постъпи: мъжът и жената са на различно мнение по този въпрос. Какво да правят? Напълно естествено е да се очаква, че това семейство има духовник – по-добре и по-просто е, когато това е един и същ човек. Те могат да се обърнат към него за съвет и тримата заедно да обсъдят ситуацията. Но да се превръща свещеникът в арбитражен съдия е неестествено и неправилно. Все пак неговата роля е да разрешава предимно духовни, а не житейски въпроси.

 

Освен това, нали бракът не е само съвместен живот на двама души. Той е и любов, лежаща в неговата основа – защото, ако няма любов, то за какво може и да говорим?! Любовта предполага взаимно уважение, уважение към някакви качества на другия. И, несъмнено, бракът е способност на хората да се смиряват един пред друг. Ако това липсва в брака, то той ще бъде непълноценен. Наличието на любов, на уважение, на правилна оценка на другия, готовност, ако е необходимо, да се смириш по отношение на нещо, дава възможност да се стигне до споразумение при всеки повод.

 

Добре е, когато в семейството редовно се случва това, което можем да наречем семеен съвет. В него могат да вземат участие и децата. Да се иска и мнението на детето по повод на някаква конкретна ситуация понякога е много полезно, защото тогава то от най-ранно детство се учи на отговорност. Даже понякога може да се постъпи така, както детето иска, а след това да му се покажат последствията. Това е много добра школа, разбира се в случаите, когато не става дума за някакви жизнено важни въпроси, в които не бива да се допуска грешка.

 

Такъв съвместен начин за разрешаване на различни въпроси трябва да влезе в живота на двойката още преди брака. Необходимо е всеки трезво да преценява своите сили, опит, умения, интелектуални способности, защото понякога се случва човек, който не разбира от нещо, напълно да игнорира този факт и да настоява на своето. Да се съгласиш и да се смириш, за да има мир е оправдано, но ако това се случва постоянно, всичко ще се разруши и семейството ще остане край пробитото корито. Тъй че това е сложен процес, изискващ и мъдрост, и любов, и смирение. А понякога и твърдост.

 

Повече права има този, който носи по-голяма отговорност

 

Просто казано, повече права има този, който носи по-голяма отговорност.

 

За мъжа е естествено да ръководи, за жената е естествено и да помага, и в нещо да се подчинява. Освен това подчинението не унизява човека; точно обратното – то е възможност. Когато жената е уверена в своя мъж и знае, че може да разчита на него, желанието й да ръководи се проявява в минимална степен. Нали това й дава възможност да се занимава със своите женски дела: с децата, с дома, със себе си. Борбата на жените за власт до голяма степен е последица от напълно изкривения и изопачен живот на семейството в резултат на това, че мъжете, които поемат своята отговорност са твърде малко.

 

Работата не е във вярата

 

Да разгледаме друга ситуация, при която само единият в семейството е вярващ, въцърковен и се старае да живее съгласно с Евангелието, а другият съпруг иска нещо, несъвместимо с християнските убеждения или забранява на съпругата си да ходи на Църква, да говори с децата за вярата. Как трябва да се действа в такива случаи?

 

Има ситуации, при които не бива да отстъпваш, а да настояваш, но не на своето, а на това, което е по-голямо и по-висше от теб. Има неща, които ти, като вярващ човек, не можеш да направиш или, обратното – си длъжен да направиш, за да останеш християнин. Отделен въпрос е, че и твърдост може да се проявява с любов, с мъдрост, със смирение, а може всичко да се прави с гняв, с раздразнение, с досада и, разбира се, от това нищо добро няма да произлезе.

 

Отново да си спомним съвета от Деяния апостолски: кого подобава да слушаме повече – хората или Бога? Разбира се, Бога (виж Деян. 4:19). За да се запазят мирът и любовта, може да се направи компромис и от време на време съпругата да отиде с мъжа си на гости или да прекара вечерта у дома с него, ако той иска това. Но съвсем да се откаже от църковния живот, от домашната молитва, от личния пост, разбира се, не бива в никакъв случай. Кесаревото – кесарю, а Божието – Богу.

 

При правилното прекарване на тази граница, ще помогне жизненият опит, любовта към човека, който е до теб, и духовникът, който при нужда ще отдели прекомерната ревност към благочестието от готовността да отстъпваш във всичко.

 

При всички подобни забрани – да се ходи в храма, да се води там детето – става дума не толкова за вярата, колкото за нарушаване на елементарните норми на съвместния живот. Ако съпругът или съпругата и преди са били готови да се отнесат с уважение към някакви твои потребности, нужди, интереси, дори да не ги споделят, то той или тя ще се отнасят с уважение и към твоята вяра, към църковния живот. Най-добре е още преди встъпването в брак да разбереш: кой е този човек, с когото свързваш живота си. Уважава ли те той, готов ли е да се вслуша в твоето мнение, разумен ли е, съвестен ли е, любещ ли е?

 

Ако това го няма, значи трябва да се постараеш да прекроиш нещо в семейния живот – с любов, с търпение и със същата тази твърдост. Нали отношенията в семейството са плод на нашите усилия или, обратно, на нашите грешки. И това съвсем няма да бъде грях против смирението. Съвместният живот на хората дава най-широк спектър от неща, в които можеш да отстъпиш без ущърб за своята вяра и своите възгледи. Защо да не използваме тези ситуации, за да се учим на смирение?

 

Послушай жена си…

 

Не са малко и случаите, при които мъжът трябва да послуша жена си. Има мъже, които обичат да припомнят фразата: „Чуй какво казва жената и направи обратното”. Но ако става дума не за някакво неуравновесено същество, а за другар, за близък за тебе човек, то кого другиго да послушаш, ако не нея?! И ще се посъветваш, и в нещо ще я послушаш.

 

Да топлиш и храниш, както казва Свещеното Писание също е някакъв дълг, основаващ се на потребността от това на твоята втора половина и ти се смиряваш, приемайки тази потребност. Това също е своего рода послушание.

 

По любов

 

Изобщо в основата на нашите взаимоотношения с другите членове на семейството несъмнено изходна точка трябва да бъде желанието да проявяваме послушание един към друг – да не спорим, да не враждуваме, а да постъпваме така, както иска другия, когато това е възможно. Колкото повече отстъпваш в случаите, които нямат принципен характер, толкова по-голям запас от вътрешни сили и решимост ти остава, за да проявиш твърдост, когато компромис е невъзможен.

 

Миналия път, говорейки за послушанието към Бога, аз казах, че непослушанието към Него е препятствие за любовта към Него и за живота с Него. Несъмнено това може да се пренесе и върху отношенията между съпрузите. Само че, за разлика от отношенията с Бога, във взаимоотношенията между хората послушанието винаги трябва да бъде взаимно. Нали няма нито една личност, която да е изцяло съвършена.

 

Пояснявайки своята мисъл, че всички трябва да проявяваме послушание един към друг, старецът Паисий казвал, че отваряйки на драскащото по вратата котенце и наливайки му мляко, той също проявява послушание към него и неговата нужда. Така и ние откликваме на потребностите на своя близък, роден човек и извършваме това послушание от любов.

 

Източник: “Православие ру”