Лъжливият изход
Март 23, 2017 in Беседи
Автор : Игумен Нектарий (Морозов)
Зле прикриваният цинизъм е характерна черта на обществото днес. Хумористични предавания, постери в интернет, постове и чатове в социалните мрежи… Създава се впечатление, че за циничните насмешки няма забранени теми. А може би цинизмът просто е на мода? За какво свидетелства циничният поглед върху света? И възможно ли е той да бъде преодолян?
На първо място, аз не бих казал, че възрастването на цинизма днес е дан на модата, защото когато нещо е на мода, то по-скоро бива насаждано съзнателно или съзнателно се възприема от някого. Този цинизъм, с който се сблъскваме в съвременното общество е следствие – следствие от това, че животът е тежък, действителността – жестока и душата на неподготвения човек не понася по подобаващ начин изпитанията, които я обсаждат от всякъде.
Какво, всъщност, е цинизмът? В своето, така да се каже, битово проявление (за разлика от философията на древните циници) цинизмът е защитна реакция спрямо това, с което човек не може да се справи. Несъмнено, това е лъжлив изход, грешка. Но на човек му се струва, че ако той закоравее, започне да говори за смъртта или за някакви човешки трагедии, за болестите, за нещастията шеговито, с насмешка, някак хладно, това ще му помогне да се защити от болката, която би могла да се роди в сърцето му. Обаче човекът, който избира цинизма като форма на взаимоотношение с реалността, губи твърде много, защото душата му наистина закоравява. Тогава той не изпитва онази радост, която би могъл да изпита, не може да обича, както би обичал, не може да се смее, както би могъл, защото душата му става като свито на кълбо таралежче. Освен това търсената по този начин безопасност е мнима, защото има животни, които успешно се справят с таралежите. Превръщайки се в такова кълбо от иглички, човек сам поставя себе си във вакуум – духовен и душевен, тъй като на никого не е приятно да изпитва болката от убожданията.
Защо това явление придоби такава масовост? Работата е там, че всичко ставащо в човека се транслира навън и намира своето отражение в литературата, в киното – практически във всичко, а след това чрез медиите, чрез екрана, в концентриран вид се влива обратно в неговата душа и човек получава сякаш някакво потвърждение, че стремежът му да бъде циник е правилен, че това е норма. Тоест едното подхранва другото. Така възниква илюзията, че цинизмът е модерен, макар че първичното тук е липсата на готовност у хората за правилна реакция на случващото се. До голяма степен цинизмът е своего рода посттравматичен синдром.
Когато тънеш в негативното
Има много информация, която влиза в нас въпреки волята ни: това което чуваме на работното си място, в транспорта, от близки; това, което получаваме чрез средствата за масова информация; това, което ни „гледа” от рекламните табла и билбордове – и да се измъкнеш от този поток, е като че ли невъзможно. Но има и информация, която можем да не пускаме в себе си, например: да не гледаме отново и отново насам-натам, а да се съсредоточим върху това, което е наистина важно за нас; да не седим с часове, вперили очи в екрана на телевизора или таблета; да не четем всякакви, с извинение, глупости, които често днес биват представяни за литература; от медиите можем да подбираме само това, което ни е необходимо и да не изучаваме цялото творчество на съвременните блогъри. Защото, когато човек безконтролно попива такъв огромен поток информация, след това му е много трудно да я анализира. И една от причините за цинизма е именно тази претовареност с информация, при това напълно излишна и ненужна, а отгоре на това и негативна. Човек се оказва неподготвен да поеме такова количество негативна информация и да й направи правилна оценка. Нещо повече, когато в рамките на едни и същи информационни потоци той непрекъснато се сблъсква с противоречащи си едно на друго съобщения, в крайна сметка престава да вярва на каквото и да било и започва да се надсмива над това, да се отнася с презрение, с пренебрежение, с цинизъм.
Там, където се разминават думи и дела
Несъмнено, хората могат да станат циници и тогава, когато постоянно виждат, как проповядваните ценности не намират потвърждение в живота. Ако в семейството родителите говорят на детето, че да се постъпва така и така е лошо, а сами правят точно обратното, в някакъв момент получават циник. Ако човек вижда същото на ниво взаимоотношения между обществото и властта и думите не се подкрепят с конкретни дела, то у него също се ражда цинично отношение към всичко добро и правилно, което му говорят от екрана на телевизора, по радиото, на страниците на пресата.
Свобода… на страха
В основата на цинизма може да лежи и криворазбраната идея за свобода. Отхвърляйки някакви ценности, човек ги осмива и по такъв начин се чувства свободен да не живее в съответствие с тях. Това е същата защитна реакция, за която вече казах. Човекът осмива ценности, когато разбира че те са такива, че те са важни, но по някаква причина иска да ги отхвърли. Защо да осмиваш нещо незначително?
Не се налага да търсим примери далеч: често виждаме хора, които въстават против Църквата – и не само против нея, но и против Бога, защото се страхуват. Страхуват се не от Бога, не от Църквата, не от църковните хора – страхуват се да пуснат вярата в своето сърце. Защото разбират, че ако вярата намери място в сърцето им, тя ще преобърне техния живот. И тогава ще почувстват болка, страдание, изобщо ще бъдат принудени да чувстват толкова силно и дълбоко, колкото не биха искали. И човекът си избира такава защита: слага си маска на циник и започва да се смее, да говори и даже да пропагандира някакви неща, за които може би в дълбините на душата си дори не е мислил.
Как се държи ученикът, който харесва някое момиче, някоя съученичка? Дърпа я за плитката, отправя й някой ритник, подлага й крак, така че тя пада и си разбива носа. Но цялата работа е в това, че той се бои от нея, страхува се да не бъде отхвърлен, затова вместо да й предложи приятелство или да започне да я ухажва, той се държи така диво и примитивно.
Прикривайки зад цинизма своя страх от живота, от истинските чувства, човек в крайна сметка получава своето: животът му се превръща в някакъв сурогат, заместител, защото този хладен цинизъм е много далеч от истинския живот, в който има място и за радост, и за страдание, и за веселие, и за сълзи – изобщо за всички естествени реакции на случващото се.
Да останеш човек
Много често такава защитна реакция може да се наблюдава при хора, чиято професия е свързана с човешкото страдание и със смъртта: лекари, сътрудници на правоохранителните органи, юристи. На тях не им достигат сили да изпитват жал към всички, да съчувстват на всички и да живеят с това в душата си. И те се затварят. Веднъж в реанимацията на Склифосовския институт, където отидох да причастя тежко болен, видях следната картина: младички медицински сестри бутаха болнична носилка и се смееха много весело, сякаш са в някакъв нощен клуб или на гости в приятна компания, а на носилката лежеше човек, чиято глава представляваше просто… ужас. Не всички, разбира се, закоравяват толкова. А и винаги има възможност да избегнеш това. Има много хора, който са преживели в живота си тежки изпитания и сътресения, но не са станали циници. Даже сред патологоанатомите – които обикновено използват като типичен пример за свръхцинизъм – аз съм срещал хора, които не забравят, че пред тях на масата лежи не материал за изследване, а тяло, което е било някога жив човек.
Всеки намира опора в тези ценности, в които е бил възпитан от детството си, във всичко онова, което е основа за формиране на пълноценна човешка личност. А точно цинизмът е личностна непълноценност. Но все пак той е и свободен човешки избор, защото дори не всички бандити са циници и ако човек иска да остане жив, ако той е готов да поеме всички свързани с това последствия, той няма да стане циник.
Довери се на Божията любов!
В този смисъл, несъмнено, на вярващите хора им е по-леко. Свещениците се сблъскват с човешката болка дори в по-голяма степен от когото и да било – от момента на раждането до смъртта на човека. Това също носи страшна душевна умора. Но свещеникът знае какво е това Божи промисъл, какво е Божия любов, той знае, че от всичко случващо се около нас – и страшно и скръбно, Бог може да устрои спасението на един човек, на друг човек, и че във всичко това има определен смисъл. Освен това свещеникът се моли на Бога за всичко страшно и мъчително, което вижда и в тази молитва намира утеха. А утехата му дава възможност да не стане циник.
Това е рецепта за всеки вярващ човек: да не се затваряме за болката, за страданието, за човешките трагедии, но да не им позволяваме да ни разрушат – да се молим за хората, с чиято болка се сблъскваме, да се молим за самите себе си, когато не можем да се справим с нещо и никога да не се страхуваме, защото задължително трябва всичко, което се случва в живота ни да откриваме на Бога и на Него да възлагаме надеждата си. Защото там където влезе Божията любов, нейната светлина и топлина, не остава никакво място за цинизма.
Източник: Православие ру
