Животът и успението на “безсмъртните”
Март 28, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница
Автор : Митрополит Николай Месогейски
Откъс от книгата на Месогейския и Левреотикийски митрополит Николай (Хаджиниколау) „Света Гора – най-високата точка на Земята”. Книгата представлява своеобразен дневник на пътешествията на автора из Атон през седемдесетте години на ХХ век, както и в наши дни, и разкрива пред читателя непреходния образ на Света Гора – мястото изцяло устремено от земята към Небето, от временния към вечния живот.
Напускайки Света Гора, аз почувствах силна носталгия и дълбоко родство с това място. Липсваха ми манастирските здания, дръзновено устремени към небето, ненарушимата тишина на пустинята, отмереността на общежителния манастирски живот и усещането за някакъв друг свят, изпълнен с надежда и насъщна дълбочина. И главното, липсваха ми монасите – истинското достояние на това свято място.
Напускаме кораба и веднага се налага да тичаме, за да хванем автобуса до Солун. Бързането… Първият признак на новия, но толкова добре познат за нас свят. Скоро в автобуса се качват две жени. Те започват да се карат за едно от свободните места. Пискливи ноти, нарастващо напрежение… Някой се опитва да ги успокои, отново на висок тон. Работещото радио излива върху всички някаква песен, от която ти прилошава. Цигареният дим е просто непоносим. Някой започва шумно да протестира, че автобусът закъснява с тръгването. Нажежаващите въздуха кавги стават две… Какво общо има цялата тази атмосфера с онова „Слаа-ава Тебе Боже”, което произнасяше старецът-монах, поливайки вечер овощните дървета в Карея? Или с „Го-о-осподи, помилуй” на отец Митрофан? Или с дълбоките молитвени въздишки, възнасяни от стареца Паисий? Каква пропаст лежеше между това, което ме вдъхновяваше и това, което аз в крайна сметка бях избрал! Само моята собствена въздишка, отронила се при внезапния преход от рая на Света Гора към земното „небе” на Уранополис1, ясно показваше истинското ми отношение към този свят…
Но какво мислех аз за този необичаен, друг свят, който току що бях познал и който ми се стори истинен? Какво беше моето отношение към този свят, в който в най-близко родство живееха радостта и скръбта, бедността и богатството, животът и смъртта, Богът и човекът?
Спомням си, как, изкачвайки се по стълбите на архондарика в манастира „Свети Павел”, видях надпис: „Ако умреш преди да умреш, няма да умреш след като умреш”. Светогорците живеят повече с вечността, отколкото с ежедневната действителност. Гледайки ги, разбираш, че те правят всичко, носейки в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса (2 Кор. 4:10). А след смъртта те излъчват благоуханието на нетленния и вечен живот. Такъв незнаен, скрит и даже съвсем несъществуващ за този свят монах, беше отец Митрофан, с когото по особено Божие благословение се запознах по-отблизо, когато живях около двадесет месеца в манастира „Свети Павел”. Не мога да кажа, че го познавах. Такива хора не можеш да опознаеш докрай. Тези тайнствени светогорски подвижници обикновено остават непостижими за нашия свят. Ние просто можем да научим нещичко за тях.
За светското минало на отец Митрофан в манастира знаеха твърде малко. И още по-малко можеше да се разбере за неговото мистическо настояще. Преди той бил женен и дошъл в манастира през 1964 година, наближавайки вече петдесетте, веднага след като жена му починала. През всичките двадесет и пет години, прекарани в манастира, той носеше същата тази монашеска одежда, която му бяха дали при замонашването. Неговите поправяни и преправяни обувки, расото му с множество акуратно зашити четириъгълни кръпки в различен оттенък на черното и различна степен на избеляване, протритата до блясък камилавка – цялата тази най-чиста одежда, наметната върху неговото безтегловно, но огромно тяло, скриваше тих, пълен с небесен мир облик на истински подвижник. Тя бе сякаш само „рамка” на неговото благородно и великодушно присъствие в нашия свят. От тези чистички, старички , акуратно и грижливо пришити кръпки се беше изтъкало ново одеяние – неръкотворният хитон на монашеската чистота. Бедните дрехи на този човек подчертаваха величието на неговото отричане от моментните, тленни удоволствия на света.
За тридесетте години прекарани в манастира, той едва ли бе промълвил и тридесет думи заради светско празнословие. Преди няколко години го намерили в килията му. Той седял на стол, главата му лежала върху възглавниците, в ръцете си държал още топлата броеница. Така премина във вечността отец Митрофан, оставайки след себе си спомена за удивителен подвижник-исихаст от общежителния манастир. Той сякаш даже не премина във вечността, а с изключителна лекота се плъзна в нея. Прекрачи прага й напълно незабележимо.
Познавах и други монаси от манастира „Свети Павел, които бяха усърдни подвижници и хора с рядко срещани добродетели2. Тук бих споменал накратко за отец Георги, чиято килия беше редом с моята.
В последните години от живота му аскетическият подвиг на отец Георги се състоеше в непрекъсната борба за придобиване на непрестанна молитва и търпеливо участие в дългите, многочасови служби, въпреки немощите на старостта и непоносимите болки в кръста. Освен това той изобщо не се миеше и с търпение понасяше последствията от това. Килията му беше съвсем занемарена и миришеше, както и тялото на самия подвижник. Миризмата беше толкова силна, че можеше да се усети дори със запушен от хрема нос. Неговото общество се състоеше от няколко икони, протрита броеница и, разбира се, голямо количество насекоми и дребни животинки, които намираха в килията му гостоприемен дом и обилна храна. Аз самият неведнъж бях подлаган на нашествие от страна на неговите „съквартиранти”. Многократно дървениците, живеещи в „развъдника” на отец Георги, оставях следи от своите „зъби” върху изнеженото ми тяло. За мен това беше непоносимо. А отец Георги никога не беше се оплакал дори с една дума. Може би дървениците вече нямаше и какво да изсмучат от него? Постоянство, издръжливост и търпение, достойни за възхищение.
Спомням си как през 1989 година, заедно с един послушник, ме изпратиха във Великата Лавра като член на делегацията на нашия манастир на празничната служба в чест на преп. Атанасий Атонски3. Около пет часа следобед пред вратите на манастира ни очакваше джип, за да ни откара на манастирския пристан, където трябваше да се качим на курсиращото между манастирите корабче. Отец Георги (а тогава той беше вече на осемдесет години) смирено слезе до пристанището пеша. А ние – младежите! – пътувахме с автомобил. На кораба видях как той стои в един ъгъл, склонил глава, превърнал се буквално в едно цяло със своята броеница. Той не пропиля за нас нито една дума, не прахоса неразумно съкровището на своята молитва.
Когато доплавахме до пристанището на Лаврата, там вече ни очакваше товарна кола, за да ни откара в манастира. Разстоянието от пристанището до Лаврата е около четиридесет минути път пеша през планината. Отец Георги изчезна някъде. Аз мислех, че се е скрил, за да се помоли. Но когато изминахме половината път, го видяхме да се изкачва към манастира пешком. Шофьорът спря, за да качи отец Георги, но той ни направи знак да продължим. Тогава не можах да разбера какво се случва. По-късно ми обясниха, че през 1963 година, като представител на манастира „Свети Павел”, отец Георги активно противодействал на прокарването на първия на Света Гора автомобилен път от Дафни до Карея, който бил предназначен да облекчи придвижването по време на тържествата за хилядолетния юбилей4. Оставайки верен на своята позиция, той никога не се придвижвал из Света Гора с автомобил.
Когато пристигнахме в манастира, отец Георги не само отказа да си почине преди всенощното бдение, но даже не пожела да си остави торбичката в стаята, определена за представителите на нашия манастир.
- Дошли сме тук не да отдъхваме и почиваме или за да ни оказват всякакви почести, а заради бдението, смирението и молитвата. Само с това можем да трогнем нашия светец – каза отец Георги.
И отиде право в храма. Беше седем часът вечерта. Бдението започна чак в девет. А завърши (след тържествената трапеза) в 12.30 на следващия ден. Отец Георги не напусна храма нито за минута. Трезв, бодър, потопен в молитва, той престоя в своята стасидия седемнадесет часа без прекъсване. Корабчето, което трябваше да ни върне обратно в нашия манастир, тръгваше в пет часа вечерта. Тялото ми си отдъхва три часа върху леглото в тихата килия. Умът ми и съвестта ми – нито секунда. Забележката на отец Георги не ми даваше покой. Автомобилът на Лаврата ни откара до пристанището. На около петдесет метра от нас отец Георги настойчиво премяташе броеницата си подобно на изкусен ловец в очакване на улов. Това свое занимание той продължи и на кораба.
Акостирахме на пристанището на „Свети Павел” около шест вечерта. Моят героичен съсед мина край мен. Очите му бяха червени от сълзи. Душата – белоснежна, животът – изпълнен с плодове. Той мина и покрай очакващият ни джип, за да продължи своето изкачване към манастира – възхождане към своето търпение и последователност, възхождане към своето освещение. Стана ми срамно за самия мен. Поисках да му подражавам, но за мен това се оказа невъзможно. Отец Георги беше на осемдесет години. Аз – на малко по-малко от половината от неговата възраст. Той беше два пъти по стар от мен, превъзхождаше ме многократно по духовната си сила и несравнимо повече по причастността си към Божията благодат. Господ го упокои от земните му трудове през 1998 година, като утоли неговата небесна жажда по вечността.
Такива духовни бисери можеха да се намерят в съкровищницата на манастира „Свети Павел”. Те бяха безценно духовно богатство, скрито в тайниците на Света Гора.
На Атон аз научих, че монасите и след смъртта си са изпълнени с живот. Аз сам съм усещал признаци за това, че те са живи и тогава, когато всички човешки сетива и самата наука свидетелстват за безвъзвратната им кончина. Щом биологическият живот на човека приключи, щом в подвижниците грубата плът отстъпи, започваш да усещаш тяхното вечно и безсмъртно присъствие в този свят.
Когато вече бях йеромонах, ми се случи да бъда свидетел на удивителното успение на един незнаен както за мен, така и за болшинството от живите, но знаен за Бога подвижник. Бях на посещение при мои приятели-монаси в една от каливите на Кавсокаливия5, когато един старец, живеещ в близкия скит ни помоли да отидем при него. Искал да ни съобщи нещо важно. Важното съобщение се състоеше в това, че в същия час този старец трябвало да напусне този свят и сам предчувствал това. Той ни помоли, всички заедно да „потеглим” казано по монашески „броениците за него”, за да бъде облекчено отхождането на душата му. Този старец имаше такова страстно желание, такава жажда да напусне този свят, че ние просто не можехме да проумеем това, но послушни на неговата настойчивост, започнахме да се молим: „Господи, Иисусе Христе, упокой Твоя раб (тук добавяхме името на монаха). Започна и старецът да се кръсти и да повтаря: „Христос воскресе!” Пак прекръстване и отново „Христос воскресе!” . А ние: „Господи, Иисусе Христе, упокой Твоя раб…” Времето минаваше и постепенно гласът на стареца ставаше все по-умиротворен, но едновременно с това започна да отслабва: губейки временното, той придобиваше небесното. След няколко минути, като събра всичките си сили, той, славословейки, възкликна: „Христос воскресе! Наистина воскресе!” И като склони глава, изпусна половината от своя дъх – половината от това дихание за живот, което му беше дал Бог, както дава и на всички нас6. Тази половина, която е потребна за живота на тялото. И задържа половината от своето дихание, което е нужно за вечния живот на душата. Това дихание е най-скъпоценното притежание на всеки човек – то служи като гориво за бъдещия живот. И веднага наоколо се разнесе дивно благоухание. Аз не знам коя от половинките на диханието беше негов източник – тази която старецът изпусна, или тази, която задържа. Първата беше уверение за светостта на неговия живот, втората беше обещание за небесните блага. Тялото му дълго време запазваше свръхестествена топлина и мекота и разпространяваше утешителното за нас благоухание на неговата святост. Очите ни се напълниха със сълзи, но не сълзи на скръб по отишлия си, а сълзи на жалост, за тези, които оставаха.
За подобен случай, който беше оставил дълбока следа в душата му, ми разказа един светогорски игумен. В техния манастир живеел един твърде нерадив монах. На служби той ходел рядко: прибягвал в храма, целувал иконите и изчезвал. Никой не знаел къде отива. Никой не знаел, с какво се занимава. Имал и още една слабост: пиел. От него непрекъснато „благоухаело” на вино. Но този монах не пречел на никого – никой не бил чул от него и една лоша дума. Животът му обаче никак не приличал на монашески.
Минало известно време и този монах умрял. Братята изпаднали в скръб за неговата душа, за спасението му. Нали той си отишъл неподготвен, дълги години вече не бил се причастявал – поне доколкото било известно на братята от манастира. Със сълзи на очи възнасяли те молитвени въздишки за него в своите нощни бдения. Дошло време за погребението. Събрани край тялото на починалия, отците скърбели не толкова за раздялата с починалия, колкото за гибелта на душата му. Когато спускали тялото в гроба, братята с недоумение започнали да се споглеждат, докато накрая, най-простодушният от тях възкликнал:
- Старче, но той благоухае! – това усещали и другите монаси, но никой не смеел да го признае.
И наистина, неизказан аромат се разнесъл наоколо. Гробът на „нерадивия” монах благоухаел няколко дни, свидетелствайки за някакво скрито величие и потвърждавайки Божието тайнство. Човекът, от който в този живот миришело на вино, във вечния живот започнал да благоухае с „аромата” на благодатта, с „аромата” на богоугождението. Зад неговите немощи се криел свят живот, истинска монашеска душа, за която братята се успокоили, и в която завинаги намерил покоище Божия Дух.
Колко велика е разликата между Бога и човека! Колко много се различава Божият съд от човешкия!
Названието „Света гора” се състои от две думи. По обозначеното от едната ходиш с краката си – гора (планина – църковн. слав.) А обозначеното от другата постигаш с молитва – светост. Първото виждаш, гледайки възвисяващите се над земята атонски върхове. Второто – когато обърнеш взор към скритите в дълбините на планината пещери. Пещерите на Света гора разкриват много повече от нейните върхове.
Бележки:
1. Уранополис (от гр. Небесен град).
2. Св. Йоан Лествичник казва: „Монахът е постоянно принуждаване на естеството”, „Лествица”, стъпало 1. А Господ е казал: „Царството Небесно бива насилвано и насилници го грабят” (Мат. 11:12) – бел. авт.
3. Преп. Атанасий Атонски (ок. 925 – 1000 г.) – византийски монах, основател на Великата Лавра – първият общежителен манастир на Атон.
4. През 1963 г. на Атон тържествено се отбелязва хилядолетието от възникването на общежителното монашество на Света Гора. Първият светогорски общежителен манастир е Великата Лавра, основана през 963 г.
5. Кавсокаливия – скит в южните покрайнини на Атон.
6. Виж: ”И създаде господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Бит. 2:7).
