Една чудесна история за предателството и покаянието
Май 8, 2014 in Беседи, В търсене на вярата, Сладкарница
Автор : монахиня Магдалина Некрасова
Монахиня Магдалина (Некрасова) сега се подвизава в православния Покровски манастир във Бюсси-ан-От (Франция). В едни от най-трудните времена за Църквата през 1960 г. семейството и, след дълги години на заточение в Казахстан, се установило в гр. Вологда. По това време се развихряло поредното гонение против Църквата, когато Хрушчов обещал да покаже по телевизията последния поп в Русия. Всички сили били хвърлени за бързото приключване с „религиозните предразсъдъци”.
През 1962 година, още като цивилна, монахиня Магдалина работела в Крестовъздвиженската църква в гр. Грязовец:
„През този паметен ден, 21 март, аз се прибрах в къщи във Вологда, където живееше моето семейство и се готвех да отида в нашата катедрала на вечерня, когато срещнах владиката, който управляваше по това време нашата епархия, пред нашата врата. Като разбра, че съм се прибрала за два дена в къщи, започна настойчиво да ме моли да отида в централния дом на културата, където тази вечер щял да изнася лекция нашумелия тогава антирелигиозен деятел – бившия свещеник Чертков. Мен въобще не ми се ходеше там, още повече, че моят духовник ме съветваше никога да не слушам и чета такива вредящи на душата неща. Но колкото повече се съпротивлявах, толкова повече владиката настояваше на това, че някой от нас трябваше да отиде и да чуе с какви методи те работят. В края на краищата ми се наложи да се съглася. Тази вечер у нас имаше няколко мои познати и едно от момичетата реши да ме придружи. Не знам как се оказахме в първия ред на залата, почти пред микрофоните, към които скоро се отправиха трима човека. Аз веднага различих измежду тях отреклия се свещеник, макар че той външно по нищо не се отличаваше от другите, освен с една лека елегантност, служеща сега за други цели. Млад човек, малко над тридесет години, се представи като завършил с отличие Московската духовна академия. От самото начало възприе ироничен тон, навярно така му беше по-лесно. След толкова години съм забравила това, за което е говорил, но съм запомнила своето състояние – болка, оскърбление, безпомощност и вина. Колкото повече той овладяваше аудиторията, предизвиквайки нейния смях и кощунствени шеги, толкова повече мен ме овладяваше отчаянието и съзнанието, че мълчанието тук е равно на предателство. Но да възразявам ми се струваше съвършено невъзможно, не толкова заради заръката на майка ми и на владиката, но най-вече заради абсолютното неумение да кажа каквото и да е. Добре си спомням как през цялото време, когато той говореше, мислено се опитвах да аргументирам цялата лъжа на неговите думи, но нищо не се получаваше! Съзнавайки, че намиращите се тук хора нямат представа нито за християнското учение, нито за Евангелието, нито за светците, над които така се поругаваше бедният Чертков, аз се боях, че всяко мое възражение може да му дойде под ръка и да бъде възприето като фанатизъм. А лекторът в това време все повече се разпростираше, издевателствайки над различни евангелски епизоди, стараейки се да изтъкне „абсурдността” на православната вяра, тайнствата и обрядите, предизвиквайки взривове смях в публиката. При това цинично твърдеше, че през това време той искрено вярвал, но после разбрал целия фалш на тази вяра и решил да каже истината на себе си и на хората. Въпреки всичко той не се докосна до две теми – Светото Причастие и Възкресението на Христа. Не знам, какво го възпираше, дали едвам уловимата частичка страх Божий, стаена в съвестта, дали границата, указана в съветските закони – „да не се оскърбяват чувствата на вярващите”. През тези години, призовавайки обществеността да се бори с всякакви способи с религиозните “глупаци”, подигравайки се със светинята на руския народ, съветската идеология лицемерно заявяваше за необходимостта „да не се оскърбяват чувствата на вярващите”.
От самото начало молех Бога да ми помогне да кажа това, което трябва. Нали и Той Сам е обещал това, както ми се струваше, при такива обстоятелства! Но времето минаваше и аз нищо не можех да измисля. Бог ми помогна чрез самия Чертков. След като затихнаха овациите след последните му думи, той предложи на желаещите да зададат въпроси – писмено или устно. Слава Богу, имах под ръка химикал и хартия! „Мисля, написах, че даже на невярващите е противно да ви слушат, как вие позорно се отнасяте към безгласната Църква, знаейки че тя е лишена от право на какъвто и да е бил отговор. Хвалейки се, че с отличие сте завършили академията, вие гнусно лъжете, изопачавайки Свещеното Писание…” Изписвайки една страница от тетрадка завърших с това, че неговата лекция е безкрайно оскърбителна за вярващите, и се подписах: „Един вярващ”. Тъй като нашата ложа беше на няколко крачки от сцената, аз му дадох листчето в ръката. Той започна да отговаря на всички въпроси, които бяха доста примитивни. Моят лист се оказа един от последните, той имаше непредпазливостта да го прочете на всеослушание. Това веднага предизвика бурна реакция в залата, която аз възприех отначало като одобрение и донякъде се утеших. Чертков се опита да се справи с полученото оскърбление и каза:
- Много се радвам, че сред вас се оказа поне един вярващ. Какъв смисъл има да говоря само пред невярващи. Но аз разбирам, че този човек не иска да си каже фамилията, затова ще отговарям на цялата зала.
Тук аз подскочих и казах, че нямам намерение да се примирявам. Новото възмутително бучене на публиката ме накара вече правилно да разбера настроението. Чертков за миг се разколеба. Видимо не е очаквал такава наглост от младо, на вид напълно светско момиче. И се започна, неочаквана и за двамата, словесна схватка. Въздържайки чувствата си, ме попита, къде е изопачил Свещеното Писание.
- Твърдейки, че Библията е изпълнена с противоречия, отвърнах аз, вие като пример приведохте две фрази: „Око за око и зъб за зъб” и „Ако те удари някой по дясната страна, обърни му и лявата”.
- А това да не би да не е написано в една книга?
- Но на вас добре ви е известно към кого са били отнесени първите думи и колко векове след това Христос е заповядал, вече в Евангелието, други отношения между хората. Завършвайки с отличие духовната академия вие прекрасно знаете, че стоящите хора нямат понятие за тези неща и вие се възползвате от това!
- Каквото и да е, възрази той, аз казвам истината, защото тези изречения се намират в една книга.
После ме попита конкретно да посоча, къде издевателства над Евангелието.
- А какъв смях беше, когато вие говорехте за възкръсналия Лазар!
- Но не аз се смеех, а залата!
- Разбира се, защото вие така го представихте!
Нашият спор все повече и повече се разгорещяваше. Внезапно на сцената влетя директорът и заяви, че в Съветския Съюз религиозните диспути са забранени. След това изрази гореща благодарност на уважаемия другар Чертков за неговата много интересна лекция. След дълги аплодисменти хората от залата започнаха да се разотиват. Неочакваното появяване на директора, хвърляйки към мене злобен поглед, ме върна в действителността.
Стана ми страшно и помислих, че сега ще ме арестуват и известно време стоях в ложата, очаквайки своята участ. Но след като никой не дойде, се запътих към изхода, където насреща ми се изпречиха враждебно настроени хора. Някой ми каза в лицето:
- Такива трябва да ги изгарят!
- Ето ги враговете!
- С такива трябва по друг начин да се разговаря!
Тяхната ярост бързо нарастваше. Някой размаха пред мен юмрук. Ситуацията ставаше критична, когато изведнъж се появи сам Чертков. Народът се отдръпна и моя идеен противник предложи любезно да продължим беседата в кабинета на директора. И така ние влязохме в просторен кабинет, където побързаха да се вмъкнат и десетина от най-активните борци на войнстващия атеизъм. Чертков ми предложи директорския стол срещу него.
Той започна със съчувствие, че толкова млада, си пропилявам живота. Аз се зарадвах, че разговорът придоби по-мек и откровен характер и също искрено му съчувствах за бедата, в която сам се е вкарал. Той, разбира се, много се учуди на моите думи. Аз ги обясних, казвайки че ще се срещне с Истината, която сега така яростно отрича, и ще се види лице в лице с Този, от Когото пред всички се отрича и какво ще прави тогава!
Тук искам да кажа, че по-нататъшния ни диспут протече в съвсем друг, спокоен тон, искрено и даже с някакво уважение от негова страна. Така съм запомнила, а и последвалите събития потвърдиха това. Аз основно подчертавах своето съжаление за това, че той се е отрекъл от свещенството. Убеждавах го, че той никога не е вярвал истински в Бога. Сега се срамувам от моите примитивни аргументи, но говорех сърдечно и искрено. Не знам защо му привеждах примери от физиката и математиката. В един момент той ми напомни, че не е единственият, който е напуснал Църквата. Преди него е бил известният свещеник Александър Осипов.
- О, да, казах аз, това е истина. Не сте вие първият, не е първи и Осипов!
- Как така? Да не би Дарманский да е бил преди Осипов?
- Не, аз не говоря за Дарманский!
- А кой тогава е? Дулуман? Не, той беше по-късно!
- Не за него става дума!
Смущаваше ме присъствието зад гърба ми на съвсем притихналите слушатели и аз преминах на полушепот. Но Чертков не се успокояваше:
- А кой е първия? Кажете!
Да отговоря беше невъзможно. И аз му казах съвсем шепнешком, но гледайки го право в очите:
- Юда!
Тази минута никога няма да я забравя. Той потръпна така, че бутна нещо там, което лежеше на масата. На мене самата ми стана страшно от такова точно попадение. Дуелът беше явно приключил. Последваха някакви маловажни фрази и Чертков ми предложи да продължим нашия диалог писмено. Той ми написа и ми даде своя адрес. В този момент аз бях уверена, че ще ме арестуват още преди да се върна у дома. За какъв мой адрес може да става дума? Въпреки всичко аз му го написах и ние се станахме да си тръгнем. Хората около нас си заминаха и Чертков ми помогна да си намеря палтото и ме изпрати до вратата. Добре помня студа навън и ясното небе. Предчувствах скандала, който ме очаква вкъщи. След моето закъснение родителите ми са звънели в дома на културата, където са им казали, че лекцията е прекъсната и филмът, който е щяло да се прожектира след това е отменен. Впоследствие ние разбрахме, че Чертков е отзован от Вологдска област. Една история развесели нашето семейство – някаква млада работничка в епархиалното управление разказвала: „Какъв красив бивш поп и добре говореше, а после дойде някаква глупачка и всичко провали.” Тази фраза влезе в семейната история. Но за мене остана загадка защо не ме арестуваха, още повече, че във вестниците се появиха статии против нашето семейство. През тези години подобни статии бяха предвестници на ареста. Може би ми помогна това, че след време отидох за два месеца в Грузия по настояване на майка ми и с благословението на моя духовник. След като се върнах ми беше забранено да работя в църквата и аз се преселих в Естония.
След като вълната на хрушчовите вълнения стихнала, на тези, които обикаляли страната с атеистически лекции, държавата обърнала гръб и ги захвърлила като ненужна вещ. В църквата в Рига започнал да се появява странен млад човек. Не толкова болен, колкото измъчен. По време на литургията стоял до стената на притвора, не се кръстел и плачел. А когато започвала херувимската песен, през времето, когато свещеникът четял тайната молитва за собственото недостойнство, този млад човек започвал буквално да се тресе и целият в сълзи напускал църквата. Така продължавало известно време, след което човекът отишъл да бъде приет от тогавашния архиепископ Рижски, назовавайки себе си – Чертков. Той разказал своята история, каейки се. Просил за възстановяване на сана. Архиепископът известил за това патриарх Алексий (Симански), от когото бил получен такъв отговор: „Тъй като този човек публично се е отрекъл от вярата, от Христа, то публично е и длъжен да принесе покаяние.” Така или иначе Чертков свещеник не станал, но целия си останал живот посветил на искрено служение на Църквата като певец. А певци по това време били много нужни!
превод от руски
Казват, че този певец починал в началото на деветдесетте години и е погребан на Рижското гробище. Царство му Небесно!
Източник: Православие ру
