Пасха в Соловецкия лагер 1926 г.
Април 19, 2014 in Беседи, Сладкарница
Автор : свещеник Павел Чехранов (1875-1961)
Наоколо гора, бодлива тел, вдигнати на високи стълбове наблюдателни вишки… Множество хора са подкарани към пунктовете. Вследствие на лошите пътища, разкаляни през пролетта, лесодобивът е приключил. И над хиляда човека се връщат обратно в лагера. А той е предвиден за не повече от осемстотин човека. Постройки, които нямат това предназначение, са преправени на жилищни помещения с нарове. В останалите бараки пътеките между леглата са запълнени с нарове, двуетажните нарове са преправени на триетажни. Даже в привилегированите канцеларски бараки има двуетажни нарове и вместо шестдесет човека, сега там има сто и двадесет. Постоянно на печките ври вода, която се взема за обяда и вечерята.
Приближава Пасха. И как ми се иска, даже и в такава обстановка, да отида на служба. „Но как да стане това – си мислех, – когато и да се провреш между тълпата е трудно. Как да не запееш „Христос воскресе!” в пасхалната нощ?…” И реших да попитам моите близки. Разговарях с благодушния епископ Нектарий, епископ Митрофан, епископ Рафаил и епископ Гавриил. Бяха научили за това и отец Филумен и постоянния придружител на владика Иларион (Троицки) шахматистът отец Аркадий.
Само архиепископ Иларион и епископ Нектарий се съгласиха да изкараме пасхалната служба в недостроената пекарна, където имаше само отвори вместо прозорци и врати. Останалите решиха да извършат службата в своята барака, на третия рафт, под тавана, в съседство с помещението на ротното началство. Но аз реших да изпеем пасхалната служба вън от бараката, да можем поне в тези минути да не чуваме сквернословия.
Уговорихме се. Дойде Велика Събота. Арестантският двор и бараките бяха пълни с хора като херинга в консерва. Но ни постигна ново изпитание. Излезе разпореждане от коменданта към ротните командири да не се допуска и намек за църковна служба и от осем часа вечерта да се преустанови движението между ротите. С печал за това известие ми съобщиха епископите Митрофан и Гавриил. Но въпреки това аз настоявах: „Все пак да се опитаме да устроим службата в пекарната.” Епископ Нектарий веднага се съгласи, а архиепископ Иларион каза с неохота, но все пак да го събудим в дванадесет вечерта.
В дванадесет се отправих към бараката, където се намираше владика Нектарий. Вратата беше широко отворена и аз, влизайки, се срещнах с дневалния.
- Забранено е да се пускат от другите роти!
Аз се спрях нерешително, добре че владика Нектарий ме очакваше.
Отправих се към владика Иларион. Влизайки стремително в бараката, минах покрай дневалния, който се оказа донякъде познат и добронамерен към мен.
- Ако обичате, по-бързо вършете, каквото ще вършите и си тръгвайте. Имаме заповед…
Аз му кимнах с глава и отидох до владика Иларион, който, изпънал се с целия огромен свой ръст, спеше. Бутнах го по ботушите и той се приповдигна.
- Време е – му казах шепнешком.
Цялата барака спеше. Излязох.
В очакване ме посрещна владика Нектарий. Скоро към нас се присъедини владика Иларион и заедно тихо се отправихме зад бараките. В края на пътеката стоеше недовършената пекарня с отвори за прозорци и врати. Шмугнахме се вътре един по един. Влизайки вътре, избрахме такава стена, която най-добре би ни скрила от погледите на минаващите по пътеката и плътно се приближихме към нея; отляво – владика Нектарий, в средата – владика Иларион, а аз – отдясно.
- Започвайте – промълви владика Нектарий.
- Утренна ли?- попита владика Иларион.
- Не, всичко, както се полага, с полунощница - отвърна владика Нектарий.
- Благословен Бог наш… – тихо произнесе владика Иларион.
- Волною морскою… – запяхме полунощницата.
И странно, странно отговаряха в нашите сърца тези пленяващи мотиви. „…Гонителя, мучителя под землею скривша…” И цялата трагедия на преследващия фараон в тази особена обстановка се чувстваше от нашите сърца така остро както никога. Бяло море с бяло ледено покривало, греди за пода, на които ние стояхме, както на клира, страх да не бъдем забелязани от надзирателите. А сърцето дишаше радост, че се извършва пасхалната служба, въпреки строгия указ на коменданта.
Изпяхме полунощницата. Архиепископ Иларион даде начало на утренната.
- Да воскреснет Бог и разточатся врази его… – не каза, а прошепна, взирайки се в нощната мъгла владика Иларион.
Запяхме „Христос воскресе!” мислех си да плача или да се смея от радост. И така ми се искаше да си отпусна гласа на чудните ирмоси! Но ни ръководеше предпазливостта. Свършихме утренната.
- Христос воскресе!- каза владика Иларион и три пъти се целунахме. Владика Иларион даде отпуст и се прибра в бараката. Епископ Нектарий пожела да изкараме двамата и часовете. Само че аз водех службата, а владика Нектарий беше певец, както той сам пожела, защото знаеше всички песнопения и четива наизуст.
Тази пасхална служба остана в паметта на владика Иларион…През 1927 г., месец май ми писа: „Спомням си миналогодишната Пасха. Как се отличава от сегашната! Колко тържествено я изкарахме тогава!”
Да, обстановката на Пасха през 1926г. беше необичайна. Когато ние тримата я отслужвахме в недостроената пекарна, в това време там, в град Ростов, в залятия с електрическо осветление катедрален храм, при участието на чудния хор, градското духовенство извършваше също пасхалното, тържествено богослужение. Но!..Мислим, че нашата лагерна Пасха, в пекарната, без прозорци и врати, при звездно осветление, без митри и брокатни одежди, беше по-приятна за Господа, отколкото великолепната ростовска обстановка.”
Превод от руски
източник: Мученики, изповедники РПЦ, игумен Дамаскин
