Разводът при свещенослужителите

Юни 24, 2017 in Свещеническа конференция

Автор : Митр. Атанасий Лимасолски

 

 

Въпрос, отправен от Варненския и Великопреславски митрополит Йоан към Лимасолския митрополит Атанасий

 

 

- Идва човек в епархията, дали е мислил, че ще дойде или няма да дойде – идва. По воля Божия и по воля човешка чрез избор, той вече се изправя пред една действителност. При него идва един духовник за едно, друг за друго. Но ние имахме възможност да говорим на тази тема и с други архиереи от други поместни църкви, със силни епархии, с могъщо свещенство, жизнерадостно, здраво стъпило в основите на вярата – дръзновено, което има успех на Божията нива. Но какво се случва – млади хора с любов тръгнали в семейството, в тайнството на брака, презвитерата подписала съответната декларация, че тя е съгласна – доброволно, да последва своя мъж, който ще стане духовник. В един момент, това се случва, слава Богу, създават се дечица, живота върви вече в полето на духовната нива, и в един момент тя решава – презвитерата, поради някакви причини да си тръгне и духовникът остава и със своето паство, и със служението, и с децата си. И ние трябва да продължим да служим, да утешим тоя човек. Имаме и желание да се срещнем с презвитерата, ако тя поиска е добре, но много пъти се случва въобще да не поиска. И това е едно предизвикателство на млади духовници, дръзновено тръгващи по тоя път, и в един момент вече изправящи се пред една действителност, която вече за тях е и изпитание в живота им, в своята младост. Аз се обръщам най-искрено към Вас като към духовник, аз като по-малкия към по-големия, за да дадете и съвет и утеха и онова, което аз със своите скромни сили не ми достига, въпреки желанието ми със скромна молитва да помогна на тия хора, да им дам най-правилния съвет, да имат те подкрепата на архиерея си, за да продължат спокойно своето служение.



- Благодаря много, Владико, за този въпрос, който показва с колко любов обичате чедата си, и че техните проблеми се превръщат във ваши проблеми. За съжаление в света, в който живеем и ние духовниците, имаме същите влияния, изкушения, същите предизвикателства, които има всеки друг човек. И за съжаление въобще не е странно, че в свещеническите семейства се забелязват доста проблеми. Разбира се, най-добре е да се предпазваме, т.е. да успяваме преди да стане лошо да предотвратим това. И може би това е нещо, което често ние архиереите забравяме, смятаме за даденост, че нашите духовници са застраховани от това да не им се случи нещо подобно. Обаче трябва да разберем много добре, че нашите духовници са на първа линия в битката с дявола, и че трябва да ги предпазваме, трябва да ги подсилваме и най-вече от всичко да им дадем възможност да могат да говорят с нас. Какъвто и проблем да имат, каквото и изкушение да имат нашите свещеници, каквото и падение да им се е случило, не трябва да се страхуват от нас. Не трябва да бъдем като съдии, а като бащи любвеобилни, за да можем да изслушаме какъв е проблемът, обаче ако се случи такъв проблем, със сигурност ще трябва да подкрепим свещеника. Този човек не е решил да става монах, но сега вече по някакъв начин ще трябва да се учи да живее монашески. Трябва да му дадем много сила, много любов, много молитва, за да може Божията благодат да го обвие, да премине през тази трудност. Но смятам, че за проблемите трябва да се говори предварително. Това е нещо, за което аз чувствам липса в самия себе си в моето дело. Занимавам се всеки ден с много други и всякакви неща и с много народ всекидневно, но не отдавам нужното време на моите свещеници, на хората, които служат на Божия народ. Това е естествено моята слабост и това е тъжно, разбира се, нашите свещеници да се огорчават и уязвяват. Ако можем да им помогнем преди да се е случило най-лошото, това ще е най-добре и да внимаваме и да пазим семействата на свещениците, жената на свещеника и децата, защото и за презвитерите не е много лесно. Много пъти подвигът на презвитерата е доста по-голям от този на свещеника, защото свещеникът има като утешение благодатта от служението на Светия Престол, а презвитерата е в дома, тя е самичка, тя е сред опасностите, тя е в старанието си да върти къщата и да изхранва децата. Свещеникът бяга навсякъде – тук и там, но не бяга към дома си. Трябва всички да сме много внимателни към тия въпроси. Когато идват уязвени нашите свещеници, трябва ние архиереите да смятаме за собствено непостижение и за собствен проблем този неуспех. Защо не успях да помогна по-рано аз на този човек в неговата беда? Нека Бог да ни пази от такива изкушения, това са много големи неща.


Из Седмица на православната книга 2015 г. – Варна