Разрушаването на семейството
Септември 10, 2014 in Семейство
Автор : митр. Атанасий Лимасолски
Бракът може да се уподоби на нежно цвете. За да израсте цветето, то се нуждае от грижи. Необходимо е да се посади в добра почва, земята трябва да се обработва, своевременно да се полива. Ако не полагаме старания за растението, то, въпреки че в началото може да е прекрасно и благоуханно, скоро след това ще засъхне и погине.
Така е и в брака. От човека се изисква голямо умение, за да поддържа първоначалната любов, да я утвърди на здрава основа, така че да може тя да издържи. Напълно естествено е, че в даден момент човек може да се пресити от плътските отношения и външната красота и тогава на преден план излизат основните, главните отношения с другия човек. От момента, в който ти си сключил брак с твоя съпруг или съпруга, това за тебе ще е човекът, с когото заедно ще държите пътя от този временен живот към вечния живот в Царството Небесно. Следователно бракът е много сериозно начинание. Също е необходимо да се знае, че раждането на деца не е основната, а второстепенна цел на брака. Главната цел на брака се състои в това, хората, които го сключват, след изхода от този временен живот да сключат велик брак с Владиката Христос. Чрез култивиране на взаимоотношения, основани на любов към Бога, съвместно да се преодоляват трудностите, случващи се в семейния живот, така че да съумеят да се съчетаят във вечността с Христос.
Това „правилно” трябва да се разгледа от позицията дали твоите действия удовлетворяват другия човек, съхранява ли се мирът в семейството, а не човек да мисли, че след като нещо изглежда правилно, значи то си е просто такова. Когато в съпрузите има желание ситуацията да се измени към по-добро, започвайки от себе си, тогава Сам Бог помага, семейните проблеми се разрешават, човек опитно придобива снизходителност и вече не съди толкова строго другия. Неговото мислене се пренастройва: той се научава да търпи другия човек, размишлявайки за това, че Господ търпи всички нас. Ако човек започне да работи над себе си, той се старае да избягва причините, водещи до конфликти.
Когато в семейството съпрузите се сблъскват с трудни обстоятелства, е необходимо да се действа с голяма любов и смирение, единият член на семейството трябва да поддържа другия, по-немощния, в такива моменти, образно казано, той трябва да го носи на ръце. Да предположим, че не съпругата или съпругът устройват сцени и създават проблеми, а някое от децата. Какво биха направили родителите в този случай? Биха ли го изгонили от къщи да не им се мярка повече пред очите? Разбира се, не. Но ако търпим и прощаваме много неща на родните си деца, защо не можем да изтърпим своя мъж или жена? Ако на всичко гледаме с добър помисъл, това ще ни помогне да бъдем по-търпеливи, докато вече по навик не се научим да избягваме леките пътища, водещи до развод. Защото до развода води лекият път. По трудния път вървим тогава, когато се опитваме каквото и да се случи да задържим другия човек, когато го търпим, когато се стараем да му помогнем. Истинската любов, която „не търси своето”, която се жертва заради ближния, не търси леки решения. Доколкото бракът е тайнство на любовта между двама души от противоположен пол, това означава, че бракът е преди всичко жертвеност. Църквата ни учи именно на тази жертвена любов, която търпи и понася всичко заради другия.
За съжаление в някои семейства се случват чудовищни произшествия, инциденти, за които нерядко чуваме. Аз говоря най-вече за случаи на ужасно насилие по отношение на децата. Това е истинска трагедия! Как трябва да се постъпва в такъв случай? Ако съществува опасност от страна на такъв „баща” или такава „майка”, то този човек непременно трябва да бъде отделен от дома, в който живеят децата, защото той е заплаха за тях. Друго решение тук не може да има.
Аз съм убеден, че такива хора са психически болни. Не може нормален човек да направи нещо подобно. Даже ако в къщата, където са децата, е имуществото на тези хора, съвместното жителство с такъв родител е невъзможно. Трябва да се изключи всяка възможност за продължаването на подобна трагедия. Защото психиката на децата, подложени на насилие в семейството, остава травмирана практически за цял живот.
Обаче тук трябва да сме много внимателни. Преди да утвърждаваме, че нещо се е случило, трябва първо да се уверим, че това не е грешка или недоразумение. Ще се постарая да обясня какво имам предвид: съществува категория хора, в които има толкова самота, мъка и развратеност, че те действително извършват престъпления и аморални постъпки. Но има и болни от друг род, които неоснователно подозират своят съпруг или съпруга в подобни действия. В митрополията при нас са се обръщали неведнъж някои жени, които съобщаваха, че мъжът им, брат им или някой друг се занимава с подобни неща. След това ставаше ясно, че в действителност нищо подобно не е имало, че това е просто плод на болното въображение на майката, която е уверена, че на децата й вредят. Ако човекът на когото съобщят за това, бил той духовник, лекар, полицай или някакъв друг, по своята неопитност не може да прецени ситуацията, с лекота може да повярва на такава майка, която предприема цели операции по спасяването на своето дете, разказвайки в подробности за уж случили се насилия в семейството, които в действителност са нейни фантазии, в които тя вярва с такава живост. Това се е случвало неведнъж. Аз повтарям, че ние трябва да сме много внимателни, преди да обвиним човека в насилствени действия по отношение на деца.
Ако говорим за психическите травми, които преживява конкретният човек (или всички ние), когато изпитваме различни жизнени сътресения в дадени моменти от нашия живот, е възможно със собствени усилия на човек да му се отдаде да се справи с тази душевна рана. Обаче от многовековния опит на нашата майка-Църква ние знаем, че когато човек се обръща към Бога и предоставя свобода на Светия Дух да действа с благодатта чрез участието в тайнствата, с този човек става нещо преславно. Той не само се изцелява от своите душевни травми, но с времето, при съдействие на благодатта, сам става причина за много изцеления. За това четем в една молитва, в която се казва, че Бог е направил от горчивите извори, негодни за пиене, извор на изцеление за множество недъзи. И нашият старец Паисий Светогорец казваше, че Благият Господ и смъртоносните отрови превръща в целебни лекове. Преживявайки опитно различни действия на благодатта, посредством молитвата и личните отношения с Бога, човек се изцелява от извънредната чувствителност, която присъства в душевния му свят поради пренесените психически травми. Тази чувствителност се преобразява постепенно от травмираща в позитивна, впоследствие той става способен да помага на другите хора. Това явление често може да се наблюдава в личния ни опит или в примера на нашите обкръжаващи. когато някой човек твърде остро възприема разните събития, случили се в живота му, същият човек много лесно намира подход към друг човек, преживяващ нещо подобно. Виждате ли, колко премъдро е устроил Църквата? В нея не съществуват безизходни ситуации, които с помощта на Божията благодат човек не може да преодолее, за да не му се налага после да се оправдава: „Господи, ако в живота ми не се беше случила тази трагедия, аз бих бил съвършено друг човек, несравнено по-добър”. Не, абсолютно не съм съгласен с това. Само човек да поиска, той може с Божията помощ да достигне съвършенство. Благодатта действа над законите на естеството. Затова и Господ възприе човешка плът и претърпя изкушения „за да помогне на изкушаваните”. Бидейки безгрешен Богочовек, Той се смири дотам, че дойде в този свят като странник, беше отхвърлен от Юдейския род, изпи чашата на Кръстните страдания и вкуси смърт, която нямаше власт над Него, показвайки пример на Своите последователи. Нима Господ не можеше да помогне на Своето създание, без да минава през Кръстните страдания? Разбира се, че можеше. Заради човека Спасителят премина през този Кръстен път, за да ни покаже по кой път да вървим, за да сме Негови ученици. Също и човекът, който лично преминава през страдания, по-дълбоко разбира своя ближен и му състрадава.
Може да се каже, че колкото човек е по-стеснен от жизнените обстоятелства, толкова по-издигнат е пред Бога. Благият Господ милва нещастния, за когото говори в 50-и псалом пророк Давид: „Сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш”. Точно това съкрушено и смирено сърце Господ преобразува и то става много възприемчиво. Болката, несправедливостта или друго страдание принасят полза на човека и той се преражда, става прекрасен, тъй като те „съкрушават” неговото сърце. Човек, изпитващ страдания, става мъдър, познава немощта на човешкото естество, разбира, че в света освен него страдат мнозина, по този начин се приобщава с другите хора, разбирайки, че и те изпитват подобни неща.
От друга страна какво става с родителят, който създава насилие в семейството? Един светец, чул за някакво убийство, но не съжалявал толкова жертвата, колкото убиеца. Жертвата винаги заслужава съжалението и Божията помощ. И доколкото тя несправедливо е наранена, то Господ и въздава по Своята Божествена справедливост, утешавайки я в Своята благодат. А ето, този звяр, убиеца, кой ще го съжали, Кой ще го погледне? И самият той при кого ще отиде? Даже и да му мине мисъл да се обърне към Бога, какво може да Му каже? Ето, ръцете са му изцапани с кръв. Подобен на звяр, този човек заслужава повече съжаление, отколкото неговата жертва, тъй като хората се отвращават от него и той няма дръзновение да се обърне към Господа. Какво утешение може да има този човек?
Но въпреки всичко, даже и за най-отчаяния грешник има прибежище. Това е Господа.
Да, даже от убийците, даже от родителя-насилник, даже от такива хора, уподобили се на скотове, всемилостивият Господ чака покаяние. Не съществува нищо, което би могло да надмине любовта Божия. Господ с безграничната Своя любов обхваща цялото човечество и тъй като всички ние сме Негови деца, то няма такъв грях, който да превишава Неговата благост. Затова и ние никога не трябва да осъждаме човека. Ние трябва да осъждаме неговия грях, действие, постъпка. Знанието за безграничната Божия любов се явява голямо утешение за грешника. Даже и ако целият свят се гнуси от него, съществува Някой, Който приема неговото покаяние, Който не изпитва към него ненавист, Който не го осъжда, и това е Самият Господ. Нека в никакъв случай да не губим надежда за промяната в човека, даже и ако е изгубил Божия образ, даже и ако е станал скотоподобен. Даже и в този случай съществува надежда и за него все още е отворена вратата към Бога. За Господа е възможно да спаси всеки човек, стига само той да Му е предоставил възможност свободно да действа.
И най-накрая искам да добавя нещо много важно, което трябва да имаме предвид като родители: при децата в подсъзнанието лежат добри или негативни впечатления за техните родители. Трябва да приложим всички старания, за да могат нашите деца да виждат добрия пример в своето семейство, за да го пазят дълбоко в своите души. В бъдеще, когато те създадат свои семейства, този добър пример ще им помогне в устройството на техния личен живот като възрастни и, подобно на добре имунизирани, ще бъдат предпазени от всичко лошо.
превод от руски
източник:http://www.pravoslavie.ru/jurnal/68522.htm
