Съдене – осъждане – унизяване
Октомври 3, 2017 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : Протопр. Николай Лудовикос
„Не съдете, за да не бъдете съдени“
Веднага виждаме, че Христос се обръща към нашия любим „спорт“, и то по два различни начина. Или от една страна като добродетелни, които сме завоювали непоклатимо място в добродетелта, или от друга като грешници, защото този, който върши злото, търси винаги съюзници, винаги смята, че има някой по-лош от него, „аз не съм лош!“ Винаги някой има, който е по-лош от мен. Този евангелски текст е удивително описание на начина, по който действа съденето, критиката, осъждането, което доказва, че осъждането е страшно бедствие, което, както изглежда, трудно избягваме.
„Защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“
Има няколко градации в този „спорт“, едно е съденето, друго осъждането, трето унизяването. Съденето е да кажеш мнението си за нещо, което прави един човек. Осъждането е да го обвиняваш за това, което прави, и унизяването, т.е. крайността в осъждането е да го отъждествиш с този грях, който върши и да го смяташ, че е нищожен поради това, което прави, да го отъждествиш с падението, което е заслужило осъждане или по-скоро с това, което осъждането ти внушава.
Съденето е да кажеш, че някой не е справедлив в продажбите. Осъждането е да кажеш, че този човек и с мене стори така вчера – крадец е. Унизяването е да кажеш, че винаги е правил така и винаги така ще го прави. Три степени, където обикновено едната следва другата и много лесно преминаваме от едната в друга.
Казах, че има причини, по които съдим другия. Една от тях е, че смятам, че аз самият имам някаква добродетел, която другият няма. Друга причина, по която съдя, е, че аз самият съм проблемен и не искам да съм единственият, който има тази черта. И в двата случая общият знаменател е себелюбието. Съдя поради себелюбие и понеже ми харесва да използвам съвременни думи, ще използвам думата нарцисизъм. Това е думата, която ни внушава съвременната психология. Любов към себе си по начин, който преминава някои граници. Има допустим нарцисизъм, има и недопустим. Допустимият е нещо, което имаме всички, т.е. желание всички други да ни обичат, да ни признават макар и мълчаливо, да се облягаме върху тях сякаш са мълчаливи безгласни обекти, които са необходими, за да направим следващата стъпка в живота. Ако това нещо остане само дотук, другите реално не присъстват в живота ми. Трябва да направя още една стъпка и да видя другите реално като личности, за да им помогна и аз по същия начин. Когато човек остане в първите фази на нарцисизма, където другите са просто сцената, върху която се явява, тогава този човек страда от себелюбие, страда и от болен нарцисизъм и в този случай това се изразява най-вече чрез съденето, чрез осъждането на другите. Не е възможно да намерите човек, който да е, така да го кажа, сигурен за себе си, да е втренчен в себе си, и да не осъжда. Както не е възможно да намерите и човек, който е в покаяние, и да осъжда. Във втория случай, когато е в покаяние, покаянието смалява себелюбието, абсурдното себелюбие. Стоя пред себе си и си казвам виж, паднал си. Това нещо е благотворно, обезсилва целия нарцистичен натиск, който чувствам, обезсилва също така и стреса, който се от поражда прекомерно нарцистично втренчване – себевтренчването винаги поражда тревога, защото трябва да поддържам тази лъжлива картина за моето аз. Обезсилва се стресът, както и това абсурдно чувство за превъзходство, и тъй като аз самият минавам в състояние на по-дълбоко себепознание, започвам да гледам хората с други очи, т.е. започвам да разбирам техните грешки, да се поставям на тяхно място, да проявявам състрадание към тях. При това второ вече нямам нужда да прибягвам до критика, за да поддържам цялата тази нарцистична картина, от която се нуждая с целия й стрес, която ми изглежда като единственото мое прибежище, защото моят хоризонт е крайно тесен и не виждам по-надалеч.
„С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“
Внимавайте, казва Христос, в степента, в която обичате себе си толкова много, и смятате вашето аз за толкова скъпоценно, че да се съгласявате да осъждате и унизявате другия, ще ви съдя точно като това, което си мислите, че сте. Това е страшното, което Христос казва тук. Ще ви съдя като това, което си мислите, че сте. С мярката, която използвате за другите, със същата мярка ще ви съдя. Но не сте това, което си мислите, и въпреки това осъждате. Ще понесете съд на равнището, на което поставяте себе си. Затова този съд ще бъде страшен, защото не сте това, което си мислите, че сте. Осъждането открива моята болест, накратко открива, че имам прекомерно себелюбие, прекомерно себевтренчване, прекомерна липса на себепознание, прекомерно лъжлива представа за себе си, да го кажа просто. Това ни показва осъждането. И когато продължа и постоянно правя това, ще понеса последиците, които са Бог да ме постави там, където си мисля, че съм и естествено веднага ще падна, защото не това е моето естествено място. С други думи, ще понеса последиците от това погрешно отношение, което е погрешно отношение спрямо Бога.
„А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? Или, как ще кажеш брату си: чакай, да извадя сламката от окото ти; а пък на, в твоето око има греда!“
Вижте колко дълбоко е това от психологическа гледна точка. Откъде Бог знае, че аз имам греда в окото и ми го казва сега, откъде знае, че другият има сламка? Ама именно това е функцията на нарцисизма, на себелюбието – да преувеличавам грешката на другия. Иронично го казва тук. Разбирате ли? Гледаш това, което ти имаш, като сламка; това има предвид, докато то е греда. И виждаш това, което брат ти има, като нещо огромно, докато то реално е сламка и казваш на брата си „Ела да ти извадя гредата“, а всъщност ти имаш греда в окото, но в твоето око ти се струва сламка, а това на другия като греда.
Това поведение спрямо другия е враждебно поведение, да не кажа рушително поведение. Затова в някои светоотечески текстове това е равносилно на убийство. Помня един случай на Света Гора. Бях с други млади хора и отидохме при един известен старец от онази епоха – автор и на много книги – стареца Йосиф Ватопедски. Това стана преди много години. Един човек от групата, не го познавах, възрастен господин, в даден момент започна да говори публично за себе си и каза следното, обръщайки се към стареца, и всички ние го слушахме.
- Геронда, аз водих красив живот, посветих дейността си на Христос, мисионерствах, и с Божията благодат се опазих от всички грехове. Изпитвам нужда да прославя Бога за всичко това. Само едно малко нещо, простете ми, понякога осъждам.
Помня реакцията на стареца, който подскочи на един метър.
- Какво правиш?
- Осъждам.
И тогава старецът му каза рязко:
- Христос по Неговите думи не съди света, „Не дойде да съди, а да спаси света“. Отец не съди света, защото предаде целия съд на Сина, и ти съдиш? Я ми кажи и за мен, както ме гледаш, къде ме виждаш – в рая, в ада? Какво решаваш за мене?
Разбира се, другият пребледня и остана да го гледа ей-така.
Всъщност осъждането е смъртен грях. В Евангелието никой не бива осъден – нито блудници, нито митари, нито прелюбодейци, всички се спасяват. Кои единствено чуват „Горко вам?!“ Тези, които осъждат – книжниците и фарисеите. Христос какво им казва – „Гледайте какво правите, смятате, че сте велики и унизявате другите и казвате ние сме учители! и носите дълги дрехи и постоянно товарите хората.“ Сякаш им казва, че вие, религиозните хора, с това голямо религиозно въображаемо его, сте тези, които имате големия проблем. Кой е проблемът на фарисеите? Помислете малко, защо Христос ги съди толкова силно? – проблемът е, че те са страшно надути и празни и от крайно осъждане един ден ще Го разпнат, защото не понасят светостта и чистотата на Христос. Последната фаза на осъждането е унизяването, накрая е чиста завист. Накрая осъждането създава завист. За да не кажем, че и в началото – поради нарцисизма, който се намесва – съдържа елементи на завист.
Фройд разказва нещо интересно. Състояла се някаква конференция. Един от сътрудниците му бил пълничък и някой друг, както обикновено става, му се подигравал. На първия естествено не му харесало, че му се подиграват.
Фройд обаче му казал:
- Не се безпокой, от завист го прави!
Завижда ти, защото ти си прекарваш добре. За да е слаб другият, той постоянно пази диети, пости, а ти си прекарваш добре! Завижда ти! Другият в същия момент го унизявал, смятал го за незначителен, но и му завиждал.
Затова ви казвам, че завистта е нещо много фино и има много форми. Затова осъждането има много пипала и измерения.
„Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си“
Друго, което трябваше да добавим – лицемерието. Осъждането винаги има лицемерие в себе си. Аз не съм като този! Ама как не си като него? Великите подвижници в Патериците виждали другия да върши блудство и казвали: „Не, и аз съм същият!“ Ама, авва, ти никога не си докосвал жена, как така си същият? Същият съм! Защо? – защото познавал духовната борба. Разбирате ли? Имал покаяние. Не забравяйте, че духовните хора са по-чувствителни към малките прегрешения, отколкото ние към големите. Св. Василий Велики казва „И жена не познавам, и девствен не съм.“ Той знаел какво говори. Това е дълбочината на покаянието, на смирението, как един такъв човек да не е човеколюбив с другите? Човеколюбието в този случай е противоположното на осъждането, нали? Човеколюбието означава, че приемам другия, тук е най-големият проблем от всички проблеми, че осъждането забранява приемането на другия. Между нас имаме много голям проблем, защото осъждаме един други, не само нашия съсед, но и нашите баща, майка, съпруга, дете и детето – баща си. Голям звяр е осъждането, защото голям звяр е себелюбието, което стои зад него. Повечето съпрузи имат проблеми, защото зад проблемите, когато се получат тежки проблеми, стои унизяването на другия, осъждането на другия. Отъждествяваш го с един недостатък, който има и го осъждаш завинаги заради този недостатък и казваш това е, няма да излезе оттам, такъв ще е! Нарцистичната травма боли изключително много. Когато отхвърлиш другия, той не може да остане бездеен. Две неща може да стори – или да се обърне напълно към Христос и да се освети, носейки раната върху себе си, или да ти отвърне. По-естествено е второто.
Неприемането на другия е най-лошият симптом на това състояние. Това, че реално не оставям място за другия. В този смисъл Христос прави обратното. Когато някой идва да се изповядва при духовниците, какво очаква? Очаква да не бъде съден от Бога, нали? Очаква Бог да не го отъждестви с неговия грях и падение и да му прости. Духовникът чете опростителната молитва и чувстваш, че от теб падат тонове тежест. Това дело на Бога, това да не те отъждествява с твоето падение и грях, е най-голямото доказателство за Неговата любов към тебе. Не е ли така? Това, че Бог ти дава място да застанеш в Неговия дом, в Неговото семейство, в Неговите членове, и отново си член и никой няма право да ти каже нищо. Ние правим ли същото? „Прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме“ – страшни думи. Как ще простиш, ако осъждаш постоянно? Или ще осъждаш, или ще простиш, нали? Можеш ли да осъждаш и да прощаваш едновременно? По-скоро е трудно, трябва да се поставиш на мястото на другия, да видиш грешката му, касае се за грешка, гледайки тежкото състояние, в което се намира. Тогава ще видиш, че е нещо много малко, ако го видиш от неговата гледна точка, в смисъл, че той самият не би искал да го направи точно така. И той не е разбрал нещата добре и е търсил разбиране, правейки го, едно е искал, а друго е направил. Така буквално се преобразява картината на света, на човешките отношения, ако откажем да влезем в играта на осъждането.
Логиката на Божията любов
Нарцистичната болка е по-силна – ако удариш юмрук на някой човек, той или ще те удари, или ще се ужаси и ще си тръгне, но ако го похулиш с думи, това е нарцистичната травма; ако наскърбиш картината (имиджа), която той има за себе си, това е най-лошото за него. Казват, че „Езикът кости няма, но кости троши.“ Най-лошите удари могат да дойдат от езика, не от ръцете. Защото минаваш процедурата съд – осъждане – унизяване и накрая другият е труп. Може да убиеш човек с думи, да го умъртвиш. Внезапно да получи инсулт, инфаркт от думите, които е чул. Ставали са много пъти такива неща. От друга страна, любовта, добротата и прегръщането на другия може да изцели другия. Човек може да се изцели от любовта.
Затова казах, че днешният текст говори за един „спорт”, който е много разпространен. Виждате, че осъждането е толкова лесно, защото всички сме в капана на себелюбието. И бидейки такива, това е нашето единствено дихание, както някой диша, така ние осъждаме. Колкото повече нямаш покаяние, толкова повече осъждаш. Били ли сте в състояние на покаяние? Със сигурност. Опитайте да си представите да осъждате в онова състояние. Не можеш никого да осъждаш. Доведи пред себе си един престъпник – ще кажеш: е, и той, клетият, му се е случило нещо, за да направи това. Все нещо ще намериш. Когато Достоевски тръгвал за изгнаничеството, знаете историята, пише, че „Идваха някои жени да ни съпроводят, не ни познаваха, но ни даваха одеяла, хранителни продукти и по един Нов Завет. Този Нов Завет спасил Достоевски, това било единствената книга, която можел да има в каторгата. Той го четял постоянно в течение на 4 години, както и 4 години в периода на задължителна воинска служба, и сега е този велик християнски богослов писател. Той е отец на Църквата от една гледна точка. Тези жени, казва, давайки ни някакви неща, ни казваха: „Не сте виновни вие, обществото е виновно!“ И пише: „Казвам ви, в състоянието, което бях, не бях чувал никога някой да ми казва по-сладки думи. Нито майка ми, когато ме прегръщаше, нито никой нещо по-сладко в този свят.“
Това, че тези жени искали да споделят тежестта на една вина е именно противоположното на осъждането. Това е делото, което животвори, Светият Дух животвори, Бог така постъпва. В момента, в който казваш „Аз съм виновен“ и го казваш съзнателно, Бог по някаква причина ти казва „Добре, не си виновен.“ Това е много велико тайнство, т.е. как Бог прави това. И докато казваш „Не съм виновен!“, по някаква причина всичко и всички са против тебе. Разбирате ли? Това преобръщане е голяма тайна на Божията любов и я живеем в Църквата. В Църквата влизаме като виновни и излизаме като невинни, не защото сме се осветили, внимавайте, а защото ни е очистил Някой, Някой ни е осветил, защото ни гледа като Негови деца, не като роби. Това е величието.
Следователно „Извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си“ означава – покай се, ела в покаянието, стани това, което би трябвало да си. И тогава ще видиш и ще помогнеш и на другия. Велико нещо е да можеш да помогнеш на другия. За да можеш да кажеш една дума на другия и да те чуе, трябва да се поставиш по-долу от него. Какво означава това? – означава да имаш съзнание за твоя проблем. Покайващият се е убедителен. Ако покайващият се ти каже:
- Виж, поправи онова! – веднага ще го направиш, като луд ще го направиш, ще се радваш да го направиш.
Но ако горделивият ти каже:
- Виж, крив си и още по-крив ще станеш!
Ти ще се опълчиш и на него. Затова не можеш да поправиш другите. Докато светците, когато искат да поправят някой, правят това по такъв начин, че буквално човекът се разтърсва, от това нещо, от начина, по който ще ти го кажат. Казвал съм ви, че някога имах много дълга коса, и в даден момент старецът Паисий, след като вече достатъчно се познавахме, искаше да ми каже нещо за това. И какво ми каза? „Виж, ти си духовен човек“ – аз бях 20 годишен. – „Сигурно нямаш нужда от това?“
Това ме порази, веднага отидох да се подстрижа. Той обаче нямаше да ми го каже, ако не се чувстваше по-долу от мене. Тоест оставяше себе си по-долу от мене. Какво съм аз пред мене, ти не знаеш нищо, направил си това, което си направил. Аз, със знанието, което имам – казваше понякога – т.е. ако един светец с живия опит от Бога прави 10 чудеса вместо 100 поради нерадение, стои по-долу пред Бога от този, който всички подтикват да извърши убийства и той вместо 10, прави 3 убийства. Пред Бога вторият стои по-горе. Това е странна логика. Това е логиката на Божията любов. Затова не можем да съдим другия, ние виждаме убийството, но не виждаме какво е станало преди убийството. Не е лесно да съдиш. Не трябва да съдим, защото реално осъждането е нарцисизъм, унизяване на другия, липса на покаяние.
Покайващият се ще каже това, което каза старец Паисий, и ще постигне това, което иска. Ще поправи и другия. Защото е съкрушен и смирен, и когато е смирен, може да обича, да обича другия с условията на другия, а не с неговите. С условията на обичания. Думата обичам е една изопачена дума. Обичам, но какво означава обичам? Обичам с моите условия? Или с твоите, където ти си ми враг? Защото другият е мой враг, ако не ми угажда, всички са ми врагове! (Така мислим) Не е ли така? Ако се противи на това, което искаме. Този, който не ни угажда, как ще го обикнеш? Бог обаче прави именно това, това е новото, което реално носи покой на човека.
„Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свините, за да го не стъпчат с краката си и, като се обърнат, да ви разкъсат“
Кога човек прави това? Според мене има връзка и с казаното по-горе. Когато нямаш реална връзка с другия, не гледаш как е той. Ако единственото, което желаеш да правиш, е нарцистично завоевание над другите, ще поискаш да ги впечатлиш. Затова всичко, което е свято и красиво, ще го хвърлиш пред тях и понеже те не разбират, защото първо, ти не ги обичаш, и второ, нямат никакво разположение да те обикнат, ще се обърнат срещу теб. Не е ли така? Нямаш съзнание за другия. И това е резултат от осъждането.
И понеже ни доведе в пълно отчаяние с това, което казва, вижте как в Светия Дух идва и утехата, както и едно увещание как да придобием това, което нямаме.
„Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори;
защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори.“
Нека внимаваме в тези обещания на Бога. Когато ти казва искайте, и ще ви се даде, това означава, че можеш да поискаш това, което ти липсва, и ще ти се даде. Така просто. Може и да не стане веднага, защото понякога искаш неща, които не са от твоя полза, или не са ти от полза така, както ти ги искаш. Във всеки случай тук има едно обещание.
Има един случай със св. Силуан Атонски, който старецът Софроний разказва. Св. Силуан видял няколко пъти Христос. Един път, молейки се с голяма болка, в труден период за човечеството, стигнал до там да се изтощи, да се огъне и помислил, че Бог не чува и човечеството ще се погуби. В онзи момент видял живия Христос, Който му казва:
- Ти ли се разпна за тях, или Аз?
Той онемял. Светците имат такива преживявания. И Христос му казал следното:
- И едното „Господи помилуй”, което казва всеки един от тези, ще бъде чуто!
И в светеца веднага се породило недоумение – тогава ние какво правим тук толкова време, които се покайваме, за какво са нужни тези неща!?
Това е „животът в изобилие“, както казва Христос – „за да имат живот, и живот в изобилие“. Живот е „Господи помилуй” на мнозината. Изобилието е това, което правят светците и получават велики дарби. Съществува и „изобилието”. Св. ап. Павел казва – ако искаш да се ожениш, ожени се, не съгрешаваш. Дъщерята ти, ако мислиш, че е добре да се ожени, ожени я, не съгрешава. Умрял е мъжът ти? Омъжи се отново, не съгрешаваш. И по-надолу казва: вижте обаче, времето е късо. Имаме пред нас нещо удивително, ще се посветим ли на него? По-добре да сте като мене. На друго място казва: не мога ли и аз да имам жена? Но защо го правя? Правя го заради „живота в изобилие”. Монашеството какво е? Защо монахът да прави тези неща? Нима му липсват качества да прави нещо друго? Не, разбира се, в никакъв случай. Това е „животът в изобилие”, където вътрешно гориш и търчиш като луд и не спираш. Намерил си нещо, което е много значимо, един бисер, където отиваш и купуваш нивата и започваш да копаеш. И продаваш това, което имаш и хвърляш дрехите си, за да влезеш във водата, за да намериш това, което е на дъното – но ако носиш много дрехи, е трудно. Не е толкова лесно.
Не съществува прошение към Бога, което да не бъде изпълнено по един или друг начин, защото в момента, в който искаш нещо, Бог веднага те пита тайнствено – защо искаш това, което искаш? И в съответствие с това как ще отговориш на този въпрос, го получаваш и в аналогична форма.
Зад всяко нещо, което искаме, Бог търси целта, казва св. Максим Изповедник. Коя цел? Ако тази цел е богоугодна, веднага го получаваш, както и ако е въз основа на нуждата, ако имаш абсолютна нужда – не сварваш много пъти да го поискаш, т.е. понякога още преди да го поискаш, и то идва. Молиш за него и вече е станало. Ако е с богоугодна цел – ако е за любовта към другия, за истината, за добродетелта, за тази Христова светлина, това ще го получиш веднага. Ако не е за тези неща и настояваш и искаш постоянно, пак ще вземеш нещо, само дето това, което ще вземеш, може да не ти харесва толкова.
Имам един приятел, който в даден момент искаше на всяка цена да се ожени. Тогава беше в казармата и каза на Бога:
- Ако случайно не ми намериш жена така, както аз я искам, докато свърша казармата, веднага щом свърша казармата, да знаеш, че ще ме гледаш и няма да ме познаеш!
Не говорим така на Бога. Бог му даде една жена – още преди да свърши казармата – тя се появила. Колко се измъчи с нея, колко мъки претегли, един Бог знае и той самият, който ми казваше това. Помня, че тогава му казвах:
- Бре, благословени, не дърпаме Бога за гушата, какво означава ще направя това или онова? Услуга ли правиш на Бога, или Той ти прави добро?
Разбира се, след това получи добрия дар, защото когато – естествено – се разведоха, той се ожени за една изключително добра жена, буквално ангелче. И аз му казах:
- Виж, ако беше изчакал Бог да ти даде подходящата жена, междувременно нямаше да претеглиш толкова години с другата. Нужно ли ти беше това? Не им казвай, че това е станало, за да придобиеш опит.
Както казват всички млади днес. Искат да придобият опит. Виждаш 20-годишни, мои студенти, както един дойде и ми каза:
- В девойката, с която живея – в същия дом, за това говорим – се появи склонност към депресия.
Аз му казах:
- Ти откъде го знаеш, специалист ли и?
- Не, но. . – и ми каза някакви глупости.
- И защо идваш при мен, какво мога да направя за теб?
- Искам да ми кажете дали да я напусна!
Казах му:
- Коя поред е след предишните, за да зная?
- Шеста!
Шестата я оставяш ей така, седмата дори не я оставяш, тя сама си е тръгнала. Разбирате ли? И младите казват да придобият опит, какъв опит? За джунгла става въпрос. За взаимно нараняване, нарцисизъм. Единият терзае другия и накрая стигат до такова безчувствие, и наричат това нещо свобода и преживяване. Какво преживяване? На вакуума? Да влезем във вакуума, за да имаме опит от вакуума? И ако не излезем от там?
Нима Бог не се грижи за живота ми? Тук е въпросът. Разбирате ли? Всичко това е свързано с явлението, характерно за нашата епоха – нарцисизма, както казах в началото.
През последните 10-20-30 години нарцисизмът се превърна във втора природа, т.е. този лайфстайл, както казват. Младите израстват с това нещо. Имат такава картина за себе си, която няма никаква връзка с реалността, и се измъчват ужасно, когато създават отношения. Измъчват се, не разбират какъв е проблемът, не могат да му намерят края, терзаят се, тръгват да направят нещо правилно, и правят три грешки. Днес младите, както ги виждам, и живея сред млади от сутрин до вечер дълги години и ги слушам постоянно, във всички възможни тонове, са травматизирани особено по отношение на отношенията. Болка, голяма душевна болка, където казваш: бре, детето ми, милост вече! Нещо трябва да стане, тук е нужна помощ. Защото работи този механизъм, който описах. Нарцисизъм, осъждане, отхвърляне. Отхвърляне, осъждане, нарцисизъм. Постоянно. И постоянно нови връзки. Така човек стига до едно състояние, където вече не знае, млад е, и не знае каква стъпка да направи. Има това затруднение да напредва в живота и то се съпровожда от други неща, които са неприятни. Най-лекото от тях е депресията. Има и други по-тежки. Човек се умъртвява вътрешно.
Затова казвам, че Евангелието е откровение, но и ако го видим като ръководство по психология, да кажа и ръководство по антропология, то е всичко най-добро, дори човек да не е повярвал, ако предположим, че е така. Това да следваш този път е всичко най-хубаво и здраво, което можеш да направиш. Стига да знаеш за какво говориш. Защото много пъти днес Евангелието бива изопачавано. Ако поемеш по този път, той е най-здравият и плодотворен път – плод във връзката е да видиш другият да изгрява както си е, както и той да ти позволи да направиш същото; да му дадеш твоето аз и той на теб, да му дадеш място и той на теб. Ако не направим това, ще прекараме живота си в болка и другите постоянно ще ни отмъщават, както и ние ще им отмъщаваме…
превод: К. Константинов
