Как да се молим, за да ни чуе Бог?
Март 13, 2018 in Беседи, В търсене на вярата
Автор : Саратовски и Волски митрополит Лонгин
– Владико, молитвата – това е общение с Бога. За християнина тя трябва да бъде необходима като дихание. Но ние знаем и от собствен опит, а и от опита на нашите читатели, които имат много въпроси по тази тема, че да се научиш да се молиш и да обичаш молитвата е много трудно. Дори светците казват: да се молиш, това е като да проливаш кръв; молитвата изисква труд до последния ден на човека… Защо е толкова трудно да се молим?
– Наистина молитвата е труд, за това са говорили много светци. А руският народ е създал една много точна поговорка: най-трудните неща на света са да се молиш и да се грижиш за старите си родители.
Но защо е трудно да се молим, макар че мнозина светии са имали навика на постоянната молитва? Трябва да си припомним какво представлява молитвата. Тя е предстоене пред Бога, разговор с Него, общение с Него. А какво е потребно в нашия обикновен живот, за да искаш постоянно да общуваш с някой човек?
– Да го обичаш …
– Съвсем вярно. Ето например, младоженецът и невестата – те искат непрекъснато да общуват един с друг, двадесет и четири часа в денонощието. Защото се обичат, имат влечение един към друг. Така е и с Бога: за да не бъде молитвата отегчително задължение, трябва да има стремеж към Бога. Чували сте как казват понякога: „изчетох си правилото”? Сякаш са копали яма… Разбира се, трудно е да се молиш постоянно, живеейки в света, но е възможно поне да се обръщаме към Бога често и с любов.
Спомням си моята младост, когато просто тичах към храма. Познавам и други мои връстници, от тези, които влязоха в Църквата още по съветско време. За нас това беше най-важното, което може да съществува на земята и засланяше абсолютно всичко: и учението, и работата, и семейните връзки. Ние буквално „утренеехме” в храма (както се казва в молитвата: „утренюет бо дух мой ко храму святому Твоему”), т.е. искаше ни се постоянно от най-ранно утро да бъдем в храма, да гледаме, да слушаме това, което се случва там. Аз помня това чувство, до ден днешен паметта за него е в сърцето ми.
Такова живо чувство към Бога трябва да има в човека, за да му се иска да се моли. Но, разбира се, не винаги го има. Човекът е крайно непостоянно същество и дори когато в живота си достигне до някакви върхове, след това следват периоди на охлаждане и падение. Но паметта за това, което е било, за предишните върхове, било то в отношенията с Бога или с хората, трябва да сгрява човешкото сърце, когато пикът на чувствата постепенно премине. Тогава вместо охлаждане ще има тихо горене и постепенно то ще се разгаря все по-силно. Има случаи, когато съпрузи, преживели заедно много десетилетия, в края на своя живот се обичат по-силно, по-дълбоко, отколкото в младостта.
Такива отношения човек може да има и с Бога. На някого този пример може да се стори не съвсем коректен, но той е разбираем. Не трябва да се забравя, че общението на човека с Бога е общение на две личности и то изисква човек постоянно да подхранва и подклажда своите чувства със спомена за тези моменти, когато Бог Сам се явява на човешкото сърце. Всеки човек, който ходи в храма – и в това съм дълбоко убеден – поне веднъж в живота си е видял Бога, почувствал е Неговата близост и още тук, на земята, е изпитал чувството, за което говори апостолът: „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които го обичат” (1 Кор. 2:9). Споменът за това дава на човека сили, когато дойде охлаждането.
Когато една духовна дъщеря се оплаквала на свети Теофан Затворник от своята хладност и от това, че изобщо не може да се моли, макар че едва вчера се е радвала на всичко и е благодарила на Бога, той и отговорил така: погледнете през прозореца – вчера грееше слънце, а днес вали дъжд. Това не зависи от нас. Така е и в човешкото сърце – ту едно състояние, ту друго. Но трябва да се научим да претърпяваме периодите на охлаждане, униние, забравяне на Бога и да се връщаме отново при Него.
– Владико, искаме да Ви зададем един въпрос за молитвата, който измъчва много от вярващите в нашите храмове. „Намирам се в трудна житейска ситуация. Моля се, но тя не се разрешава, а става все по-лошо. Какво да правя, как да се моля, за да ме чуе Господ” – пита Сергей.
– Трябва да се молим неотстъпно. Но освен това трябва задължително да се опитваме да вникнем в ситуацията, да разберем, защо така се е получило. Понякога Господ иска от нас, самите ние да се променим в някакво отношение, да се потрудим и сами. Да кажем, ние молим Бог за нещо и Той ни поставя в такива обстоятелства, в които можем да изпълним Божията воля, като направим нещо със собствените си ръце. Господ много рядко действа директно в човешкия живот, с помощта на някакво явно чудо. Обикновено хората се поправят от хора.
Затова мисля, че Сергей и всички онези, които имат подобни въпроси, трябва преди всичко внимателно да разгледат тази трудна ситуация, както и да се посъветват с някой духовно опитен човек, за да разберат: къде е моята вина в случващото се? Какво мога да променя не в околните, а в самия мен? И ако ние променим нещо в себе си, и ситуацията след това започва да се променя.
– Още един въпрос за, така да се каже, действеността на молитвата: „Бих искал да си изясня някои важни за мен въпроси. Как е по-добре (по-ефективно) да се изпълнява молитвеното правило: мислено или на глас? Ако отговорът е на глас, то шепнешком или силно? Към каква интонация да се стремим: църковната или своята собствена? Игор”
– Не е правилно да се подхожда към молитвата от гледна точка на „ефективността”. Правилото трябва да се изпълнява така, че да бъде най-полезно за нас. Всички ние сме твърде различни: имаме различни навици, характери. На някой му е по-удобно да чете на ум, на друг – на глас. Важното е текстът на молитвите, които четем, да преминава през нашето сърце, през нашето съзнание. А темпото на молитвата, начинът на нейното произнасяне, зависят от това, как за човека е по-лесно да я възприема. Лично аз имам следния проблем: навремето съм чел много и затова чета много бързо. Например молитвеното правило (три канона и акатист) мога да прочета на ум за петнадесет минути, при това напълно съсредоточено. Затова, когато служа, винаги произнасям молитвите на глас, за да не бъде прекомерно бързо. При друг човек може да е точно обратното, на глас да срича и да му е по-удобно да чете на ум.
Що се отнася до интонацията, която Игор нарича църковна (това е четене на разпев, спокойно, без емоционални акценти) – аз мисля, че тя е за предпочитане, защото така човек по-лесно свиква и с четенето в храма и след това му е по-лесно да вниква в него. Такъв начин на четене в Църква е правилният, защото в думите на молитвата трябва да звучи самата молитва, а не нашите лични емоции. Но що се отнася до домашното правило – ще повторя – всичко е много индивидуално и няма голямо значение, стига молитвата да е разбираема за човека и да преминава през неговото сърце.
– Около десет години се моля и се обръщам със своите нужди към света Матрона. Молила съм, разбира се, за земни неща: здраве, омъжване, за да постъпи дъщеря ми на работа и т.н. Защото още преди да почине, св. Матрона казала: „Идвайте при мен и ми разказвайте като на жива за своите скърби”. Аз мисля, че думата „скърби” означава житейски трудности, проблеми, грижи, несполуки. Но в лекцията на професор А. И. Осипов се казва, че се молим неправилно, когато просим земни блага, а трябва да се молим, просейки помощ за избавяне от греховете. И когато се избавим от греховете, Господ, виждайки нашите нужди, Сам ще ни даде нужното. Сега съм изпълнена със съмнение: и на Матронушка вярвам, и на проф. Осипов вярвам. Обяснете ми как е правилно да се моля? Трябва ли да изповядам това, че съм се молила за земни блага? Ангелина
– Не трябва да се каете за това. Професор Осипов говори за възвишени неща. Но засега ние живеем в този свят и затова ни безпокоят и житейските проблеми, за които Вие пишете. Винаги в такива случаи си спомням епизод от жизнеописанието на преп. Амвросий Оптински. Веднъж при него дошла селянка от съседно село и се оплакала, че й мрат пуйките. Старецът я изслушал, отнесъл се към нея със съчувствие, обяснил й какво и как да направи. Жената си отишла утешена. Правилно ли е било това отношение? Всеки от нас има някакви нужди и скърби и мисля, че е нормално, да се обръща с тях към Бога.
Друг въпрос е – тук съм съгласен с проф. Осипов и самият аз често говоря за това, – че нашите отношения с Бога в никакъв случай не бива да се ограничават само с това „дай, дай, дай…”. Ако ние сме християни, трябва да мислим и за по-дълбоки неща и сами да се стараем да принесем нещо на Бога. „Сине, дай ми сърцето си” – казва Господ. Той очаква от нас нашето сърце и мисля, че това е по-важно от всичко.
Затова, въпреки привидно противоречивите позиции, които се привеждат в писмото, прави са и двете страни. Можем да молим Бога за земни блага – в това няма нищо престъпно или лошо. Но не бива да се ограничаваме само с това, защото нашият земен живот е подготовка за вечността. Най-важното е спасението на душата ни. Именно това трябва да молим от Бога и сами да правим всичко, което зависи от нас.
– Още един въпрос от тези, които често могат да се чуят: „Казват, че за да разберем Божията воля, трябва да се помолим. Но как е правилно да се помолим и как да разберем, че отговорът действително е от Бога?”
– Има такова правило: да следваме тези обстоятелства, в които Бог ни поставя. Особено ако човек се помоли от сърце и попроси Бога за помощ. И изобщо във всички жизнени обстоятелства трябва да се ръководим от Евангелието и тогава ще изпълним Божията воля, защото в Евангелието Божията воля за нас е ясно определена.
– Следващите няколко въпроса, Владико, отново са за охлаждането в молитвата. Това е много разпространен недъг… „Ако сърцето от много време не се отзовава на молитвата, трябва ли да се смиря и да приема това? Например, в храма се молят, аз искам също да се моля, но не мога, а после молитвите дори започват да ме дразнят: Как може толкова пъти едно и също?…” Ирина
– Не, не трябва да се примиряваме с това, а трябва, както казва св. Теофан Затворник, когото аз току-що цитирах, някак да изчакаме това състояние да отмине. В древния патерик има един интересен случай. Един новоначален монах пита по-опитен: какво да прави, ако няма желание за молитва, а точно обратното – обхванало го е униние? Старецът го съветва: стани, насилвай себе си, опитвай се да съгрееш сърцето си. Монахът се оплаква, че не се получава. Тогава, казва старецът, вземи мантията си, загърни се в нея и спи.
Този съвет, макар да изглежда шеговит, всъщност е много мъдър. Защото понякога се случва, че човек просто трябва да дойде на себе си, да спре за малко. Но в никакъв случай не бива да се съгласяваме с такова състояние, а като си отдъхнем, постепенно да се върнем към молитвата. И тук, както вече казах, много важно значение има споменът за периодите, когато човекът се е молил и е бил чут от Бога, когато е усещал единението с Него, Неговата близост.
– Вече много години чета вечерните и сутрешните молитви, но ставам, за да изпълня правилото си, с голямо усилие. Иска ми се да правя каквото и да било – само да не се моля… Как да променя отношението си към молитвата, как да я обикна? Татяна
– Понякога се случва човек просто да се е осуетил, т.е. обикновените ежедневни грижи и задължения да са заели прекалено голямо място в живота му. Но е останал такъв рудимент: трябва да прочете молитвите сутрин и вечер. Естествено, когато го няма живото отношение към Бога, след известно време този рудимент започва да ни дразни: защо, питаме се, да губим време за да повтаряме едни и същи думи, когато сърцето мълчи? Отново е необходимо да спрем и да се вгледаме в себе си. Причината винаги е в самия човек.
Случва се още човек да престане да се моли, да пости, да ходи на Църква, когато начинът му на живот се отдалечи от християнския. Какви сме ние? Сгрешили сме в едно, второ, трето – но нали ни е тежко, и времената са такива, всички живеят така… Всички знаем този набор от самооправдания. И постепенно, когато се натрупат някакви недостатъци, грехове, може би дори и пороци, става невъзможно да се молим. Опитите да се молим могат да предизвикат само съпротива.
Причината може да бъде каква ли не. Затова Татяна и всички, които се намират в подобно състояние, трябва да се замислят, да проанализират живота си и да внесат корекции. Тогава човек отново ще може да се моли с внимание.
– Владико, споменахте за опита на непрестанната молитва. Но тези дела, грижи, за които пише нашата читателка, нали не на всички пречат да се молят, според думите на преподобни Серафим Саровски, който казвал, че работата не е пречка за молитвата?
– Непрестанната молитва все пак е дело на монасите, а дори и при тях в днешно време не винаги се среща. В света не е нужно да се стремим към това, но да се молим често е и възможно, и нужно. Има непрестанна молитва, а има и нейната противоположност – непрестанна суета… Ето тази непрестанна суета трябва да преодолеем. Освен това, молитвата е памет за Бога. И е добре да придобием такъв навик: аз вървя, разговарям, правя нещо – и през цялото време помня, че има Бог, че Той е над всички мои дела. А обикновено ние живеем така, сякаш него Го няма и рядко си спомняме за Него. За Бога трябва да помним винаги.
– „Посъветвайте ме, моля, как да постъпвам, когато по време на молитва в главата ми напира какво ли не, само не и самата молитва… Срещнах две коренно противоположни мнения: да престанем да се молим, тъй като Бог не чува такава молитва – или да принуждаваме себе си, да се молим на сила. Инна”
– В никакъв случай не бива да изоставяме молитвата, трябва да се принуждаваме и да се молим. За да върнем вниманието си към молитвата, може от време на време да правим такова упражнение: когато четете правилото и изведнъж установите, че вниманието е „отлетяло”, трябва да се върнете назад и продължите вече с внимание. Това не е лесно и не е нужно да го правим постоянно, но трябва да опитваме, за да изградим в себе си навик за внимателно четене.
Св. Теофан Затворник има забележителен отговор на подобен въпрос. Една негова духовна дъщеря го попитала: „Понякога разбирам, че просто съм стояла на молитва и нищо в сърцето ми не е трепнало. Какво да правя?” Той отговорил: „Тогава застанете пред иконите, прекръстете се, въздъхнете и кажете: Господи, днес не можах да Ти принеса моето сърце, приеми от мен поне нозете ми.” В своите писма той говори много за това, че трябва да се учим да бъдем събрани, внимателни. Например: лежиш на дивана, спомни си, че това е неправилно и седни, както подобава, изправи се. Такива сякаш дребни неща помагат на човека да се удържа в определени рамки, защото когато излизаме извън тях ние се разпадаме, губим своята събраност. А без това много неща са невъзможни – не само да се молиш на Бога, но – например – да учиш. Голяма част от това, което говорим за молитвата, може да бъде казано и на един студент, който не умее да учи, защото там проблемът е същия – липсва внимание. Много неща в живота на човека ще се променят, много неща той ще започне да върши по-лесно и ще постигне по-големи успехи, ако се настрои за правилна, внимателна молитва.
Препоръчвам на авторите на тези въпроси и на всички наши читатели непременно да прочетат книгата на св. Теофан Затворник „Що е духовен живот и как да се настроим за него”. В нея има отговори на подобни въпроси под формата на писма. А на тези, които обичат да четат и не се страхуват от дебелите книги, бих препоръчал събраните писма на св. Теофан, които съдържат изключително дълбоки, ценни и напълно съвременни материали. В тях светителят отговаря на въпроси на свои духовни чеда, които не се отличават много от тези, които се задават днес. На времето тези книги помогнаха много и на самия мен.
Източник: http://www.eparhia-saratov.ru