Храним децата си, не с нежност и любов, а със скръб и кавги
Март 13, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство
Автор : О. Спиридон Василакос
Темата е достатъчно важна. Навярно много пъти не осъзнаваме, че връзката между двама човека в брака представлява много важен (учебен) чин, истински университет. Проблемите започват, когато бракът, връзката между двамата човека не е любящо общение, а поле за взаимно изтребване. На младите, които идват да се оженят, на младите съпрузи, които се подготвят да започнат тяхното общо пътуване, много пъти казвам: внимавайте, имате един голям враг! и те недоумяват. Ама кой враг? Сега тръгваме по нашия път. Мисълта им започва да работи и отива в разни лица. Аз отново подчертавам – и този враг е един много опасен враг.
Отново недоумяват. Виждам недоумение, но и страх да се отпечатва върху лицата им. Кой е този враг, отче? Този враг е егоизмът. Когато влизаш в един общ път, приемаш Божията благодат и тръгваш по общ път, никога не смятай, че врагът, този, който трябва да преодолееш, са негативните страни на другия. Този, който трябва да преодолееш, е твоят егоизъм. Ако всеки преодолее егоизма си, тогава бракът реално би бил любяща общност, съществена връзка, би имал Божията благодат и не би бил поле за взаимно изтребване. Когато бракът е любяща общност, тогава става за децата един голям университет. Но нека видим какво казват отците на Църквата. Кое е първият чин на човека?
Бихте казали, че това е семейството. Семейството, връзката между съпрузите е вторият чин, второ „отделение”. Кое е първият чин? – майчината утроба. Затова отците на Църквата съветват майката да бъде особено внимателна през този толкова разтърсващ и едновременно толкова нежен етап на бремеността. Нищо от това, което Бог е създал, не е случайно – неслучайно утробата се намира точно под сърцето на майката, защото детето не се храни само от пъпната връв, а и от ударите на майчиното сърце. В утробата бебето чувства нейната любов. Отците на Църквата казват, че майката трябва да е особено внимателна, да избягва всякакво напрежение, да се моли, да се причастява редовно, да гали бебето, да му говори нежно, да му пее. Това го казват отците на Църквата, за да предава на детето вяра, Божия благодат, радост, надежда, топлина, нежност.
Ще ви разкажа един случай от живота на светия старец Порфирий Кавсокаливит. Канонизацията му е голяма радост и голяма победа на човешкия род. Когато Божията благодат ни открива един светец, чрез него човешкият род побеждава злото. Затова всички се радваме за светеца. Светецът е принасяне на целия човешки род на Бога. Старецът Порфирий имал едно духовно чедо – университетски преподавател. Този човек имал следния проблем. Когато чувал някакъв силен шум, когато студентите излизали през паузите или когато бил на място с много деца и имало глъчка, чувствал силно главоболие. Нищо не помагало – лекарства, болкоуспокояващи, компютърна томография, рентгенови снимки, прегледи, но нищо не му откривали. Никакъв здравословен проблем. Той отишъл при стареца Порфирий.
- Геронда, имам такъв и такъв проблем. Какво е това нещо?
Свети Порфирий му казал:
- Бре детето ми! – говорил бавно и много благо. – Искам да отидеш и да попиташ майка си, когато беше бременна с теб, как се е държал с нея баща ти.
Какво да прави, той бил голям човек, зрял човек, майка му била на 85 години. Отива и й казва:
- Майко, моля те, кажи ми нещо!
- Какво, детето ми?
- Когато беше бременна с мен, ставаше ли нещо между теб и баща ми?
Тя заплакала.
- Защо плачеш, майко?
- Защото детето ми, понеже вече имахме много деца и не се справяхме, баща ти искаше да направя аборт, но аз настоявах да те задържа, а когато той си идваше у дома, крещеше силно и ме удряше в корема.
Плодът, това малко детенце в майчината утроба чувало виковете и чувствало болка. Така той пораснал, станал 50 годишен човек и когато чувал силен шум, главата веднага го заболявала. Нещо, което получил, когато се намирал в утробата. Представете си само какво става. Затова първият (учебен) чин, където детето ще се научи на топлина, уважение, нежност, молитва, любов, е майчината утроба. Затова трябва да сме особено внимателни.
Трудно е възпитаването на едно дете. Помислете – ние бяхме в рая, в утробата на Божията любов, наслаждавахме се на Неговата любов и какво направихме? Накрая поискахме да излезем от този Рай. Тоест въпреки цялата любов, молитва и внимание, които може да даваме на децата ни, никога не трябва да си помисляме, че няма да има провал. Видяхте – Бог ни дава любов в Рая, храним се от Божията любов, тя ни покрива и въпреки това провалът не се дължи на Бога, защото Той ни е дал всичко, а на нашата неспособност да приемем Неговата любов. Затова възпитанието е трудно нещо, непременно е нужна Божията благодат, силна молитва и внимание, за да можем не само чрез нашето слово – с него ще дадем много малко неща, а най-вече чрез начина на нашия живот да дадем нещо на децата.
Ако родителите проявяват егоизъм, това държи детето напрегнато, това е като рана и се изразява в периода на неговия пубертет. Един пример. Идва една майка, която не понася детето си – защо? В пубертета е. Добре. Пубертетът е бурно море. Детето е в морето, дави се, прави спазматични движения, крещи, и казва св. Йоан Златоуст – ти трябва да си скалата, върху която ще се удари вълната на пубертета и без да се оплачеш, сред пълно мълчание, ще пресечеш нейния устрем. В пубертета има напрежение, но да не би ти да си го усилил, оставяйки детето да израсне в напрегната обстановка?
Веднъж ми направи впечатление следното нещо. Бях в един дом и дойде братът на човека, който живееше там, с жена си и детенцето им. Знаете, когато двамата братя се срещат, се закачат, припомняйки си детските години, като игра, но повишават леко глас. Внезапно детенцето, 5-6 годишно, заплака. Изумихме се. Какво става? – попитах. Детето се уплаши. И майката ми казва:
- Не, отче! Не се уплаши. Детето не е чувало никога висок глас у дома.
Така тази случка го изненада. Стори му се чуждо на атмосферата от неговия дом. Помислете в какво пространство е израснало, в какъв мир. Не знам, ние запасяваме ли децата ни с мир? С тишина? С кротост? Ако не, защо след това се оплакваме, че чувстват напрежение през пубертета? Защо по-късно се тревожим за напрежението, което самите деца създават в своите домове? Кой им предаде това напрежение? Кой създаде това състояние?
И така, когато усилваш радиото докрай, а след това искаш да го намалиш, мислиш, че домът е гробище, защото си свикнал радиото да гърми. Децата живеят в страшно напрежение.
Друг пример. Говорим с примери, за да можем да разбираме и да откриваме нашата отговорност. Двамата съпрузи разговарят:
- Много си разхвърлян! Досущ като баща си!
Или
- Ама какво крещиш така? Досущ като майка си!
Вместо бащата да похвали майката и майката – бащата, ние какво правим? Излагаме другия. И, разбира се, прехвърляме отговорността, защото негативните елементи, които детето има, не са мои, а на другия. Прехвърляме отговорността, което кара едно дете винаги да бъде безотговорно. Така то никога няма да поеме своята отговорност.
Когато влизаш в живота на другия, трябва да влизаш както свещеникът влиза в св. Олтар, с такова благоговение, т.е. да уважаваш напълно неговия живот, мнение, свобода. Ние влизаме като завоеватели в живота на другия, тъпчем го под нозете си, унизяваме го и, разбира се, най-главният свидетел на това състояние е детето.
При мен идват съпрузи да кажат своите оплаквания и в онзи момент чувствам, че съм съдия – искрено ви казвам. Единият прехвърля отговорността, другият обвинява, никой не гледа своята отговорност и грешка.
Живеем в един дом с децата ни, но дали ги подготвяме да поемат своята отговорност? Изразите, които звучат: остави, ти не знаеш! Не го прави, ще го развалиш! – никога не даваме на детето пространство да се движи, да се почувства отговорно, да поеме инициатива. Една огромна грешка. Утре то ще направи същото и в своя дом. Повечето от нас сме родители, други сте баби и дядовци. Поискахме ли някога прошка за някоя наша грешка от децата? Не ми казвайте, че не сме правили грешки. Съществува ли по-голям урок за детето ми от това да му поискам прошка за моята грешка? Или да му благодаря за нещо, което е направило. Чрез нас децата да се научат да искат прошка, признавайки своята грешка и поемайки отговорност, и да живеят с благодарствено отношение към другите, да казват едно благодаря. Съществува ли по-ценен урок от това?
Думите са велико оръжие, което Бог ни е дал, голям дар на Неговата любов, който влияе страшно и дълбоко. Една дума може да разруши всичко – и най-вече думата на бащата или майката, но може да построи и да балансира всичко. Думите ни се нуждаят от голямо внимание.
Награждаваме детето за успехите му, т.е. интересуват ни само уроците, да завърши, да получи добра оценка, да влезе в университета. И това е добро. Но ценностите, висотата на живота? Нравът? Духовността? Казах браво на детето за добрата оценка, но когато го видях да се моли у дома, наградих ли го? Отидох ли да му купя нещо и да му кажа:
- Вземи го!
- Защо? Днес не празнувам.
- Аз празнувам!
- Какво празнуваш?
- Една голяма радост!
- Каква радост?
- Видях те да се молиш!
Думите ни се нуждаят от внимание. Всичко, което майката и бащата правят, всичко, повярвайте ми, са уроци. Начинът, по който майката готви, е урок. Готвенето е себепринасяне. Представяте ли си детето да види майката радостно да принася на всички членове на семейството своята любов чрез яденето? Да го прави с радост. Детето да види баща си да влиза дома и с охота да отиде да прегърне майката, децата, да ги целуне. Знаете ли какво ще стане тогава? Нещо много просто – детето ще очаква баща си да се върне.
Дядо ми имаше една тактика, какво да ви кажа, ядосваше ни, особено когато пораснахме и искахме да оставаме навън. Той казваше:
- В осем и половин часа вечеряме.
- Е, добре, яж, ние ще се върнем!
Казваме си – остави, да не ходим! Да отидем в 21.30, той ще вечеря, ще огладнее и ще яде.
Но дядо седеше на трапезата с празна чиния и чакаше:
- Хайде, бре деца, къде сте?
Ние си казвахме – нека се върнем в 22.00 ч. ще огладнее, ще яде, след като си ляга с кокошките. В 22.00 ч дядо ни чакаше на масата. Засрамихме се. Затова в 20.30 бяхме на масата. Ядосвахме се, без да осъзнаваме, че дядо искаше да се събираме всички заедно, защото часът на трапезата е свещен. Тогава разговаряхме, откривахме себе си, споделяхме това, което живеехме, той ни казваше разни неща, намираше възможност да ни поучи от неговия опит, награждаваше или порицаваше. Къде другаде да ни срещне – в играта? Не можеше да ни следва. В съня? Никъде. Само на трапезата.
А сега всеки яде по различно време. Съгласен съм, че обстоятелствата са трудни, разбираме го, единият работи обедна смяна, друг вечерна. Да, но трябва да направим нещо, за да се засичаме. Да намерим час, в който да се събираме вечер – за половин час. Как сте, деца, как мина денят ви?
Една майка дойде и ми каза:
- Леле, детето ми си тръгва от мен! Отива да следва в Александрополис, в Комотини. Притеснявам се, няма да го имам у дома.
- Я ми кажи, когато беше, виждаше ли го?
- Така е, отче, виждах ли го? Учеше в стаята си, приготвях ядене, слизаше когато можеше, не го виждах.
Сега, когато си тръгва, ще почувстваш отсъствието, защо не го почувства преди? Говори му малко, остави го да ти каже две думи. Това, което ще ти каже, за тебе е безинтересно, но за него са много сериозни неща. Това, което ще ти каже от училище, за него е преживяване, което ти можеш да използваш и да го превърнеш в урок, да го поучиш чрез това на много неща.
Събитието на вярата. Помня баба ми, която поучаваше на вяра и чрез готвенето, както ви казах преди. Когато отваряше фурната, прекръстваше яденето и казваше сладко и вкусно като думите на Христос – това беше вяра и ми предаваше урок, катехизираше ме в онзи час и аз не го разбирах. Много по-късно разбрах всичко това, което ни дадоха на трапезата, в кухнята, в двора, в разговора, в начина, по който пазаруваха, в разбирателството, в сътрудничеството, в съвместния им живот толкова години заедно, където единият да гледа другия и общуват, единият изпитва болка и другият му състрадава, винаги с техните проблеми. Нищо не е идеално. И дори начинът, по който посрещаш проблемите, може да стане много ценен урок.
Едно дете направило голяма беля и бащата казал:
- Леле, детето ми, какво направихме!
Не какво направи?! – а какво направихме! – за да му покаже, че една грешка в семейството, както и радостта, скръбта, трябва да я споделяме. Това е кръстът, който всички ще понесем – семейството означава споделяне. Ние знаем само автономизирането – стаята ми, колата ми, отпуската ми, сметка ми, заплатата ми. Това създава особени проблеми – днес се появява едно отчуждаване и това е трагично. Децата ни чувстват много самота вътре в семейство. Бабата престана да разказва приказки, майката престана да говори на децата, бащата да се интересува и онзи, който вече говори, е най-неподходящият – телевизорът. Някога имаше един кръг, в който влизат баща, майка, дядо, баба, децата. Този кръг се е разпаднал, защото по средата е влязъл телевизорът. Неговата сила и единство са унищожени.
Ще ви прочета писмото на една 18 годишна девойка. Чуйте какво ни казва:
„Възрастните. Техните мечти са угаснали, вече не се изпълват.”
С други думи какъв урок ни предавате? След като сме умрели. Нямате мечти, не се борите, нямате надежда, нямате хоризонт, къде е урокът на живота, който ни давате, загаснали мечти.
„Тяхното слово ме плаши, защото много често говори умът им, вместо сърцето им. И сърцето им, когато изригне, не знае мяра”
Всичко е в разума, всичко е хладно. Когато им говорим, го правим, за да им се скараме. Само тогава им говорим. Когато нищо не се случва, сякаш сме глътнали нещо и нямаме какво да им кажем.
Нашето движение към децата е един ценен урок. Една 90 годишна жена дойде да се изповяда и ми казваше за живота си: не помня много от баща ми. Помня само, че когато влизаше в стаята ме милваше по главата и казваше: бебчето ми!
Този баща, който починал млад, но не оставил детето сираче. Защо? Защото оставил сладостта на неговото слово и топлината на неговото докосване да повлияят на детето. Минали 85 години и това детенце, което тогава било 4 годишно, може да е забравило хиляди неща, но неговото докосване и думи не забравило.
Знаете ли как влияе нашата прегръдка? Нашите сладки думи? Защо да използваме думите само за да се караме? Само за да сплашваме? Само за да порицаваме? По коя причина?
„Виждам много възрастни, които приличат на изморени юноши, лишени от тяхната жизнена енергия, т.е. полумъртви. Не трябва да обобщаваме, другият мисли, че не е така, но бих искал в своето мнозинство да са по-щастливи.”
Да не са толкова наскърбени и разочаровани. Храним децата си със скръб, която в живота им става депресия.
Да спрат да казват, че бъдещето принадлежи на младите, поставяйки себе си извън играта.
Тоест намираме се извън живота, в периферията. „Вие сте бъдещето – поемете вашата отговорност!” – така им казваме, но самите ние нищо не правим, а седим и спим. Знаете ли, че Бог ни е дал целия живот, този дар на живота, който трябва да го живеем да последната капка, до последния миг – защото ще отговаряме, ако не живеем живота. Има хора, които са „починали” на 20-25 годишна възраст и ги погребваме на 90 годишна възраст. Не живеят. Искате ли да ви дам пример на човек, който е жив?
Отец Йоан, монах на Света Гора. Почина на 106 годишна възраст. На 103 годишна възраст се научи да работи безупречно с компютър, за да запази своите спомени и стихове! На 103 годишна възраст! Когато не копаеше в градината си, пишеше на компютъра. И този човек, който живя живота, даде на всички нас един страшен урок по живот. Ние какъв урок сме дали? – мърморим, крещим, от нищо не сме доволни, в нищо не намираме покой, песимисти сме, една жална песен е животът ни. Не се радваме на нищо от толкова неща, които Бог ни е дал.
Някога един човек с много проблеми отишъл при папа Ефрем и му говорил: „не издържам, ще се самоубия” и очаквал старецът да му каже нещо.
И какво направил този велик подвижник? Хванал го за ръка, извел го вън от килията и му показал луната и му казал:
- Бре, защо се притесняваш? Виж Бог какво е окачил на небето за нас! Виж каква красота! Порадва ли се някога на луната? Виж каква красота. Седни тук да й се наситиш!
И този човек ми казва:
- Всеки път, когато гледам луната, си спомням стареца и всичката ми скръб изчезва.
Прости неща, Бог ни е дал много извори на радост, но понеже ние искаме все повече и повече, поради нашия егоизъм, губим радостта и накрая черпим само скръбта. И от нашите отношения трябва да започнем, като е нужно време, за да влезем в общение.
„Аз съм предпазлива към погледа им, защото се боя от техния съд.”
Разбира се, когато бащата е прокурор, а майката председател на съда, естествено, че детето се бои дори да ги погледне. Така ли, бре хора, Бог гледа на нас? Христос така ли погледна на нас? Христос, Който прие нашия егоизъм, грях, болест, проказа, парализа, безумие, ирония, лицемерие и изцеляваше, прощаваше и съветваше, увещаваше и спасяваше? Защо ние сме такива? Защо?
„Мечтая си за прост диалог”
Чуйте – прост диалог, да говорим просто.
„без злопаметност, с хумор и нежност, където всеки ще слуша другия без да си мисли каквото и да е. Мечтая си много живо. Оставам дете и ви обичам, вярвам ви, повярвайте и вие в мен!”
Викът на душата на едно дете. Да повярваме на децата, да ги изслушаме, да ги обикнем. Това е.
И нещо кратко от един 20 годишен младеж.
„Баща ми винаги го нямаше, и майка ми, мисля, че очакваше много от мене. Тя не можеше да разбере и аз не можех да й обясня. Движиш се с потиснати чувства и трябва някъде да ги изкараш. Това е очарованието на наркотиците. Изкарват те от себе си.”
Отсъстващ баща и майка, която само очаквала без да дава, накрая водят детето до една зависимост, на която гледа като на разтоварване.
Бог ни е дал много неща – майчинството, бащинството, съпружеството, те не са ад, а рай, дори да има трудности. Да спрем да се оплакваме, да направим кръстното знамение и понеже имаме любов, да отворим сърцето си и да оставим тази любов да обгърне децата ни. Не е нужно нищо друго. Тази любов да претърпи, да покрива, да прощава и това ще е най-големият урок за децата. И бъдете сигурни, че така майката и бащата ще бъдат най-добрият амвон и най-добрата проповед за децата в целия им живот.
Превод: Константин Константинов
