Божият Промисъл в делата на пастира
Април 28, 2018 in Свещеническа конференция
Автор : Йеромонах Клеопа (Данелян)
Идеята за Промисъла Божий трябва да бъде у пастира жизнен нерв, преминаващ през целия му живот и укрепяващ го в борбата за спасение. Всяко разколебаване в това ще отнеме у него надеждата да победи злото.
Арх. Йоан (Крестянкин) разсъждавал така в своето служение: „Блажен е този, който озарява със светлината на Христовото учение житейската тъма, който е воден от крепката Божия десница по незнаен път, и когото Покровът на Царицата Небесна покрива по-надеждно от всяка друга защита. Защото именно нему Господ открива великия смисъл на житейските скърби, които като стълба водят човека към духовно израстване, а така също към блаженство в Бога. Няма да престана да повтарям думите на светите отци, които са преминали през суровата школа на скърбите и познаващи покой и радост в Бога, думите им, които са център на нашата крепост на непоколеблимостта: „На тая земя няма нищо безвластно, защото начало на всичко е Бог“.
Ето в кое се състои нашата надежда и упование – в непоколебимата увереност, че в света нищо не бива без Бога, но всичко е или по Неговата воля, или по Негово допущение. Всяко едно добро нещо се извършва по Неговата воля и чрез Неговото съдействие; останалото е по Негово допущение, когато Божието покровителство ни изоставя заради нечистотата и ожесточението на сърцата ни, допуска се дяволът да издевателства над нас и над безчестните ни плътски страсти. И това е причината за бедствията, които ни връхлитат. Станали сме слепи и глухи. В ожесточението на сърцата си сме готови да обвиним всеки и всичко, забравяйки,че причината е в собствения ни, личен грях. Бог винаги иска истината да възтържествува. И е определил Църквата да я известява на света. И ние трябва да слушаме гласа на Църквата – гласа на истината“.
Случва се и в Църквата да има и скърби, и неуредици, понякога обстоятелствата се стичат така, че можем да се усъмним в истината, в Църквата, и даже в Самия Бог. Но именно в такива трудни моменти трябва твърдо да помним, че Бог е любов, благо, и всичко, пратено от Него е за наше добро. Не трябва да се мъчим да узнаем защо ни се дава това, не трябва да униваме, да роптаем, когато не разбираме какво се случва. Именно тогава човек извършва подвига на вярата и се увенчава със спасение.
Трябва да запечатим в сърцата си само едно единствено нещо – каквото и да прави Бог, Той го прави в наша полза, и е необходимо да го приемаме с благодарност, като пратено от Благодетеля и Благия Господар, дори и то да носи скръб. Така са постъпвали Божиите люде от всички времена, така са преминали през житейските скърби. Помнете, че когато се борим с вълните на житейското море, Господ ни праща спасение, Божията Майка ходатайства за нас, „защото Те са с нас през всичките дни до свършъка на света“ (по Мат. 28:20).
Понякога помощта Божия се бави. Но в това се заключава висшето изпитание на вярата – неведнъж в цялата световна история Бог е принуждавал Своите най-верни и предани служители да изпият до дъно чашата на изпитанията – земните нещастия, но след това ги е въвеждал в светлината на вечната радост, след претърпените страшни мъченичества. Това са били съвършени хора и те са се очиствали като злато в горнило.
О. Йоан (Крестянкин) пише за това по този начин: „Скръбно, тежко и непонятно ни е в тези минути, но точно тогава трябва да запитаме сърцето си – не е ли то причината за тези тъги, сърцето, въстанало против Бога, искащо отчет от Него защо стана така, а не иначе“.
Така пише за Промисъла Божий в писмата си Николай Сръбски: „Господ е винаги с нас, вижда всичко, изпитва мъжеството ни. Изпитва вярата и надеждата ни. Бие всеки Свой син, когото приема, както казва св. ап. Павел в Евр.12:6, той самият неведнъж е бивал бит – „иудеите ми удариха пет пъти по четирийсет удара без един; три пъти са ме с тояги били, веднъж – с камъни; три пъти съм корабокрушение претърпял“ (2 Кор. 11:24- 25). Всички тези удари апостолът приемал от хората, но благодарил на Бога така, сякаш са от Него, никога не роптаел и не се оплаквал от своите мъчители, но, измъчен и гонен, ободрявал другите, казвайки – радвайте се в Бога, и пак ще кажа – радвайте се“.
Сам по себе си свещеникът не е носител на абсолютната истина и свещеническият сан не се явява като гаранция за безпогрешно съждение. Той не трябва да се отъждествява с Църквата, която в своята пълнота е единствения стълб на истината (Тим. 3:15). Ако свещеникът сбърка в оценката или в съвета си, това не трябва да го кара да изпитва огорчението на уязвеното самолюбие, но да бъде повод за смирение, за осъзнаване на духовната си слабост. В пастирската грижа за душите винаги трябва да се дава място на действието на Божия Промисъл за човека, а не да се поставя човека пред Бога. Ако енориашът не е изпълнил един погрешен съвет на свещеника, той трябва да каже: „Слава Богу, не се е послушал моя греховен или погрешен съвет, а се е извършила светата воля Божия“.
Само при разбирането на Божия Промисъл животът се изпълва с истински смисъл и съдържание, само при това условие постепенно настъпва истинската духовна, тиха, велика и съдържателна радост. Радостта, че живееш в руслото на Божествения Промисъл, че живееш съзнателно и няма нищо по-добро от това, но също и че всичко може да бъде прието и усвоено само с опита, само практически, ако си приел в сърцето си, че Божието слово винаги съдържа в себе си абсолютната истина. И всичко опира до това, да следваш Божието слово и това рано или късно ще доведе до удивителни резултати в душата ти и в живота ти. Понякога – бързо и забележимо, но по-често – тихо и незабележимо. Ако Божието слово се изпълнява, то никога не остава без резултат, а той е – радост.
Велик и труден е подвига на пастирското служение на фона на немощните естествени сили на човека. Но, „силата Божия в немощ се проявява“ (2Кор. 12:9). Пастирът вярва, че благодатта Господня лекува, немощния укрепява, той изповядва, че съдбата на Църквата се строи от Самия Господ, Той изправя, промисля и се грижи за тия, които Сам е избрал.
Арх.Йоан (Крестянкин) е писал, че гледайки на всичко, което се случва в света, в нашата държава, в Църквата и в самите нас, би трябвало да изпадне в униние, „ако вечно живите, неизменни и жизнеутвърждаващи обещания и истини Божии не ни указваха нашата жизнена цел – търсенето на вечно живия Бог“. Няма никакви сложни житейски обстоятелства, скърби и събития, които не можем да преживеем в Бога.
