Възпитание на чувствата
Май 31, 2018 in Беседи
Автор : протойерей Валериан Кречетов
Едно момиченце, което още не ходи на училище, ми зададе въпрос: „Защо Бог е сътворил човека?” Представяте ли си? Разбира се, наложи се да се помоля. „Господи, помогни ми! Такъв труден въпрос… Какво да отговоря на това момиченце?” Казвам му:
– Миличко, харесва ли ти, когато във вашето семейство всичко е наред, татко и мама са добри и ласкави?
– Да.
– Това означава, че всички се обичат един друг. А любовта не се затваря в себе си, тя се излива върху други същества. Нашата православна вяра нарича Бог Любов. Всичките три Лица на Светата Троица се намират във взаимна любов. Живеейки в тази любов, Господ пожелал и други същества да живеят също така в любов и съгласие и сътворил човека. Свойството на любовта и добротата е такова: „Ако си мъдър, мъдър си за себе си и за ближните си, ако си зъл – зъл си за себе си.” (Притч. 9:12)
В това се състои предназначението на човека – той е създаден за любов, любов към Бога. Но Бог е Дух и любовта към Него е висше и непостижимо състояние. И за да може любовта на човека да се излива върху подобен нему, Господ му сътворил помощница и продължителка на човешкия род. Адам я нарекъл Ева, което означава Живот – майка на всички хора. Затова предназначението на мъжа е да бъде баща, а на жената – да бъде майка.
Между впрочем, в духовния живот, естествено и дори неволно, когато съпрузите живеят дълго в съгласие и мир, с течение на времето започват да се обръщат един към друг с „татко” и „майко”. Направило ли ви е впечатление? „Майко, какво правиш там?” или „Татко, къде отиваш?” Това не е случайно, това изразява същността на нещата.
Затова семейството е малка Църква. За вселенската Църква е казано: „На когото Църквата не е майка, на него Бог не е Отец” Църквата е наша Майка. А наш Баща е Небесният Отец.
На човека временно му се дава влечение към другия пол с цел продължение на човешкия род. Но с възрастта то преминава. В това има особен смисъл, защото даденото служение – продължението на рода е изпълнено и следва подготовка за бъдещия живот. Помните ли когато задали на Спасителя въпрос: ако седем братя са имали една жена, чия ще бъде тя в Небесното Царство, а Той отговорил, че там „при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като ангели на небесата” (Мат. 22:30). Т.е. угасването на този временен дар се случва, за да може човек да се пренастрои за духовен живот.
Отначало, когато децата са малки, те не се срамуват, поради своята чистота живеят като в рая. След това се появява влечението, доколкото всички ние се намираме в греховния свят, но с течение на времето всичко това отминава и възниква вече друго състояние. Затова и в семейния живот е по-добре да не мислим за това временно състояние – то е преходно. Животът трябва да се устройва на духовни принципи – принципите на любовта, доброто, мира. Както се казва: старият човек е като дете. Не само защото той е безпомощен, а защото и старият човек, и детето жадуват за ласка, за любов, за топлота. Именно това е потребно на човека от детството до старостта. Състоянието на взаимно съгласие ще пребъде и в Царството Небесно. Казано е: мъжът и жената са сънаследници на бъдещия живот.
В това отношение има един потресаващ пример от областта на явяванията от задгробния свят. Починала съпругата на един човек и той останал сам с малките им деца. Спазил едногодишния траур. А след това – мъжът трябва да работи, а децата се нуждаят от грижи, пък той бил и все още млад и както се казва, за да не се изкушава плътта, решил да се ожени повторно. Бидейки вдовец, имал право на това. Но му се случила някаква неприятност – дали изхарчил неразумно всичко, дали го подвели… и както често се случва, намираме утеха около децата. Той влязъл в детската стая – децата спали, седнал край тях и започнал да си спомня за своята жена. Изведнъж вратата се отворила и влязла тя, първата му съпруга – със свещ в ръка. И тъй като той бил свикнал да се обръща към нея като към помощница и съветница, я попитал:
– Знаеш ли какво ми се случи?
– Знам.
– Какво да правя?
– Нищо. Помоли се и всичко ще премине.
Той започнал да разбира, че тя знае нещо.
– А ти знаеш ли кой направи това?
– Знам.
– Кой?
– Не е нужно да знаеш, не е полезно за теб.
Тогава той започнал да разбира, че разговаря с тази, която е от другия свят и на която много неща са открити. Казва й:
– Знаеш ли, аз се ожених втори път. Сърдиш ли ми се?
– Не, напротив, правилно постъпи.
Там вече я няма земната ревност. Това, както казва апостолът, е плътска скръб, но там няма плът – там има само дух. Край душата на нейния мъж, край душите на нейните деца е любеща душа, която се грижи за тях. За нея това било достатъчно, било най-главното.
След това изведнъж се чули стъпките на неговата втора тъща. Съпругата казала: „Не трябва да ни виждат заедно” – и си отишла. Интересното е, че на пода останали капки восък от свещта, за да не си мисли той, че така му се е привидяло.
Предназначението на мъжа и жената е продължението на човешкия род, възпитаването на децата, които трябва да станат наследници на Небесното Царство. За жалост това е почти забравено, повечето хора виждат само земното, временното, плътското. Това е причината за всички грехопадения, разврат и блуд. Затова и семействата се разрушават, пукат се като сапунени мехури. Защото в тях няма любов. Казват: любовта си отиде. Любовта не може да си отиде. „Любовта никога не отпада” (1 Кор. 13:8)
Често това, което се случва е една все още неродила се любов. Само едно влечение, някакви нови усещания. Тези усещания отминават и не остава нищо.
Един човек обикнал една жена. Тя приемала неговите ухажвания, но се отнасяла към него с известно недоверие. И тъй като била вярваща, помолила своя духовен отец да поговори с този не много църковен човек. А неин духовник бил отец Георгий Лавров – днес вече канонизиран изповедник. За нейно учудване старецът говорил с него много дълго и накрая й казал:
– Какво пък, можеш да се омъжиш за него.
– Как така! Но аз не го обичам!
– А ти знаеш ли какво нещо е любовта?
– Е, как – чела съм.
– Това, за което си чела, не е любов. Това е увлечение. То прегорява и остава хладна пепел. А любовта възниква постепенно. Тя е дар Божий и за него трябва да се молим.
Наистина след това тя се омъжила за него и преживяла щастливо живота си.
А една друга Божия рабиня, овдовяла по време на войната (наистина, тя вече имала деца), на която също искали ръката й, но не се омъжила. Тогава аз вече бях свещеник, разговарях с нея и тя простичко ми каза: „Отче, ако Бог не даде любов – не можеш да обикнеш, а що за живот е това – без любов?” И толкова.
Всеки от нас се ражда в този свят по Божие благословение, а по-нататък трябва да се трудим за това – и ние самите, и тези, които Бог ни повери, да наследят Царството Небесно. Но вместо да изпълнява това, което му е определено от Твореца, човек, забравяйки за Него, започва да строи свой живот. И стига до безумие, когато започва да казва: „Защо съм мъж? Защо не съм жена?” Това вече е противене на Божията воля. Нали Господ е сътворил първо Адам, а после Ева и по този начин е установил някаква йерархия. Тя съществува и в Църквата; свещенството е установено от Бога само за мъжкия пол.
Врагът на човешкото спасение се старае да опорочи всичко, да го преправи в противовес на Божията воля. Но той няма творческа сила, а само копира. Някой много сполучливо е казал, че дяволът е маймуна на Бога. Ако у Бога, в Царството Небесно, всички ще бъдат „като ангели Божии на небесата” (Мат. 22:30) и дори още за земята е казано: „…няма нито мъжки пол, нито женски, но всички вие сте едно в Христа Иисуса” (Гал. 3:28), то вместо това равенство и вместо тази безплътност в бъдещия живот (както са безплътни ангелите), врагът се старае да устрои равноправие тук на земята. Едва ли не да преобърне плътските дадености – позната ви е тази лудост на някои съвременни хора. Хората се опитват да се отдалечат от Бога и да живеят по своя воля, според своето разбиране. Но какво казва свети Николай Сръбски – а своя ли е тази воля? Свое ли е това разбиране? Или волята и разбирането са дяволски и човек само ги приема?
Веднъж аз чух интересно обяснение на думата „еманципация”. Обикновено казват: „еманципирана жена”. Но първоначално тази дума се е използвала, за да обозначи излизането на децата из под властта на родителите. Това е термин от Римското право. Излизането на жената из под властта на мъжа – това е еманципираната жена.
Как се е осъществявало излизането на децата из под властта на родителите? Римското право, а върху него и до днес се гради юридическата наука – узаконявало този процес. Родителят трябвало да продаде желаещите да се еманципират деца на странично лице – патрон. Синът трябвало да бъде продаден три пъти, а дъщерята или внуците – властта се простирала и върху тях, както и върху цялото потомство – един път. Еманципираните деца съставлявали редовете на пролетариата – можете да прочетете за това в речника на Брокхаус и Ефрон. Пролетариите били тези деца, които не притежавали нищо, защото излизайки из под властта на родителите, не можели да се ползват от техните средства, лишавали се от наследство.
Сега е пълно с еманципирани деца, които не искат да слушат родителите си. Родителите нямат власт над тях. Понякога ми казват: „Отче, те искат да живеят самостоятелно”. А аз им отговарям: „Е какво пък, желанието за самостоятелност само по себе си не е толкова лошо – нека опитат тогава. Нека започнат сами да си готвят, да се перат. Да печелят те още не могат, защото учат – нека поне се обслужват…”. И тук желанието за свобода свършва. Защото трябва да се мият съдовете, да се пере, да се готви, никой не иска да прави това. Както е казал на времето св. Николай Сръбски, свободата е като хляб: когато у един е много, другият няма. Когато децата са свободни, родителите не са и се намират под робството на децата. Т.е. йерархията е нарушена, преобърната.
Когато пожелали да бъдат равноправни (това започнало във Франция в края на XVIII век), жените започнали да създават женски клубове. И започнали да поставят изисквания: щом има равенство, жените трябва да носят мъжки дрехи. Наистина, Конвентът забранил всички тези клубове тогава все още се усещали навреме. А сега почти всички жени ходят в панталони, в мъжки дрехи. Още от детство приучват момиченцата към равноправие чрез мъжките дрехи. А носенето на мъжки дрехи слага отпечатък върху характера.
Да, блажена Ксения ходела в мъжки дрехи, тя юродствала, много обичала своя мъж и в негова памет носела вещите му. Но тя била светица! Мария Египетска изобщо нямала дрехи. Някои днес се приближават до това, но трябва да бъдеш Мария Египетска! Ако достигнем до такива висоти, можем да ходим като Василий Блажени, който също не е бил много облечен. Вярно, той ходел така и през зимата – ние обаче няма да издържим дълго така.
Всички тези примери ни дават храна за размисъл. И то сериозен размисъл, защото смешението на половете, което постепенно се появи, сега си проби път в целия свят.
Така че, външната форма – белите кърпи, начинът на обличане – това са сериозни неща. Да, за съвършените облеклото няма никакво значение. Но ние сме далеч от съвършенството.
Също както и постите. Казват: „Постът не е главното, главното е духовното!” Да, разбира се, ако можеш да бъдеш като свети Спиридон Тримитунтски. Веднъж, по време на пост, на вратата му похлопал странник. Свети Спиридон нямал с какво да го нахрани, защото самият той вкусвал храна само в определени дни, а през останалите не ядял нищо. В този момент в дома му нямало никаква храна. Тогава свети Спиридон казал на дъщеря си да изпече осолено свинско месо, каквото имали в запас, и като го поднесъл на странника, сам той ял с него, за да не го смути. Е, ако можеш като свети Спиридон да превърнеш змията в злато – моля, тогава може да ядеш и месо през поста.
Една вярваща жена, аристократична дама, много почитала свети Филарет Московски и го нагостила с пилешка супа. Той я изял, но след това в продължение на месец не вкусвал нищо, освен хляб и вода. Е, така може и кокошка да през поста да ядеш, и гол да ходиш…
Аз съм вече възрастен човек, заварих следвоенните години. Когато в нашия град се появи жена с начервени устни, гледаха на нея като на чучело. Слушах как възрастните жени си говорят: но как яде? Помада яде. А това не беше толкова отдавна.
„Това не е главното” – казват. Да, може и да не е главното. Но именно от главното почти нищо не остана. Главното е душата. Но какво става в нея? Има ли в нея – смирение, търпение, любов… Това вече много рядко може да се срещне. За жалост болшинството от хората – особено младото поколение – не мислят за душата и са заети със земното и временното.
Преди време прочетох в Пролога поученията на авва Памво (той е живял приблизително преди около хиляда и петстотин години) за последните времена. Там е казано, че ще настъпят безверие, кражби, грабежи, различни начини за отнемане на средства и едновременно с това хората ще се увличат от игри. Прочетох това преди четиридесет години и се замислих: какви игри, футбол ли, какво ли? Сега разбрах. Всички играят, играят, играят. И това понятие е станало толкова разпространено, че понякога хората, без да се замислят, казват: „изиграхме сватбата”. И след това се разделили. Защото са я „изиграли” и спектакълът е свършил. Т.е. дори в земен смисъл хората престанаха да живеят сериозен живот. Разбирането, че човек има някакви задължения, някакъв дълг, вече почти изчезна.
Една вярваща жена, беседвайки с млади хора, им задавала следните въпроси. На младежите: „Какво искате – да имате жена, да имате деца, да имате жилище, вила или да бъдете мъже, да бъдете бащи, да бъдете стопани?” И на девойките: „Какво искате – да имате мъж, да имате деца, да имате дом, или да бъдете жена, да бъдете майка, да бъдете стопанка?” Ето в това е работата – да имаш или да бъдеш.
Източник: Православие ру
