За благоговението
Юни 26, 2018 in Беседи, Начална страница
Автор : Саратовски и Волски митрополит Лонгин
Храмът е място на особено Божие присъствие. Затова, посещавайки храма, влизайки в съприкосновение със светините и предметите, които се използват при извършване на богослужението, вярващият човек изпитва чувство на благоговение. Но понякога се случва това чувство да бъде изгубено и с него си отива нещо важно – духовният живот на човека се изкривява, а понякога се стига и до загуба на самата вяра… Как правилно да се отнасяме към храма, богослужението и светините, какво би ни помогнало да съхраним благоговението си – за това разговаряме със Саратовския и Волски митрополит Лонгин.
– Владико, как са свързани вярата и благоговението?
– Много тясно. Благоговението е външното проявление на вярата. Благоговейното отношение към храма е осъзнаване, че мястото, свързано с поклонението пред Бога и с молитвата към Него, е свято. Спомняме си известните още от Ветхия Завет слова: събуй обущата от нозете си, защото мястото, на което стоиш, е свято. (Нав. 5:15). Това изискване на Писанието да проявиш своето благоговейно вътрешно състояние чрез някакви външни действия е много правилно. Човекът е двусъставно същество: той не може да преживява чувствата си изключително духовно, те трябва да се проявят и външно. Да кажем, влизайки в храма целуваме иконите, прекръстваме се, покланяме се, и тези външни действия са израз на нашето вътрешно благоговение.
Ние знаем, че храмът е място, където обитава Божията слава, затова се отнасяме към него по съвършено различен начин, отколкото към което и да е друго обществено здание. Но намирайки се дори и на обществено място, възпитаният човек ще се придържа към определени правила на поведение. Колко повече те трябва да се спазват в храма, който има такова високо предназначение.
Това сякаш са понятни сами по себе си неща. Но в днешно време за тях трябва да се напомня, защото традицията на църковното възпитание се е прекъснала, прекъснало се е и предаването на поведенческите норми, свързани с благоговейното отношение към светинята.
Спомням си нещо, което съм чувал от покойния вече български архиерей – Неврокопския митрополит Натанаил. Той разказваше, колко благоговейно се отнасял към светините техният селски свещеник, който дошъл у тях да причасти болен и с какво благоговение се отнасяли вярващите хора към самия него: „Епитрахилът, кръстът и Евангелието той носеше обвити в платно. Преди да разгърне това платно, той изми ръцете си, прекръсти се, целуна платното и едва това го разгъна. И отношението на хората беше толкова благоговейно, че водата, в която свещеникът измиваше ръцете си, те не изхвърляха на земята, а изливаха в огъня, върху въглените, за да не я тъпче никой.“ Почитта към светинята и благоговението на свещеника поразили юношата и той запомнил това за цял живот. Мога да кажа, че самият митрополит Натанаил беше много благоговеен човек.
Днес у нас нещата са по-различни, защото храмовете ни са пълни с хора, които дойдоха в Църквата неотдавна. Развитието на църковния живот в Русия през последните две десетилетия върви скокообразно. Пример за това е нашият Саратов, където за година и три месеца бяха открити петнадесет храма. На Връбница и на Пасха, които в болшинството от тези храмове се празнуваха за пръв път, всички те бяха препълнени с народ. Разбира се, имаше различни хора, в това число и такива, които може би преди това изобщо не бяха влизали в църква или бяха се отбивали там един-два пъти в годината. А сега, виждайки, че близо до техния дом са построили храм, накрая се наканили и дошли, което е добре. Но може ли да се очаква, че това са енориаши, които вече знаят всичко и добре се ориентират в богослужението? Не, разбира се. Значи пред духовенството се отваря широко поле за действие. Както всичко, свързано с вярата и Църквата, и благоговението ни трябва да бъде осмислено. Ако вместо съзнателно почитание към светинята човек просто усвоява редица непонятни действия, се стига до това, което днес обичат да наричат магическо, езическо отношение. Затова християнинът трябва винаги да се отнася съзнателно към своята вяра. Трябва да познава Свещеното Писание, да знае какво представлява храмът, какво е устройството му, в какъв момент какво се случва в него, и как човек трябва да се отнася към случващото се, изразявайки своето отношение, включително и със своето поведение, със своите действия.
– Вероятно основната причина за недостатъчно благоговейното поведение на вярващите в храма е непознаването на смисъла на службата, на това, което се случва по време на Литургията? Веднъж ние с Вас говорихме за този момент от Литургията, когато след възгласа: „Светинята е за светите“ Царските двери се затварят…
– Да, в този момент болшинството от хората просто „се изключват“ от службата, движат се от място на място, поздравяват се, започват да целуват иконите. Но нали в този момент в олтара се извършва свещенодействие! Тече причастяването на духовенството и се подготвя причастяването на миряните.
А хората остават с впечатление, че е настъпила пауза, която може и трябва да бъде запълнена с нещо. Дори клисарите започват да дрънкат с всевъзможни капаци и задължително изпускат нещо в най-важния момент на причастяването на духовенството. Или например, когато излизам за проповед, ми се налага да поставя иподякона, държащ архиерейския ми жезъл, пред празничната икона, за да може по този начин да възпира народа, който започва да й се покланя и да я целува точно в този момент, без оглед на това, че стоящият пред него на амвона архиерей се опитва нещо да му каже… Макар че като цяло тези случаи намаляват.
– В нашия храм свещениците по едно време се опитаха да променят ситуацията, т.е. да призоват към ред и да забранят целуването на празничната икона преди причастието и дори по време на него. „Пред нас стои Сам Христос, а ние не Го забелязваме и отиваме да целуваме иконата…“ – казваше отчето. Нищо не излезе, имаше недоволство, дори жалби… По какъв начин свещеникът трябва да работи с хората по този въпрос, как да ги учи?
– Трябва много да се говори с хората и всичко да им се обяснява. Не казвам, че изведнъж всички ще разберат, но с течение на времето ще чуят и основната част от енориашите ще започнат да реагират правилно. Да, понякога да доведеш нещата до там, че да бъдеш чут и разбран е много трудно. И не само защото ние, духовниците, не полагаме усилия. Но и защото в днешно време има много хора, които не искат да слушат никого, не искат нищо да занаят. За съжаление това е характерна черта на нашето време и занапред тя само ще се задълбочава.
Освен това има хора, които имат напълно фантастични представи за църковния живот, но твърдо знаят защо са дошли в храма, какво искат да получат и какво тук са длъжни да им дадат. Това е голямо изпитание за свещеника. Но въпреки всичко той трябва да запази самообладание, търпение, трябва да бъде учтив, да се усмихва и да отговаря спокойно и на най-странните въпроси. Трябва да се има предвид: първо, че щом човекът е дошъл в храма, това е станало не без Божията воля; и второ, че е работа именно на свещеника да обяснява и учи какво е Църквата, тайнствата, какво означава живот с Бога.
– В молитвата при ръкоположение, наричат този, когото ръкополагат, благоговейнейши. Т.е. служението на Бога изисква благоговение в най-висока степен?
– В тази молитва става дума за нещо малко по-различно – затова, че от всички благоговейни иподякони или дякони се ръкополага най-благоговейният. Но като цяло, наистина, единственото, в което ние можем и трябва да се надпреварваме един друг, е нашето благоговение. Под благоговение в случая се разбира не някакви външни белези – съответстваща походка, наклон на главата и т.н., а дълбочината на църковния, духовния живот на човека. Т.е. благоговеен е този човек, който живее с Христос.
– В какво се проявява благоговението на свещеника? Веднъж Вие казахте, че много неща стават ясни още щом погледнем храма. На какво трябва да се обърне внимание?
– Всичко е много просто. Колкото по-голямо е благоговението на свещеника, толкова по-малко животът му в Църквата се различава от живота му извън храма. Ако свещеникът идва в храма само за да „работи“, заедно с расото той си слага някаква маска. След това, излизайки на улицата, той я сваля и става „обикновен човек“. При което в такива случаи той подчертава тази своя „обикновеност“ така карикатурно, че това се набива на очи. Това показва, че човек се стеснява от своята вяра, че не живее според нея. Това е много лошо. Това говори, че той е несъстоятелен като свещеник. Може да бъде умен, може да бъде дори добър, но не може да бъде наречен благоговеен. Благоговеен е онзи свещеник, който се отнася към служението си като към главно дело, към смисъл на своя живот. Когато влезеш в храма на такъв свещеник, виждаш че там всичко е чисто, красиво, стилно, направено с вкус, с любов. А има и други случаи: парцали, захвърлени в ъглите, оставени стари кофи, някакъв разнебитен стол, проядена пейка… Всичко това е много показателно. Храмът може да е беден, но добре поддържан. Както се казва: „Бедничко, но чистичко“. Това е по възможностите на всеки и зависи само от настоятеля и от неговото отношение към дело.
И, разбира се, извършването на богослужението. Има свещеници, които служат така скоростно, сякаш насила са ги напъхали в олтара и те бързат да избягат оттам при първа възможност. В такъв храм службата се извършва прибързано, с небрежност. Какво се пее и чете – никой не може да разбере. Т.е. явно е, че свещеникът не преживява службата, тя не намира отклик в сърцето му. Той гледа на нея като на принудително, тежко задължение, което трябва по-скоро да завърши.
Тези два критерия – състоянието на храма и как протича богослужението в него – много ясно и точно говорят за свещеника. Да кажем още веднъж: благоговейният свещеник е този, който живее своето служение, в него намира храна за своето сърце и ум и е готов да подчини всичко в живота си на него.
– Благоговението на свещеника оказва ли влияние върху енориашите?
– Има една забележителна руска поговорка: „Какъвто попът, такава и енорията“. Тя е валидна във всички случаи.
– Как свещеникът да съхрани своето благоговение и плам в служението си? Може би на времето сте се допитвали за това да някой духовник от по-старото поколение или сте виждали добри примери?
– Човекът е непостоянно същество и да съхрани своя плам е трудно. Когато бях млад, ми беше дадено да видя няколко възрастни свещеници, които бяха служили дълго и добре. Тогава не ми идваше на ум да ги питам как са постигнали това.
Познавах, например, свещеник, който беше прослужил повече от четиридесет години в една и съща енория. Моите баба и дядо имаха вила в околностите на Можайск. През ваканцията баба събираше всичките си пет внука и задължително, два пъти през лятото, ни водеше да се причастим в храм „Св. Илия“ в Можайск, който по съветско време не беше затварян. Свещеникът се казваше отец Борис (протойерей Борис Пономарьов) – ветеран от войната, много простодушен, работещ човек, с мазоли на ръцете. Той служеше прекрасно и поддържаше в храма си идеален ред. Храмът се намираше на старото гробище, за което той също се грижеше сам. Ако се случеше да дойда във време, в което нямаше служба, виждах как той ходи с ръчна количка из това гробище, почиства, боядисва оградките, изхвърля боклука, или прави нещо друго. По цял ден беше зает: през лятото поливаше цветята, през зимата почистваше снега. Храмът беше чист до такава степен, че буквално блестеше. И така почти петдесет години! Докато беше жива неговата съпруга, те се трудеха заедно. Той сам шиеше одежди, печеше просфори. На храмовия празник се стичаха много хора. Отец Борис знаеше, че ще дойдат много деца и, докато руската печка в неговия дом изстиваше след печенето на просфорите, той разбиваше белтъци и печеше вкусни целувки. Аз добре си спомням печката, пълна с тези целувки, които той приготвяше специално за децата.
През деветдесетте години почина неговата презвитера, самият той беше над осемдесет, но продължаваше да се труди по същия начин. Загина трагично: беше приютил излязъл от затвора престъпник и го убиха.
Познавах още един свещеник от едно костромско село, отец Василий, който също почти половин век беше настоятел там. Почина преди известно време.
Сега, когато станах архиерей, и пред очите ми минава животът на много свещеници, аз започнах да се замислям: в какво се крие тайната, кое им беше помогнало служейки няколко десетилетия пред престола, да си останат и благоговейни, и събрани, и внимателни? Но на времето, поради младостта си, не ги попитах… Сега размишлявам – как ли им се е отдало това? С течение на времето започнах по-често да си спомням и за други свещеници прослужили до дълбока старост и да ги ценя по новому, защото в тяхно лице съм видял духовници, които до дълбока старост си останаха такива, какъвто и аз бих искал да съм цял живот.
Мисля, че причината се крие в това, за което говорих по-горе – те се отнасяха към свещенослужението като към особен живот. А това дава и сили, и възможност да съхраниш топлината в сърцето и да служиш достойно. При това те са имали неимоверни трудности и проблеми, защото са живели по време на съветската власт, а това беше много труден живот.
– Миряните също често се оплакват от загуба на благоговение – основно поради привикване към светинята. Какво ще ги посъветвате, на какво да обърнат внимание?
– Човек свиква с всичко: и със светинята, и с молитвата. Но обикновено в началото той проявява леност, казва си: „Днес няма да чета сутрешните (или вечерните) молитви…“, „Тази неделя няма да отида на служба – нищо няма да се случи“ и т.н.
За тези възрастни свещеници, които познавах, беше естествено да се молят ежедневно. Отец Борис четеше правилото винаги преди да служи. Дори когато вече бе много стар, за него беше немислимо, невъзможно да не прочете правилото. Понякога ми се иска да попитам нашите млади свещеници: „Четете ли правилото всеки път преди да служите?“ Но се страхувам да им задам този въпрос, защото не знам как да реагирам при възможен отрицателен отговор. Досещам се, че не всички и не винаги го четат.
Същото може да се каже и по отношение и на миряните. Загуби в духовен план произтичат тогава, когато човек сам е оставил нещо, изхвърлил го е от своя живот. А после казва – „Загубих…“ Не си загубил – изхвърлил си. Последствията от това могат да бъдат много сериозни – дори до загуба на вярата. Днес, благодарение на интернет, знаем много такива истории. И тогава човек казва за църковния живот, за молитвата, за постите: „Защо ми е нужно това? Всичко това са глупости. Това „не работи“. „Работи – не работи“ – това е основният критерий за съвременния човек: според него, наборът от определени действия трябва да доведе до определен резултат. Но с Бога така не става. Бог е Личност. С Личността не може да се общува по този начин. Резултатът от живота в Църквата е животът в Църквата. Аз не знам друг резултат. А всичко останало трябва да се остави на Божията воля.
– В „рисковата група“ вероятно са и тези, които помагат в олтара, особено подрастващите?
– Да, разбира се. Когато ръкополагам свещеник или дякон, винаги на всеки от тях казвам, че най-важното, което трябва да съхранят, това е благоговението към олтара, към престола, да се стараят да не привикнат и да започнат да се отнасят към него като към работно място.
Що се касае до децата и младежите… Нужно е край тях да има истински свещеник, наблюдавайки когото, те биха могли да почувстват светостта на мястото, висотата на служението Богу.
Аз винаги призовавам свещениците да работят с младежите, да възпитават добри випускници за семинариите. Но виждам, че мнозина от тях не желаят това. А не желаят, защото, за да го направят, е необходимо първо да възпитат себе си. За да може младият човек, който е влязъл в олтара, да не си отиде оттам разочарован от Църквата и църковния живот, а да остане там, да гори от желание да служи на Църквата, а после, може би, да поиска и сам да стане свещеник, той трябва да види добър пример в лицето на свещеника, на когото помага.
Затова от една страна – да, младежите са в рисковата група. Но, от друга – ако имат пред себе си добър пример, това е възможност „да се заразят“ за цял живот с любов към Църквата и богослужението. Защото младостта е време, когато човек се учи лесно и възприема всичко много дълбоко.
– Въпросите, които получаваме в сайта „Православие и съвременност“, са основно от битов характер. Много от тях се отнасят до това, как да постъпваме с осветени предмети или осветена храна. Например, трябва ли да събираме трохите от осветения козунак и пасхалните яйца и да ги изгаряме? Какво да правим с върбовите клонки или връвчицата, на която сме носили кръстчето си? С шишенцата от елей или светена вода? Как правилно да забърсваме праха от иконите („В църквата ми казаха, че трябва да отделя специална кърпа за това, която не бива да пера, а да изгарям. Така ли е наистина?) И действително – как да постъпваме? Къде е златната среда? Например, към иконите трябва да имаме благоговение, но нима кърпата с праха от иконите е светиня, която непременно трябва да изгорим? Не възниква ли по този начин лъжливото благочестие?
– Осветената храна трябва да се изяжда в цялост. В миналото никога не са изхвърляли дори просто благословената преди ядене храна. Трябва да се постараем на нашата трапеза да има толкова храна, колкото ние и нашите близки можем да изядем, а не пет пъти повече. Да изгаряме, да пускаме в течаща вода, да оставяме в място, на което не могат да бъдат тъпкани предметите, които са били в съприкосновение със светинята е древно правило. Просто не бива да бъдем прекалено усърдни в това, не бива да разширяваме до безкрайност кръга от такива предмети. Смисълът на тази традиция е в това, да се възпита в човека чувството за някаква принадлежност към духовния свят, иноприродност на свещените предмети. Но кърпата с прах от иконите не е светиня, разбира се. Към всичко трябва да се пристъпва с разсъждение.
– А кое е светиня?
– Светинята е нещо, отделено от обикновения свят; нещо, което е свързано с Бога. Тя е свързана с видимо проявяване на действието на Божията благодат в нашия човешки свят. Ние знаем от Свещеното Писание, че обикновени предмети, като например пояса на апостол Павел (за което се споменава в 19 глава на Деяния апостолски), могли да носят изцеление на тези, които с вяра се докосвали до тях. Но ние почитаме не самите тези предмети и не материята, от която са направени, а възнасяме ума си от образа към първообраза, съгласно ороса на VII Вселенски събор, т.е. към самия Спасител Христос, към Божията Майка, като се покланяме и почитаме Самия Бог и проявленията на Неговата благодат в света.
Що се отнася до материалните свидетелства, които са като някакви „патерици“ за човешкия разум, при цялото ни уважение към тях, трябва все пак ясно да виждаме границата между Бог, Който е Извор на светостта и самите тези предмети.
– За нашата съвременност, като че ли е характерен и следният проблем: ние така дълго се борихме против магическото отношение към ставащото в Църквата, против обредността, че до голяма степен разрушихме и благоговението към светините и тайнствата. Появи се отношение към Причастието като към това, на което „аз имам право“. Защо се получи така – защото хората започнаха да се причастяват доста по-често или по друга причина?
– Вижте в какво е проблемът… Ние непрекъснато живеем по принципа на махалото – при нас то се люшка ту в едната, ту в другата страна. Да, против магическото отношение се борихме и се борим. Но при това трябва много да внимаваме и да не пропускаме другия враг – потребителското отношение към Църквата и към всичко, което се случва в нея, към тайнствата. „Аз дойдох – дайте ми, имам право.“ Това може да е по-лошо от не напълно осъзнатото отношение към светинята и към всичко, свързано с нея. Но това е тема за отделен разговор. Това, че съвременният живот придобива ярко изразен характер на взаимоотношенията „ти – на мен, аз – на теб“, и че такива отношение ние се опитваме да изграждаме не само с хората, но и със Самия Бог, е много лошо, страшно. И с тази наша нагласа трябва да се борим още по-силно, отколкото с всичко останало.
