---

Една малка история защо трябва да четем молитва преди храна

---

 

 

Отец Николай, който е живял на остров Залит, винаги преди да се нахрани, четял дълга молитва. Един ден, когато бил по работа в големия град и му се наложило да обядва в обществена закусвалня, той по своето правило спокойно се прекръстил и прочел молитва преди да се нахрани. Наблизо се оказала компания от младежи, които иронично и съжалително наблюдавали стареца. Един от компанията решил да увенчае тяхното забавление и отишъл изотзад и загрижено го попитал:

 

- Отче, абе там във вашето забутано село всички ли така преди храна се молят?

 

Старецът, без да се замисли, отговорил:

 

- Не, мили мой, не всички. Конете, кучетата, свинете направо така си ядат…

 

Свети Серафим Вирицки често казвал: “Колко често боледуваме заради това, че не се молим преди ядене, не призоваваме Божието благословение върху храната”.

 

Преди всичко се правеше с молитва на уста: ораха – молеха се, сеяха – молеха се, събираха реколтата – молеха се. Днес ние не знаем какви хора са приготвили това, което ядем. Много често храната се приготвя с хулни думи, ругатни, проклятия… Затова преди да се нахраним трябва с особено усърдие да се помолим.

 

Наистина, когато постъпваме така с молитва и благодарейки, на трапезата с нас присъстват и ангели, а където са ангелите, там са и всички светии.

 

Източник: https://vk.com/orthodoxy_word
 

---

Първият признак на гордостта е обидата

---

 

Първият признак на гордостта – това е обидата. Когато човек се обижда – това говори за дълбоко скритата му гордост. Обидчивите хора са много горди и самолюбиви личности. И когато се уловим в мислите си, че сме се обидили, това вече свидетелства, че в нас живее гордостта, тази страшна, разрушителна зараза, страшна болест, която изяжда душата както ръждата – желязото.

 

Обидата… Тя може да бъде справедлива или несправедлива, но когато в сърцето ни живее обида, заедно с нея не може да има ни любов, нито смирение, ни кротост, нито мъдрост – нищо. И благословен е човекът, който е разбрал, че в него живее обида. Че е обиден на ближните си, обиден на живота си, а има и такива безумни хора, които са обидени и на Бога. За такива Соломон казва: „Безумието на човека изкривява пътя му. А сърцето му негодува против Господа“ (Притчи 19:3). Той се обижда на Господ, че не му е дал нещо си. Не му е дал власт, богатство, не му е дал здраве, но точно в това е и скритата проява на гордостта. У пророк Авакум има такива думи: „Презорливия“, (превежда се от църковно-славянски език като „горд, надменен“), обидчивия човек и който величае себе си, няма да успее“ (сравн. Авакум, 2:25). Погледнете само – „презорлив“ – т. е. горд, надменен, разбира се, това е нещо лошо; „който величае сам себе си“ – също лошо; „обидчивият“, т.е. този, който се обижда – няма да наследи благодатта. И колко важно е да осъзнаеш и разбереш в духовния си живот, че това зло, което живее в нас не се премахва другояче, освен с покаяние и смирение.

 

И благословен е този човек, който под духовен живот разбира не само поклоните, акатистите, не само каноните, нито продължителните богослужения, но преди всичко да има смирение и любов. И когато се смиряваме и не се чувстваме обидени от никого, тогава в сърцето ни ще се всели любовта и Божията благодат изобилно ще почива върху нас. Толкова е просто – избавим ли се от гордостта, ще си отиде обидчивостта, а отиде ли си тя, ще дойде състраданието и любовта към ближния. А състраданието и любовта са верни признаци, че в душата на човека живее Божия Дух, живее благодатта.

 

Да ни помогне Господ да се избавим от гордостта и нейното свидетелство – чувството на обида, да възлюбим ближния си, да се смирим и осъзнаем, и разберем, че не сме достойни за нищо, а ако Господ ни дава нещо, то това е само по милостта Му. И тогава винаги ще сме Му благодарни. Благодарни за здравето, за болестта, благодарни за скърбите и за радостите – за всичко да сме благодарни на Господа!

 

Автор: Архиепископ Теогност, наместник на Светата Троицко-Сергиева лавра

---

За необходимостта от поменаване на умрелите

---

 

 

„Чакам възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век“

 

Скръбта за нашите починали близки хора би била безгранично неутешима за нас, ако Господ не беше ни дарувал вечен живот. Колко безсмислен щеше да бъде животът, ако той би се свършил със смъртта ни. Тогава, каква полза бихме имали от добродетели, от добри дела? В такъв случай прави щяха да са ония, които казват: „Да ядем и да пием, защото утре ще умрем!“

 

Но човекът е създаден за безсмъртие, а със Своето Възкресение Христос ни отвори вратите на Небесното Царство, на вечното блаженство за всички онези, които вярват в Него и живеят праведен живот. Нашият земен живот е подготовка за бъдещия, а смъртта слага точка на тази подготовка. „На човек му е съдено да умре, а след това – съд“.

 

Тогава свършват земните грижи, тялото се разпада, за да се вдигне отново за общото възкресение. Но душата му продължава да живее и нито за миг не прекратява съществуването си. Много събития, станали с умрелите ни дават да разберем отчасти, какво се случва с душата, когато тя напусне тялото. Когато телесните очи престават да виждат, се отваря духовното зрение. Често това се случва с умиращите още преди смъртта им, и те, все още виждайки окръжаващите ги хора и дори все още разговаряйки с тях, виждат това, което другите не могат да видят.

 

Излизайки от тялото, душата се озовава сред други духове, добри и зли. Обикновено тя се стреми към онези, които чувства повече сродни по дух, и ако бидейки в тялото, тя е била под влияние на някого, то тя остава под негова зависимост и излизайки от тялото, колкото и да е неприятно това.

 

В течение на два дена душата се ползва с относителна свобода, може да посещава на земята места, които са й били любими, а на третия ден се отправя в други пространства. При това тя преминава през пълчища от зли духове, които й преграждат пътя и я обвиняват в различни грехове, в които сами са я съблазнявали. Според Откровението, има 20 такива митарства, на които се изпитва този или онзи вид грях. Преминавайки през едно митарство, душата попада на следващото, и само ако благополучно мине през всички, може да продължи пътя си, а не да бъде хвърлена веднага в геената. Доколко ужасни са тези бесове и митарства, показва това, че Самата Пресвета Богородица, известена от архангел Гавриил за предстоящата си кончина, молила Сина Си да я избави от тези бесове и изпълнявайки молитвата Й, Сам Господ Иисус Христос се явил от Небето за да приеме душата на Своята Пречиста Майка и да я възведе на Небето.

 

Страшен е този трети ден за душата на умрелия и тогава тя особено се нуждае от молитва за нея. Като премине благополучно през митарствата и се поклони на Бога, душата още 37 дена посещава небесните селения и адските пропасти, все още не знаейки, къде ще се окаже, и чак на 40-я ден й се определя място до Всеобщото Възкресение на мъртвите.

 

Някои души се намират в предвкусване от радостта на вечната радост и блаженство, а други от страха от вечните мъчения, които ще настъпят в пълния си вид след Страшния Съд. До този момент все още са възможни промени в състоянието на душата, особено чрез принасяне на безкръвна жертва (поменуване през време на литургията), а също и на други молитви. Доколко важно е това показва следния случай.

 

Пред откритите мощи на св. Теодосий Черниговски (1896 г.) свещеникът, който преобличал мощите, уморен, задрямал и видял пред себе си светителя, който му казал: „Благодаря ти, че се потруди за мене. Още те моля, когато отслужваш литургия, помоли се за моите родители“. И назовал имената им – Никита йерей и Мария. „Защо ме молиш за това, светителю, искаш от мен молитва, когато сам стоиш пред Престола Небесен и подаваш милостта Божия на хората?“ – попитал свещеника. „Да, вярно е, но литургийното приношение е по-силно от моята молитва“ – отговорил св. Теодосий.

 

Изключително полезни за умрелите са и панихидите, и домашните молитви, и добрите дела в тяхна памет, като например милостиня, пожертвование за Църквата, но особено полезно е поменуването на Божествената литургия. Има много свидетелства и събития, потвърждаващи тази полезност. Мнозина умрели с покаяние, но не успели да го проявят приживе, са се освобождавали от мъки и са получавали упокоение. Църквата винаги принася молитви за упокой на умрелите, дори и в деня на Св. Дух с коленопреклонните молитви, на вечернята има и особена молитва за „държаните в ада“. Всеки от нас, който иска да прояви своята любов към покойниците и да им окаже действителна помощ, може да го направи чрез молитва за тях, особено със споменаване на св. литургия, когато частици за умрелите и живите се пускат в Чашата с Кръвта Господня с думите: „Умий, Господи, греховете на поменатите тук, където е Твоята Кръв, по молитвите на Твоите светии“. Нищо по-добро и по-голямо не можем да сторим за тях, от това да им подадем имената за поменуване при литургията. Те винаги се нуждаят от това, но особено през онези 40 дена, когато душата на починалия преминава по пътя към вечните обиталища. Тогава тялото не чувства нищо, не вижда събраните близки, не усеща благоуханията на цветята, не чува надгробните речи. Но душата усеща принасяните й молитви, благодарна е на техните приносители и се чувства духовно близка с тях.

 

Роднини и близки на починалите! Направете за тях всичко, каквото трябва и според вашите сили. Не изразходвайте средства за външни украшения на гробове и гробници, но за помощ на нуждаещите се, в памет на близките на починалите, на църквата, където се възнасят молитвите за тях. Покажете милост към починалия, погрижете се за душата му. На всички нас предстои този път – как тогава да искаме и ние да бъдем споменавани молитвено! Нека да бъдем милостиви към починалите. Още щом някой умре, повикайте свещеник да му прочете „Последование при изхода на душата“, което трябва да се прочете на всеки православен веднага след кончината му. Постарайте се опелото да се извърши в самата църква, а до тогава му четете Псалтира. Опелото може и да не бъде извършвано пищно, но обезателно в пълната му част, без съкращения; не мислете за своите удобства, а за покойника, с когото се прощавате навеки. Ако в това време в църквата има няколко покойника, не се отказвайте да ги опеят заедно. По-добре ще е, ако са двама или трима покойници, така молитвата на всички близки заедно ще бъде още по-гореща, отколкото ако ги опяват поотделно, уморени и съкращаващи службата. Всяка молитва ще бъде като още една капка вода за жадния. Погрижете се за извършване на Четиридесетница за починали. В църквите, където се служи ежедневно, умрелите се споменават в течение на тези 40 дена и дори повече. Ако покойникът е опят в църква, където няма всекидневна служба, то тогава близките да се погрижат да намерят такава и там да поръчат Четиридесетница.

 

Също така, добре е имената им да се дадат за четене в манастирите в Йерусалим или в други свети места. Но важното е Четиридесетницата да се поръча веднага след кончината, когато душата особено много се нуждае от молитвена помощ.

 

Да се погрижим за ония, които си отиват в другия свят преди нас, да направим за тях всичко, което можем, като помним, че „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани“.

 

https://vk.com/orthodoxy_word

---

Никога не оскърбявайте другия

---

 

Е, аз съм най-неподходящият човек да ви говоря за всичко това, никога не съм бил женен и от 22 години не съм бил на сватба – представете си, доколко не ставам за човек, който да ви говори за такива работи, тъй като нямам никаква връзка с тия неща. Но съм бил на Света гора Атонска и ще ви кажа това, което са ми казвали отците-подвижници, които също нямат отношение към този въпрос.

 

Когато четеш светите отци, то откриваш този баланс, това разбиране за нещата. Но в такъв случай, откъде са знаели за това? Защото са живели правилния живот в Църквата, а тогава не ти е нужна някаква философия, за да кажеш на човека как да се отнася към другите хора.

 

На това и се учим в монашеството. Не си мислете, че монашеството се различава в това отношение. В манастира също се учим как да общуваме с другите хора, но с помощта на послушанието, смирението, с помощта на това, да кажем на човека: „Прости!“ Да разбираш, че ти грешиш, а не другия. Дори и когато си прав за нещо, това е само по външен поглед. Много пъти съм говорил по този въпрос на стареца си и той ми е казвал:

 

- Ако бях съдия, щях да ти кажа – имаш право! Но ти нямаш права, даже и да си прав! Защото не гледаш на нещата от духовната им страна.

 

Примерно, някой те е оскърбил, оклеветил, но ти го приеми от духовната му страна, не отговаряй на злото със зло. С това няма да му помогнеш. Значи, трябва да вземаш отговорността върху себе си и по този повод един от великите светители на Църквата казва: „Вземи грешката върху себе си, кажи: „Тук аз греша!“ Не е важно, че по закон другия не е прав. Аз съм сгрешил, аз признавам грешката си и нося отговорност за нея. Уча се да работя върху себе си, затова и мога да общувам с другите, уча се да превъзмогвам себе си и правя всичко това, защото се старая да се уча в манастира.

 

Знаете ли колко е трудно това? Трудно е, и в брака също не е лесно, а трудно, както и в монашеството. Това е да се научиш да общуваш с другите, да стоиш по 10 часа на бдения, да търпиш човека до теб, когато той плюе, хърка или мирише лошо. Не искаш да търпиш това и казваш: „Това ме дразни!“ И какво значи това – „дразни ме“? Съвсем нищо, ще търпиш.

 

Спомням си за един монах на Света гора. В един манастир имаше много монаси със спортно образование. По едно време много млади хора от спортната академия на Атина станаха монаси – между тях и боксьори, и атлети, изглеждаха като гиганти. В същия този манастир имаше и един монах, който, бедничкия, беше един такъв дребничък и го слагаха в средата, а от двете му страни бяха боксьори, които го гледаха отвисоко по време на бденията. И той казваше:

 

- Не мога да ги гледам, страшно ми става! Надвесили се над мене едни такива същества, два пъти по-високи от мене!

 

Но той беше длъжен да стои там, да се научи да превъзмогва себе си, да се научи да приема човека до себе си, а не само да казва: „Е, търпя те!“ Това е неприемливо. Не „търпя те“, а „обичам те!“ Защото Христос не е казал: „търпи врага си“, но – „обичай врага си“ (Мат. 5:44). Трябва да умреш за врага си, казва Христос, трябва да го обикнеш като самия себе си (Мат. 19:19). А щом трябва да обичаш врага си като самия себе си, то колко повече своята съпруга, ближния си, съседа си, брата си, колегата си.

 

Това, което ни се струва толкова просто, и за което приказваме толкова лесно, всъщност е най-големият подвиг за човека – да превъзмогне себе си. Но за да направи това, да не се побои, но и при това да се чувства уютно, той трябва като начало да победи страха от смъртта. А това се постига, когато човек вкуси от безсмъртието, от Божията любов, която го прави свободен. Тя ти дава чувството за победа над смъртта, и ти вече не се боиш от нищо, нито от клевети, нито от обиди, нито дори, че могат да те убият. И ти преминаваш в един съвършен свят, без всякакво затруднение, именно защото имаш реалната свобода, която се ражда от правилния поглед върху нещата, от правилната връзка с Бога, и най-важното – от Божието присъствие и благословия.

 

Мнозина днес задават въпроса – нима е лошо да имаш връзка с някого? Но разбира се, деца мои, ако искате да се ожените и да си вземете някое момиче за жена, или пък момичето – мъж, то как да стане това? В края на краищата не става въпрос да ти връчат кутия, от която да изскочи момиче, нито да ти го пратят по пощата, т.е. Божията воля не се изпълнява като в приказките. Ти трябва да се запознаеш с другия човек, с някое момиче, да излезеш на разходка с нея, да си поприказвате, да вечеряте заедно, да поседите, да разговаряте по телефона. Та нали в днешно време говорят по телефона с часове. И един телефон в къщи никога не стига.

 

Понякога, когато гледаш някой, който говори по телефон, си е направо комично. Представи си, че изключиш звука и се погледнеш в огледалото. Понякога гледам как хората говорят по телефона в колите си, когато се страхуват, че полицията ще ги пипне, изглежда още по-смешно. Особено, когато някой върви по улицата с микрофон в ушите си и говори, върви, размахва ръце и се усмихва, мръщи се или изобразява на лицето си пълно удовлетворение. Ако не е това устройство в ушите му, ще си кажеш, че този човек наистина има нужда от психиатър.

 

Или, гледаш как някой кара колата си с някаква неразбираема усмивка на лице. Ние се научихме да разговаряме и да се изразяваме чрез тези неща. Виждаш, как човек говори по телефона, като сякаш му се обяснява в любов, гали го или се кани да го бие. А колко мобилни телефони сега са постоянно в действие?

 

Да, така става днес. Всичко това ни превърна в безлични същества. Станахме едни жици, общуваме си чрез жици. Все по жицата.

 

Искам да кажа, че можем и сме длъжни да опознаем другия човек. Вижте, трябва да се преодолее този нездрав страх. Църквата ни учи на правилен поглед на човека до нас. И в монашеството се учим да гледаме на другия човек по красив и свят начин. Св. ап. Павел казва, че в Христа няма ни мъжки пол, ни женски (ср. Гал. 3:28). Значи, не се обръща такова внимание на пола, не се гледа на човека като на мъж или на жена. Църквата набляга върху името на човека – Коста, Мария, Елена, Георги, т.е. най-важно е името на човека, а не пола му, както при лекарите.

 

Например, влиза някой в болницата и лекарят казва: „Да влезе оня с жлъчката“, „оня с черния дроб“, „оня, слепия“. Нима тези хора нямат имена? Аз какво, жлъчка ли съм, въпреки, че страдам от жлъчка?

 

Така говорят лекарите – „жлъчката“, „камъните“. Добре де, ама това е Коста, който има проблем с жлъчката. Това е човек, който е болен от нещо. Той не е нито жлъчка, нито бъбреци, нито сърце.

 

Така че, тук има не само мъж или жена, а човек, личност. И когато се научим на това свято чувство, тогава действително можеш да излезеш с някоя девойка – няма да те изяде, нито ти ще я изядеш. За Бога, трябва ли да се изяждаме един друг, ако излезем на улицата? Ами да се поразходим, да седнем някъде, да си поговорим. Сигурно няма чак такава опасност, ако двама души просто седнат и си поговорят, в това няма да има някакво лукавство, нещо плътско и опасно?

 

Да, но как да се случи по този начин, ако на човек от ранна детска възраст са го учили да гледа на другия по определен начин? При цялата тази реклама? За съжаление, най-пагубното произлиза от тия безсрамни неща, които показват по телевизията, за да не ги назовават по имена. Но това са такива скотски неща, че…

 

Страшно е, колко вреда нанасят на душата на човека, който гледа такива работи. Мисля, че който гледа такива порочни неща, списания и филми, след това ще му е нужен страшно много труд да ги загърби и да започне да гледа на другия по невинен начин. В същото време умът на човека, опазил се чист, даже и няма да се спре върху тях. Той не е такъв и напълно удобно ще си общува с другия.

 

Нашата цел е да преодоляваме подобни трудности и да имаме помежду си едни красиви, удобни отношения. Или, не полът ще бъде това, което ще ни определя в основна степен. В Църквата това положение отпада, но не в смисъла, че се разглеждаме като някакъв неутрален пол, не! А като това, че ние вече реално си общуваме като хора, а тези моменти притежават сакрален характер и достойнство. Затова и вече можем да разберем другия човек, уважавайки го и обичайки го, а по този начин уважаваме Божието присъствие в себе си, не лъжем и не даваме лъжовни обещания.

 

Видите ли, когато се обручаваме, това става пред Бога, и пред много свидетели, и казваме: „Аз искам тази девойка, за да живея с нея до края на живота си и тя да бъде моя жена“. Това е изключително сериозно, да кажеш – „обичам този човек“, да докажеш това и да получиш Божието благословение. Ти признаваш това пред всички хора, пред Бог и дори като гаранция слагаш пръстен, като с това свидетелстваш, че постъпката ти е действително сериозна.

 

Да, това е много важно и сериозно, да помислиш какво ще кажеш на другия човек и какво обещание ще му дадеш. „Аз действително те обичам, искам да се оженим, за да прекараме целия си живот заедно“. Преди всичко трябва да осъзнаем, че тези наши думи са изключително важни за другия човек. За тебе може и да не са от такова значение, но за другия – да. И нямаш никакво право да си играеш с чувствата му.

 

Знайте, че който е предал другия, ще заплати за това. Съвсем не е нищо това, че другия ще роптае заради нас, ще плаче заради нас, но ще дойде и часът, в който ще си платим за това. И това, че ще си платим, не е още нищо. Ще дойде време, когато и ние ще бъдем уязвени, за да се научим, че не трябва да уязвяваме другите. Когато в живота ни възникнат някакви неприятности и хората ни нараняват, то дайте да си спомним, че и ние някога сме наранявали други хора.

 

Много неприятно е, когато други плачат от нас, тоест, че ние сме станали причината за роптанието на другите, че се чувстват уязвени, макар и да не го казват на глас. А велико благословение е, ако други се помолят за нас.

 

Вижте, деца мои, когато сме на сватба, за да ни поднесат угощение, за какво го правим? Защо? Когато каним гости, ние ги угощаваме с вкусни блюда, за да им се харесат. Реално, за да може другият да хапне, да се зарадва и да ти каже: „Бъди жив и здрав! Ядох вкусно ястие, душата ми се зарадва, и аз искам и ти да си ми жив и здрав, дете мое!“ Като в молитвата: „Защото Ти, Господи, развесели Твоето творение“ (Псалм. 91:5).

 

Ядохме хубава храна – благодарим на Бога. Църквата ни учи да извършваме цяла „литургия“, преди да седнем на масата. Ако сте в манастир, то там 20 минути се яде, но наоколо се служи цяла „литургия“, кадим и пеем, това е цяло приключение – да вкусиш от тази храна. И защо? Защото ти си се наситил, развеселил и прославил Бога.

 

Човек, вярващ в Господа, не може да ти пожелае нищо по-добро от това. В това е смисълът на сватбеното угощение – да изядеш тази вкусотия, за да се развесели душата ти и да ми пожелаеш да бъда жив и здрав. Ето какъв е смисълът.

 

Нося ти подарък, за да изразя огромната си любов към теб. Какво огромно значение има това – да кажеш на другия от цялата си душа – „Бъди жив и здрав и Бог да те благослови!“ Спомнете си, деца мои, ние всички имаме познати, които поменуваме и им пожелаваме от душа: „Да е жив и здрав този човек!“ Това ни идва отвътре и чувстваме, че от нас излиза сила, която идва върху този човек, където и да се намира.

 

Освен това, когато другият човек се чувства с нещо уязвен от нас, то той може и да не ни прокълне, да не възроптае против нас, ако е въцърковен човек, но все пак ще е наранен и неговата болка ще лежи като тежко бреме върху теб. Много тежко нещо е това – да нараниш другия. И един ден ще заплащаме за това.

 

Ще кажеш – но нали се покаях! Да, покаял си се, но другият е понесъл раната. Покаял си се и Бог е приел покаянието ти, но за да се изпълни това твое покаяние, за съжаление си длъжен да го заплатиш (моля се това да не се случва!). Тези неща се връщат обратно, като при абортите. Майката, или онзи, който убива детето, казва: „Да, направих аборт, но после се изповядах!“ Хубаво, изповядала си се, покаяла си се, плакала си, но винаги остава едно „но“ – човек си е отишъл от този свят. Кой ще заплати за това, за тази рана? Кой може да го замени?

 

Трябва да гледаме много сериозно на тези неща. Никога не оскърбявайте другия човек! По-добре не казвай на другия, че не го обичаш, изчакай, остави го да се мъчи в очакване. Не му говори за това. По-добре да не го знае, пък дори и хиляди пъти да те пита, отколкото да му кажеш лоша дума.

 

Затова трябва винаги да имаме чувство на отговорност, да бъдем последователни в отношенията си към Бога, към другия и към себе си. Това е онова, което Църквата е установила с помощта на тайнството брак и присъствието ни там говори колко е важно да имаме правилно отношение към другия човек. Тя не го прави тайно, но в храма, пред свещеника и пред всички хора, пред родителите ти и пред Бога. И ти участваш в това, тоест, пръстена, който даваш е гаранция и залог, че действително ще се отнасяш сериозно към тази връзка!

 

Източник: https//vk.com/prav_mama

 

---

За да възпиташ едно щастливо дете преди всичко е нужно родителите му да имат щастлив брак

---

 

Здравейте, скъпи братя и сестри. Аз не съм педагог и психолог по образование, затова, по-скоро, мога само да споделя опита, който имам – и положителния, и отрицателния. Женен съм от 26 години и имам 8 деца. Най-голямото е на 25 години, най-малкото – на три и половина. В енорията ми има много деца, много многодетни семейства, затова тази тема ми е близка. Много съм разсъждавал по този въпрос и имам какво да разкажа. Но най-важното нещо е да се разбере, че да възпиташ едно щастливо дете преди всичко е нужно родителите му да имат щастлив брак. И ако някъде съществува проблем, то той не съществува задължително в ония семейства, които са се разделили чрез развод, но и там, където все още няма такъв. Работата е там, че семейството само по себе си представлява задача, която трябва да се решава всекидневно. В даден момент човек може да забележи, че всичко е на границата на срива заради неразбиране и пустота в отношенията… Има такъв израз в поезията на Анна Ахматова – „самота в съжителството“.

Уж всичко е нормално, уж за всичко сме се споразумели, разбирали сме се, били сме щастливи, обичали сме се един друг, а изведнъж – нищо. От дългия си семеен опит знам, и ви уверявам, че такива периоди има.

Идва на изповед човек с 5-6 деца и казва: „Край, нищо не остана от онова отпреди, имам до себе си един чужд човек, не знам какво да правя“. А децата веднага чувстват това. Работата е там, че нито един от съпрузите не е останал същия в духовното си развитие. Човек не остава същия, той се променя в различните етапи на живота си. Аз се променям, тя се променя, и трябва постоянно да се стиковаме един с друг. Нужни са усилия, преди всичко, разбира се, е нужно смирение от страна на човека, защото, семейството представлява един вид договор. Ето, договорихме се, избрахме си някаква ценностна система на общуване – преди всичко, това е Евангелието. И това обяснява, колко е сложен един брак с невярващ човек.

Разбира се, навярно сме се венчали, над някой се е извършило тайнството, някой се е молил при извършване на тайнството над другия, спомняте си аналоя, Евангелието на него, свещеника, който ви е хванал за ръката и ви е водил да го обиколите три пъти. То е символ на вечното единство на тези хора, основано на онова, което е написано в тая Книга. И ако то не се е превърнало в основание на живота на един от съпрузите, то рано или късно ще доведе всичко до колапс. И такива разпадащи се семейства, за съжаление, има много, включително и в нашата енория.

За възпитанието на щастливо дете е нужно родителите да имат щастлив брак

Е, любимият човек, това е… На моята сватба един добър приятел на моите родители вдигна интересен тост. Каза, че любимият човек прилича на топ смачкана хартия, на който има изписан някакъв важен текст, и през целия ти живот ще трябва да разгръщаш тази хартия и да вникваш в него. Любимият човек е този, който според Божия Промисъл се развива и се променя, Бог му поставя различни задачи в живота, както и пред мен самия. Както казах вече, нужна е много работа за да разбереш другия. За да разбереш любимия човек, не само съпругата, трябва да умееш да се спреш, да замълчиш, да не се водиш по собствената си оценка, а просто да се опиташ да го чуеш. Същото важи и за съпружеството. Изведнъж се оказва, че човек се е променил, а ти не си готов да го приемеш, ти си стоиш на едно място, нормално, спокойно си гледаш живота.

Ето, това е първото, необходимото условие – любовта между мама и татко. Детето няма да е щастливо, ако няма такава любов.

Какво можем да сторим, ако семейството се е разпаднало? Общо взето, невъзможно е да се поправи цялостно тази повреда. Тази празнота може да се запълни само частично с някои практични стъпки. Мога да ви споделя, че преди 38 години и моите родители се разведоха, тогава бях на 12 и до днес още ми е болно. У хората с развели се родители, когато те са били още подрастващи остава рана, която не зараства. Духовните поражения за детето могат да се оприличат на ядрен взрив в живота му. Аз самият почнах да си давам истинска сметка за тези последствия чак след 15 – 20 години. Тогава разбрах, че трябва да се работи над това, да се лекува. Но за детето, разбира се, това си остава една голяма, трудно лечима трагедия.

Ще ви разкажа една история за една наша баба – енориашка, която приела през лятото дъщеря си, изоставена от мъжа си с детето си. Забелязала, че внукът й, на около 10 – 11 години, излиза всеки ден на полето да си поиграе. Решила да го проследи, скрила се зад храстите. И гледа – детето се изправя в цял ръст и започва да вика: „Татко, татко!“ А таткото никакъв го няма, заминал си е и даже не платил издръжката. И то повика, наплаче се, изтрие сълзите си и се прибира. Душата на това дете е разплакана и изпонаранена. Има и някои начини поне частично да се поправи тази загуба, но за това ще поговорим по-късно. Пак казвам – на първо място стои любовта между родителите.

Детето не притежава сили да противостои на злото

Второто нещо, на детето е нужен контрол. То ще се чувства нещастно, няма да разбира окръжаващия го свят, ако я няма родителската власт. Често съвременните родители искат да бъдат просто приятели с децата си. Да, ние сме им най-близките хора, но да бъдем приятели с тях не бива. Работата е там, че родителската власт е дадена от Бога и всяка власт, това е, да се пресича всяко зло, а тук – да се пресече разрастването на злото в самото дете. Колкото и да ни уверяват в противното педагозите, тази власт е необходима, защото детето няма сила и възможности да се съпротивява на злото. Тази сила трябва да е в бащата и в майката. И ако те не се съпротивяват на това зло в него, детето ще бъде нещастно, просто защото злото ще го погълне. Достатъчно е да погледнете как детето се потапя в компютърните игри и не може да се откъсне от тях. Познавам един човек, мой съученик, човек на 50 години, чийто брак се разпадна, защото играеше на „Танкчета“. Така се беше вдал в тая игра, а по същото време започна и Световното футболно първенство и жена му не издържа. Каза: „Не мога повече, той е като пияница, няма го вкъщи, вечно кисне там“. Ако един силен, възрастен човек не може да се съпротивлява, какво остава за едно дете? Трябва да го откъснеш оттам, въпреки виковете и протестите му, да му отнемеш тази възможност, или поне да я сведеш до минимум. Допустимо е, да кажем, да поиграе на някаква игра без убийства, която сте проконтролирали, например, веднъж или два пъти седмично. Т.е., борбата за чистотата в душата на детето е необходимо условие. То не може да противостои само на злото, и ако родителите са безучастни, става много лошо. В крайна сметка детето ще стане нещастно, защото тези неща разрушават душата му, разрушават и волята му. Ето, например, аз никога не съм пушил, но моите съученици са се сблъсквали често с тоя проблем, както и самите вие, които седите тук. Като дете си казвах, че щом възрастните смятат това за лошо, какво остава за мен. И сега, когато моите млади енориаши се сблъскват с това, знам за какво става въпрос. Нашата аскетика се състои в по-голямата си част от множество малки дела. Всеки ден тренираме волята си за да победим своите страсти и грехове – да не осъдим някого, да не наругаем настъпилия ни по крака, да измием съдовете, когато не ни се иска. Ето такива практически неща. Да се предадеш на молитва и четене, въпреки, че ти се иска да полегнеш на дивана и да хванеш дистанционното на телевизора. А пушенето – това е обратния процес, по 10 и по 20 пъти на ден да тренираш волята си. Статистиката потвърждава следното – щом подрастващият е започнал да пуши – задължително налитат и другите грехове. Скоро ще посегне към алкохола, сега това е общодостъпно, после към наркотиците, ще се предаде на блудство, ще влоши успеха си в училище и ето – поражение на волята. И къде бях аз, като родител, когато започна това? Защо не го предотвратих? Ето ви една малка илюстрация.

 

Какво представлява щастието?

Следващото нещо, за което искам да ви говоря е какво да разбираме под щастие, взето в по-дълбокия смисъл. Щастието, общо взето е светски, а не християнски термин. Ние имаме една по-дълбока дума – блаженство, или, щастие, което предполага правилна настройка, изградени взаимоотношения с Господа. До нас са достигнали думите на Иисус Христос, които не са споменати в Евангелието, но за които говори св. ап. Павел при срещата си с презвитерите на Ефес. Той казва: „По-блажено е да се дава, нежели да се получава“, т.е. по-голямо щастие е да даваш, а не да вземаш. Това е най-главното нещо за нас като християни. Или, по-блажено е да послужиш, отколкото да ти служат. Мисля, че говорихме за това при предната ни среща, когато стана дума за семейното щастие. Това е най-главният принцип на съпружеското щастие, който сега е напълно забравен. Имах такъв случай, когато един въцърковен човек, иподякон, женен, с дете, реши, че семейният му живот е приключил. Вярващ човек, който се причастява, но реши, че – край. След службата седнахме с него и разговаряхме три часа. Запитах го: „А ти имаш ли някаква вина?“ – защото за всичко била виновна жена му. Каза ми: „Да, имам вина, все пак направих грешка, че от самото начало се държах твърде меко с нея. А после всичко ми додея“. Казах му: „А ти, като се женеше за нея, искаше ли да я направиш щастлива?“ Реагира с удивление, така ме погледна: „Интересна мисъл, отец Фьодор, не съм мислил за това“. Разбирате ли, човек на почти 40 години, косата му започнала да се прошарва по малко. Човек, който е тръгнал да се жени със съзнанието, че той е центъра, а другият по някакъв начин трябва да се върти около неговата орбита. Ето един път към семейно нещастие. И това същото ще бъде и за децата.

превод от руски

Източник: Православие ру

---

Бъдете внимателни във всичко

---

 

 

Мнозина мислят, че духовният живот зависи от нашите чувства, че ако се чувстваме приятно и сме радостни и мирни, тогава означава, че сме добре и в духовния живот. И обратно, ако чувстваме тъга, скръб, мислим, че не сме добре в духовния живот. Разбира се, факт е, че човекът, който се подвизава, разбира своя ход и от това какво чувства в себе си, но в началото на духовния живот това не винаги е сигурен критерий, защото съществува законът на промените, който въздейства върху нашия душевен свят. Много хора се разочароват в хода на духовния си живот, защото, както казват, не виждат в себе си някакъв напредък, и чувстват, че стоят под същия знаменател, намират се там, където са започнали или са още по-зле отпреди. И тъгуват и скърбят за това. Разбира се, това, че скърбят, не е зло, а е безопасност, но човек трябва да внимава да не оставя себе си да го обзема стрес и депресия поради различните чувства, които изпитва.


Казахме, че има много причини за промените в душата на човека. Отците определят много причини – една от тях е средата, дори и климатологичните условия играят роля в нашето душевно състояние. Тези външни условия въздействат върху душата ни. Още нещо много важно – и другите хора въздействат върху душата ни. Помня един съвременен светец, който имаше дарба от Бога да говори, имаше богословска харизма, да говори и да тълкува Божието слово пред хората, които отивали при него. Веднъж дошла една група, която го посетила, и го помолили да им каже нещо, но той се замислил за малко и казал: „Прощавайте, не мога нищо да ви кажа, в душата ми няма нищо, не мога да кажа нищо“. След това се опитал да им каже нещо, но човек разбирал, че тези думи не били предишното, обичайното слово, което излизало от душата на стареца и не били плод на обитаващата в него благодат, а слово, за което старецът се насилил да го каже от своя ум. Когато тези хора си тръгнали, старецът казал, че ставало следното нещо: „Когато присъства еди-кой си човек, никога не мога да говоря“. Словото в него заглъхва, не намира думи.


Да ви кажа още един пример, помня на Света Гора, когато живеех там, и въобще в манастирите в дните, в които се причастявахме. Там всички монаси се причастявахме четири пъти в седмицата. Служихме всеки ден св. Литургия, аз бях единственият свещеник в нашето братство дълги години. Всеки вторник, четвъртък, събота и неделя монасите се причастяваха със светите Тайни. През тези дни цареше особена атмосфера в храма. Докато всеки ден служихме св. Литургия, и аз знаех приблизително докъде стигат силите ми – в Литургията, в молитвата и т.н., през тези дни обаче чувствах, как да го кажа, допълнителна сила, която подтикваше душата ми към още по-голяма молитва и богообщение. И разбирах, че тази допълнителна сила естествено не беше моя, а идваше от атмосферата, която съществуваше в храма. Понеже монасите щяха да се причастят в онзи ден, бяха по още по-внимателни и се подвизаваха повече, така че да са готови да участват в св. Тайни, и така атмосферата бе по-наелектризирана в духовен смисъл и помагаше и на мен, който бях немощен и приемах допълнителна духовна сила.


Дори един духовен човек може да промени цялата атмосфера на едно място. Помните в Евангелието думите на Христос: „Когато отивате в един дом, казвайте мир на този дом“. Това е един еврейски израз и евреите обикновено имали хубави пожелания, както всички източни народи имат и не казват „здравейте и добре дошли“, а „мир“, „Шалом“. И арабите го казват. Мир на този дом. Ако има мир, тогава вашият мир ще остане в този дом, ако няма мир, мирът, който отправяте като пожелание, ще се върне и тогава излезте и отърсете дори праха от обущата си. Доказано и прието е, че духовната атмосфера е нещо, което играе роля в нашата душевна нагласа и е възможно един човек да промени цялата атмосфера в дадено място дали към добро или към зло. Един Божий човек може да стане причина на това място да се възцари мирна атмосфера, както е възможно и един човек, който няма Божия дух, да смути много хора.


Да ви дам прост пример. Не ви го желая, нито ви увещавам, но ако се случи да спорите с някой еретик, опитайте да говорите с един йеховист, тозчас в душата ни директно влиза един демонски дух, които ни кара да чувстваме раздразнение. Мисля, че навярно всички имате опит – нямаме нещо против хората, но са в духовна прелест, еретици, Бог да ги помилва. Но този дух на прелестта, този дух на богохулството, на ереста, който е силен демонски дух, като една инжекция нахлува в душата ни и смущава цялото ни същество, без да имаме нещо против тях, а просто са прелъстени хора, идват да ни кажат една дума и душата ни отдалеч се смущава. И казваме защо се смутих, какво стана, как, защо. Причината е, че този човек е носител на дух на прелест. Както когато доближаваме един Божий човек, където може и нищо да не ни каже, но чувстваме атмосфера на мир и радост. Да ви дам още един пример. Когато изповядвам часове наред и идват малките деца, така най-хубаво отморявам – дори да изляза да се разхождам един час, това няма да ме отмори, но когато в изповедалнята влезе едно малко детенце, като гъба отрива цялата духовна умора и променя цялата атмосфера. Защо? Защото е едно невинно същество, едно дете, една човешка душа, която не участва в човешките пороци, в нашите страсти, и пръска около нас мир, спокойствие и отмора. Знаете ли колко приятно се чувствам, когато отивам в основните училища? Изключително приятно, какво да ви кажа, след като ми идва да вляза в детските ясли, тоест чувствам се толкова хубаво, отморяващо, поради малките деца, чувствам в душата си отморяваща атмосфера, където колкото и да съм уморен, тази умора веднага изчезва. И причината са малките дечица. И напротив, има хора, които веднага щом ни доближат, ни изморяват, без дума да кажат, чувстваме тежест в душата си, едно затваряне, стягане в душата ни, защо? – защото душата на човека има собствени закони и начини, по които работи. Разбира се, съвършеното е човек да преодолее тези неща и да не се поддава на промените особено що се касае за нашите братя. Там сме длъжни да жертваме душата си за брата ни, дори да чувстваме, че този човек е дотеглив, кисел, труден и затруднява душата ни. Там реално е ценността, да понесеш бремето на брата си.


Спомням си веднъж, когато казвах на стареца: „Не издържам този човек, изморявам се“, а той ми каза:
„Ти се измори да го слушаш. Но попита ли него дали се е изморил да понася себе си? Питаш ли този човек къде е (в духовен смисъл), колко много е потопен в объркване и мрак, в това бреме? Ти го слушаш пет минути и, слушайки го, колко можеш да разбереш? Но онзи, който живее в това състояние, я помисли в какво състояние се намира“.


Не трябва да оставяме да ни въздействат впечатленията и емоциите, а, ако сме духовни хора, трябва да преодолеем тези неща. И знаете, когато човек преодолее това състояние, тогава влиза в едно по-горно пространство. Нека ви дам пример. Когато душата ни почувства присъствието на сатаната, на демоничната енергия, се смущава, чувства страх и смущение, не приема това. И това е естествено – душата ни, понеже е дух, може да почувства присъствието на демоничното. Но душите на светците, когато почувстват това присъствие, или когато си припомнят съществуването на демоните, не реагират по този начин, а душата им се движи с велика любов към – и, както казваше преп. старец Паисий, с голяма болка и изключително много любов. Както и спрямо трудните хора, казваше старецът. Аз веднъж говорих за клириците и старецът каза: „Добрите клирици ги обичам изключително много. Лошите клирици ги обичам повече, но с голяма болка“. Наистина един човек, който е в трудно състояние, когато човек е духовно съвършен или живее в духовно състояние, не чувства спрямо другия отвръщане, а болка и любов и така може да крепи брата си, ближния си, всеки, който и да е човек, може да го крепи без да чувства, че другият е тежест за него. Но ние сме хора и се движим в нашите човешки немощи. Затова, когато се намираме в среда, която ни въздейства отморяващо, отморяваме. И когато се намираме в среда, която ни въздейства изморяващо, да внимаваме да не реагираме, а да претърпим и с любов и молитва да имаме търпение да отмине това, обвинявайки себе си, че ние сме немощните и затова не можем да крепим себе си, а не другият човек е виновен. И още нещо – трябва да знаем, че ако чувстваме отхвърляне спрямо другите, това означава, че не сме стигнали до съвършена любов, следователно не можем да се наречем дори християни, защото християнинът е човек, който има любов в себе си, много любов към другите хора и любовта винаги стои като надежда и никога не отпада. В нея няма падения или промени. В нея има място за всички, и дори когато е нужно човекът да накаже другия или да му наложи нещо, което привидно не е приятно, но трябва да го направи за негово добро, това да става с реална любов, с болка, защото трябва да наложи някаква епитимия, ред, и заради личното спасение на другия, но и за обща полза. Във всеки случай ние сме задължени и критерий за духовност е любовта към всички.


Трябва да внимаваме изключително много в нашата среда или в местата, където отиваме, защото, независимо дали го искаме или не, средата въздейства. Затова отците внимавали, не като презирали другите хора, а имайки усещане за човешката немощ, внимавали къде отивали и на кого говорили. Знаете, че е възможно и един предмет у дома да развали цялата мирна атмосфера, не един човек, а един предмет или много повече – една книга.


В Патерика се казва, че един старец, игумен на манастир, една нощ се молил и видял Света Богородица, която вървяла из манастира и влизала в килиите на всички монаси, благославяла ги, но в една килия не влязла. Тази килия била на добър монах и игуменът знаел, че бил добър монах. Затова попитал Света Богородица:

- Защо не влизаш в тази килия, за да благословиш този монах, който се подвизава и е добър?

И Света Богородица му казала:

- Да, добър монах е, но в килията си има една еретическа книга и аз не мога да вляза там. Не искам да вляза там.

Друг случай. И аз присъствах. Веднъж, когато излязох от Света Гора с други двама монаси, отидохме по работа в Солун, оставахме в конака, защото нямаше къде другаде. Манастирите имат конак, където отсядат монасите. Там бяхме приютили един младеж от Кипър, който беше студент и бе дошъл, за да се яви на изпити в университета. Игуменът каза той да отседне там за 2-3 месеца, след като ние не сме там всеки ден. Имаше стая, където да отседне. Стигнахме изморени, цял ден път от Света Гора, море, кораби, автобуси, истории и т.н. Стигнахме в конака, хапнахме набързо, отслужихме Повечерието и отидохме да починем. Веднага щом легнахме, не след дълго се чу страшен шум, един йеродякон, който също беше с нас, се събуди и скочи, всички усетихме нещо лошо и той ужасен се събуди.

- Какво ти стана? Какво се случи?

- Нищо, нищо – отвърна той.


- Е, добре, хайде, да си отпочинем.

Отидохме отново по стаите си, не след дълго пак се чу същият шум и дяконът пак стана.

- Какво ти стана, бре, детето ми?

- Не зная какво става, някакво изкушение, не мога да спя, изкушението идва да ме задуши.


- Хайде, дяконе, няма да ни оставиш да спим тази нощ. . .

Отиваме отново да спим – той отново скочи ужасен и извика силно.

- Какво става?

- Какво да ти кажа: един китаец с някакви мустаци се хвърли да ме удуши.


Китаец в конака? Къде се намери? Изкушение от сатаната в такъв час. От сатаната, но в този образ. Но откъде да се намери тук? Какво става? Събуди се и студентът.

- Какво става, какво стана?

- Е, това и това стана.


Оттук, оттам му казах:

- Бре, какво става тук, какво правиш тук? Четеш нещо?

Какво беше в крайна сметка? Този младеж от любопитство си купил една окултна книга, по-надолу имаше книжарница, в която продаваха такава литература – езотерична, разни философии и в книгата се описвали подобни индуистки и китайски методи. Демоничната енергия идваше от тази книга.


Мога да ви разказвам много такива неща, но сега не е време да говорим такива истории, а просто искам да ви кажа – бъдете внимателни в това какво поставяте у вас, какво държите у вас или в стаите, защото понякога отивам в разни домове и виждам някакви демонични символи, някакви магически символи, някакви маски, буди, внимавайте – това не са прости украшения. Както една икона на Христос не е украшение, а излъчва Христовата благодат, Кръстът излъчва благодат, св. Йоан Златоуст казва, че където има Евангелие, то пази и дава благодат на целия дом. По същия начин там, където има такива предмети или такива книги и образи, които излъчват демонична енергия, тогава да знаете, че за съжаление въздействат върху нашата среда. Това нещо, което отците са казали преди векове, идва днес да го каже добре и науката. Тя идва да анализира въздействия, които имат дори и Мики Маус (анимационните филми) върху човека.


В Лимасол се състоя конференция относно порнографията и реално се ужасих, показаха един филм, един телевизионен канал го подготви, за да видим какво излъчват по телевизията. Едната част беше посветена на всички тези голотии и плътски неща, които дават по телевизията. Втората част беше за тези неща, които гледат децата, някакви дракони, извънземни, ама какво да ви кажа, огън излизаше от устата им, някакви ужасяващи сцени, където реално се смутих, а беше напълно тъмно и ако бях сам, щях да извикам! Добре че имаше други около нас. Наистина, душата ми се смути, почувствах душевен смут и знаех, че гледах един филм, който гледахме по научни причини. Самите учени, не специално църковни хора, анализираха как това влияе, какво гледат децата, какво гледат хората, как въздейства това върху душевния ни свят.


Следователно средата, както отците казват, има голямо значение и трябва да внимаваме. Както и във всички неща от живота, всяко нещо, дори офиса, където работим, ако не е подреден така, че да ни утешава, тогава не можем да работим, работата ни става изморителна. Затова ви казах, че е хубаво да имате вкъщи кандило, икони, каквото имате, веднага ще видите една промяна, икона на Христос, на Света Богородица, на светиите, това е друга атмосфера, домът ще се стопли, където допреди е имало тежка и враждебна атмосфера. Ще видите това въздействие, защото нещата, които ни заобикалят, не са толкова невинни – за щастие вече и науката го казва, а преди отците са го казали, тълкувайки този лабиринт на въздействията и промените.


Също трябва да знаем, че промените стават в душите ни по педагогически причини от Бога – Бог иска душата на човека да бъде зряла и съвършена. И както когато ядем, не ядем само еднообразно ядене, защото ще умрем, колкото и добро да е, така казват, не знам дали важи, но го казват, тези, които знаят, диетолози и лекари, че ако всеки ден го храниш един човек с едно и също ядене, в даден момент ще умре или ще се разболее, колкото и добро да е това ядене. Нужно е разнообразие. Виждате, когато ядем, ще ядем и сладко, и салата, и сладолед, ще пием и вина, и всеки ден различно ядене или най-малко ще има разнообразие от храни – човекът се нуждае от разнообразие. От друга страна, Бог ни е създал така. Той не ни направил да ядем само фасул, а да ядем и разнообразни храни. Такава е природата ни. В духовния живот е нужно човек да е цялостен, да няма само една добродетел, защото тогава е недостатъчен. Дори любовта, когато е сама – вреди, любовта, която е най-голямата добродетел и е пълнотата на добродетелите. Има една добродетел, която, както казваше и нашият старец, е солта. „И коя е тази сол?“ – казваше старецът. „Сол, чеда, сол“ – така казваше. И се питахме ама каква сол? Какво ще солим? Каква е тази сол? И коя е тази сол, дядо? Солта е разсъдителността. Всяка безразсъдна добродетел е опасна. Дори любовта. Както в едно добре сготвено ястие ако няма сол и е безвкусно, така и разсъдителността дава вкус и правилно отношение във всяко нещо.


Промените стават в човека, за да стане завършен, да премине през всички стадии на духовния живот, да няма само една добродетел – само любов, или само милостиня, или незлобие, или молитва, защото след това ще е едностранчив човек, и когато е такъв, няма да може да види правилно другите хора.


Веднъж бях при един велик старец, там дойде един монах, който възхваляваше добродетелта на една игуменка на манастир с много монахини. Той му казвал, че тази игуменка е толкова чист човек, има толкова чист ум, че никога нямала плътски помисли, нито знае какво е това нещо, толкова свята душа и е без плътски изкушения. Той и всички очаквали от стареца да каже браво, колко добър човек и добра игуменка! Казахме, наистина това е велико нещо. Старецът – мъдър и опитен, поклатил неодобрително глава и казал: „Аз, отче, не похвалявам това нещо, което казваш. Аз не искам игуменката да не разбира тези неща, аз искам игуменката да разбира от тези неща, да е горяла в пещта на изкушенията, за да знае и да утешава другите хора и тези, които са до нея и се подвизават. И знаем случаи от Патерика със свети подвижници.“


Бог допуска да изпитаме изкушения, опасността от гибел, от греха, защото иска да сме пълноценни хора, а не едностранчиви. Помислихте ли за един духовник, който не разбира от тези неща? Тогава прилича на един лекар, който не знае какво означава болка, а теб те боли. Да, но ако лекарят се разболее и го хванат за ръцете и краката и го сложат на леглото и започнат да го режат, следващия път, когато другият му казва: „Боли ме!“, ще знае и няма да казва: „Не, не те боли!“ или „Нищо не е!”. Да изпита болка и той и да се научи да състрадава на този, който страда. По същия начин Бог позволява да минем през такива промени, за да придобием опит. „Защото в това, що Сам претърпя, като биде изкушен, може и на изкушаваните да помогне” (Евр. 2:18) Тоест необходимо е човек да премине през това, защото така се смирява, научава своята немощ, научава човешкото безсилие, научава се на състрадание към другите хора, научава се да бъде благ, състрадателен, да утешава другите.


Един монах се провинил в нещо и другите монаси решили да го прогонят, но авва Памво казал:

 

- Ти, авва, където отиваш, ти нищо не си направил?


- И аз имам много неща от стария човек и затова и аз трябва да бъда изхвърлен вън.

Тогава всички се навели и казали – и кой може да каже, че в него няма неща от стария човек? Следователно кои сме ние да гоним другите от мястото на покаянието?


Помня един духовник на Света Гора, където един друг строг, но безразсъден духовник отишъл и му направи забележка: „Ти, отче, си много снизходителен духовник, оставяш всички да се причастят, трябваше да им наложиш епитимия, за едното нещо – една година, за другото – две години, за третото 10 години, защо ги оставяш? Трябва да ги съдиш, ти си духовник, да наложиш епитимия, не всички са способни да се причастят!“

И старецът му казал:

- Отче мой, аз, когато служа, казвам, че ако има някой тук вътре, който не трябва да се причасти и да излезе вън, това съм аз. Ако Бог търпи мен, тогава кой съм аз, че ще изгоня другия? Ако има някой, който трябва да си тръгне от църква като най-грешен и мерзост за Църквата и от който Бог се гнуси, това съм аз. След като аз съм първият и най-лош, как тогава ще пропъдя другия? Не мога да направя това нещо, което ти казваш. Ако ти мислиш, че можеш да го направиш, направи го. И ако ти мислиш, че когато се причастяваш, имаш чистото свидетелство на твоята съвест, която ти казва, че можеш да се причастяваш, а другият не може, ти постъпи така. Аз нямам това свидетелство на съвестта.


Светците, след като били изкушени, минали през този кръг на промените и вкусили скръбта и радостта, болката и уюта, беднотата и богатството, гладът и жаждата и насищането, и станали завършени хора. Завършени хора, утешаващи, благи, приемали другия човек, защото разбрали първо на първо тяхната човешка природа в този целия път, по който Бог ги възпитавал.


Трябва да знаем, че Сам Бог извършва нашето спасение с Неговите ръце и от нас зависят две неща – първо, нашето свободно съгласие, да отидем при Лекаря-Бога, да Му предадем себе си и ще ни излекува. И да Му каже: „Виж, ето, аз съм болен, Моля Те, Господи, излекувай ме, болния!“ И второ, да оставаме в лечебницата и да претърпим цялото лечение, да не правим както някои, които отиват при лекаря, но през нощта бягат от болницата и мислят, че по този начин проблемът с тяхното здраве е решен. Не, трябва да останеш в болницата, да минеш през прегледи, инжекции, лечение, лекарства и т.н., за да излезеш здрав. Така е и с човека в духовния живот. Първо на първо дава съгласието си да съработничи с Божията благодат, и, второ, остава в духовната лечебница, претърпявайки всичко, което Бог позволи, знаейки, че Бог направлява неговото спасение и е невъзможно Бог да остави човек да погине – човек, който копнее за спасението си, не е възможно Бог да го остави да погине. И каквото и да стане с този човек, каквото и да е падение, затруднение и промяна, той може да оползотвори духовно тази промяна, уповавайки се на Божия Промисъл и ще получи голяма духовна полза. И както казва старецът, най-отвратителното нещо е торът, но той става ценен тор, който произвежда сладки плодове, ако го употребиш правилно. Същото става и с паденията и злите промени – могат да се трансформират в много добри духовни елементи, ако човек чрез смирението претърпи, уповава се на Божията милост и смирено напредва по пътя на духовния живот, имайки непоклатима вяра в бащинския промисъл на Бога, че Той никога няма да го остави, каквото и да става.


Превод: Константин Константинов

 

---

Когато Господ заповядва

---

 

 

---

Защо запалваме кандило пред иконата?

---

 

 

На първо място – защото нашата вяра е светлина. Христос е казал: „Аз съм светлината на света“ (Йоан 8:12). Светлината на кандилото ни напомня за тази светлина, с която Спасителят освещава нашите души.

На второ място – да ни напомня за светлия характер на светеца, пред иконата на когото запалваме това кандило. Та нали светиите са наречени „синове на светлината“ (Йоан 12:36).

На трето място – да ни служи като укор за нашите тъмни дела, зли помисли и желания, и да ни изведе на пътя на евангелската светлина, така че с по-голяма ревност да се грижим за изпълнение на заповедите на Спасителя: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела“ (Мат. 5:16).

На четвърто място – това да бъде една наша малка жертва пред Господа, който сам Себе Си принесе в жертва за нас, и това да бъде един малък знак на голяма благодарност за светлата ни любов към Този, към Когото отправяме молитви за живот, здраве и спасение – всичко онова, което може да ни даде само безграничната Божия любов.

На пето място – да уплаши силите на злото, които ни нападат винаги и по всяко време, също и по време на молитва, като ни отклоняват от мисли за Твореца. Защото тези сили обичат тъмнината и се плашат от светлината, особено от тази, която служи на Бога и на неговите угодници.

На шесто място – да ни подбужда към жертвоготовност. Подобно на елея и фитила, които горят в кандилото, покорни на нашата воля, така и нашите души да горят от пламъка на любовта, и във всички страдания да са покорни на Божията воля.

И на седмо място – да ни напомня, че както кандилото не може да се запали без нашата ръка, така и сърцето ни, това наше вътрешно кандилце, не може да загори без светия огън на Божията благодат, дори и да бъде изпълнено с всякаква добродетел. Защото нашите добродетели са горивото, с което Господ запалва Своя огън.

 

---

Във време на изпитание на вярата

---

 

 

„Ето какво изпитание имахме в лагерите“ – разказваше ни о. Николай – „когато ни принуждаваха да се отречем от вярата и веднъж вкараха всички вярващи – и епископи, и свещеници, и миряни, в ледените води. Това бе на Север. Разсъблякоха ни. И така ни оставиха в лютия студ, сложиха и стража с кучета. Стражата се сменяше, а ние стояхме във водата и тихо се молехме“.

Господ ми помагаше да си казвам непрестанно Исусовата молитва. Само нея и „Богородице, Дево“ си повтарях непрекъснато, и по едно време дори ми стана огнено горещо. Всички се стараеха да стоят близо един до друг, но къде ти! Разбирахме, знаехме, че скоро ще се представим пред Господ. Някой се мъчеше да казва псалми, но устата му не успяваха, сковани от лютия студ. С времето един по един всички се вкочанясваха и започнаха да потъват в ледената вода. Главички, като цветчета в студа, току изникват ли, изникват. После се чува едно изхлипване, по тялото пробягва последна тръпка и – душата отлита право към Престола Божий – като мъченица… Никой не се отрече от Господа. Ангелите се спускат и ги прибират…

Яви ми се Царицата Небесна и ми каза: „Не преставай да се молиш, молитвата ти ще те опази и ще те изцели. Помолих се на Господа за тебе, да те задържи на земята, това е нужно за силата на Божията Църква. Моята благодат и тази на Сина Ми ще пребъдва с теб вовеки“.

Божията Майка ме обгърна с такава Светлина и огнена топлина, че аз стоях под Нейния Покров невредим и останах единствения жив.

Когато ме измъкнаха от водата, заведоха ме при началника в бараката. Вече не се смееше като преди – „И какво, помогна ли ти твоя Бог?“ Успях да произнеса: „Вярвам и изповядвам Пресветата Троица, и Майката на моя Бог!“

 

- „Помоли се за дъщеря ми, тя е тежко болна“ – изговори изплашено човекът, който по-рано мислеше, че може да се живее без Бога“.

След това отецът погледна през прозореца своето „Йерусалимско дворче“ и не можа да сдържи сълзите си… Плака беззвучно, устните му се мърдаха едва-едва и накрая прошепна: „Майко Божия! Царице Небесна! Какво правеха с нас, през всичкото онова време! Всички бяхме изтощени, полуживи, за жилища копаехме в снега ями, правехме колибки, там криехме, всеки каквото намерил – елхови клони, шишарки… Дъвчехме ги – все нещо като ядене е… Ето какво изпитание за нашата вяра ни изпрати Господ!“

 

---

Благодаря!

---

 

За да четеш това, означава, че си решил донякъде твоите основни проблеми.

Нека ти дам пример. Сега не търчиш да намериш пари, сега, в този миг, не страдаш и не викаш от страшна и ужасна болка, защото, ако изпитваш много голяма болка, нищо не можеш да четеш. В този миг си спокоен, в някоя стая, в офиса, в някое място, където е спокойно и можеш да почетеш. Затова нека кажем едно Благодаря! За Божията любов, Благодаря! На нашия Господ, Който ни дава възможност да имаме толкова дарове в живота, да кажем „Благодаря!“, че можем и правим този малък опит да кажем две думи и имаме възможност да слушаме, да говорим, да мислим, да се изразим и живеем в мирни обстоятелства и имаме толкова дарове и ако видиш сега, че котлонът в кухнята е включен и яденето ти се готви, и хладилникът ти е пълен с неща и блага – само колко дарове имаш в живота си!

Направи ми впечатление, че в нашата епоха през целия ден дават рецепти по телевизията, дават ястия, дават възможност да видиш нови готварски рецепти и нови предложения, което означава, ако добре помислиш, че нашите основни въпроси, необходимите неща, за да живеем, някак сме ги подсигурили и след това започва един лукс, който е луксът на тази възможност, т.е. нещо в повече, една рецепта, втора, с някоя рядка съставка, например да намериш джинджър – кой е познавал джинджъра преди няколко десетилетия в Гърция, кой е знаел за някои източни, индийски подправки? Това нещо означава, че имаме какво да ядем, остава ни ядене и му се наслаждаваме. И добре правим. Тоест кое? Това, че разкрасяваме живота си, че го правим по-богат, по-приятен, по-сладък, по-красив. Ако някой няма дори парче хляб, ако някой няма дори чиния ядене, дори една супа, дори фасул или пържен картоф или две пържени яйца, ако нямаш дори тези основни неща, къде ти да намериш време и кураж да уредиш един куп неща в кухнята и да следваш хубави рецепти? Обаче ти си свикнал с тези неща, смяташ ги за самопонятни, за даденост, че имаш тези неща и след това започваш и търсиш други неща и искам и други! Искам още! И не се задоволяваш с малкото, които имаш, което не е малко, изобщо не е малко, а изключително много. Не се задоволяваш със здравето, което имаш, но естествено когато го загубиш или ти се случи нещо, тогава казваш – как бяхме и колко добре бях и не го разбирах и колко дарове имах от Бога и не ги оценявах! И как тогава, когато не ме болеше глава, нямах още световъртеж, никогa не го бях оценил, че главата ми е здрава и не ме боли. И се сещаш, когато някога си спал добре и за теб е било нещо обичайно и рутинно в живота. Никога не си бил почувствал нуждата да прославиш Бога, да Му благодариш и от теб да излезе признателност, покой, щастие, тишина на душата, радост и да кажеш – слава Богу! Имам си яденето, имам си креватчето, имам си спокойствието, имам си мирните мисли и съзнание, спя и съм доволен! Не го разбираш това. След това обаче, когато започне безсънието, когато те обземе главоболие и казваш Боже мой, един ден да ми дадеш без главата да ме боли така ужасно и ще Ти кажа едно горещо „Благодаря“, както тези малки дарове, които поставят върху иконите, от мед, позлатени или сребърни дарове, върху които пише „Благодаря!“ за нещо, което Бог ти е дарил, някакво чудо, което е направил в живота ти – това благодарение. Аз днес искам това да направя, да кажа едно „Благодаря!“ в мене. За да мога да водя този разговор с тебе и това предаване, означава, че сега не страдам, не ме заплашва нещо, имам свободата да говоря, имам свобода на словото, имаме демокрация, не съм в опасност, тоест един пример: ако живеехме в Русия в началото на предишния век, нямаше да можем да кажем тези думи, нямаше да можем да ги кажем. Щях да отида в затвора, тоест днес това, което правя, ако го гледаше един свят свещеник от онази епоха – святи хора са били – те не можели да говорят, а ние грешните днес говорим. И тези светии тогава не можели да говорят, защото всяко обсъждане с духовно съдържание, за Бога, водело до затвор, до каторга, до принудителен труд, до изтезания, до мъчения, до страдания. А аз мога да говоря. Това е велико нещо. Имаш едно радио и сега седиш и може да си говорим, имаш едно радио, това не е самопонятно – майка ти, баба ти, дядо ти, всички те имали ли са радио? Да могат да слушат такива разговори? Бог ни е дал велики дарове в живота. Не го разбираме, а го смятаме за даденост. За колко неща в живота, ако седнеш и помислиш върху тях, трябва да кажеш едно „Благодаря!“ И още нещо – сега си свободен дори да смениш предаването и да кажеш: не искам да те слушам, омръзна ми, не искам да слушам тези думи. Пак си свободен. Нима това не е велик дар? Това, че никой не те принуждава насила да слушаш нещо, което не ти харесва. Ти избираш, подбираш, искаш да слушаш – слушаш, искаш да не слушаш – сменяш го, слушаш друго предаване. Правиш каквото искаш. Свободен си. Това не е ли велико? Казвам ти го, защото често твоят ум се фокусира постоянно в неприятни неща и все нещо ти е виновно, нещо ти липсва, от нещо се оплакваш и не можеш да разбереш, че ако помислиш по друг начин за живота си, тоест ако видиш нещата по друг начин и се промени зрителното поле на душата ти, ще разбереш, че за много неща вече трябва да си много доволен и радостен. Това недоволство означава, че душата ни не се фокусира правилно и постоянно гледа какво й липсва, какво не върви добре, какво ми е виновно, какво отсъства от живота ми. А ти си пълен с щастливи възможности, които Бог ти дава, възможности и дарове, но не ги разбираш, не ги оценяваш, не им се радваш. Как се казва за фотокамерата – фокусира, тоест къде се насочваш, къде се фокусираш – в жалванията, в негодуванието? В ропота? В отегчението, в това, че всички са ти виновни? Ти ще ми кажеш: коя най-накрая е темата на предаването? Нищо, това е темата. Това. Как да гледам нещата в живота ми, дори малките и незначителните, че не са изобщо незначителни, а дарове. Имаш много дарове. Какво правиш сега? Наливаш си вода? Не го казвам на тебе, защото някой ми каза: слушам те в кухнята, пия си кафето, водата, готвя яденето. Водата, която пиеш, да те питам – откъде си я взела? От чешмата, нали? Има ли вода в чешмата днес? Има. Смяташ го за даденост, смяташ за даденост, че от чешмата трябва да тече вода, да имаш и да пиеш. Затвори чешмата малко, спри я! Когато не я използваш, спри чешмата, толкова вода се губи. Ако си спомниш в по-стари времена, и аз сварих това, въпреки че не съм стар дядо, сварих го в селото, където израснах – имаше една чешма на централния площад и хората отиваха с туби и стомни и си наливаха за вкъщи. Нямаше чешми във всички къщи, където да тече постоянно и да имаме когато и колкото искаме и то чиста вода. И оценяваха водата. Оценил ли си я? Знаеш ли кога я оценяваш? Но пак не я оценяваш, а просто негодуваш – когато някой път слагат съобщения върху блока, че „поради ремонт утре от 6 сутринта до 11 ч. няма да има вода”. И как само реагираш: какво ще стане днес? Вързаха ни ръцете! Нямаме вода! Не мога да пусна пералнята! Не мога! Добре, негодуваш, а когато дойде водата? Айде, най-накрая дойде! Да свършваме! Дойде! Това ли беше? „Дойде!”? Не трябва ли от теб да излезе щастие? Ако умът ти не се научи да се радва така и да оставиш тази благодарност да напоява душата ти, както капката олио пада върху парче плат и се разстила, става петно, така да се получи в теб едно „петно” на голяма благодарност, да се разстели в тебе и да кажеш – леле, дойде водата! Толкова дни, когато имах, не го разбирах. Един ден се лиших от нея за четири часа и възнегодувах! Когато водата дойде отново и пия, готвя, мия се и чистя къщата с чиста вода, всичко това, я си представи – не чистиш къщата си, нито се миеш с вода, която е за градините и цветята, а с чиста вода, която би могъл да пиеш. Това не е било така в миналото. И днес има хора в страни от третия свят, които нямат чиста вода. Веднъж се връщах от Света Гора и спрях, за да взема вечерния влак, за да се върна в Атина и видях една изложба на Лекари без граници и имаше снимки от Африка, където ходили. На снимката имаше малко дете, което вземаше вода от заразен извор, понеже му тежи да ходи до извора с чиста вода и не знаеше каква е разликата между едната и другата вода. Едно малко детенце. И пишеше, че много семейства са умрели, понеже са взели вода от погрешен извор, от мръсни, заразени извори и пиели от водата. И това не става в епохи преди векове, а сега, в нашата епоха. Ние не сме си изпатили нищо подобно.

Почувствал ли си това, излезе ли от тебе като вълна на благодарение? Да кажеш едно Благодаря!? Естествено това не можеш да го правиш и да се стягаш насила, не ти идва, разбирам те, не може насила да излезе, какво да кажеш, като не ти идва, не ти идва. Но помисли малко за тези неща, а именно, че живееш сред даровете, но на твоя ум му е станало нещо и не оценяваш нещата правилно, не ги цениш. Ако направиш подарък на една жена, някакво много скъпо бижу и тя те гледа в очите с вкаменен поглед, хладно и безразлично, няма ли да кажеш, че нещо не върви добре с тази жена? Ще кажеш – не се трогва! Правя й такъв подарък, много скъп, не го ли разбира? Всички ние сме такива пред Благодетеля на нашия живот, пред Бога, пред даровете, които ни дава чрез природата, в природата, но не го разбираме. И колко други дарове, ако помислиш за тях, ще спреш хленченето. Имаш изключително много неща. Имаш своя ум и мислиш. Разбираш това, когато имаш един приятел, чийто ум се разболява и тогава се кръстиш и казваш – Боже мой, пази ми ума! Разбираш го сега, когато можеш да ходиш и говориш и седиш. Седиш ли? Сега седиш ли? Да прославяш Бога, че можеш да седиш! Казах това веднъж на децата в училище и те ме попитаха защо? – прославете Бога, че можете да седите и нямате болки! И това не е мое вдъхновение, четох това в книга на стареца Паисий, където се казва, че той сам дава такъв съвет – да благодариш на Бога, че можеш да седиш! Аз го разбрах, когато ми се появи рак на дебелото черво и тогава вече не можех да седна отново. И когато лягах да спя, се въртях в леглото да намеря едно място, но не намирах мира, защото, накъдето и да се обърна, ме болеше. И след това разбрах, че толкова време, когато седях на пейчицата ми, върху пъна, върху един камък, където и да е, беше Божие благодеяние. Никога не го бях оценил. Смятах, че да мога да седя е самопонятно.

Днес не ти казвам нещо велико, не ти говоря за висше богословие, не зная да ти казвам възвишени неща, но знам, че тези прости неща могат да задвижат механизмите на нашата душа и да предизвикат сълзи и това го смятам за много велико нещо. Това душата ти да може да стане чувствителна, сърцето ти да стане меко, от плът, а не каменно. От каменно да стане от плът.

Или търчим по магистрали, за които толкова хора са се трудили, докато поставяли тези циментови блокове и понесли студ и пек, но в нас не чувстваме, че трябва да им благодарим за това. Това, на което аз сега се наслаждавам, някои хора са се изморили заради мене, за да ми улеснят живота. Никога не го помислям. Минавам оттам, гледам си пътя, имам своите нерви, тревога, стрес, бързам да стигна и другият казва – това са сантименталности, романтизми и глупости! Моля те! Животът е жесток! Животът е жесток, но тази жестокост на живота, ако не те накара да бъдеш малко по-чувстлителен, накрая и ти ставаш много жесток и какво е заключението? Какво?

Днес животът толкова се улеснява, но душата пак не се отморява, имаме всичко и пак не сме доволни. Ако започнеш да казваш „Благодаря!“ за всички неща в живота си, постоянно ще имаш поводи да си доволен. Просто това искам да ти кажа днес. Потърси да кажеш едно Благодаря!

Старецът Паисий казва, че когато бил на планината Синай, където се подвизавал няколко години, нямало питейна вода. Трябвало да ходи далеч, 30 минути пеша, от една скала капела вода и то не винаги. Той казва: „Трябваше да ходя половин час пеша и когато се свивах в края на планината, гледах отдалеч да видя дали скалата блести от слънцето – ако блестеше, означаваше, че имаше вода. Ако не, означаваше, че е суха и днес не капе вода. Когато виждах, че капе, леле, не можеш да си представиш колко щастлив се чувствах!“ Една чашка вода може да стане за теб извор на щастие. Мислил ли си това? Чувствал ли си се някога щастлив, пиейки една чаша вода? Никога. Ти – да. Но говоря по принцип. Старецът Паисий продължава: „Вземах водата в килията ми и я пазех дори капка да не падне, защото капеше много слабо. След това дойдох на Света Гора, където навсякъде има извори, течащи и чиста вода, свикнах с това и то се превърна в нещо самопонятно за мене. И след това видях, че от мене изчезна тази благодарност, тази радост, която чувствах за чашката вода.“

Предния път ти казах за случая, когато той ядял един сухар и домат и благодарил на Бога, че ядял един сухар с домат. Знаеш ли, много е важно как мислиш за нещата в живота – не знам дали си съгласен. Въпрос на помисъл е – тоест как гледаш на нещата. Ако започнеш да гледаш на тях негативно, с ропот, с негодувание, е, всичко ще ти изглежда грозно, но ако ги видиш с добри помисли, с философска нагласа, тогава всичко става извор на радост и ликуване. Виж сега какво мислел старецът Паисий с един домат и малко сухар. Той казвал – аз съм в Света Гора, сред природата, други живеят в града, сред вредните изпарения, леле, Боже мой, благодаря Ти! Аз съм в една къщичка – и какво имал – една колибка, много бедна, много проста, нито мозайки вътре, нито мокети, нито паркет, а дърва, слепени едно до друго, много бедна и оскъдна обстановка. Но въпреки това казвал – аз имам моята къщичка – нито наем, нито нищо. Другите – тревога да намерят дом, да живеят под наем, да плащат за децата си, училището, разходи, а аз тук имам толкова братя наоколо, поздравяват ме, помагат ми, казват ми – Добър ден! Благословете! Господ (да благослови)! Други в света нямат един познат, в една кооперация живеят и не си говорят помежду си. Той мислел различни такива неща. Мене Бог ме направи монах, помогна ми да повярвам в Него, да Го обичам. Други хора не знаят какво да вярват, объркани са; аз спя вечерта спокоен, други нямат сън – такива неща мислел. Внезапно започнал да плаче, държейки в ръката си един домат и малко сухар. И дошъл друг човек и го видял, а старецът Паисий влязъл вътре да се скрие, да си избърше очите, а този, който бил отвън, си казал: а-а-а, добре, нещо крие! Нещо подозрително прави старецът Паисий! Веднага като ме видя, отиде вътре! Кой знае какво прави! И другият не разбра защо отидох вътре, не исках да ме види така, както бях развълнуван – казва старецът.

Ти се задавяш в мисли, които те карат да виждаш всичко в живота в черно. Недоумявам защо правиш това, недоумявам и определени пъти си поставил като цел в живота си да мислиш постоянно за неприятните неща, да виждат всичко наопаки и отчаяно. Казват ти – имаш дом! А ти: какво като имам? На мене ми липсва това и това! Имаш дом! Всеки ли има дом? Плащаш ли наем? Твой е? Твой е! И пак не го оценяваш. И дори да живееш под наем – лесно ли е всеки днес да наеме дом? Не го оценяваш, не го разбираш. Знаеш ли какво правиш сега? Сякаш казваш – Боже мой, не разпознавам Твоя дар, не го разбирам, не го ценя! И предизвикваш Бога, предизвикваш самия живот да ти вземе този дар, не от отмъстителност, а защото вижда, че дарът е загубил своята цел. Ако дарът, който Бог ти изпраща, за да те направи по-чувствителен, по-мек, по–признателен, по-смирен, по-доволен, по-спокоен човек, не те прави такъв, тогава защо да го имаш? И Бог казва донеси го, остави го, донеси го да ти го взема малко – не защото не искам да ти го дам. Аз искам да ти дам и други, но не можеш да задържиш малкото и да ти дам многото? И не мисли, че понеже имаш малко или много, ще си по-щастлив. Хленчещият е хленчещ и с много, а щастливият и спокойният е такъв и с малко. Това, което казва св. ап. Павел – научих се да живея и с много, и с малко. И в лишение да съм, и на изобилие да се наслаждавам. Във всичко да съм доволен. Намирам такива помисли, привеждам ги в мене и не се оплаквам. Спри жалването. Научи се да благодариш на Бога дори за нещата, които се случват наобратно в живота си. Как да стигнем момента, където един човек казвал – благодаря Ти, Боже, че имам рак! Тука аз не благодаря, че имам здраве! Как да благодаря, че имам рак? Друг казвал – благодаря Ти, Боже, че се разболях! Защо го казва, след като се е разболял? Да, но болестта знаеш ли колко ме поучи, леле! Научих се на търпение, любов, смирение, молитва, незлопаметност, надежда, вяра, мислене за смъртта, надеждата във възкресението – всичко това го научих от рака. Не е ли дар? И другият го изгледал. И другият има всичко, пращи от здраве, но душата му била в униние. Знаеш ли какво е да имаш здраве и да имаш униние? Знаеш ли какво е да имаш всичко и да не знаеш какво ти е виновно и какво ти липсва и постоянно да се жалваш в живота? Ама казва – аз, отче, се разведох, скарах се с мъжа си, жена ми не ме иска, ще се разведем – е как да бъдем доволни? Ама и тези неща – ако вложиш проблемите в Божия ум и помолиш Бога да ти каже Неговата мисъл, ще направи така, че да разбереш, че и за тези неща трябва да кажеш „Благодаря!“ Казвам ти го. Навярно не можеш да го кажеш днес, защото не можеш, защото, ако раната е прясна, и раздялата е отскоро – не можеш да разбереш, че дори това е било за твое добро, т.е. това, което ти се е случило. Казвам ти го, истина ти казвам.

Благодеяние е. Благодарим Ти за всички видими и невидими благодеяния. Всичко в живота е дар от Бога. Но не си видял така нещата. Не си ги видял. Мъжът ми липсва половин година по корабите и аз какво съм виновна да се лишавам от него и да съм сама и да се притеснявам – казвала една жена. След това старецът Паисий говорил на тази жена и й припомнил нейната неблагодарност, защото била забравила – защо си такава? Сещаш ли се, когато беше млада и се косеше и казваше – Боже мой, искам да стана монахиня и защо да не стана калугерка и да не се посветя на Тебе? Не го ли казваше? Казвах го, но след това в мене надделя това – хайде да се оженя, защото не мога! Добре. Бог е чул молитвата, когато каза, че искаш и двете и не знаеше какво да избереш. А сега негодуваш. Е как да не негодувам, след като мъжът ми отсъства половин година! Ама ти не се ли молеше да си сама като монахиня и след това казваше да се оженя или да стана монахиня. Ето отговорът от Бога. И жената се шокирала и си припомнила, че наистина на младини молела Бога да направи едно от двете, но не знаела какво да реши и Бог я направил калугерка половин година, защото, когато мъжът й бил по корабите, тя живяла сама с децата си и така била посветена на Бога, на служение и себежертва, и другата половина от годината като съпруга със съпруга си и децата – водила нормален семеен живот, когато мъжът й половин година бил с нея. И тя казала – леле, имате право! Вместо да негодуваш – й казал старецът – мисли!

Ако помислиш правилно, ако се просветли умът ти, който е помрачен от скръб, от депресия, от тревога, от умора, от този ропот и скорост, която имаш, защото някои по навик мислят постоянно за неприятните неща, така са свикнали и са се научили. Някои не понасят радостта. Не я понасят. Даваш им радост и не могат да разберат, че Бог им дава радост, не я асимилират, дълбоко в себе си не я искат. Не говоря лъжи. Казваш – възможно ли е някой да не иска радостта? Ама сериозно ли говориш? Ама всичко за това се борим – да се радваме! Когато обаче радостта дойде да те намери – някои чувстват голяма сигурност с това да имат проблеми, да се занимават с проблеми, те да изпълват живота им, да имаме с нещо да се занимаваме! Можем да направим една кавга да мине денят. Не могат да свикнат с мира и спокойствието, с поправянето на проблема, затова виждаш хора, на които се решава даден проблем и след това търсят друг и самички си създават проблеми. Не поради активност и съзидателност, а поради това недоволство, което имат, което отново иска нов материал, за да недоволства. Иска да му дадеш материал да недоволства и го търси.

Направи ми впечатление – някой искаше да се ожени и все негодуваше – Бог не помага, не ми изпраща, какво ще стане? Казах му – добре, де, детето ми, не прави това, Бог има Своята причина, за добро ще се окаже! Мина времето, той пак негодуваше и внезапно намери една девойка, за която Бог показваше, че нещата ще вървят добре и можеше да създаде успешна връзка. Той пак започна да негодува – не мога да повярвам! Не е възможно! Не може нещата да са така?! Толкова добре! Нещо ми говори, че тази връзка няма да върви добре! Добре, извинявай – му казах – толкова време се молеше да стане! Сега е на път да стане, Бог ти дава решение на проблема ти и ти настояваш, недоволен си, оплакваш се, отритваш щастието, което идва, т.е. търсиш нещастието, търсиш изолацията и унинието. Ти ги търсиш. Нещо е станало с душата ни. Не знам. Не искаме, не ни харесва щастието ли? Не понасяме щастието, защото – вземи един хартиен лист, казал някога един духовник на своите духовни чеда. Вземи един лист и ти, и това не е рецепта и напиши сам някои неща, които, ако промислиш върху тях, ще видиш, че са велики Божии дарове в живота ти. Напиши, да видиш колко ще се съберат. И ако обединиш всички тях, това би трябвало да ти доставя много голяма радост. Питам те, погледни ме в очите, защо не излъчваш радост? Защо не си радостен? Защото, виж, пишеш, и добре правиш, че го правиш, казваш – благодаря на Бога, че имам моето здраве, семейство, деца, добра съпруга, добър съпруг, пари, дом, автомобил, топлина, работа, вила, роднини, хора, които ни обичат, които ни помагат, добри приятели, близки и съседи т.н., едно дете благодареше и за кучето си, да, благодари на Бога и за това! имам едно кученце, едно котенце, какво трябва да кажеш – понеже е кученце трябва да го изхвърлиш? И него го обичаш. Благодариш на Бога за толкова неща, тоест имаш толкова поводи да изпитваш радост, утеха и щастие. Щастлив ли си? Този духовник им казал да направят списък и да напишат нещата, Божии дарове в живота си, да ги четат и когато ви обхваща това недоволство и отегчение, да четете този лист и да казвате – как дръзваш да недоволстваш! Един от тях бил по-духовен човек и написал – благодаря на Бога, че имам възможност за молитва! Друг – защото може да се причастява, и той си мислел и казвал – как дръзваш да недоволстваш, след като се причастяваш? След като се изповядваш – и се оплакваш? След като можеш да четеш Евангелието, виждаш Христос да говори за любовта, смирението и Той става твой приятел и ти пак имаш оплаквания? Е, какво е това нещо? И когато ме обхващаха тези трудни моменти – казва той – веднага вземах този лист, четях го и казвах на себе си – приземи се, срамно е да имаш оплаквания, да си неблагодарен, това е голямо зло. Душата, която не благодари на Бога, е болна. Бог не наказва, нито отмъщава, но се опасявам, че както казва св. Йоан Златоуст, когато искаш да получиш и други дарове от Бога, първо трябва да благодариш за тези, които имаш, Бог да те види, че си оценил тези, които имаш, и когато види такива радостни души, които трептят от радост, щастие и признателност, тогава Той дава и други. Вземете, деца, вземете! И когато вижда очите ти да сияят от Неговите дарове, да блестят, тогава ти дава и други, защото казва – защо да не му дам? Това Мое дете взема даровете, радва им се, благодари Ми, прославя Ме и не е неблагодарно!

Аз недоумявам, когато гледам двойки, да дам пример, съпрузи, които се наслаждават на радостта на любовта и не благодарят на Бога и не са щастливи. Какво говориш, Бог ти е дал женичката, децата ти, здравето ти, имаш любовта си, радостта си – нима това не е достатъчно, за да те накара да благодариш на Бога? – че живееш това съпружеско единство, където други твои приятели не могат да създадат семейство, закъснели са, имат проблеми, имат притеснения, а ти се наслаждаваш на такива дарове и не се радваш и да кажеш на Бога едно „Благодаря!“ и постоянно негодуваш. Ако Бог види – казва св. Йоан Златоуст, че не цениш даровете, тогава не може да ти даде други, не защото няма, а какво да ги правиш? То е като майката, която прави хубаво ядене и вижда, че децата й не го ядат. Захвърлят го в ъгъла, а тя има като цел до вечерта да направи друго, и питка, и пица, и сладки, и пасти и всичко това и си казва – какво да правя? Аз имам намерение, но те не разбират, не казват „Благодаря!“, не се радват, не ги ядат, не се наслаждават на тях. Това е причината, по която нямаш. Нямаш, защото не можеш да задържиш това, което вече имаш. Това е истината. Огорчих те, наскърбих те малко, но това е истината. Аз се радвам – когато мисля това – никога не трябва да негодуваш.

Това, за което ти говоря, знаеш ли какво е? – да се отворят очите ти. Това, което хубаво казва старецът Паисий, духовното пробуждане. Да се пробудиш, като будилника и да кажеш – къде живея, бре, детето ми, къде живея? В моята слепота съм, не виждам Божиите дарове, аз съм един неблагодарник! И да отидеш до някое гробище на разходка, да се поразходиш, да запалиш някое кандило на някой познат или една свещ и в крайна сметка да кажеш – жив съм, ходя, имам възможност за избор, за покаяние, да живея, да върша различни неща, да се опитам, да съм активен, да се поправя. Другият излязъл от вкъщи и гледал един бор – в неговия квартал. Едно котенце минавало оттам, а той гледал хората да отиват по работи и ми каза – почувствах се най-щастливият човек на света! Казали му: какво ти стана? Видях един бор, видях слънцето, което даваше своята светлина в новия ден и се трогнах. А ти никога не се трогваш.

Затова не се радваш – защото не си се научил да се дивиш. Всичко може да стане извор на удивление, на радост, без никаква рутина и само от това, че те виждам и те слушам и че влизам във връзка и контакт с тебе сега чрез предаването, в мене би трябвало да извират вълни на благодарение и радост, понеже общувам с хората. Малко нещо ли е това? – да виждаш Божието творение, създанията на Неговата любов, хората, творението, всичко.

Трябва да помислим някои неща по друг начин, да благодарим на Бога за това, което вече имаме, да заподозрем, да Го попитаме и да Му кажем – Господи, някъде чух – да кажем в молитвата си – някъде чух, че съществуват и определени тайни, които, ако ги науча, ще се науча да Ти благодаря и за неприятните неща, които си ми дал, които, и ако вникна в тях, ще разбера, че не са неприятни.

Първо обаче трябва да благодариш за тези дарове, които Бог ти дава, а след това душата ти ще стане нежна, сърцето ти ще стане по-чувствително, ще схванеш всичко и ще разбереш, че всичко в тебе може да се изтълкува и да се претвори в извор на радост и щастие. И да ти кажа – заслужаваш да бъдеш радостен! Жалко е да минават годините на живота ти сред тъга, плач, униние, рутина – животът е хубав, но се нуждае от духовно пробуждане, от любомъдра мисъл, от любочестно усилие, от смирение и просветление от Бога и дано разберем нещо от всичко това!


превод: Константин Константинов

 

---

Старецът Паисий вразумява съмняващ се протестант

---

 

 

Веднъж в един летен ден на 1991 г. в двора на килията на Стареца Паисий се събрали много поклонници. Сред тях бил и един грък, живеещ в Германия. Като ревностен протестант, той се обърнал към Стареца:

- Вие, православните, и особено вие, които живеете в Света гора, се кланяте на Дева Мария като на Бог, забравяте, че Тя е само една обикновена жена. Също така се покланяте и на иконите, като мислите, че могат да правят чудеса! А още по-лошо е онова, което правите с останките на вашите светии. Въпреки, че те повечето са тленни, вие, без да се гнусите, ги целувате! Всичко това показва, че вие, православните, сте в голяма заблуда!

 

Тогава Старецът, следвайки примера на светите отци на Църквата, които са приемали всички възможни клевети и обиди, отправени към тях самите без никакви възражения, но са противостояли дори до смърт на ересите, отговорил със строг глас на протестанта:

- Какво да ти кажа, бедни човече? Ти не си виновен за всички позорни думи, които изговори, виновна е майка ти, която ти е дала такова възпитание!

Като чул такива думи от Стареца за майка си, протестантът се ядосал и раздразнено отговорил:

- Слушай, монахо, не петни майка ми с устата си, ти не си достоен и да се сравняваш с нея!

Като очаквал именно такъв отговор, без да се смущава, Старецът му отговорил:

- Виждаш ли, ти се обиди само като споменах майка ти! А нашия Господ и ние, православните, нима не се обиждаме, слушайки как ти хулиш нашата Майка – Богородица? Ще те питам и още нещо. Ако майка ти те помоли да направиш нещо, което не представлява някаква трудност за теб, ще се съгласиш ли да го направиш?

- Разбира се, че ще съглася и ще го направя! – отвърнал протестантът.

- Така е и с Пречистата – ние молим Богородица да ни бъде Ходатайка пред Нейния Син и наш Господ, за да ни спаси. Но, моля те, кажи ми още нещо – имаш ли у вас снимки на твоите родители, братя, сестри, на жена ти, децата ти, на приятелите ти?

- Имам, разбира се!

- Ами, ето и ние, като нямаме „снимки“ на нашия Отец – Господ, на нашата Майка – Богородица и на нашите братя – светиите и мъчениците, гледаме към иконите им и възпоменавайки ги, молим им се и те ни помагат. А тъй като и самите тела на светиите са изпълнени с Божията Благодат, като ги целуваме, се приобщаваме с благодатната им сила. А ако светецът се е сподобил с нетленни мощи, толкова повече той притежава благодат. И като се кланяме на светите му мощи, ние я приемаме!

Протестантът не могъл да каже нищо повече и си отишъл много замислен. А Старецът взел да се моли, както обикновено постъпвал в такива случаи:

- Нека Всеблагия Бог да помогне и на този човек да открие истинския път на спасението!

 

---

Имаш ли Христос, имаш всичко

---

 

 

„Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си; нито нивата му; нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, нито някакъв негов добитък – нищо, което е на ближния ти“

Божиите заповеди не функционират като юридически заповеди, те не са закони, които Бог е издал, за да състави юридически или морален кодекс, а имат изцелителен характер, изцеляват страстите на човека. Както лекарят ти нарежда, но не защото така му е хрумнало или е адвокат, законодател, съдия, жандарм, а с това ти помага да си върнеш здравето. Така и Бог чрез заповедите иска да ни помогне да разберем какви сме били преди грехопадението, преди да се разболеем духовно, да разберем красотата на Божия образ в нас.

Не пожелавай… Трябва да уточним нещо, защото тази заповед може да напомня подобни заповеди в други човешки религии, както е в Будизма, Индуизма, където умъртвяването на желанието е форма на съвършенство, нирвана. В Православната Църква желанието на човека не се умъртвява, човекът е призван не да умъртви, а да преобрази своите желания. Човекът не умъртвява себе си, където нищо да не желае. Напротив, преобразява се, оживотворява се в Христос и вече желае не греха и страстите, а Бога, неговия Баща, Божия образ в себе си, красотата, която е имал преди падението, въобще желае да се облече в Христос. Човекът е създаден да има желания. Преди падението той имал едно желание – защото бил несъставен, а не както сега, където искаме много неща и едно искаме, друго казваме, трето мислим и четвърто вършим. Сложни сме. Бог създал човека, който преди падението имал едно голямо желание – Бога. Затова Бог се нарича най-Желания от всички неща. Бог ни е създал да имаме това желание. Цялата любов, порив, движение на човека било желание за Бога. Нямал никакво друго желание. И защо? Защото, когато човек придобие Бога в себе си, виждаме го и днес, хората, които са придобили Бога в себе си, те нямат други желания. Това придобиване на Божията любов е толкова мощно и силно, толкова силно обгръща човека, че не изпитва никаква нужда, не иска нищо друго. И ако го попиташ: „Желаеш ли нещо?“ и ти казва: „Не, слава Богу, нищо не желая!“ Вътрешно е изпълнен.

Затова в молитвата казваме (Царю Небесни…) Ти, Който си навсякъде и всичко изпълваш. Бог изпълва всичко, не оставя празнина в душата на човека. Когато Бог дойде в нас, не оставя празнина в живота ни, не можем да кажем: изпълних се, но остана едно ъгълче, където искам еди-какво си! Не съществува чувство за празнота. Другите неща – ако ги има, благодаря на Бога, че ги има, ако не, благодаря на Бога, че ги няма. Човекът е създаден да желае, не е създаден да не желае. Проблемът се е получил при грехопадението, където добродетелите и силите, които Бог му дал, се разпаднали и смесили със страстите и греховете, а желанието, което било желание за Бога, се смесило със страстите и той вече желае и много други неща: желае греха, злото, порока. Затова и Сам Бог в Писанието казва, че от малък умът на човека има склонност към злото. Тоест загубихме нашето първо и основно желание, което било насочено към Бога, и сега желаем хиляди неща. Това е едно от нашите терзания. Желаем, желаем, желаем, придобиваме много неща, но не придобиваме пълнота, душата ни не се изпълва. Затова, веднага щом придобием нещо, искаме още и още. Един човек си поставя за цел да спечели един милион евро, да стане милионер. Бъдете сигурни, че веднага щом го спечели, ще каже „Малко е! Два милиона! Да имам и един резерва!“ Веднага щом спечели и втория милион, пак е малко, какво ще правиш с два милиона? Трети, четвърти, пети милион… Ама хиляди да придобие, пак малко ще му се видят. Друг иска автомобил: „Мечтата на живота ми!“ – така казва. Не се смейте, чуваме такива неща всеки ден. Или иска мотор, знам ли аз с колко „коня”… Колко „коня” имат моторите, освен коня, който е върху мотора и го кара?! Добре де, детето ми, мечтата на живота ти е един мотор? Мотор е! Вземи мотора да видим. Купува го – добре, реално не е искал това. Иска друг мотор, друг дизайн, друга марка, автомобил, къща, вила, каквото може да си представиш, защото душата ни не се изпълва.

Деца, наблюдавано е, и вие ще го видите, израствайки, не е възможно душата на човека да се изпълни с лъжливи и материални неща. Човекът е създаден от Бога и нито отморява, нито се изпълва, нито се насища без Него. Например, когато сме в гимназията, казваме „Да свърши гимназията!“ Същото става и с лицея, с университета – „Мечтата на живота ми е да вляза в университета!“ Има хора, които, ако не влязат, могат да стигнат до самоубийство. Влязохме, сега чакаме да излезем. След това идва всекидневието, хиляди неща, които обаче не ни отмарят, защото човек не може да почувства пълнота без Бога. След като така е създаден – желанието му да е насочено към Бога. Идва един човек с разпръснати желания, може и всички да са сбъднати. Наистина, представете си някой, където естествено няма такъв човек, това, което казвам, е утопия но хайде, да речем, че има човек, на когото всички желания са сбъднати. Макар и сбъднати, бъдете сигурни, че дълбоко в душата си има нещо, което не се е изпълнило. Дори да си мисли, че вътрешно се е изпълнил, съществува нещо друго, което не може да преодолее и това е смъртта. Човекът не може да преодолее смъртта. Не гледайте сега, когато сте малки. Утре, когато пораснете и смъртта се изправи пред вас и ви каже: ела, чакам те! – и аз докато бях на 30 – 35 години, не мислех за смъртта. Сега съм на 53 (Беседата е изнесена през 2010 г.). Хм. Имам 53 години зад мене, а не пред мен. Казали на една 82 годишна баба:

- Бабо, да те изведем на разходка?

А тя отвърнала:

- Момичето ми, ама не двойката, а осмицата е отпред! Първо е осмицата и след това двойката!

Човек не може да преодолее смъртта, защото смъртта е разрушение на човека. Затова Христос стана Човек, победи смъртта, премахна я, защото, ако не се премахне, ако не преодолеем смъртта, тогава всичко друго, което правим, е напразно. Да знаете това. Трябва да преодолеем и победим смъртта. Само Христос потъпка смъртта – „със смърт смъртта потъпка“. Така, както казва св. Йоан Златоуст, никой да не се бои от смъртта – защото смъртта на Спасителя ни освободи.

Църквата ни изцелява от робството на желанията, не ги умъртвява, а преобразява човека, очиства безразборните желания и както множество малки реки се вливат в по-голямата, така Църквата събира всички негови желания – чрез нейния аскетически живот и спазване на Божиите заповеди – и прави човека единен и насочва желанието му към Бога. Затова тя ни казва да не съгрешаваме да не сме сластолюбиви, сребролюбиви, славолюбиви – защото така прекъсва всички „течове” на душата, събира желанието ни, за да може да се насочи към Бога. Когато човекът се обърне към Бога, разбира, че не изпитва никаква нужда. Разбира, че всички онези нужди, които си е мислел, че има и се е борил и дори през трупове е минавал, за да постигне своите желания, разбира, че всички тези неща са напразни и нищо не го дразни – нито дали има, нито дали няма, нито дали ще му вземат, нито дали ще му дадат. Излиза от тези неща.

Както казват отците, трябва да влезем в рамките на необходимото, а не на желанието, т.е. коя е моята нужда, а не кое е моето желание. Това е моята нужда, ако мога да я задоволя, добре, ако не, пак е добре, навярно още по-добре, защото така се освобождавам от изключително много неща. Желанието е страшен тиранин – желаем да купим неща, отиваме, купуваме и след това не ги носим. Веднага щом ги купим и се приберем вкъщи, първо ни обзема отчаяние, че парите ни отидоха! След това казваме: добре, какво да правя толкова неща? Отиваш да купиш нещо и казваш „Защо да купя само едно? Ами ако се развали? Да купя две!“ Няма свършване. Човекът става подвластен и ако не внимава, това състояние може да се окаже страшен тиранин. Тоест докато казваш „Не искам, няма да го правя!“, въпреки това се омайваш, умът ти бива пленен, вървиш като хипнотизиран и отиваш в магазина или в места, където има хазартни игри, алкохол и т.н. Съобразно желанието на всеки. Църквата е работилницата, която отсича тези неща, подтиква ни към подвижнически живот и това постепенно ни очиства и ни помага да придобием независимост. Започваме от това да кажем „Слава Богу, добре съм!“, не е нужно нещо повече, добре съм така. Трябва да отхвърлим злочестието, което е белег на душата ни, където може да имаме милиони, палати, десетки коли, всичко каквото искаме, и пак да сме злочестни. Докато човекът, който е духовно независим, благодари на Бога и Го славослови, каквото и да има – и нищо да няма казва: „Слава Богу! Много съм добре, от нищо нямам нужда!“

Един подвижник живееше по-надолу от нашата калива на Света Гора. Негова килия беше една съборена постройка, със срутен покрив, с паднали прозорци. Само в едно ъгълче имаше покрив. Там сложи леглото и вещите си – и какви вещи и легло? Там живееше, старче в пустинята, посред зима, която на Света Гора е тежка. Ние го питахме:

- Дядо, как живееш тук?!

- О, много е хубаво тук!

- Да те заведем другаде или да дойдеш с нас!

- Не, Бог ми даде килията ми и да идвам с вас? Горко ми!

- Ама тук вали? Пълни се с вода!

- Не, тук, където съм, не вали!

- Ама добре ли се чувстваш?

- Много добре! Изключително!

Не изпитваше никаква нужда, като цар беше, имаше едно ъгълче, на което дори прасе нямаше да завиди! Ако кажеше на едно прасе – искаш ли този ъгъл? То щеше да се отчая и да се самоубие! Нямаше да приеме това място. Но за този човек този ъгъл бе истински палат. И чувстваш, че този ъгъл струва колкото цели палати. Казвал съм ви, че през живота си съм влизал в истински палати, много хубави къщи, с лукс, с разкош, както искате го наречете, крайности, но помня онези пребедни килийки на подвижниците, където Бог присъстваше. Както килията на стареца Паисий, където хиляди души го посещаваха и получаваха утеха, където нямаше нито столове, а сядаше на пънове, нито бюро, нито маса, а за писане ползваше една дъска.

Веднъж искаше да ми даде нещо да ям, той нямаше никаква връзка с храната. Когато негови ученици отишли и им дал правило, той им казал: „В този час ще се събуждате, в този час ще се молите и т.н.“ Написал им го. След това го прочели и го попитали:

- Ама геронда, в кой час да ядем?

- Да ядете?

- Не знам, аз нямам такова правило!

Храната отсъстваше от неговото правило. Наистина. Търсеше да ти даде нещо – едно парче сухар, но нищо нямаше. Вътрешно обаче беше изпълнен, нищо не му липсваше, а ние имаме всичко, и сме празни. Защо съществува такава празнота днес? Имаме пълни къщи, пълни хладилници, и празни души – сигурно трябва да стане обратното? Ако душите ни се изпълнят, тогава хладилниците и къщите ни могат да се изпразнят. И ако не ги опразним, да дадем, да се радваме, когато даваме на другия човек и да почувстваме онази пълнота на любовта, на милостинята. Няма по-велико нещо от това да дам на другия това, от което има нужда. По-голяма радост чувстваш да дадеш на другия това, което харесваш да обличаш, отколкото ти самия да го носиш. Когато виждаш, че другият го носи или го използва, радостта ти е по-голяма.

В Църквата желанието не се умъртвява, а се преобразява и става любов, любов към Бога. Човекът желае Бога и когато Го желае, желае братята си, творението, използва правилно всички неща. Някои хора питат: „Какво да правя, за да не завиждам?“ Тоест да не пожелават нещо чуждо. Как да не завидя на хубавата кола, която съседът има? Или чувам, че е спечелил два милиона от лотарията. Добре, може да не се разсърдя, но си казвам: не е ли по-добре аз да ги спечеля? Или поне половината, той да има половина, и аз да имам половина? Как мога да не завидя? Мисля, че човек започва да не завижда от момента, в който цени това, което има, от момента, в който казва „Слава Богу! и това, което имам, е достатъчно! Имам от всичко.“ Благодарим на Бога за всичко. Тогава душата започва да се осъзнава и да се изцелява от страстта на завистта и пожелаването на други неща, защото много пъти имаме толкова неща, за които бихме могли да благодарим на Бога, но ги пренебрегваме и гледаме малкото, което другият има. Това е така, защото не сме се научили да използваме правилно това, което имаме, и да благодарим на Бога. Църквата ни насърчава да благодарим за всичко на Бога. Отиваме да ядем, яденето може да не е хубаво, вчерашно, но когато след ядене станеш и кажеш молитвата „Благодарим Ти, Христе Боже, за земните блага, с които си ни наситил!“, тогава нещата се променят и казваш „Слава Богу!“ Помня като малки ядяхме в квартала едно парче хляб, слагахме и малко захар отгоре, тогава се появи кондензираното мляко, от което ни слагаха върху филията вместо мармалад. Баба на село правеше такива „химии”. Хората ядяха и бяха здрави. Днес вземат хиляди витамини, гледат всички съставки и пак имаме много болести. Защо? – защото нямаме благодарствено разположение и това нещо ни яде. Благодарственото разположение променя цялата ни психика. Човекът, който страда от депресия – и мнозина от нас много или малко имаме депресия – дори само да казва „Слава Богу, добре съм!“, и да благодари и да славослови Бога, с това променя своята психика и нещата стават по-добре. Докато може да е много добре, но ако не славослови Бога и не Му благодари и когато го питат: “Добре ли си?”, казва: „Е, има и по-зле!“ Тоест толкова съм зле, но има и по-зле. Сякаш казваш добре, че са по-зле, а аз не съм по-зле, значи аз съм по-добре! Както и да е. Ако отговаряш така и така се чувстваш, тогава съсипваш всичко, дори добрите страни, които имаш. Трябва да се научим да благодарим и славословим Бога в живота си. Когато правим това, тогава нито желаем, нито завиждаме, нито се мъчим. Имаме едно желание – любовта и единението с Бога и така функционираме съвършено, имаме пълнота, желанието ни става свято желание, желание за Бога.

Въпроси:

Когато Бог създал Адам – от това, което са ни казвали в училище, защото не съм чел Стария Завет, въпреки че Адам бил в Рая, близо до Бога, не се чувствал толкова щастлив, защото сякаш нещо му липсвало. Бил малко разстроен и така Бог създал жената – Ева, за да се почувства и той малко по-добре. В крайна сметка…

Твоето мнение какво е? Станал ли е по-добре? Или по-зле?

Най-малкото аз чувствам, че имам нужда от съпруга, за да съм по-близо до Бога.

Виж, имаш право. Факт е това, което казваш, че Бог първо създал Адам. След това създал Ева, защото видял, че Адам е сам и казал: „Не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен”. Не е добре да е сам, ще му създам помощник и създал жената. Той не създал друг човек отделно, а взел от самия човек и я създал, от реброто, за да е негов другар, да бъдат заедно. Не създал помощник да му върши работите и да му готви и чисти, а за да му помогне да се спаси, защото никой самичък не може да доближи Бога, а само в общение с другия човек. Никой не може сам да доближи Бога. Сам е само сатаната. И Бог е Троица, не Единица – общност от три лица, Отец, Син и Свети Дух. Следователно и човекът е по образа на троичния Бог и се нуждае от другия, за да се спаси. Така Бог сътворил Ева, за да се оцелости, да се спаси, да стане съвършен. Но въпреки това Христос нямал жена, не се оженил. Има хора, монаси, чинове светии, които не са се оженили. Защо? Те не станали ли съвършени и завършени хора? Със сигурност стигнали до голяма святост, защото, когато човекът е съединен с Бога, преодолява всички тези неща и горко ако човекът абсолютизира или превърне в идол жена си или децата си или или работата си или парите си или себе си, тогава е погинал. Ще се разочарова и в даден момент ще се разбие, това е сигурно. Трябва да ги преодолее, без да ги отмени, не отменям жена ми, а в пътя ми към Бога преодолявам тези неща, защото Божията любов покрива и мене и децата и всички. Не ме отделя, а ме съединява с тях, но правилно и истински. Затова Бог дал на мъжа този дар, за да му помогне да стигне до Него. Затова бракът е място, където човек може и трябва да се подвизава, да се спаси. Без това да означава, че този, който не се е оженил по една или друга причина, няма да се спаси. Не, той ще се бори с даденостите, които има, там, където е.

Как чрез молитвата можем да вложим Бога в душата ни? По какъв начин? Молим се всекидневно, ден, нощ, но се чувстваме празни.

Ако човек се моли и търси Бога, полага усилия и се бори да пази Божиите заповеди и да живее в Църквата, тогава не бива да се тревожи. Ще дойде час, когато Бог ще се яви. Много пъти Бог не прави видимо присъствието Си, за да помогне на човека да се смири, защото ако Бог яви Своето присъствие, тогава, тъй като сме склонни към тщеславие, ще се унищожим, мислейки, че сме нещо или правим нещо. Тъй като основата на духовния живот е смирението, Бог скрива Себе Си за известно време, докато душата ни се смири, за да разберем, че всичко идва от Бога, а не от нашата добродетел, сили и постижения. Нека не се тревожим – както когато влизаш във влака сядаш, не е нужно да ходиш да питаш машиниста: „Ама добре ли се движим? Какво става? Как вървим?“ Не се безпокой, седни във влака, ще пристигнеш. Въпросът е да останеш във влака, да не скочиш или да слезеш на погрешна гара. Същото става и с Църквата, тя е мястото, което спасява, остани в нея. Храни се от Тайнствата, пази връзката си с Бога, молейки се, и Бог ще устрои останалото, ще действа, няма да остави човека. Бог не върши неправда, нито забравя, да не мислим, че: „Нима Бог да ме е забравил? Какво да направя, за да Му напомня, че и аз съм тук!?“ Изключено е Бог да ни забрави, нито да ни онеправдае, нито да пренебрегне нашето желание, копнеж, усилие. Нека не се безпокоим за Божията любов и грижа към нас.

Ние имаме привилегията да се родим православни християни и вярвам, че това е най-доброто. Тези, които са се родили мюсюлмани, или будисти, ще се спасят ли? Въпрос на участ ли е това, че са се родили такива?

Трябва да бъдем сигурни, че Бог е Баща и обича всички хора, не съществува човек, за който Бог да няма грижа – Бог обича всички – независимо дали са християни, мюсюлмани, канибали. И ги обича еднакво, не обича християните повече от нехристияните. Следователно благият Бог няма да онеправдае никой човек – на всички хора ще се дадат всички възможности за спасение. Аз не казвам, че всички ще се спасят, това не отменя кръщелната благодат на Църква – но имам предвид, че не трябва да се безпокоим какво ще направи Бог с иноверните. Бог е Баща, любов, ще направи това, което Той знае и прави винаги със Своята бащинска любов. Сега, как биват съдени? Те имат съвест, каквито и да са, тя е Божият глас в тях, и ако я чуят, постепенно ще напреднат и Бог ще намери начин да им помогне. Не е наше дело да се произнасяме какво ще стане с тях. Ние знаем, че Христос каза, че за да влезе човекът в царството Божие, трябва да повярва в Него и да се кръсти. Затова сме длъжни да проповядваме Евангелие на целия свят и всички хора да го чуят, но не да отменяме тяхната свобода, а да им възвестим Божията покана. Оттам нататък ние не знаем Бог какво ще направи – молим се всички хора да познаят Христос в Светия Дух. Бог е Баща, за него няма трудни и невъзможни неща, всичко може да направи за човека.

Относно злопаметието.

Злопаметието означава да помниш злото, което са ти сторили, като вътрешно „кипиш” или отвръщаш със зло, злорадствайки. Ако злопаметието ни бори, започваме да култивираме себе си и първо на първо да помним колко злини сме сторили. Другият те е онеправдал. Ти никого ли не си онеправдал? Никого не съм онеправдал! Добре, но не онеправда ли душата си? След като я онеправда чрез твоите грехове. Освен това Сам Христос е безгрешен, и ние Го разпнахме, прощава ни всеки ден и ние просим прошка на греховете ни, как тогава ще кажем – аз не прощавам на брата ми? За да прося прошка, означава, че и аз ще простя. На дело казваш: „Ама аз не мога да направя това! Как ще си го наложа?“ Мисля, че на дело това става, когато човек се принуди да се моли за другия, макар и в началото да не го прави съзнателно. Казваш на другия: „Кажи 50 пъти Господи Иисусе Христе, помилуй раба Си, този мой враг!“ За този зъл човек, който ми причини еди-какво си, ама след като не го вярвам! Кажи го, ако ще да не го вярваш! Може да пръхтиш с ноздри, но го кажи! Бори се със себе си, ще се бориш докато си го наложиш. Няма друго решение – ще се възпротивиш. Ако се оставиш, първият, който ще се изтерзае, си ти самият. Този, който е злопаметен, яде себе си – сякаш има червей в себе си, който го яде, както дървесният червей, който яде дървото. Така е и с злопаметието – в нас се поражда, но нас яде, не яде другия. Другият може да е добре.

Казахте, че Бог знае нашия копнеж и ще се погрижи. Защо много пъти се чувстваме наранени и казваме за нещо, че не е било Божия воля – за някое наше желание, примерно свързано със здравето, кариерата, една любовна връзка. Защо се чувстваме огорчени, изолирани и изоставени? Нали Бог е Баща и ни иска доброто?

Патим си всичко това, защото не поставяме на първо място любовта към Бога, а други неща. Например някой казва „Няма като здравето!“ и се разболява. Е, ако здравето е на първо място, със сигурност, когато се разболея – всъщност сам ще се разболея, след като всеки ден се преглеждам и при най-малката болка търча при лекарите. Не здравето, а Бог е на първо място. Ако Бог е на първо място в живота ми, тогава всички неща остават на второ място. Когато се излъжем и нещо друго отиде на първо място, и кажеш „Виж, ех, да завършва университета, да взема диплома!“, но по една или друга причина не го завършваш, тогава се разстройваш.

„Първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6:33). Когато св. Козма Етолийски обикалял поробена Гърция, казвал на гърците: Братя, каквото ви искат турците, дайте им го! Грошове искат? Дайте им! Ниви искат? Дайте им ги! Каквото искат! Душата си само не им давайте! От душа имате нужда – от душа и от Христос. Ако имате това, всичко останало е нищо. Имаш ли Христос, имаш всичко. Не залепвай в другите неща…

 

Превод: Константин Константинов