Колкото повече свещенодействаме, толкова повече сме свещеници
Февруари 23, 2019 in В търсене на вярата, Свещеническа конференция
Автор : Протойерей Олег Безруких
Въпросът за участието в Тайнствата на хора, несъзнаващи тяхното значение е един от най-дискутираните сред духовниците. Мненията и практиките по тоя въпрос са много оспорвани, както и житейските ситуации, пред които се изправят свещениците.
Като допълнение към събраните по-рано мнения за възможността или невъзможността да бъдат кръщавани, причастявани и въцърковявани хора без необходимото съзнание предлагаме кратката история от живота на протойерей Олег Безруких от Донск.
Веднъж късно вечерта дотичаха, плачейки, хора от пететажния блок в съседство с нашия храм и казаха:
- Майка ни умира! Направете, каквото трябва да се направи в тоя случай!
- А тя в съзнание ли е?
- Да, но не ни разпознава, не се храни, говори трудно…
- Кога за последно се е причастила?
- Никога, тя не ходеше на църква.
- Но как така? Вие сте на една крачка от храма.
Мълчаха.
- А кръстена ли е майка ви?
- Не знаем.
Тук възниква въпросът – трябва ли да отидеш при човек, който сам се е отдалечил от Църквата?
Но аз се старая да прогоня съмненията си. И други са били умиращи в този пететажен блок, но никой не е идвал в храма с искане да се помолим за такъв. По някакъв неведом начин Господ е възбудил в сърцата на децата на тази умираща жена силно желание да повикат свещеник. Значи, само Бог знае, но все пак има някаква причина за това. Трябва да отида и да реша на място какво ще правя.
В стаята на легло лежеше изнемощяла от болест старица. Попитах роднините за нейната възраст и лесно пресметнах, че тя е родена преди революцията, когато всички храмове са били отворени и всички новородени задължително са били кръщавани. Значи бабичката е кръстена. Много добре засега! Но съзнанието й беше помътнено – синовете и дъщерите й все се мъчеха да я питат нещо. Но тя гледаше безучастно или почваше да мънка: „А! Бръмбарче, бръмбарче!“ И те с плач се отдръпваха. Тежък случай! Нима дойдох напразно? Не, казах си, трябва да опитам.
Наведох се над нея, високо произнесох името й и казах:
- Аз съм свещеник, дойдох от църквата за да Ви изповядам и причастя.
Старицата веднага вдигна дясната си ръка и се прекръсти!
Ободрих се. Значи, не всички нишки с външния свят са прекъснати. Бавно и с висок глас започнах да чета началните молитви. Тя произнесе думите на „Свети Боже“ и „Отче наш“ тихичко заедно с мен. Изумените роднини стояха настрани и мълчаха. Четейки последованието, започнах да приготвям запасните Свети дарове за причастяване. Настъпи време за изповедта. Бабичката нямаше много сили да говори, само повтаряше: „Грешна съм, грешна съм“.
Като се обърнах към децата и роднините, предложих всички от сърце да поискат прошка от нея и от сърце да й дадат прошка. Те се навеждаха над нея, прощаваха се, целуваха й ръка. После тя спокойно се причасти. След няколко часа кротко издъхна. Всички ние, стоящите около нея, станахме свидетели на едно важно откровение.
*****************************************
Когато човек умира, когато се късат нишките, свързващи душата с тялото и материалния свят, когато угасва напълно интелекта, религиозният пулс на душата продължава да съществува и да напомня за себе си.
На прага на смъртта в паметта на умиращата старица изплуваха думите на молитвите, научени в ранното й детство, заедно с това оживя и осъзнаването, че е Божие творение, необходимостта от покаяние и радостта от взаимната прошка.
Колко хубаво е, че сме свещеници! Господ ни е дал дара да свещенодействаме – с ръцете си на земята вършим нещо, което се утвърждава на небето. И това става така, защото в тайнството в нас и чрез нас действа сам Господ. Колкото повече свещенодействаме, толкова повече сме свещеници.
Когато самолетът стои на земята, той е просто изделие от метал. А когато излита в небето, той е вече самолет. Подобно нещо може да се каже и за свещениците. Когато вървим нанякъде, ние сме пешеходци, когато пишем статия или книга, сме писатели, когато проповядваме, сме проповедници, но само когато свещенодействаме, сме свещеници.
Нека да имаме колкото се може по-малко причини, които да ни възпрепятстват да свещенодействаме. Нека нищо да не ни пречи и да възпира свещеническото ни служение, от което няма нищо по-хубаво на света!
Източник: Пастир
