В наши дни има твърде много светци

Март 12, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

Автор : архим. Елисей - Игумен на манастира Симонопетра, Света Гора

 

„Ти си запазил доброто вино досега…“ – трезвението* според стареца Емилиан Симонопетритски

В света, казваше ни някога старецът Емилиан, в наши дни, има твърде много светци. Животът е такъв, че поставя тези хора сред съблазни, т.е. изкушения, скърби и те проявяват страхотно послушание и търпение, чрез което достигат святост. Също така, желаейки да водят духовен живот, започват да подражават на монашестващите: книгите и молитвите им са като тези на монасите, извършват служби, молят се по броеница, и при това без да имат нерадение, което често пъти сковава живота на монасите. Тези хора са опечалени, т.е. угнетени души, понасят бремето на живота и не са коравосърдечни. Внимават какво говорят и въпреки, че често пъти са преуморени, извършват своите служби. Затова имат осезаеми белези на святост, които може да не са чудеса, а да са плодове на Духа: всекидневният им живот е свят.

Във Ватопедския манастир, където бяхме поканени тази година (2004 г.) за празника на св. Богородица Утешителка и преп. Максим Грек, просветител на русите, Негово Високопреподобие архим. Ефрем ни възложи честта да извършим пострижението на един послушник, който получи името Емилиан. Това бе плод на искрена любов, уважение и почит към личността и монашеското дело на нашия старец Емилиан, както от страна на стареца Йосиф, така и на зело възлюбения нам Високопреподобен игумен.

В заседателната зала на манастира, след празника и пострижението, се спряхме накратко върху продължението на монашеската традиция в лицето на старците. По този повод отговорният редактор на сп. „Пемптусия“ ни помоли да продължим словото на нашия уважаван отец, стареца Емилиан, за духовна подкрепа на нашите братя в света. Като продължаваме словото си, предпочетохме да се спрем на „просвещението на монашеството“, т.е. върху една тема, за която можем да кажем, че представлява същината на неговото учение: трезвението.

Тази същина на духовния живот ни дарява устрема, от който се нуждаем, за да можем да живеем с Бога. Искаш или не искаш, изпитваш нужда да поставиш началото на по-дълбок духовен живот. Нека си пожелаем опитът на стареца Емилиан по отношение на трезвението да стане вино, което весели сърцата и трезвено опиянява нашите братя в Христа.

1. Въпросът за трезвението е може би единственият въпрос, който може да занимава някого, който истински обича Бога. Трезвението не е просто някакво неопределено понятие, а е действие. Може да се каже, че това е делото на живота ни. Това е самият ни живот. Това е нашето апостолско и монашеско призвание. Това е нашата практика и нашият живот.

Когато говорим за трезвението, нямаме предвид нещо частно, а целия подвиг, действието на съществото на всеки миг. Затова бихме казали, че трезвение означава: нашето дихание. Както, ако спрем да дишаме за няколко секунди, живителният въздух вече не влиза в нас и умираме, така и ако дори за един миг изоставим трезвението, означава, че спираме да дишаме. Преустановява се влизането на животворния вятър, духа, Светия Дух. Без да имаме въздух, ние се намираме отново, за пореден път, в една задушаваща атмосфера. В атмосфера, която не е благодатна и не е апостолска. В атмосфера, която ни пречи да си стъпим на краката, пречи ни да имаме радост, уют, мир, да се чувстваме сигурни в живота си, да чувстваме Бога, да имаме отговор от другото лице при молитвите си. Може да се къпем в сълзите си, да се молим, да служим на Бога и все пак да нямаме признаците на един жив човек.

2. Във всекидневното си съзнание под „трезвение“ разбираме бодърстването, бдението на духа. Но първоначалното значение на думата „νηφω“ е трезвен съм, въздържам се от пиенето на вино. Не само не ям, но въздържанието ми, издръжливостта ми стигат дотам да не приемам нищо в организма си. С други думи, постя постоянно с една-единствена цел: не само за да бодърствам, но и за да следя някого. За да не прекъсвам наблюдението и следенето, така че бодро да наблюдавам; бодро да изучавам действията на другия, за да съм наясно какво върши във всеки един момент. Това придобива значението на едно непрекъснато бдение – действие, отнасящо се изцяло до ума.

Следователно трезвението е действие, което върша сам, изправен. Затова и човек без обществени устои, тоест човек, който в социалния си живот не може да усети другия, да му се радва, да го следва, да върви заедно с него, човек асоциален, саможив – не човек на духовното усамотение, а на социалното и душевно усамотение, е неспособен да извършва трезвение.

Затова и Църквата е учредила монашеството като общество. А най-висшият начин на общуване е общението насаме с Господ, и в Него – с цялата Църква.

3. Всички хора по някакъв начин имат свое „трезвение“. Всички преследват нещо. Затова ние ще сложим „трезвението“ на света, неговия бяг, преследването, което извършва, и бодърстването, което има, в кавички. Защото преследва тленни неща, временни, суетни. Преследва мимолетни неща, които изчезват веднага щом днешният ден си замине. Следователно в някакъв смисъл светът предшества онова, за което си мисли, и затова светът преминава, изчезва, ефимерен е неговият път. Докато трезвението заради Христос е следване на една Личност. Това е начинът на търсене, преследването на Светия Дух.

Бодърстването на ума е непрестанното ни духовно действие. Това е един метод, едно преследване, едно следене, което извършва най-висшето, което Бог е дал на човешката личност: умът ни, разумната част на душата ни, духът ни, който по някакъв начин е ангелската съставка, която ни сближава с Бога, за да се свържем с Него.

Трезвение, следователно, означава сътрудничество на моя дух със Светия Дух. Означава, че дълбокото „аз“ на съществото ми е заето с някого и не е възможно да участва в други действия, защото тогава няма да е трезвение, няма да е въздържание от вино. Трезвението ни поставя лице в лице с един живот, Божия живот, който моят живот следва.

Чрез трезвението земната пръст става искрящ живот. Защото вече има в себе си Живота на всички, Светия Дух, и затова става не просто живот, а искрящ живот. Човекът непрекъснато се зарежда вътрешно с искри от Светия Дух и изстрелва от себе си искрите на Божеството, светлината на Божеството.

Трезвението е запечатването на човека чрез Светия Дух. С този практически метод човек постига Бога и става причастник на Божеството. Имаме вътрешно общуване. Един вътрешен интимен акт* с Бога. И тези тайнства стават всеки ден вътре в нас. Светият Дух, като животворно семе, с непрекъснати движения навлиза във вътрешностите ни, в утробата на сърцето ни и там се ражда „спасителният дух“, както казва пророкът.

4. Освен Светия Дух обаче, има и лукав дух. Съществува нашият дух, който се увековечава чрез причастността си със Светия Дух, съществува и лукавият дух, който веднъж завинаги е умрял онтологически, в онзи момент, когато е отстъпил от Бога. Съществува мъртвият дух, който поражда и сее смърт в душите.

Но лукавият дух просто стои в засада. Не може да се движи, няма права. Единственото право, което има, е да дебне, когато Бог му позволи да направи нещо. Но не само Бог позволява и дава разрешение на лукавия дух, както в случая с Йов. Нашият дух също така кани лукавия дух; животът на безразличие, животът на „остави, не си прави труда“, животът, който е плъзгане по всекидневието, още повече животът в грях, в беззаконие, е една покана към лукавия дух.

Ала все пак лукавият дух не вирее в дълбините на нашето сърце. Лукавият дух следи Бога – кога ще му позволи, и нас – кога с бездействието си ще станем податливи към изкушение. Така че в трезвението се проявява най-вече действието на лукавия дух, който дебне. Дебне, защото може да влиза и излиза, но не и в дълбините на човешкия дух. Стои и чака. Не може нищо да стори, ако ние не му дадем право (позволение).

Следователно, колкото тънък е методът на трезвението, толкова е и опасен, защото представлява истинска невидима бран. Затова то трябва да се извършва винаги под ръководството на старец, както е било винаги в нашата духовна традиция. Борбата в нас е тайна и може да бъде спечелена или от лукавия, или от Всеблагия Бог. Когато сме водени от Светия Дух, тогава Той направлява и ръководи живота ни. Ако не ни води Светият Дух, тогава ни води лукавият дух, който ни развежда насам-натам.

5. С трезвението у човека се създава едно състояние, което става постоянно. Т.е. не както живеем обикновено: днес съм унил, утре се радвам; днес обичам Христос, утре не Го обичам; днес празнувам, утре плача; днес се моля на Бога и Го моля да приеме приношението ми, утре празнословя, псувам, не зачитам никого.

Изменчивостта на състоянията ни – душевни и духовни, внезапните промени показват, че не сме уравновесени във връзките си с Бога. Но когато човек има трезвение и молитва, тогава придобива това, което на Света Гора наричаме „състояние“, т.е. духовна устойчивост, която само нещо много силно може да наруши. Най-вече това е човешката гордост или изпадането в нерадение.

Таен и скрит е духовният ни живот в нас. Когато бодърствам, разбирам, че вътре в мен нещо се извършва. Осъзнавам Бога в това общение между двете личности. Това е духовният брак. Защото общение означава брак, брак означава общение и това всъщност представлява трезвението: общение със Светия Дух, Когото следя. И в това състояние, вместо да съм изморен, вместо да се тревожа за бъдещето си, вместо да вия, вместо да се мръщя, аз пея „алилуия“ – сватбеното „алилуия“ на Откровението вече в моя личен живот.

 

* трезвение – духовно бодърстване

 

из книгата на архим. Емилиан – „Усещане за Бога“