Покаянието е нашето духовно сърце
Ноември 27, 2018 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : О. Спиридон Василакос
Псалтирът е живо тяло и 50-ти псалом е неговото сърце. Този псалм е сърце на Псалтира, както и покаянието е духовно сърце. Без покаянието душата на човека не може да живее.
Един светогорски старец казва, че Бог казал на Давид нещата, които той записал, и именно това иска да чува от нас. Така се родил Псалтирът: Давид в своето покаяние и смирение среща Бога, Който го известява, и от тази среща се ражда Псалтирът, който наистина е силно оръжие, защото в него човек може да види своя грях, отстъпление, състоянието на ума си, отдалечаване от Бога, добродетел, но може да види и Божията любов и милост. И когато може да види себе си и Бога, тогава е видял всичко.
„Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост“
Повече от нас го знаем наизуст – много пъти го казваме, чуваме го по време на службите в Църквата и когато езикът ни започва да казва „Помилуй ме, Боже“, бърза и много бързо стига до края на псалма. Не сме осъзнали, че езикът може да търчи, но в онзи момент душата не се катери, не се изкачва. И само това „помилуй ме“ е едно положение на душата, състояние на сърцето, бързаме да кажем псалма и търчим, но не сме осъзнали, че колкото е лесно да го научим и да го кажем, толкова трудно е да почувстваме дори тези първи негови думи.
„Помилуй ме“ е височина, до която душата се покатерва и има една специална гледка. „Помилуй ме, Боже!“ От височината на „помилуй ме“, какво виждам? Бога. Нека помислим и осъзнаем колко високо трябва да се покатери сърцето, за да стигне до „Помилуй ме“, и оттам да придобие гледката към Бога. Но как човек може да стигне до „помилуй ме?“ Говорихме за изкачване. При това човекът, който реално се осъзнава, смирява се и се покайва, е „алпинист”. И ако в този момент си помислим за алпинистите, непременно ще видим един възходящ път. Тук обаче нещата са различни. Защо? – защото, ако искам да се възходя, трябва да сляза. Ако искам да се изкача до „помилуй ме“, първо ще трябва да се смиря. Има един много хубав израз на Христос – при това всички изрази и думи на Христос са толкова съдържателни, толкова благи, толкова ценни, че само една Негова дума и израз може да спаси милиони души. Закхей се покатерил на едно дърво, Христос идва и какво му казва: Слез бързо! Защо? – за да Ме (по)срещнеш. Следователно, за да видя този Бог – „помилуй ме, Боже“ – за да Го видя, трябва да отида в „помилуй ме“, но за да стане това, трябва да сляза, т.е. да се смиря. Да сляза къде? В самия ми живот. Да се потопя в самата ми душа. Защо? Ама там е мястото на срещата с Бога. Именно смиреното, съкрушеното, покаялото се сърце може да види Бога. При това да не забравяме, че царството Божие е вътре в нас. Трябва да вляза вътре в себе си, да се потопя, да сляза, да се смиря, да се запозная с големия непознат – моето аз, да поискам да видя моята истина, да изцеля раните си, да укрепя чрез Божията благодат моите немощи и така да позная себе си, да се покая и да срещна Самия Бог.
Има една много хубава картина – св. ап. Павел отива към Дамаск, за да продължи гонението на християните. По пътя среща Христос. Св. ап. Павел пада на земята, пада гонител, и става апостол. Не е ли поразително? И чува един глас, който му казва: „ала стани“… (ἀλλὰ ἀνάστηθι). Стани. Това „ала” на Бога. Когато човек почувства падението си, когато истински се смири и се покае, тогава съществува това „ала” на Бога, това „ала стани!”. И не съществува по-красива и по-сладка дума за сърдечния слух от това Господ да дойде и да ти каже – „стани!“ Именно това вярваме и очакваме. Това ще чуем при общото възкресение. Но не би ли било много хубаво чрез покаянието да го чуваме всеки ден? Да преживяваме всекидневно това възкресение? Да се храним всекидневно с това „ала” на Бога?
Има една молитва по време на Херувимската песен, която засяга свещеника – „Никой от свързаните с плътски желания и наслади не е достоен да пристъпи или да се приближи, или да ти служи, Царю на славата”. В онзи момент свещеникът представя пред Бога своето греховно състояние, мрак, грях, безсилие, живот.
И там реално виждаш един ад и казваш какво става? „Обаче, поради Твоето неизразимо и неизмеримо човеколюбие Ти действително и неизменно си станал Човек…”. Това обаче (ала), което става мост там, където човек се намира в безизходица. Тоест от мястото на покаянието и смирението можеш да видиш, да чуеш, да почувстваш, да живееш, да дишаш тази Божия любов, това Божие дихание, което има мирис на възкресение. В псалма се вижда не само мястото и гледката, но и целият духовен механизъм на покаянието. Чуваме пророк Давид да казва:
„Много пъти ме умий от моето беззаконие и от моя грях ме очисти“
Защо казва това? Защо идва и казва на Бога: умий ме, очисти ме? Защото от мястото на смирението и покаянието, когато придобиеш гледката на Божията любов, усещането за Божията любов, разбираш, че само Той може да те очисти. Там осъзнаваш, че не можеш сам да се очистиш и чрез смирението и покаянието започва себепознанието. Сам не мога да очистя себе си. Ако си повярваме, че можем сами да се очистим, това е голяма заблуда. Приличаме на следното нещо – една картина от детските ни години. Едно дете, ние самите, ръцете ни са кални и се опитваме да се почистим и колкото повече търкаме лицето си, единственото, което правим, е, толкова по-мръсни да ставаме. Но тук разбирам, че моите ръце са толкова мръсни, че не мога да се почистя, не мога да умия и очистя душата си. Така, от мястото, на което се намирам, вече виждам себе си, зная себе си, виждам отсреща Божията любов и разбирам кой е Този, Който може да ме умие, да ме очисти. Тази любов търся, тази милост копнея, тази баня и очистване копнея. Когато човек се покайва, в него се променя неговото желание, копнеж и жажда, всичко се променя. Докато преди да се покая, какво желая? – греха. След това желая и копнея Този, Който ще ме очисти от греха и ще ме избави от греха. Това копнея, това искам, това желая. Това прави покаянието. Това чудо се извършва, когато се зачене покаянието и започва да се развива в душевното пространство, в душевната утроба на човека.
„пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших“
Когато се намирам в кораб, сред океан, какво виждам? Небе и море. Нещо друго? Не. Моряците много пъти казват: чакахме да видим нещо друго! – защото дни, месеци, седмици, виждали само това. Когато влезеш в духовното пътуване на покаянието, едно нещо виждаш – Бога. „Пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших.“ Тогава чрез покаянието присъствието на Бога става толкова силно и осезаемо, че само Него виждам, но и осъзнавам, че всичко, което съм преживял помислил, извършил, съм го извършил пред Него.
Нека си припомним поразителната личност на свети Йосиф в Египет – когато се оказал в толкова силно изпитание и изкушение, помните (Съпругата на Потифар се опитала да съблазни младежа, но той, воден от вярата си и уважението към господаря си, отказл) какво казал – „Как е възможно да съгреша пред Бога?“ Смиреният, вярващият, осъзналият се, покайващият се и възвисен човек, който чувства толкова силно присъствието на Бога, идва и казва пред изкушението, пред изпитанието – „Ама как е възможно да направя това пред Бога?“ Защото той е човекът на покаянието, на вярата, на смирението, на добродетелта. Оттук Божието присъствие е мощно в човека, той чувства Бога, диша Го, Бог „циркулира” в целия му организъм и около него. Затова св. Йосиф и тези, които се оказали в такова състояние, нямали от какво да се боят. Не можели да се отчаят, защото Бог бил навсякъде за тях. Понякога казваме „Не чувствам Бога, къде е Бог? Не чувствам Неговото присъствие!“ Там, от момента, в който не Го чувствам, а Бог е тук – означава, че не се покайвам, не се смирявам, не култивирам себе си и затова не мога да Го почувствам, да усетя присъствието Му.
„ето в беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми.“
Не само гледам, чувствам, чувам, осезавам, живея, дишам Бога, но и със самия ми живот. Нека обърнем внимание на нещо тук. Определени пъти ходя и върху пръстта оставям отпечатъци от обувката ми, следи върху снега, върху земята, и какво виждам в онзи момент? Виждам този отпечатък. Помислял ли съм някога какво може да се крие отдолу? Няколко метра под земята може да е скрит цял град, цивилизация, съкровище. Покайващият се човек не е повърхностен човек, няма да остане в това, което се вижда, а ще се потопи в дълбочината на живота си, на битието си, на душата си и ще изследва дори греховните проигравания от детските години, ще почувства дори проиграванията в майчината си утроба. Искате ли да видим проигравания на святост в утробата на една светица? Света Елисавета – в своята утроба носи св. Йоан Предтеча и той чувства присъствието на Христос, Който седи на трона в „пречистия храм на Спасителя” – в Света Богородица, чувства Го и започва да подскача, славослови, благодари. Представете си да имахме един духовен скенер и да виждахме в онзи момент св. Йоан Предтеча да славослови, да благодари, да се покланя пред Христос – това са проигравания на святост, чистота, любов. Но може да има и греховни проигравания. И от момента, в който покаянието ти открива Бога, не е възможно да не ти открие и това, което егоизмът е заровил или скрил дори в детските ти години. От утробата чувствам греха, защото покаянието е откриване на Бога, но и разкриване на твоето състояние, живот, душа, път. Човекът на покаянието е пророк, защото от момента, в който чрез покаянието вижда Бога, може да вижда миналото и настоящето и бъдещето. Всичко вижда, всичко може да види. От момента, в който виждаш Бога, виждаш всичко, знаеш всичко.
„Ето, Ти обикна истината в сърцето“
Наистина, може ли да има покаяние без истина? Съществува ли такава възможност? Но за да стигна до истината, първо трябва да видя Истината – т.е. Бога, защото истината за нас не е идеология, философия, а Личност, Христос. Помните Пилат, пред който стояла Истината, и горкият Пилат питал „Що е истина?“ Не можел да види Истината. Как ще я видиш? Трябва да се покаеш, да видиш първо истината на твоя живот. Но как да видиш Истината, т.е. Бога, ако не виждаш истината на живота си? Не е възможно.
Нека видим Самарянката, св. Фотини. Тук ще видим нещо важно, този диалог на Бога с човека и на човека с Бога. Христос й казва: „Доведи мъжа си.“ Тя му отвръща: „Нямам мъж“. „Добре каза, че мъж нямаш”. В онзи момент пред Христос тя виждала истината на живота си; до преди имала пет мъжа. „И тоя, когото сега имаш, не ти е мъж”. Тя видяла тази истина, истината на живота си. И когато я видиш, след това ще видиш другата Истина. Христос, след като видяла истината на живота си, се обръща и й казва: Кого търсиш? Месията? „Аз съм, Който говоря с теб.“
Самарянката отишла „тъмна” при кладенеца Фреар и си тръгнала Фотини (Светла) след срещата с Христос. Савел – гонител паднал от коня, апостол Павел станал. Срещаш се с Христос, стига да видиш истината на живота си, да я приемеш и да се смириш в тази истина. И тогава, ако я приемеш, покаеш се и изпиташ болка за това, ще видиш другата Истина – Бога. След това идва друго Откровение, идва Бог.
„поръси ме с исоп и ще бъда чист“
Когато в св. Писание се споменава някое растение, си струва човек да отиде и да го разучи, защото не е споменато случайно. Знаете ли, че може да срещнем исопа в една наша разходка, но просто не го познаваме и разпознаваме? Както срещаме много други неща, но не ги виждаме. Може да срещаме любовта, смирението, вярата, но не ги виждаме. Така и исопът, срещаме го, когато се разхождаме, но не го познаваме, не го виждаме. Исопът е ниско тревисто растение, храст, което вирее на ниска надморска височина. Нисък храст, следователно, исопът е смирено растение, дори не се вижда, на ниска надморска височина, нисък храст. Той има целебни свойства. Ако човек чете древните лекари, ще види, че те го използвали, за да тонизира, съживява, изцелява и очиства. То е много силно очистително.
„Поръси ме с исоп и ще бъда чист.“ Защото, когато Бог те поръси с Неговата милост, тогава се ободряваш, вдигаш се, изцеляваш се, съживяваш се, очистваш се. Къде другаде срещаме исопа? В Стария Завет евреите взели исоп, потопили го в кръв и поръсили вратите, за да не влезе Ангелът Господен и да не умъртви техните деца. Ако всеки от нас се опитваше да поръси живота си с покаяние, благоговение, умиление, вяра, е сигурно, че смъртта нямаше да може да мине през вратата на живота му.
Срещаме исопа и на друго място – на Кръста, където на Христос – на жадуващия Бог – дали гъба, напоена с оцет и исоп. Гъбата има свойство да попива – да сложим този исоп, тази гъба да попие нашето време, душа, помисъл, желание, всичко, което грехът е изменил, и да го принесем на Христос. И е сигурно, че чрез това принасяне Той ще ни даде милостта, ще ни поръси със Своята милост.
„дай ми да чуя радост и веселие“
От мястото на покаянието виждаш живота си, целият ти живот ти се открива, виждаш Самия Бог, копнееш за Него, жадуваш за Него и тук в крайна сметка се вижда, че така можеш да намериш мира и радостта. Човекът по своята природа е „преследвач”. И какво преследва? Преследва мира, покоя, радостта, но за съжаление не улучва целта, защото ги преследва там, където не съществуват. Не можеш да отидеш да ловуваш зайци в морето. Не можеш да се прицелваш в греха и да очакваш да се зарадваш или да придобиеш вътрешна радост и сърдечен мир. Защото радостта, веселието, мирът са у Бога. В Бога трябва да се прицелиш, и за да стане това, най-добрият „мерник” е покаянието. И трябва да държиш това оръжие със стабилна ръка – смирението е стабилната и опитна ръка. Държейки покаянието чрез смирението, се целиш в Бога и само така можеш да вкусиш реално тази радост, мир, веселие.
„Беззаконните ще науча на Твоите пътища, и нечестивите към Тебе ще се обърнат“
Това показва, че човекът, който се покайва, става университет, който преподава благочестие. Покайващият се човек няма нужда да говори, а говорят неговият живот, мълчание, поглед, прояви. „Изучаваш” покайващия се човек. Затова Давид казва тези думи. Той няма да се качи на някоя университетска катедра, за да поучи нечестивите. Няма да се покачи на един амвон, за да проповядва. Животът в покаяние е най-голямата проповед.
И покайният човек, проповядвайки чрез живота си покаяние, става път на завръщане за много хора и мнозина ще поревнуват веселието, радостта, мира, Бога, Който ще виждат в живота на покаялия се човек. Да ревнувам покаянието, молитвата, вярата, любовта на другия, а не неговия автомобил и къща. Тази ревност е хубава. Тази ревност става огън, който вътрешно изгаря човека и прави от неговия живот жертвеник, жертва на Бога, „дух съкрушен, сърце съкрушено и смирено“ – това е ценното. Да стана жертвеник, върху който ще жертвам моята воля, грях, отстъпление, и чрез тази жертва ще приема Самия Бог. Това е благоприятната жертва, тази жертва Бог иска.
Я помислете – Сам Бог идва и ти казва, че не приема нашите лицемерни пости, защото помисълът не пости, сърцето не се подвизава, душата не празнува. Тук е най-голямото празненство, най-голямата радост. Какво казва Божието слово, устата на Христос, Евангелието? – че на небето настава радост, когато един грешник се покайва на земята. Помислете – морето откъде получава цвета си? От небето. Небето се отразява върху морето. Сега разбирам защо нямам радост. След като не дадох радост на небето, какво ще взема? Какво мога да взема? Ако моето покаянието става повод за радост на небето, тогава тази радост вали от небето и върху моя живот. Тази радост става дъждът на Божията милост и тази милост „вали” в живота ми.
Покаянието не е безсилие, вярата не е безсилие, а сила, сила е да се доверявам на Бога. Молитвата не е безсилие, моля се не защото се страхувам, а защото искам да Му говоря, защото искам да присъства в живота ми, да Му говоря и да Го чувам. Св. Йосиф не съгрешил в Египет, понеже се уплашил от ада, а понеже почувствал Бога пред себе си. Молитвата е сила, покаянието е сила…
превод: Константин Константинов
