Човече, какво е животът?
Април 3, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети
Автор : старец Тадей Витовнишки
Ние сме отровили земята
Много ни е открито, но ние с всичко злоупотребяваме. Просто е очевидно, че сами сме създали условия за невъзможността за продължаването на живота на земята. Заради замърсяването. Отровили сме се. Питейната вода е само два процента от общото количество. Когато няма възможност водата да се пречисти, всичко ще се отрови! Враг номер едно на човека се явяват отровните газове от моторните средства, а после и всичко останало. Всяка фабрика изхвърля огромно количество отрови, същото е и в селското стопанство. Отровна вода пие Белград. Един инженер ми каза: „Ние хлорираме водата, а с това още повече я отравяме. В това няма смисъл, бактериите и бацилите е лесно да се отстранят, а отровата не може да се премахне“. Филтрирай колкото искаш, прочиствай, прави каквото искаш – навсякъде около нас е отрова. А като изчезне водата за пиене, изчезва и животът. Човешкият организъм е седемдесет процента вода. Селското стопанство напредна много, а някои видове дървета изчезнаха. Например брястът отдавна го няма. Дори планинските извори са отровени от радиацията, киселинни дъждове отравят земята. Отровили сме се…
А на хората все им е малко. Това е започнало още от грехопадението, веднага се проляла кръв. Каин убил своя по-малък брат Авел от завист, че неговата жертва се приема. Оттогава започнало всичко и до днес няма мир. Всички търсят нещо, като че ли ще векуват тук, на земята, а всичко е напразно. Изглежда, че краят е близо. Фабриките с такава скорост тровят околната среда, че дълго няма да може да се живее.
- Как ни влияе замърсената околна среда?
- Ето, сега казват, че Сърбия особено страда в това отношение. Говорят, че в нея радиоактивното замърсяване е най-силно. В Сърбия е най-голямата радиация.
Не сме болни, но нямаме бодрост. Все не ни е добре. Хората са здрави, а не знаят кое им пречи. Пият лекарства, но им става по-зле. Докато имаме още малко чист въздух, трябва да го използваме. Но и той е вече значително замърсен, всичко е замърсено. Особено ако се занимаваме с умствена работа, е необходимо да дишаме дълбоко, защото мозъкът хаби огромно количество кислород. Ако нямаме достатъчно кислород, не можем да вникваме в работата, нещо не се получава и се чудим защо. Няма достатъчно гориво, няма кислород.
- С какво да се храним?
- Ето, виждате, че ядем отровена храна. Всичко отровихме. На пазара не можеш да купиш нещо здраво. Изглежда красиво, но не смееш да го вземеш. В края на миналия век един старец рекъл: „Ще дойде време, когато хората ще произвеждат много селскостопански продукти, но няма да могат да ги ядат“. Ето че настъпи това време. Храната е отровена материално и духовно. Отровени са децата, отровени са и старците. Хората си мислят, че ще векуват, а животът е твърде кратък.
Човече, какво е животът? Нищо. Той е толкова кратък, че не можем и да си представим. В младостта човек не забелязва това.
Аз често размишлявам колко клети сме ние, не можем да преживеем и четири милиарда секунди, което би било живот от сто и двадесет години. Сто години са три милиарда секунди. Какво са сто години?… Нищо… Момент… Кратък миг… Живеем във вечността.
Ние измерваме времето благодарение на въртенето на земята около своята ос и около слънцето. Ако слънцето би спряло в зенита си, ние нямаше да можем да го измерваме, щеше да цари безкраен ден. Не бихме имали отправна точка. Когато не измерваме времето, като че ли то не съществува. То съществува само в нас, ограничените от пространството.
Трябва да погледнем птиците
Слава Богу, има все още птици… Макар много видове вече да са изчезнали. Животът все повече се унищожава и гасне… това не е тайна. Преди десетина години, като паднеше сняг и се покажеше месечината, се събираха зайци. Голям сняг, а те скачат, гонят се един друг, превъртат се в снега, играят си. Радват се. Радост от живота. Животните чувстват радост от живота, а ние я разрушаваме и помрачаваме. Те имат радост от живота, а ние имаме всичко, но никак не сме доволни. Те не се грижат, не правят хамбари за жито, нищо не вършат, но Господ ги храни. Ще хапнат малко, ще намерят убежище да спят и са благодарни Богу. А ние не. Птиците постоянно хвалят Бога, от ранни зори, от три до девет не престават. След това малко утихват и отиват да търсят храна, да нахранят малките. После отново пеят. Никой не ги заставя, а те пеят. Слуша ли ги някой, или не, те си пеят… А ние сме намръщени, с наведен нос. Нито ни и до песен, нито до нищо. Трябва да се вгледаме в птиците, които винаги са радостни. На нас все нещо ни пречи, а какво е то? Нищо.
из книгата: „Мир и радост в Светия Дух“
