Пет-шест чинии въздържание

Април 15, 2019 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

Автор : Лимасолски митрополит Атанасий

Пет-шест чинии въздържание

В житието на св. Атанасий Атонски, ктитора на Великата лавра, има следния случай. Този светец винаги ядял много и другите монаси казвали:

- Е, свят е нашият старец, но яде много…

Понеже ги чул, един ден той наредил на готвача да приготви изключително много ядене и казал:

- Затвори вратата на трапезарията, за да не могат да си тръгнат и ще правиш това, което аз ти казвам!

Монасите седнали и започнали да се хранят. Изяли по една чиния. Той им казал:

- Сложете си втора чиния!

Сложили си втора чиния и изяли и нея.

Трета чиния – помъчили се оттук-оттам, изяли да речем една трета.

Четвърта чиния – не могли, само два-трима яли.

Пета чиния, шеста чиния, седма…

Той изял седем чинии. Междувременно всички се били отказали. Казал им:

- Вижте, седем чинии! И мога да кажа, че едва сега донякъде се наситих! Сякаш чувствам, че съм изял това, което би трябвало да изям, ако не пазя въздържание.

Отците казват за тази история:

- Като се хранят, някои изяждат една чиния и се насищат и им е достатъчно. Друг се храни с тях, изяжда две чинии, но никога не се насища, защото би трябвало да изяде седем. Той изяжда само две или една и половина, и с много труд се въздържа. Затова не съдете по външност. Всеки човек има различна мярка.


В Църковната утроба

Попитали един монах на Света гора:

- Какво правите в Църквата?

- Нищо.

- Нищо не правите?

- Да!

- А защо ходите на църква?

- Добре, бебето в майчината утроба прави ли нещо? То е в утробата на майката и само се храни и расте, а когато дойде час, ще се роди. И ние правим същото.

В Църквата сме, седим там и се молим, храним се от Църквата, от Тайнствата, от Божията благодат и растем, докато дойде момент, когато това ще приключи и ще се родим във вечния живот.


Свърши се!

Имахме един старец на Света гора – благодатен човек, понтиец, от Мала Азия. Не говореше добре гръцки, знаеше наполовина турски, наполовина гръцки. Свят човек – старец Филип, който една седмица преди да почине ни извика всичките и попита:

- Какъв ден е днес?

- Понеделник.

- Понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота, неделя, понеделник, Филипас – така произнасяше името си – свърши се!

Тръгна си, милият. В четвъртък не слезе в храма. Той пръв идваше от всички нас. В петък отново не дойде. Какво да правим, изглежда беше умрял. За да не слезе в църквата, трябваше да е умрял. Отидохме, почукахме на килията, нищо. Не отвори. Какво да правим? Старецът ни каза да разбием вратата – ами ако беше вътре и нещо му се беше случило? Ударихме вратата, цялата падна. И какво съзряхме насреща? Старец Филип, седнал на един стол, сложил си схимата, с броеницата, пред иконите, със запалени свещи, спокоен гледа как пада вратата и пак така спокойно ни казва:

- Излезте всички навън! В понеделник ще е „свърши се!“, не днес!

И наистина, в понеделник Филипас „свърши се“. Почина. Знаеше го отпреди.

Така, чеда, човек стига до крайния предел на своята издръжливост. Там е Бог. Там, където няма повече къде да ходиш. Както Христос слезе до дълбините на ада, както Йона беше в стомаха на кита, в пълна изоставеност. Там е Бог. Затова човек трябва да бъде твърд. Бог не е в широкия път, а там, където си сам. Дори там, където се чувстваш изоставен от Бога, и там можеш да Го намериш.


10 000 тухли благодарност

Сещам се, когато бях на Света гора, имахме монах във Ватопед – папа Ириней, французин. Дойде за пръв път в Света гора – французин по рождение, син на някакъв френски аристократ. Ние, както сме си свикнали, вършим си работата, търчим нагоре-надолу. Ако го срещнеш пред себе си и бързаш за някъде, изгорял си! Първо трябваше да ти се усмихне и ти да се усмихнеш, и да ти каже:

- Прощавайте!

- Няма нищо, кажи?

- Той пак:

- Извинявайте, сигурно Ви безпокоя?

- Не ме безпокоиш, сине мой! Казвай и да приключваме!

- Ако Ви безпокоя, тогава да говорим някой друг път!

- Е, кажи сега, тъй и тъй се срещнахме!

Хиляди пъти „Извинявайте!“, хиляди пъти „Прощавайте!“, за да зададе един въпрос. И след това десет поклона, още толкова усмивки, мерси… Искам да кажа, че и за тези неща има граница. Веднъж се опитах да му обясня, казвам му:

- Рик, (така се казваше, преди да стане монах), знаеш ли, ние тук на Света гора не сме много по любезностите, няма нужда от чак толкова голяма любезност.

Той ми вика:

- Ааа, аз работих в Париж, когато бях войник, разтоварвах камиони. Веднъж разтоварвахме цял камион с тухли. Когато прехвърляхме тухлите помежду си, си казвахме: „Заповядай, благодаря, моля!“, от сутринта до вечерта.

10 000 тухли… 10 000 пъти да кажеш „Благодаря, моля!“. Казах му:

- Ако направиш това с нас, ще свършиш в лудницата. Няма начин.

Искам да кажа, че е велико нещо човек да знае собствените си граници. И за да научи границите на другия, той трябва да научи собствените си граници.


Ако раят се напълни

Както казваше старецът Паисий, ако предположим, че настъпи Второто Пришествие и по парадоксален начин раят се напълни, и не остане място за другите, а Бог каже на някои: „Извинявайте, чеда, не излязоха сметките, не могат всички да отидат в рая. Пълно е!“, тогава някои хора ще започнат да се карат и да правят сцени: „Защо не ни постави предварително и сега стоим! Правехме толкова много неща!“. Докато човекът, който е великодушен, ще каже: „Добре, че раят е пълен. Нищо, че останахме отвън. Нека се радват тези, които са вътре!“. С други думи, зависи как стоиш пред Бога. Съвършенното е да чувствам другия като свое „Аз“, както Христос казва, да възлюбиш ближния като себе си. Тоест, другият да бъде твоето „Аз“, да не бъде вече друг…


Да не съм глупав да отида в ада!

За това съвременните християни, или поне тези на моята възраст, се учудват и не разбират основни неща в Църквата. Казват: „Не е ли достатъчно, че правя толкова много? Какво още искаш?“. Те не могат да разберат съвременния свят, не могат да разберат например монашеството, казват: „Защо ти е да ставаш монах? Не можеш ли да отидеш в рая, подвизавайки се в света?“. Отговорът е, разбира се, че можеш да отидеш в рая. Ама ние не ставаме монаси, за да отидем в рая. Ще отидем ли в рая? Възможно ли е? Или ще останем отвън? Имаше един старец на Света гора – старец Арсений от Кавказ. Простодушен човек, който не говореше много гръцки, а знаеше повече турски. Когато беше на 75 години, се оплакваше, че старец Йосиф не го е прибрал при себе си, че обещал да го вземе, а още не го е взел. Казваха му:

- Дядо, не се ли страхуваш, че ще умреш?

- Не, не се страхувам.

- Добре, ами ако отидеш в ада?

- Да не съм глупав да отида в ада!

С други думи, зависеше от него. Нашата връзка с Бог е въпрос на любов.


Да потънеш от любов

Иначе казано, може да имаш любов, но да нямаш разсъдливост. От любов отиваш да посетиш другия, но нямаш разсъдливост и от любов стоиш дълги часове или му говориш неща, които не му принасят полза. Както казваше приснопаметният старец Паисий, някой може да има лодка, която побира 12 души – на Света гора само с лодки се движим – и друг да го помоли да го закара до Дафни. Но лодката поема 12 човека и ако онзи от любов качи 14, накрая всички ще потънат. Подбудата е била добра, от любов: „Отци, елате в лодката, колкото искате!“. Изобилна любов, но без разсъдливост – резултатът от това е, че ще потопи всички.


0,01% нарушение

Веднъж излязохме от Света гора с неколцина отци, пътувахме с автобуса по линията Уранополис – Солун. Пред мен седяха две отчета от скита Кавсокаливия, единият беше малко по-модерен, така да го наречем, а другият години наред не беше излизал от Света гора. И двамата бяха зилоти, т.е. да ги наречем по-традиционни, простодушни хора, които следваха стария календар по един по-фанатичен начин. Пътуването продължи 3 – 4 часа и единият почерпи другия с бонбон, а той го попита:

- Да не би да са млечни?

- Вземи, благословени! Млечен бонбон, как, това млечен бонбон ли е, яж, нищо няма!

За зла участ, обаче, съседът му взе и прочете съставките. Имаше различни неща и пишеше, че бонбонът съдържа 0,01% млечен продукт, нещо такова. Стана голяма каша в автобуса – викове, крясъци, приказки, скандали, защото човекът нарушил поста с 0,01% млечен продукт.

Много хора прекалено се задълбочават по този въпрос, което, ако произлиза от добър помисъл за акривия (тоест, от желание за строгост), е добре. Човек обаче не бива да е прекалено схоластичен, защото не трябва да оставяме впечатление у хората извън Църквата, че най-важното, което ни интересува, е дали има една капка олио, а не гледаме реално същността и смисъла на поста.


Кой си, та да съдиш?

Знаете ли, има някои стари хора – не знам дали има такива около вас – които си говорят сами и казват на глас мислите си. На Света гора имаше един старец – Давид, който си постави като условие, когато се качва и слиза по стълбите, за да стигне до килията си, да казва Иисусовата молитва. Имаше много стъпала и другите му говореха:

- Дядо, ела в някоя килия по-долу, близо до храма!

А той:

- Не! Аз искам да се качвам по стълбите!

Той искаше да се качва по стълбите и да казва молитвата. Между другото, сам си говореше. Изкачваше едно стъпало и казваше:

- Господи Иисусе Христе!

И си отговаряше:

- Какво искаш, бре, Давид? – все едно, че Бог му отговаря. И пак:

- Помилуй ме, Христе мой!

На следващото стъпало отново:

- Господи Иисусе Христе!

- Какво искаш бре, детенцето Ми?

- Е, какво да искам, Ти знаеш, Ти си Бог. Толкова години не направих крачка напред, та сега ли ще го направя? Помилуй ме!

Между другото, веднъж заведохме същия старец на празника на един друг манастир. Вечернята свърши и седяхме близо до него. Той беше толкова простодушен, нека ви кажа какво стана. Времето минаваше, а все не се чуваше камбаната за трапезата да ходим да ядем. Много скоро щеше да започне бдението. Той каза:

- Ама какво става тук? Няма ли да ходим да ядем?

Отговорихме му:

- Е, дядо, спокойно!

А той:

- Ама в нашия манастир веднага щом свърши вечернята, има трапеза и отиваме да ядем! Манастир ли е това, в което ме доведохте?

И след това пак сам си казваше:

- Ти, Давиде, кой си? Сигурно си игумен тук? Не. Духовен изповедник ли си? Не. Свещеник ли си? Не. Е, какво искаш, та съдиш?

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“. Издание на Ловчанска митрополия