Бракът не е ад, а райско състояние
Април 16, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство
Автор : О. Спиридон Василакос
Много пъти понизяваме едно духовно събитие, каквото са Тайнствата, и мислим, че просто минаваме през една молитвена процедура и излизаме от нея без нищо да вземем. И не осъзнаваме, че преди всичко приемаме Божията благодат, а излизаме напълно безразлични от Тайнството. Въпреки това в него ни се дават онези запаси, то е онази духовна карта, за да вървим в живота по такъв начин, че да запазим Божията благодат. Затова отците на Църквата ни подготвят, показват ни начина на подготовка за св. Причастие, но не остават там, а стигаме до момента да се причастим и след това ни показват как да запазим Христос, Който сме приели.
Едно велико Тайнство е и Бракът. Велика тайна, както казва св. ап. Павел, и ни дава много важни неща. Бракът е едно райско състояние – ще ми кажете как стана ад? Стана след нашето падение. Едно райско състояние, поддържано от чистата и автентична любов, която първосъздадените хора имали помежду си. И отците казват: кой бил Възприемник (Кръстник) в този пръв брак? Сам Бог – Той бил Кръстник, Възприемник в Тайнството. И какво бил бракът? Той бил един удар срещу самотата. Както казва Сам Христос векове по-късно, по един различен начин, „горко на този, който е сам” – защото остава необработен, без да отхвърли всички онези елементи на неговата тленност и егоизъм и да се спаси. И идва Бог, Бог Творец, Божията любов. Когато св. Писание казва „рече Бог”, това „рече Бог” няма никаква връзка с нашето слово. Нашето слово какво е? – малко въздух в гласовите струни, който излиза, изразява се, чуваме го и след няколко секунди заглъхва. Божието слово пребъдва во веки, то е храна, благодат, светлина, никога не се губи. Представете си, ако Божието слово е такова, какъв е погледът на Бога. Като моя? Не, разбира се. Неговият поглед, тоест Неговата любов, слухът на Бога, словото на Бога, погледът на Бога не е нищо друго, освен израз на Неговата любов, на екстатичната любов на Бога към миросъзданието и главно към човека. И след като Той хвърля поглед, така да се каже, за да го разберем, към света, към тази красота и съвършенство, вижда човека и казва, че не е добре човекът да бъде сам. Трябва да се унищожи самотата на човека. Там е налице установяването на брака, което означава разбиване на самотата. Затова Църквата винаги създава общности – манастирът е общност, семейството е общност, енорията е общност, за да може в тези общности човек да се изцелява от самотата, да се изцелява от егоизма си. Когато отците на Църквата говорят за самотата, те говорят за един ад.
И така, имаме райско състояние, Бог е Възприемник, опитва се да разбие самотата на хората и тук става първата намеса – малко след нашето сътворение – първата операция. След като вижда, че Адам не трябва да остане сам, оглежда го добре, слага му упойка, Адам заспива, не можеш всичко да видиш, и какво прави? Взема от вече създадения материал – от реброто му и така създава Ева. Защо направил това? Според отците първата причина е, че земята, творението и човекът поели толкова голяма любов, че не биха издържали още една „четка” на Божията любов. Нямало място, затова Бог взел от вече създаденото материал. И втората причина – ние казваме първи, втори, трети, но Бог не може да създаде втори човек, а какво прави? Създава човек, един човек, няма втори, а един човек, един материал и веднага щом Адам се събужда, вижда Ева и тук е свидетелството на любовта. Адам имал много харизми преди падението, защото имал пълно посвещение и любов към Бога, другия човек и творението. Той вижда Ева и какво казва? Ето неговата харизма, докато не е видял какво е станало, казва „Това е кост от костите ми и плът от плътта ми”, т.е. това съм аз. Ето бракът! Тук имаме брак за първи път и Кръстник е Самият Бог. Преди падението, когато Бог присъства във връзката и общението на хората, единият казва за другия „това съм аз”. А когато Божията благодат го напуска и той се изолира, започват проблемите. Аз ли съм виновен? Тя е виновна! Дето Ти ми я даде! Аз ли съм виновен, Господи?! Змията е виновна! Тоест никой не поема отговорността и тук се вижда това, което казва св. Василий Велики – Божият съсъд се пропукал. Човекът бил един съд и егоизмът му нанесъл удар, той се пукнал и се изляла цялата благодат.
Всяка една връзка – семейна, приятелска – от която отсъства Христос, е обречена да стане ад. С математическа точност върви към един ад.
Църквата идва и какво иска да направи? Църквата е връщането ни в райското състояние, тя иска да ни отведе там, където сме били. Затова идва и дава Божията благодат на двама човека, за да могат реално да станат едно, не става по друг начин. Св. Григорий Нисийски казва, че всеки човек е една вселена – микрокосмос. Я помислете – Бог първо създал Ангелите, които са духове, след това създава материята и накрая човека, който е съчетание от материя и дух. Следователно човекът възглавява цялото миросъздание, той е една вселена. Кажете ми сега, можете ли да съедините две вселени? Могат ли да се съединят? Не могат, а се сблъскват. Затова е необходима Божията благодат, защото съединението не става по друг начин. Църквата идва да ни върне в райското състояние.
Влизаме в последованието на Обручението, което не е самото бракосъчетание. Трябва да изясним това. Обручението е перспективата към брака, защото мнозина бъркат нещата. В миналото Обручението не било съединено с Бракосъчетанието (т.е. с Венчанието), а ставало в по-ранен момент. И какво представлявало? Изпитване, както става и в манастира, дава ти възможност и свобода да видиш дали можеш да понесеш този кръст, който в крайна сметка ще те доведе до спасение.
Двама човека влизат в Църква – неслучайно младоженецът застава пред иконата на Христос, а невестата пред иконата на Света Богородица. Защо става това? – защото дотогава всеки е можел да гледа в огледалото си и най-лошото огледало е нашият егоизъм. Помним злата вещица, която казвала „Огледалце, огледалце, коя е най-красивата?” Това е нашият егоизъм. Тук си призван да спреш да гледаш лицето и живота си в огледалото на егоизма. И младоженецът трябва да види какво? Жертвата на Христос, поемането на отговорност, чистотата на Христос, и невестата да види посвещението, отдадеността, вярата на Света Богородица. Трябва да съчетаем тези неща. Затова започваме това пътуване, имайки съзнание, че елементите от живота на Христос и от личността на Света Богородица трябва да станат елементи на нашето пътуване.
Един човек идва и ти казва „Виж залеза, колко красива гледка! Виж колко хубав пейзаж!” Църквата те поставя да видиш гледката към Христос, към живота на Христос и на Света Богородица. Тази гледка, този духовен хоризонт ти показва в онзи момент. Св. Амвросий Медиолански казва нещо, което важи дори и днес – булката трябва да носи було, защо? Було е носила само една жена. Коя? Императрицата, царицата, за да осъзнае, казва, съпругът, че тя е царица на дома и че трябва да пази честта и уважението към нея. Дава. Всичко това Църквата прави в едно общество, което още смятало жената и децата за предмети, жената била предмет – поставяш го където си искаш и правиш с него каквото си искаш. Словото на Църквата е радикално ново, истинно, автентично и чисто.
Пръстените. Случайно събитие? Чуйте какво казва св. Симеон Солунски за пръстените. През първите години след появата на Християнството пръстенът на младоженеца бил златен, а този на невестата сребърен. Защо? Дискриминация? Не! Ред. Младоженецът символизира слънцето, а булката луната, слънцето сменя луната и луната – слънцето и така имаме завършен ден. Затова е нужно единият да съработничи, да следва хармонично другия, така че да имаме завършена връзка. Отците познавали и анатомията на тялото. До пръста, на който слагаме пръстена, достига централна артерия на сърцето. Затова, както пръстенът обгражда пръста, така човекът трябва да покрива другия. Църквата давала на младоженците и свещ – тази, която днес много пъти забравяме. Защо свещ? Защото двамата човека очакват тяхната лична Петдесетница. Това очакват в онзи момент. Събитието е очакването на Петдесетница и затова става съзнателно и с много молитва.
Венчанието. Молитвите са поразителни, в тях има много картини от морето. Защо? Това, което ни казва св. Григорий Богослов, който имал разтърсващо преживяване в морето, където без малко щял да загине. Той ни казва, че животът на човека е море – ще има и затишие, ще има и буря, ще има и красота, ще има и свирепост, ще има и плитчина, ще има и дълбочина. Крие и съкровища, крие и много опасности, всичко има в морето, както и в живота на човека. Нека видим няколко молитви.
В една молитва молим Христос да опази тези хора, които са дошли да приемат Божията благодат, както опазил пророк Йона в утробата на кита. Вижте каква картина и си казваш, ама пророк Йона и китът присъстват в брачните молитви? Защо? Нима тук има някакъв кит? Какво става? Китът, който ни поглъща и не можем да видим другия, е нашият егоизъм, най-страшният звяр в нашия живот. Когато този кит те поглъща, не можеш да видиш другия, освен ако този кит те изхвърли, когато ти се бориш, когато ти се подвизаваш, и изхвърлянето от кита на егоизма реално е едно възкресение. Затова виждаме пророк Йона след три дни да излиза от корема на кита.
И тъй, първото нещо: трябва да изляза от моя егоизъм, от тази черупка на егоизма ми, да я счупя, да изляза, да се освободя, за да мога да видя другия, но да го видя реално, да го почувствам реално.
В друга молитва се казва – опази ги, както опази Ной в Ковчега. Тук е втората стъпка на пътуването. Първата е: поразявам егоизма и се опитвам да се освободя от него, втората е – Ноевият Ковчег – кой е този Ковчег? Когато Христос идва да те изведе от егоизма ти, ще трябва да ти даде един спасителен ковчег. В конкретния случай това е твоят брак, връзката ти с другия, и ще трябва да осъзнаеш, че не съществува спасение извън този ковчег… Много хора напускат ковчега, за да се спасят и така погиват. Извън ковчега, който Бог ти дава в този конкретен момент, не съществува спасение.
Третата стъпка – трето равнище – излизам от егоизма ми, влизам в ковчега на спасението, в любящата връзка, която се покрива и кръщава в Божията благодат. Това е морето – Божията благодат, океанът на любовта на Бога, където плува нашият ковчег. Третата стъпка е една много красива картина – „И да им дадеш радостта, която блажената Елена имала, когато намерила честния Кръст”. Ама какво говори сега? Каква връзка има това с Брака? Когато човек излезе от егоизма си, когато проявява послушание и постави целия си живот в ковчега, който Бог му е дал, за да се спаси, независимо дали това е бракът, манастирът, каквото и да е, тогава този човек, за да може да върви напред, е нужно да намери своя кръст. Кой е кръстът в конкретното събитие на Брака? Кой? Св. Елена дълбае в земята, за да намери Кръста, и когато го намира, тогава се радва и има пълнотата на радостта. Трябва да подълбая дълбоко в мен с много покаяние, съзнание и смирение, за да намеря моя кръст и моят кръст е другият. И когато осъзная, че другият е моят кръст, който ми отваря пътя към възкресението, тогава ще почувствам реална любов, защото този човек е голям пъзел от мозайката на моето спасение и тогава ще почувствам и радостта, която присъствието на другия в моя живот ми дава.
Три картини от молитвите, три духовни стъпки. Когато човек поема кръста съзнателно, с много послушание, вече има гледката на възкресението.
Това, което доминира в Тайнството Брак, са венците. Всички знаем, че в древност в нашата родина не давали венци на всички състезатели, а на първенците и в Църквата не влязохме просто за подвиг, а и за свидетелство, което всекидневно подписваш със самия начин на твоя живот. И защо ги дава Църквата? Тук се вижда нежността на нейното майчинство. Защо ги дава? Ама аз започвам моето пътуване, не съм го завършил. Много просто, казва ми, знаеш ли, за да се намираш на това толкова отговорно място означава, че обичаш, уважаваш човека, който е до теб, в този момент, чувстваш, че е твоят кръст, и естествено обичаш и проявяваш пълно послушание към Христос, Който е пред теб. Сам Христос е в Брака. Оттук смятам, че имаш предпоставките, вземи наградата и венците – акцентът е и върху любочестието – и внимавай да завършиш своя път и да почувстваш, че заслужено притежаваш наградата. Виждате, Църквата не чака да завършим пътуването, това е човешко събитие, а какво прави? Когато тръгваме, ни дава всичко. Всичко. Вземи всичко, за да имаш предпоставките да се подвизаваш. Ако ще и определени пъти да не ги заслужаваш, аз ти ги давам.
Словото на св. ап. Павел в апостолското четиво е много живо. Знаете ли какво чудо живеем в Църквата? За да видите духовното равновесие. Никой в Църквата не утвърждава егоистично своето положение и начин на живот. Ако аз съм брачен, поради това да смятам, че брачният живот е добър. Аз, който съм безбрачен, който съм монах, да смятам монашеството за по-добро. Затова Църквата, Божията благодат какво прави? Например поставя св. Григорий Богослов да възхвалява брака, а св. Григорий Нисийски, който бил брачен, да възхвалява монашеството и девството. Колко ценно нещо! Как и в кое друго пространство може да стане? Тук Божията благодат те поставя да не гледаш себе си, твоето място. Така един безбрачен – св. ап. Павел ще каже, че бракът е велико Тайнство (тайна) и поставя пред мъжа един списък със задължения – ще уважаваш, ще обичаш жена си, едно, друго и накрая се обръща към жената с голяма разсъдителност и любов – защото апостолите и отците чрез Божията благодат можели да изследват човешкото битие в дълбочина – и й казва: “Е, детенцето ми, и ти, след като той ще прави толкова неща за теб, и ти го уважавай в неговата борба.” Това казва св. ап. Павел.
Евангелското четиво: сватбата в Кана Галилейска. Там виждате следното – Христос сред радостта на хората, Той бил там, както присъства на всеки брак, и какво прави? Казва какво нямате? Вино. Какво имате? Вода. Добре, поставете това, което имате, за да го направя Аз това, което трябва да стане. Това казал Христос. Напълнете делвите догоре. Какво означава да ги напълнят догоре? Означава, че Христос не благославя нищото, а малкото прави много, водата превръща във вино, но нищото го оставя там, където си е. Какво имате? Вода. Тоест имаме малко уважение, малко нежност, опитваме се да имаме любов. Много хубаво, с това малко пристъпвате към Тайнството, в това малко ще дойде Божията благодат и веднага, виждате, ще придобие цвят, сладост, вкус, виното весели сърцето на човека и със сигурност виното, което им е предложил е било от Санторини! (о-в Санторини е прочут със своето вино).
Нашият голям провал е, че пристъпваме към брака с празни ръце. Отиваме на св. Литургия с празни ръце, нямам нищо, не съм събрал нищо, не съм направил нищо. Отивам в манастира с празни ръце и в брака с нищо. Бог какво да благослови? Кое усилие, коя борба? Какво да благослови? Посей и Аз ще пратя дъжд. Ако не посееш, какво да ти сторя? Колкото и дъжд да пратя?
След това идва хорото на Исаия, но е погрешно да се казва така, то е хорото на двама конкретни човека, на две личности, на Йоан и Мария, нека да внимаваме малко в стъпките на това хоро, много е важно. Как се играе това хоро? Свещеникът държи младоженците за ръцете, които също са хванати за ръце, а отпред е Евангелието. Което означава какво? Тук е откриването на пътя – отпред е Евангелието, Божията благодат, Божията воля, то е единственото, което може да прокара пътища, което може да те накара да преодолееш пречките. Понякога пътищата ни са непроходими, защото сме оставили Христос назад, пътят, който сме извървели, е бил откровено егоистичен избор, виждаме пречката пред нас и не можем да я преместим, нито да я преодолеем. Църквата идва с едно просто движение и ти казва – погледни как ще ходиш, отпред е Христос, вие сте след Него, внимавайте обаче, не е достатъчно Христос да е отпред, след Него вие трябва да вървите съединени, затова се държите за ръце. И свещеникът, който държи двете ръце, всъщност укрепва това единство, това обвързване. Това хоро е тройно. Кръгът, ако четем в древните съчинения, ще видим, че е символ на вечността, няма край. Тройно и кръгообразно хоро. Църквата подчертава вечността на Тайнството, дори смъртта не може да ги раздели. Църквата не ви иска заедно за 5, 10, 20, 40, 80 години, а ви поставя във вечността. Само това ако чувствахме, бихме могли да осъзнаем нашата отговорност.
Един отец на Църквата казва, че молитвата и любовта към Бога са сила, която излиза от душата на човека и е обърната нагоре. Но когато тази сила не се изразява, а се потиска, тя се изопачава, променя се и какво правим? – Вместо да тръгне нагоре и да излезе, защото сърцето ни е създадено като вулкан, Бог така го е създал и четох, че през периода на иконоборчеството през 8 век един вулкан изригнал и така се оформили няколко островчета – от вкаменената лава. Бог е дал такива възможности на сърцето, че когато тази вътрешна лава на любовта изригне, дори морето се пресушава и можеш да го преминеш, както Моисей минал през Червено море.
Но тази сила я затварям в мен и търся начин да я изразя, но обикновено я изразявам, избухвайки срещу другия. Вместо да се отправи нагоре чрез молитвата, вместо да превърне морето в суша, създава по-големи пропасти. И какво става там? Веднага щом се открие възможност, автоматично се разделяме на два лагера и битката започва.
Преди няколко години преживяхме една такава битка. Говореше се за предбрачните връзки и внезапно се разделихме на два лагера. Позволете ми да ви кажа, че не издържах нито едните, нито другото. Почувствах, че съм по средата и не исках да чувам нито едната, нито другата страна. Защото едната страна, предполагаемата страна на Църквата, която може да каже толкова за брачната любов чрез св. отци, за да видим реално духовната висота, сакралността в тази връзка, вместо да каже това, какво каза? Ад! Ще отидете в ада! И другата страна какво отговори? Какво говорят тези, какъв ад? Съществува ли рай?
Говорехме за ада на хора, които не копнеят Рая. Другата страна отвърна – Средновековие! Едната викаше: ад! Другата: средновековие! и се подлудяваш, когато виждаш, че Църквата има такова богатство, което, ако го изрази, всички ще се отнесат с уважение към нея.
В брачното последование се молим за единство на душите и телата. Църквата не иска тялото ни да бъде в периферията, не го изхвърля в кошчето за отпадъци. Гробът не е кош за отпадъци, а е въздушен коридор към небето.
Какво става сега? Нещо много просто – любовта е дар от Бога и за да можеш да го живееш напълно, е нужна Божията благодат. Това е. Ценността, която Църквата дава на събитието на любовта, никое друго пространство не може да му я даде. Защото в конкретното събитие поставя Божията благодат, сакрализира го и го въздига.
И какво казва Църквата? Не бързайте, като бадемовото дърво, което бърза да цъфне по-рано и накрая сланата го поразява. Не бързай – ако откъснеш портокала преждевременно, вътре не е узрял. Изчакай да узреят нещата. Любовта трябва да започне отвътре, от сърцето, и лека полека да извърви своя път, да стане истинска любов, да приеме Божията благодат и да стане това, което реално е – едно психосоматично събитие, което никога не свършва.
Днес обаче тръгваме отзад напред – защото бързаме, тръгваме от тялото и накрая любовта никога не стига до душата. Така Божият дар не е на висотата, на която Бог го е поставил, а става още една биологична потребност. Тук е нашият крах и грях – в това, че понижихме любовта и я превърнахме в нужда.
Църквата уважава личността и изтъква всички нейни страни. Ако любовта не започва от душата, тогава се отменят твърде много неща, както и в монашеството – то също е любов (към Бога).
И така, най-важното от всичко е човек чрез всяко едно нещо да може да доближи и да се съединява с Христос и тогава ще може реално да се съедини и със своя съпруг/а и с всички хора. Ако Христос не е свръзката, тогава никога няма да почувстваме радостта на единството, благословението на брачната връзка и пълнотата на любовта.
Превод: Константин Константинов
