Беседа за проблемите в брака
Март 22, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство
Автор : Архиепископ Христодул
Нарушаване на съпружеската вярност
В нашата епоха, която се гордее с прогрес във всички сфери, очите ни виждат и следното странно нещо. Някои хора смятат за отживелица взаимната вярност между съпрузите и за нещо много естествено и невинно съпрузите да създават извънбрачни греховни връзки с трети лица. На всичко отгоре мнозина от тези, които имат такива разбирания, се гордеят с тях и осмиват тези, които продължават да поддържат „ръждясалите” идеи на нашите дядовци. Така в наше време много съпрузи с голяма лекота смятат за „разнообразие” в монотонния – както казват – семеен живот създаването на недопустими връзки и обвързвания, които преминават границите на етиката и благоприличието. Други пък правят това, защото, както твърдят, не намират утеха в своя спътник и не поддържат никаква душевна връзка с него. Има и други, които го правят като „хоби”, както казват, т.е. от нагласа да се покажат в техните кръгове и „за удоволствие”.
Както и да погледнем на нещата, това, което е сигурно, е, че нарушаването на взаимната вярност, за която съпрузите са дали клетва да пазят пожизнено, в наши дни се е превърнало в истински бич на брака, който безмилостно бие по институцията на семейството и я поклаща, създавайки много руини и жертви. Когато демонът на плътта завладее единия от двамата съпрузи, всичко стига до катастрофа. Тогава дори децата, които при нормални условия представляват свързващо звено между отдалечените съпрузи, не са в състояние да възпрат устрема към катастрофата. Така семейството се изчерпва и разпада.
Всеки ден четем във вестниците и списанията за такива случаи, които ни убеждават, че това зло е проникнало дълбоко и в нашата страна. Някога научавахме, че такива „подвизи” вършили хората в чужди страни, там, където не съществуват свещени и сакрални неща. Сега обаче епидемията дойде и тук. Наистина е трагично да виждаме мъже или жени, които забравят своите задължения и се обвързват с друго „трето” лице, следват го вярно и изоставят законното съпружество, много пъти без сериозна причина. На всичко отгоре съпрузите от тази категория, които, както изглежда, не са малко, са създали организация, която претендира за техните права, каквото е даването на развод, без да има друга причина, освен напускането на съпружеския дом за определен период от време, който може да стигне до седем години. С други думи, сега те са създали беззаконни връзки и „семейство” с друго лице, без да са получили развод от своята законна жена или мъж. Тези „поробени” съпрузи, както наричат себе си, настояват държава и Църквата да дойде и да благослови беззаконието и порока, „забивайки нож” по този начин в другата страна, която обикновено е една вярна жена, изоставена от години. Нормално е както държавата, така и Църквата да отказват да одобряват този „автоматичен” развод, както се нарича, който е торпедо в основите на брака, и, бих казал, награда за отклоняващия се съпруг.
Нарушаването на съпружеската вярност води до разпадането на брака. Първо намалява интересът към дома, а след това спира напълно. Умът на човека е в другото лице. Заедно с него отморява, до него се утешава, всичко друго му се струва блудкаво. Всички чувства се преобръщат. Съпругът/та престават вече да бъдат законният приемник на тези чувства. Сега по средата е влязъл някой друг или някоя друга, която узурпира чужди права, сее бури, която „взема ума” и унищожава. Наистина е странно да виждаме хора с образование, енергични, със силен характер, да се държат вяло, безхарактерно, безсрамно и нерешително, под влиянието на трето лице, което обикновено действа съзнателно и методично, целейки разпадането на съществуващия брак и неговата собствена реабилитация.
Църквата знае, че взаимната вярност на съпрузите е основен фактор за успеха на брака и затова не само чрез нейните общи наредби, но и с конкретни поучения по време на Тайнството подчертава този дълг и се моли Бог да удостои младоженците да запазят неосквернен техния венец, неопетнено тяхното ложе и да водят неосъдителен живот. Всичко това наред с много други неща подчертават колко неотложно е избягването на всяко беззаконие в рамките на брака и запазването целокупната любов, която кове нерушими връзки между съпрузите. Така потъпкването на съпружеската вярност е откровено нарушаване на свещените наредби и божествени заповеди, нещо, което изглежда не ценят толкова много някои модерни съпрузи. Това, което всеки вярва, не може да бъде критерий за оценка на неговите дела, когато те противоречат на Божия закон и ощетяват несправедливо трети лица.
Всичко това, което отбелязахме досега, ни убеждава, че злото е силно и сътресението, което предизвиква в основите на семейството, е огромно. Лечението зависи от съгласуването на хората с Божията воля. Държавните закони, които също наказват беззакония от такъв тип, не са в състояние да ограничат злото. От мнозина само малцина заплащат потъпкването на своята клетва. Другите остават безнаказани и продължават покварата. Само просветлената от Божия закон съвест може да обуздае страстта, да просветли ума и да вдъхне целомъдрие. В противен случай бракът се поклаща и корабокрушенията се умножават. Бракът може да се спаси само когато Христос стане благословеният обитател на дома. Христос е единственото неотложно трето Лице – когато Той влезе сред съпрузите, ги освещава и неутрализира всеки кроеж срещу брака.
Липсата на душевно единство между съпрузите
Според определението на значимия римски законник Модестин бракът е „обединение за цял живот”. Това означава, че съпрузите трябва да постигнат тъждество във всичко по такъв начин, че да създадат предпоставки за успеха на тяхното семейното огнище. По-специално трябва да се опитат да постигнат съвършен контакт, който обединява душите и полага основите за преодоляването на всички проблеми в тяхното общо съжителство. Този душевен контакт и единство позволява на съпрузите да се чувстват едно цяло и едно битие и така да бъдат силни във всяко неблагоприятно житейско обстоятелство.
Много фактори допринасят до голяма степен за постигането на това душевно единство. Някои от тях са обективни, каквито например са образованието и развитието на съпрузите, подходящата възраст и т.н. Други обаче имат субективен характер, зависят от волята на самите лица, които са съединили своя живот в рамките на брака. Факторите от този тип играят особена роля в постигането на желаната цел. Преди всичко съпрузите трябва да поискат да се съединят душевно. Навярно това изглежда странно. Но е известно, че определени пъти не се полага никакво усилие в тази посока, защото, много просто, съпрузите не го искат. След това е нужно бързо усилие и борба за постигането на тази цел, защото душевното сближаване между две непознати до вчера лица не е нещо лесно. Когато кръвната връзка не е достатъчна, за да съществува неизбежно това единство, тогава разбираме колко борба е нужна, за да се постигне това единство между лицата, които нямат общ произход. Това усилие обаче трябва да става методично и системно, защото в противен случай не води до положителен резултат.
Някои елементи, които съставят едно такова системно усилие, е, от една страна, взаимността, а от друга – настоятелността. Взаимността означава, че и двете страни правят усилия за душевно сближаване. В противен случай това, което единият съгражда, другият го руши, и това, което единият сее, другият го изкоренява. Стъпките за душевното сближаване трябва да са общи, за да може разстоянието, което дели двете лица, по-бързо да се скъси и преодолее. От друга страна, настоятелността в това усилие е неоценима в конкретния случай. Цялото начинание е трудно и почвата много пъти неподходяща. Лица повечето пъти с различен произход, с различно мислене, с различен душевен състав, с различни дадености трябва да живеят заедно, под един и същ покрив, да имат същите проблеми, общи радости и скърби. Проблемът се изостря, когато двете лица имат различни разбирания за живота, различни перспективи и стремежи. Тогава душевният контакт става проблемен и семейството се свежда до обикновено съвместно съжителство.
Но това, което трябва да съществува тук успоредно с неуморното търпение и настоятелността, е любовта между съпрузите. Любовта и само любовта е в състояние да преодолее преградите и границите, които поставят разнообразни различия, и да доведе до реален душевен контакт. Защото автентичната и прагматична любов познава задълженията и жертвите заради възлюбеното лице и е готова да покрие с покривалото на търпимостта всяко изостряне (на отношенията), което би възпрепятствало гладкостта на душевната повърхност, след като любовта „всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява” (1 Кор. 13:7). Без любов грешките на другия се преувеличават, недостатъците обстойно се претеглят и всяка слабост се мери с линийка. Така обаче вместо единство се създава „голяма пропаст” между съпрузите, което е най-сигурния път за към развода.
Днес най-честата причина, която съпрузите изтъкват за разтрогването на брака е т.нар. „несходство на характерите”, което всъщност означава липса на душевна свръзка между тях. Бракове, които са били сключени с мечтата за постигане на успех, за да бъдат „парници” на любов и радост, след известно време се сгромолясват и разпадат поради липса на реална любов и душевна свръзка. Съпрузите са били чужди преди брака – чужди продължават да бъдат и в брака. Те не са успели да сближат своите души. Задържали са листенцата на своето сърце херметически затворени и са оставили плътно затворени своите душевни домове. Така стигнали до раздялата.
Еманципацията на жената
В нашия век феминистичните проповеди, както днес се наричат разтръбяваните тенденции към еманципация на жената от „робството” на мъжа, имат голям отглас и широк отзвук сред масите. Феминизмът се появи като движение за освобождаване на жената от всичко, което е детерминирало нейното естествено, социално, професионално и семейно положение съгласно патриархалните традиции, където първа и основна дума имал мъжът. Феминистките по целия свят се стремели по всякакъв начин към равенство между двата пола и избрали за свой лозунг проникването във всяко едно пространство, което дотогава принадлежало изключително на мъжа, подчертавайки с това тяхното желание да не бъдат лишени от нищо. Така много бързо започнали да се появяват симптомите на преодоляването на разстоянието, което по естествен начин разделяло мъжа от жената, докато всяка стъпка в тази насока се характеризирала като завоевание на женския пол в ущърб на мъжкия, сякаш се касае за два враждебни лагера, където всеки се старае да напредне в ущърб на другия.
Като оставим настрана другите последици от феминистичните движения, каквато например е тенденция за освобождаване на жените дори от религията, която обявили уж за виновна за дотогавашното поробване на жената спрямо мъжа, ще се спрем върху резултатите от феминизма в семейството. Тук жената поискала да отхвърли своята собствена природа, за да постигне откъсването от оковите на дома. Според правилното разбиране съпругата и майката е царица на дома, но така тя предпочела да остави дома в ръцете на слугинята или възпитателката, преценявайки, че нейното място е повече навън, отколкото в дома. Това разбиране довело жената до упражняването на професия, до възприемането на административни отговорности, до изучаването на изкуствата и науката и въобще тя взела „хляба си в собствени ръце”. Това станало не толкова поради реална нужда, колкото поради нагласата да не изостане в нещо, както мислела, по отношение на мъжа, но забравяйки, че дори нейната биология я поставя в т.нар. слаб пол, който от Бога и от природа е натоварен с една нежна и свещена мисия. Тук трябва да направим едно уточнение. Не сме нито против образованието, нито против развитието на жената, нито за тиранично мъжко господство над нея, сякаш тя е лишена от всякакво човешко право. Вярваме, както ни учи нашата вяра, че мъжът заема първо място, но и жената идва веднага след него. Тя не е „подножие” на мъжа, нито негова слугиня в семейството. Напротив, в семейството тя е призвана да изиграе значима роля и като съпруга и като майка. Това, което отказваме на жената, е потъпкването на нейната природа и претенцията за положение, което всъщност не й принадлежи. Тази мутация на нейното положение бързо я извела от нейните естествени рамки и много пъти придала чужди измерения на нейната мисия. Така жената под влиянието на феминистичните тенденции станала по-малко жена, загубила много елементи от нейната своеобразна ипостас и навярно спечелила света (хората), но загубила себе си.
Днес много семейства преживяват криза поради факта, че жената забрави своите дела и се предаде маниакално на завоюването на желаното равенство с мъжа. Това практически означава, че жената не само отрича основната роля на мъжа в домашните въпроси, не само се конкурира с него във всички полета, а изоставя домашните си занимания като унизителни за нея, предпочитайки да се отдаде на интереси извън дома. Жените, които по този начин изразяват своя феминизъм, грешат много. Защото истинската жена придобива ценност тогава, когато жертва себе си за осъществяването на нейната мисия в семейството. Много семейства не познават жената нито като домакиня, нито като съпруга, нито дори като майка. Познават я като госпожа от светския салон, със светския живот, с интереси, които много пъти са чужди на нейното предназначение и с прояви, които в крайна сметка по-скоро излагат, отколкото извисяват нейната личност.
Еманципираната жена трудно се съвзема. Отварянето към светския живот не остава без последици. Рано или късно ще се появи кризата в отношенията между съпрузите. Мъжкият егоизъм ще се конфронтира с женския инат. А пред проблемите на семейния живот отслабената женска интуиция и съобразителност ще изпаднат в инерция, за да отстъпят място на раздялата и катастрофата.
Откъс от книгата „Кризата в съвременното семейство”
превод: Константин Константинов
