Обикнете Христос!
Юни 18, 2019 in Беседи, Начална страница
Автор : Мирополит Атанасий Лимасолски
– Благодарим Ви, Владико, че Вие обгръщате със своята любов не само духовните си чеда в Кипър, но и нас, руснаците. Ние Ви обичаме много.
– За мен няма кипърци или руснаци, всички ние сме братя.
– Ритъмът на живот в Москва е стремителен, ние непрекъснато тичаме на някъде и дори Църквата е само част от нашето разписание. Малко получаваме за душата си. Вашите чеда и в света живеят истински духовен живот. Те казват, че Вие сте донесли на Кипър духа на атонското старчество, в този дух сте възстановили манастирите „Махерас”, „Св. Ираклидий”, „Месопотамос”, чрез него сте увлекли след себе си студентите, когато преди около 15 години сте започнали да беседвате с тях в Университета. Какъв опит изнесохте от Света Гора?
– Аз, дъще моя, не съм направил нищо особено. Господ върши Своите дела. Ние сме негодни раби, които не са направили нищо полезно. Не трябва да говорим за делата си. Бог може да изпълни всичко и без нас. Светогорските отци, светците от наши дни, не правеха разлика между това къде живее човек, а как живее той.
Не е важно дали живея на Света Гора, в Русия, на Кипър или в Америка. Важно е как живея! Може да живея нерадиво и на Света Гора! И да претърпя неуспех. А може да живея в Ню-Йорк и да стана светец. Или в Москва и да стана светец. Може да живея в „Махерас” и да си остана грешник. Значение имат начинът на живот и Църквата. Тя е кораб на спасение. Света Гора е толкова скъпоценна, защото принадлежи на Църквата. Манастирите са скъпоценни, защото и те са част от Църквата, където са светите Таинства, където са християнският подвиг и духовните отци, които ни помагат да живеем духовен живот, там е човешкото спасение.
Църквата е корабът на спасението. Не манастирът, Не Света Гора. Не пустинята. Църквата! Църквата спасява всеки човек.
По същество няма разлика между монаха и мирянина. Външно, да, има, но това е само външният образ. Различни са условията на живот на монаха и на женения човек, но в същност техният път е един, защото Христос желае нашето сърце. И сърцето на монаха, и сърцето на мирянина. И на клирика, и на обикновения човек, и на женения, и на неженения. Всички те трябва да възлюбят Христа. А този, който е възлюбил Христа, се обрича Нему в сърцето си. Няма значение къде е и кой е. Разбира се на монасите им е по-леко, те имат безмълвие, послушание, безгрижие…
– …богослужения, молитва …
– Богослужения, молитва. И това е голяма помощ. Но Църквата дава светите Тайни на всички и ги спасява. Спасява ни Църквата, а не мястото или обстоятелствата на нашия живот.
– У Вас и у Вашите духовни чеда ме изумява винаги тихия и радостен дух. Откъде идва той?
– От Христос. (Смее се.) Нима Христос не ни е казал: „Винаги се радвайте!”? „Радвайте се”, – е казал Той на мироносиците, когато е възкръснал. Радвайте се! Христос – това е радост, вътрешен мир, любов. И ако ние край Христос не чувстваме радост и мир, то кой тогава да бъде радостен?
– Но не всички християни са радостни!
– Аз не знам, дали са всички или не са всички. Но как да не бъдем радостни? Радостта, дете мое, е присъствието на Христос в човека. Затова ние трябва да бъдем изпълнени с радост и славословие към Бога, да благодарим на Христос за Неговата любов и присъствието Му в нашия живот.
– Но нима тук може да има „трябва”? Любовта винаги е естествена и излиза от сърцето на човека!
– Животът с Христос и Църквата дава именно това. Ние го знаем от собствен опит. Така го чувстваме. Нищо не правим нарочно. Тази любов ни се дава даром, но сякаш като естествено следствие. Такива бяха всички наши отци, светиите от наши дни, старецът Паисий, папа-Ефрем, старецът Йосиф, папа-Харалампий, старецът Порфирий – радостни хора! Пълни с вътрешен мир и любов! В противен случай – горко ни! Христос е светлина, надежда, радост.
– Владико, а как да запазим този мирен дух и доверие към Бога при тежки и внезапни изпитания като смъртта на дете, неизлечима болест?
– Трябва да се молим. Молитвата дава всичко добро на човешката душа. Когато човек се моли, той има мир в душата си. Естествено е в тежки минути да скърбим и да изживяваме всичко. Но не губим мира в душата си, той си остава в нас. Посрещаме всичко с търпение и молитва. Молитвата ни дава сила да съхраним вътрешния си мир.
– Но, за да се молим, трябва първо да имаме доверие към Бога!
– Молитвата е целият ни живот. Аз не мога да се моля по график: сутрин, денем и вечер. А цял ден, цяла нощ, цял живот.
– Да, в това е разликата. Ние отваряме молитвеника обикновено след полунощ, когато сме завършили домашните си дела…
– Целият ден трябва да е молитва! Целият живот! За да може Бог през целия ни живот да живее в нас. Да бъде с нас: в нашето сърце и в нашия ум. Не е нужно да произнасяме думите на молитвата, а да имаме Христос в сърцето си. И каквато и работа да върша през деня – ако имам послушание, готвя, чистя, седя в офиса, карам кола, Христос трябва да бъде винаги с мен, в моето сърце, за да не Го забравя в живота си. Няма смисъл да произнасяме думите на молитвата и – край – това е всичко. Аз мога да имам Христовото присъствие в мен, паметта за Бога и без думи.
–Владико, вие имате Христос в сърцето си. Означава ли това, че когато се случи нещо страшно, не казвате като нас: „Господи, къде си?”
– Не, аз казвам: „Господи, помилуй ни и ни помогни”.
– Не искате ли да получите от Бога обяснение как е могло да се случи това?
– Какви обяснения? Нима сам не знам, че всички това са последици от първородния грях? Падението на човека е донесло смъртта в света. Донесло е злото. Донесло е скърби и мъка. Злото, което се случва е резултат от греха, от падението на човека. Ето реалността, в която живеем.
– Греховете, които извършваме, те също ли са причина за бедствията и катастрофите?
– Да. Преди всичко падението на човека, но и нашите собствени грехове, нашето зло. Бог не е виновен. Той не носи отговорност за злото, което се случва около нас. Причината за него е злоупотребата със свободата и следгреховното състояние на човечеството. Т.е. всичко, което се случва около нас е напълно естествено за света в неговото състояние след падението. Така е устроен животът.
– Добре, владико, аз разбрах: ако имаме Христос в сърцето си, ще ни бъде по-леко да посрещаме всичко, което се случва около нас, съхранявайки мира в себе си. Но как постоянно да имаме Христос в нашето сърцето, живеейки в света?
– Както майката, която помни своето дете, където и да се намира. Тя може и да не го назовава по име – Йоргос, Александър или Константин. Но нейните деца са в сърцето й. А умът и – с децата. Тя никога не ги забравя. Същото е и с Христос. Той трябва да бъде в сърцето ни. И където и да отидем, Христос ще бъде с нас.
– Старецът Герман от Ставровуни пише, че Бог чува тази молитва, която излиза от чисто сърце. Но може ли ние да имаме чисто сърце?
– Това вече е друга и велика духовна мяра. Ние сме нечисти. Ние просто произнасяме: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”. И това е целително за нас. Това, за което говори светия старец Герман е за здравите. Ние с вас сме болни. И както всеки болен, за да оздравее взема лекарства, така и ние. Всеки път, когато казваме: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”, ние вземаме лекарство.
– Вие имате пред вид, че ако ние го приемаме постоянно, т.е. постоянно повтаряме думите на молитвата, нещо в нас ще се промени, така ли?
– Разбира се. Но от само себе си се разбира, че трябва да призоваваме Божието име със смирение и покаяние.
– В нас няма смирение!
– Добре, тогава ще принесем на Бога малкото, което имаме. А какво имаме? Език и уста, които са способни да произнесат: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”. Това, което имам, него и отдавам. Останало ще добави Господ.
– Голям проблем на съвременният съвременен човек, който живее в Москва, е загубата на смисъл: той не знае къде отива, защо живее … – изгубен човек. Какво да се прави?
– Всички ние сме изгубени хора (смее се), а не само тези, които живеят в Москва.
– Но при нашите баби не беше така.
– Те живееха в друг ритъм. Имаха време и мислеха за Бога. Съвременният начин на живот отне времето ни. Цял ден бягаме насам-натам, през нощта работим. Постоянно сме на телефона. Преди, когато се свечеряваше, хората затваряха вратата и се намираха в дома си в пълно спокойствие. Но ние трябва да спасяваме душите си, изхождайки от тези условия, в които ни поставя съвременният свят и в този ритъм на града да устройваме нашия духовен живот, призовавайки Христовото име.
– Т.е. отново молитва?
– Разбира се, молитва. Това е връзка с Господа, памет за Бога. Много важно е да помним Бог навсякъде и винаги.
– Това е много високо!
– Постарайте се! Това е лесно.
– Какъв пример на духовен живот Ви показаха старците, които познавахте?
– Старците бяха монаси, живееха в монашески условия. Но бяха духовници на много миряни. Те живееха в пустинята, но непрекъснато общуваха със света. Старецът Паисий по цели дни приемаше хора. Също и преподобни Серафим Саровски. Светите апостоли. Светите апостоли запазвали вътрешната си тишина и молитвата, макар и да се намирали в света, да общували и с езичници, и с християни – с всички! Имали ли са време за безмълвие? Не, но безмълвието живеело в сърцата им. Христос изпълвал сърцата им и те служили на нуждите на хората и на Христовата любов. Същото е и в манастира. Монасите имат множество послушания, те нямат време да пребивават в постоянно безмълвие. Но ние не сме йоги. Нашето спасение не е в съзерцанието, а в подвига. Когато служа на своя брат, когато служа на своето семейство, когато винаги и навсякъде Христос е в моя ум и моето сърце – в това е моето спасение!
– А ако човек няма добър духовник, който да му обяснява всичко това?
– Проблемът не е в това ,че няма добри духовници, а това, че ние не сме добри ученици. Духовникът не повтаря словото на Евангелието. И ако нещо по нататък не е така, виновен е ученикът, а не учителят. Аз познавах и свети Порфирий, и Паисий, и Йосиф, и Ефрем от Катунакия, и папа-Харалампий, и Яков Евбейски, и Софроний Ефески, и Филотей (Зервакос). Външно те не си приличаха, но по същността си бяха едно: Божии хора. Христос живееше в сърцата им. Господ ме сподоби да познавам добри учители. Но така и си останах първокласник. И за това не са виновни учителите, а самите ние.
– Кое беше главното на което Ви научиха те – молитвата?
– Главното е Христос. Не молитвата, не подвижничеството. А това Христос да е в сърцето ни. Молитвата е средство, тя е като електрически кабел. Същото е и подвижничеството, бдението, постът. Всичко това е като кабел: включваш го в контакта … и светлината светва. Без кабела нищо не става. Но аз обичам не кабела. Аз обичам Светлината.
- Владико, какво бихте казали на вярващите в Украина?
- На нашите скъпи братя, православните християни, които пребивават в Украинската Църква, бих искал да кажа, че ние ги обичаме, че им съчувстваме, молим се и мислим за тях денонощно, страдаме заедно с тях в големите изпитания, през които преминават. Те трябва да знаят, че в това голямо изпитание са необходими голяма вяра и голямо търпение и изкушението ще премине. Колкото по-трудни са обстоятелствата, толкова по-близко е часът, когато Господ ще даде изход от положението, което сега ни изглежда беизходно. Църквата на Кипър, с решение на Светия Синод и чрез устата на архиепископ Хризостом, изрази поддръжката си за Църквата на Украина и призна каноничната Църква, управлявана от митрополит Онуфрий. С това решение ние искахме да помогнем, както можем, за преодоляване на сложната ситуция, в която се намира днес Украинската Църква. Ние се молим усърдно, защото по човешки е трудно да се намери решение в тези обстоятелства, но Бог е над всички обстоятелства. И нека нашите братя, християните в Украина, имат надежда, нека пребъдват в единство със своята канонична Църква, нека обичат Христос и да бъдат верни на своята Църква и на митрополит Онуфрий. Бог да ви помогне да преодолеете всичко!
източник: православие ру
