Темата е силата на добрата дума
Октомври 8, 2019 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : Архим. Ефрем Панаусис
Темата е силата на добрата дума, тоест как човек може да използва словото си, за да услади хората, да ги насочи към духовен размисъл. Знаете ли какво става? В изповедта, свещениците го знаят, тези, които се изповядат казват направих това, това, това, бях онеправдан! Първо, няма човек, който да не мисли за себе си, че е прав. Всички сме прави. Има ли някой, който да вярва, че не е прав? Всички сме прави. И отиваме и казваме аз съм прав – защото нямаме правилно отношение, намираме другия в труден час, когато е уморен, затруднен, в нужда , в онзи час отиваме и искаме нещо от него. Например жените сте си вкъщи, мъжът ви се връща от работа, а вие още от вратата се въсите, както се казва, и му казвате какво е станало и т.н. Избираме най-неподходящия начин и време и така резултатът е доста неприятен.
Телесното здраве на човека си личи по езика. Странно е, но така ни казва медицината. Ако отидете на лекар вътрешни болести и му кажете, че сте болен и т.н., наред с медицинския преглед ще ви прегледа и езика, ще сложи в устата ви един инструмент, не е приятно усещане. Но каква връзка има езикът със здравето на човека? Той е показател, състоянието на езика указва дали сме здрави или болни. Ако има специфичен цвят, лекарят ще каже „Хм”. По същия начин картината на езика открива освен телесното и духовното здраве на човека. Затова от езика ни зависи твърде много нашето духовно здраве. Начинът, по който използваме словото ни, отразява и духовното ни здраве и състояние.
Днес се чества свети Порфирий. На Вечернята ми мина през ум мисълта: Бре, познаваше този Порфирий и пееш сега в негова чест. Велико нещо. Но не е велико да го казваш като чест, че познавах стареца Порфирий! Добре познаваше го, но какво направи с това, как претвори това, което чу от него, в живота си? Как го сподели с други хора? Затова тези от нас, които познавахме велики (съвременни) светци, да не се хвалим, а да оставим животът ни да говори за познанството ни с тях.
За да разберем колко голямо значение има доброто слово, нека помислим малко за полезността на езика. Всеки орган е даден от Бога за една конкретна функция, по една конкретна причина, например ушите ни са дадени, за да улавяме звуците, за да можем да комуникираме с другите хора, да говорим ние, слушайки другите. Очите са ни дадени, за да можем да виждаме, мисълта ни е дадена, за да мислим, нозете, за да вървим, всички телесни органи са дадени за една конкретна функция. По същия начин съществува езикът като орган, който с какво е полезен? Един човек, който не може да комуникира, се затруднява и другите се затрудняват да го разберат. Словото е дадено на човека, за да може, първо, да подражава на Ангелите, чието дело е непрестанното славословие на Бога. И втората причина е за да можем да общуваме с другите хора, да ги поучаваме духовно и да ги утешаваме. Как щеше да става това, ако нямахме език като орган?
Всеки член има конкретна функция и служение. Езикът е дар от Бог и е органът, който използваме и трябва да го помним, за славословене на Бога, както и за утеха и поучаване на другия. Помислете, вместо да използваме словото за добро, го използваме срещу нас и срещу другия човек. Става като двуостър меч, който се обръща и срещу нас и срещу другите. Езикът ли ни е виновен за това? Не, не езикът е виновен. Това е като един съд, където е извършено престъпление и съдим ножа.
Някога бил ли е съден ножът? Ножът какво е виновен? Ако е бил използван правилно, би могъл да се използва да реже хляб, да разрежеш нещо, което ще дадеш на другия. Никой не съди инструмента, никой не може да осъди езика. Употребата е важна. Помислете, ние вместо да използваме езика за добро, го насочваме срещу нас. Много пъти го използваме, за да роптаем срещу Бога, срещу човека, срещу самия ни живот. В Маслосвета има специална опростителна молитва ако хората са били прокълнати от други, свещеникът проси прошка от Бога за тях или ако те самите са прокълнали себе си. Това е грях, не го правете. Завчера слушах една жена, която казваше: По-добре да не съществувах! Не говорете така, защото животът е дар. Бог дава даровете и ако не ги искаме, ги взема. Да не си мислим, че дарът на живота ни е даденост. Изобщо не е даденост, а всичко е дар. И използваме словото за роптаене срещу самите нас, най-вече срещу Бога, обвиняваме Бога, смятаме, че Бог ни е взел „на прицел”, че за всички се грижи, само не и за нас. Така ли е? Не е така. И, разбира се, не само това, но използваме словото за ругатни и хули. Колко страшно е това слово, което се обръща срещу Бога и превръща човека в звяр, бидейки обзет от ярост.
Авва Доротей говори и за един друг начин, по който използваме словото, говорейки за осъждането. В изповедта можем да кажем големи, сериозни грехове, а и осъждането го споменаваме между другото. Понякога съдя – казваме. Начинът, по който изповядваме съденето и осъждането, има своето значение. Това е много сериозен грях, но ние го подминаваме. Принадлежи, както и всички грехове, към т. нар. смъртни грехове. Това са грехове, които водят до духовна смърт. Всички грехове са смъртни, защото всички грехове са свързани с духовната смърт. Примерно ако човек е нерадив, нерадението води до леност, вялост, отдалечаване от духовното правило, нерадение към изповедта, духовния живот и св. Причастие. И бавно, но постепенно настъпва духовната смърт. Св. Никодим Светогорец казва нещо много хубаво: едно езеро е малко в сравнение с едно море. Но не са малко тези, които са се удавили в езера. Или виждаш едно красиво лице – кой грях може да се крие тук? Ако го гледаш любопитно, това може да стане причина за прилог, т.е. помисъл, изкушението да доведе след последващ помисъл, до съгласие, съгласието води до действие, до последващото извършване, то води до навика, а навика до духовната смърт. Тоест човекът тръгва от нещо нищожно, но рано или късно стига до голямо падение.
Защо осъждането е голям грях? – защото става много лесно и носи много голямо зло. Вижте, за да открадне някой, трябва да направи голяма подготовка, да седне да помисли как ще влезе в дома, когато отсъстват собствениците, да намери съучастници, трябва да обмисли всичко добре, да е нощ, да не го усетят полицаите, да намери начин да избяга, трябва да подготви добре всичко това, да не оставя следи или да се отърве от тях. Нужен е труд, за да открадне няколко неща. За осъждането, което вреди най-много на човека, са нужни само две неща и те се намират много лесно. Едното е езикът, другото е лошото сърце. Когато тези неща се съчетаят, казва авва Доротей, вършим осъждането.
Говорили сме за прословутото следобедно кафе, когато отиваме на гости. Ела да пием по кафе! Добро е кафето, не казвам да не пием. Хубаво е, но много пъти, когато се изчерпят другите теми, в тази толкова мъничка чашка започваме да побираме всички – от патриарси до храмовия певец, съседа, до съседката, която още не е оженила децата си, до съседката, която се е развела. Цял свят се побира в една мъничка чашка. Това е една превъзходна чашка, която побира и още и още.
Защо? Защото не сме се занимавали със собствената ни душа, тъй като боли от това. Знаеш ли какво е да насочваш прожектора върху твоето собствено аз? – Какво говориш, нима е възможно ние да сме по-лоши от другите хора? Винаги сме по-добри! Ако Бог започне да гори и унищожава, непременно няма да започне от нас! Но не бъди толкова сигурен, защото не знаеш сърцата на другите.
Днес изповядвах едно юначе. От изповедите се научаваме на много неща, не за живота на хората, а се поучаваме и е хубаво да използваме това за добро и да го споделяме, когато е нужно. Дойде едно детенце. Попитах го:
- Искаш ли прошка от мама и татко?
- Не!
- Защо?
- Защото и те не искат от мене!
Също така, ако повишавате глас на детето ви, това не е грях, не го казвайте на изповед, ще бъдете съдени от Бога, ако не му се скарате, когато се налага. Нали? Не смесвайте нещата. Ако го ощетите и онеправдаете – тогава да искаме прошка, но не постоянно, защото след това децата ще се възгордеят и ще мислят, че са Александър Велики и заедно вземаме решения у дома и че колкото са важни мама и татко, толкова съм и аз. Това не са хубави неща. Тези нови педагогически методи могат да те подлудяват. Да искаме прошка, но с мярка, защото иначе детето се ласкае, мисли, че и аз мога да кажа мнението си.
Казах му някои неща, а то ми възрази:
- Да, но Джон Лок (английски философ) казва, че…
Отвърнах му:
- Слушай, детенцето ми, хората ме чакат и не мога да реша проблема със световното равенство сега по обедно време, моля те, дай по темата. Хубаво е да казваше „Прости ми“.
По-късно казах на родителите му, че е нужно и те да искат прошка.
С детето говорихме, насочих разговора там, където исках, свършихме, казах му да дойде да му прочета молитвата и в момента, в който отивам да му сложа епитрахила ми, каза:
- Искам да ви кажа, че има едно нещо, което не мога да тая в себе си!
Казах му:
- Трябва да го обсъдим.
И то ме разоръжи:
- Не мога да тая злоба към другите хора!
Леле, поучи ме!
След това му казах:
- Добре, може да не искаш винаги прошка – ако не таиш злоба, тогава сякаш искаш прошка.
Ние понякога казваме формално „Извинявай, извинявай!” или „Добре, добре, извинявай приключвай!” Но звярът в нас кипи и не е умрял.
Относно думите и употребата на словото. Христос не започнал да бичува човека, а където срещал човек в нужда, огорчен, в затруднение, винаги ставал благ и преблаг. Единствените хора, които публично заклеймил, били фарисеите.
Това станало няколко дена преди издаването на смъртната Му присъда. Разбира се, Христос го знаел, това било „последният удар”, защото след публичното изобличаване на фарисеите и книжниците Синедрионът се събрал и ускорили издаването на смъртната Му присъда. Това реално било и краят. Така била подписана смъртната Му присъда. Спрямо тях Той е категоричен и казва нещата с тяхното име. Варосани гробници, отвътре сте пълни със зловоние, искате всичко от другите, и вие нищо не правите. Но там, където срещал хора с голяма болка, проявявал милост. Св. Йоан Златоуст говори за блудния син. Този свети отец е отецът на Църквата, който е много твърд, имал огнено слово. Но когато се касаело за грешник, за покаял се човек, ставал (сладък като) мед и захар. Св. Йоан има превъзходна беседа за блудния син, където казва: Върна се детето сутринта, както било окървавено, не го разследвай, не го хващай и да казваш къде беше, пропиля имуществото!, не му прави нищо, а го прегърни и го постави отново в дома си. Достатъчно болка е изпитало там, където било.
Това е начинът да докоснеш човешките сърца. Мълчанието е най-звучното слово, много пъти няма по-хубаво слово от мълчанието. Христос не използвал словото Си, за да бичува хората, винаги бил снизходителен. Един крещящ пример, където използвал Своето благо слово във всекидневието, била срещата със Самарянката – св. Фотиния. Мястото – кладенецът на Йаков. Две големи противоположности се срещнали при този кладенец. Христос и Самарянката. Христос бил юдеин, жената-самарянка, Христос – мъж, самарянката – жена, Христос бил Бог, абсолютно чист, самарянката била една скверна жена – нямали нищо общо. И Христос й хвърля една мрежа, една стръв, и тя „клъвва”. Казва й – Дай Ми да пия вода. Нима не знаел коя била? Знаел всичко. Намерил начин да подхване разговор. Не я изобличавал, не й казал – Как смееш! Ти, която имаше пет мъжа, да идваш да Ме доближаваш? Казва й го, но лека-полека, когато словото Му въздействало толкова много и сърцето й се усладило, открил й се мощният лик на Христос и почувствала, че в крайна сметка Той бил Месията.
Тази жена, въпреки че водила греховен живот, имала духовни интереси. Попитала Христос: как да се покланям на Бога? и Той й отговорил без да я пита за нещо. Представете си един човек, който да е в периферията, и да те пита един богословски въпрос, както казва и Навпатският епископ за обожението, за очистването, за трезвението на ума, това, за което говорят нептичните отци, и ние казваме – какво говориш, бре, нещастнико! Ти не се решил въпроса жив ли си, умрял ли си, и ще ми говориш за очистване на ума? Какво ми говориш сега? Тук се бориш с твоето всекидневие да оцелееш!? Въпреки това Христос прави големия обрат и открива на Самарянката една от най-големите богословски истини, които не бил открил дори на апостолите. Той й казва, че Бог е Дух и няма нужда от място, за да Му се кланя, не мястото прави особено поклонението Богу, а начинът, по който Му се покланяш. Следователно тук имаме нещо много поразително. Христос й говори с благи думи.
Много пъти искате да кажете нещо на вашите юначета и не сте настроени да се карате, не искате. Предният път, когато се скарахте, мина доста време да намерите себе си. Искате да сте добри в отношенията с тях, да има мир у дома. Отивате при свещениците и им казвате: роптая срещу децата! Но не предприемате стъпки, за да спре това нещо. Една девойка дойде днес и ми каза – хубав израз на гръцки – „Приключвам го!” Тоест да стане война, да се изколим! Никой не мисли за жертвите. Казва ти: всичко или нищо! Край! Защо? Никой ли не мисли за кръвта след това? Не трябва ли да спрем всичко това? Детето ти ще ти каже нещо, за да ти причини болка. Ти обаче си големият, ти трябва да отстъпиш. Казвам на големите: бре, детето ми, смекчи тона! Детето от даден момент нататък не ви слуша.
Едно дете ми казваше:
- Майка ми постоянно ми казва същите неща.
- Е, добре, майка е, ще ти ги каже.
- Не, не разбрахте! Постоянно го прави!
- Добре, детето ми, постоянно ще ти ги казва. Колко много може да ти ги казва?
- Докато й пресъхне устата!
Разбирате какво казва, затова и се смеете! Защото и на вас ви пресъхва устата. Няма да ви чуе. От даден момент нататък ще каже: ще й запуша устата, не тя моята! В кавгите с децата те винаги са по-издръжливи от вас. Ако се скарате с вашите юначета, децата ви след това ще отидат да спят. Нямат никакъв проблем. Вие ще се въртите в леглото, ще вдигате кръвно и ще се наложи да вземате хапчета, а на сутринта, когато се срещнете в кухнята, преди да отиде на училище, ще сте като на Разпети Петък неспали цяла нощ от въртене в леглото, а детенцето ви ще се обърне и ще ви каже:
- Нещо май ти има? Какво ти е?
Така ли е? Така е. Защото през ума на децата не им минава това, което минава през вашия ум.
Нека видим примера на светците, как са използвали словото. Както пише в житията им, те били това, което ние не сме – строги със себе си и снизходителни към другите. Ние сме обратното, строги с другите, крайно снизходителни към себе си.
Вижте колко индулгенции на ден или на час даваме на себе си. Колко щадим себе си: е, това не го можеш! Е, това Бог го прощава! Е, не прéчи сега!
Веднъж някой попитал стареца Порфирий, тъй като започвали постите:
- Имам едно парче риба в хладилника. Не е ли грях да изхвърля парчето риба?
- Толкова ли, дъще, струва душата ти? Едно парче риба? – казал той.
Помислете за това всеки път, когато умувате дали да изхвърлите сиренето и за едно сиренце заменяме Рая.
Отците били много снизходителни с другите, не със себе си, а крайно строги със себе си. Съвременните старци се отнасяли много благо с хората. При тях отивали млади хора, при стареца Паисий на Света Гора и той казвал – ако се спася, ще се спася заради младите, на които режех плитките. В миналото, сега модата се промени, на мода бе младите да си оставят дълга коса. Старецът Паисий имал чувство за хумор, което имали всички старци, но при него било един особен начин да общува с младите. Той им казвал – тук в Карея има някои плешиви и съм им обещал коса! Аз тук правя пострижения, понеже съм калугер, искам да седнете и да ви отрежа косата и да отида да им я дам! Младите разбирали, че не го казва, за да раздаде косата им – и те сядали и той им режел плитките, смеейки се, и те се смеели. Как го постигал този велик човек и старец?
Старецът Анания Костенис казва един много хубав израз – грешката ни е, че се опитваме с оцет да подсладим нещата, и казва, че съвременните младежи, не в лошия, а в добрата смисъл на думата, се нуждаят от „дундуркане”, не от ласкаене, а както докосваме човек, който е претърпял катастрофа и има рани по цялото си тяло.
Ние се опитваме с думи да поправим всичко. Колко пъти избрахме общуването чрез молитвата? Да кажем: Боже, не мога да му говоря, не знам как да му говоря. Говоря му на висок глас, не ме чува, говоря му тихо, не ме чува, не му говоря, не се интересува от мене.
Веднъж в манастира дойдоха две приятелки и едната се изповяда:
- Родителите ми навсякъде ме следят. Следят ме, където видя дърво, мисля, че майка ми е зад него и ме следи какво правя!
Другата каза:
- Моите изобщо не се занимават с мене!
Е какво да им кажа – разменете родителите си.
Не можете да влезете в ума на децата, каквото и да направите за тях, винаги ще сте им длъжни. Това е и вашата работа, ако не я свършите, какво ще сте свършили. Това са родителите.
Проблемът е, че изчерпваме всички човешки методи, оставяйки в ъгъла метода на Бога. Примерно мълчанието. Да разбере колко силно нещо е мълчанието, молитвата, да намери Бог начин това, което сме му казали, да го филтрира и да го предаде на детето. Много пъти имате някакъв проблем – или няма да ви интересува, или ще ви интересува прекалено много, ще смятате, че сте направили всички грешки на света, че цялото възпитание, което сте упражнили, е било една голяма грешка, че сте съсипали децата ви. Това не е правилно. Не мислете, че това унижение, на което се подлагате, е здраво. Проблемът с управляването на вините е много велико нещо – знаете ли защо? Архим. Андрей Конанос казва нещо много хубаво: хората мислят, че са грешки – не че са направили грешки, а че те самите са грешка. Не унижавайте себе си, направете една равносметка и казвайте: направих това, направих онова. Защо, само наказания ли им налагахте, не им ли дадохте една прегръдка? Не им ли казахте насърчителни думи? Родителите са склонни към крайности и това не е добро. И знаете ли откъде започва това нещо? – от един егоизъм. Смятаме себе си за съвършен родител и един съвършен родител не може да направи грешки – но грешки правим. Някой, който обича, прави грешки, някой, който е далеч, не прави никаква грешка. Някой, който мие чинии, чупи чинии. И грешки ще направите, да се молите вашите грешки, четейки произволението на сърцето ви, Бог да ги филтрира през любовта Си и да извести децата ви ако не за нещо друго, то за вашите чисти подбуди. Нито за това, което ще им кажете, нито за това, което ще покажете, а това, което направих, не го направих с коварство, а от любов – и грешките ми от любов ги направих.
Старецът Йаков Цаликис в малките истории, които казваше на деца и големи, винаги употребяваше израза Простете ми!, както св. Никон Покайни, да не би случайно да се засегне някой човек. Старецът Антим Микрагиански казваше: разбирате ли ме? И на деца го казваше. В множествено число. Чувстваш се неловко, когато чуваш толкова велики старци да те уважават толкова много.
Когато човек говори остро, в него има не „мед”, а „оцет”, и това говори за липса на разсъдителност. В семейството вие сте като старците или игуменките в манастирите. Един старец не може да се отнася еднакво с всички, с някой ще е по-строг, с друг по-снизходителен. Това, което помага на един, унижава другия. Ние какво правим в живота ни? Аз – казваме – съм зъболекар, зъби вадя, независимо дали те боли глава или крак, аз зъбите ще ти извадя!
Не е така, братя. Нито мамете себе си, че аз съм такъв, така говоря! Значение има да издържаш характера на другия и така ще го изслушаш. Искаш и на теб да ти казват така? По някой път казваме, да и искам и на мен да ми казват така! Но истината е, че не го издържаш.
Трябва да намираме това, което помага на другия. Сега ще ми кажете: нима е възможно в едно семейство с един да бъдеш така, с другия инак, с третия по трети начин? Това обаче е изкуството да бъдеш родител. Да създадеш деца е лесно, но да ги направиш жители на царството Божие е изкуство на изкуствата, наука на науките. И трябва цял живот да си ученик, за да станеш някога в живота си истински родител. Това е велико изкуство. Не е лесно, хайде, снимаш се със семейството си, многодетен си и се хвалиш с това – и това е чест и благословение в наши дни, но значение има не само многодетството, а преди всичко добродетството (т.е. да имаш добри деца). Да можеш да кажеш на Божия съд: „ето Ме Мене и децата, които Бог Ми даде“. Рязкото отношение, острите думи говори за липса на любов, за липса на разсъдителност.
Старецът Паисий казва нещо много хубаво – опитваме се с четка, с която търкаме килимите, да извадим от окото на детето една мигла. Нека имаме предвид това, когато общуваме с другите – сигурно го огорчихме, сигурно му причинихме болка? И да ви пука за това, че другият изпитва болка, защото в лицето на този, на който сме причинили болка, на някой друг сме причинили болка – на Самия Христос.
Бог така е устроил нещата, че начинът, по който се отнасяме с другите, е начинът, по който Бог ще се отнесе и с нас. Жестоки сме с хората? И Бог ще е жесток с нас. Снизходителни сме с хората? – и Бог е снизходителен с нас. Другите може да са това, което са. Не започвайте с мислите ама светът днес! Ако не стъпчеш другите, ще те стъпчат! Ако не ги прекараш, ще те прекарат. Не мислете така. Християните не влизаме в такива схеми, нито мислете, че сме по-добри от другите хора. Не ни спасява това, че не сме извършили престъпления, нито ще отидем в Рая, понеже не сме убили.
Старецът Паисий казва, че сякаш тичаш в едно състезание и виждаш, че зад тебе идват много и да казваш добре съм си, не съм последен! Да, но виж колко много са пред теб, виж как светците те задминават, виж как на тях да приличаш и да ги стигнеш, а не да гледаш от колко други си по-добър.
Близо една година общувам с някои хора, чиито начин на живот ги доведе до ръба и ръбът ги сложи в затвора. Всеки понеделник ходим при малките, както казваме, в Авлонас (град до Атина), където има затвор за младежи (18-22 годишни), има и по-малки, в Коринт, където има център за задържане за малолетни, които са извършили престъпления. Много трудни места, малките са 190, големи 60 човека. Имаме и женските затвори в Елеонас, където има 200 жени. Много хора има в затворите. Да ви кажа, че не са деца от специални категории. Не бързайте да отърсите праха от вас и да кажете: семейството е виновно за всичко! Не е семейството. Има и от балансирани семейства, има от съседната вам врата. В миналото бяха от другата врата, след това дойдоха от съседната врата, сега са от нашата врата, да знаете. Проблемът с наркотиците вече е влязъл в нашия хол, в домовете ни, в християнските домове. Нека не живеем в собствения си свят. Нека сме искрени. Всички се терзаем.
В тези места има две категории хора. Първата са много чувствителните и втората – тези деца, на които им бе дадено всичко. В затворите, казват, има младежи, които търсили място под слънцето, и други, за които цялото слънце било тяхно. Нека всеки потърси неговата отговорност. Разговарях с един юнак, много умно дете, в затвора. Когато го попитах:
- Защо си тук, детето ми?
То каза:
- Не исках да се превърна в очакването на родителите ми!
Запомнете това. Попитах го:
- Това ли мечтаеше? Не стана това, което искаха родителите ти.
- Това!
Говорихме, в даден момент го провокирах, без да искам му казах нещо, което му причини болка, и за да се отбрани, започна да „атакува” и ми каза:
- Слушай какво ще ти кажа, отче! Не си мисли, че вие сте по-добри от нас!
Помислих си наум: какво говориш сега? Какво по-добри от вас, разбира се, че съм по-добър от теб! Ето, ще изляза навън, вие сте в затвора! Аз съм свободен, ти си вътре, чака те съд, извършил си убийство, разбира се, че съм по-добър от теб!
Обаче помислих, че не ми е от полза да му го кажа и не ми е от полза, защото нямаше да му кажа цялата истина, защото той може да е убил един, а аз да искам да убия (т.е. да осъдя) мнозина. Той един е убил. И пътят към покаянието за този човек е много близо, защото той не се крие. Каза ми, че е убил и ми го каза ей-така. Може да не се е покаял, но има начин да се покае лесно. Аз имам още много път да извървя, защото отвъд моите грехове, имам и моето лицемерие, трябва да се скрия, какво ще кажат хората за мене? И когато му казах:
- Не, не сме по-добри от тебе. Наистина, не сме. Същата пръст, която взел Бог и създал вас, същата е взел и създал и нас. Една и съща пръст сме.
Сякаш не очакваше отговора, но той ми каза един израз, който приех като Евангелие – за отговорността, която има един свещеник и един християнин към маргиналните хора, както казваме.
Той каза:
- Аз, отче, съм този, който съм! Направил съм това, което съм направил, престъпник съм, но теб те искам високо!
Затова нека всеки поеме своята отговорност и да потърси своето място пред Бога и пред хората…
Превод: Константин Константинов
