Семейните задължения -ІІ част
Юни 16, 2013 in Начална страница, Семейство
Автор : св. Теофан Затворник
Задължения на родителите и децата
а) Задължения на родителите
Съпрузите стават родители. Децата са една от целите на съпружеството и обилен извор на семейни радости. Затова съпрузите са длъжни: 1) да очакват децата като голям Божи дар и да се молят за тази благословия. Бездетните семейства действително са обидени, макар понякога това да става и по особени Божи намерения. Молейки се, и те са длъжни 2) да се готвят да станат добри родители на добри деца; за това трябва да пазят съпружеското целомъдрие, т.е трезвената отчужденост от сладострастието; да пазят здравето си, защото то неминуемо е наследство на децата: що за радост е болното дете? Да пазят благочестието, защото душите на децата са в жива зависимост от родителското сърце и характерът на родителите понякога много рязко се отпечатва върху тях. Когато бог даде любимото чедо, то трябва да се възпита, а за това родителите трябва да имат 3) достатъчно средства , нека те се погрижат по-рано за тях- не само за настоящето, но и за бъдещето.
Когато Бог дарява дете, 4) радвайте се и благодарете, защото на света се е родил човек. Бог е повторил първата благословия и чрез вас: приемете детето от Божиите ръце. Но затова и побързайте 5) да го осветите с тайнствата , защото в тях вие ще го посветите в служба на истинския Бог, комуто и самите вие, и всичко ваше трябва да принадлежи. В детето са смесени духовно – телесни сили, готови да приемат всяко направление: сложете върху него печата на Божествения дух като основа и семе на вечния живот. Отвсякъде напира сатаната със своето зло: оградете детето с Божествена ограда, непроницаема за тъмната сила. 6) Осветеното в тайнствата дете пазете след това като светиня: не оскърбявайте Духа на благодатта и на Ангела Пазител, обкръжил люлката със своето неверие, невъздържание, немиролюбие.
Започва възпитанието – най – важното дело на родителите, много трудно и много плодоносно, от което зависи благото на семейството, Църквата и Отечеството. Именно тук покажете истинската любов. Може да се каже, че вие не сте родителите: детето се е родило, неизвестно за вас как. Ваша работа е да го възпитате. В това дело не трябва да обръщате внимание на това какво е детето и какво трябва да бъде. Трябва да възпитате неговото тяло, за да бъде то и здраво, и живо , и леко. Не трябва да предоставяте всичко на природата; длъжни сте и сами да действате, по план с цел, ползвайки се от опита на другите и от способите на здравата педагогика. Но още повече трябва да се погрижите за възпитанието на духа. Благовъзпитаният духом ще се спаси и без здраво тяло. Оставеният на себе си ще страда от здравото си тяло. В това отношение трябва да се образоват умът, характерът и благочестието. Ако можеш сама развий ума, а ако не – дай детето в училище или му вземи учител. По-нужно е правилно мислене, на което и без науки се учат, отколкото научност. Но дълг на всеки родител е да научи детето си на символа на вярата, заповедите, молитвата или да го запознае с християнската вяра. Нищо не формира така нрава , както личния добър пример и отдалечаването от лошия пример на страничните хора. Предотвратявай ги, защото невинното сърце под действието на благодатта ще закрепне и добрите му предразположения ще се превърнат в характер. Много по- нужно е твоето благочестие за укрепване благочестието на детето…Защото то се отнася към невидимото. Тук всички вкъщи извършват делата на благочестие, по Божията благодат. Нека детето участва в утринната и вечерната молитва; нека то бъде, колкото е възможно по често в Църквата и по – често да се причастява по вашата вяра; нека винаги да слуша вашите благочестиви беседи. При това няма нужда да се обръщате към него: то само ще слуша и ще съобразява. Родителите трябва да употребяват всички средства, за да може детето, когато стане съзнателно, да разбере по –силно от всичко, че е християнин. Но пак главното е духът на благочестието, проникваш и докосващ се до душата на детето. Вярата, молитвата, страхът от Бога стоят по – високо от всяка придобивка. Преди всичко тях внедрете. Научилият се да чете трябва да се пази от развратното четиво. Жаждата за четене е непридирчива. Родителят трябва да избере и да даде на децата си какво да четат. Развиващото се дете само ще покаже за какво то е по – годно. Родителят трябва да полага основите на неговото бъдещо трайно, сигурно, решително развитие за призванието му, за да умее то да действа и да живее с него, като в стихията си , да бъде сродено с него и с тялото си, и с душата си. Ако за това трябва да увеличиш грижата си, увеличи я; ако е необходимо да прибавиш предмети за обучение, прибави. Не е хубаво, ако предоставиш всичко на стечение на обстоятелствата. Наистина Господ прави всичко, но Той ни дава да разберем Неговата воля в нашите способности, склонности и характер. Трябва да се внимава в това указание и да се действа въз основа на него е дълг на родителите.Родителите са длъжни да изграждат у децата си навици за благоприличие в думите, облеклото, положението на тялото, в държанието им пред другите. Това е най-уместно за младата възраст, защото тя е възприемчива, предимно външно, и затвърдилото се в нея остава за цял живот.
Благоприличието е като че ли нещо незначително, но то много безпокои и смущава непривикналия към него. Трябва да се предпазят децата от това. Но нека пак оставим тази работа в сянка, като прибавка, без да превишаваме и даже без да говорим колко нужно е това, а просто да ги учим, както сме ги учели да ходят. Където се сипят похвали за това, там благоприличието излиза пред други, по – важни неща и ги засенчва. А това е лошо. Освен това тук говорим за обикновена благопристойност – скромна, почтителна, а не модна, лекомислена, изискана. Да учим децата на изкуства, а именно – пеене, рисуване, музика и др. ,също на мъжки и женски занаяти, е прекрасно дело. Те носят приятен отдих на духа и добро настроение. Но трябва да не се забравя главното: изграждането на духа за вечността. От това трябва да се определя направлението или вътрешното съдържание на обучението по изкуствата.
Трябва да помним, че във възпитанието не е толкова важен материалът, колкото силите или способността и умението да го преподаваме. Какво трябва да изнесем на преден план в това отношение? Това е трудолюбието – влечението към труда и ненавистта към безделието, любовта към реда – точността: всичко да се прави навреме и на място, да не се бърза и да не се изостава; добросъвестната изпълнителност – предразположение, с което, без да се жалят и щадят сили, се изпълнява по съвест всичко, което трябва. Това е най- щастливото настроение, което запазва за цял живот и външното щастие, и вътрешното благочестие. Но все пак не бива да забравяме, че такива настроения формират само външната доброта, вътрешната се съдържа в духа на християнското благочестие.
Накрая възпитаното дете трябва да се устрои: дъщерята прилично да се омъжи, за сина – да се намери място или да бъде въведен в живота, за който е готвен. Най – главното нещо в тази работа е е децата да могат след това да се трудят и да живеят добре. Впрочем и след устройването им не трябва да ги забравяме, а да ги наглеждаме, направляваме, ръководим, вразумяваме. И право, и дълг на родителите е да не ги изоставят до края на живота си. Днес по друг начин гледат на това. Но не всичко е законно, което се въвежда днес.
Ръководещото във възпитанието на децата е любовта. Тя всичко може да предвиди и винаги намира необходимите способи. Но тя трябва да бъде истинска, трезва, управлявана от разума, а не пристрастна и снизходителна. Последната прекалено много жали, извинява и снизхожда. Благоразумна снизходителност трябва да има, но ако тя граничи с непретенциозността, трябва много да се внимава за нея. По- добре е да преотстъпим повече на строгостта, отколкото на снизхождението, защото то с всеки ден все повече и повече оставя неизкоренено злото и позволява да расте опасността, а строгостта отсича веднъж завинаги, или поне за дълго. Ето защо понякога има належаща нужда от чужд възпитател. Там, където любовта се отклонява от истината, често или почти винаги чрез пристрастието си тя изпада в несправедливост към децата – едни обича, а други – не, или бащата обича едни, а майката – други. Това неравенство и у обичаното, и у необичаното дете отнема уважението към родителите и вселява между самите деца от ранна възраст известна неприязън, която при някои обстоятелства може да се превърне в смъртна вражда. Що за възпитание е това? Не трябва накрая да забравяме усмирителното и най- действителното средство за поправяне – телесното наказание. Душата се създава чрез тялото. Има зло, което не може да се изгони от душата без уязвяване на тялото. Затова раните и за големите са полезни, още повече за малките. „ Който обича сина си, нека по-често го наказва” – казва премъдрият Сирах (Сир. 30:1). Но от само себе си се разбира, че към това средство трябва да се прибягва в случай на нужда.
Б) Задължения на децата
Децата приемат много от родителите си! От тях е временният живот; от тях са основата, началото, за вечен живот. Оттук и децата не само по природа, но и по съвест трябва да бъдат обърнати към родителите си с особени чувства и предразположения, да се чувстват задължени към тях и да ги топлят в себе си. Главното чувство, на което децата в много случаи не се учат, е любовта с почит и покорност. Тези чувства трябва да станат толкова разумни и трайни, че да не изчезнат през целия живот. Волята на родителите е Божия воля, тяхното лице е Божието лице. Който не ги почита, не им се покорява , който се е отделил със сърцето си от тях, той е извратил своята природа, отпаднал е от Бога. Затова всячески пази в сърцето си честни ликовете на родителите си, нито с хулна мисъл, нито с дума не предизвиквай на лицето им сянка и не смущавай сърцето си. Нека и да има поводи за това- не им обръщай внимание. По-добре е да претърпиш, отколкото да се отделиш със сърцето си от родителите, защото Бог им е дал Своята сила. Чествайки ги в сърцето си, ти по всякакъв начин ще се предпазваш да не ги оскърбиш с думи и постъпки. Който неочаквано ги е оскърбил, е отишъл далече, който е направил това съзнателно и в недобри пориви на сърцето си, той е отишъл още по- далеч. Оскърблението на родителите е много опасно. Близо до него е предаването на сатаната по някаква тайна връзка. Затъмнилият честта на родителите в сърцето си сам се е отделил от тях, а оскърбилият ги може да отдели от себе си и родителите. Но скоро след като се случи това , отрязаният постъпва под видимото владение на друг баща – бащата на лъжата и на всяко зло. Ако това не се случи с всеки оскърбител, то се дължи на Божието снизхождение и закрила. Във всеки случай оскърблението не е само нечестно и неразумно, то е и опасно. Ето защо винаги трябва да бързаме да възстановим при такъв случай мира и любовта, нарушени чрез оскърбление, каквото и да е то. Предпазвайки се от лични оскърбления, трябва да се удържаме и от оскърбления на родителите пред другите – от оскърбителни думи или клюки и хули. Който изнесе навън неуважението си, той вече стои на края на злото. Почитащият родителите си всячески ще се старае и с поведението си да ги радва, и пред другите да ги освещава, да ги възхвалява и защитава от неправди и осъждане. Повече от всичко децата трябва да ценят родителската благословия и да се стараят да я получат и затова трябва да се погрижат родителското сърце да бъде отворено за тях. Родителската благословия прилича на всемогъщото Божие Слово. Както то умножава, така и те. Обратно, лишаването на благословия и клетвата съкращават и като че ли изсушават. Който няма родителска благословия, той няма щастие в нищо, всичко му е непоносимо: пропада и неговият ум , и другите се отчуждават от него. Накрая сладък и спасителен дълг е успокоението на престарелите родители. В това се чувства безкрайно благодарна любов и се привлича цялата сила на родителската благословия и цялото блаженство на Божието благоволение. Ако нямаш родители, вместо тях можеш да успокоиш чужд старец, защото въобще старческото лице е Богосветло лице.
В) Задължения на роднините.
Родителите дават роднините поставяйки ги във взаимоотношения по техния ред въвеждат нови семейни задължения. Тук първо непосредствено място заемат братята и сестрите, заченати в една утроба, кърмени от едно мляко, пораснали под един покрив, една грижа и любов. Чувствата на родство не се учат, те сами съществуват. Такава е братската и сестринската любов…Няма да поясняваме в какво се състои тя. Тя не е това, което е любовта към родителите, или приятелите и благодетелите…нея можеш само да я чувстваш, а не да я изразяваш – тя се отличава с една дума: братска, сестринска. Това е главното задължение. От него сами по себе си се раждат трайният мир и съгласието, неизчерпаем източник на взаимни радости, ведро настроение на родителите и на цялото семейство. Най – голямо то нещастие е , когато братята и сестрите не се разбират – те започват да се делят, всеки тегли към себе си; от това изчезват редът, взаимодействието и успехът. Силата на дома отслабва и накрая той съвсем рухва. Работа на по – големите братя е да пазят и настройват по – малките, а дълг на малките е да уважават и да слушат по- големите.Това е естественото.
И между другите роднини родствената любов е е естествена, но заедно с това – и задължителна; само че тя приема различни оттенъци според реда на родството. Така например между праотците и внуците има: у първите- желателна грижовност, а у вторите – уважение, близко до благоговение, благодарност и желание винаги да утешат; между чичовците и племенниците – от едните съвет и пример, а от другите – уважение и внимание. При сираците и вдовиците – в отношението им към другите – повече упователно, отколкото благожелателно, предразположение, близо до искането, до призоваването, а на другите към тях уважение, състрадателност, милост, утешение, особено избягване на оскърбленията.
