Оковите на страстите и как да се освободим от тях
Юли 31, 2014 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : свещеник Валери Духанин
В духовния живот на всеки християнин стои ясната и като че ли очевидна задача – изкореняване на греховните страсти. Не може да служиш на Бога, бидейки предаден на греховния навик. По думите на св. Игнатий „когато страстите овладеят човека, тогава умът лишен от своето господство, служи като угаждащ и изобретателен слуга на страстите, за удовлетворяването на техните лукави, капризни, престъпни изисквания”. Тоест в страстния човек целият вътрешен свят е насочен към удовлетворяване на страстите. Мисълта и сърдечното чувство са ориентирани към търсене на това, което би наситило престъпното щение на падналото естество. Умът и сърцето на такъв човек не са свободни, намирайки се в оковите на греха, мислят и желаят само това, което е грях и влече към грях.
Очевидно, християнинът не може да достигне успех в духовния живот, когато се намира във властта на страстите, тези „нравствени недъзи на човека”, изпълнява техните пожелания, даже не се опитва да се бори с тях. Ако целият смисъл на духовния живот се заключава в това, да се отделиш с ума и сърцето си от земята, да ги възнесеш на небето и да се приобщиш с цялото си същество към Бога, то всяка греховна привичка, пристрастие към нещо тленно „низвеждат ума и сърцето от небето, хвърлят ги на земята между безчислените гадове и пълзящите в пространното житейско море.” Затова истинският духовен живот „изисква трезвен, строго нравствен живот”, изисква изкореняване на всички греховни навици, оставяне на земните пристрастия, иначе греховните впечатления ще започнат да се проявяват в ума, да отвличат от молитвата, от Бога, от спасението.
Страстите заслужават вечна мъка, и изпълняващият своята греховна воля вече е мъртъв по душа. Той не служи на Бога като на Източник на живота, а на греха като начало на вечната гибел. Затова и е необходим подвигът, посредством който е нужно да се върнем от смъртта към живота, да оживеем за Господа, а за това се изисква да изпълняваме Неговата воля и да изкореняваме страстите. Но как да направим това?
Доколкото страстта представлява греховен навик, скованост на душата от злата привичка, то е важно да скъсаме тази верига. „Всяко съпротивление, оказвано към изискването на страстта , я отслабва; постоянната съпротива я поваля.” Колкото и страстта да иска своето, е нужно да и отказваме да изпълняваме нейните прищевки. Без подхранване греховното пожелание отслабва.
Решителното съпротивление е възможно само тогава, когато душата изгуби разположение към греха, проникне се от ненавист към страстта. Ако ненавиждаме нещо, то се стараем да страним от него. „Ненавистта към греха е признак на истинското покаяние, решимост да се води добродетелен живот.” „Когато повреденото от греха естество въстане против евангелското учение, трябва да проявим ненавист с отхвърляне на пожеланието и изискването на естеството. Колкото по-решително покажем ненавист, толкова по-решителна ще е победата над греха и над естеството, което обладава греха, толкова по-здраво и бързо ще е нашето духовно преуспяване.”
Светителят привежда такова сравнение: „Който постоянно предава своите приятели, ги превръща във врагове, които се отделят от него като от предател, искащ тяхната гибел; когато изповядваш своите грехове, те отстъпват от тебе, защото греховете се основават и крепят върху гордостта на падналото естество, не търпят изобличение и позор.” Ако греховните привички са ни станали приятели, трябва да ги изповядваме, да ги откриваме в тайнството Покаяние. Изобличени, те ще отстъпят от нас: „Ако си придобил навик към греховете, то учестявай изповедта им – и скоро ще се освободиш от греховния плен, леко и радостно ще последваш Господа Иисуса Христа.” За християнина този подвиг трябва да е постоянен, защото страстите ни колебаят до последния миг от земния живот.
При това е необходимо да се знае, че макар „подвигът да е необходим за християнина, не сам той го освобождава от господството на страстите; освобождава го десницата на Всевишния, благодатта на Светия Дух”. Не се освобождаваме сами със своите старания, победата се дава само от Бога. Затова самият подвиг, съпротивата срещу греховните пожелания, духовният живот служи само като средство за измолването от Бога на помощ за изкореняването на страстите. Знаейки своята греховна немощ, ние сме длъжни в молитва да изпросваме помощ и милост от Бога. Чрез молитвата ние предоставяме на Бога да действа в нас, и Той, ако има за това Негова воля, изкоренява от нас нашите немощи.
Но страстите в християнина понякога могат да живеят дълги години, понякога отпадат едва към края на живота, и св. Игнатий вижда в това премъдростта на Божия Промисъл, грижещ се за ползата на нашите души. „Преждевременното безстрастие е опасно! Опасно е преждевременното получаване на наслада от Божествената благодат. Свръхестествените дарове могат да погубят подвижника, не разбрал своята немощ от паденията, неопитен в живота, неизкусен в борбата с греховните помисли, не запознат подробно с лукавството и злобата на демоните, с удобоизменяемото човешко естество… Той може да злоупотреби със самата Божия благодат. Поради нея, той може да се превъзнесе над ближните; да се подхвърли на самонадеяност” след което следва загуба на благодатта и душевна смърт.
Това утвърждение на св. Игнатий изисква особено внимание. Светителят разяснява каква трябва да е истинската цел на изкореняването на страстите, както впрочем и на целия духовен живот – не търсене на свръхестествени дарове, а достигане до смирение, подчиняване своята воля на Божията воля. Без смирение безстрастието води до превъзнасяне.
Напротив, „тежката борба със страстите очиства човешкото сърце, съкрушава надменния му дух, заставя го да осъзнае своето падение, опитно му открива това състояние, налага съзнанието за необходимостта от изкупление, унищожава надеждата на себе си, пренася цялата си надежда на Изкупителя”, в което се заключава цялата същност на духовния живот на християнина. Тук св. Игнатий изразява мисълта, която като червена линия минава през цялата светоотеческа аскетика: борбата със страстите води до смирение този, който храни в себе си живо упование на Спасителя.
Затова нерядко св. Игнатий съветва човек да не изисква от себе си безстрастие, да не съди себе си по повод на погрешности и нарушения – за тях е свойствено да възникват в нашата страстна природа, и ние трябва да признаем себе си за страстни, да признаем, че не можем да не падаме в прегрешения. Но, от друга страна, покаянието не се дава за снизходителност към греха; признавайки себе си за грешни, не трябва да стоим със скръстени ръце, тъй като от всяко отслабване на душата задълго ще изгони мира от нея. При това, който служи и работи за греха, точно той не вижда своя грях, не се кае, пребивава безгрижен; страстите се откриват само когато християнинът започне да се бори с тях.
Така по отношение на страстите, св. Игнатий отделя две граници и крайности, които е необходимо да се избягват: изискване от себе си на бързо безстрастие и безгрижно пребиваване в страстите. Светителят указва пътя на златната среда – смирена молитва към Спасителя за помощ в осъзнаването на свойствената ни греховност и с възможно противене на всички желания на падналото естество.
