Духовното оскъдняване
Септември 19, 2014 in Отечески съвети
Автор : монах Моисей Светогорец
За съжаление, това, което бива заплашено, е безпокойството на някои и тяхната алчност, а не това че гладуват. Индивидуализмът, егоизмът и интересът не позволяват на мнозина да видят нещата добре. Евангелието, което говори за антифарисейска позиция, смирен етос и благо изражение, отново е достатъчно актуално. И преди писахме, че настоящата обстановка би могла да бъде много важен момент за гръцката (разбирай и за българската – бел. прев.) църковна реалност, където бихме могли да допринесем значително в създаването на необходимия център за социална сплотеност. Нашите църковни ръководители обаче изглежда се грижат за много други неща или се борят само за извършването на социална и благотворителна дейност. Не че това не е нужно и особено в днешния труден ден, но не то е първостепенното и целият принос на нашата Църква. Хляб могат да дадат и другите, но смисъл и цел колко други могат да дадат? Кой може да даде избавление на душата, отърсване от страшния егоцентризъм, който заблуждава, поробва, терзае млади и стари? Живоносното и заредено с благодат църковно тяло би могло да стане компас на надежда, спирачка в претъркулването, антитяло срещу хроничното заболяване, съпротива срещу меланхолията, опора в изкачването на планината на истината. Само Църквата може да извиси изморения и толкова разочарован човек.
Само Църквата може да говори ясно в сърцата на човеците, да ги утеши и упокои. Промяната на обществото може да се извърши само чрез свещени и изпитани закони. Църковните ръководители носят отговорност за своето мълчание. Дойде време за думи и дела, за пример и утеха. Кой ще каже, че не живеем само за да ядем? Че е по-блажено да даваш, отколкото да вземаш? Че не съществува нищо по-ценно от спокойната съвест? Че всички сме разпоредници, а не властници? Че нямаме постоянен град? Известно е, че е много трудно да се промени манатлитетът на обществото, което години наред бе подготвяно за обожествяването на евдемонизма (живот, при който има постоянен стремеж за достигане на щастие-бел. ред.), но никога не е късно и във всеки случай винаги може да стане нещо. Още не е ударил дванайсетият час.
Отчаянието, което доминира, замъглява, помрачава и убива. Истината е обаче, че то може да се превърне в голяма възможност, която никой друг път няма да се даде. Затова можем да говорим за привилегировано отчаяние. Човек трябва да види в своето огледало, че не е сътворен, за да бъде ненаситен звяр, който единственото, което може да прави, е по всякакъв начин да граби, опустошава, преяжда и затлъстява. Да следи своя поглед, тъй като очите му не виждат добре, зрението ослепява, не виждат изобщо надалеч, не се радват на благото, свещеното и красивото. Кой ще каже всички тези неща? Само свързката между любовта, мира и единодушието на църковните общности. С радостта на техните членове, тяхната чистота, доброта, братство и взаимно уважение. Смисълът на живота се дава чрез традиционното богослужение и особено чрез превъзходнатасв.Литургия.
Ако себичността, стресът, прибързаността, повърхността и плиткостта преминават и към нашите расоносци и вярващи, тогава по-добре със сълзи да мълчим, та дано Бог да ни съжали. Казвали сме, че нястоящата криза е главно духовна, откъдето дойде и икономическата. Упадъкът се състои в алчността, безчестието, лъжата, частната полза, големия егоизъм, възходящия индивидуализъм и „възпалената” себичност. Гърция е в състояние най-вече на духовно оскъдняване. Църквата говори за нищета, въздържание, простота, скромност, пост, молитва и милостиня. Нищетата може да бъде богатство, да дава спокойствие, безгрижие и автентичен аскетически етос. . .
превод от гръцки
