Една истинска история защо не трябва да осъждаме
Февруари 22, 2017 in Начална страница, Сладкарница
Автор : Архимандрит Павлос Пападопулос
Свещеникът току-що беше завършил изповедта. Вече бе нощ. Дъждът по улиците блестеше под лунните лъчи.
Влезе в колата си и потегли към дома. Беше много уморен, и физически, и умствено. Цял ден беше изслушвал проблемите на хората, опитвайки се да ги напътства, безуморно, давайки в същото време опрощение и надежда.
Междувременно, завивайки по пътя към дома си, внезапно удари спирачки и спря пред едно магазинче. Дъждът се бе усилил. Очилата му с диоптри за късогледство бяха мокри. Сне ги и ги изчисти с дрехата си.
В магазина нямаше други клиенти. Само две момичета до тезгяха и един младеж, който вероятно чакаше поръчки до пещта.
- Бих искал, моля, четири сандвича с шишчета… – каза свещеникът.
Двете момичета се спогледаха с насмешка. Свещеникът се запъти към хладилника с безалкохолни и взе две. Сложи ги на тезгяха. Поръчката му скоро бе готова.
- Колко Ви дължа, моля? – обърна се към момичето, което отегчено чукаше по клавишите на касовия апарат.
Но вместо да чуе цената, получи въпрос:
- Отче, знаете ли какъв ден е днес? Или сте забравили?
Свещеникът се изненада…
- Кой ден сме…?
- Петък, отче… не постите ли? Предполага се, че трябва да давате пример и да не ядете месо в дните за пост…
Свещеникът наведе глава. Извади от портмонето си исканата сума, която видя на касовия апарат.
- Не ми връщайте ресто, благодаря! Бих искал да се молите за мен, аз съм един нещастен човек, пълен с грехове… – каза и излезе от магазина.
Момичето забеляза, че свещеникът, излизайки от магазина, не се отправи към колата си, и изпълнена със задоволство от това, което му бе казала, също излезе навън…
- Но къде отивате? – каза, поглеждайки към другото момиче, което стоеше смутено от цялата тази сцена.
Свещеникът се отправи към срещуположната страна на пътя към дома си. С бърза крачка стигна до мястото, което търсеше – един контейнер за боклук. Дъждът се бе усилил още повече.
- Братко, искам да ти кажа нещо… – думите му бяха към един мургав мъж, който ровеше в боклука.
Мъжът изпусна торбите, които държеше. Тръгна към свещеника и се спря срещу него. И неговите очи бяха пълни със същия дъжд, със същия въздух, със същия студ… Свещеникът не каза нищо повече. Протегна ръцете си с торбите със сандвичи и напитки.
Мургавият човек не ги пое. Може би не можеше да осъзнае какво става. Едно малко дете, може би синът му, което стоеше до него, протегна малките си и слабички ръце, взе торбите и ги заразглежда. Свещеникът направи снизходителен жест, обърна се и се отдалечи. Като стигна до колата си, срещу магазина, остана изненадан. Момичето, което го бе укорило, бе излязло извън магазина и го бе наблюдавало къде отива… и беше видяло всичко.
- Отче, съжалявам… – и не можа да завърши изречението си.
Свещеникът взе ръцете й и каза, прекъсвайки я:
- Не се тревожи… моли се за мен, лека нощ.
В очите на момичето се появиха сълзи… и две или три от тях се търкулнаха по бузите й, докато гледаше как колата на свещеника изчезва в дъждовната нощ.
По тротоара отсреща минаваше мургавия мъж с детето си, което се смееше и ядеше от онова, което му бе дал свещеникът. Момичето влезе в магазина.
- Добре ли си? – попита я колежката й.
- Много лошо е, когато осъждаш бързо и повърхностно, онова което виждаш… – рече й тя с треперещ глас.
Затова поговорката казва: „На онова, което чуеш, не трябва да вярваш изобщо, а на онова, което видиш… наполовина“.
Превод от гръцки
