За духовната борба в семейството
Декември 11, 2017 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство
Автор : Монах Моисей Светогорец
Преп. старец Паисий казваше, че Бог се открива само на левенти. Нужно е геройство, за да затворим прозорците, чрез които идват изкушенията, както казва св. Никодим Светогорец, и да преодоляваме всекидневните „рифове” на живота.
Животът на хората в периода от раждането до смъртта на човека, както казва св. Йоан Златоуст, е една арена, където се борим да напреднем и да постигнем целта, за която сме създадени, която е само една – обожението, светостта, съвършенството по благодат и по причастност на Бога, да победим страстите и на тяхно място да поставим съответните добродетели. Както казва псалмопевецът – отклони се от зло и върши добро. Не е достатъчно човек да не върши зло, а трябва да върши и добро.
Ще отговаряме не само защо не сме съгрешили, а и защо не сме извършили доброто. И едно особено поле, в което човекът се бори, е бракът. Бракът според Църквата е Тайнство. Двама довчера непознати човека се срещат и биват благославяни от Църквата чрез благодатта на Светия Дух да съединят живота си и да станат (брачна) двойка. Има едно хубаво изображение върху една византийска монета, където бракът на императорите се венчава от Самия Христос. Ако Христос не е между мъжа и жената, тази връзка е пред рухване, няма да има трайност, или ще бъде една условна връзка, но няма да е истинна, автентична, жертвена, християнска. Бракът, казва св. Йоан Златоуст, този велик проповедник, който се занимавал много с проблемите на брака и правилното възпитание на децата, е пространство, където човекът се бори да има взаимно проникване, разбиране, уважение и зачитане. Но за да има тази отстъпчивост, състрадание, снизхождение, човекът трябва да има Самия Христос пред себе си. В противен случай, когато има помисли на мъст и въздаяние, тази връзка ще е в риск, ще има търкания, оплаквания, злочестия, задни помисли и няма да има благодатта, която е призвана да има едно християнско семейство.
Ще ми кажете, че говорим идеалистично и не живеем в света, за да знаем колко големи са проблемите. Старецът Паисий, който бе един подвижник, уединен от света, много пъти решаваше проблемите на семействата как? Беше следвал психология? Беше педагог? Беше психолог или психоаналитик? Несъмнено не. Той обаче имаше Божието просветление и благодат, хората отиваха при него и си тръгваха утешени и само един просветлен и очистен човек може да говори същностно и да облекчи болката, затрудненията, и други големи въпроси на хората.
Св. Йоан Златоуст казва, че основната цел на брака не е раждането на деца, а това как единият член ще помогне на другия, за да стигне до светост. Както целта на монашеството е бракът с Христос, така и целта на брака е същата – т.е. светостта. Светостта е осъществима, не е нещо непостижимо, нещо за малцина, за определени, които Бог е призвал. Светостта е за всички кръстени в св. купел. За всички вярващи православни. Това е нашата визия, завършек, вдъхновение, цел – как ще станем святи. И светците на Църквата не били само епископи, само клирици, само монаси, а и брачни хора, които живеели сред тези проблеми на света и определени пъти много по-големи от вашите, но въпреки това преодолели тези проблеми, тревоги, безпокойства със смирение, молитва, светотайнствен живот и доверие в Бога и постигнали тяхната цел. Светците на Църквата са едно богатство и непостижимо разнообразие, имаме светци от запад, от изток, млади, стари, учени и неуки, учители, от всякакви поколения, от всякакви възрасти, всякакви хора стигнали до Бога. Светците ни го показаха. Синаксарът е нашето огледало, тази поучителна книга, която ни помага да познаем себе си, да стигнем до себепознание и чрез себепознанието да напреднем към братопознание и към утвърдителното приемане на другия, на ближния, на брата, който и да е той. А чрез братопознанието ще стигнем до богопознание, както казват всички св. отци, дори най-строгите филокалийни, нептични и аскетични отци.
И така, първата цел на брака е светостта – как единият член ще помогне по най-добрия начин на другия, за да стигнат до Бога.
Плод на това единение, любов, взаимна отстъпчивост, послушание и взаимно уважение, проникване, разбира се, са децата. Не е достатъчно, както казва великият педагог и учител св. Йоан Златоуст, да родим деца, не е само раждането, но и доброто възпитание, т.е. да дадем възпитание, възпитание в Христос на нашите деца и сме длъжни да правим това независимо дали те чуват или не. Но ще спра да говоря донякъде идеалистично и теоретично и ще говоря още по-практично и просто.
Хората имат много проблеми с децата си, защото те не ги слушат, не ги приемат. Пубертетът е един много труден период. Детето, младият човек става мъж, момичето става жена, променят се чертите, гласът, изнервят се, репчат се, имат затруднения и в уроците. Не трябва да се страхуваме от тези неща, тези неестествени неща са по-скоро естествени неща и трябва да имаме повече снизходителност, повече обич, бих казал и повече нежност.
Една майка имала този проблем с детето си и. Тя казвала: „Ние сме едно много добро и християнско семейство, как може детето ни да ни излага в очите на нашите съседи и познати, и да бъде такова, каквото ние не искаме.“ Внимавайте – не я интересувало толкова много терзанието и затруднението на детето й, а какво ще кажат другите за тях. Това е откровен егоизъм. Не я интересувало, че детето изпитвало болка и се затруднявало в този труден период, а че се петняло тяхното име. Тя замислена отишла при стареца Порфирий, казала му проблема и очаквала, че старецът ще порицае детето и ще каже – не го ли е срам, толкова добри родители, а да се държи така! Старецът, след като помислил малко и очевидно се помолил, й отвърнал:
- Я да видя колената ти!
Тоест превърна ли проблема на детето си в молитва? Вижте, нека родителите не мислят, че ще спасят децата си. И ще кажа още нещо и не го смятайте за странно и крайно, нито духовниците ще спасят техните духовни чеда, нито учителите техните ученици, нито военачалниците техните войници. Христос ще спаси хората. Нито ние ще спасим и поправим Църквата – Христос я спасява. Нито имаме право да упражняваме власт над някого, нито родители над деца, нито духовниците над своите духовни чеда. Нямаме това право. Само Бог има това право и Той не го прави, а идва тихо и хлопа по вратата на сърцето ни и ако отворим, ще влезе, ако не отворим, не я насилва, Той не е диктатор, не е началник, не е военачалник, а Баща, Брат, обичлив, милостив, има неизказано милосърдие, Той е Себеблагост. Не приличаме на нашия Бог Баща.
Казват, че най-гръмката проповед на Света Гора е нейното мълчание; че най-добрата, най-ценната и хубава проповед на Света Богородица е нейното необятно мълчание. Много малко нейни думи са запазени. Света Богородица говорила със своето мълчание.
Не може съпрузите да се карат постоянно, да роптаят и да казват на децата – не се карайте! По-добре да са мирни, тихи, трезвени, търпеливи, и тази тяхна сериозност, стабилност, искреност ще се предава и без думи. Но ще ми кажете: отче, имаме толкова проблеми, ще играем театър да не видят децата? Аз не казвам това – а и най-строгите думи ги е казал Христос първо за лицемерите, след това за тези, които създават съблазън. Много тежки думи. Този, който съблазнява, да си сложи воденичен камък на шията и да се хвърли в морето. Помислете колко тежки думи! И ги е изрекла светата Христова уста. Ще поучим децата ни повече с нашия пример. И вярвам, че ще се съгласите, че особено в тази толкова трудна, странна и смутна епоха, както никога досега има нужда от този жив пример. Светът се умори от многото помпозни, блудкави, несъдържателни, изморителни думи, думи без отзвук. И децата ни имат харизма от Бога да различават автентичното, истинното, искреното. Децата, казва още Достоевски, трябва не само да ги поучаваме, а и да се поучим от тях – Христос го е казал – ако не станете като деца, няма да влезете в царството небесно. Тоест ние, старите да станем млади, да станем деца, как ще стане това? По дух. И какво е характерно за децата? – най-вече незлобието, караш му се и не след дълго те прегръща. Не остава хладно, не чака да ти отмъсти и да лицемери, а остава автентично и истинно. Децата имат дар от Бога да различават автентичното. Ще ги поучим с нашия пример. Ще ми кажете, ами ние водим определен начин на живот, толкова години, как ще се променим? Не съществуват безизходици в Православието. Не съществуват нерешими проблеми. Всички чрез Божията благодат се решават и поправят. Разбойникът в дванадесетия час, в последната секунда на живота си казал от дълбините на своята душа: „Боже, бъди милостив към мене” и влязъл пръв в царството небесно. В Църквата няма място за разочарование. Бихме казали, че всичко е позволено, освен отчаянието. В това състояние на отчаяние питаме – „отче, ние сме толкова години в Църквата, водихме децата ни на неделно училище, и сега пораснаха и водят нощен живот, живеят един живот, който не искаме, какво да правим?“
Света Моника, майката на бл. Августин, 14 години плакала за детето си, за неговото обръщане, 14 години плакала, върнала го обратно в Рим и му дала св. Писание и той станал човек на покаянието, кръстил се, станал епископ и светец и бил наречен син на сълзите. Сълзите на майка му го направили свят. Божията благодат минава по някои тайни пътечки и бразди, за които определени пъти не подозираме.
Преп. Теодор Сикеот бил син на блудница и станал свят. Имал много лошо наследие и възпитание, но го преодолял, имал изключително много възможности. Но както казва преп. старец Паисий Светогорец – има голямо значение възпитанието от първите години на детето. Той характерно казваше, както винаги говореше с очарователни примери – когато правим свещи и потапяме фитила в чистия восък, но вътре има малко вода, въпреки следващите потапяния, които уголемяват свещта – когато запалим свещта, тя цвърчи, защото има вода. Защото първото потапяне в свещта не е било добро. Обратно, ако първото потапяне е добро, свещта се запалва много добре и не създава проблеми. Тоест ако дадем добро възпитание на детето от началото, в пубертета, в ранните години, и малко да се отклони, ще се върне. Но ако не сме дали това първо добро възпитание, и домът е опустошен дом и не е здраво огнище, то ти казва: „Къде да се върна – вкъщи се карат, ругаят се от сутрин до вечер!“ Така сред болката, която имат, тя става още по-голяма и стигат до безизходиците на наркотиците, плътослужението и други пороци. Когато обаче знаят, че там има някой, който ги очаква, ще се върнат и даже в даден момент може да се трогнат от нещо, да се случи нещо и да се разтърсят и да си припомнят нещата от техните ранни години. Нито едно „Господи помилуй“ не остава напразно. Никое добро слово не губи своята ценност. Виждате, че житното зърно пада в нивата, потъва в земята, но оттам пониква цяло стебло. Понякога е нужно да минем през болки и тези болки ни изпитват, правят ни зрели и разкрасяват душевно.
Вярващият човек не бива да се разочарова, а винаги трябва да има надежда. Примерът има голямо значение, за да се върна към това, с което започнах. Простете, че ще спомена нещо лично. Израснах в Атина и бяхме шест братя и сестри. Майка ми имаше за духовник блажения отец Йероним Симонопетритски. В понеделник, сряда и петък тя самата не ядеше олио. В сряда и в петък ни даваше ядене с олио. На баща ми готвеше блажно ядене без никога да му се кара, да го затрудни, а проявяваше търпение. Така тя приготвяше три ястия и работеше. Сега баща ми стана по-добър от майка ми. С какво? С търпението й. Нека не бързаме в духовния живот, да не се тревожим. Духовният живот изисква търпение, трезвост. Една майка ми казваше в Атина:
- Отче, два месеца постоянно се моля с броеницата, но нито нетварна светлина, нищо не видях и я зарязах!
Ама ние, не 40 дни, а 40 години се молим и нищо не видяхме, но продължаваме.
Простете ми за това, което ще кажа, но то става и в християнски домове и въобще в църковните кръгове. Създава се впечатление за един лесен, безболезнен духовен живот, едно неохристиянство, където и „вълкът сит, и агнето цяло”. Не става така. Не можем да работим за двама господари – т.е. хем да водим светски, хем духовен живот. Това не означава, че този, който живее духовен живот, няма да има едно хубаво християнско семейство, няма да се отпусне малко. Св. Йоан Златоуст казва, че не виното е грях, а пиянството. Бог всичко е благословил. Всяко отклонение, прекаляване, пресищане – именно това допринася за греха. Първото чудо, което Христос направи, бе в Кана Галилейска на една сватба. И това чудо не било изцеление на някой болен, някой разслаблен, не било възкресяването на някой мъртвец, а какво било – радостта била помръкнала и Божията Майка Го помолила да направи първото Си чудо и да превърне водата във вино, за да се възпълни радостта на празнуващите. Християнският живот е радостен живот. Грешка е да го ограничаваме и стесняваме. Авва Исая, велик подвижник, дава едно определение: „Монах е този, който постоянно се радва. В известен смисъл християнин означава радостен човек, но не този, който се смее и говори шеги и вицове – обикновено тези, които ги казват, са проблемни хора, а радостен човек, по думите на авва Силуан, е който казва: „небето и земята да се съединят, не се боя.“ Към тази истинна радост сме призвани и тази радост сме призвани да живеем в семейството, с децата, с техните трудности.
Трудностите ни смиряват, правят ни по-красиви. Нека не се боим от трудностите. Понеже съм го писал, ще кажа, макар и да е нещо лично. Познах Бога сред болката. Бях забравил какво е това да си здрав човек. 30 години болести, кръвоизливи, висока температура и т.н. Но това дори най-малко усещане за Бога го получих сред болката, несгодата, сред докосването до смъртта. Не се бойте от затрудненията, това е посещение от Бога, благословение, милувка, там вярващият човек чувства милувката и дъха на Бога. Ние обаче искаме, както казахме, едно неохристиянство и смятаме, че това, което е лесно, то е прекрасното, и много пъти даваме това лошо възпитание и на децата ни. Например – казва бащата или учителят или клирикът на детето:
- В живота, детето ми, винаги да си пръв. Трябва да си пръв.
Това не е правилно. Трябва да вдъхновяваме децата не да са първи, а да са духовно здрави.
Аз сега искам да отида в Никозия – пеша ли ще ходя, с колело ли, с хеликоптер ли, с автобус, въпросът е да изляза оттук и да зная къде отивам. Сега дали в автобуса ще бъда на второ, трето или на последно място, това има малко значение. Въпросът е да имам цел, а не да изляза оттук и да не зная къде да отида. Също така духът на това погрешно възпитание ни внушава, че в живота няма да се разболеем, други ще се разболеят, няма да се затрудним, а другите ще се затруднят. И не го казваме, а го мислим – ние няма да умрем, а другите. Но това, както разбирате, е една много голяма грешка. Но така израстваме. Виждате тази година колко деца се явиха на приемните изпити. В Гърция са близо 100 000, а и повече. О тях 10 000 – 15 000 бяха приети, другите нима са непотребни? Ние обаче така се отнасяме към тях. Ама и те са добри деца. Не могат всички да станат учени, ще станат нещо друго. Понеже бащата не е станал лекар, трябва насила да направи детето си лекар? Ще ми кажете, че тази вечер не ви говоря изобщо духовни неща и коментирам всекидневието. Но как да говорим за духовните неща, когато се препъваме в тези основни неща и децата ни стават проекция на нашето его? И искаме децата ни да станат това, което ние не сме могли, дори когато не могат. Това е грешка. Бог не благославя тези сериозни грешки. Така терзаем другите, терзаем и себе си, защото не осъзнаваме тези неща.
Отците на Света Гора казват, че духовният живот е игричка. Мнозина смятат, че калугерският живот е тежък. Аз не съм съгласен с тях. Тежък е за този, който не обича. Ако човекът обича, не се изморява. Бденията на Света Гора достигат повече от 12 часа. Не се ли изморява монахът? Изморява се, но тази умора е приятна, той намира покой в умората. Духовният, християнският живот е хубав живот. И трябва да вдъхновим децата, но ще ги вдъхновим най-вече ако ние го живеем. Ако тези неща, които ви казвам, ги живея, докосват сърцето ви, но ако са израз на словоохотливост, нямат никакво въздействие и можете да вземете една книга и да ги прочетете и защо да ви уморявам с моето многословие.
Ние сме призвани да станем хора с опитни преживявания, с молитва. Делото на молитвата не се вижда, но това не означава, че не съществува. Нека помогнем на съпрузите и децата ни с молитвата, с това да възлагаме проблемите на Бога, Който несъмнено ще даде решения, много по-добри от нашите. Ако не търсим Бога, Бог какво да направи – ние отиваме с готови планове при Бога и искаме да ги благослови – не отиваме открити, както казва пророкът „говори, Господи, и Твоят раб слуша.“ Отиваме да ни благослови плановете, която сме подготвили, не отиваме открити да чуем Да и Не. Така не сме истинно послушни на Божията воля. Затова, докато толкова години сме в Църквата, сме в духовен застой. И виждаме християни, които не са радостни, търпеливи, снизходителни, а са коравосърдечни и изнервени. Както казват отците на Света Гора, тревогата е антихристиянско явление. Не може един истински християнин да има тревога. Това означава, че има егоизъм, че иска да наложи своето мнение, планове и когато това не стане, се изпълва с тежка и дълбока тревога (стрес), който го води до жестока самота.
Един монах, докато е сам, не страда от самота, а един човек в града, където тълпата ще го смаже, се чувства самотен сякаш е сам на планетата, защото самотата е явление, което зависи не от присъствието или отсъствието на хора, а от добра връзка с нашето аз, с нашия брат и с Бога. Да помолим Бог да ни даде това просветление и освещение и да помогнем и на себе си и на другите. Ще помагаме на другите с този жив пример. Много е важно това. Св. Силуан Атонски казва в своята молитва – „Боже мой, не ми давай друга радост, защото сърцето ми ще се пръсне от голяма радост.” Не ви казвам това, за да ви ентусиазирам, но това е едно истинно преживяване – към тези преживявания сме призвани, всички, образовани и необразовани, женени и неженени, всякакви хора, където и да са, не съществува географски монопол върху Бога. Света Гора се простира навсякъде. Бог е Същият и в Америка и в Австралия и в Кипър и в Гърция и навсякъде. Ти, Който си навсякъде и всичко изпълваш – с това да Го обикнем, да вдъхнови живота ни, да го облагодати; велик дар от Бог е здравето, семейството. Грешка е да недоволстваме, да ставаме схоластични във всичко и да не се радваме на тези велики Божии благословения. Папа Тихон Руски, старецът на старец Паисий, казваше: едно „Господи помилуй!” – 100 драхми. Едно „Слава Тебе, Боже!” – 1000 драхми. Нека станем хора на славословието – имаме толкова много причини да прославяме Бога, за неща, които мислим, че са самопонятни. Родихме се православни, докато други хора живеят в мрак и търсят да намерят Светлината. Ние имаме ключа към Рая в ръцете ни – или отваряме и влизаме, или се затваряме отвън. Имаме здраве, не мислете, че това е малко нещо. Когато го загубим, тогава разбираме скъпоценния Божий дар, имаме дом, имаме покрив, всяка минута умират 40 деца в света – има деца, които никога няма да пораснат – от глад. А ние се караме със съпругата ни, защото ни е сготвила безсолно ястие и животът ни се помрачава от някакви малки неща, защото обикновено проблемите ни не са много големи. Имаме много възможности, където можем да славим и да благодарим на Бога, а когато нещата не стават така, както ние искаме, нека си зададем въпроса да не би Бог да очаква да излезе нещо от това затруднение и така Той ще ни доведе до простор.
На великия византийски богослов св. Максим Изповедник му отсекли ръцете, за да не пише, това станало през периода на монотелитството, както и езика, за да не говори, но той не сменил правата вяра. Той казва, че неразумната наслада – т.е. всяка малка или голяма форма на грях, в която човек чувства доволство, е динената кора, която демонът ни поставя, за да си строшим главата – довела до страданието. В крайна сметка насладата е като рожковите от притчата за блудния син. Докато в началото са сладки, след това са стипчиви. Светият отец казва, че сега е нужно ново страдание, което е аскезата, приемането на автентичния аскетически дух, за да стигне до истинската наслада, която е състоянието на безстрастието, на благодатта и на благословението Божие.
С много прости думи, пазейки постите на Църквата, чрез черкуването ще помогнем на децата ни да постигнат този истинен живот, този хубав, благодатен живот, където за тази радост сме призвани на Божията трапеза. Старецът Паисий казва – „имам толкова радост, че мога да напълня много батерии и да ги използвам в случай на нужда.“ Ние имаме някаква малка скръб и не я понасяме. Тази радост не е нещо неосъществимо, за малцина и избрани, за аристокрацията на духа, а за всички, стига да сме смирени, да обикнем молитвата, покаянието. И една стъпка да направим, Бог десет ще направи, но трябва да направим тази първа и твърда стъпка, с която ще покажем, че искаме Бог да е Господар и да заема централно място в живота ни, а не да бъде в периферията и в случай на нужда. Семейството, казва св. Йоан Златоуст, е една арена, нужно е определени пъти да се правим на глупави, че не чуваме, че не виждаме, не защото не сме умни, не защото не можем да възразяваме, не защото не знаем да потърсим справедливост, а поради единството, поради любовта, поради мира и Бог ще ни благослови не за нашите претенции, а за нашите отстъпки. Бог ще ни благослови за нашето смирение, мълчание, затваряне в скришната стая на нашия дом.
Моля се и желая нашите светци, които са наши приятели, които никога не ни предават, да ни дадат това силно укрепване, да ни утешат, да ги направим застъпници пред Бога, но да спазим нашите обещания, за да не ги изложим пред Бога, както казва старец Емилиян Симонопетритски – „С това да обещаваме, че ще изпълним определени неща, но да не го правим, и те, милите, се излагат пред Божия трон.“
Когато децата не са послушни, нека проявяваме по-голямо послушание към нашия духовник и към Бога. И когато ни се репчат, нека се молим по-усърдно, и когато закъсняват, нека се доверяваме на Божията благодат и благословение и на Света Богородица.
Духовният живот е геройски живот, не е самодостатъчност, не е порядъчен живот, не е пиетизъм, не е формализъм. Нека оставим децата ни, съпруга ни, проблемите ни в ръцете на Бога. Както казах, не ние ще поправим света, Бог ще ни поправи, вразуми, ще ни вдъхнови. Майката на светите безсребреници – света Теопистия имала мъж езичник, не се отделила от него, но децата си направила светци. Съществуват тайни канали, по които действа благодатта и Светият Дух, за които определени пъти не подозираме. Бог ще ни спаси за това наше търпение. Не мислете, че човекът постига Божията воля с това да пише книги, да мисионерства в Африка и навсякъде, а с това да претърпим затруднението със съпругата, детето, което плаче, неговата болест, скръб. Всички тези изпитания не са безсмислени, не са случайни събития в живота ни, а са посещения на благодатта и ако имахме духовно зрение, постоянно бихме славословили Бога за това как чрез тези привидни трудности педагогически ни посещава и ни помага и укрепва.
превод: Константин Константинов
