За надеждата и отчаянието
Декември 19, 2017 in Начална страница, Сладкарница
Автор : Монах N. Светогорец
За да станем по-силни, трябва да помним, че винаги ще ни дебнат неочаквани разочарования, беди, които внезапно ще ни връхлитат, препятствия, които не можем да предвидим, ще имаме и неочаквани радости, които ще ни въздигат на небесата като на криле, както и страдания, втурнали се в душите ни като буря… Страданията ще навеждат все по-ниско главите ни, но само с тяхната помощ можем да познаем истинския покой и да станем по-силни.
За спасение на душите ни е дадено едно божествено оръжие – молитвата, особено умната молитва, постът, постоянната изповед, причастяването с Божиите Дарове, четенето на словото Божие и аскетическите книги на светите отци; отричането от всичко, което разрушава нашата връзка с Бога, отдалечава нашите ум и сърце от Господа и от Неговата свята воля. Най-важното нещо си остава да помним смъртта (в манастирите, особено на Света гора, има монах със специално послушание, сутрин да обхожда всички килии на братята си с думите: „Добро утро, брате, помни, че всички ще умрем…“).
Затова аз не вярвам, че има човек, който да не познава своите възможностите и „слабостите си“!
Имаше един случай, в който един млад и неопитен монах беше паднал в тежък плътски грях. Благодатта го бе напуснала и той обзет от печал, бе изгубил надеждите си в Бога, беше се отчаял за спасението си, и изобщо за живота си… Бил изоставил молитвеното си правило, не знаел какво да прави, само стенел: „Христе, просвети ме!“ И решил да се изповяда на своя старец, да му разкрие скръбта си. Дошъл, изповядал се, разказал как изгубил надежда за своето спасение, как отчаянието го било стиснало подобно на менгеме…
- Според трудовете ти ще бъдат и плодовете ти – рекъл старецът и разказал на падналия монах такава история.
Един селянин имал нива. Тя се намирала далеч от дома му, и затова той съвсем я бил зарязал. Земята обраснала цяла в бурени. Извикал най-големия си син и му казал: „Иди, разчисти далечната ни нива, че то съвсем я забравихме“.
Синът се съгласил и на следващата сутрин оседлал магаренцето, взел инструментите си и дошъл на нивата. Но какво да види? Майко Божия! Вместо нива – едни непроходими храсталаци и бурени. Младежът изгубил всякакво желание за работа. Не, тази нива никога няма да може да бъде разчистена – казал си той, полегнал под сянката на едно дърво и от мъка заспал. Отчаянието го превзело. След като проспал целия ден, се върнал вкъщи.
- Е, какво стана – посрещнал го баща му – разчисти ли нивата?
- Не, татко – отвърнал сина – нищо не направих…
- Защо?
- Невъзможно беше. Там имаше такива бурени, такива плевели, треволяци… Не знаех как да я почна.
- И какво прави цял ден?
- Спах.
- Е, и как не те беше срам, голям човек си!? Мислех, че си по-умен… Иди утре пак и разчисти само едно малко парче, колкото ръста ти. Като го свършиш, тогава лягай и спи.
На следващия ден, преди още слънце да изгрее, момъкът вече въртял мотиката. За десетина минути разчистил една част от нивата, колкото ръста му. „Доброто начало е половината работа“ – гласи една стара пословица. Работата потръгнала, момъкът заработил усърдно, с желание. Изобщо забравил за отчаяние и униние! Вечерта, доволен, се върнал у дома.
- Как е работата? – попитал бащата сина си.
- Разчистих десет метра! – отвърнал той. – След няколко дена ще завърша с всичко!
- Виждаш ли – казал бащата – ако изгубим надежда, то отчаянието и скръбта като червеи ще ни изядат отвътре… няма да ни дадат и пръста си да помръднем.
И в действителност, след няколко дена нивата била напълно очистена от бурени.
- Разбра ли, какво ти казах? – обърнал се старецът към изпадналия в отчаяние монах.
- Разбрах, отче – отговорил той. – Длъжен съм да очиствам душата си. Но с какво да започна?
- Ти вече започна, брате. Изповедта е най-доброто начало. Господ ти прости греховете. Но това е Неговия дар, а сега ти си длъжен да принесеш нещо и от себе си.
- Разбира се, отче! – с разпаленост възкликнал младият монах. Какво трябва да направя сега?
- Започни полека-лека твоето монашеско правило – казал старецът. Казвай непрестанно: „Господи, помилуй!“. И… готви се за свето причастие.
Монахът погледнал с удивление стареца:
- Аз съм толкова грешен – и ще се причастя?
- Да, брате, скоро. Сега твоята главна задача е да убиеш демона на безнадежността и отчаянието!
- Тоест, отче, ти твърдиш, че аз мога да стана добър християнин и монах?
- Разбира се, братко. Това е така вярно, както и това, че с тебе сега се виждаме и разговаряме.
Тогава монахът паднал на земята и целунал краката на стареца. – Не знам как да ти благодаря, отче, – говорил той – ти ми подари Небето. Как само ми се върна надеждата и душата ми се изпълни с радост и светлина, отчаянието просто се изпари, сърцето ми е в Рая!
Светогорският отец завършил с цитат от Свещеното Писание:
„Надяващите се на Господа ще се обновят със сила – ще издигнат криле, като орли, ще полетят – и няма да се изморят, ще тръгнат – и няма да изгубят сили ( Ис. 40:31 ).
Източник: Православие. ру
