Благодарността към Бога
Януари 18, 2018 in Беседи, Начална страница
Автор : Архимандрит Захариас Захару
Първо искам да благодаря на Бога, който ми е дал благословението да бъда отново в България сред вас тази вечер. Благодаря също и на Негово Високопреосвещенство, който ми даде честта да стоя пред вас тази вечер.
Темата, която ще разгледаме тази вечер е много важна. Това е темата за благодарността и признателността към Бога. Всички неща биват освещавани чрез благодарението. Ще се опитам само да ви кажа един цитат от св. Максим Изповедник: „Всички достижения на светиите са неща, които не са били техни, а са неща, за които те са благодарили на Бога и така са станали техни“. И даровете, които са получили светиите, са в съответствие с тяхната благодарност. И всеки светия притежава само онова, за което вече е благодарил като получен дар от Бога.
Благодарението върви ръка за ръка със смирението. Св. ап. Павел казва, че не сме получили духа на тоя свят, който е дух на гордост и дързост, а сме получили Божия Дух, който е дух на смирение, за да познаем нещата, които сме получили от него.
Веднъж, през IV век, двама монаси оставили своя манастир и отишли в Александрия. За съжаление, заради това паднали в грях. Но после и двамата отишли в пустинята, за да се покаят. И когато се завърнали от пустинята, отците ги поставили в две ями. Оставили ги в тези ями, като им хвърляли хляб и плодове, за да поддържат живота им. След година ги извадили от ямите, и единия от тях бил изпълнен със светлина и радост. Другият бил бледен и кожата му била залепнала за костите му. Отците ги попитали каква духовна работа били извършили, докато стояли там. Единият казал: „Постоянно благодарих на Бога, че не ме остави да погина в Александрия, но ме изпрати в пустинята и ми даде възможност да се поправя“. И така, той бил пълен с радост и светлина. Попитали втория, какво е правил. Той казал: „През цялото време аз стоях пред Бога, сякаш бях пред Страшния съд, и с огромен страх аз предусещах и очаквах този Страшен съд“. Отците казали, че и двамата са получили прошка от Бога, трудът им бил приет, но са постигнали това по два различни начина. Първият е постигнал това чрез благодарението, а втория – помнейки смъртта и предусещайки Страшния Божи съд. Защото тези неща в своята дълбока същност са идентични – този, който благодари, не се интересува дали е жив или мъртъв, а от това да благодари на Бога докрай. А вторият, който постоянно помни смъртта и предусеща със своята молитва Страшния Божи съд, това е човек, който нито може да каже нещо, нито да мисли и да се интересува за земното и суетното.
Мирското униние и ревността на Божиите чеда
Всички хора се намират в противоестествено състояние поради падението в греха на непослушанието. Ако бяхме в състояние според природата си, щяхме да обичаме Бога от цялото си сърце и от цялото си същество и умът ни нямаше да може да се откъсне от спомена за Бога нито за миг. Това ни учат светиите, които помнят Бога по-често, отколкото дишат. Техният дъх е прилепен към Божието име, тъй като те непрестанно призовават това име и го изричат не само с устата си, но и със сърцето си. Ние, свещениците, често чуваме в духовническото си служение, дори от усърдни християни да изповядват – „нямам стабилност по пътя си към Господа. Не се моля колкото и както трябва. Умът ми е пълен със суетни, мирски помисли, нямам вдъхновение, разумът ми е замъглен и чувствам мъртвост в сърцето си“ и други подобни. Евангелското слово за такива хора остава бездействено, живата надежда на Божиите обещания и нетленното утешение на Светия Дух не са живи за тях.
Факт е, че светът, който ни заобикаля, култивира в хората забрава за Бога, чрез плътските образци, които предлага и ни наранява със своя богоборчески дух. Светият Дух ни казва, чрез Св. Писание, че плътското мъдруване е вражда против Бога, на Закона Божий то не се покорява, нито пък може и също така, че приятелството със света е вражда против Бога. И така, целият наш подвиг се състои в това, как да победим противоприродното състояние в нашето отделяне от Бога и да постигнем природното си състояние или, както често се казва, свръхприродното си състояние, т.е. нашият дух да се съедини с Божия Дух. За да постигнем това, обаче, трябва да водим борба със страстите и лошите навици, които сме придобили. Имаме най-различни страсти – гордост, сребролюбие, тъга, плътска страст, и е ясно, че дяволът ни води с всички тях, за да ни отдели от Бога. Има обаче една страст, която е най-страшна от всички – това е унинието. Според духовното определение, унинието означава духовна леност, липса на грижа за нашето вечно спасение.
Ако борбата с другите страсти може да доведе до голяма духовна полза, то унинието води до пълна забрава на Бога и всъщност така убива душата, че бедният човек да не може да окаже никаква съпротива. Състоянието на униние е много опасно, защото изтрива у човека спомена за Бога. Когато някой се намира в униние, той може да предприеме много и най-различни трудове, само не и труда за своето спасение. Ето защо можем да видим монаси, които се намират в състояние на униние, но същевременно остават и особено активни. Вместо постоянно да се намират в Божието присъствие, и в непрестанен диалог с Бога, те изпадат в многогрижие. Това води до тяхното духовно опустошаване от богатството на духовните промени на онова сърце, което непрестанно се стреми с копнеж към благодетеля Бога.
И така, едно е духовното униние, и съвсем друго, обичайното душевно униние, при което човек се стреми да избегне какъвто и да е труд. Духовното униние произтича или от гордост, или от отчаяние. Гордостта изсушава сърцето на човека и го отделя от животворното общение с Бога, а също и от брата. Такъв човек, който е откъснат, сам, и лишен от благодатта, която изобилно се излива от Тялото Христово – Църквата, такъв човек става немощен и неспособен да се противопостави на духа на съпротивния и на оня глас, който грехът носи в живота му. Човекът, изпаднал в униние, стремейки се да намери някакво лъжливо и преходно утешение, се предава на страстите на нечестието, които умъртвяват душата и я правят неспособна да пребивава в чудното пространство на Божието присъствие и да вкусва от нетленното утешение на Светия Дух. Доколкото даваме пространство на гордостта, в някоя от нейните форми, осъждане, презрение, безразличие, ние прогонваме от себе си не само благодатта, но и помненето на Бога.
Тежкото състояние на заблуда, в резултат на унинието, е изразено много добре от думите на великия ап. Павел: „Да ядем и да пием, защото утре ще умрем“.
Греховната страст на унинието се поражда също и от отчаянието. То е неизбежен резултат от неверието. Тази страст опразва сърцето от надеждата и копнежа по вечния живот. Няма по-голяма трагедия от това, човек да живее на тоя свят със сърце, празно и лишено от вдъхновение и от Божието утешение. В монашеството, например, цялото ежедневие е насочено към това, да подпомага към развиване на усещането за Бога, това усещане за топлина, радост, утешение, мир, които носи в сърцето свръхестественото Божие присъствие.
Когато, обаче, се умъртви връзката на човек с Христос поради неверието, човек престава да има надежда за възкресението. Според думите на Господа, „там, където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“. Ако във вас има жива надежда, то тогава сърцето ви хвърля котва в небето и ставаме богати, понеже там е нашето съкровище. Когато, обаче, нямаме надежда, сърцето ви не може да се откъсне от земята. Онези, които нямат надежда във възкресението и вечния живот, още тук вкусват безутешните мъчения на своята раздяла с живия и благ Бог на любовта. Това е истинската духовна смърт, която предшества вечната смърт в ада.
И така, целият подвиг на християнина се съсредоточава в преодоляване на унинието, което парализира душата и води до духовна смърт. В своята първосвещеническа молитва Господ казва: „Вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога и пратения от Тебе Иисуса Христа“ (Йоан 17: 3). От тези думи става ясно, че вечността е състояние на личността, която се предава на човека, когато той работи с вяра за поддържане на жива връзка с личностния Бог на откровението, с Отца, Сина и Светия Дух. Тъй като имаме дръзновение и достъп до Бога чрез нашия Господ Иисус Христос става ясно, че връзката ни с Господа има абсолютно значение за нашата победа над греха и наследяването на вечното ни спасение. Нашата връзка с Господ Иисус Христос, която започва сега на земята с вярата и ще продължи във вечността чрез светата любов е неповторим дар, който трябва да се разгаря постоянно в живота ни, за да можем усилено да вървим към все по-съвършено познание на Бога и към единение с Него.
Кои мисли ни помагат за това, да влезем в това най-голямо чудо, което познава тварният свят – единението на човешкото сърце с Божия Дух? Виждането, което имаме от Свещеното Писание за човека е, че Бог по безкрайната си благост е сътворил човешкото сърце по неповторим начин, така, че то да бъде способно да приеме своя Създател, Който в бъдеще ще дойде в света, за да спаси всички. Бог е направил сърцето на човека своя цел, за да го посещава от сутрин до вечер. Бог е намислил един велик план за човека, за да го направи подобен на образа на своя Син, т.е. да го направи бог по благодат. За тази цел Той не е пощадил дори Своя Единороден Син. Ако човекът е занимавал ума на Бога, от преди свят да се създаде, тогава той е наистина велик по своя произход и предназначение. Велик, според удивителните способности, които крие неговата природа, създадена по Божий образ. Това виждане вдъхва вяра, която действа чрез духовната признателност. Когато вярващият благодари на Бога за Неговия благ Промисъл, той става богат на духовни дарове. Благодатта, която приемаме, е съразмерна на благодарността, която показваме. Както казва великият Максим Изповедник, Бог отмерил своите дарове на човеците, според благодарността, с която те ги приемат. Именно по този начин влизаме в блажената пълнота на Божията благодат. Колкото по-голямо благодарение и слава отдаваме на Бога, толкова повече Той излива даровете Си. Чрез тези благодатни дарове вярващия влиза в другите членове на Тялото Христово – на светиите, които са на небето и на земята. Колкото повече вярващия навлиза чрез благодарението в тази благодатна общност, толкова повече той забравя предходните по-малки дарове, и с глад и жажда се стреми напред към все по-голяма пълнота на любов и съвършенство. Човекът, който благодари на Бога, не познава унинието, той се измъчва само от една, благословена печалност – от това, че не може да благодари на Бога така, както подобава, за всички Негови дарове, дори за всеки един дъх, който Бог излива върху земното лице.
По този начин, благодарението води към истинското покаяние, което няма край в този живот. Тогава разбираме, защо Господ поставя най-горе от всички заповеди заповедта с признателност да осъждаме себе си като непотребни и недостойни. Той казва – като изпълним всички Негови заповеди, да казваме „ние сме слуги негодни, защото извършихме онова, що бяхме длъжни да извършим“. Този начин на мислене поддържа пламенна Божията благодат в живота на вярващите. В тази нагласа се крие спасителното вдъхновение, което съкрушава смъртоносното униние. То носи на вярващите сила всеки ден да вършат свети дела със страх Божий. Пътят на благодарението ни изцелява, съкрушава гордостта и ни укрепва срещу изкушението на отчаянието. Благодарност и признателност всъщност означават смирение.
Тези добродетели са едни от най-благородните прояви на смирението. В Св. Писание на Стария и Новия завет четем: „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“. И така, важно е да помним, че Божието благоволение и благодат нарастват в нас чрез смирението, и особено, чрез благодарността. Когато влезем в благодатта на благодарението, придобиваме правилната ревност по Бога, което подобава на Божиите чеда. Хората, които благодарят на Бога никога не се отчайват и сърцето им никога не остава празно от Неговото утешение.
Ще ви разкажа един случай. Един християнин изповядал, че искал да се самоубие, тъй като всичко в живота му вървяло лошо, целия му живот бил една болка и нищо нямало никакъв смисъл. Духовникът го попитал дали все пак няма и нещо добро в живота му, като например, че в този момент той дишал и бил жив. Отговорът на изповядващия се бил положителен и тогава духовникът го посъветвал: „започни да благодариш на Бога за всеки дъх, който ти дава, за този телесен живот и после за всичко друго, което Бог ти покаже, че си получил като Негов дар“. Този човек започнал да прави добро и скоро усетил в себе си една сила. Започнал да благодари на Бога, че му помогнал да познае Неговото име, а по-късно и затова, че почувствал утешение от Христовата молитва. Накрая този човек достигнал такава степен на жар и ревност в благодарението си, че напълно забравил за своето отчаяние. Забравил за самоубийството и се избавил от това бесовско изкушение.
Според думите на нашите свети отци, няма по-голяма добродетел от благодарението, когато страдаме от болест, гонение, несправедливост и презрение от хората. Когато в своята болка казваме: „Слава Тебе, Боже, благодаря Ти за всичко, което си направил за мен“ – това е особено угодно на Бога. Когато св. Йоан Златоуст бил воден на заточение, измъчен, уморен и отруден, той и придружаващите го минали край един храм. Светецът помолил да го оставят за малко край светия престол. Облегнал се на него и казал на Бога: „Слава Тебе, Боже, за всичко!“, и в този миг предал святата си душа в Неговите ръце.
Когато животът ни е в опасност, няма по-угодно нещо за нашето сърце от благодарението. С други думи, ако в този момент обърнем ума си към Бога и Му кажем: „Благодаря Ти, Господи, за всичко, нито смърт, нито друга скръб не ще ме отдели от Тебе, защото Ти Си Победителят на смъртта“, това означава, че нашата вяра е станала по-силна от смъртта, която ни заплашва. В Божиите очи това е един велик подвиг, който ни пренася на отсрещния бряг. Този подвиг ни въвежда в един силен духовен живот, в блажената общност на всички светии, във вечното славословие и благодарение на Бога, което звучи през вековете и в Неговото Небесно Царство.
Едно голямо средство, което ни е дадено да се борим със страстта на унинието, да победим духовната смърт, която заплашва живота ни, е Божествената литургия. За нея ще говоря по-подробно на беседата си в петък. А сега ще отбележа само следното – в Божествената литургия вярващите получават духовни дарове в съответствие с подготовката, която извършват за нея. Чрез подготовката, в личната си молитва, те трябва да поддържат сърцата си горещи, така, че когато отиват на църква, да принасят на Бога и на братята си дарове, и обратното, когато отиваме на света литургия неподготвени, ние вършим несправедливост спрямо Бога и братята си, тъй като нямаме дарове, които да принесем, с които да влезем в тихото благодатно общение със светиите.
В заключение ще кажа, че благодарението е ревността, която трябва да владеят Божиите чеда. Благодарението е толкова угодно на Бога, че великият ап. Павел ни насърчава да излагаме всички свои прошения пред Бога, само като преди това сме Му благодарили докрай за всичко. Не се грижете за нищо, но всичко чрез молитва и моление с благодарност откривайте пред Бога своите просби и още за всичко благодарете, защото за всичко такава е за вас волята Божия в Христа Иисуса. В общението на благодатта намираме истинското и силно божествено вдъхновение, което не дава на човека покой на земята. Това вдъхновение ни води от вяра към все по-съвършена вяра; от надежда към увереност в живия Иисус, Който възкресява от мъртвите; от любов към все по-голяма пълнота на любовта; от една степен на светлината към съвършения и невечерен ден на Божието Царство, където е мястото и вечния покой на нашия дух заедно с всички Божии светии и с духовете на праведниците, които са постигнали съвършенство.
Източник: „Седмица на православната книга” – Варна, 2017 г.