Приехме ли Светия Дух?
Юни 26, 2019 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : архим. Емилиан Симонопетритски
Човешкият живот представлява движение към Бога или отдалечаване от Него. Това е едно пътуване, едно шествие, известно единствено Нему. Животът ни се състои от дирите, оставени от Светия Дух, докато Той се движи и диша сред нас (вж. Рим. 8:9-17; 2 Кор. 6:16). И когато Духът дойде и се всели в нас, ние стигаме до края на времето, до предела на сега — една частица от времето, която в известен смисъл е несъществуваща, защото веднага щом изречем и осъзнаем тази дума, тя изчезва. И тъй, ние стигаме до сегашния момент, който има значение само докле се казва “днес” (Евр. 3:13), защото кой би могъл да каже, че е узнал предела на своя живот?
Следователно, от една страна имаме човешкото време, което клони към несъществуване, а от друга страна — вечното време на Бога, което е ходенето Му сред нас (вж. 2 Кор. 6:16; Лев. 26:12), допирът на Светия Дух до живота ни, живото Му присъствие сред хората. Но как вечното време може да стане действително за нас? Как можем да стигнем до конкретния миг от времето, който не е край или граница, а откровение и явяване на мястото, където пребиваваме спрямо Бога? Кои са знаците на Божието действие в нас? С други думи, как в нашия живот се проявява способността ни да вместим Бога? Не само в духовния живот, но и в ежедневния, във всекидневните ни занимания? Как Духът се разкрива в нас и как ние Го явяваме на другите? Кога ще можем да кажем, че наистина сме придобили Светия Дух? Навярно ще ни се наложи да свикнем с факта, че през целия си живот ще продължаваме да се питаме: “Приехме ли Светия Дух?” (Деян. 19:2).
По всяка вероятност след много години ще открием, че това не е станало. Ужасно е, но е истина. И точно затова искам да обърна внимание, че въз основа на нашите външни проявления и всекидневни занимания можем да преценим дали сме придобили Светия Дух или не.
Един от белезите на присъствието на Светия Дух в нас е състоянието, описано в Свещеното Писание с думите зарадва се сърцето ми (Пс. 12:6). Какво означава това? На първо място, това е видимата, външна радост, щастие и ликуване, каквато е например възторжената радост при появата на първородно дете. Но зарадва се сърцето ми описва също така духа на човек, копнеещ за Бога, който в своя копнеж усеща, че Бог се докосва до него и това предизвиква радостта му, защото той влиза в общение с Бога.
Сърдечната радост е неотслабващото усещане, че Бог е с теб. Това е чувството на пълна увереност, на цялостно отдаване на Бога. Това е прекрасното чувство на откритост, подобно на онова, което преживяваме в състояние на покой и отмора, чувството на обновление, което човек изпитва, когато е сигурен, че Бог се намира там, където е и той. Това е усещането, когато знаеш, че вече не си сам, че дори за един единствен миг не си оставал самичък. Следователно сърдечната радост е дълбокото чувство и опитното преживяване, което имаме, знаейки, че Бог е с нас във всеки един момент.
Когато говорим за сърдечната радост, трябва да кажем няколко думи за природата на сърцето. Какво ще рече сърце, изпълнено с радост? Това е отвореното сърце, разпукващо се пред величието, което усеща. Когато човек живее като истински член на Църквата, на която портите адови няма да надделеят (Мат. 16:18), когато пребивава във величественото състояние, което му е присъщо, тогава той се възпълва, постига своето автентично себеизразяване и познава вътрешното си аз. Истинното познаване на самия себе си е осъществимо единствено в съзнанието на Църквата. Ставайки едно с църковното Тяло и живеейки сред неговата увереност и сигурност, ти получаваш възможността да се освободиш от колебанията, безпокойството и тъгата. Бедите и неприятностите просто идват и си отиват, подобно на вълни, които не могат да те погълнат. Уподобяваш се на бряг, който е непоклатим под ударите им. Те приближават и се разбиват в теб, но ти повече не се страхуваш от тях. Напротив, те ти напомнят за безкрайните вълни на Светия Дух, Който приижда и утихва в теб.
Скърбите ти откриват Този, Който е отвъд всяка скръб (вж. Иоан. 16:33), а радостите, които също са като вълни — Този, Който е източник на радостта. Така всяко нещо ти явява Бога. Затова сърцето се радва и весели, защото каквото и да се случи, до каквото и да се докосне, където и да се намира, навсякъде и във всичко вижда Самия Цар, Самия Израил — Господ Бог. По този начин всяко нещо се превръща във възможност отново да узнаем и открием Бога.
Радостното чувство е най-вече неизменно и непоклатимо. То не може да се загуби. Ако изчезне, това е признак за отчуждаване от Бога, за активизиране на нашето аз, следователно и за загубване на връзката ни с Бога. Това ще бъде един вид сурово изпитание, отвеждащо ни в противоположната посока. Едно движение към ада, което Бог допуска да претърпим, за да си спомним за рая, който сме изгубили, за рая на радостта, който сме имали преди това. Един единствен грях е в състояние да ни изпрати в този ад, подлагайки ни на тези мъки и лишавайки ни от радостта. Затова — споменавали сме и по други поводи — сърцето ликува, когато казва: Върни ми радостта на Твоето спасение (Пс. 50:14).
Загубвайки радостта, човек вече не вижда пред себе си Бога, губи усещането за Неговата помощ. С други думи, лишава се от съзнанието за своето място в Църквата, от чувството за принадлежност към Тялото Христово. Когато това се случи, той незабавно се превръща в никой — в един раздвоен, изолиран и несъществуващ в Божиите очи човек. Бог не може да достигне до мястото, където се намира, защото той е потънал в дълбок мрак, обгърнат е от тъмен облак. Но когато човек е в състояние да премине през това мъченичество, съхранявайки паметта си за Бога и продължавайки да Го славослови, това го отвежда направо при Него.
Дори тогава, от дълбините на този ад — както и от дълбините на нашия грях и на болката, която душата изпитва, бидейки отделена от Бога — ние продължаваме да викаме към Този, Който може да ни въздигне до предишното ни състояние. Той може да ни възстанови, да сложи пръстен на ръката ни (Лук. 15:22) и да ни сгоди за Духа (2 Кор. 1:22), което е залог, че отново ще си възвърнем сърдечната радост. Следователно радостта е основният белег на живеещия в Светия Дух човек.
Превод: Пламена Вълчева
Източник: Archimandrite Aimilianos of Simonopetra, The Way of the Spirit. Reflections on Life in God, Indiktos, Athens, 2009.
