Детето не е гост вкъщи
Август 19, 2014 in Начална страница, Семейство
Автор : митр. Павел Сисанийски и Сиатистки
Първото пространство, в което детето се възпитава, е семейството, където се развива. Отново казвам, че има 4-годишни деца, за които си мислим, че „то не разбира”, но то разбира всичко. И не само разбира всичко, но и в тази възраст стават най-големите катастрофи. Именно защото детето не може да прецени, че караницата между родителите е за момент, понеже няма такава способност, то чувства паника в себе си за това, което вижда пред себе си, макар и караницата да не трае дълго. Тази паника е способна да увреди много силно детската душа. Когато е по-голямо, то може да отсъжда по-добре и да разбере, че и родителите му не са съвършени, но в тази детска възраст не може да различи нещата. Затова много пъти някоя бурна сцена или постоянните кавги развиват паника и страх в душите на децата. Паника и страх, които могат да се изразят дори в телесни недостатъци и проблеми. Също така от мига, в който детето се ражда и расте, ние сме длъжни да развием отговорността в него и съобразно своята възраст да различава и доброто, и злото, немощта и страстта, и всичко.
Някога едно детенце, което бе едва на 6 годинки, дойде да се изповяда. Това дете обаче имаше съзнание за една страст, която ние, големите, понякога имаме, но изобщо не я изповядваме. То ми каза:
- Отче, алчен съм! Искам всичко за мене!
Страстите трябва да се изцеляват. И то от ранна възраст. Аз му казах:
- Знаеш, че след няколко дена е Рождество Христово. И на Рождество Христово майките и татковците правят подаръци на децата, нали?
- Да.
- Да направим сделка? На това Рождество Христово ще кажеш на родителите си подаръка, който ще ти купят, да го дадат на някое дете, което навярно няма баща, или не очаква подарък. Съгласен ли си?
- Да!
Аз си тръгнах от техния дом. В даден момент майка му го видяла как се разхожда из стаята си и си повтаря: „Тежко наказание! Тежко наказание!” Това какво означава – че то има съзнание за това, което ми каза и осъзнаваше болката от лечението на тази страст.
Детето от малко – съобразно своята възраст – трябва да се научи на отговорност. То може да направи някоя беля, но въпросът не е да го набиете, а да се лиши от нещо, което му харесва. Да почувства тази връзка – че няма само права в живота, а и задължения, и от малко да го разбере. Не мислете, че децата не възприемат това, те го възприемат, разбират посланието и реагират по различен начин. Стига само нашето послание да бъде ясно.
От тази детска възраст трябва да започне и нещо друго – контактът на детето с Източника на неговия живот, т.е. с Църквата, с църковната среда, с иконите, с храма, с молитвата. Без особено да го изморяваме, но и без да го лишаваме от тези неща. В тази възраст е нужно детето да придобие първите красиви преживявания, да почувства това, което правят много дечица, влизайки в храма, да целунат всички икони поред… Не можете да си представите колко ценен е вашият принос и колко ценни са (духовните) преживявания, които с любов и непринуденост трябва да давате на децата си. Разбира се, тези преживявания на децата в тяхната връзка с Бога трябва да започват от самия дом и детето трябва да вижда родителите да се молят, да палят кандилото и т. н. То обаче трябва да вижда тези неща, а не само да му казваме „прекръсти се!”, или „кажи си молитвичката!”, когато отиваме да лягаме, а в същото време детето да забелязва, че неговите родители и близки никога не правят това, което го карат.
И друг път съм казвал, че родителите, които не водят децата си от малки в храма, са осъдени след време да ги водят на психиатър. Естествено, нека ви обясня защо. Казах това веднъж на един голям празник, където имаше много народ и няколко дена по–късно една студентка ми каза:
- Отче, завчера на площада младите разговаряха за това, което казахте.
- За кое от всичко?
- За това и това.
- И какво казаха младите?
- Ще ви се стори странно, но те са съгласни с вас!
Защо бяха съгласни? Защото младите първи чувстват трагичната празнота в своята душа, за която родителите не подозират, нито приемат децата да им го кажат, защото пък не очакват, че нещо ще научат от тях. Затова е много важно в първите години – и ще ви кажа защо настоявам за първите години - детето, което няма възражения, да бъде въведено и да живее в това духовно пространство.
По-късно ще дойде времето на пубертета, което е времето на съмненията. Тогава по много и различни причини детето започва да има съмнения. Възможно е дори самите родители да развалят неговата представа за Бога или пък това да стане в училище, или някъде другаде. Но ако в него съществуват тези преживявания, тогава те ще го спасят. Затова е много важно в тези години на детска невинност детето да се засади в Църквата. Оттам нататък Бог си има грижата.
Казах, че възрастта на пубертета е възрастта на съмненията. Ако някой е отгледал правилно своето дете, той няма причина да се страхува от съмненията.
Съмнението е естествено явление.
Аз твърдя, че ако нямах съмнения, днес нямаше да съм духовник. Можеше да бъда лекар или инженер, но не и свещеник. Когато съмнението е искрено, то води до знание. Не се страхувайте от съмнението! Ако малкото дете ходи на църква, защото майка му или баща му казват да прави така, когато порасне, то иска да знае защо трябва да ходи. И много повече иска да знае това, когато вижда тези, които са му казвали да ходи, сами да не го правят. Или когато вижда тези, които го водят, на дело да отхвърлят нещата, на които го учат. Тогава има още една причина за съмнение в него. Затова трябва да осъзнаваме какво означава пубертетът, който е възрастта на диалога, където множеството забрани и заплахи не са от полза.
Народната поговорка гласи, че мъдрите родители готвят преди децата им да огладнеят. Тоест трябва да подготвим детето за пубертета и да не го оставяме само да открива света, а да му обясняваме какво ще срещне, тълкувайки определени неща, така че, когато ги срещне, да не се изненада. Ще ви кажа нещо много просто. Започнах да се занимавам с децата от времето, когато и аз бях дете – в лицея бях катехизатор на децата от основното училище. Когато една група от тях влязоха в гимназията, през лятото имахме среща и им казах: „Деца, досега ходехте в основното училище. Там бяхте големите. Бяхте и „учители”, малките вас гледаха и правеха, каквото правеха. Сега отивате в гимназия и ще бъдете малките. Не мислете, че всичко, което ще видите, е правилно. Ще видите по-големи деца да пушат, да говорят вулгарно, да правят едно, второ, трето – нека не ви правят на будали, а си отваряйте очите!” Дойде време за училище. Един ден дойде едно дете и ми каза: „Господине, това, което ни казахте, го видях днес в училище! Един ученик, по-голям от мене, пушеше цигара!” Само че това дете беше подготвено и можеше да оцени това поведение.
Когато детето започва да разбира, да разговаря с нас, да говори за права, е хубаво да му поговорим и за неговите задължения, с цел да го направим зрял човек. Когато някога бях директор в училище, говорех часове наред с децата. Казвах им: „Деца, тук ще живеем дълъг период от нашия живот и затова и ние, и вие сме длъжни да го живеем красиво. Имате права и аз пръв ви обещавам да ги уважавам! И второ, давам ви право да настоявате за тях! Обаче имате и задължения и ви информирам, че ще настоявам до последното от тях! По една много проста причина – не ви смятам за деца със забавено умствено развитие. Искате ли да кажа: клетите, не разбират!? Не е така, защото знаете какво искате и какво правите.” Постигнахме съгласие. Когато нещата са логични, децата лесно се съгласяват. Разбира се, дойде време – и това го знаеха и всички други колеги, – когато децата не можеха да бъдат изключително последователни по повод своите задължения. Тогава понастоявахме. „Не се ли договорихме за това?”, попитах. Сещам се, че казах на децата – ако някой от вас избяга от училище, следобед ще пием кафе у тях! Така спряха бягствата от училище. Въпросът е доколко ни е грижа за всички тези неща.
Важно е да развиваме чувството за отговорност в децата. Някои родители обаче постъпват сякаш техните деца са гости у тях – да не се притесни, да не се огорчи, да не се измори! Сякаш е гост, дошъл за няколко дена. Да не научи за трудностите, които родителят има. Защо да не ги научи? Не е ли член на семейството? Ще понесе малко от товара заедно с другите. Ще се научи да го приема, и то с радост. Това, което не трябва да правим, е да правим сравнения:
Не виждаш ли брат си!?
Това е грешка. Първо, защото по този начин ги противопоставяме, и второ, защото всеки има собствени дарби. Затова не съществува по-лекомислена грешка от това бащата или майката да казва на детето – виж брат си или сестра си! „Те четат и напредват, а ти си тъп!” Или да го сравняват с други деца.
Искам да се спра върху въпроса със свободата на детето, когато вече е навлязло в юношеската възраст, и то относно неговата връзка с Църквата. Трябва да се научим да уважаваме съмнението и свободата на детето. Връзката с Бога не може да бъде връзка по принуда. Още по-малко можем да се караме и да хулим детето, защото не ходи на църква. Тук се води друга битка – необходим е спокоен тон, правилен пример от страна на родителите, диалог и молитва. Ако детето види, че уважаваме свободата му, тогава ще се замисли и навярно ще дойде в църква. Но дори да не дойде – защото може да се влияе, ние ще се молим за него и ще му кажем много ясно: Детето ми, аз съм направил своя избор в живота си и почувствах, че Бог има централно място в него. Не мога да ти наложа този възглед, ти сам ще откриеш Бога. Едно нещо само мога да кажа: не поставяй под съмнение заради самото съмнение, а заради истината, защото искаш да научиш истината.
Ние трябва да даваме правилен пример и на това настоявам – най-голямата катастрофа във връзката между юношите и Църквата я причиняват родителите с техния пример и още повече с тяхното лъжеблагочестие и лицемерие.
Защото, когато детето вижда своите родители да се правят на благочестиви, да говорят хубави думи за духовния живот, но вкъщи следват друг път, когато виждат бащата да казва на детето: „Не можеш да успееш в живота с кръста в ръка!”, тогава тази картина се сгромолясва и заедно с нея и думите, които сме казали по-рано за Бога, за Църквата, за всичко в тази връзка. Ако наистина сме разбрали ценността на връзката с Бога, ще я развием с нашия личен пример, молитва и възпитание, което от малки ще дадем на децата. В противен случай ще бъдем това, което е казал Христос – тези, които сме затворили вратата (към Царството небесно) и не пускаме никой да мине през нея.
Също така критичен момент във възпитанието на децата и особено в началото на пубертета е откриването на другия пол. Момичетата и момчетата започват да разбират, че светът се състои от мъже и жени. Тук, за съжаление, самите родители много пъти следват двойни стандарти. От една страна, пазиш момичето, а от друга подтикваш момчето към създаване на нови връзки. Не съществува по-малоумна тактика от тази. Защото, ако подтикваш момчето си към връзки с други момичета, първо на първо, защо за някое друго момче тази връзка да не се случи именно с твоята дъщеря (след като така разсъждаваш)?! И ако реално следваш тази тактика, тогава ти ще си изцяло отговорен, ако нещо не върви добре с дъщеря ти. Не крия от вас, че когато при мене идват такива родители, първото ми желание е да се отнеса много лошо с тях. Не съществуват два вида етики и възпитания. Защото възпитанието, при което караш момчето си да разглежда момичетата като обекти за употреба, ще го направи неспособно да обикне в своя живот. И когато утре твоят син не върви добре в своето семейство, не търси другаде причините, а във възпитанието, което ти си му дал.
С началото на тази възраст вече няма нещо, което трябва да крием от децата. Аз им казвам изключително смело: ще се научите да обичате! Основни елементи на любовта обаче са уважението и цененето. Как обичаш някой, когото не цениш? Как можеш да обичаш някой, когото не уважаваш? Това са основни елементи на любовта. Ти би ли искал другите да се отнасят така с теб? Любовта е хубав подвиг, който можем да развием, защото е единственият път в живота. Затова трябва да обясним и на юношата, и на девойката, че всеки от тях е личност, която заслужава любов, а не е обект за употреба. Родителите правят трагични грешки в начина на възпитание относно този въпрос. Те разбират своя погрешен път по-късно и в действителност са отговорни за доста неща, които стават. Особено в наши дни понякога ставаме трагично отговорни.
Думите ми може да са тежки, но, за съжаление, чувствам нуждата да ги кажа заради вашите деца. Знаете ли от колко деца съм чувал или виждал написано в писмо: „Благодаря ви, отче, защото за мен бяхте бащата, когото нямах възможността да познавам!” Въпреки че те имаха родители, и то образовани… Но никога не ги познаха като родители, които да застанат с любов и отговорност до тях.
Децата растат и понякога следват различни пътища от родителите, от което родителите се огорчават. Сега не говоря за това дали родителите носят отговорност или не. Въпросът е докъде се простира отговорността на родителите? От момента, в който едно дете става пълнолетен човек, то носи отговорност за своя живот. Ако родителите му са му дали погрешно възпитание, те носят отговорност, но за възпитанието, което тогава (т.е. в миналото) са му дали, а не за конкретните дела, които върши сега. Ако родителите са се отнесли правилно с него, тогава те не носят отговорност, защото Бог ни е оставил свободни. Ако можем да кажем „Не!” на Бога, защо да не можем да кажем „Не!” и на родителите си? Въпросът е как ние се отнасяме към тях – дали с любов като бащата на блудния син, където детето във всеки един момент знае, че има дом, баща, майка, които няма да му затръшнат вратата. Искам обаче да подчертая, че много пъти начинът, по който се отнасяме към децата, дори и начинът, по който се отнасяме към тях в тяхната връзка с Църквата, е погрешен и така предизвикваме противоположни резултати.
Ще завърша със старец Порфирий, този свят човек, който, когато родителите отивали да разговарят за проблемите на своите деца, на всички давал един отговор, още преди да кажат най-малкото нещо: „Вие, родителите, станете святи и децата ви ще намерят своя път!” Той настоявал за това, защото знаел, че това е истината. Затова, ако човек реално обича децата си, тогава той трябва да стане свят. И тогава Сам Бог ще води децата.
превод от гръцки
