Къде искаме да заведем нашите деца
Август 19, 2014 in Семейство
Автор : митр. Павел Сисанийски и Сиатистки
Ще говорим за един въпрос, който срещаме всеки ден и който често усилено обсъждаме, виждайки погрешния път, по който много млади тръгват. Ако потърсим началото на този път, в повечето случаи ще го открием в семейството. Нашата цел е да видим какво възпитание трябва да дадем на децата според преданието на Църквата. Етимологически думата „възпитание” означава „водене” и ако сме хора със съвест, тогава въпросът е – къде искаме да заведем нашите деца? Какви искаме да станат?
Ако в този момент се направи проучване и попитат родителите – какви искате да станат вашите деца, повечето отговори наистина биха били трагични. Тези отговори показват казаното по-горе – че проблемът тръгва от самото семейство. В повечето семейства в действителност не знаят какви искат да станат техните деца. Разбира се, много пъти казваме – искаме да станат добри деца! Но какво означава добро дете? Казваме – искаме да станат успели хора! Но какво ще рече успял човек? И как става това? В нас има достатъчно неяснота по този въпрос. Бих казал, че за нас възпитанието прилича на влак, който е тръгнал, но не знаем къде искаме да стигне. И тук започва объркването, защото, след като ние първи не сме в състояние да обясним какви искаме да станат децата, или докъде би трябвало да стигнат, тогава какво очакваме от тях? И нерядко започват конфликти, където често пъти не децата, а ние не сме прави.
Говорим за възпитанието на човека, но кой е човекът? Възможно ли е да дадем възпитание на човек, без да знаем кой е той, откъде произхожда, къде отива, кое е неговото предназначение, след като не е дошъл случайно на земята?
Кой е човекът?
Защото, аналогично на възприятието, което имаме за човека, заемаме и позицията към него. Всички знаете, че ако си купите някакъв уред, в кутията има ръководство, в което производителят ни обяснява как е изработен и как функционира самата стока. Ако не знаем това, ще го развалим. И ако знаем това за един прост уред, за съжаление не го знаем за човека. Понеже търсим отговор, който Църквата може да даде, трябва да познаваме православната антропология, т.е. – какво е човекът според начина, по който Църквата, Божието слово ни го открива. Защо? Защото истинското възпитание ще доведе човека до осъществяването на неговото предназначение. Когато възпитанието, което даваме на едно дете, не е в тази посока, тогава го водим до един изопачен живот, чиято цена ние първи ще платим. Затова трябва да имаме ясно разбиране какво е човекът и какво е неговото предназначение.
Къде ще научим истината?
Истината е в „кутията” на Производителя. И понеже Творецът на света и на човека е Бог, отговорите на въпросите се намират в Божието слово – първо в св. Писание и в преданието на Църквата. Там научаваме прости истини, които на практика обаче забравяме, а именно, че човекът е дело на Божията любов и неговото предназначение, бидейки сътворен по Божий образ, е да стане богоподобен. Да стане участник в божественото естество (2 Петр. 1:4), да яви Христовия живот в своята смъртна плът. Човекът има предназначение, което не може да бъде нещо, което не преодолява смъртта. Следователно, предназначението на човека не е нито да създаде семейство, нито да трупа пари, нито да строи къщи, а в неговата способност да преодолее смъртта и да стане участник в божественото естество (2 Петр. 1:4). Тогава всичко друго, което прави и служи на тази цел, има смисъл и ценност, но всичко странично, което прави и е противно на тази цел, реално са зъбите на смъртта. Които в даден момент ще сдъвчат както тялото, така и душата на детето.
Божието слово ни казва по чудесен начин, че човекът има божествено предназначение. Той е тръгнал от земята, за да стигне до небето. За да стане това, Сам Бог стана Човек, за да може човекът да стане бог. Например не може да празнуваме Рождество Христово по един наивен начин, т.е. – когато правим какво ли не, но забравяме защо Бог стана Човек. Когато не осъзнаваме връзката, която нашият живот има с Рождество Христово, когато този ден не ни припомня нашето истинско предназначение. Затова един човек, който е християнин, не търси, а знае това, което Бог му открива. Именно възпитанието ще доведе младия човек до пълната възраст на Христовото съвършенство (Ефес. 4:13), до неговото духовно възрастване, което означава – до явяването на Христовия живот в неговия живот.
Друг въпрос, който се появява, е откога започва възпитанието на детето?
От времето, когато още не се е родило. Оттогава започва. С това имам предвид две неща. Първо, възпитанието има много голяма връзка с начина на живот на родителите преди техния брак, в самия брак и в периода на бременността. Знаем много добре силата, която има наследствеността. Много пъти едно дете може да бъде наследствено обременено. Нека не забравяме, че нашият живот принадлежи не само на нас, а и на децата ни и нека се спра малко на това, защото понякога семейството не върви добре, но казваме – аз обичам моите деца! Но как ги обичаш? Подготвяйки тяхната смърт? Какъв живот ще им дадеш? Какво ще им предадеш в наследство? Определени пъти, когато човек има нещо по наследство, то се вижда добре и го разбираме. Наследствеността обаче няма връзка само със здравето на тялото, а най-вече с духовното състояние и равновесие на едно дете.
Второ, в периода на бременността. Смятате ли, че кавгите между съпрузите, напрежението в живота на майката, докато е бременна, са най-доброто нещо за детето, което носи в утробата си? Ако бащата и майката обичат детето, което ще се роди – защото го смятат за Божий дар, – те би трябвало да се погрижат да имат любов между си. Животът вкъщи да бъде нормален, напрежението да не се предава на детето, което майката носи в утробата си. И много по-важно – майката систематично да се въздържа от всички онези неща, които ще създадат проблем у нейното дете. Не мога да разбера как една майка обича детето си, когато по време на бременността пуши, и ми позволете да кажа, че не съществува никакво оправдание за това. Не мога да разбера как една майка обича детето си, когато по време на бременността пие алкохол. След това ще плаче. Ще се бие в гърдите. Ще казва – защо, Боже мой?! Следователно, възпитанието на детето започва още от този период.
Идва моментът, в който детето се ражда. Но откога пък започва възпитанието на детето, което вече се е родило? Днес дори учените казват, че детето се формира в най-голяма степен през първите шест години. Тогава, когато мнозина от вас казвате: малко е и не разбира! Интелектуално погледнато може да не разбира. Ако не разбира… Защото днес има дечица на 2-3 годинки, които дават такива отговори на родителите си, че човек наистина остава удивен. Следователно, нашият интелект има проблем, а не този на децата. Детето записва всичко, което вижда и живее у дома, просто още няма интелектуалната способност да обработи всички тези преживявания, което прави по-късно. И тогава са налице някои „номера” от негова страна, а ние започваме да питаме защо. На какво се дължи това? Затова детето трябва да чувства сигурност близо до своите родители и то ще я почувства, именно когато съществува любов.
Ще направя скок и ще ви кажа какъв отговор ми даде една 20-годишна девойка, която беше живяла в семейство с постоянни кавги. Аз я попитах:
- Обичат ли те твоите родители, детето ми?
А тя ми отговори:
- Какво означава да ме обичат родителите ми, отче? Всеки от тях казва, че ме обича, но за мене знаете ли какво означава да ме обичат родителите ми?
- Какво?
- Да ги виждам да се обичат помежду си! – отговори тя.
И аз й казах:
- Детето ми, по-хубав израз от този не бях чувал!
С устата на тази девойка децата казват на тези, които твърдят „аз обичам децата си!”, че този вид (формална) любов нищо не струва. Защото как така ни обичате, а се гризете помежду си? Обичате ни и правите труден нашия живот? Обичате ни и ни карате да се чувстваме несигурни? Обичате ни и ни прехвърляте като топка помежду си? Затова истинската любов е тази, която се проявява към детето чрез взаимната любов между родителите. И ако реално обичаме децата си, не зная какво ще правим – езика ли ще си отрежем, ръцете ли, но в никакъв случай не трябва да допускаме смут и несигурност в детската душа.
превод от гръцки
