Кръстът на многодетността – път към любовта
Декември 20, 2016 in Беседи, Семейство
Автор : Протойерей Александър Николский
Съществува мнение – не само в нецърковните, но и в църковните среди – че трябва да имаш толкова деца, колкото можеш да изхраниш, за колкото имаш сили да възпиташ и не повече. Казано иначе, раждането на деца трябва да се планира от родителите, защото в противен случай не можеш да дадеш на децата дължимото внимание, в дължимата степен и това би било лошо за тях. Затова многодетността, в този смисъл е възможна дотолкова, доколкото родителите се решават за нея. Ако е едно дете, значи едно ще бъде, ако ще са две – две да са. Но да се говори за 9-12 деца, разбира се не става и дума, защото поначало е ясно, че на тях не може да се отдели нужното внимание. За 9-12 деца сили имат само единици.
Хайде да говорим по този въпрос. Самото понятие за планиране на семейството е възникнало фактически едва от втората половина на 20 век благодарение на достиженията на медицината. Преди това го е нямало не само в нисшите, но и във висшите класи. Менделеев, например бил 17-то дете, Бах – 8-то, Петър Първи имал 11 деца, а бащата на цар Алексей Михайлович – 16… Въпросът за планиране на семейството изобщо не е стоял през хилядолетната човешка история. Това е било невъзможно. Затова жените раждали толкова деца, колкото Бог им давал. Кои имали едно дете, кои две деца, а кои – 15.
Бог е поставил човечеството в такива условия. Ако за духовното усъвършенстване на хората, за по-правилното духовно развитие е била необходима възможността за планиране на семейството, очевидно е, че Бог би дал такива средства изначално. Но Той не ги е дал. Хората сами са си ги измисляли. И всички предидущи безчислени поколения, в това число и християнските, са живели без всякакво планиране. Разбира се, за Бог не би било проблем да направи така, че всички родители да имат по две-три деца, а по-нататък да нямат други. Но Той не го направил. Защото многодетността учи хората да обичат. Тя им помага да се борят с егоизма си. И това е първото и основно нещо.
Що се отнася до родителското внимание… да разбира се, родителите могат да отделят повече внимание за едно или две деца, отколкото за 10-12. Но животът показва на практика, че всичко зависи от любовта на родителите, а не от количеството деца. И едно дете може да не получи внимание, или да получи, но по неправилен начин, например в прекалено глезене. И обратното, ако човек обича децата си, то той винаги ще им окаже дължимото внимание, и дори да не е толкова голямо, но все пак ще има нужното внимание. Не винаги количествените показатели са тъждествени на качествените. Любовта е като слънце – ако грее, съгрява мнозина, ако го няма, то и един да е ще замръзне.
Освен това, много силен момент от възпитанието на децата се явява самата многодетност – за това говорят дори и светските психолози – децата, когато са три и повече, изграждат по-добре социалната система вътре в семейството, което им позволява да се развиват по-добре, и в социален план, и още повече в духовен такъв. Поради причината, че те са принудени постоянно да се жертват заради ближния, те нямат друг избор. Старшите братя и сестри за младшите, младшите за старшите и така възниква един нормален духовен живот. Ако детето е само едно или дори да са две, както често се случва с голяма разлика във възрастта – по 5-7 години, такива отношения не се изграждат. А родителите имат възможност да глезят и двете деца. Ако децата са достатъчно много, то родителите нямат физическата възможност да ги глезят; а и децата сами не позволяват на родителите си много да ги глезят, по-големите естествено въздействат за ограниченията на желанията на по-малките, но и на тях самите им се налага да ограничават своите желания относно по-малките – по необходимост, иначе просто не се получава, самата социална система поставя хората в такова положение. Най-големият ни проблем е егоизмът; това е коренът на всички наши грехове. И затова многодетността ни позволява ефективно да се борим с егоизма.
Разбира се, ако родителите не обичат деца (например при алкохолиците децата са оставени на произвола на съдбата, макар и да са много в семейството), тогава всичко това няма да е много добре. Но ако родителите обичат децата и им показват това, то тогава многодетността не пречи за хармоничното развитие на личността. Що се отнася до различните кръжоци и курсове, то при многодетните, като правило съществува не по-лошо, отколкото в семействата с едно – две деца – децата посещават и кръжоци, и получават напълно нормално допълнително образование.
Но за нас не е важно самото интелектуално развитие. В края на краищата, има училища, където децата неизбежно ще получат образование. Главното е духовното развитие на личността, а за това способства именно многодетното семейство – по горе посочените причини. Преподобният Паисий Светогорец казва: „Бог особено обича многодетните семейства. За тях Той показва особена грижа. В голямото семейство на децата се дава много благоприятни възможности за нормално развитие – при условие, че родителите ги възпитават правилно. Едно дете в многодетно семейство помага на другото. По-голямата дъщеря помага на майката, средните наглеждат по-малките и т.н. Т.е. такива деца отдават себе си едно на друго и живеят в атмосфера на жертвоготовност и любов. По-малкият обича и уважава по-големия. Тази любов и уважение се осъществява в многодетното семейство по естествен начин. Затова, ако в семейството има само едно или две деца, то родителите трябва да бъдат много внимателни как ще ги израстят. Обикновено (в такива не многодетни семейства) родителите се стараят децата да не се нуждаят от нищо. Такива деца имат всичко, каквото пожелаят и по този начин порастват неподготвени за нищо.“
В многодетното семейство възпитават не само родителите, но и братята и сестрите се възпитават един друг. Това е много важен и значим момент. Т.е. това не е система, където от едната страна са татко и мама, а от другата – детето. Това е системата в семейства с едно, максимум две деца, където има голяма разлика във възрастта на децата. В многодетното семейство, където децата са близки по възраст, възникват достатъчно дълбоки взаимоотношения между тях, и ако родителите ги възпитават правилно (а ясно е, че родителите трябва много да се занимават с тях), то това оказва също така силно въздействие над личността.
Да, в многодетното семейство животът е по-напрегнат и по-тежък, но дали тази тежест на семейния живот (материална или, да кажем трудова) е непременно отрицателна? Нищо подобно. Тежестта на семейния живот се явява много силен положителен възпитаващ момент.
Когато детето се научава на труд под формата на игра, това се използва като възпитателен момент и детето чувства това прекрасно, особено когато е на 10-12 години. Това трябва да се използва като начин на възпитание.
И когато се появи необходимост от помощ в някой важен момент, детето ще го почувства, то ще разбере – ако не той, то кой друг? Това влияе по особен начин на личността, детето има друго отношение към труда – както и към това, което не може да не се направи. Без развито чувство за отговорност правилно възпитание няма. И много от проблемите на съвременната младеж (наркотици, безнравствен живот) произлизат от това, че децата не са се трудили никога в живота си. Те не знаят какво е това труд, и не получават удоволствие от него. Но за да получат удоволствие, трябва да имат навик за това, а когато този навик го няма и удоволствието отсъства. Те не са се учили особено добре в училище, а и в университета също, у тях душата е празна. Трудовият навик, създаден в семейството, не е някакво безсмислено прехвърляне на камъни от едно място на друго. Трудът в семейството е за полза на ближния, за полза на родителите, за полза на братята и сестрите. Или, казано другояче, това не е някакъв абстрактен труд и дори не е труд за пари – това е труд заради любовта. Да, от една страна – това е необходимост, но от друга – труд именно заради любовта.
Затова е и самата необходимост да се трудим, и затова, че този труд е насочен за реалната помощ на ближния – в буквалния смисъл на думата. Този, който седи заедно с теб, който спи на съседното легло – ето това оказва много възпитателно въздействие. Тежестта на труда, който лежи на раменете на членовете на многодетните семейства – това е много положителен момент за детето. И ако няма нужда от детска помощ, защото детето има бавачка или пък майката, имайки само едно чедо, успява да направи всичко сама, това се явява едно условие за детето да се научи да живее само за себе си. А в ситуация на многодетност не живееш за себе си; може, човек и в такова семейство да иска да живее само за себе си по силата на своята греховност, но братята и сестрите бързичко му обясняват и го поставят на място – трябва да се трудиш, братче.
У единственото дете има по-голяма възможност да живее за себе си, т.е. самочинно, самоволно и освен това разхайтено. И дори родителите му да го запишат в музикално или художествено училище, в разни курсове, все едно този труд е сам по себе си, труд по самореализация, той не е за полза на някой друг. Ако детето е нарисувало нещо добре, заело е някакво място в конкурс, ръкопляскали са му – то разбира, че се е самореализирало, то е човек, то е личност. Но в това няма никаква добродетел! Ако детето не се е трудило заради друг, то не е вършило добро. Да, няма да бъде мързеливо, но няма да бъде и грижовно, защото самият живот го е възпитал така. Много хора са могли да се самореализират – станали са личности, кандидати на науки, доктори на науки, художници, композитори…, – но както често виждаме, тези хора не умеят да обичат. Родителите са им дали възможност да развият таланта си – чест и хвала за това! – но да обичат не са ги научили. А нали за нас, християните, това е най-важното – да обичаме! Ако имаш каквито и да е таланти, дори да правиш чудеса, и планини да преместваш, но любов нямаш, то ти си само мед, която звънти (ср. 1Кор. 13:1-6), празнота.
И ето как в многодетното семейство имаш възможност да се научиш да обичаш. Разбира се – само възможност. Многодетност сама по себе си – това не е панацея за всички беди, тя не дава автоматично положителни резултати, ако родителите не възпитават правилно, не се занимават с децата си, от това нищо добро няма да излезе. Тук са нужни усилията на родителите.
Има такова сравнение – многодетните родители – са като две магарета, впрегнати в каруца, които животът ги бие с пръчка по гърба, те теглят с последни сили, пред очите им чернее, залитат, не виждат нищо около себе си, само трябва да довлекат този свой товар до края на живота си, и после да се тръшнат и вирнат копита. И защо, си казваш, ти е нужна такава многодетност? Що за идол е това, че заради него да се лишиш от нормален живот?!
Ако разсъждаваме така, трябва да признаем движението „чайлдфри“ (свободни от деца) за меродавно. Защото за една млада жена дори едно дете представлява ограничение. Тя би могла да ходи на концерти, изложби, а сега с раждането на детето й предстои не една безсънна нощ. Детето ще се разболее, ще започнат да му растат зъбки и това ще продължи не няколко месеца, а две-три години. Ако се роди второ дете, онова ще бъде на около 7-10 години. Тогава защо да има изобщо деца, когато може да усъвършенства своята личност?
Смята се, че две-три деца – това е нормално, даже и удоволствие. Но 7-10 – това вече е прекалено напрежение. Как родителите ще живеят с него? Т.е. трябва да се признае някакво количествено ограничение – трябва да имаш деца, но не толкова много, защото това е много тежко. Какво можем да отговорим на това? На първо място, много деца имат не само вярващи родители, т.е. имащи мотивация по принципно религиозни съображения, но и родители, които изобщо не ходят на църква. Защо? Може би те се чувстват така много по-добре. Нямат никакви ограничения в приемането на противозачатъчни средства и може би принципно не са против абортите въпреки, че не го правят. Значи, те получават от многодетността някаква радост. Ще ми възразят, че това са особени хора, те имат настройка за многодетност, те са готови за нея, а други – не. И защо да се заставят ония, които не са готови?!
Но ето, например, някой има парализа. Добре, той готов ли е да бъде инвалид? Не, Бог му е определил такъв живот. Парализираните хора често са с ясен разум, те получават образование, пишат книги и музика, рисуват… и прекрасно разбират, че са лишени от нещо заради своята болест. Но Бог ги е поставил в такива условия. Готов ли е за това човекът? Не, разбира се, не е готов. Той не е направил такъв избор. Но Бог е решил за него така – още преди да се роди, защото така е по-добре за неговото спасение.
Така е и с многодетността. Ако Бог е решил, че вие не сте готови, няма да имате и едно дете, дори да се лекувате и пак да се лекувате от безплодие – всичките ви анализи ще бъдат нормални – но дете няма да има. Понякога става и обратното. Една жена разказва, че е забременяла, въпреки че е употребявала противозачатъчни таблетки и други средства за предпазване. Тя ги взимала и все едно – зачевала и раждала деца. След това решила да ражда, колкото Бог й даде, защото така или иначе никакви средства за предпазване не помагат. Разбира се, това не се случва на всеки. Но ако Бог поиска, ще стане така.
Трябва да се доверяваме на Бога. В Евангелието е казано, че дори и един косъм не пада от главата на човек без волята Божия. Така и Бог планира семейството. Ако ти обективно не си готов за многодетност, Той няма да ти я даде. Колко случаи знам, за семейства, които нямат деца, а после се разбира защо нямат. Например, появява се някаква болест у един от съпрузите, да кажем шизофрения. Действително трудно е да имат деца, ако един от съпрузите е шизофреник, особено, ако това е жената, затова и Бог не дава деца на това семейство. Затова нека Бог да планира. Нали не смятаме, че Бог не се грижи за нас – дал ни е десетте заповеди и ни е хвърлил в този свят. Не, ние знаем, че Бог се грижи за нас във всеки миг от нашия живот. Ако не трябва, значи, няма да имаме деца. Ако това не е полезно за нас.
Да, животът на многодетните семейства не е лек. Но в голяма степен това е странично мнение. Хората смятат, че това е нещо кошмарно – „черно ти е пред очите, няма живот.“ На практика, когато се срещаш с многодетно семейство (самият аз съм многодетен), виждаш, че няма нищо подобно, един нормален живот. Не трябва да се забравят Христовите думи: „Игото ми е благо, и бремето леко“ (Мат. 11:30). Това се отнася и за многодетността. В нея няма никаква прекалена тежест, ако разбира се човекът е вярващ и разбира всичко правилно.
Можеш да си в излишна тревога и с едно дете: „Ах, той отиде на училище! По пътя ще му се случи нещо!“ Така можеш да си навлечеш и някаква психопатия.
А ако си вярващ човек, ако се молиш на Бога, просиш сила от Него, то няма да чувстваш никаква прекалена тежест. Познавам много многодетни семейства, които имат по 8-9 деца, а често искат и 10-то, 11-то, 12-то…Защо ли изобщо го искат! Значи те получават от това нещо необичайно важно. И да се каже, че те са готови, а други не са готови, е неправилно. Нали никой не е готов за християнски живот. Никой. А как можем да се приготвим за християнски живот? Само в един случай – ако тръгнеш по пътя на християнския живот. Ако кажеш: „Нямам сили за духовен живот“, то тогава духовният живот е свършил. Кой е готов за причастие? Кой е готов да се моли? Кой е готов да прави добри дела по всяко време? Никой не е готов. Кой е готов да бъде свят? Никой не е готов. Но за нас светостта е идеал. Ние мечтаем за това. Чрез какво? Чрез носенето на Кръста, чрез подвига. Господ е дал поначало на всички хора, които не са приели монашество, не са извършили някакъв особен подвиг в пустинята, подвига на многодетността. Такова самоограничение, когато човек започва да живее не за себе си, а за друг, малък и нуждаещ се от защита. И от този естествен подвиг, който е съществувал за човечеството във всички времена, от втората половина на 20 век изведнъж се отказват! А как ще се спасиш? Със самореализация? Не, с това не можеш да се спасиш.
Кръстът винаги е тежък, но ако с три деца ти е тежко и ти се отказваш от четвърто, може би се отказваш от възможността да се спасиш. Нали Бог знае, доколко ти и тежко. Но Той ти дава този кръст. Да приемеш сам кръст е опасно, това се разбира, но когато Бог ти го даде – а ти казваш – ще имам само три или четири деца! Може би, за твоето спасение са нужни осем, от къде да знаеш? Може би друго няма да те спаси. А ти се отказваш от този кръст. Разбира се, Бог няма да те остави. Все едно, ще ти даде такъв тежък живот, какъвто е необходим за твоето спасение, този кръст, който ти е необходим за покаяние. Има едни забележителни думи на арх. Йоан (Крестянкин), той пише писмо до една жена: „С едно дете ти ще се мъчиш повече, отколкото с пет.“ Да, у старците, както и у монасите, е нямало родни деца, но те със своите сърца, просветени от Светия Дух, са показали Божия промисъл за пример на хиляди семейства, които са се обръщали към тях.
Кръстът е тежък, да, понякога ни тъмнее пред очите. Този кръст е именно този, който ти дава сам Бог – да раждаш децата, които Той ти дава, ни повече и ни по-малко.
И още нещо. Казват, че многодетните мислят само за децата си – бащата заработва, къде колкото може, с последни сили, майката води домашното стопанство, грижи се за възпитанието на децата – и родителите не могат да се погледнат един друг. Всъщност това не е така. Разбира се, всеки човек може да зацикли на всичко – в игра на шахмат, в събиране на марки… и на деца. Това няма да е полезно нито за родителите, нито за децата. Даже когато се ражда дете инвалид, и на това не трябва да се зацикля, този проблем ми е познат, сам имам 10-то дете – инвалид. Но ако родителите живеят нормално, то този спасителен кръст ги обединява. И защо да е лошо да се грижиш са своя ближен, за своето дете, да обичаш човека и на дело, и с думи, и с мисли? „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си“ (Мат. 22:37-39). Когато родителите се грижат за своите деца като за самите себе си, което е естествено за нормалните хора, защо изпълнението на тази Божия заповед да бъде неправилно и да ги ограничава?
Защо да обичам детето да е по-лошо, отколкото да ходим заедно на кино, на театър, след това на някаква глупост? Или да беседваме за художествената литература или с друго занимание от културния живот? Защо беседата за живота да бъде по-важна от самия живот? Това е все едно да изучаваш брака по книга, да бъдеш специалист по брака, а сам ти да не си женен. Разговор за живота и самия живот – това са различни неща.
Животът заради ближния, какъвто трябва да бъде в многодетното семейство (тежък, да, но ти сам приемаш този подвиг), това е пътят към спасението, пътят към любовта.
Ако чакаш да ти дойде настроение за молитва, въобще ще престанеш да се молиш. Защото грешният човек го мързи да се моли. Мързи го да се занимава и с други добродетелни неща – греховете го теглят в друга посока. Затова не случайно Господ е казал: „Защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират.“ (Мат. 7:14) И се получава така, че ограничавайки детераждането, разширяваме тези врати, не минаваме през тесните врати, не вземаме спасителния кръст, не принуждаваме себе си към любов.
За съжаление, сега има едно разпространено мнение, че не трябва да се принуждаваш на любов, трябва да чакаш някаква настройка или настроение. Защото, моля ви се, многодетните живеят заради чувството на дълг, раждат по задължение и в тях няма любов.
Но по пътя на изпълнение на своя дълг ти стигаш до любовта – когато постоянно се самоограничаваш, когато вършиш делата на любовта заради Христа. Само по такъв път можеш да имаш истинска любов. Така говорят и светите отци – изпълнявай дълга си, и удобно ще се спасиш.
Евангелието говори за това. Христос не е искал да отиде на разпятие. Там ясно е казано за това. Господ молил: „Отче Мой, ако е възможно, нека ме отмине тая чаша, обаче не както аз искам, а както Ти“ (Мат. 26:39). Защо така подробно и ясно се описват тези събития в Евангелието? За да видим, че трябва да се принуждаваме да отиваме на разпятие. Ако абсолютно съвършеният Човек, в Когото няма никакъв грях се е страхувал и боял, то много по-трудно е за нас, грешните хора.
Съществува и друго мнение, че многодетните родители, когато ги напуснат децата, пораснали, и изхвръкнали от семейното гнезденце, ще са скучни един на друг. Но това не е така. Ако мъжът и жената са придобили способност за жертвена любов чрез многотрудната тежест на многодетното семейство, то те и тогава ще си дадат един на друг тази жертвена любов. И не само, че ще си дават любов, когато децата се разбягат по своите семейства, но и по време на самия семеен живот, когато децата още ще са с тях. По мярката на очищението на своята душа чрез християнския подвиг те ще са готови да отдават тази любов един на друг и на своите деца. Душата е една и съща. Ако тя е способна на жертва, тя ще бъде способна на жертва не само за своите деца, но и въобще за своите ближни. Затова многодетността способства за християнската любов на родителите един към друг.
И след това чисто практически, може ли да има бездетна самота в многодетното семейство? Членовете на многодетното семейство поначало са „обречени“ на несамота до края на дните си.
Но когато един син (егоист) е заминал, оженил се и забравил родителите си, да, родителите ще бъдат самотни. Ако в семейството има 12 деца, то когато първото от децата започне да ражда, то последното неотдавна се е родило – каква самота може да има тук! Няма да говорим и за това, че младите семейства няма да бързат да подхвърлят своите внуци на баби и дядовци. А когато детето е едно и жената е зациклила на него, тогава женитбата на детето ще бъде голям проблем, животът й ще бъде пуст. Затова често такива мамички разрушават браковете на своите деца, стараят се да ги разведат. И как иначе, нали смисълът на живота им си е заминал! А ти народи десетина такива „смисъл на живота“ и няма да имаш такъв проблем.
Господ ни е дал възможност да се спасим чрез носенето на своя кръст. И ни е дал свободата да вземем този кръст или да не го вземем. Затова от нас зависи да тръгнем ли по пътя на спасението или не.
източник: Православие.ру
