Възпитание на детето в страх Божий и благонравие
Октомври 5, 2017 in Беседи, Начална страница, Семейство
Автор : протоиерей Димитрий Смирнов
„Да родиш деца е дело на природата, но да ги образоваш и възпиташ в добродетели – това е дело на ума и волята… Аз казвам, че грижата да се образоват сърцата на децата в добродетел и благочестие е свещен дълг, който не трябва да се пренебрегва, защото неспазването му е своего рода детеубийство. И така, моля ви, грижете се за доброто възпитание на вашите деца.“
Св. Йоан Златоуст
- Отец Димитрий, искаме да побеседваме с вас за възпитанието на децата в страх Божий и благонравие, по Тихон Задонски.
- Начало на премъдростта е в страха Божий (ср. Пс. 110, 10).
- Как да възпитаме децата във вяра и любов към Бога и как да направим така, че да пробудим в тях интерес към Църквата?
- Всички психично здрави нормални деца проявяват голям интерес към това, което интересува техните родители. И ако бащата има неподправен интерес към Небесния Отец и към това, как да му угоди, към беседа с Бога и Неговите свети угодници, ако споделя това, което преизпълва живота му, с децата си, то те ще възприемат тези неща по най-активен начин и ще ги запомнят за цял живот. От собствен опит знам – онова, което ми е говорила майка ми от Евангелието, съм го запомнил завинаги. И когато осъзнах важността на този принцип, съм го следвал винаги. При изкушение, да не постъпя някак погрешно, винаги чувам гласа на майка ми – много интересно явление.
Същото е и с постъпките – спомням си някои християнски постъпки на баща ми, които са ми оказали много силно въздействие. Най-силно въздействие. А това е най-главното във възпитанието, то се наблюдава дори и при млекопитаещите. Но тъй като нашата задача е да запознаем децата с нашия Небесен Отец, това представлява огромна отговорност и трябва да обърнем повече внимание на нея. Веднъж участвах в един проект за преразказ на Евангелието за деца. Издадохме тази книга за енорията, за да разкажем на децата за Христа. Помня, детето ми беше още малко, не можеше да чете – то всеки ден ме чакаше, за да му разказвам, особено обичаше един епизод и ме молеше: „Тате, разкажи ми, как Той е ходил по водата!“
И аз й разказвах, че апостолите били в морето, в една лодка и трябвало да отидат на другия бряг, а Христос останал на сушата да се помоли, и тогава се подигнала буря. И апостолите, макар и моряци, се уплашили – ще потънат! Преди било често явление моряците да не умеят да плуват. Христос, след като се помолил, решил да ги пресрещне от другия край на Генисаретското езеро, защото ако бил тръгнал да обикаля по суша, щяло да Му отнеме цяла седмица. Затова Той избрал прекия път – по вода. А когато Той приближил до лодката, апостолите още повече се изплашили, защото помислили, че е призрак.
Аз разказвах това с разни подробности – какъв цвят била водата, как луната се скрила зад облаците, а после се показала, как свирил вятъра, как крещели птиците, които се боели, че няма да долетят до брега – всеки път измислях по нещо, и така се роди тая идея. И с една писателка съставихме проект, илюстрациите бяха много хубави, и по-късно тази книжка беше преведена на японски език.
Когато двама християни встъпват в брак, те имат само една задача – да си създадат домашна църква, в която бащата ще бъде свещеникът, дяконът – неговата помощница, майката, а децата – колкото Бог даде, ще бъдат народа, и този народ трябва да бъде възпитан в християнството. Всичко останало е маловажно. Ще станат ли децата академици, футболисти – не е важно, а само това – ще бъдат ли деца на Небесния Отец, ще обичат ли Иисуса Христа. Това е главната задача, на нея трябва да бъде посветено всичко – и домакинския бит, и училището, което ще изберем, и специалността, която ще изучим, и книгите, които ще им четем, примерите, които ще им дадем. И ако тази задача излиза от нашите глави и сърца, то тя ще бъде постигната – детето ще израсне като християнин.
- Понякога родителите не са в състояние да подберат думи за Бога, за Църквата, за тайнствата. Чуваме такива неща: „Поеми лъжичката в уста, ще ти дадат сладичко!“ Това се приема много болезнено и от обществото, и от околните. Кога трябва да се говори с детето на тази тема?
- Може да се говори и още по време на бременността. Децата запомнят всичко. Ще го запомнят като притча, а после, вече като възрастни ще го осмислят. Те понякога употребяват думи, които не разбират, но са ги запомнили. Майката поглажда коремчето си и говори: „Е, сега ще отидем на църква! Сега ще се помолим, ще послушаме как хорът пее „Господи помилуй“, а после ще се причастим със светите Христови тайни“. Не трябва да се говори за някакво „сладичко“, а то иначе човек ще почне да бърка църквата със сладкарница.
- Кога в духовното възпитание е необходимо принуждение?
- Не е нужно принуждение, а побутване. Не трябва нито да принуждаваме, нито да подкупваме, защото, все едно, ще сбъркаме целта (например, да му купим подарък) – това е съвършено погрешно. А да се побутва може. „Какво се лениш? Забрави ли? Вече ти казах, трябва да си лягаш – утре ще ставаш рано! Какво, всички ще отидем на църква, а ти сам ли искаш да останеш? Ако те оставим сам, ще почнеш да плачеш, ще дойде леличката от дома за деца и ще те отведе!“
- Каква трябва да бъде домашната и църковната молитва с децата?
- Църковната молитва зависи от това, доколко детето може да стои в църква. Затова, в някои случаи е нужно да го водим при „Отче наш“, в други – при евхаристийния канон, и полека-лека детето ще порасне, престоят му в църквата ще се увеличи. От богослужението трябва да се избират най-важните, ярки моменти – децата гледат с голям интерес. Защото във всеки човек живее фарисей, а той не е само лицемер, а и лентяй. Той не обича да мисли (на мен ми харесва израза „да си включи главата“), защото да мислиш – това е много трудно. Затова и много деца не искат да учат, защото е трудно, по-лесно е да се кикотят, по-лесно е да бягат – ние не виждаме момчетата, които драскат по подлезите, но виждаме ония, които горят копчетата в асансьорите. Деца, а какви мръсотии правят. Плюят по пода, замърсяват стените с всякакви надписи, сградите, спирките, други хора трябва да плащат за това, да пребоядисват. Те не разбират още от нищо – хубаво ли е това, не е ли – просто са свикнали всичко да мърсят, над всичко да се гаврят, всичко да чупят, защото родителите им въобще не са ги научили на естетика, не са ги водили нито в художествени галерии, нито в музеи, а си казват – дадохме ги в училище, там ще ги научат на всичко! Това е глупаво, училището не може да възпита човека! Да се опита някакси на своите 3-4%, това може, но основното се прави в семейството. За това е нужно да се потрудиш, да попрочетеш, като не можеш да обясниш на децата – иди в библиотеката, намери книги, прочети, побеседвай с по-умни хора, погледни в храма – на кого децата са възпитани, иди в домовете им, помоли: „Може ли да поседя с вас, да пия един чай, ето, донесох нещо сладко, да погледна, как са те?“ През цялото време трябва да се занимаваш с това.
- Съществува такъв проблем, когато децата на вярващите родители, от детство намиращи се в Църквата, като пораснат, престават да влизат в нея. На какъв етап се случва родителската грешка?
- На такъв етап, когато родителите са оставили детето си в училище и са го забравили. И постепенно се случва така – главният възпитател на детето и авторитет за него става не учителя или директора, даже не треньора, не бащата или майката, а кой – класът! А в класа обикновено предводителстват съвсем не най-умните и най-възпитаните, не най-ученолюбивите, а напротив. И те задават тона и в клас, и в училище, и на улицата. Хора, които проявяват своето антивъзпитание – грубиянство, нецензурна лексика, насмешка, четирима да бият един – непрекъснато дразнят, непрекъснато издевателстват – това си е истинско изтезание. И ако у дома детето не среща никакво разбиране, ако родителите не виждат, какво се случва – а детето трябва да се защити от такива изроди – то в един момент разбира, че такъв е животът, и само се превръща в такова. Започва да пробва, избира най-слабото звено, обикновено това е бабата, а после все по-нататък, чак до бащата. Още повече, ако баща му само му крещи и го бие – той не познава друга педагогика, никога не се е интересувал – и детето започва да го отбягва, контактът с него напълно се прекратява, и цялото християнско възпитание е разрушено. То възприема баща си само като източник на болка, обиди, унижения, и всичко, свързано с татко му, в това число и Църквата и – край. Откъде разбиране – то никога не е разбирало, никой не му е говорил нито за Христа, нито за Евангелието, нито за светиите, нито за нищо! Сами можете да видите – влезе ли в църква, детето все го подръчкват – „положи ръчичка“, „целуни“, „стой тука“, „иди там“. Какво искат родителите от него? Да спазва някакви странни ритуали, чийто смисъл не разбира.
- Църковният формализъм – това също е пореден проблем. От дългото пребиваване на детето в Църквата у него изчезва благоговението към светините.
- При мен никога не е било така. Помня – когато баба ми ме водеше в ранната ми детска възраст да се причастявам, ми беше страшно. И този мирис на тамян, толкова необичайно ми действаше, и всичко блести от злато – такова нещо никъде не можеш видя, после ме повеждат към амвона, стъпваме на солея, помня, баба ми ме е водила два-три пъти, тя беше много набожна, беше дъщеря на свещеник. Винаги ми е говорила за това. Или сестра й, Мария Семьоновна, също много ми е въздействала. Когато заспивам – а ние спяхме с нея в една стаичка – ще седне на леглото и ще започне вечерните си молитви наизуст, обърнала лице към иконите. Такава една добра бабичка, никога не се е омъжвала, завършила Институт за благородни девици, даже мислеше на френски, така са ги възпитавали. Цял живот е работила в детска градина като музикален работник, преподаваше фортепиано, това й е давало парчето хляб за цял живот. Доживя до 90 години. Нейното поведение също ме е възпитавало. Не съм виждал друг, освен нея, да чете вечерни молитви.
Всяка нощ ме прекръстваше. После отивах при майка ми и я молех: „Прекръсти ме“, и братята ми взеха да молят. Да те прекръсти майка ти за лека нощ – това е най-велика работа, само за десет секунди и детските страхове изчезват. Така сме израснали. Никога не съм бил невярващ, и не знам, какво чувства невярващия човек. Ако бях такъв, сигурно бих полудял. Как може – отвориш очи, а Бог го няма? И къде да отидеш? И какъв е смисълът на живота? За какво е нужна справедливостта, за какво доброто? Тогава ти трябва само да се смееш, да издевателстваш, да подложиш крак – и човекът падне, а ти се смееш, и безконечна подигравка един над друг.
Като дете размислях за Бог. Мислиш си нещо, понякога питаш възрастните, после пак мислиш…
- Съвременните енории се мъчат да организират ъгъл за игра на малките деца, докато възрастните се молят. Това няма ли да попречи на детето за личната му среща с Христос?
- Не, добре е, когато има такова нещо. Ние имаме и лятна детска площадка, планираме и стая за студеното време, че да могат децата да поизразходват малко енергия, когато трябва. Но е нужно, в даден момент бащата, в краен случай, майката, да дойде и да каже: „А сега да отидем да се помолим. Прочетоха Евангелието, хайде да дойдеш с мен“.
- И още един въпрос – как трябва да се проведе в едно вярващо семейство половото възпитание? За това се говори малко, и как може да се проведе една такава беседа?
- Това се случва по еволюционен и естествен път. Ако детето започне да пита за това, трябва да му се отговори, и то без усукване, но на неговото ниво. На детето не трябва да се обяснява с всички физиологични подробности, съвсем не. Въобще, преждевременната информация може да го травмира психически, дори да го изкара извън равновесие. Смятам, че когато в Ярославска област извършиха този експеримент, количеството на венерическите заболявания, според мен, се увеличи два пъти. Веднага започнаха аборти сред много малки ученички, по на 14-15 години. Такива беседи се провеждат в Америка и там абортите между ученичките са 10 пъти повече, отколкото в Русия. У нас никога не е стоял такъв въпрос при възпитанието, всичко е ставало по естествен път, според възрастта си човек е проявявал интерес. Но сега, разбира се, има една убийствена за душите машинка, може би сте слушали – нарича се Интернет. Там всеки ученик може да научи всички най-гнусни подробности. Да. И тази преждевременна информация, по-бързо от всичко, разрушава и отравя вярата, отравя възможността да се създаде семейство, отравя възможността да се чете литература. Да израстеш циници – това е една пагубна измислица, изобретена от възрастни хора. Колкото по-далече стоиш от това, толкова по-добре, защото училището е също едно доста вредно учреждение. То не е било създадено за това, но е превърнато в такова.
- Отче, последен въпрос – Вие засегнахте темата за Интернет, това е мрежа. Ако се потопиш веднъж в нея, после е трудно да се измъкнеш. Много родители, включително и православни, казват: „Не мога да накарам детето си да чете, по цели денонощия стои в Интернет“. Какво може да ни посъветвате?
- Е, на първо място… „Детето ми вече пет години употребява хероин, какво ще ме посъветвате?“ – Тук съветът може да бъде само такъв: „Купи ковчег, докато върви евтино, и го постави на балкона“. Съвети трябва да търсиш, когато имаш намерение да се жениш – как да си избера съпруг или съпруга, иска ли този човек да създаде домашна Църква, знаеш ли нещо за него, пие ли вино, пуши ли, няма ли в рода му алкохолици. Дори да разбереш какви са интересите му – какво има в главата си? Какви книги е прочел, в кой храм отива, при кой свещеник се изповядва, да побеседваш с него и така нататък. Ако майката не е прочела нито една книга за възпитанието на децата, преди да се омъжи, а сега идва, когато детето вече профуква всички пари, откраднати от дома, в нелегалните казина, и пита: „А сега какво да правя?“, е, това вече е психическо заболяване! По целия свят някои деца УМИРАТ от изтощение, седейки пред компютъра, защото това е един вид наркомания, лекуват ги по центровете за наркомани, и това отива с години, а е можело да се предотврати за два месеца! „Той е започнал да пуши, какво да правя?“ – а ти къде си гледала, миличка? Какво може да се направи в този случай? Ами, постарай се да прекъснеш канала за доставка, мисли! Детето е твое в края на краищата! Всички търсят готови решения! Сега живеем в такъв свят, в който никой на никого не е нужен! Както казват в Америка: „Какво ме занимаваш с твоите проблеми?“
С протоиерей Дмитрий Смирнов беседва Никита Попов
източник: Православие.ру
