Скъпо мое прегрешение
Март 14, 2019 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : игумен Нектарий (Морозов)
Може би нито една тема, засягаща църковния живот, не предизвиква толкова практически въпроси към свещеника, както темата за изповедта. В нашия храм нееднократно сме провеждали беседи с настоятеля и за подготовката за изповед, и за т.нар. генерална изповед, която обхваща целия живот на един човек, и за основните грешки при изповедта. Въпреки това много от казаното се забравя или се оказва неизвестно за новите енориаши, които скоро са пристъпили църковния праг. Затова отново се обръщаме към темата за изповедта и нейното място в живота на съвременния християнин.
Повратната точка
Бог е надарил човека с множество дарове, главният от които е самият живот. Сред останалите е и такъв безценен и важен дар като възможността за покаяние. Това е възможност да се върнем при Онзи, Който ни обича най-много от всички – да се върнем, колкото и да сме паднали, каквито и грешки да сме сторили. Преподобни Марк Подвижник някъде казва, че ако се гледат делата, постъпките, помислите – Праведникът е само един – Христос, а чрез покаянието праведници са станали мнозина. Всеки човек, идващ в Църквата, трябва да разбере и дълбоко да осъзнае, че няма друг път за връщане към Бога, друг път на християнски живот, освен пътя на покаянието.
В Деяния на апостолите и преди това, в Евангелието, ние виждаме, че именно покаянието винаги е било повратната точка в обръщането към Христос. Днес далеч не навсякъде се спазва древната практика за принасяне на покаяние преди кръщението – а тя, ако се кръщава възрастен човек, според мен, е твърде важна. Този, който се кани да промени живота си и да го продължи вече като член на Църквата, трябва да осъзнае какво от това, с което е бил изпълнен животът му до този момент, той оставя в миналото и към какво не бива да се връща. Още преди кръщението човек трябва да разбере какво представлява покайният труд, защото на него, като на християнин му предстои да извършва този труд през целия свой по-нататъшен живот. Само ако човек е готов на това, може да се говори за съзнателното му влизане в Църквата.
По тънко въже
Ако всичко това не го е имало, съзнателният християнски живот на един човек започва от момента на неговото истинско и дълбоко покаяние. Този момент може да настъпи години след влизането му в Църквата, а може и да не настъпи никога – защото човек може да ходи в храма, да изучава православната вяра, но така и да не се открие за Бога. Много често това откриване става, когато човек вече не може да не види, че всичко, което сам, намирайки се далеч от Бога и осланяйки се на своите страсти, е извършил, го е довело до задънена улица, а по-нататък може да го тласне и в бездната. И в рамките на предишния начин на живот няма никакъв изход – изходът е само в това, да започне съвършено друг живот.
У преподобни Йоан Лествичник се срещат следните забележителни думи: „Дори да си се изкачил на върха на лествицата на добродетелите, и тогава се моли за опрощаване на греховете.” Защо светецът казва именно това? Всъщност той свидетелства за духовната реалност: колкото повече човек се приближава до Бога, толкова по-ясно в Неговата светлина вижда своите немощи, несъвършенството на своята душа. Освен това светците много добре знаят от собствен опит, че стига само мъничко да повярваме че, вървим уверено над пропастта по тънкото въже, с което може да се сравни пазенето от греховете – и веднага следва падение, при това съкрушително, напълно изваждащо човека от релсите. Единствено непрестанното покаяние предпазва човека от такива тежки препъвания, защото не позволява на гордостта да овладее душата му. А, по словото на същия св. Йоан Лествичник, там, където се е стигнало до падение, винаги то е било предшествано от гордост.
Не безизходност и не безрадостност
Когато ние, свещениците казваме, че животът на християнина трябва да бъде изпълнен с покаяние, се сблъскваме с факта, че хората възприемат покаянието като нещо, което прави живота скръбен, унил и безрадостен. Всъщност, това съвсем не е така. Защо изобщо човек скърби в този живот, защо унива, защо се лишава от радост? Това се случва, когато душата му не е в мир с Бога, с хората и със самата себе си. А покаянието ни връща този мир. Причина за вътрешната ни неустроеност, за емоционалните ни сривове, за нашето потиснато настроение винаги в крайна сметка са греховете ни. Не случайно дори хората, които все още не живеят както следва по църковному, след изповед много често чувстват необяснима лекота и радост, което ги учудва и ги подтиква още по-дълбоко да опознават християнския живот. Разбира се, човек не усеща това на всяка изповед. Но в основата си покаянието трябва да бъде именно такова. Ние трябва отново и отново да чувстваме, че някакво тежко бреме е паднало от раменете ни и сега имаме възможност да започнем нещо в своя живот от начало и да го устроим вече по друг начин, по друг начин да се отнесем към него.
Всичко това се отнася и до покайните сълзи. Те – колкото и странно да се стори това на онзи, който никога истински не е плакал от разкаяние – дават на душата сили, обновяват ни и ни помагат да станем съвършено различни. Някой може да възрази, казвайки, че е плакал, спомняйки си своите житейски грешки, преживявайки техните тежки последствия, но в резултат на това, състоянието на душата му е ставало все по-тежко и той се е чувствал все по-безсилен. Нашите състояния, нашите чувства също могат да бъдат маркери, показващи доколко богоугодно е това, което правим. Ако сълзите, проливани от нас пред Бога, раждат в нас потиснатост, безизходност, ако този плач не е, по думите на светите отци, радостотворен, нещо в нашето покаяние не е както трябва. Ако човек, който съзнава своите грехове и ги открива пред Бога, в същото време не иска нищо да прави, ако това не поражда у него воля за деятелно добро – то това не е покаяние, това е угнетеност, предизвикана от врага на човешкото спасение, който си прави с човешката душа каквото иска.
Възхождане на ума
В определенията, които различните речници дават на покаянието, няма такова определение като „промяна на ума”. Но ние знаем, че именно тези думи най-точно изразяват същността и съдържанието на християнското покаяние – това е и буквалният превод на богословския термин „метаноя”, с който в гръцкия език се назовава покаянието. Може да се каже, че не само непрестанната промяна, но и възвеждането на ума към Бога, трябва да бъде постоянното дело в живота на християнина. Това е много важно да бъде разбрано в нашия съвременен църковен живот: покаянието не е изброяване на написани на листче грехове, не е приближаване на човека до аналоя, за да покрият главата му с епитрахила. Ако човек се кае само в момента на изповедта, покаянието като движение на практика отсъства в живота му. А тази динамика непременно трябва да я има.
Често може да се чуе твърдението, че съвременните християни не умеят да се изповядват. Трудно е да не се съгласиш с него: това, с което много хора идват на изповед, е всичко друго, но не покаяние. Понякога това е разказ за живота на съответния човек, понякога – оплакване от някакви обстоятелства, понякога оплакване от самия себе си. Понякога човек започва да разказва какви грехове и страсти изобщо съществуват, признава, че всички те присъстват в живата му, но едновременно с това изобщо не си дава сметка какъв живот живее и какво се случва с него. Той стои, гледа този списък с грехове, собственоръчно написан от него, и не може да разбере как всичко това е влязло в живота му. А причината за това неразбиране е невнимателният, разсеяният живот, който най-често погубва нас, съвременните християни. Само ако променим своето отношение към покаянието, ако разширим пространството на покаянието в своя живот, постепенно ще заживеем по-внимателно.
И така, може да се каже, че пълноценна изповед се случва тогава, когато човек отначало е осъзнал своите грехове, у него се е родило чувство на разкаяние за тях, след това е възникнало желание да ги изповяда, в процеса на подготовка за изповед той е разбрал каква е причината да изпада в тях, у него се е появила решимост да не ги повтаря – и вече с това – с разкаяние, с разбиране, с изводи, с решение – той идва в храма, свидетелства за всичко това пред Самия Бог в присъствието на свещеника и в тайнството Покаяние се помирява с Него.
„Неунищожимите” грехове
Всички ние без изключение, от опит знаем, какво означава отново и отново да се каеш за грехове, които се повтарят в живота ни и след известно време отново се връщаме към тях. Във връзка с това понякога човек се пита: има ли тогава изобщо смисъл всеки път да отиваме на изповед с едно и също? Има много хора, които по тази причина са престанали да се изповядват или се изповядват много рядко, което в края на краищата е довело до затихване на техния църковен и християнски живот.
На практика изповедта е моментът, който показва, води ли се в нашия живот борба с тези грехове или сме я изоставили. В този смисъл същественото не е в това едни и същи грехове ли изповядваме или са се появили някакви други, а в това противопоставяме ли им се или не. Ако премахнем този момент на самопознание и самоизпитване от нашия живот, трудно е изобщо да се каже в какво ще се превърне нашето християнство.
Животът ни от изповед до изповед трябва да преминава така: разбираме, че можем да паднем и даже с голяма доза вероятност отново ще паднем, но категорично си забраняваме това и със всички сили се стараем да не го правим. Тогава пред аналоя вече няма да има чувство на неловкост, няма да има чувство за безсмисленост: ние ще говорим за това, какво не сме успели в тази борба и тогава не всеки път всичко ще бъде същото, защото когато човек се бори, той макар и по малко, но се променя, става друг.
Заслужава си да се каже и това, че не е правилно всеки път просто да се назовават греховете – лъжа, гняв и т.н., без да се пояснява в какво конкретно се изразяват те. Защото може да се разгневиш така, че след това да се налага да се ремонтират мебелите и да се купува нова посуда, в замяна на счупената, а може и да кажеш нещо рязко и веднага да се опомниш и да помолиш за прошка. Когато се казва, че на изповед не бива да се разказва с подробности за греховете, това не означава, че изобщо не бива да се говори за обстоятелствата, при които е бил извършен греха и за степента на неговата проява. Трябва да се говори така, че на свещеника да стане ясно как точно се е проявила една или друга страст, като нито прекалено оскъдното, нито прекалено подробното изложение не затъмняват тази яснота.
Да вярваме в прошката
В жизнеописанието на преподобни Силуан Атонски има такъв забележителен случай: в манастира умира стар монах, в този момент неговият духовник не е в обителта и на смъртния си одър той се изповядва при друг йеромонах, но страшно се измъчва, душата му не може да се раздели от тялото и той чувства, че отива на онзи свят непростен. В този момент се връща неговият духовник, приема изповедта му и след нея възрастният монах, спокоен и дори радостен, се упокоява в Господа. Попитали преподобни Силуан : защо се е случило това? Нали и в единия, и в другия случай се е извършило тайнство, при което свещеникът е само свидетел – в никакъв случай не може да се каже, че истинската изповед е възможна само при личния ни изповедник. Преподобни Силуан отговорил, че този монах, когато се е изповядал не при своя духовник, по своята неопитност, не можел да повярва, че греховете му са простени – и те действително не му били простени по неверието му. А когато пристигнал духовникът, се успокоил, повярвал в прощението и бил освободен от тежестта на прегрешенията си.
От този случай виждаме, че тайнството Изповед изисква от човека вяра. Вяра във всемогъществото и Божията любов; вяра в това, че Сам Христос невидимо предстои, приемайки изповедта ни; вяра в това, че Господ, виждайки покаянието ни, ни прощава изповяданите прегрешения. Но възниква друг въпрос: как се ражда тя, тази вяра и защо понякога човек не я намира в себе си? Тази вяра е някакво дръзновение към Бога и се ражда от самия живот на съответния човек. Ражда се тогава, когато той разбира, че целият му живот е труд и борба. Ражда се тогава, когато човек може да каже: „Господи, ето раните от моите падения, но ето ги и отрудените ми ръце и подбитите ми нозе – и аз съм готов да стана и да тръгна отново”.
Само трябва да помним, че дръзновение не означава дързост. Дързостта се различава по това, че зад нея не стои опитът от духовния труд: човек просто смята, че може да прави каквото си иска и Господ ще му прости.
Дръзновението възниква в духовното напрежение, а дързостта – в духовната разпуснатост и в ситуациите, когато човек се отнася към изповедта като към регулярна „процедура”. Именно така става тази подмяна. Тогава човек или счита, че това „предаване на греховете”, както някои хора наричат своята изповед, по никакъв начин не може да повлияе върху неговия реален живот, или мисли, че Господ е длъжен да му прости тези грехове, защото е длъжен да обича всеки човек. И едното, и другото на практика представляват наглост по отношение на Бога, и ако у нас се появят такива мисли, трябва с всички сили да се постараем да се избавим от тях.
Скъпо мое прегрешение…
Често задават на свещениците въпрос: всички грехове ли прощава Господ?
Ние знаем, че няма грях, който да превишава Божието милосърдие, но не трябва да забравяме, че залог за прошката е душевната болка, която изпитваме в покаянието, страданието, с което то бива съчетано. Освен това, както казва преподобни Варсануфий Велики, свидетелство за покаяние за греховете е изчезването на съчувствието към тях. Докато човек, макар и тайно, макар и в някаква малка степен, продължава да обича своя грях, той живее в него както и преди – Господ е готов да му го прости, но няма основания за това – знаем, че Бог не насилва човешкото сърце. А когато единственото ни желание е да изгоним този грях от своя живот – настъпва изцеление. Затова ми се струва много важно да изпитваме себе си и в това отношение: не само дали осъзнаваме своите грехове, не само дали имаме решимост да не ги повтаряме, но и престанали ли сме да обичаме греховното, станало ли е то за нас нещо чуждо и дори ненавистно или у нас има макар и капчица оправдаване на греха и съчувствие към него.
Това е много сериозно нещо, в което вярващи хора се препъват и с години не могат да разберат, какво не е наред в живота им и защо духовното движение е спряло. Човек може всеки път да се готви старателно за изповед, да се кае в много грехове, да поправя живота си, но едновременно с това някакви грехове да остават за него „любими”, скъпи. Когато се опитваш да убедиш такъв човек, че трябва да остави тези грехове, той е готов да даде всякакви обяснения, всякакви обещания, готов е да намери множество оправдания, но с тези свои „слабости” никак не може да се раздели. И тези грехове – това може да бъде дори само един грях – колкото и страшно да звучи това, правят човека съюзник на врага на човешкия род. В изповедта трябва да се случи разтрогването на този съюз – същото, което се случва и в тайнството Кръщение, когато се отричаме от сатаната, от всичките му дела, от цялото му служение, и от цялата му гордост. А веднага след това трябва да стане съчетаването ни с Христос. В повечето случаи можем да кажем, че тайнството Изповед се е състояло истински тогава, когато чувстваме, че сме разкъсали този съюз, успели сме да се отвърнем от всичко тъмно и мрачно в нашия живот и да се обърнем с лице към Светлината.
Чувството за вина
Често въпросите на хората относно изповедта са свързани с чувството за вина. Как да намерим границата, отвъд която преживяването на вината се превръща в нещо патологично? Какво да правим с тази вина, ако от нея се оказва отровен целият ни живот? А ако се избавим от вината, как тогава да се чувстваме грешници?
На първо място трябва ясно да разграничим за себе си две състояния: това, при което чувството за собствената ни виновност ни води до безволна разпуснатост и онова, което ни подтиква със всички сили да поправим вината си, предприемайки нещо за това.
Ако чувството за вина ни води до бездействие и трови живота ни, имаме налице едно от двете: или това чувство се всява от нашия враг и трябва да се постараем да го преодолеем или нашето покаяние е непълно, не е истинско. Последното се случва, понякога, когато се каем за своите постъпки, но онова, което стои в основата на тези постъпки, ние не искаме да признаем нито пред себе си, нито пред Бога.
Случва се и човек да се мъчи от чувството, че не прави в пълна степен онова, което е длъжен да прави и той дотолкова се измъчва от това, че губи всякакъв душевен мир. Това чувство възниква по правило от гордост: това е т.нар. условно „комплекс на отличника”, но от него страдат не само отличници. Необходимо е не само да приемем, че не можем да направим всичко в живота си правилно, но и да осъзнаем, че опитът от това, което в нашия живот не се получава така, както бихме искали, също е крайно ценен и важен. Това е този вътрешен труд, който ни помага да придобием смирение, а смирението на свой ред не притъпява, а лекува, изцелява чувството за вина у човека. Смиряваш се и разбираш, че съвсем не си такъв, какъвто Бог би искал да те види, но едновременно с това можеш да продължиш да вървиш към Него. Тогава настъпва успокоение и чувствата, които ни лишават от цялостност, които отнемат силите ни, напускат сърцето ни.
