You are browsing the Blog for архим. Ефрем Панаусис.

Благодаря за всичко, Боже!

Февруари 4, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Днес ще говорим за един грях, който не споменаваме много в изповедите. Истината е, че си го спомняме не когато засяга нас, а когато засяга тях, тоест дали сме неблагодарни и непризнателни спрямо другите. Какво би трябвало да ни дадат, а не са ни го дали. Значи са неблагодарни, така мислим и забравяме какво казва Христос в св. Писание: „Нали десетимата се очистиха? а де са деветте”, когато, благодарейки, само един изцелил се прокажен се върнал при Христос и той бил самарянин, а не юдеин.

Много е утешително в наши дни в сравнение с по-стари епохи, където хората не знаеха какво означава изповед, че мнозина се изповядват и то съзнателно. Казвам го, защото за по–старите хора това Тайнство било едва ли не мит. Колко от дядовците и бабите ни са се изповядвали? Хората не познавали изповедта. Слава Богу, с времето е налице осъзнаване, има духовници, хората четат, тук помогнаха и много светоотеческите книги, духовните книги, съвременните старци, както и църковните радиостанции и беседите. Научихме отново за вярата ни, че тя не е нещо, което просто сме приели, а нещо много живо. В рамките на изповедта много пъти отиваме и казваме нашите грехове. Например скарах се със свекърва ми, скарах се със снаха ми, с мъжа ми, с децата, егоист съм, говоря лоши думи, не ходя много на църква и т.н. В най-добрия случай казвам това, което правя, а в най-лошия случай рядко се питам в себе си за нещата, които не правя. Защото, както знаете, грях не е само всичко, което е записано като грехове върху белия лист на душата ми, а и нещата, които, докато бих могъл да направя, не ги направих. Казваме примерно, че имам мъст, омраза, но не знам колко искрено можем да кажем, че не проявявам любовта, която бих могъл да проявя, не се моля със силата на молитвата, с която бих могъл да се помоля. Не съм толкова загрижен за нуждите на други хора, докато бих могъл.

Много пъти не чувствам нужда да изповядам, че не благодаря на Бога за добрия ден, за дара на момента, на живота, който ми е дал, не съм признателен за това, което Бог ми е дал. А казваме: добро сторих, със зло ми отвърнаха! Дадох на децата ми твърде много неща, но те се обърнаха и вместо манна ми дадоха жлъч и вместо вода оцет!

Да ви кажа няколко характерни примера. Много пъти вие, родителите, казвате: дадохме на децата ни всичко и какво получихме от тях? Непризнателност. Не ни водят внуците да ги видим, карат ни да изпитваме болка, не ни се обаждат по телефона. Докато им дадохме всичко, ключа в ръката, къщата готова, преди ние бяхме всичко за тях, преварвахме техните нужди, те не мислят за нищо, освен за себе си! Ако сме задържали нещо от икономии за нас, за да имаме добри старини, и него искат!

Веднъж една жена ми каза, че дъщеря й я притискала, направо я изнудвала да препише къщата сега, докато е жива, за да й докаже, че наистина я обича. Бабата дойде и ми го каза, а аз й казах:

- Не си и помисляй да й я дадеш – ако искаш да спиш по пейките, припиши й къщата! Ако обаче истински обичаш дъщеря си, не е нужно да я разваляш още повече. Затова няма да й припишеш къщата.

Когато й го казала, дъщеря й започна да крещи. Майката се разстрои и отново дойде и ми каза:

- Не ми говόри!

Ако ти говореше с цел да й припишеш къщата, тогава наистина любовта между майка и дете не е била чиста. Не те е обичала, а те е гледала в ръцете, не в очите, не е искала теб, а всичко, което си държала в ръцете ти.

Говорейки за неблагодарността, не можем да не се спрем върху известното чудо с десетте прокажени. Нека го разгледаме. Прокажените по времето на Христос били особен случай. В Гърция имахме колония на прокажените (на о-в Спиналонга, о-в Хиос, в Крит), осъждайки тези хора не само на безкрайни страдания, но и на изолация и жива смърт. Тези хора умирали сами, в пълна самота. Това било жив гроб, където хората отивали и чакали смъртта, нищо друго, сред непоносими болки. По времето на Христос проблемът с тази болест бил още по-голям. Прокажените били прогонени от обществото, на шията си носейки звънчета, вървейки, звънчетата звънели, за да се отдалечават хората от тях. Нищо не можело да облекчи болката на тези хора и сред това непоносимо и страшно страдание на смъртта и самотата живеели десетте прокажени. В Евангелието се казва, че Христос ги приближил, не те, а Той отишъл и ги срещнал. И когато Го помолили да ги излекува, Той ги очистил, но им казал да отидат да покажат себе си на свещениците в Храма и т.н. Но не им казал да благодарят. Това е благородната любов на Христос. Христос не дал нещо, очаквайки, че ще вземе нещо, Той е Бог, знаел, че деветимата няма да се върнат, въпреки това им дал това, което нямали – тяхното възкресение, живота им обратно, това им дал.

Десетимата отиват и се изцеляват и се радват на живота. Има значение какво оставили зад себе си – оставили смъртта, и сега оживели. Били загубени, и сега се намерили, знаели да живеят сред страдание и болки, и сега оздравели. Следователно трябвало да оценят особено тази нова реалност. Въпреки това сред голямото опиянение на радостта нямали малко време да помислят за Онзи, Който им върнал живота. Опиянили се от тази радост, може и да са устроили големи пиршества за тяхното връщане в живота и забравили Този, Който им дал живота. От тях деветима били юдеи, тоест хора, които имали особена връзка с Бога, и един бил самарянин. Връзката между юдеите и самаряните в Евангелието се подчертава особено. Срещаме го в Добрия Самарянин и в св. Фотиния Самарянката. Както казваме, ние и другите. Не очакваме, че другите ще направят нещо добро. Христос особено подчертава националността на този човек, за да припомни на всички нас, че отплатата за нашата благодарност не идват оттам, от където очакваме, а главно оттам, от където не очакваме. Ако всеки потърси в живота си ще види, че ставаме свидетели на благодарност от хора, от които не сме очаквали, че ще ни благодарят, че ще ни подкрепят, сред страданието, болката, в големи рани, и в същото време до нас не застават хора, които бихме очаквали, че ще го направят.

Ходихме в Мати (крайбрежно село в Гърция, пострадало при опустошителен пожар през 2018 г.) – страшно безутешно място, цикламите са единствената утеха и знак, че има живот. Навярно това е утешителното послание на Христовото Възкресение, Тези хора загубили къщи, живота си, близки, били свидетели как други загиват – на следващия ден, защото първоначално телевизията се заема с тях, но сега, когато светлините изгаснаха, те се борят с дългите нощи, с отсъствието на близките. Знаете, когато някой удари ръката си, го боли, но когато ръката му е замръзнала и се удари, тогава боли повече. Кой сега ще застане до тези хора? Помисляли ли сте? И Мати е един краен пример. Казвам го понякога и за хората до нас, от съседния блок, от същия етаж. Някоя майка, която е загубила детето. На първо време всички й носят ядене, сякаш жената е гладна. След това какво става? Кои й се обаждат, така да я чуят какво прави, кои й носят ядене, „сготвихме, да й занесем, зная, че й харесват пълнените зеленчуци!“ Мислиш, че яденето, доматът, който ще изяде, ще промени живота й? Положената грижа ще облекчи болката й.

Където има сметки от типа давам ти, но ще взема, забравете всичко. В Крит казваме, че едно лозе може да раздели цели родове, цяло семейство. Хора, които са израснали в същата беднотия и са споделяли последния си къшей, а когато се устроили в живота, се скарали за едно лозе.

От десетимата прокажени само един се върнал, той бил самарянин и благодарил на Бога, че го излекувал, защото знаел къде бил и най-вече вижда къде е. Христос, както знаете, във величието на Своето учение и пример, имал нещо още по-поразително. Не се оплаквал. Вижте това и го подчертайте, когато отивате на изповед – изповядвайте се, че се оплаквате, защото е голям грях. Когато започнеш да се оплакваш, след това се оплакваш и за други неща, и за тези, които ти нямаш, но и за тези, които си мислиш, че нямаш. Ставаме като бабите, които търсят очилата си, а в същото време са върху тях. Аз, който нямам никой до мен! А и имаш и дете, което се грижи за теб – особено майките, бабите и дядовците. Особено майките: не ми се обажда по телефона! Бре, разбери, че не си сред първите му телефонни номера в живота – там е жена му и децата. Не ти си негов приоритет. Добре, ти си му майка, но няма да висиш над телефона да чакаш да ти се обади. Сякаш си позволяваш да станеш просякиня, да просиш да ти се обади по телефона. Не ти се обажда детето ти? Прекръсти го отдалеч и кажи – зает ще е с работа. Добре да е, да работи! Какво мога да правя? Не ми водят внучето? Не прéчи, ще запретна ръкави и ще отида да сготвя, за да помогна на хора, на които мога да помогна. Ако умът ни работеше повече, нямаше да чезнем от това, че децата ни са ни забравили. И се примирете, не се бойте, че децата ви ще ви забравят. Боли, но е истина. Ако не се примирите с това, и ако не разберете приоритета на любовта, че първо ще обикнат собствените си деца, след това жена си – знаете ли вас кога ще ви обикнат много? Да не го казвам. Когато си заминем от този живот. Тогава ще полудеят от любов. Така е. Да го знаете. Може да не ни харесва, но го разберете. Антибиотиците не се харесват на никого, но трябва да се вземат. Когато се примирим с това, не ни боли толкова. В противен случай си причиняваме още болка.
Христос никога не се оплаквал. Всъщност два пъти се оплакал – това бил единият случай, където казал: добре, нали десетимата се очистиха? Де са деветте? Къде са другите? Разбира се, Христос не го казал за Себе Си, а за другите, за да си спомнят, че всички сме възприемници на Божия дар, но колцина от нас се връщаме да благодарим? Колцина от нас сме благодарни за дара Му? И още един път се оплакал Христос, в нощта, когато бил в Преторията, когато там слугата Го ударил, Той казал: „Иисус му отвърна: ако говорих зле, докажи злото; ако ли – добре, защо Ме биеш?” Преданието гласи, че този, който вдигнал неблагодарна ръка и Го ударил, бил човек, изцелен от Христос. Христос му излекувал ръката. Помнете това.

Обикновено силно те удрят тези, на които си направил добро. Древните елини казват, че никой не е по-неблагодарен от този, който си облагодетелствал. Неслучайно големите вождове, които намерили горчива смърт, още от Древна Гърция, Римската империя, до последните години, умирали от ръката на хора от тяхното обкръжение. Това е истина.

По коя причина става това?- защото много пъти в човешките взаимоотношения има конкуренция, егоизъм, единият чувства нужда да надделее над другия, има завист, омраза, която се развива дори в семейна среда.

Много пъти смятаме другите за неблагодарни, тоест какво другите не са направили за нас. Отиваме при свещеника и казваме нашето оплакване от снаха ни: „тя не ми говори!“ Много пъти не отдаваме промяната в поведението на детето ни, не казваме примерно: „детето ни се развали и т.н.“, а: „тази, откакто се запозна с него, си прави каквото си иска!“

В изповедта по речника на човека разбираме неговата емпатия. Чуваме много пъти от майки, които говорят за снахите си да казват:

- Тази…! – т.е. още не е кръстена.

Една жена ми казваше:

- Какво да правя? Кажи ми какво да правя? Искам нещо да правя!

- Какво да ти кажа, помоли се за нея!

- Как да се моля?

- Запиши името й и го дай на свещеника да го спомене.

- За какво да я запиша?

- За здраве.

- Ама и за здраве?!

Разбирате, че тук има голям неизлечим проблем.

Много пъти изпитваме болка, защото свързваме това, което даваме, с това, което очакваме от другите. Тоест правите нещо добро, от сърце, но в едно ъгълче на ума ни си мислим, че по някакъв начин ще го вземем обратно. Вижте какво казваме много пъти във всекидневието.

Родила си една щерка и очакваш, че ще ти даде чаша вода. По-скоро живеем в епоха, където не трябва да очакваш чаша вода, дори вода от маркуча, така да се каже, защото нещата много са се променили. Затова е хубаво човек да не иска повече от това, което другият може да му даде. Когато даваме без да искаме да вземем, тогава Бог праща повече благодат на човека и тогава той е благодарен на Бога за това, което има и му дават, и така благославя, прославя и благодари на Бога и не става злочест. Когато човек постоянно се намира във вътрешен смут, очаквайки да му дадат, да му признаят трудовете, тогава нещастният е той самият. Не другият, който не му дава.

Второто нещо е, че трябва да очакваме хорската неблагодарност. Много пъти падаме от облаците, отиваме при свещеника и му казваме:

- Отче, правя добро и си намирам белята!

Св. Амфилохий Макрис, последният старец, който бе причислен към светците, пише нещо много хубаво – ако правиш добро и не си намериш белята, не е добре.

Виждали ли сте в историята на света, на Църквата, на родината, някой, който имал любов към родината, Бога, хората, да не си е поставил главата в торбата и да не са му я отрязали?

Христос остави Своите стъпки и те са кървави. Никой от тези, които Го последвали, не изминали пътя безболезнено, а всички минали през тръни, бодили и рани. Никой светец не влязъл в Рая без да бъде изпитан и изпечен като злато в пещ. Този, който иска да върши Божията воля, ще има същия жребий като Христос – ще върви по кървави стъпки, ще се жертва. Хорската неблагодарност е сигурна.

Трето. Неблагодарността при децата. Много пъти казваме, че децата ни са неблагодарни. Дал си им всичко и вместо това не си взел от тях нищо, нито очакваш нещо. Мисля, че целият проблем е, че им дадохме всичко. И един човек, на който даваш всичко, му липсва всичко. Този, който свиква постоянно да му дават, както вие правите – майка ми е възрастна, със сериозни здравословни проблеми, но постоянно мисли за мен и сестра ми. Преди дни ходих вкъщи и жената, която се грижи за нея, приготви малко ядене. Понеже имах малко време преди да отида на една беседа, влязох в една стая и казах на майка ми: ще си почина малко и ще стана след малко. Докато й казах това, тя намери начин, стана, въпреки че трудно ходи, отиде при жената и й каза:

- Искам, моля те, когато стане Ефрем, да му приготвиш горещо кафе!

Аз я чух отвътре и й казах:

- Майко, остави, не искам кафе!

Тя ми каза:

- Добре, добре!

И в същия момент я чувам да казва на жената:

- Както ти казах!

Друг път беше в болницата и имаше проблем със сърцето. Бе интубирана. Влязох вътре, бях със зелена престилка, тя беше в интензивното. Казах й:

- Майко, как си? Какво стана, как пострада така?

Вместо други думи, тя свали маската, обърна се и ми каза:

- С това расо ли ходиш? Мръсно е! Защо нямаше едно чисто? Какво ще кажат хората?

Казах й:

- Е, добре си, не си пострадала!

На Крит има една поговорка – там, където Бог не сварва, праща майката. Но и при тази любов, която е толкова сладка и толкова нежна, има начин да прекрачите границата. Знаете, че ако маймуната вземе малкото си и от преголяма любов го стисне, може да го задуши. И ние правим това, защото не сме готови да филтрираме тази любов към децата през любовта към Бога. Тоест да кажем на Бога: “Боже мой, дай ми просветление да му давам толкова, колкото трябва!”

Едно дете може да умре от глад, ако не яде, и едно дете може да гръмне от много ядене. Мисля, че нашите деца имат проблем с второто, защото сме им дали всичко – даваме им преди да са свършили (парите), храним ги преди да огладнеят, поим ги преди да ожаднеят, мислим за тях, тревожим се за тях. С това не им помагаме.

Старецът Паисий казва, че децата няма да са готови, ако ги вадим от фурната неизпечени. Знаете, когато започнат да водят самостоятелен живот, когато срещнат зверовете, когато влязат в арената на живота, няма да извикат майка си да ги опази или предпази. Ако не са се научили да водят битки, ще останат меланхолични, ще се разстройват постоянно, ще се опитат да предадат тази меланхолия по-късно на тяхното собствено семейство.

Когато постоянно давате на децата, това ги прави неблагодарни и ги кара да искат още повече неща. Един пример. Един 15 годишен, на който родителите постоянно дават пари за харчене. Детето свиква с това и не вижда умората на родителите. Знаете ли кога го разбират? Когато получат някоя надница през лятото и им дадат 5-10 евро, при изтощителен труд, пазят ги и само върху иконите не ги поставят, защото виждат, че това е техният труд и пот. Не е ли важно да осъзнаем, че ако ги обичаме, не трябва да им даваме всичко? По-късната неблагодарност на децата, когато вече са женени, е подготвена отдавна, когато още са били малки. Нека се опитаме да даваме на децата това, от което имат нужда, а не това, от което си мислим, че имат нужда. Трудно е да различим фалшивите нужди. Човек трябва много да се потруди в духовния живот, за да разбере, че това, което дава на децата, би могъл и да не им го даде.

Знаете, че когато дадете на детето една играчка, ще се зарадва, докато накрая я счупи. И хайде отново нова играчка. Напълнили сме домовете с играчки, с играчки за еднократна употреба. Ако видите какви играчки използват в Африка, топки от найлонови торбички. Тази година ходихме при малките в Уганда и им раздадохме големи колички, с батерии, събраха се наоколо всички 40-50 деца и гледаха количката. Има ли по-хубава картина от това?

Ходихме на едно място и дадохме на едно семейство голяма детска количка и детето си играеше с нея. Там дойдоха и децата от съседно семейство, за да играят с количката. Но той не искаше да играе с другите деца, държеше количката само за себе си и т.н. Започна врява. Майка му излезе навън и каза:

- Защо викате?

Другите деца казаха:

- Играе сам с количката, не играе с другите деца.

Майка му взе колата, счупи я и каза на детето:

- Или ще играете всички заедно или никой!

Това е урок, урок със стари рецепти, ваши, традиционни рецепти.

Сега всяко дете играе само със своята играчка. Никой друг да не е добре, аз да съм добре, и след това се рушат всекидневни отношения между хората.

Нека видим малко нашата собствена неблагодарност. Говорим постоянно за това какво ни дължат другите, но ние не дължим ли? Първо, всеки път, когато чувстваме хорската неблагодарност, да си спомняме, че Бог ни припомня нашата собствена неблагодарност. Бог по някакъв начин повтаря историята с други хора. Един пример. Веднъж дойде една жена да се изповяда и ми каза:

- Отче, ще ви разкажа една история. Преди няколко дни дъщеря ми ядеше голяма бисквита, шоколадов крем, с поглед да го изядеш. Какво ми стана и й казах:

- Дай ми малко!

Детето на шега отчупило с нокът едно малко парче и го дало на майка си.

Майката започнала да плаче и да ридае. Детето се смутило и казало:

- Добре, мамо, не прави така! На шега го направих, вземи я цялата! – и отчупила едно голямо парче от бисквитата.

Майката ми каза:

- Аз не заплаках, понеже детето ми даде това малко парче, а плаках, защото, когато бях малка, покойната ми майка ми каза:

- Дай ми малко от бисквитата, която държиш!

И аз отчупих с нокти едно много малко парче от бисквитата и й го дадох. Майка ми нищо не ми каза тогава.

Искам да кажа, че животът има математика в себе си, математиката на Бога и нещата се връщат точно по същия начин – за добро или зло. Да го знаете и да го очаквате, защото каквото сме посели, това и ще пожънем. Ако хвърлиш към небето камък, не Бог го е върнал, а пада върху теб поради гравитацията. Има и духовна гравитация, където нещата стават посредством духовни закони.

Бог подчертава и нашата неблагодарност. За да сме искрени, нека признаем, ние сме неблагодарни към Бога. Благодарим ли Му? Просим ли Неговото благословение и първо на първо благодарим ли Му?

В молитвите на Църквата ни, в тези, които четем на Повечерието, в Утренята, има една структура, наричат Бога „Господи и Владико“, след това припомняме на себе си, не на Бога, защото Бог го знае, че Ти си многомилостив, милосърден, и след това идват прошенията. Така човек различава нуждата да бъде благодарен на Бога. Моля ви всеки ден, който минава, да изпитваме себе си, днес колко благодаря! Казах ли го на Бога? Светият старец Паисий казва: „хиляди Господи помилуй = едно слава Тебе, Боже!“ защото „Господи помилуй“ е равносилно на „дай ми!“, докато „Слава Тебе, Боже!“ означава „благодаря Ти за това, което ми даде!“

Бяхме в една болница и имаше прояви по случай Рождество Христово. 16 часа бях на крак, отвътре не ми идваше да пея песнопения, след като бяхме в тази болнична атмосфера. Един младеж, който бе претърпял катастрофа и бе на легло, като ме чу да се оплаквам, че съм на крак от сутринта и ми каза страшни думи:

- Искаш ли да се сменим?

Роптаем, че ставаме сутрин и искаме да счупим будилника ни, да се скараме на неговия изобретател, чувстваме ярост към живота, че се е съмнало, че е светло, а ние все пак можем да станем на крака. Знаете ли в колко домове се съмва и хората не могат да станат? Знаете ли колко хора не могат да спят нощем? Знаете ли какво благословение е да можеш да легнеш, да затвориш очи и да заспиш? Не знам дали сме видели живота като благословение. Ние гледаме какво липсва в живота ни, а не какво има. Я вижте, тези от вас, които са родители, вие сте съработници на Бога, за да дадете живот на един човек. Но за нашия живот никой нищо не е направил – като дар сме приели живота. Вие дадохте живот, но нашия живот го приехме като дар. И така, задължени сме с този дар, не принадлежим на себе си, а на Божието благословение и ако Бог с Неговото творческо слово е създал света, Той е създал човека с ръцете Си. Прави ли ви впечатление? Създал го е със собствените Си ръце и вложил в него божествен произход.

Две мисионерски истории от Африка

Тази година с нас имаше едно момиче от Пирея, което разговаряше с момиче в Уганда и ходи на училище, и това момиче го попита:

- Вие белите щастливи ли сте?

Момичето от Пирея отговори – на английски:

- Има дни, в които сме, има и дни, в които не сме.

- Защо не сте щастливи?

- Много неща стават в живота, има трудности.

- Имате ли тетрадки?

- Имаме.

- Моливи имате ли?

- Имаме и моливи.

- Имате ли острилки?

- Имаме и острилки.

- Е, не разбирам защо не сте щастливи!

Ще ми кажеш сега – нашето щастие е една тетрадка, молив и острилка? Но да не би да трябва да се върнем към тази рецепта? Нашата родина знае такива епохи – ако го казваше на американче, нямаше да бъде лесно да го разбере, но нашата родина имаше тези рецепти, когато една острилка бе цял рай. След промените, които настъпиха, загубихме смисъла на истинското щастие, как човек да е щастлив дори и с малко.

Идва Рождество Христово, но откакто светнаха толкова милиони лампички, угаснаха светлините в нас. Помня баща ми, който казваше: „вземахме една фолио от цигарена кутия и с него завивахаме шишарки, поставяхме ги там и това бе нашата радост, гледахме как блестяха и мислехме, че Бог е слязъл“ – благодарение и признателност сред беднотията. Хората знаеха, че всеки един ден не е даденост и това, което казваме много пъти „За много години!“, го казваме по навик, но в действителност човекът трябва да цени всеки момент. Монасите на Света Гора казват нещо много хубаво – „Бог не брои годините, а ги претегля“. Тяхното качество играе роля, а не количеството.

И още една история от тази година. Имаше семинар на свещеници в Уганда и ходихме в един близък затвор. Близо 60 свещеници и над 400 затворници. Имаше отделение за мъже и за жени, при които са и техните бебета. Не знам дали знаете, че в затворите, и в Гърция става това, майки държат бебета си при тях, до 2 годишна възраст.

Но много пъти сред калта е възможно да намериш диаманти. Свърши празненството, занесохме им ядене, зарадваха се, смееха се, пяха, топла атмосфера, там носят жълти дрехи. Чувстваш се неловко, не знам дали сте ходили в затвори, там се стресираш не когато отваряш вратата, а когато се затваря зад теб. Подлудяваш се, защото това ограничаване е непоносимо. И моля не казвайте: „хайде, ще остане 2-3 години и ще излезе!“ Не минава бързо нито един ден в затвора. Защото едно е да се затвориш по твоя воля у дома, и друго да те заключат в затвора. Послушайте ме!
На тръгване о. Георги отправи благопожелание:

- Другия път, когато дойдем, да не намерим никой от вас! Нито да го видим отново с жълти дрехи!

Тръгнахме си. Наистина остава една болка за тези хора и най-вече за децата и майките им. Мина един месец и в неделя имахме св. Литургия. Когато тя свърши, дойде о. Георги и ми каза:

- Навън има едно юначе и иска да те види!

Излязох навън и видях един юноша, с белег по главата. Казах му да влезе да го видят лекарите. Имахме лекари. Сложиха бинт, почистиха раната и т.н.

- Кой си, как дойде тук?

- От затворите съм. Излязох от затвора и сега мога да се върна у дома.

- Къде е домът ти?

- А тук какво дириш?

- Дойдох да благодаря, че дойдохте в затвора да ме видите!

В Уганда и в Африка въобще затворът е петно, нито близките на затворниците отиват да ги видят, но ние като християни не можем да постъпваме така. Ние вземаме на сериозно това, което каза Христос „В тъмница бях, и Ме споходихте”. Всеки човек за нас, вярващите, каквито искаме да се наричаме, е един малък Христос, не дирим дали един затворник справедливо е влязъл в затвора.

На тръгване попитах момчето:

- Брате, как се казваш?

- Рубега.

Класическо африканско презиме.

- А малкото име?

- Шариф.

И му казах:

- Шариф. Това не е католическо име?

Мислех, че е католик или протестант, защото имаше голяма вяра.

- Мюсюлманин съм.

Виждате, че историята със самарянина се повтаря през всички векове. И той бе самарянин, и той бе мюсюлманин. Благодарността на хората идва главно оттам, където не очакваме.

 

Превод: Константин Константинов

 

 

Близки теми:

serafim_rouz___sluzbaДа не бъдем слепи konanos-andreasВървим от зле към по зле yjtyАко се огледаме IMG_8770Откраднатата нежност 123456Неувяхващата красота на благочестивата жена

Tags: ,
No Comments »

Темата е силата на добрата дума

Октомври 8, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Темата е силата на добрата дума, тоест как човек може да използва словото си, за да услади хората, да ги насочи към духовен размисъл. Знаете ли какво става? В изповедта, свещениците го знаят, тези, които се изповядат казват направих това, това, това, бях онеправдан! Първо, няма човек, който да не мисли за себе си, че е прав. Всички сме прави. Има ли някой, който да вярва, че не е прав? Всички сме прави. И отиваме и казваме аз съм прав – защото нямаме правилно отношение, намираме другия в труден час, когато е уморен, затруднен, в нужда , в онзи час отиваме и искаме нещо от него. Например жените сте си вкъщи, мъжът ви се връща от работа, а вие още от вратата се въсите, както се казва, и му казвате какво е станало и т.н. Избираме най-неподходящия начин и време и така резултатът е доста неприятен.

Телесното здраве на човека си личи по езика. Странно е, но така ни казва медицината. Ако отидете на лекар вътрешни болести и му кажете, че сте болен и т.н., наред с медицинския преглед ще ви прегледа и езика, ще сложи в устата ви един инструмент, не е приятно усещане. Но каква връзка има езикът със здравето на човека? Той е показател, състоянието на езика указва дали сме здрави или болни. Ако има специфичен цвят, лекарят ще каже „Хм”. По същия начин картината на езика открива освен телесното и духовното здраве на човека. Затова от езика ни зависи твърде много нашето духовно здраве. Начинът, по който използваме словото ни, отразява и духовното ни здраве и състояние.

Днес се чества свети Порфирий. На Вечернята ми мина през ум мисълта: Бре, познаваше този Порфирий и пееш сега в негова чест. Велико нещо. Но не е велико да го казваш като чест, че познавах стареца Порфирий! Добре познаваше го, но какво направи с това, как претвори това, което чу от него, в живота си? Как го сподели с други хора? Затова тези от нас, които познавахме велики (съвременни) светци, да не се хвалим, а да оставим животът ни да говори за познанството ни с тях.

За да разберем колко голямо значение има доброто слово, нека помислим малко за полезността на езика. Всеки орган е даден от Бога за една конкретна функция, по една конкретна причина, например ушите ни са дадени, за да улавяме звуците, за да можем да комуникираме с другите хора, да говорим ние, слушайки другите. Очите са ни дадени, за да можем да виждаме, мисълта ни е дадена, за да мислим, нозете, за да вървим, всички телесни органи са дадени за една конкретна функция. По същия начин съществува езикът като орган, който с какво е полезен? Един човек, който не може да комуникира, се затруднява и другите се затрудняват да го разберат. Словото е дадено на човека, за да може, първо, да подражава на Ангелите, чието дело е непрестанното славословие на Бога. И втората причина е за да можем да общуваме с другите хора, да ги поучаваме духовно и да ги утешаваме. Как щеше да става това, ако нямахме език като орган?

Всеки член има конкретна функция и служение. Езикът е дар от Бог и е органът, който използваме и трябва да го помним, за славословене на Бога, както и за утеха и поучаване на другия. Помислете, вместо да използваме словото за добро, го използваме срещу нас и срещу другия човек. Става като двуостър меч, който се обръща и срещу нас и срещу другите. Езикът ли ни е виновен за това? Не, не езикът е виновен. Това е като един съд, където е извършено престъпление и съдим ножа.

Някога бил ли е съден ножът? Ножът какво е виновен? Ако е бил използван правилно, би могъл да се използва да реже хляб, да разрежеш нещо, което ще дадеш на другия. Никой не съди инструмента, никой не може да осъди езика. Употребата е важна. Помислете, ние вместо да използваме езика за добро, го насочваме срещу нас. Много пъти го използваме, за да роптаем срещу Бога, срещу човека, срещу самия ни живот. В Маслосвета има специална опростителна молитва ако хората са били прокълнати от други, свещеникът проси прошка от Бога за тях или ако те самите са прокълнали себе си. Това е грях, не го правете. Завчера слушах една жена, която казваше: По-добре да не съществувах! Не говорете така, защото животът е дар. Бог дава даровете и ако не ги искаме, ги взема. Да не си мислим, че дарът на живота ни е даденост. Изобщо не е даденост, а всичко е дар. И използваме словото за роптаене срещу самите нас, най-вече срещу Бога, обвиняваме Бога, смятаме, че Бог ни е взел „на прицел”, че за всички се грижи, само не и за нас. Така ли е? Не е така. И, разбира се, не само това, но използваме словото за ругатни и хули. Колко страшно е това слово, което се обръща срещу Бога и превръща човека в звяр, бидейки обзет от ярост.

Авва Доротей говори и за един друг начин, по който използваме словото, говорейки за осъждането. В изповедта можем да кажем големи, сериозни грехове, а и осъждането го споменаваме между другото. Понякога съдя – казваме. Начинът, по който изповядваме съденето и осъждането, има своето значение. Това е много сериозен грях, но ние го подминаваме. Принадлежи, както и всички грехове, към т. нар. смъртни грехове. Това са грехове, които водят до духовна смърт. Всички грехове са смъртни, защото всички грехове са свързани с духовната смърт. Примерно ако човек е нерадив, нерадението води до леност, вялост, отдалечаване от духовното правило, нерадение към изповедта, духовния живот и св. Причастие. И бавно, но постепенно настъпва духовната смърт. Св. Никодим Светогорец казва нещо много хубаво: едно езеро е малко в сравнение с едно море. Но не са малко тези, които са се удавили в езера. Или виждаш едно красиво лице – кой грях може да се крие тук? Ако го гледаш любопитно, това може да стане причина за прилог, т.е. помисъл, изкушението да доведе след последващ помисъл, до съгласие, съгласието води до действие, до последващото извършване, то води до навика, а навика до духовната смърт. Тоест човекът тръгва от нещо нищожно, но рано или късно стига до голямо падение.

Защо осъждането е голям грях? – защото става много лесно и носи много голямо зло. Вижте, за да открадне някой, трябва да направи голяма подготовка, да седне да помисли как ще влезе в дома, когато отсъстват собствениците, да намери съучастници, трябва да обмисли всичко добре, да е нощ, да не го усетят полицаите, да намери начин да избяга, трябва да подготви добре всичко това, да не оставя следи или да се отърве от тях. Нужен е труд, за да открадне няколко неща. За осъждането, което вреди най-много на човека, са нужни само две неща и те се намират много лесно. Едното е езикът, другото е лошото сърце. Когато тези неща се съчетаят, казва авва Доротей, вършим осъждането.

Говорили сме за прословутото следобедно кафе, когато отиваме на гости. Ела да пием по кафе! Добро е кафето, не казвам да не пием. Хубаво е, но много пъти, когато се изчерпят другите теми, в тази толкова мъничка чашка започваме да побираме всички – от патриарси до храмовия певец, съседа, до съседката, която още не е оженила децата си, до съседката, която се е развела. Цял свят се побира в една мъничка чашка. Това е една превъзходна чашка, която побира и още и още.

Защо? Защото не сме се занимавали със собствената ни душа, тъй като боли от това. Знаеш ли какво е да насочваш прожектора върху твоето собствено аз? – Какво говориш, нима е възможно ние да сме по-лоши от другите хора? Винаги сме по-добри! Ако Бог започне да гори и унищожава, непременно няма да започне от нас! Но не бъди толкова сигурен, защото не знаеш сърцата на другите.

Днес изповядвах едно юначе. От изповедите се научаваме на много неща, не за живота на хората, а се поучаваме и е хубаво да използваме това за добро и да го споделяме, когато е нужно. Дойде едно детенце. Попитах го:

- Искаш ли прошка от мама и татко?

- Не!

- Защо?

- Защото и те не искат от мене!

Също така, ако повишавате глас на детето ви, това не е грях, не го казвайте на изповед, ще бъдете съдени от Бога, ако не му се скарате, когато се налага. Нали? Не смесвайте нещата. Ако го ощетите и онеправдаете – тогава да искаме прошка, но не постоянно, защото след това децата ще се възгордеят и ще мислят, че са Александър Велики и заедно вземаме решения у дома и че колкото са важни мама и татко, толкова съм и аз. Това не са хубави неща. Тези нови педагогически методи могат да те подлудяват. Да искаме прошка, но с мярка, защото иначе детето се ласкае, мисли, че и аз мога да кажа мнението си.

Казах му някои неща, а то ми възрази:

- Да, но Джон Лок (английски философ) казва, че…

Отвърнах му:

- Слушай, детенцето ми, хората ме чакат и не мога да реша проблема със световното равенство сега по обедно време, моля те, дай по темата. Хубаво е да казваше „Прости ми“.

По-късно казах на родителите му, че е нужно и те да искат прошка.

С детето говорихме, насочих разговора там, където исках, свършихме, казах му да дойде да му прочета молитвата и в момента, в който отивам да му сложа епитрахила ми, каза:

- Искам да ви кажа, че има едно нещо, което не мога да тая в себе си!

Казах му:

- Трябва да го обсъдим.

И то ме разоръжи:

- Не мога да тая злоба към другите хора!

Леле, поучи ме!

След това му казах:

- Добре, може да не искаш винаги прошка – ако не таиш злоба, тогава сякаш искаш прошка.

Ние понякога казваме формално „Извинявай, извинявай!” или „Добре, добре, извинявай приключвай!” Но звярът в нас кипи и не е умрял.

Относно думите и употребата на словото. Христос не започнал да бичува човека, а където срещал човек в нужда, огорчен, в затруднение, винаги ставал благ и преблаг. Единствените хора, които публично заклеймил, били фарисеите.

Това станало няколко дена преди издаването на смъртната Му присъда. Разбира се, Христос го знаел, това било „последният удар”, защото след публичното изобличаване на фарисеите и книжниците Синедрионът се събрал и ускорили издаването на смъртната Му присъда. Това реално било и краят. Така била подписана смъртната Му присъда. Спрямо тях Той е категоричен и казва нещата с тяхното име. Варосани гробници, отвътре сте пълни със зловоние, искате всичко от другите, и вие нищо не правите. Но там, където срещал хора с голяма болка, проявявал милост. Св. Йоан Златоуст говори за блудния син. Този свети отец е отецът на Църквата, който е много твърд, имал огнено слово. Но когато се касаело за грешник, за покаял се човек, ставал (сладък като) мед и захар. Св. Йоан има превъзходна беседа за блудния син, където казва: Върна се детето сутринта, както било окървавено, не го разследвай, не го хващай и да казваш къде беше, пропиля имуществото!, не му прави нищо, а го прегърни и го постави отново в дома си. Достатъчно болка е изпитало там, където било.

Това е начинът да докоснеш човешките сърца. Мълчанието е най-звучното слово, много пъти няма по-хубаво слово от мълчанието. Христос не използвал словото Си, за да бичува хората, винаги бил снизходителен. Един крещящ пример, където използвал Своето благо слово във всекидневието, била срещата със Самарянката – св. Фотиния. Мястото – кладенецът на Йаков. Две големи противоположности се срещнали при този кладенец. Христос и Самарянката. Христос бил юдеин, жената-самарянка, Христос – мъж, самарянката – жена, Христос бил Бог, абсолютно чист, самарянката била една скверна жена – нямали нищо общо. И Христос й хвърля една мрежа, една стръв, и тя „клъвва”. Казва й – Дай Ми да пия вода. Нима не знаел коя била? Знаел всичко. Намерил начин да подхване разговор. Не я изобличавал, не й казал – Как смееш! Ти, която имаше пет мъжа, да идваш да Ме доближаваш? Казва й го, но лека-полека, когато словото Му въздействало толкова много и сърцето й се усладило, открил й се мощният лик на Христос и почувствала, че в крайна сметка Той бил Месията.

Тази жена, въпреки че водила греховен живот, имала духовни интереси. Попитала Христос: как да се покланям на Бога? и Той й отговорил без да я пита за нещо. Представете си един човек, който да е в периферията, и да те пита един богословски въпрос, както казва и Навпатският епископ за обожението, за очистването, за трезвението на ума, това, за което говорят нептичните отци, и ние казваме – какво говориш, бре, нещастнико! Ти не се решил въпроса жив ли си, умрял ли си, и ще ми говориш за очистване на ума? Какво ми говориш сега? Тук се бориш с твоето всекидневие да оцелееш!? Въпреки това Христос прави големия обрат и открива на Самарянката една от най-големите богословски истини, които не бил открил дори на апостолите. Той й казва, че Бог е Дух и няма нужда от място, за да Му се кланя, не мястото прави особено поклонението Богу, а начинът, по който Му се покланяш. Следователно тук имаме нещо много поразително. Христос й говори с благи думи.

Много пъти искате да кажете нещо на вашите юначета и не сте настроени да се карате, не искате. Предният път, когато се скарахте, мина доста време да намерите себе си. Искате да сте добри в отношенията с тях, да има мир у дома. Отивате при свещениците и им казвате: роптая срещу децата! Но не предприемате стъпки, за да спре това нещо. Една девойка дойде днес и ми каза – хубав израз на гръцки – „Приключвам го!” Тоест да стане война, да се изколим! Никой не мисли за жертвите. Казва ти: всичко или нищо! Край! Защо? Никой ли не мисли за кръвта след това? Не трябва ли да спрем всичко това? Детето ти ще ти каже нещо, за да ти причини болка. Ти обаче си големият, ти трябва да отстъпиш. Казвам на големите: бре, детето ми, смекчи тона! Детето от даден момент нататък не ви слуша.

Едно дете ми казваше:

- Майка ми постоянно ми казва същите неща.

- Е, добре, майка е, ще ти ги каже.

- Не, не разбрахте! Постоянно го прави!

- Добре, детето ми, постоянно ще ти ги казва. Колко много може да ти ги казва?

- Докато й пресъхне устата!

Разбирате какво казва, затова и се смеете! Защото и на вас ви пресъхва устата. Няма да ви чуе. От даден момент нататък ще каже: ще й запуша устата, не тя моята! В кавгите с децата те винаги са по-издръжливи от вас. Ако се скарате с вашите юначета, децата ви след това ще отидат да спят. Нямат никакъв проблем. Вие ще се въртите в леглото, ще вдигате кръвно и ще се наложи да вземате хапчета, а на сутринта, когато се срещнете в кухнята, преди да отиде на училище, ще сте като на Разпети Петък неспали цяла нощ от въртене в леглото, а детенцето ви ще се обърне и ще ви каже:

- Нещо май ти има? Какво ти е?

Така ли е? Така е. Защото през ума на децата не им минава това, което минава през вашия ум.

Нека видим примера на светците, как са използвали словото. Както пише в житията им, те били това, което ние не сме – строги със себе си и снизходителни към другите. Ние сме обратното, строги с другите, крайно снизходителни към себе си.
Вижте колко индулгенции на ден или на час даваме на себе си. Колко щадим себе си: е, това не го можеш! Е, това Бог го прощава! Е, не прéчи сега!

Веднъж някой попитал стареца Порфирий, тъй като започвали постите:

- Имам едно парче риба в хладилника. Не е ли грях да изхвърля парчето риба?

- Толкова ли, дъще, струва душата ти? Едно парче риба? – казал той.

Помислете за това всеки път, когато умувате дали да изхвърлите сиренето и за едно сиренце заменяме Рая.

Отците били много снизходителни с другите, не със себе си, а крайно строги със себе си. Съвременните старци се отнасяли много благо с хората. При тях отивали млади хора, при стареца Паисий на Света Гора и той казвал – ако се спася, ще се спася заради младите, на които режех плитките. В миналото, сега модата се промени, на мода бе младите да си оставят дълга коса. Старецът Паисий имал чувство за хумор, което имали всички старци, но при него било един особен начин да общува с младите. Той им казвал – тук в Карея има някои плешиви и съм им обещал коса! Аз тук правя пострижения, понеже съм калугер, искам да седнете и да ви отрежа косата и да отида да им я дам! Младите разбирали, че не го казва, за да раздаде косата им – и те сядали и той им режел плитките, смеейки се, и те се смеели. Как го постигал този велик човек и старец?

Старецът Анания Костенис казва един много хубав израз – грешката ни е, че се опитваме с оцет да подсладим нещата, и казва, че съвременните младежи, не в лошия, а в добрата смисъл на думата, се нуждаят от „дундуркане”, не от ласкаене, а както докосваме човек, който е претърпял катастрофа и има рани по цялото си тяло.

Ние се опитваме с думи да поправим всичко. Колко пъти избрахме общуването чрез молитвата? Да кажем: Боже, не мога да му говоря, не знам как да му говоря. Говоря му на висок глас, не ме чува, говоря му тихо, не ме чува, не му говоря, не се интересува от мене.

Веднъж в манастира дойдоха две приятелки и едната се изповяда:

- Родителите ми навсякъде ме следят. Следят ме, където видя дърво, мисля, че майка ми е зад него и ме следи какво правя!

Другата каза:

- Моите изобщо не се занимават с мене!

Е какво да им кажа – разменете родителите си.

Не можете да влезете в ума на децата, каквото и да направите за тях, винаги ще сте им длъжни. Това е и вашата работа, ако не я свършите, какво ще сте свършили. Това са родителите.

Проблемът е, че изчерпваме всички човешки методи, оставяйки в ъгъла метода на Бога. Примерно мълчанието. Да разбере колко силно нещо е мълчанието, молитвата, да намери Бог начин това, което сме му казали, да го филтрира и да го предаде на детето. Много пъти имате някакъв проблем – или няма да ви интересува, или ще ви интересува прекалено много, ще смятате, че сте направили всички грешки на света, че цялото възпитание, което сте упражнили, е било една голяма грешка, че сте съсипали децата ви. Това не е правилно. Не мислете, че това унижение, на което се подлагате, е здраво. Проблемът с управляването на вините е много велико нещо – знаете ли защо? Архим. Андрей Конанос казва нещо много хубаво: хората мислят, че са грешки – не че са направили грешки, а че те самите са грешка. Не унижавайте себе си, направете една равносметка и казвайте: направих това, направих онова. Защо, само наказания ли им налагахте, не им ли дадохте една прегръдка? Не им ли казахте насърчителни думи? Родителите са склонни към крайности и това не е добро. И знаете ли откъде започва това нещо? – от един егоизъм. Смятаме себе си за съвършен родител и един съвършен родител не може да направи грешки – но грешки правим. Някой, който обича, прави грешки, някой, който е далеч, не прави никаква грешка. Някой, който мие чинии, чупи чинии. И грешки ще направите, да се молите вашите грешки, четейки произволението на сърцето ви, Бог да ги филтрира през любовта Си и да извести децата ви ако не за нещо друго, то за вашите чисти подбуди. Нито за това, което ще им кажете, нито за това, което ще покажете, а това, което направих, не го направих с коварство, а от любов – и грешките ми от любов ги направих.

Старецът Йаков Цаликис в малките истории, които казваше на деца и големи, винаги употребяваше израза Простете ми!, както св. Никон Покайни, да не би случайно да се засегне някой човек. Старецът Антим Микрагиански казваше: разбирате ли ме? И на деца го казваше. В множествено число. Чувстваш се неловко, когато чуваш толкова велики старци да те уважават толкова много.

Когато човек говори остро, в него има не „мед”, а „оцет”, и това говори за липса на разсъдителност. В семейството вие сте като старците или игуменките в манастирите. Един старец не може да се отнася еднакво с всички, с някой ще е по-строг, с друг по-снизходителен. Това, което помага на един, унижава другия. Ние какво правим в живота ни? Аз – казваме – съм зъболекар, зъби вадя, независимо дали те боли глава или крак, аз зъбите ще ти извадя!

Не е така, братя. Нито мамете себе си, че аз съм такъв, така говоря! Значение има да издържаш характера на другия и така ще го изслушаш. Искаш и на теб да ти казват така? По някой път казваме, да и искам и на мен да ми казват така! Но истината е, че не го издържаш.

Трябва да намираме това, което помага на другия. Сега ще ми кажете: нима е възможно в едно семейство с един да бъдеш така, с другия инак, с третия по трети начин? Това обаче е изкуството да бъдеш родител. Да създадеш деца е лесно, но да ги направиш жители на царството Божие е изкуство на изкуствата, наука на науките. И трябва цял живот да си ученик, за да станеш някога в живота си истински родител. Това е велико изкуство. Не е лесно, хайде, снимаш се със семейството си, многодетен си и се хвалиш с това – и това е чест и благословение в наши дни, но значение има не само многодетството, а преди всичко добродетството (т.е. да имаш добри деца). Да можеш да кажеш на Божия съд: „ето Ме Мене и децата, които Бог Ми даде“. Рязкото отношение, острите думи говори за липса на любов, за липса на разсъдителност.

Старецът Паисий казва нещо много хубаво – опитваме се с четка, с която търкаме килимите, да извадим от окото на детето една мигла. Нека имаме предвид това, когато общуваме с другите – сигурно го огорчихме, сигурно му причинихме болка? И да ви пука за това, че другият изпитва болка, защото в лицето на този, на който сме причинили болка, на някой друг сме причинили болка – на Самия Христос.

Бог така е устроил нещата, че начинът, по който се отнасяме с другите, е начинът, по който Бог ще се отнесе и с нас. Жестоки сме с хората? И Бог ще е жесток с нас. Снизходителни сме с хората? – и Бог е снизходителен с нас. Другите може да са това, което са. Не започвайте с мислите ама светът днес! Ако не стъпчеш другите, ще те стъпчат! Ако не ги прекараш, ще те прекарат. Не мислете така. Християните не влизаме в такива схеми, нито мислете, че сме по-добри от другите хора. Не ни спасява това, че не сме извършили престъпления, нито ще отидем в Рая, понеже не сме убили.

Старецът Паисий казва, че сякаш тичаш в едно състезание и виждаш, че зад тебе идват много и да казваш добре съм си, не съм последен! Да, но виж колко много са пред теб, виж как светците те задминават, виж как на тях да приличаш и да ги стигнеш, а не да гледаш от колко други си по-добър.

Близо една година общувам с някои хора, чиито начин на живот ги доведе до ръба и ръбът ги сложи в затвора. Всеки понеделник ходим при малките, както казваме, в Авлонас (град до Атина), където има затвор за младежи (18-22 годишни), има и по-малки, в Коринт, където има център за задържане за малолетни, които са извършили престъпления. Много трудни места, малките са 190, големи 60 човека. Имаме и женските затвори в Елеонас, където има 200 жени. Много хора има в затворите. Да ви кажа, че не са деца от специални категории. Не бързайте да отърсите праха от вас и да кажете: семейството е виновно за всичко! Не е семейството. Има и от балансирани семейства, има от съседната вам врата. В миналото бяха от другата врата, след това дойдоха от съседната врата, сега са от нашата врата, да знаете. Проблемът с наркотиците вече е влязъл в нашия хол, в домовете ни, в християнските домове. Нека не живеем в собствения си свят. Нека сме искрени. Всички се терзаем.

В тези места има две категории хора. Първата са много чувствителните и втората – тези деца, на които им бе дадено всичко. В затворите, казват, има младежи, които търсили място под слънцето, и други, за които цялото слънце било тяхно. Нека всеки потърси неговата отговорност. Разговарях с един юнак, много умно дете, в затвора. Когато го попитах:

- Защо си тук, детето ми?

То каза:

- Не исках да се превърна в очакването на родителите ми!

Запомнете това. Попитах го:

- Това ли мечтаеше? Не стана това, което искаха родителите ти.

- Това!

Говорихме, в даден момент го провокирах, без да искам му казах нещо, което му причини болка, и за да се отбрани, започна да „атакува” и ми каза:

- Слушай какво ще ти кажа, отче! Не си мисли, че вие сте по-добри от нас!

Помислих си наум: какво говориш сега? Какво по-добри от вас, разбира се, че съм по-добър от теб! Ето, ще изляза навън, вие сте в затвора! Аз съм свободен, ти си вътре, чака те съд, извършил си убийство, разбира се, че съм по-добър от теб!
Обаче помислих, че не ми е от полза да му го кажа и не ми е от полза, защото нямаше да му кажа цялата истина, защото той може да е убил един, а аз да искам да убия (т.е. да осъдя) мнозина. Той един е убил. И пътят към покаянието за този човек е много близо, защото той не се крие. Каза ми, че е убил и ми го каза ей-така. Може да не се е покаял, но има начин да се покае лесно. Аз имам още много път да извървя, защото отвъд моите грехове, имам и моето лицемерие, трябва да се скрия, какво ще кажат хората за мене? И когато му казах:

- Не, не сме по-добри от тебе. Наистина, не сме. Същата пръст, която взел Бог и създал вас, същата е взел и създал и нас. Една и съща пръст сме.

Сякаш не очакваше отговора, но той ми каза един израз, който приех като Евангелие – за отговорността, която има един свещеник и един християнин към маргиналните хора, както казваме.

Той каза:

- Аз, отче, съм този, който съм! Направил съм това, което съм направил, престъпник съм, но теб те искам високо!

Затова нека всеки поеме своята отговорност и да потърси своето място пред Бога и пред хората…


Превод: Константин Константинов

 

Близки теми:

1503116547_image023Как да обикнем враговете си? 243Стрелата на тщеславието AgPaisios1-350x311За „несъвместимите съпрузи“ mv_03Наградата за грижите към старите geron-josef-vatopedinos2Ние предизвикваме Господа с нашите грехове

Tags: , ,
No Comments »

Стрелата на тщеславието

Март 8, 2014 in Външни

 

Св. Йоан Златоуст е голям анатом на човешката душа, велик психолог, както всички велики отци. Защо те всички са имали познание за дълбините на човешката душа? Защото те самите били чисти и когато човек се очисти чрез Божията благодат и радост, тогава пред него ясно се разкриват много тайни…

Например той знае защо човек боледува, защо му идва да плаче, когато има всичко, защо не се радва на моментите на щастие и благословение, които получава, и най-вече защо Бог отсъства в живота му. Когато човек се отдалечи от Бога, тогава започва да събира плодовете на своето отдалечаване – не се радва на нищо, и не само не се радва, а добавя нови грехове и проблеми към своите пороци и страсти.

„Тщеславието е демон, който има очарователна форма”, казва св. Йоан Златоуст. Всички грешки и страсти на хората са като меда, пък казва о. Теоклит Дионисийски, тълкувайки други по-ранни св. отци. Той казва, че всяка страст първоначално открива пред нас един омайващо красив образ, ние се очароваме от тази страст, но накрая тя оставя в нас горчивина. Това е като меда – ядеш, ядеш мед, но накрая ти остава горчивия вкус. И както казва един старец, сякаш пием вода от извор, бидейки жадни, и в момента, в който пием, заедно с водата поглъщаме малките жабчета, които плуват в нея.

Св. Йоан Златоуст казва, че както демонът се опитва да изкушава монасите, представяйки лицето на някоя жена, за да ги предизвика, така и тщеславието има хубав, съблазнителен образ, но накрая остава човека в много по-лошо състояние.

На друго място той казва, че тщеславието е мания – онзи, който е обзет от нея постоянно иска все повече и повече слава. Тщеславието не е страст, за която от един момент нататък човек може да каже, че се е наситил. Тщеславието постоянно храни човека, превъзнася го душевно. Той си мисли, че се намира на върха, че е центърът на света, че е Алфата и Омегата. Това се случва и засяга всички нас. И при онези, които правят първите си стъпки в духовния живот, и при напредналите. Стрелата на тщеславието преследва всички нас!

Какво всъщност е тщеславието, как се е изменила тази слава, която е била вложена в нас от Самия Бог? Според учението на Църквата славата (т.е. стремежът да управляваме) е вложена в човека от Бога. Това за някого може би ще прозвучи като оксиморон. Възможно ли е славата, тоест желанието да властваме, да управляваме, да бъде вложена от Бога? Разбира се, защото Бог е вложил тази слава, т.е. нуждата да управляваме нашите страсти, нашите движения на сърцето, лошите си помисли, за да бъдем господари на нашия живот и да не ставаме роби на самите себе си. Освен тази слава, Бог е вложил в нас и любовта към Божията слава. С други думи, от момента на Сътворението Бог сътворява човека да обича Божията слава, да прославя Бога, да гледа ангелите, тварите, природата и цялото творение да отнася като слава към Бога и да бъде доволен, да изпитва радост от тази прослава. Човекът обаче е паднал. Падението, както знаем, променило и подменило всичко и покварило и отчуждило човека от божественото. Той вече се отвръща от това, което е обичал първоначално.

Припомнете си, че когато змията, дяволът отишъл да изкушава човека, той започнал да му говори лъжи и да клевети Бога. Към клеветенето, той добавил и внасянето на съмнение в Божията слава. Така онова, на което човекът доскоро се радвал като благословение, а именно да прославя Бога, сега дяволът го подменя и казва: „Не, Бог го прави за Себе Си, защото теб те смята за нищо!”. Човекът започва да прави сравнения и казва: „Защо мен да не ме счита за нещо?Защо и аз да нямам това, което има Той?”. Той започнал да „къса парчета” от тази Божия слава и вместо да благоугоди на Бога, както казва св. ап. Павел, човек реално започва да угажда на себе си – става самовлюбен, тщеславен, горделив, придобива самомнение. След падението човекът се променя вътрешно. Той възприема върху себе си черти, които не е имал по-рано, губи своето безсмъртие, придобива тленност, вече чувства болка и се стреми да угоди не на Бога, а на себе си. Той става нарцистичен, гледа самовлюбено, непрестанно сравнява другите със себе си. Припомнете си, че когато Бог възложил отговорностите на първите хора, Адам още с първата си грешка бил готов да „продаде” Ева като казал: „Не аз, а тя ме увлече!”. Като него, и ние днес във всеки момент искаме да избягаме от тежестта на нашата отговорност, вместо да я поемем. Защото нашето тщеславие, самомнение и гордост, както всички страсти, ни заслепяват и веднага сме готови да кажем: „Не аз, всички други са виновни!“. Адам казал това и ние сме наследили този негов навик – нагласата да се оправдаваме.

И така, човекът трябва да господства над себе си, тъй като Бог го е направил господар, за да може да има власт над себе си. Много е важно, че когато човек е управляван от страстите – от тщеславието, самомнението, гордостта, осъждането, въпреки че чувства, че прави това, което иска, всъщност той става роб на своите страсти. Сякаш в него живее господар, който му казва – прави това, прави онова! Често ние имаме лъжливи усещания, главно младите хора, които не са понесли толкова много удари от живота и затова са по-горделиви и самоуверени в своите избори, докато възрастните имат житейски опит и затова са по-смирени, защото животът им е нанесъл повече удари и така ги е смирил.

Веднъж в един автобус се качил духовник, който седнал в един ъгъл, в близост до него една група млади хора започнали да го иронизират, говорели много, но свещеникът не им отговарял. В един момент обаче той станал, хванал най-опърничавия от тях и му казал:
– Може ли да ти кажа нещо?
– Можеш.
– Слушай, ти се държиш по този начин и си казваш: „Правя каквото си искам и никой не ме интересува!“, но ти се вслушваш в някого, вслушваш се в собствения ти Аз, каквото ти каже той, ти си готов да го направиш. Той ти казва: „Върви там!“, и ти веднага му угаждаш… Аз съм по-анархист от тебе!

Младежът го погледнал невярващо и казал:
– Ти си по-анархичен от мене и носиш расо?! Ти си от системата! Аз съм по-анархичен от тебе! Защо ти да си?

– Защото при мен е така – каквото ми каже моят Аз, правя обратното! Казва ми: „Отиди да спиш, изморен си!“, а аз му казвам: „Не, няма да спя, ще отида на бдение!”. Казва ми: „Хапни си нещо вкусно!“, а аз му казвам: „Не, няма, ще постя!“. Следователно кой е по-голям бунтар от нас двамата?

Младият човек свел глава и повече не казал нищо.

Момчето и историята са реални. От тази среща в автобуса минало време и същият този старец и младежът се срещнали на Света гора, в Дафни, където духовникът чакал корабчето с други свои духовни чеда. Докато седял, някой се приближил към него и му казал: „Геронда, благослови!”. Той се обърнал и видял висок монах, който го запитал: „Знаете ли кой съм? Аз съм онзи млад човек, с когото говорихте в автобуса, и вашите думи дадоха плод. Тогава си казах – какъв е този поп, който се противи на себе си, и ми стана ясно колко важно е да не правиш онова, което Аз-ът ти нарежда, а винаги да правиш това, което Бог иска.“.

Затова ние, хората, въпреки че вярваме, че сме свободни далеч от Бога, в действителност сме роби. Затова св. Нектарий казва, че изборът между злото и доброто е една псевдодилема за свободната воля на човека. Свободни сме само когато избираме доброто. Защото, когато избираме злото, тогава ставаме роби, но не на Христос. На друго място св. Нектарий Егински казва, че Христовият роб означава да бъдеш абсолютно свободен, а блажени Августин казва: „Обичай и прави каквото искаш!”. Защото този, който обича Бога, стои в пътя на Божията благодат и Христос му казва какво трябва да прави и какво не.

Говорим за стрелата на тщеславието и стигаме до трите изкушения, които Христос е изпитал. Едно от тях е това на славолюбието, когато дяволът Му показал всички царства на света и тяхната слава и Му казал: „Всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш.“. Разбира се, дяволът не предлагал свои неща. (Един последовател на „Свидетели на Йехова” отишъл при стареца Паисий и по повод този евангелски епизод му казал: „Дяволът би ли дал нещо, което не е негово?!”. А старецът му отвърнал: „Защо, не може ли дяволът да излъже? Толкова е просто…”.) И така, сред изкушенията било и това на тщеславието – дяволът се опитал да изкуши Христос със славата, да Му каже, че това, което има, ще се увеличи. Когато някой става монах, той дава три обета – за девство (целомъдрие), за послушание и за нестяжание, които съответстват на трите изкушения, които били отправени към Христос. Монахът върви по следите на Христос, Учителя, отивайки в пустинята, в усамотени места, там се бори с трите големи изкушения, които измъчват не само монасите, а и всеки човек. Това са изкушението на славолюбието, на сребролюбието и сластолюбието. Но за тях имаме и съответните лекарства: послушание – за славолюбието, нестяжание – за сребролюбието и целомъдрие – за сластолюбието. Това важи не само за монасите, които открито, пред останалия свят, дават тези обети. Нека си припомним, че в миналото бракосъчетанието във Византия се извършвало с въпроси и отговори. Подобно на монашеските пострижения. Това е нещо много сериозно, не гледайте днес, когато всичко е „видео и снимки”. Затова Църквата е издигнала брака до Тайнство и човек трябва да осъзнава смисъла му – не просто да споделяш покрива си с един човек, който довчера не си познавал, а ти самият, твоето тяло и душа, да бъде половината на друг човек. И така, не само монахът дава обет, а и брачният човек, в рамките на семейството. Въпросът с обета за девство, ще кажете, няма обаче как да важи и за брака. Но важи, защото така, както монахът, който се посвещава на Бога, е „сключил” брак и не трябва да разкъсва тази връзка, така и брачният човек не може да има друга връзка и по никаква причина не може да разкъса нейното единство. В брака обетът за целомъдрие се разбира именно в смисъла, че онзи, който живее в брак, може да има само една връзка.

Въпросът за послушанието също е свързан с темата за тщеславието. Наистина, какво означава да имамe послушание? Не означава ли това „вместване”, „побиране” (от гръцката дума „σύγχωρω”)? Да се дръпна малко назад, за да се поберем и двамата… Да проявявам послушание означава да разбирам, да проумявам волята на другия. Не означава, че аз съмчорбаджия и ще правя това, което мисля за добре, защото то е правилното! Всички мислим, че нашето е правилно. И затова и се борим за него докрай. На никого от нас не му хрумва, че не е прав. Естествено, от това се пораждат много и ужасни проблеми. Затова и в рамките на семейството, не само на монашеството, се вричаме в послушание. От друга страна, не може всички да бъдат капитани и е добре да осъзнаваме смисъла на екипажа, защото нито капитанът може да управлява сам кораба, нито екипажът може да остане без управление. Трябва да осъзнаваме ролите и служенията в семейството. Главата на нашето тяло е необходима и без нея човек не може да живее, но за да живее, главата се нуждае от тялото. Както главата има нужда от останалото тяло, така и тялото – от главата. Понятието за ролите изобщо не ни понизява в семейството, а ни указва нашата роля.

Тщеславието е, както казват лекарите за някоя болест, като микроб, който има дълбоки корени, които не знаем откъде тръгват, както и не знаем докъде стигат, до каква дълбочина. Нека видим някои симптоми. Отиваме на работа и ме питат за мнението ми. Казвам го, другите също споделят тяхното, и накрая моето не минава. Как аз посрещам това? Огорчавам се, започвам да водя гневен диалог в себе си. Започвам да съдя другите и да ги обвинявам, защото съм стъпил върху лъжлива основа и си мисля, че не съществува възможност мнението на другия да е по-правилно от моето. Това те изпълва с терзания и мъчителни мисли. Тоест онова, което тщеславието поражда в нас, е по-болезнено за самите нас, отколкото за хората, към които се отнася.

Една маскирана форма на тщеславие е т. нар. работохолизъм или перфекционизъм. Това го виждам изключително много в себе си, когато понякога си мисля, че трябва да направим нещо съвършено, или това, което правя е съвършено и т.н. Това е маскиран егоизъм. Кой ми каза, че това, което говоря, е правилно и перфектно? Вдигам моята летва и казвам, че всички трябва да минат оттам и който не мине оттам, значи греши? Откъде накъде? Вместо това нека да съизмервам себе с летвата, поставена от Христос! Да, въпреки че разликата е безкрайна, но да кажа, че аз мисля правилно, а всички други, които не ме следват, грешат, мисля, че това е опасно и поражда много проблеми. Ако в семейството се държим по този начин, тогава отношенията охладняват. Затова е много важно да имаме благост и да даваме на другия – дори когато няма право – да говори, да не го съкрушаваме, като го поставяме в ъгъла… Много е трагично, повярвайте ми, много ме плаши този образ – на затворената врата за петте неразумни девици, на които Христос казва: „Не ви познавам!“. Затова нека ние не изваждаме хора „от сметката” и нека не казваме: „Ти не знаеш, ти не ставаш!”. Тоест оставяме ги вън и мислим, че „Ние сме!“. И си мислим, че водим духовния живот. Повярвайте ми, Бог много пъти позволява ние, които уж знаем какво е духовен живот, да се поучим от хора, които може и да не стъпват в църква. С това Бог ни казва, че тази духовна сграда тук, ако не стъпва върху смирение и истински духовен живот, е гнила и ще се срути. Ако не си се научил да слушаш и да имаш послушание, ти си без корен.

В Патерика се говори за един старец, който носел вериги и наказвал себе си по този начин. Веднъж до него седнал друг старец, който, като го видял, че носи вериги, си помислил за него, че притежава голяма добродетел. Но за да го изпита и да му помогне духовно, той станал и внезапно му ударил силен шамар. Другият веднага се засегнал и започнал да крещи, да роптае. Тогава неговият събрат му казал: „Жалко за твоите подвизи, заради хората ги носиш, а не за Бога!”. Тази история ни разкрива нещо много сериозно и… страшно – този фалш, който показваме дори в нашата вяра. Изпитвам страх за момента на Второто Пришествие, когато реално в онзи миг ще се окажем пред погледите на всички хора и ако допреди това те са мислели нещо по-различно за нас, тогава всичко ще се открие по страховит начин и ще видят кои реално сме. Това, което сме изградили с гордост, ще се срути по ужасяващ начин. Понякога мисля за това, разтърсвам се и си казвам: „Да пази Господ! Не изобличавай моите дела пред ангелите…”, както пеем в Молебния канон към Света Богородица.

Последиците от тщеславието наистина са страховити и трагични. Не само за нас, за нашия духовен живот, но и за хората около нас. Вятърът на тщеславието – казва св. Йоан Златоуст, разпръсва всички съкровища на добродетелта. Сякаш събираме скъпоценни съкровища, но духва силен вятър и ги разпилява. Мнозина християни, казва светият отец, които мислят, че са пострадали много заради добродетелта, но са гледали към човешката слава и не са вършили всичко за Божията слава, са понесли много загуби в духовния живот.

Духовният ни живот означава постоянно изкачване и слизане. Когато полагаме някакво усилие в духовния си живот, например спазим някой пост, тогава и идва изкушението, което ни казва: „Сега си добър! Сега, когато не яде, си добър! По-добър от другите!”. Духовният живот е непрестанно „вървене по въже” – никога не можем да кажем, че сме застанали на сигурно място, че сме на твърда земя, а не в кораба, който се клати. Понякога дяволът минава и по заобиколни пътища: някой ти казва нещо лошо, дяволът ти казва: „Отвърни му!“, а ти стискаш зъби и не отвръщаш, и тогава дяволът минава по заобиколния път и ти казва: „Браво! Така правят добрите християни! Сега си много добър!“.

Войната е неумолима, жестока, кървава, но човекът, който води тази борба, не остава сам по пътя – той има Божията благодат и сила.

А тщеславният човек, стига до гибелни резултати и последици. Първата последица е разклащането на връзката ми с Бога. Не приемам Бога за Причина, Благодетел и Начало на всяко добро в живота си, за всеки дар, всеки талант, който имам. Живея с убеждението, че всичко това е изцяло мое, че е моя заслуга… Втората последица е, че освен връзката със Самия Бог, се разклаща и връзката със собствения ми Аз. Много пъти се намирам във война със самия себе си. Имам впечатлението за себе си като за добър човек, а нещо дребно, някаква малка неправда спрямо мен ме кара да се разкъсвам отвътре. Тщеславието не ни помага в себепознанието. Ефикасно лекарство срещу него е смирението, изповедта, отсъствието на срам. Срамът е вид тщеславие. Когато духовникът ни каже нещо и се огорчим, трябва много да внимаваме, защото това е скрит егоизъм. Не ни харесва. Веднъж старецът в манастира ми беше казал нещо, аз се огорчих и тогава той ме запита: „Защо се огорчи сега? Понеже си допуснал грешката, или понеже ти направих забележка?”. Ако е защото си допуснал грешка, това е правилно, здраво огорчение, но ако е защото ти направих забележка, тоест тъй като си станал за резил, тогава егоизмът продължава да работи в теб. Просто е сменил формата си, но продължава да си играе игрички с нас. И трето, тщеславието не ни помага в отношенията с другите. Тщеславният човек трови отношенията си с другите. Смята, че всички гледат към него, но повярвайте ми – хвалбите към тщеславния човек лесно могат да се обърнат в думи срещу него…

В капана на тщеславието лесно падат хора, които водят духовен живот. Затова трябва да сме особено внимателни! Смятаме, че тъй като не сме паднали в тежки грехове, уж сме по-добри от другите, от онези – изтерзаните, които се мъчат със своите страсти, зависимости и т. н. Но повярвайте ми, това е далеч от истината. О. Атанасий Ивиритис някога казваше, че „облажава” греха. С тези думи той не е имал предвид, че е хубаво човек да падне в грях, за да се покае, но много пъти онзи, който е вкусил от греха, престава да бъде надменен, не смята себе си за по-добър от другите и затова той може с по-голямо смирение да намери Божия път. Старецът не казва – „за да намерите пътя към Бога, вървете да грешите, за да се покаете после“, а ни казва да внимаваме, да пазим с двойна стража. Важно е не само да събираш духовни плодове, а и да ги съхраняваш. Бог от нищо не се гнуси толкова много в духовния живот, казват светите отци, колкото от егоизма.

Един човек отишъл на небето и почукал на портите на рая:

– Кой е? – попитали отвътре.
– Аз.
– Няма място за тебе!

Той отново слязъл долу на земята, където го попитали:

– Ходи ли горе?
– Ходих – отвърнал той.
– И какво ти казаха?
– Казаха ми, че няма място за мене.
– Върви пак.

Той отишъл отново и пак почукал:

– Кой е?
– Аз.

Нищо. Никакъв отговор. Отново се върнал долу и тогава някой го попитал:
– Я ми кажи, когато отидеш горе, какво казваш?
– Хлопам на врата, отвътре ме питат кой съм и казвам, че съм аз.
– Е, благословени човече, Аз-ът влиза ли някога в рая?

Когато отново похлопал на райските врати и го попитали кой е, той казал:
– Никой не е. Един изтерзан човек, най-последният от всички. Такъв съм.
Тогава раят се отворил и го приели вътре.

Важно е да знаем, че без Бога неизбежно ставаме егоцентрични, както казва о. Михаил Кардамакис, и всички други хора стават средства и оръдия за нашето тщеславие. Ако Бог отсъства от моя живот, ако за мен Той не е Владика и Цар на живота ми, тогава моето его заема Неговия трон, тронът на Христос в мене и започва да командва. Ако нямам Христос в мене, Който да ме насочва как трябва да се отнасям към другите, тогава егото ми сяда на трона на моето сърце и то започва да ми нарежда. Този път е много опасен и дано Бог не допусне да вкусим от него, а ако минаваме оттам и получаваме удари и рани по тези пътища, Бог да ни дава сили да ги преминем успешно!
Превод: Константин Константинов

 

източник:http://www.pravoslavie.bg/%D0%A7%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA/%D0%A1%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D1%89%D0%B5%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE

 

 

 

Близки теми:

bg3301018Темата е силата на добрата дума paprdos-thumb-large-thumb-largeГордостта като вътрешна смърт hqdefaultУмеем да маскираме своите страсти 194За коварната страст, която може да те побърка 271486.pБеседа за страстите

Tags: , , ,
No Comments »