Богословието на Чернобил

Май 25, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

МОЖЕ ЛИ ДА СЕ СПАСИМ ИЗВЪН ЦЪРКВАТА   ΙΙΙ част

                                                                                              

 

Отново да се върнем към Чернобил.

 

Хората, живеещи около него, не са виновни за своята беда. И все пак смъртта се е поселила в техните домове. Ето, че идва лекар и казва: „Аз намерих лекарство за вашата болест. Ампулите са в мен. Елате, ще ви ги дам безплатно.” Лекарят се установил в село Малка Ивановка. Но жителите на Горна Ивановка, разбирайки за това, заявили с шумен протест: „Ние няма да се лекуваме при този лекар, защото той не е отседнал при нас, а при нашите съседи. Сами няма да отидем и децата си няма да пуснем…”

 

Да, Христос не се е въплатил в Калуга или по бреговете на Инд. Но въпросът, „ще се спасят ли индийците”, които не са стигнали до Христос, се оказва толкова абстрактно-моралистичен, както и въпроса за това, ще се спасят ли селяните, обидени от това, че лекарят не е отседнал при тях. Докторът не е сторил това от злоба или от несправедливост. Той пристигнал в зоната на смъртоносно поражение (макар, че можел да не го прави) и се поселил там, където можел най-бързо да намери първите пациенти.

 

А за жителите в Нова Черемушка ситуацията се е оказала още по-сложна; те биха отишли при лекаря, но пощальоните не са стигнали до тях, а радиовръзката не работела… Никой и не се досещал, че в това затънтено място живеят хора. Те ще боледуват и умират преждевременно. Виновен ли е затова лекарят, пристигнал в Малка Ивановка? Индусите са чували за Христос и не са го приели. Много векове ацтеките не са и чували за Него. Виновен ли е Христос, че не всяка планина е направил планината на Преображение?

 

Имало и такива, които и чули и даже отишли да видят лекаря и неговите помощници, но така и не могли да разберат, защо е нужно това? Защо всички говорят за опасност? Всичко си е както винаги. И слънцето си свети и цветята растат. Макар и понякога да се раждат странни прасета – нали за това има ветеринари, а защо ни са на нас лекарства? Ние сме здрави. Открай време сами сме се лекували. И този доктор не е по-добър от нашите бабки. И вашият Иисус не е по-добър от нашите махатми…

 

Някои са готови да приемат и лекарството, но казват: „Само от ръцете на лекаря. Ние не се доверяваме на неговите помощници. Ако ми се беше явил лично, да кажем, днес след обед, аз бих вечерял с него, а после и лекарството бих приел…

 

В „Духовни полета” Иоан Мосх разказва за свят старец, които извършвал Литургия, употребявайки еретически Символ на вярата. Въпреки това, на него му съслужавали Ангели. Срещайки възражение от страна на православен, старецът попитал ангелите, защо те не са го предупредили за опасността. „Виждаш ли, Бог така е устроил, хората да се научават от хора”,- бил отговорът16. Също и човешките ръце, с които е написано Словото Божие и чрез които то се разнася из хората,- на мнозина не се харесват. Гнусят се.

 

Има и други, които са слушали, и са дошли, но не са разбрали предупреждението на лекаря. Да кажем, оказало се, че лекарството не трябва да се пие с водка. А тези пациенти излезли от болницата и веднага обърнали стъпките си към най-близката кръчма: „Е какво, юнаци, трябва да полеем излекуването!.. Да пием и за доктора – това е свято дело!.. Да не забравяме и сестрата!.. И за тези, които са в морето!” Накрая повърнали приетото лекарство. Виновен ли е лекарят, че не бягал след всеки?

 

Намерили се и такива хора, които приели лекарството и спазвали всички правила за ползването му. Но никак не можели да ги уговорят да стоят по-далеч от епицентъра на взрива. На тях все им се струвало, че там има нещо по-екзотично и, че опасността от радиацията е преувеличена. Те ходили и в християнски храм, и до Шамбала летяли всяка вечер чрез „астрала”. На Христос те дали високо звание в Космическата Йерархия (Полковник на Планетарния Логос), но не считали за осъдително да общуват и с лейтенантите и генералите Фохати.

 

Накрая, се показали и такива, които слушали наставленията на лекаря с извънредно благоговение и запомнили наизуст всички неговите инструкции. Те знаели как да използват лекарството, с какво е несъвместимо, и какво напротив, помага за неговото по-добро усвояване. Но така и не пробвали самото лекарство.

За последните две групи си струва да се поговори отделно.

 

Защо не може да се смесва служението на Христос с „контактьорство” и почитане на други богове?

 

От гледна точка на езическата философия, Божеството, Абсолютната Реалност се намира не просто извън човешкото познание. То пребивава извън всякаква връзка със света на хората. От Абсолюта към света върви йерархия, стълбица на световете (еони, еманации, духове) и само тези от низшите степени, които съседстват непосредствено с нашия свят, могат да са достъпни за религиозното дръзновение на хората. Божеството е непознаваемо и неоткриваемо, следователно религиозният импулс трябва да се отправи към тези инстанции, които са достъпни и са близко до земята-светът на боговете.

 

Радостта на Библията (както на Стария, така и на Новия Завет) се състои в това, че Абсолютът, Източникът на всяко битие Сам е създал света на хората. Не го е поръчал на някои от подчинените духове, но е открил Своята любов с това, че се е смирил до създаването на нашия свят. Плътният кръг на олимпийския пръстен от духове и божества, които на много слоеве пленявали съзнанието на езичниците, бил разкъсан с простите думи: „В началото Бог сътвори небето и земята”(Бит.1:1). Бог е съвършено различен от света. Бог не е космос. Бог не е човек. Бог е непознаваем и неизречен. Въпреки това именно Той е създал нашия свят и Се е открил в него. Оказало се, че Висшето и непостижимо битие ни обича, а ние в отговор също можем да обичаме точно Него (а не космически посредник) и можем да се обръщаме към Него като към Личност. За разлика от безличния Брахма на индийската философия, в Библията откриваме ясен личностен Лик на Бога. Човекът получава право да казва на Абсолюта – „Ти”.

 

Християнството прекрасно знае и дълбоко преживява непостижимостта на Бога. „Никаква будистка литература, никакъв гръцки неоплатонизъм, никаква западна мистика, средновековна или нова, не може да се сравни с Ареопагитиките по интензивността на трансцедентните чувства” – пише А. Ф. Лосев. Това не е риторика, а някаква мистическа музика, където не се чуват отделни слова, а само прилива и отлива на някакво море на трансцедентност… На първо място, пред нас е не толкова философия и богословие, колкото химни, възпяване. Ареопагит така се и изразява, вместо „богословстване” – „пееш химни”. Второ, несъмнено това възпяване се отнася само към Личност, – наистина, абсолютно-трансцедентна и с нищо не сравнима, но задължително към Личност. Цялата тази необичайно напрегната мистика от химни е възможна само пред някое Лице, пред Лик, макар незнаен и непостижим, но обезателно към Лик, който може да бъде видян с очи и почувстван със сърце, който може да бъде предмет на човешко общение и който може да докосне човешката личност със своето интимно и изгарящо докосване. Цялата тази апофатическа музика е като упоение с благодат, извираща от тази неведома, но интимно-близка Личност, когато човек изпитва жажда вечно да я възпява и възхвалява, без да е в състояние да се насити от никакви химни и никакви молитви. Това се отличава от будистката жажда за самоприспиване с огромната потребност да се достигнат положителните основи на битието, положителни до там, че се общува вече не със сляпото възникване на нещата, даже не със самите неща, живи или мъртви, но само с Личност, която ясно знае себе си и е способна на разумен живот и човешко общение. Такова съзнание вече няма нужда от отвлечена философия. Дедукцията на категориите за него е твърде нищожно и скучно занятие. Обладавайки колосалната мощ на антиномиката, синтетичните устремления, то никак не се интересува от самите категории, а просто възпява висшето битие с всички негови антиномии и синтези в такава непосредствена форма, като че тук въобще няма никакви антиномии. В неоплатонизма самото битие, в което се фиксират антиномии, е много по-хладно и абстрактно. В Ареопагита има абсолютна самост, в която се фиксират антиномии, дотолкова живи и лични, богато-жизнени, че съзнанието на философа е заето само с тихо и живо общение с нея, така че само някой отстрани може да наблюдава и систематически да отбелязва всички възникващи тук антиномии, но самия философ няма кога да се занимава с това… Ако ние бихме търсили, къде в историята на философията има учение или система, което да е скрило в отвлечена мисъл съдържанието на ареопагитския апофатизам, то не бихме намерили друго по-значително име, от Николай Кузански: „Господ и Бог мой! Помогни на търсещия те. Аз те виждам в началото на рая – не зная, какво виждам, тъй като аз не виждам нищо видимо. Аз зная само едно: зная, че не зная, какво виждам и никога няма да узная. Не умея да Те назова, защото не зная, какво си Ти. Ако някой ми каже: това или друго Твое име, то още поради това че той дава име, аз вече зная, че това не е Твоето име. Тъй като всяко обозначение на този или друг смисъл на имената е стена, по-горе от която аз те виждам. Ако някой дава понятие, с което Ти можеш да бъдеш разбран, аз зная, че това не е понятие за Тебе, защото всяко понятие намира своята граница в пределите на рая. И във всеки образ и сравнение, с помощта на които са започвали да те мислят, аз зная, че това не е съответстващ на Тебе образ. Който иска да се приближи до Тебе, трябва да се издигне над всички понятия, граници и ограничения. Следователно, интелектът трябва да стане незнаещ и да се потопи в тъмнина, ако иска да те види. Но какво, Боже мой, е това незнание на интелекта? Не е ли просветено това неведение? Затова към Тебе, Боже мой, Който си безкраен, може да се приближи само този, който знае, че не те познава.” (Николай Кузански. За виждането на Бога 13)17.

 

Това още не е всичко. В Новия Завет се открива, че любовта на Бога към хората го направила човек. Най-великата радост на християнството е в това, че този, Който е дошъл да ни спаси, е Същият, Който някога ни е създал. В Христос ние срещаме самата вечност … в нашето време.

 

Нито една религия не може да мечтае, да подари нещо повече на човека. Всички опити да се примири Евангелието с Езичеството неизбежно водят до загубата на тази радост. Христос се оказва само един от учителите (някъде между Питагор и Джордано Бруно). Но, ако Той е само човек, ако Той не е Бог, значи с Бога, хората така и не са се срещнали.

 

Понякога неоезичниците (неоезичеството е езичество след Христа) утвърждават, че Христос е „аватар”  на Божествения Дух. Но тогава Самото Божество се оказва безлично, а Христос се превръща в не повече от маска, сложена на Брахмана. Той не е бил Човек, значи не е страдал, на Голгота е имало само спектакъл, целящ да предизвика сълзи на скръб и покаяние от хората18,19.

Накрая в някои неоезически школи се твърди, че Христос е повече от човек, но все пак е по-малък от божеството – „Планетарен Логос”.

 

Ако Христос е в действителност Този, Който Сам се назовал Съществуващия отначало и какъвто го познава Православната Църква, то какво да искаме в другите религии?

Самият Бог, Самата Вечност е дошла при нас и ни е показала спасителните пътища- а ние искаме да я „допълним” със зле разбрани остатъци от будизма и езичеството? Господ Сам оценява такова поведение, още в старозаветната епоха: това е прелюбодеяние.

Библейската формула „Бог е един” (Изх.20:2-3) е ексклузивистка, изключваща формула.”Ако се дигне сред тебе (някой) пророк, или съновидец, и ти покаже личба или чудо, и се сбъдне тая личба или чудото, за което той ти е говорил, па и каже: „да вървим след други богове, които ти не знаеш, и тям да служим”, – ти не слушай думите на такъв пророк, или на такъв съновидец; понеже чрез това Господ, Бог ваш, ви изкушава, за да узнае, обичате ли вие Господа, вашия Бог, от всичкото си сърце и от всичката си душа”( Втор.13:1-3).

 

Когато Бог казва на Мойсеи първата заповед „Бог е един”, Той няма предвид, че с това открива на пророка езотерическа тайна – имената на боговете са много, а в действителност всички религии говорят за Един и Същи Бог. „Моисей, ако искаш Ме наричай Кришна. А ти, Аарон, можеш вторниците да ме наричаш Зевс, а петъците Астарта. Ако имате желание се молете така: „О, Карлсон, който си на покрива!”

 

Пантеистическата формула „Бог е един” е напротив, инклузивна: тя събира в себе си най-различни форми на духовно движение.

Заповедта на Моисей има смисъл на един, като единствен. „Няма други богове!” Богът на Библията се нарича „Един”, защото изключва другите богове. „Богът” на съвременния религиозен кич се назовава един, защото включва всички богове.

 

Има много странности в съвременната интелигенция. Например, тя не познава Библията, не вярва в нея и не признава нейната боговдъхновеност. При това обаче тя свято вярва в това, че Православната Църква неправилно разбира Библията и я е повредила.

 

Още по-занимателно е това, че заради очакваното „примирение на религиите”, тя е готова да ги унищожи всичките и да ги превърне в безрелигиозна моралистика…

 

За последната мечта на руската интелигенция забележително се е изказал съвременният публицист Максим Соколов: „Членът на Политбюро на ЦК на  КПСС, „бащата на перестройката”, академик А. Н. Яковлев, проникнат от будисткото учение, с голяма лекота е съумял да синтезира будизма и християнството – последното било очистено от повреждащите го наслоения. Ако будизмът, по мнението на академик Яковлев, последователно провежда великия принцип на ненасилието, то християнството (т. е. Христос) с фрази от типа: „Не донесох на земята мир, а меч”, постоянно отстъпвало от този принцип, което и довело до печални исторически последствия. На академикът му се струва, че най-близко до истинските идеали на християнството е Толстой, а отлъчването на Толстой е очевиден грях, или в крайна сметка, огромна грешка на Църквата. Във всеки мъдрец има достатъчно глупост. Ако бившия шеф-идеолог е възприел  учението на Гуатама Буда, то, разбира се, вольному воля, спасенному рай (за своевоеволния – неговата воля, за спасения – рая).  Но въобще не е понятно защо той, по навик от предишната си служба, се чувства задължен да разясни различието между християнството и будизма, не може направо и достойно да се назове будист, а възхвалявайки Буда, веднага започва да очиства християнството от наслоенията. Бедата не е в това, че човек добросъвестно не вярва в Христа – пътищата на Господа са неизповедими – а в това, че назовава учението си християнско, без да има необходимите основания. Преди Яковлев с това се е занимавал и граф Толстой. Причина за това, вероятно е, че съвременният интилигент е склонен да търси в християнството етическата страна, той я намира и тя му изглежда превъзходна и възвишена. Предполагайки, че именно в това е солта на Христовото учение, той, като човек образован, не може да не вижда, че превъзходни етически принципи се съдържат и в другите религиозни учения, – оттук е и естественият стремеж да се отчлени главното в Новия Завет и сродяващото го с другите велики книги, т. е. етическите заповеди, а това което няма непосредствено отношение към правилата за щастлив живот, (възкресението на Христос например) е подложено на благо премълчаване. Християнската етика е насочена към достигането на пълнота на съвършенното битие с Бога. Толстоевската етика е насочена към достигане на блажено небитие. Богът на християните е Този, Който в неизречаната си любов ни дарува вечния живот. Богът на Толстой – е някой, който от незнайно къде, без да дава нищо на никого, раздава общополезни указания.”20

Въпросът за времето на появата  на „повредите” и „късните наслоения”, с които уж православната традиция е изцапала чистия лик на „първоначалното християнство”, се решава достатъчно просто: с обръщането към историческите източници.

 

превод от руски, източник:http://lib.eparhia-saratov.ru/books/10k/kuraev/anathema/contents.html

 

 

Изгубеното Безсмъртие

Май 18, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

                                      МОЖЕ ЛИ ДА СЕ СПАСИМ ИЗВЪН ЦЪРКВАТА?  ΙΙ част        

Вътре в самия човек няма източник на Вечeн Живот. Човекът по природа е нито смъртен, нито безсмъртен. Тъй като ако Бог го бе сътворил в началото безсмъртен, то човекът би бил Бог, и обратното, ако го бе сътворил смъртен, то би се оказал Сам виновник за смъртта му. И така, Той го е сътворил способен и към едното и към другото (виж: св. Теофил Антиохийски. Към Автолик. 2, 27).
Сам по себе си човек няма необходимост да умре, нито пълнотата, необходима за безсмъртието. Той обладава само някаква  потенция: към какво той „прислони” своето битие – такъв и ще стане.
Когато човекът диша с Бога – тогава той става безсмъртен.
Но ако се затвори в самия себе си и в света на невечните творения – той ще умре.
Човекът, какъвто го вижда Православието, прилича на водолаз, който получава въздух по шланг от кораб. И ето, този водолаз с невнимателно движение прищипва шланга и се задушава. Безполезно е да му се вика отгоре, да се ругае, или напротив, ласкаво да му се съобщи за това, че капитанът не му се сърди за повреденото имущество. Нужно е, някой да скочи отгоре и да донесе нов шланг с живителен въздух, за да даде на неудачника да вдиша. Плачът на хората от Стария Завет е за това, че „нямаме посредник” (Иов. 9:33). Някой трябва да донесе на потъващия човек Горното Дихание.
Началото на човешката история било опалено от космическа катастрофа. Чрез греха в света влязла смъртта. Можем да кажем, че се е взривил Чернобил.
Същността не е в това, че Бог ни се сърди и наказва поколение след поколение за престъплението на Адам. Просто ние самите сме сътворили смъртта. Ние сме виновни за това, че целия свят, целия космос, започнал да се подчинява на законите на разпада и тлението.
Напротив, Бог търси как да ни спаси от радиацията на смъртта.
Външно в Чернобил всичко е спокойно. Но човек, пиещ от тамошното мляко, – пие смърт. Дишайки горския въздух – вдишва смърт. Той събира гъби – и събира смърт… Защо не трябва да бягаме в центъра на Москва? Защото колкото по-интензивно е дишането, толкова повече въздух ще прекарва човек през дробовете си, – толкова повече мръсотия ще засяда в тях.
Така и в света след грехопадението: колкото повече „космически енергии” пропусне човек през себе си, толкова повече продукти на разпада ще засядат в неговата душа…  Всички „космически откровения” и „екстрасензорни контакти”, всички включвания към „космическата енергия” и към „неизвестните ресурси на човечеството” са изпълнени с разрушителна енергия…
Затова езичеството има в Библията още едно определение: робуване на пустите и суетни светски стихии. „Така и ние, докле бяхме невръстни, бяхме поробени под стихиите на света… а сега, като познахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога, как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак изново да им служите” (Гал. 4:3-9).
В гръцкия текст „начала” – са „стихии”, т. е. на езика на гръцката мисъл, тези първоначала от които е създаден космоса. Стихиите световни (вж. Кол. 2:20). От общуването с космическите стихии трябва да се отклоняваме, т. к. „вие с Христа умряхте за стихиите световни” (Кол. 2:20).
За отклонението от играта със „стихиите” (т. е. религиозно разбирани „космически енергии”) има твърде основателна причина: те не са вечни. Веднъж създадени, „разгорелите се стихии ще се стопят” (2Пет. 3:12). Душата, пропита с техните енергии и приела ги вместо силите Божии, ще изгори заедно с тях.
За да придобие безсмъртие душата трябва да се промъкне през легиони от космически „енергии” и да се причасти с Единия Безсмъртен (вж. 1Тим. 6:12). Така че, за това, да избегне печалното бъдеще, трябва в настоящето да строи религиозния си живот не по влеченията на космоса.
Въобще с нито една от своите  части, космосът не може да даде безсмъртие. Той може да се разбира като безкраен, като вечен в своята цялостност. Но всяка, от съставните му части е въвлечена в кръговрата на стихиите, затова съчетанието, което в дадения момент съставя тази конкретна част от „проявеното битие”, рано или късно ще се разпадне. Човекът – много бързо; камъкът – по-бавно…
Само ако в човека има надкосмическа опора на битието, т. е. ако в нас има надкосмически произход от Надкосмическо Същество, което не е засегнато от потока на времето, ние имаме шанс на лично безсмъртие. Ако има личен Бог, свободен от космоса, личен и трансцендентен по отношение на света Бог, за когото космоса е свободно творение ( и затова космическите цикли, създадени от Него, не могат да подчинят на себе си своя Творец) и ако човек е образ на такъв Бог, само тогава в човешката личност има защита от космическото премахване на границите, от унищожение в космическата стихийност.
Ако човекът не е стигнал до Бога, объркал се е в „небесата”, „плановете” и „астралите”, Господ не може да му предаде Своето безсмъртие.
С грехопадението на първите хора в структурата на мирозданието е станала промяна, която прекъснала животворящата връзка на човека с Бога.
В самата природа на човека станала мутация, направила го неспособен за истинско богообщение. Даже след смъртта праведникът не се съединявал с Бога.
До Христа, Царството на Радостта още не можело да побере в себе си света, и никой от света не можел да го вмести в себе си.
Ето, кое е важно да се отбележи за разбирането на християнството: фонът на който прозвучало като „Радостна Вест”, като Евангелие, бил достатъчно мрачен. За никого нямало никаква надежда. Светът бил отрязан от живота. Двете най-известни равинистични школи на античността – на Хилел и Шамай, провели три години в диспут на тема „Не напразно ли е създаден човекът”. Стигнали до общ извод: по-добре човек да не се появява на света14.
Тук е време да забележим изходната разлика между християнското мировъзприятие и това, което владее умовете днес.
Единствено християнството познава идеята за прогреса; било е много лошо, било е „вехто”, и ето пробляснала зарята на обновлението на цялата твар.
Светът на рационализма, просветителството, светът на позитивизма и хедонизма от последните векове макар и да се кланя във вярност на идеята на прогреса, в действителност, в най-главното не вижда и не признава прогрес.
Не разбирайки единствено важният Прогрес в пробива от Вехтия Завет към Новия, нашият век е разменил великата идея на Новото за разни малки „подобрения”. Прогрес в техниката на войната, прогрес в експлоатацията на земята и „човешките ресурси”, подобрения в бита и грижата за тялото…
„Нима културният прогрес си поставя  такива задачи, като унищожението на смъртта? – Зная, че не си поставя, ето защо и самия той не бива да се поставя много високо”, – казва в своето завещание Владимир Соловьов15.
Съвременният свят предполага, че по принцип винаги всичко е било добро. В космическото хазяйство – всичко е в порядък, само недостатъчната просветеност на хората пречи всичко да се вкара в класацията на „общочовешките ценности”.
Главното – макар и да няма никакъв Творец, все пак човекът е създаден (от космоса, не от Бога!) за щастие, като птица за полет. И всяка религия, всяка философия и политика са длъжни да оправдаят претенциите на човека за неговото право на щастие.
Радикалните атеисти (екзистенциалисти), които твърдели, че в света няма разум, затова проблясъка на самосъзнание в човека е страшна и болезнена грешка на безсмисления космос, са обявени за несъвременни, също както и християните.
В мирозданието цари подобренческа еволюция: жизненото равнище трябва да расте не само в този живот, но и в бъдещия.
Оттук изискването на масовото съзнание към християнството: „Утешете ни, кажете, че можем да живеем по стандартите на потребителското общество, можем ежедневно да изповядваме практически материализам, а за това Иисус заедно с Буда ще ни въведат, след раздялата с тялото, в по-богати, по-красиви и щастливи светове. Позволете ни без всякаква ирония да припяваме песничката на Борис Гребенщиков: „Буда броди по Голгота и крещи: Аллах акбар!”
И преди всичко – избавете ни от необходимостта да мислим, да избираме и въобще съзнателно да израстваме душевно.
Ние нищо не знаем за света на религиите – затова за нас всички са равни, затова сме и много веротърпими. Вие, богословите, не смущававайте ентусиазма ни, позволете ни да се считаме за християни, без значение на нашия окултизъм. Не ни пречете да се считаме за духовни („езотерически”) християни, въпреки че сме прелиствали Евангелието само веднъж и не сме го изпълнявали никога.
Тук мога да кажа само едно нещо: ние можем да избираме духовните пътища, можем да следваме или не духовните закони.
Но самите тези закони са толкова независими от нашето желание, колкото и законите на астрономията. „Ето, аз днес ти предложих живот и добро, смърт и зло…Избери живота, за да живееш ти и потомството ти” (Втор. 30:15-19),- предава Мойсей на хората закона на Твореца.
Ние не можем да предложим на Бога маршрути, по които би ни се искало да вървим. Той е открил за нас духовния път, на който можем да Го открием, и ни е предупредил за това, в какви случаи Царството Божие не се наследява от хората.
Ето в какво е разликата между апостолите и съвременните богостроители; апостолите са знаели,че „цял свят лежи в злото” (1Ин. 5:16) и затова се радвали, че Господ е открил възможност за спасението на някои. (1 Кор. 9:22).
Съвременният свят е убеден в това, че всички космически пътища са отворени и са добри, че в религиите няма нищо опасно, че всички хора ще бъдат спасени, затова възприемат като скандал напомнянето за евангелското свидетелство, че пътищата на хората необратимо ще се разделят.
За разлика от подобренческата идеология на съвременността, християнството е религия на спасението.
Спасяват този, на когото вече не може да се „помогне”.
Спасяват там, където не можем да се ограничим със „съвети”.
Спасяват не от недостатъци.
Спасяват от смъртта.
Християнството е Новият Завет.
Това значи, че предишния образ на религиозността се е оказал недостатъчен и безпомощен.
Това означава, че извън Новия Завет хората не са могли да се приближат към истинския Бог – затова Господ не усъвършенства някоя налична философска традиция, а дойде Сам, и в Своята кръв, а не на папирос, сключи с нас Нов Завет.
Повече от това, след като на хората бил даден Нов Завет, предишният закон станал не просто остарял. Той станал, меко казано, пречка. Апостол Павел казва: „пазете се от псетата, пазете се от злите работници, пазете се от лъжеобрязване…аз ..от Вениаминово коляно, евреин от евреите, по закон – фарисеин…по правдата на закона – непорочен. Но това, що беше за мене придобивка, поради Христа счетох го за вреда. па смятам, че и всичко е вреда, поради пръвъзходството на познаването Христа Иисуса, моя Господ, заради Когото от всичко се отрекох, и всичко считам за смет, за да придобия Христа. (Фил. 3:2-8) (…)
Но, ако ап. Павел казва това за старозаветния Закон, – то още повече се отнася за езичеството. Колкото и потенциално светло да е било до Христа, сега то е смет и вреда.
Често християните биват наричани жестоки хора – поради тяхното свидетелство за това, че извън Христа няма спасение. Представете си, че се включва службата за оповестяване на гражданска отбрана и обявява: „Граждани, тревога! Върху нашия град е нанесен ракетно-ядрен удар. След десет минути ракетите ще бъдат над нас. Във вашия район най-близкото убежище се намира еди къде си… Който успее да се добере до него – има шанс да се спаси”… Кажете, кой е жесток в тази ситуация: говорителят на гражданската отбрана или този, който е нанесъл ядрения удар по града?
Светител Иоан Златоуст веднъж се обърнал към родителите, които се възмущавали от проповедите на монасите. Извинявайте, подрастващите деца, вместо да помагат на бащите си в търговията или в занаятите, се събират в храма, слушат монасите и даже отиват в манастири… Златоуст предлага сравнение: ако някой през нощта ви запали къщата, и минаващия наблизо влезе в него, чука по всички врати, събужда хората и ги принуждава да избягат от огъня – кого ще назовете виновник за нощното безпокойство? Подпалвача или спасителя? Ето така, ако в нашите градове можеше да защитим своята душа в огъня на греховете, – нямаше да има нужда от манастири. Не монасите са запалили с грехове градовете ви. Ако те учат децата ви на защита от греха – в какво е вината им?
В света и космоса е разпръсната смъртта. Ние сами нищо не сме направили за нейното преодоляване. Но на нас ни е дадено лекарство от нея, „лекарство на безсмъртието”, противоотрова. Вечният Бог стана Човек, за да ни привлече към Себе Си и с това да ни защити от последствията на нашите беззакония. Ето – чашата на безсмъртието. Това е чашата на живота. Приидите и вкусите….
Жесток ли е лекарят, уверяващ болните, че без донесеното от него лекарство, те няма да оживеят?
Жесток ли е проповедникът говорещ, че извън Причастието, човек няма да намери Живот….
В тази ситуация съвсем не е очевидно, че разликите между християнството и езичеството могат да се пренебрегнат.
Християнството казва: „Премини през болката на покаянието и се стреми към Бог”.
Езичеството ни уверява, че не трябва нито това, нито друго, а само да „разширим своето съзнание”. За тази цел са пригодни и наркотици, и ЛСД, и „ребьофинг” – модна техника за регулиране на дишането, при което в мозъка, доведен до кислороден глад, възникват халюцинаторни видения „райски планети” (понякога, напротив, този ефект дава техниката на хипервентилация на мозъка, чувството на еуфория се достига чрез пренасищане с кислород). А, ако е нужно да се срещнем с някого, то въобще не е с Бога, а просто с някого от космическите жители….

 

превод от руски, източник:http://lib.eparhia-saratov.ru/books/10k/kuraev/anathema/contents.html